Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година
Л. Милетичъ
16. Страданията на българитѣ слѣдъ сражението при Фере
Грозна участь на група Манастирци
Слѣдъ унищожението на с. Манастиръ група Манастирци, останали въ планината до селото си, се сражава съ башибозука. — Мѫжетѣ се спасяватъ, а 42 жени и дѣца, попаднали въ турски рѫцѣ, изчезватъ и сетнѣ, всички тайно избити, загинватъ.
Видѣхме, че на 5 септември селото Манастиръ, втори пѫть нападнато съ голѣми сили, организирани при явното съдѣйствие на началника на Гюмурджинската „автономна милиция”, Сюлейманъ-бей, е било опожарено, а селянитѣ, слѣдъ отчаяно съпротивление избѣгали въ Дуганхисаръ и отъ тамъ, когато и това село на 9 септември сполита сѫщата участь, — въ Дедеагачъ. Една малка часть отъ населението, обаче, останала въ планината, гдѣто юначнитѣ мѫже смѣтали да се отбранятъ съ орѫжие отъ башибозука, докато пристигне помощь отъ България, въ което дълбоко вѣрвали. Когато бѣхъ въ Гюмурджина, можахъ на 7 декември да видя едного отъ тия Манастирци, многосимпатичния П е т к о С т о я н о в ъ, младъ човѣкъ на 27 години. Той бѣше тогава страшно отчаянъ, като не знаеше, какво е станало съ неговата челядь, паднала въ рѫцѣтѣ на озвѣренитѣ башибозуци. Той все още вѣрваше, че плѣненитѣ сѫ живи, скрити нѣгдѣ по турскитѣ и помашки села въ Кушукавашко; не можеше да се успокои прѣдъ мисъльта, че ако нашитѣ власти продължаватъ да стоятъ безучастни по тоя въпросъ и не взематъ никакви сериозни мѣрки, за да се издирятъ изгубенитѣ, че тѣ могатъ да бѫдатъ и затрити отъ турцитѣ, именно за да заличатъ по този начинъ слѣдитѣ на грозното си прѣстѫпление. За жалость прѣдвижданията на бѣдния Стояновъ се сбѫднаха, както ще се види
269
по-долу. Нека първомъ да изслушаме разказа на Стояновъ за събитията до плѣняването на нещастнитѣ жени и дѣца.
„Бѣхъ въ селото си Манастиръ и при първото сражение и сетнѣ, когато на 5 септември разсипаха селото. Баща ми, Стоянъ Митревъ (75 год.), убиха още прѣди сражението, въ полето, а като ни прѣсрѣщнаха при «Карастоянова гробъ», пръснахме се на разни страни, на три посоки: едни къмъ селото си, други къмъ Дедеагачъ, а трети въ гората. Азъ бѣхъ въ гората съ другари и съ около 50 жени и дѣца. Ние бѣхме всичко шестима мѫже: азъ, Петко Стайковъ, Михалъ Вълчевъ, Павелъ Вълчевъ, Никола Стояновъ, Иванъ Митревъ. Имаше и по-малки момчета. Ние стояхме въ гората 25 дена, и никой не ни нападна. На 25-ия день сутриньта една турска чета, водена отъ Билялъ Чаушъ отъ Кушукавакъ, турчинъ, и отъ други водители, именно отъ Али Чаушъ, помакъ отъ село Къзълагачъ (Гюмурджинска околия) и Карамаджаровъ, помакъ отъ сѫщото село. Четницитѣ бѣха все помаци, около 100 души. Ние имахме пушки. Дойде единъ помакъ и ни покани, да се прѣдадемъ, защото инакъ ще ни избиятъ всички. Ние отговорихме, че нѣма да се прѣдадемъ. Тогава тѣ почнаха да стрѣлятъ. Три и половина часа се сражавахме. Въ скалисто мѣсто бѣхме. Тогава убиха брата ми, Никола Стояновъ, 30 годишенъ. П а д н а и ж е н а м и, П е т р а Н и к о л о в а (22 год.). И м а ш е м а л к и д ѣ ц а, — х в ъ р л и х а г и. Жена ми имаше на рѫцѣ деветь мѣсечно дѣтенце, момиче; падна тя и дѣтето паднало съ нея, не зная какво стана, понеже не можахме да се повърнемъ назадъ. Много дѣца бѣха хвърлени, — много. Сражението стана на два километра отъ селото Манастиръ, близу до една тепавица при селската рѣка. Нашитѣ патрони се кратиха и ние тогава, петима души, си пробихме пѫть и оставихме женитѣ и дѣцата, всичко 42 жени, момичета, дѣца. И д о д н е ш е н ъ д е н ь н и щ о н е с е з н а е з а т ѣ х ъ. Имаше между дѣцата 10-тина мѫжки по на 7—8 години. О т ъ т ѣ х ъ е д н о с е г а с е н а м ѣ р и в ъ с е л о т о К ъ з ъ л а г а ч ъ у помацитѣ, потурчено съ име Хасанъ. Зеть му го намѣрилъ въ това село и си го взелъ, вечерь го открадналъ, а денемъ не смѣелъ да го вземе. Сега момчето е при майка си, въ Кючуккьой. То било отдѣлено въ Къзълагачъ, единъ турчинъ го взелъ да му пасе овцетѣ. За женитѣ чухме, че се намиратъ въ турското село Химитли. Дадохме на българския
270
командантъ тукъ въ Гюмурджина заявление, да пратятъ войска да избави женитѣ. Проводиха една рота войска, и тя нищо не направи: не се направи обискъ въ селото, а само въ кметовата кѫща, и си замина да смѣни ротата, която стоеше въ с. Мерикосъ. Наши момчета заедно съ войницитѣ сѫ намѣрили една дрѣха на една наша жена. Сега чуваме, че сѫ въ Кърджали. Бихме една телеграма до околийския началникъ, а той отговори, че ги нѣма тамъ. Сега пъкъ казватъ, че сѫ въ едно Кушукавакско село”.
„Ние щомъ избѣгахме и оставихме женитѣ, прѣминахме въ другъ балканъ и отъ тамъ потеглихме за България и посрѣщнахме войскитѣ. Трѣбва да се каже, че нещастното за насъ нападение на турската чета стана три дена прѣди да настѫпи българската войска прѣзъ границата (сирѣчь кѫдѣ 5 октомври). Да бѣхме успѣли да се укриемъ само още 3—4 дена, нищо не е щѣло да стане. Върнахме се съ войскитѣ въ Гюмурджина, и отъ тогава до сега все търсимъ изгубенитѣ... Нашето село даде много жертви. До сега има избити Манастирци възрастни мѫже до 120 души; жени убити около 15, труповетѣ имъ видѣхме въ балкана н лично ги познаваме, напр. жената на В ъ л ч о Г е о р г и е в ъ, на К и р ь о В ъ л ч е в ъ, на М и т р о А н г е л о в ъ и др. сетнѣ вдовици, стари жени, момчета и дѣца — много. Едно момиче на 18 години, Ц в ѣ т а Д и м и т р о в а, намѣрихме въ балкана убито. Всичко отъ Манастиръ сѫ около 250 души загинали”.
№ 65. Стамо Стойчевъ и дѣдо му Никола Павловъ (отъ с. Манастиръ) съ челядьта имъ (камъ стр. 270).
Петко Стояновъ не бѣ въ състояние повече да разказва, възбуденитѣ тежки спомени силно го развълнуваха, и той, за да скрие сълзитѣ си, грабна шапката си и бързо изкочи изъ стаята, гдѣто го разпитвахъ. И нѣмаше нужда повече да питамъ, защото прѣди два дена си бѣхъ записалъ имената на всички ония нещастни 42 жени и дѣца, чиято страшна участь и мене постоянно безпокоеше. Като ходѣхъ по опустѣлитѣ Гюмурджински улици, търсейки между настаненитѣ по празднитѣ турски и гръцки кѫщя бѣжанци нѣкой по-виденъ човѣкъ отъ с. М а н а с т и р ъ, попаднахъ на сѣмейството на С т а м о С т о й ч е в ъ (40 год.), сѫщия, който по-горѣ на два пѫти вече се спомена (вж. стр. 217). Той бѣ тамъ заедно съ дѣдо си Никола Павловъ (70 год.) и съ многобройна челядь и роднини: жена, двѣ дъщери, братова жена на стареца Павловъ и др. (вж. фотогр. снимка на това сѣмейство, № 65).
271
Когато разсипали селото имъ, тѣ всички прѣзъ Дуганхисаръ избѣгали въ Дедеагачь, гдѣто слѣдъ два дена дошли турцитѣ. Слѣдъ това и тѣ ходили заедно съ всички други до Фере, отъ гдѣто се отлѫчили и ударили къмъ гората. Имало заповѣдь да се събиратъ, за да идатъ въ България, но понеже тѣ слѣдъ Ференската сѣчь забѣгнали прѣзъ планинитѣ направо въ посока къмъ селото си Манастиръ, останали тамъ, като дълго врѣме се криели по горитѣ. Тѣ били близу до селото си, а имало и други като тѣхъ, които сѫщо тъй живѣели, скрити въ планината.
Въ началото на октомври мѣсецъ дошли многочислени башибозуци да дирятъ плачка и да залавятъ нещастннтѣ бѣжанци. Стамо Стойчевъ съ своята челядь билъ на близу тамъ, гдѣто турцитѣ заградили дружината мѫже и жени, за която по-горѣ разправя Петко Стояновъ. Тѣ гледали отъ начало до край изхода на прѣстрѣлката и имали щастие да останатъ незабѣлѣзани отъ турцитѣ та се спасили. Имената на всичкитѣ, плѣнени отъ башибозука, цѣлата челядь на Стамо Стойчевъ ги знаеше, и като си спомняха по редъ едно по едно, можахъ слѣднитѣ да запиша точно тъй, както ги казваха по своето нарѣчие: Ш а б а н о в у Г ь о р г о м у жената му и момата му Б е н а, главена (годеница); В р а н ч о в у С т о е н и ц а съ двѣ дъщери; П е т к о в и ц а В р а н г о в а съ три дъщери; П а з в а н т о в ъ – К и р о в и ц а съ една дъщеря и двѣ мѫжки дѣчица; М у р д ж о С т а м о в и ц а съ дѣте въ рѫцѣ; етървата ѝ, и тя М у р д ж о С т а м о в и ц а, съ двѣ дѣца; К о с т о в а Н и к о л и ц а съ баба си и съ двѣ дѣца; И другата ѝ снаха К о с т о в а Р а й к о в и ц а съ три дѣца; В ъ л ч о в а В ъ л к а; Ш а б а н к и н а Д и м к о в и ц а съ три дѣца; Н и к о л о в а М а р а съ три дѣца и Ш а б а н о м у С т о я н у жена съ дъщерята си, оженета. За още 2–3 имена не можаха женитѣ веднага да си спомнятъ, а знаеха, че плѣненитѣ сѫ всички 42 души, че първомъ били закарани „отъ помацитѣ” къмъ Химитли и че още ги нѣма ни живи ни умрѣли. За себе си разказваха: Ние бѣхме съвсѣмъ близу, криехме се въ зеленикитѣ. Видѣхме ги. Рюкатъ за насъ (турцитѣ), да ни забератъ; заминаха си, не ни видѣха. Тия помаци бѣха отъ Къзълъ, Ешекдере, Мерикосъ и др. Ние се криехме по балкана около 35 дена; хранѣхме се съ картофи, които се намираха; свинето, разпръснати но гората, биехме. Навъртахме се все въ нашата селска гора,
272
въ селската мѣра, тя е голѣма гора, докато да дойдатъ българскитѣ войски, и слѣдъ една недѣля, като се увѣрихме, че наистина сѫ дошли, слѣзохме въ Гюмурджина около 200 души.”
За отдѣлни, изчезнали и отвлѣчени отъ турцитѣ български жени и дѣца на много мѣста слушахъ, но за такава по-голѣма група цѣли сѣмейства, случаятъ, описанъ по-горѣ, бѣ единственъ и ми направи силно впечатлѣние. Самичъкъ твърдѣ загриженъ за сѫдбата на изчезналитѣ, правихъ и азъ постѫпки прѣдъ нашитѣ Гюмурджински власти, по-енергично да продължатъ издирването имъ. Ала сѫщеврѣменно немалко се побоявахъ, да не би, ако туй дирене стане много явно и съ насилие, виновниците, отъ страхъ прѣдъ тежко наказание, да се опитатъ тайно да погубятъ жертвитѣ си. За голѣма жалость така и стана. Къмъ 20 февруари 1914 година бѣ обнародвана въ нашитѣ вѣстници (нар. въ в. „Миръ”, бр. 4150) слѣдната телеграма отъ Гюмурджина: „О к о л о с е л о А в р е н ъ з а в ч е р а с ѫ н а м ѣ р е н и в ъ е д и н ъ д о л ъ т р у п о в е т ѣ н а 37 ж е н и, м о м и и д ѣ ц а, и з б и т и и и з к л а н и. К л а н е т о е и з в ъ р ш е н о п р ѣ д и е д и н ъ м ѣ с е ц ъ. Ц ѣ л о т о Г ю м у р д ж и н с к о н а с е л е н и е е у ж а с е н о.” Слѣдъ тая страшна вѣсть за мене бѣ повече отъ вѣроятно, че жертвитѣ на това нечуто варварство не могатъ да бѫдатъ други освѣнъ плѣненитѣ 42 Манастирски жени и дѣца. Селото Авренъ е българско село въ Кушукавашко, заобиколено отъ фанатични помаци и Турци. Жителитѣ му грозно пострадаха, като тъй сѫщо отъ часть бѣха избити, както и на близкото българско село Дутли (Ортакьойско).