Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година
Л. Милетичъ
14. Димотишко и Софлийско
Село Башклисе.
Избити мѫже, жени и дѣца. — Изгаряне на селото. — Населението, избѣгало въ гората, пакъ се прибира въ селото си. — Нови тегла. — Турцитѣ изпѫждатъ населението къмъ българската граница. — Турци и гърци безчинствуватъ. — Четата на Русе Славовъ напада. — Освободенитѣ нещастници минаватъ границата и се спасяватъ.
Ба ш к л и с е, чисто българско село съ 88 сѣмейства въ Димотишка околия, е съвсѣмъ близу до Софлу. Когато прѣзъ ноември 1913 год. за първъ пѫть отидохъ въ кметството въ Софлу, на влизане ми обърна внимание една млада селянка, облѣчена въ дрипи, съ едно малко 4—5 годишно момиченце: тя плачеше. Указа се, че жената е отъ Башклисе, по име С о ф и я А т а н а с о в а. Разказа ми, че мѫжа ѝ турцитѣ убили въ селото, което тѣ сетнѣ запалили, че като бѣгала заедно съ множество други бѣжанци къмъ българската граница, по пѫтя родила, и понеже имала още едно двѣгодишно момиченце, което трѣбвало на рѫцѣ да носи, оставила новороденото въ гората, а слѣдъ това и момиченцето, като скитали по гората, отъ гладъ и студъ умрѣло, и тя сега, останала въ една гръцка
156
кѫща, въ единъ з и м н и к ъ, гладна — гола, съвсѣмъ се отчаяла. Тая покъртителна история ме накара та веднага се заинтересувахъ да узная подробности за участьта, постигнала селото Башклисе, отъ многото бѣжанци отъ сѫщото село, които бѣха настанени въ Софлу. Срѣщнахъ се за тая цѣль съ Г р и г о р ъ П а с к а л е в ъ (27 г.), който се указа очевидецъ на турското навлизане въ селото. На 12 юли турцитѣ навлѣзли въ Башклисе и направили обискъ по кѫщитѣ за орѫжие. Хванали сѫщия Григоръ Паскалевъ и още други 13—14 души и ги принудили, да ги водятъ по кѫщитѣ, за да се събере орѫжието. Нѣмало орѫжие, защото единъ день прѣди това въ селото нахлули, както се спомена вече (вж. по-горѣ стр. 144), Софлийски гърци, които прибрали десетина пушки и изнудили много пари отъ селянитѣ. Като не намѣрили орѫжие, турцитѣ заповѣдали да донесатъ двѣ тенекета гасъ, и имъ рекли, че ще запалятъ селото. Примолили имъ се, да не правятъ това. Тогава поискали да имъ събератъ овце за войската, което селянитѣ изпълнили. Отъ петьтѣ турски офицера най-голѣмиятъ взелъ да успокоява селянитѣ: „Не бойте се, ние утрѣ ще си идемъ, нѣма нищо да ви направимъ; вие добри сте били съ турцитѣ, добро сте имъ сторили, хайде, отидѣте си всички у дома, лѣгайте си, не бойте се”. Истина е, че Башклисенци прѣзъ първата война закриляли съсѣднитѣ си турци. Въпрѣки тия думи на офицерина хората били уплашени. Григоръ Паскалевъ заедно съ другитѣ 13 души се събрали прѣзъ нощьта въ кѫщата на Иванъ Станковъ и цѣла нощь не трепнали. Сутриньта рано още въ зори дошли турски войници и всичкитѣ 14 души ги навързали и ги подкарали къмъ селото Каяджикъ. „Азъ по пѫтя се отвързахъ и избѣгахъ — разказва Паскалевъ — а едного отъ останалитѣ, именно М а р г а р и т ъ Д я к о в ъ, го убиха, защото той, като му бѣха очитѣ сакати и не виждаше та не можеше и бърже да върви. Подирѣ ми хвърлиха двѣ пушки, не ме улучиха. Сетнѣ все по пѫтя успѣлъ като мене да избѣга и Иванъ Станковъ (35 г.); и по него напраздно гърмѣли. Като стигнали въ Каяджикъ, войницитѣ пуснали четирма отъ нашитѣ, а останалитѣ осемь души закарали на А х р я н б у н а р ъ. Единъ имъ се примолилъ, като ги увѣрявалъ, че ималъ синъ войникъ, който служилъ въ турската армия, та и него пуснали. И другъ имъ се примолилъ, Григоръ Ангеловъ, че и той служилъ въ тур-
157
ската армия, и него пуснали. Останалитѣ шестима тамъ избили съ щиковетѣ. Тѣ се казватъ: Д и м и т ъ р ъ А т а н а с о в ъ (45 г.), — мѫжътъ на нещастната вдовица, за която по-горѣ споменахъ; А н г е л ъ М а н о л е в ъ (35 г.), Х р и с т о М а р г а р и т о в ъ (18 г.), Т о д о р ъ М и л к о в ъ (18 г.), И в а н ъ Г е о р г и е в ъ (40 г.) и още единъ неизвѣстенъ”. Обстановката, при която е станало избиването на тия хора, се описва по-долу отъ очевидецъ отъ село Каяджикъ, понеже заедно съ шестимата Башклисенци сѫ били убити и 10 души отъ с. Каяджикъ. Убийството е извършено покрай рѣка Марица до село Салтикьой (вж. по-долу стр. 163).
Въ Софлу видѣхъ по-малкия синъ на убития Маргаритъ Дяковъ, Милко Маргаритовъ, симпатично 15-годишно момче, което живѣеше въ грозна сиромашия въ зимника на една гръцка кѫща заедно съ майка си и сестра си. То ми разправи, че баща му го намѣрили турцитѣ на „баира” половинъ часъ отъ селото и го хванали заедно съ по-стария му братъ. Баща му билъ намѣренъ убитъ при една круша подъ селото, а брата му убили при Салтикьой. Момчето помни, че турцитѣ били в о й н и ц и, облѣчени въ войнишки дрѣхи, съ войнишки пушки.
№ 32. Хр. Димитровъ отъ село Башклисе (Софлийско, къмъ стр. 157).
Турската войска, която влѣзе въ Башклисе, между туй заминала въ съсѣдното село К а р а к л и с е, гдѣто по сѫщия начинъ постѫпила, а именно подъ прѣдлогъ че ще събира орѫжие, залавяла хора и събирала добитъкъ за прѣхрана на войската. Като се завърнала войската, Башклисенци, изплашени, се разбѣгали по гората, а въ селото малцина останали. Отъ В ъ л ч о Д и м о в ъ турцитѣ поискали да имъ донесе храна, а слѣдъ това го убили. Сетнѣ заловили Д и м и т ъ р ъ К о с т а д и н о в ъ и М и х а и л ъ Д и м и т р о в ъ и срѣдъ село при кладенеца ги убили. Синътъ на Костадиновъ, Ставраки Димитровъ, като видѣлъ, че баща му убили, избѣгалъ. Отъ уцѣлѣлитѣ роднини на тѣзи подирнитѣ, които бѣха дошли да ми разправятъ, узнахъ, че сѫщата участь постигнала и женитѣ и дѣцата на това сѣмейство. Турцитѣ, като ги заловили, извели ги вънъ отъ селото и въ Ахрянбунарската кория, при рѣката „Щирбала”, звѣрски ги избили. Христо Димитровъ, зетъ на Димитъръ Костадиновъ, ми разказа, какъ тамъ „заклали” жена му А т а н а с а (25 год.) и двѣтѣ ѝ дѣчица —
158
момченце Д и м и т ъ р ъ (2 год.) и момиче М а р и я (4 год.); [1] Заедно съ тѣхъ загинали още: Т о н а А н г е л о в а (30 год.), жена на избѣгалия Ставраки Димитровъ, и дѣцата ѝ М а р и я (4 год.) и Г е о р г и (8 мѣсеца); братъ ѝ Г л и г о р ъ А н г е л о в ъ (23 год.) и майка имъ С т о я А н г е л о в а (50 год.). На сѫщото мѣсто били убити още и Ч а н а Д и м и т р о в а (22 год.), жена на убития при кладенеца Михаилъ Димитровъ, и др.
Слѣдъ тия убийства вече всички въ смъртенъ страхъ се разбѣгали по гората, а турцитѣ веднага запалили селото. Изгорѣли 50 кѫщи, останали само по бѣднитѣ кѫщи — до 38. Въ гората прѣкарали четиредесеть дена. Турцитѣ съобщили, че трѣбвало да поискатъ отъ правителството хора „патрули”, да ги пазятъ. Примолили се въ Димотика за защита, и отъ тамъ имъ изпратили двама турци, да ги забранятъ та да се събератъ всички въ селото си.
„Ние ги условихме да имъ плащаме — разправяше Янко Дяковъ отъ Башклисе, — 28 наполеона мѣсечно на двамата, за да ни пазятъ. Тѣ бѣха Балакчи Мехмедъ и Хайрединъ ефенди, отъ Димотика. Съгласихме се, слѣзохме въ селото. Почна пакъ турска войска да дохожда въ селото. Ония двамата ужъ се мѫжчеха да бѫдатъ добри, ужъ ни пазѣха, но войницитѣ посѣгаха, — забираха женитѣ. Тия сѫщитѣ войници, когото хванѣха вънъ отъ селото, отвличаха го и го убиваха. Забраха стареца Марко Стояновъ (60 год.), взеха му 8 наполеона, изведоха го вънъ отъ селото и го убиха. Много го мѫчили: ушитѣ, носа му отрѣзали, за да даде още пари. Една сутрина хванаха едно момче (женено), К и р о А н г е л о в ъ, и го заклаха. Съ него бѣше Никола Димитровъ (35 год), но той се отървалъ; стрѣляли подирѣ му. Слѣдъ една седмица една утрина бѣхме събрани срѣдъ селото около 15 души; дойдоха четирма войници и отдѣлиха двама отъ насъ — Димитъръ Стаматовъ и Георги Костовъ. Закараха ги при рѣката, мѫчиха ги за пари. Върна се единъ войникъ и ни каза: „ако дадете 2 лири за тѣхъ, ще ги пуснемъ”. Намѣрихме 1 1/2 лира и дадохме та ги пуснаха. Послѣ хванаха Милко Ангеловъ. Първомъ го потърсиха по име: Тукъ има единъ Милко Ангеловъ, да кажете гдѣ е, инакъ ще ви избиемъ тукъ. Ние рекохме, че не го знаемъ, но чуварето — онѣзи отъ
1. Снехме фотографич. Хр. Димитровъ (вж. снимка № 32).
159
Димотика — го знаеха и го докараха. Вързаха го и го заведоха на мандрата при командирина. Сетнѣ го докарали въ Софлу, гдѣто лежалъ една седмица затворенъ, послѣ го изкарали и го прѣвели прѣзъ Марица съ единъ гъркъ заедно на село Едекьой, приковали го на единъ дивъ кавакъ съ гърка заедно и ги убили.
При тия мѫки — продължаваше сѫщия Дяковъ — живѣхме два мѣсеца въ село съ тия турци. Една вечерь единъ отъ нашитѣ, Д я к о П а в л о в ъ (60 год.), отишелъ да си мие рѫцѣтѣ на чешмата край село. Излизатъ войницитѣ и го убиватъ. Слѣдъ него Д и м и т ъ р ъ М и т е в ъ (60 год.) взематъ отъ селото, изкарватъ го вънъ и го заколватъ заедно съ другъ единъ, Д и м о М о с к о в ъ (35 год.) — подъ селото. М и л о ш ъ П е т р о в ъ въ кѫщата му го убиха, затвориха кѫщата и я запалиха. Д и м о М и т р е в ъ заклаха на двора му; отрѣзали му носа, образа, и го покрили съ дървета.
Слѣдъ два мѣсеца дойдоха въ село турска кавалерия и двама мулязими и ни казаха: „вие тувъ нѣма да живѣете, нѣма да видите добро, — ще ви „изкл̀ътъ”, — ами ще ви дигнемъ, ще ви прѣкараме въ България. Срокъ имате 2 часа.” Ние казахме, че нѣмаме ни волове ни вола, а тѣ отговориха, че тѣ щѣли да намѣрятъ и волове и коли. Повикаха отъ турскитѣ села Ахрянбунаръ, Салтѝкьой и отъ село Каяджикъ та сбраха 40 коли. На зараньта, кой какво можа да кладе багажъ на тѣзи воли, взе си. Нѣмаше и какво да товаримъ, защото отъ по-напрѣдъ бѣхме ограбени. Закараха ни прѣзъ Караклисе и прѣзъ Крушово при гръцкото село Карабаа (Мустафапашенска окол.). Отъ тамъ сетнѣ ни върнаха назадъ къмъ р. Арда при турското село Адàчал̀ѫ, което е при старата българска граница. Тамъ ни оставиха стражаритѣ, които вървѣха съ насъ. Свалиха ни нѣщата отъ колитѣ.
Бѣше вечеръ, тъмно. Послѣ каза юзбашията офицеръ на турцитѣ и на гърцитѣ арабаджии, воито нй возѣха, да се отдѣлятъ отъ насъ. Като се стъмни хубаво, турцитѣ арабаджии ни нападнаха, и каквото едъръ и дребенъ добитъвъ имахме съ себе си, взеха го. Тамъ живѣхме около една седмица. Тогава дойдоха г р ъ ц к и а в т о н о м с к и ч е т и, ужъ да ни пазятъ, а пъкъ тѣ ни питаха: „имате ли добри моми?” Взимаха моми, държаха ги и ги пускаха. И 60 души
160
стражари турци имаше тамъ. Г ъ р ц и т ѣ з а е д н о с ъ т ѣ х ъ р а б о т ѣ х а, а т ѣ в с и ч к и б е з ч е с ти х а б ѣ д н и т ѣ м о м и.
Тукъ се бѣхме събрали отъ 6 села: имаше отъ наше село, отъ Караклисе, отъ Крушово, имаше отъ Узункюприйско, имаше отъ село Харлагюнъ (Малгарско), имаше гагаузи отъ Одринско. Въ това врѣме имаше на близу въ балкана една българска чета, съставена отъ войводата Руско Славовъ, сѫщиятъ, който прѣзъ първата война съ турцитѣ първъ прѣвзе Софлу. Като чулъ за нашето тегло, той събралъ дружина за да помогне, колкото може (вж. по-горѣ стр. 149). Не можала четата на Русьо да търпи тѣзи црикове ката нощь, като ги дигаха женитѣ и дѣцата да ги безчестятъ. Тѣ пискаха та сърдцето се кѫсаше човѣку, и четата е чувала всичко та нападна гърцитѣ срѣдъ нощь (това бѣше сколо 12—14 септември). Четата стрѣляше и пропѫди турскитѣ стражари и автономиститѣ гърци. Четата дойде при насъ и ни каза, по-скоро да се прибираме на горѣ къмъ българската граница. Ние прибрахме, кой каквото можа да вземе на гърба си — кимѝ по единъ юрганъ, кимѝ по една покривка, и влѣзохме внèтре, въ гората. Послѣ прѣзъ утреньта пристигна турска кавалерия съ башибозуци турци та заедно съ тѣхъ запали турското село Адачалѫ, защото бѣха разбрали, че то остая въ България. Жителитѣ турци се бѣха изтеглили заедно съ покѫщнината си. Ние, безъ да ни гонятъ турцитѣ, стигнахме до старата граница и влѣзохме въ Българско, въ Харманли. Тукъ стояхме до 20 дена въ пашкулената фабрика, кимѝ по гàрата. Прѣди 24 дена ни качиха на трена и тукъ въ Софлу ни стовариха, да живѣемъ съ просия, да искаме милостиня отъ гърцитѣ”.
За сражението на Русевата чета при село Адачалѫ, бившиятъ четникъ отъ сѫщата чета Георги Калояновъ отъ село Дуганхисаръ (Дедеагачско), познатъ въ четата съ прѣкоръ Нушкинъ, ми съобщи слѣдното:
„Ние бѣхме близу до границата, а задъ насъ имаше българска войска въ село Урумкьой, въ стара България. Въ една корийка, оттатъкъ границата на 20 минути, се намира селото Адачалѫ, при което бѣха задържани множество българи бѣжанци отъ селата Башклисе, Караклисе, Крушево (Димотишка ок.), сетнѣ отъ Одринското село Татарларе, отъ Малгарското село Харлагюнъ и др. Чувахме всѣка вечерь
161
писъци, женски писъци откъмъ срещния турски пость. Сѣтихме се, че каратъ нѣкои български момичета да ги обезчестяватъ. Войводата вече не можеше, да слуша тѣзи писъци и рѣши да нападнемъ турцитѣ. Българскитѣ военни началници бѣха противъ това; тѣ казваха, че тукъ трѣба най-малко 150 души да загинатъ, за да ги отървемъ. Ние никакъ не послушахме военнитѣ; особенно войводата не. Нѣкои отъ насъ се колѣбаехме, като казвахме, нека военнитѣ да нападнатъ, понеже има турска войска, а нашитѣ сили сѫ слаби. Но Русьо настоя, и ние се съгласихме. Нощно врѣме се домъкнахме близу до кѫщитѣ на селото; пакъ се чуха писъци. Четата бѣше раздѣлена на двѣ. Оная часть, която бѣше пратена къмъ изтокъ, откри огъня по-рано, когато по плана трѣбваше ние да откриемъ огъня, откъмъ западъ. Бѣхме 25 души. Турцйтѣ откриха огънь, стрѣляха два залпа и убиха едно наше момче, прѣкорътъ му бѣше Батуръ, отъ село Съчанлй (Дедеагачско), а бащиното му име не помня. Турцитѣ се уплашиха, прѣгазиха Арда и избѣгаха. Отсрѣща тѣ захванаха силно да стрѣлятъ, но куршумитѣ не ни поврѣждаха, понеже бѣше много далечъ. Тогава посочихме на бѣжанцитѣ пѫтя къмъ Стара България и ги прѣдадохме на българскитѣ села. Оставихме на военнитѣ, да се погрижатъ за храна”.
Всичкитѣ жертви отъ селото Башклисе се изчисляватъ до 36 души.
Когато прѣзъ юни 1914 година повторно посѣтихъ Софлу, селянитѣ отъ Башклисе, Караклисе и Крушово още бѣха въ града, гдѣто бѣха и прѣзимували. Отъ мѣстната колонизационна комисия узнахъ, че Башклисенци и Караклисенци сѫ опрѣдѣлени за настаняване въ бившитѣ турски села Чомлекчи и Окуфъ, които сѫ опожарени, та тогава почваха да ги изграждатъ отъ ново. Въ мѣрата на тия села Башклисенци и Караклисенци сѣеха вече и обработваха земята.