Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година
Л. Милетичъ
14. Димотишко и Софлийско
Село Каяджикъ
Първитѣ жертви — избититѣ мѫже при с. Салтикьой. — Селото запалено отъ турцитѣ. — Населението, избѣгало въ село Покриванъ и Ортакьой, се връща. — Въ края на августъ нови ужаси. — Автономски стражари и автономска войска. — 39 души избити въ униятската черква. — Страданията на женитѣ.
Каяджикъ е българско село отъ 180 сѣмейства, отъ които 150 сѫ православни, а 30 униятски. За нещастието, постигнало селото прѣзъ 1913 г. събрахъ свѣдѣния отъ мнозина селяни, които намѣрихъ прѣзъ есеньта на 1913 год. въ Софлу, между които е и свещеникътъ Бѣльо Пейковъ, родомъ отъ Каяджикъ, 15 години свещенодѣйствувалъ въ селото; по-рано, прѣзъ 1904 до 1907 г. билъ затворенъ слѣдъ Илинденското въстание. Прѣзъ 1914 год. посѣтихъ самото село и можахъ да допълня свѣдѣнията си, като направихъ и фотографически снимки. Въ Каяджикъ има двѣ черкви: православна, сега из-
163
горѣла та останали само зидоветѣ, и униятска, здрава. И двѣтъ черкви се казвать св. Димитъръ. Пострадали сѫ главно православнитѣ жители, а отъ униятитѣ има само четирма убити. Сѫщо така и униятскитѣ жени не били подложени на безчестия, понеже о врѣме всички избѣгали въ България заедно съ свещеника.
№ 36. Село Каяджикъ (Софлийско) прѣдъ униятската българска черква (къмъ стр. 162).
№ 34. Грозьо Вълковъ отъ с. Каяджикъ, спасилъ се отъ клането при Салтикьой (къмъ стр. 163).
Турска войска влѣзла въ селото на 13 юли. Сѫщиятъ день жителитѣ избѣгали въ гората, а останали само малцина мѫже, отъ които турцитѣ хванали 10 души, навързали ги и ги повели къмъ Салтикьой, до Марица и тамъ ги избили заедно съ още шестима хванати въ Башклисе, за които по-горѣ се спомена (вж. стр. 157). Само единъ отъ десетимата, Грозьо Вълковъ Демирджиевъ, се спасилъ. Можахъ да намѣря сѫщия Г р о з ь о В ъ л к о в ъ (30 г.), който ми разказа слѣдньто:
„Изпървомъ ни навързаха двама по двама. Имаше и шестима Башклисенци. Турцитѣ бѣха непознати. Казваха, че сѫ редовна войска и ни залъгваха, да не се боимъ отъ тѣхъ, тѣ щѣли да ни откаратъ въ Димотика и тамъ щѣли да ни освободятъ. Подкараха ни до Салтиково, наредиха ни на редъ покрай Марица, извадиха щиковетѣ и ни удариха въ гърбоветѣ. Мене първия пѫть не ме промушиха, само опрѣ щикътъ въ гръбнака. Чаушинътъ извика, по-силно да удрятъ. Азъ осѣтихъ болка, видѣхъ до мене баща си, какъ падна, и азъ го прѣскочихъ и ударихъ да бѣгамъ низъ върбалака. Имаше честа гора, върби, и тѣ не ме гонѣха, защото се занимаваха съ другитѣ, които сѫщо тъй изпопадаха. Това бѣше на мръкване на 13 юли, въ едбота. Убититѣ бѣха: баща ми Вълко Георгиевъ (60 год.), Абаджи Иванъ (60 год.), Кара Иванъ (75 год.), Тодоръ Пульо (65 год.), Стайко Въртигоровъ (55 год.), Чанко Ангеловъ (75 год.), Христо Георгиевъ Попчевъ (80 год.), Христо Мутафчията (50 год.) и Димо Георгиевъ Глухиятъ (55 год.). Казвать, че послѣ гърци ги погребали; никой не ги видѣ, защото Салтиково остана подъ Турция та никой не смѣе тамъ да отиде”.
„Азъ право прѣзъ селото си избѣгахъ, за да стигна нашенци, които бѣха се измъкнали въ Ортакьойско. Тамъ ми казаха, че моитѣ дѣца се върнали въ селото та и азъ се върнахъ въ село, гдѣто намѣрихъ майка си и жена си, а дѣцата, три момичета, бѣхр останали въ Ортакьойско. Имаше и други сѣмейства, завърнали се. Селото бѣше запалено още
164
когато ни извързаха; бѣха изгорѣли 45 кѫщи, най-добритѣ, и черквата съ черковнитѣ дюкяни. Нашата кѫща бѣше изгорила та ние се бѣхме настанили въ чужда кѫща. Слѣдъ 11 дена всички се завърнаха отъ Ортакьойско, защото тамъ при българското село Ибриюренъ ги прѣсрещналъ турски башибозукъ тъкмо, когато се готвѣли да минатъ за България. Башибозуцитѣ казали, да не отиватъ въ България, защото турцитѣ сѫ стигнали чакъ до София и че тамъ всичко е опожарено, „та да си седятъ тукъ, че нищо нѣмало да имъ стане”.
А т а н а с ъ Н и к о л о в ъ, който е билъ тамъ, ми даде подробни свѣдѣния по срѣщата съ башибузука: „Ние се уплашихме да вървимъ напрѣдъ, и се завърнахме; стояхме въ Ортакьойското българско-униятско село Покриванъ 10 дена. Тамъ си бѣха и селянитѣ отъ сѫщото село, гдѣто има и турска махала. Слѣдъ 10 дена единъ турски ага ни каза, че турската власть ни иска да се явимъ всички, съ дѣцата си, съ женитѣ си въ Ортакьой. Покриванскиятъ кметъ и агата ни заведоха. Страшенъ дъждъ бѣше, а ние нѣмахме добитъци, защото още на пѫтя ни ги взеха, та дѣцата носѣхме на рѫцѣ и на гърбъ. Ужасно бѣше. На пѫтя половииъ часа прѣдъ Ортакьой ни спрѣха турски войници. Кметътъ отиде въ Ортакьой и обади, че сме дошли. Тогава ни позволиха да влѣземъ въ Ортакьой. Яви се турски юзбашия и поиска да се явятъ при него 7 души. Заповѣда да запишемъ, да прѣброимъ, колко има мѫжки, колко женски. Прѣброихме 196 мѫжки — малки-голѣми — и повече отъ 300 женски. Цѣлото ни село имаше всичко 896 душа, значи другитѣ бѣха останали край селото ни Каяджикъ. Съобщихме числото.. Юзбашията ни даде двама стражари, да ни заведатъ въ село. Тръгнахме. Стражаритѣ единъ отпрѣдъ, единъ отзадъ, ужъ да не на закача никой. Стигнахме до Мандрица и тамъ спахме. Послѣ жандаритѣ не искаха да вървятъ нататъкъ, а се пазариха за два наполеона, за да ни каратъ на село Крушево, което бѣше на половина турско. Турцитѣ отъ това село, именно нѣкой си Зинделъ, казалъ на стражаритѣ: „не дѣйте ги кара въ селото, защото тия сѫ башкомити, тѣ онзи день убиха единъ онбашия”. Стражаритѣ се уплашиха и се върнаха. Ние сами си дойдохме въ наше село. Намѣрихме селото изгорено; разпилѣхме се по здравитѣ кѫщи”.
165
„Въ село си останахме до 28 августъ. Тогава дойде турска войска, до 150 души, обгради селото и ни се съобщи, никой да не бѣга, всички да си гледатъ работата. И ние всички, които бѣхме по балкана все на щрекъ, се прибрахме и си овърхахме и си извършвахме полската работа. Единъ день турцитѣ поискаха 400 лири. Събрахме 200 лири. Вечерьта дадохме на юзбашията паритѣ, а прѣзъ нощьта по С часа по турски войницитѣ, които до тогава мирни седѣха въ училището, навлѣзоха по кѫщитѣ и почнаха да безчестятъ, да прѣтърсватъ за пари. Заедно съ кмета съ насилие прибраха отъ кого 5, отъ кого 10 лири, та събраха още 200 лири, както бѣха поискали. М о м и ч е т а т а и н е в ѣ с т и т ѣ г и с ъ б р а х а н а у ч и л и щ е т о и г и д ъ р ж а х а т а м ъ п о е д и н ъ д е н ь. Пускаха ги и пакъ ги вземаха. Ужасъ! Слѣдъ като това извършиха, подиръ два-три дена дохаждатъ други 70 души турски войници, а отъ първитѣ 150 около стотина отидоха, види се, на друго село”.
Върху по нататъшнитѣ събития въ селото продължи да разказва пакъ Г р о з ь о В ъ л к о в ъ, спасилиятъ се отъ клането при Салтикьой.
Новитѣ тия войници поискали поименно 38 души мѫже да се явятъ въ училището, гдѣто имъ била казармата. Тѣ се уплашили и не отишли. Почнали да ловятъ отъ тѣхъ, когото намѣрятъ, хванали Петъръ Пульевъ (40 год.), подъ село при мѣстностьта „Разрѣкитѣ”, и го убили съ пушка. При разказа присѫтствува и синътъ на убития, Василъ П. Пульевъ (19 г.), който тогава билъ избѣгалъ въ България — въ Ямболско), та той допълни: „Слѣдъ два мѣсеца, когато се бѣхъ завърналъ, намѣрихъ коститѣ на баща си незаровени. Познахъ го, че е той по тевтерчето му, въ което бѣше си правилъ забѣлѣжки, кога е избѣгало населението отъ околнитѣ села и пр., а въ края бѣше написано: „На 15 септември ме повика юзбашията и отивамъ”, значи тогава го убили”.
„Почнаха да ни гонятъ — продължава Грозьо Вълковъ — насъ избѣгалитѣ отъ тия 38 души като зайци по балкана, и ние хванахме пѫтя за България, като оставихме дѣца, жени въ селото”.
Какво се е случило по-нататъкъ, можа да ми разкаже единъ отъ останалитѣ въ селото, именно А н г е л ъ Х р и с т о в ъ. Слѣдъ нѣколко дена дошли 9 души стражари — а в т о н о м с к и
166
а с к е р ъ — турци, ужъ да ги чуватъ. Тия, ужъ пазачи, слѣдъ 2—3 дена сами почнали да влизатъ въ кѫщитѣ, да обиратъ и да безчестятъ. Слѣдъ други три дни дохаждатъ д в а м а г ъ р ц и с т р а ж а р и отъ Софлу, в ъ а в т о н о м с к а ф о р м а — гръцка синя форма, „максусъ направена”. Тѣ попитали, дохаждатъ ли тукъ башибозуци. Отговорили имъ, че дохождатъ. Тогава тѣ казали: „хванете ги, вържете ги и ги докарайте въ Софлу”. Щомъ чули селянитѣ това, хванали двамина цигани, башибозуци отъ турското село Ахрянбунаръ, и ги завели прѣдъ деветимата автономски стражари. Тѣзи пъкъ взели да биятъ селянитѣ, защо и съ какво право тѣ хванали тия читаци. Ужъ по тая причина гърцитѣ тогава хващатъ жени — мѫже, и съ насилия имъ взематъ пари. Тая нощь дохаждатъ въ село още 60 души „а в т о н о м с к и а с к е р ъ” — все турци, именно п о м а ц и , о т ъ к о и т о п о в е ч е т о б и л и о т ъ к р ъ с т е н и т ѣ п о м а ц и и з ъ о к о л н и т ѣ с е л а, г л а в н о о т ъ М е р и к о с ъ. Тѣ заградили селото. Селянитѣ се опитали да бѣгатъ, но тѣ стрѣляли и убивали. Тръгнали отъ кѫща на кѫща, прибрали мѫжкитѣ, около 40 души, и ги завеждате въ католишката (униятската) черква. Въ черквата единъ отъ по-старитѣ помаци се облѣкълъ съ патрахилъ и съ кандилото въ рѫка кадилъ ги е и имъ е подпалвалъ мустацитѣ и брадата, като казвалъ: „Покръстювахте помацитѣ, сега азъ ще ви пòкърстя”. Докато нещастницитѣ били вѫтрѣ затворени, мухтаринътъ и вехаята, съ сила принудени, тръгватъ по селото да събиратъ пари: „дайте 400 лири, ще ви пуснемъ затворенитѣ”. Събраха до 95 наполеона отъ женитѣ, които били събрани на двѣ кѫщи, въ смъртенъ страхъ. Донесли паритѣ. Тогава помацитѣ бутнали и мухтарина и кехаята вѫтрѣ въ черквата. Кехаята се опрѣлъ, не искалъ да влѣзе, та съ сѣкира на четири парчета го направили. Слѣдъ това затворенитѣ въ черквата ги извързали по двама, изкарали ги вънъ и на край селото всичкитѣ съ брадва ги изклали — 39 души. О т т ъ р в а л ъ с е с а м о е д и н ъ, В ъ л ч о Х р и с т о в ъ, който билъ задъ вратата въ черквата и понеже туй било вършено нощѣ, не го забѣлѣжили. Отъ него сѫ узнали сетнѣ селянитѣ за „кандилото” и пр.
По мое настояване намѣри се сѫщиятъ В ъ л ч о Х р и с т о в ъ и ми разправи по-подробно за това, което е ставало въ черквата. Като ги връзвали по двама, единъ останалъ текъ, именно Димитъръ Рибаровъ (Балъкчиевъ), много старъ,
167
90 годишенъ, та него обѣсили въ черквата. Отъ кланитѣ вънъ единъ, Тодоръ Маховъ, сетнѣ се съживилъ: той билъ падналъ между умрѣлйтѣ, брадвата го засегнала на кръста, къмъ пояса. Той лежалъ въ несвѣсть, сетнѣ се свѣстилъ, отвързалъ се отъ другаря си и избѣгалъ по баира до Софлу и тукъ се лѣкувалъ.
Женитѣ останали сами, мѫжко вече нѣмало. Всички ги изкарали на мегданя; прѣбирали ги, кои момичета ще бѫдатъ за тѣхъ, прѣглеждали, да не би нѣкои момчета да сѫ прѣоблѣчени на момичета. Наистина имало и такива, но не ги познали. До вечерьта женитѣ тамъ стояли. Забиратъ двѣ момичета и една невѣста, Ангелина Стайкова, а женитѣ попитали: „ние кѫдѣ да идемъ?” Нищо не имъ казали, оставили ги тамъ. Невѣстата единъ часъ я безчестили и я върнали. Питали я, гдѣ е мѫжътъ ти? Тя отъ страхъ излъгала, че ужъ билъ войникъ въ турската войска, за да я пуснатъ, а той, Димитъръ Димовъ Батаковъ, билъ въ българската войска противъ сърбитѣ, въ Одринската бригада. Момичетата задържали при себе си. Единъ войникъ искалъ пари отъ майкитѣ, за да ги освободи. Една майка, Атанаса Костадинова, дала 20 лири, събрала ги, та я откупила. Момичето е 14 години. Друга млада булка, Тодора Димитрова Чантева (20 г.), трудна, е била откупена съ 8 наполеона, които майка ѝ едвамъ събрала. Но и това не помогнало, защото и слѣдъ това женитѣ останали въ турски рѫцѣ; мѫжетѣ всички били въ балкана.
Слѣдъ три-четири дена женитѣ, постоянно безчестени, успѣли да избѣгатъ и да се домъкнатъ до Софлу. Само три стари жени, една лѣхуса и една хрома, понеже не можели да вървятъ, останали въ селото.
Въ Софлу женитѣ се прибрали по познати гръцки кѫщи. Мѫжътъ на лѣхусата, като узналъ всичко, — той билъ скритъ въ Софлу — пратилъ кола, да я доведатъ, но не могли да я намѣратъ, а вмѣсто нея намѣрили хромата и я довели. На другия день единъ гъркъ отъ село Мандра и единъ турчинъ отишли съ едно магаре въ Каяджикъ за „яма”, именно за кокошки, и случайно влѣзли и въ кѫщата на лѣхусата. Тя имъ се примолила, да я спасятъ. Смилили се и я завели въ с. Мандра. На пѫтя ги срещналъ главатаринътъ на башибозука, спрѣлъ ги, но сетнѣ и той се смилилъ, далъ ѝ три лева и я пусналъ, та я довели въ Мандра и оттамъ въ Софлу.
168
Слѣдъ 25 дена откакъ женитѣ отъ с. Каяджикъ се прибрали въ Софлу, пристигнала реокупационната българска войска, и тогава и мѫжетѣ отъ гората слѣзли въ Софлу и се сбрали на едно съ женитѣ си.
Всичкитѣ дадени жертви отъ с. Каяджикъ, мѫже и момчета, сѫ 56 души.
Когато бѣхъ прѣзъ зимата въ Софлу, повечето отъ жителитѣ на Каяджикъ бѣха се върнали въ селото си, но имаше още доста сѣмейства въ Софлу и 10-тина сѣмейства, останали въ най-голѣма нѣмотия, бѣха се настанили въ гръцкото село Карабунаръ. Сетнѣ и тѣ се прибрали въ селото, което бѣха почнали прѣзъ пролѣтьта да поправятъ.