Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

14. Димотишко и Софлийско

 

Село Голѣмъ Дервентъ

Турцитѣ съ голяма сила, редовна войска и башибозукъ, нападатъ селото. — Четата на Русе Славовъ се сражава. — Звѣрски жестокости. — Селото изгорено. — Населението се пръснало въ разни посоки.

 

Въ Голѣмъ Дервентъ е имало 400 кѫщи, отъ които 100 кѫщи сѫ били турски, а останалитѣ български. Централното село „Голѣмъ Дервентъ” е състояло отъ 80 кѫщи, съ училище и черква, а останалитѣ кѫщи сѫ разхвърлени по

 

 

174

 

колибитѣ, които образуватъ махалитѣ Дѫбрава, Керванчаиръ, Ферскитѣ колиби, Чючюръ, Ташлѫ и Семербурунъ. Слѣдъ изгарянето на селото, за което ще разкажемъ по-долу, останали сѫ неопожарени 100-тѣ турски кѫщи и до 30-тина български по краищата.

 

Споредъ разказването на Хаджи Димо Балджиевъ отъ Голѣмъ Дервентъ, турцитѣ до 8 августъ още не били влѣзли въ селото, защото сѫ знаяли, че селянитѣ сѫ въорѫжени и че ще се защищаватъ; тѣ били отказали да прѣдадатъ пушкитѣ си. „Бѣхме 80 души, въорѫжени съ разни пушки, а при насъ бѣше и Русьо войвода съ 20 момчета. Затова турцитѣ най-напрѣдъ отидоха въ с. Башклисе, гдѣто извършватъ голѣми зулуми, избиватъ много хора и най-сетнѣ и го запалватъ. Така бѣха постъпили и съ други села — Каяджикъ, Каджкьой (отвѫдъ Марица), с. Януренъ (около 20 юли), та най-подирѣ дойде редъ и на наше село. Ние бѣхме рѣшили да се сражаваме, защото вече знаяхме отъ това, що сполетѣ другитѣ села, какво ни очаква отъ турцитѣ. Слѣдъ четиричасово сражение на разсъмване вече ние се оттеглихме, защото турцитѣ бѣха дошли съ голѣма сила: имаха 2 картечници, 2 планински топа, около 2000 души войска и до 1000 души башибозукъ. Първомъ почнаха да стрѣлятъ съ топоветѣ. Когато видѣхме, че ще ни заобиколятъ, изтеглихме се низъ планината едни къмъ Гюмурджинско, други къмъ Шапканата, къмъ св. Елена и пр. Въ врѣме на сражението отъ насъ паднаха 14 души, именно 2 жени и 12 мѫже: Чилингиревъ Петъръ, Пейо Петковъ, Ангелъ Петковъ, Янчо Янчевъ, Станко Делидимитровъ и др.

 

„До като се сражавахме, жепитѣ взеха балкана. Като отстѫпихме, останаха нѣкои стари хора, които бидоха избити. Селото веднага запалиха и цѣлото пламна, само 4 5 кѫщи по краищата останали запазени. Сетнѣ изгориха и колибитѣ. Ние скитахме по балкана до 20 дена. Много убийства сѫ станали и по Голѣмо-дервентскитѣ колиби, и заловени жени слѣдъ обикновенитѣ насилия обикновено сѫ били убивани. Единъ примѣръ стига: на Дели Георги отъ Голѣмъ Дервентъ жена му турцитѣ я заловили на колибата ѝ въ Чючюрколу, при върха Шапканата, и слѣдъ като я безчестили, осакатили я, като  ѝ  о т р ѣ з а л и  е з и к а,  н е н к и т ѣ,  у ш и т ѣ  и  н о с а,  р а з ц ѣ п и л и  ѝ  ч е р е п а  о т п р ѣ д ъ  т а  м о з ъ к ъ т ъ  ѝ  с е  в и ж-

 

 

175

 

д а л ъ,  н о  т р и  д е н а  н е  у м р ѣ л а. Мѫжътъ далъ единъ наполеонъ на единъ българинъ та я застрѣлилъ, да се не мѫчи повече. Бѣхме заедно петь сѣмейства. Въ това врѣме турцитѣ нападнаха и голѣмото българско село Манастиръ (въ Гюмурджинско, вж. по-долу); чуваха се пушкитѣ. Манастирчани дълго се защищаваха: въ първото имъ сражение, на 28 августъ, паднали до 80 турци. Тогава ние се убѣдихме, че въ колибитѣ нѣма спасение, потеглихме къмъ Дедеагачъ и спрѣхме въ българското село Дуганхисаръ. Селото бѣше още цѣло, хората си вършèха. Тукъ се бѣха прибрали бѣжанци и отъ други околни села. Въ Дуганхисаръ спахме два вечера, а отъ тамъ отидохме въ с. Дервентъ (Дедеагачка околия) и тамъ прѣдадохме пушкитѣ си на Дуганхисарци, защото отъ тамъ нататъкъ къмъ Дедеагачъ бѣше вече подъ властьта на гръцка войска, та не искахме, гърци да ни взематъ пушкитѣ. Другитѣ отъ наше село бѣха останали по колибитѣ, но слѣдъ 5-6 дена, като бѣ станало и второто сражение при с. Манастиръ, и тѣ се отчаяха та и тѣ дойдоха. Отъ Дервентъ, отъ което селянитѣ бѣха избѣгали кѫдѣ 10—12 юли въ България, минахме въ Дедеагачъ. Отидохме въ българската махала, отидохме и при консулитѣ, разправихме. Тѣ ни казаха, че тукъ нѣма нищо да стане, че щѣла да дойде България. Гърцитѣ приеха въ града само тия, що знаеха гръцки и се казаха гърци, а другитѣ изпѫдиха вънъ отъ града на кѫшлитѣ (казармитѣ). Сетнѣ тепърва се почнаха нови и страшни тегла, когато отъ тамъ потеглихме назадъ за България ...”.

 

Заслужватъ да се отбѣлѣжатъ тукъ още нѣкои подробности по сражението, което е станало при селото Голѣмъ Дервентъ, въ което е взелъ участие и споменатиятъ войвода, Русьо Славовъ. Отъ село Манастиръ Славовъ заминалъ за Голѣмъ Дервентъ (вж. стр. 151). И тукъ той насърдчавалъ населението, да прави послѣдни усилия, но да не се прѣдава, докато пристигне българска войска. И въ Голѣмъ Дервентъ се старалъ да подготви населението за въорѫжена самозащита, главно противъ башибозушкитѣ чети. За своята дѣятелность по това врѣме въ Голѣмъ Дервентъ ето какво ми разказа самиятъ Славовъ: „Отъ с. Манастиръ заминахъ за с. Голѣмъ Дервентъ. Изходихъ колибитѣ, — то е пръснато по колиби на 6 часа разстояние — казахъ имъ да не гледатъ хармана, а всѣки,

 

 

176

 

който е способенъ да носи пушка, да варди селото. Милицията,, която се извади отъ селото, се подържаше общо селски, като се взимаше съразмѣрно отъ селянитѣ споредъ имота. Както и въ другитѣ села, гуждахъ старши на патраула. На кметоветѣ възлагахъ да събиратъ патраулитѣ, да се грижатъ за смѣна и пр. Селото още не бѣше закачано, но постоянно идѣха свѣдѣния, че турцитѣ ще нападнатъ, понеже бѣха прѣдлагали на Дервентчани, да си прѣдадатъ пушкитѣ та нищо нѣмало да имъ направятъ. Съ туй лъжеха на всѣкѫдѣ. Слѣдъ два дена смѣтахъ да замина за село Януренъ, което бѣше вече опожарено, а населението му бѣше пръснато по гората. На 8 срѣщу 9 августъ слѣдъ полунощь въ 4 часа ми съобщиха, че иде голѣма тълпа; селянитѣ отъ страхъ не забѣлѣжили, войска ли е, башибозукъ ли е, а само че имало много коне. Прѣдположихъ, че сѫ наши българи, Януренци, които идатъ да намѣрятъ подслонъ въ Дервентъ. Никакъ не прѣдполагахъ, че турска редовна войска ще иде да напада едно село. При все това взехъ прѣдпазителни мѣрки, дигнахъ си четата, излѣзохъ вънъ отъ селото да прѣсрѣщна въ балкана тоя народъ, макаръ че не знаехме, кои сѫ. Тъмно бѣше. На два километра отъ селото чувамъ отъ куриери, че сѫ турци, което се и потвърди, когато наближихме на 10—15 крачки. Турскиятъ началникъ почна да вика и четири пѫти стрѣля срѣщу насъ. Залѣгнаха момчетата ми въ верига и се почна прѣстрѣлка съ честъ огънь, която трая около половина часъ. Турцитѣ не се виждаха, и понеже мѣстото за насъ бѣше неудобно, ние се оттеглихме 40-тина крачки по-назадъ на добри позиции. Съмна се и прѣстрѣлката продължи още два часа, слѣдъ като единъ часъ бѣ се спрѣла. Ние бѣхме всичко 18 души, и 4 души отъ селото. Съ насъ бѣше и попъ Бѣльо, четникътъ. Трѣбва да кажа, че турцитѣ при първата прѣстрѣлка отстѫпили въ колони на 400 крачки, и тогава паднали тѣхни около 60 души отъ нашитѣ куршуми. Та сетнѣ отъ 400 крачки се продължи прѣстрѣлката, и тогава се обадиха тѣ съ двѣ картечници и два топа. Съ гранати запалиха селото, първомъ черквата, сетнѣ и кѫщитѣ. Азъ бѣхъ раненъ, но криехъ това. Дадохъ заповѣдь на момчетата, единъ по единъ да отстѫпятъ. Турската сила е била голѣма: 1200 души редовна войска и до 1500 души башибозукъ отъ всичкитѣ околни села. Има до 23 турски села, все къзълбаши; тѣзи села се наричатъ Вакъфски.

 

 

177

 

Оттеглихме се къмъ върха Шапканата; тамъ се бѣ събрало и населението. Турцитѣ изгориха селото, и къмъ 4 часа по обѣдъ си оттеглиха редовната войска: оная, която дошла отъ Софлу, се завърна пакъ въ Софлу; друга часть бѣ дошла отъ Малкия-Дервентъ, и пакъ тамъ се завърна, а трета частъ дошла отъ село Крушево. Топоветѣ сѫ били докарани отъ Димотика и пакъ тамъ направо ги изпратили. Специялно за Гол.-Дервентъ били докарани, защото това село е прочуто отъ по-напрѣдъ, че комити има въ него, и понеже подканяли селянитѣ нѣколко пѫти, да си прѣдадатъ орѫжието, и не сѫ го прѣдали, турцитѣ, като не сѫ знаяли, каква сила има въ селото, дошли сѫ съ голѣма сила.

 

Башибозукътъ остана да плячкосва селото и колибитѣ, които постепенно, като ги ограбвали, и ги опожарявали. Отъ Шапканата давахъ разпореждания на всѣкѫдѣ на селата, да се вардятъ и да съобщаватъ. Устроихме цѣла мрѣжа по селата. На Шапканата прѣстояхъ три дена, докато разпратя населението на Гол.-Дервентъ: една часть потегли къмъ с. Съчанли, друга къмъ с. Манастиръ и с. Дуганхисаръ, а трета къмъ Дервентскитѣ по-отдалечени колиби Семербурунь, кѫдѣто башибозукътъ по-мѫчно можеше да проникне. Населението тамъ се намѣсти по гората.

 

Слѣдъ три дена бѣхъ принуденъ да отида въ с. Манастиръ, защото дойде извѣстие, че турска редовна войска дошла въ селото Ешекдере и прѣдлагала на манастирци съ писмо, да се прѣдадатъ”.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]