Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година
Л. Милетичъ
14. Димотишко и Софлийско
Българкото население и настроението на гърцитѣ слѣдъ българската реокупация въ Софлу. — Отношенията между българитѣ и турцитѣ прѣзъ първата българска окупация. — Гърцитѣ ставатъ приятели на турцитѣ. — Публични наказания надъ прѣстѫпници гърци. — Ужасното клане въ Едекьой. — Бѣгството на българскитѣ власти отъ Софлу. — Българското население безъ орѫжие. — Турскитѣ плѣнници. — Неприятелско поведение на гърцитѣ. — Войводата Русе Славовъ прѣзъ първата война (1912 г.) въ Софлу. — Грозни насилия надъ българскитѣ бѣжанки въ Софлу.
Както въ Ортакьойско сѫщо тъй извънредно много пострада прѣзъ врѣме на междуцарствието българското население и въ съсѣднитѣ двѣ околии, Димотишката и Софлийската, поради еднаквитѣ неблагоприятни за него условия: и въ тѣзи околии прѣобладаваше гръцкиятъ елементъ, гърцитѣ тукъ и по численость и по богатство заемаха първо мѣсто. Гръцкото население въ Димотишко прѣзъ 1912 год. е било около 20 хиляди души, а и въ Софлийско то не е било по-малко. И въ двата околийски центъра гърцизмътъ е господствувалъ; въ Софлу напълно, защото бѣ чисто гръцки градецъ съ 2000 сѣмейства, а въ Димотика по-слабо, защото покрай гръцкото множество, 800 сѣмейства, тукъ е имало и 600 турски
133
сѣмейства и още до 400 български, отъ които обаче само 60 сѣмейства се признавали за ексархисти българи, а останалитѣ 340 се гърчеели.
№ 27. Гр. Софлу (къмъ стр. 132 нт.).
№ 29. Улица полковникъ Таневъ въ Софлу (къмъ стр. 132 нат.)
Българитѣ по численость и въ двѣтѣ околии заематъ трето мѣсто. Въ Димотика тѣ бѣха на половина по-слаби и отъ турцитѣ, които достигаха до 7 хиляди, а въ сѫщо такъвъ размѣръ сѫ тѣ спрѣмо турското население и въ Софлийско, гдѣто турцитѣ се числѣха до 15 хиляди души, което се дължи и на обстоятелство, че къмъ Софлийската кааза принадлежеше и Ипсалската нахия оттатъкъ Марица, чиито центъръ Ипсала е чисто турски градецъ съ около 500 сѣмейства. Обкрѫжени отъ гърци и турци, които се бѣха сдружили да унищожатъ българското население въ двѣтѣ околии, особено къмъ есеньта на 1913 год., когато бѣ назрѣла идеята за т. нареч. Гюмурджинска автономия, българитѣ въ тоя край, изоставени отъ всички, е трѣбвало да се борятъ на животъ и смърть, за да оцѣлѣятъ поне частично. И наистина тукъ даденитѣ български жертви сѫ грамадни, а извършенитѣ надъ тѣхъ жестокости сѫ по-грозни дори отъ тия, които видѣхме въ Ортакьойско. Борбата, която българитѣ отъ Софлийско сѫ водили съ сдруженитѣ си неприятели турци и гърци, е изтраяла до българската реокупация. Докато българитѣ по Ортакьойско били тогава съвършено осамотени, напротивъ въ Софлийско тѣ сподѣляли грозната си сѫдба и съ съсѣдното си българско население отъ Дедеагачско и Гюмурджинско.
Подробноститѣ по водената тукъ борба издигатъ българщината въ тоя край високо като образецъ на патриотичность, опорита издържливость и интелигентна съобразителность.
За да изуча състоянието на българското население въ Софлийско слѣдъ българската реокупация, споходихъ Софлу въ края на Ноември 1913 година, като минахъ по желѣзницата прѣзъ Одринъ—Димотика, и втори пѫть прѣзъ мѣс. Юни 1915 год., като пѫтувахъ направо по българска територия отъ Хебибчево прѣзъ Ортакьой—Деведере—Малъкъ Дервентъ.
При първото си идване въ Софлу заварихъ още много слѣди отъ ужаснитѣ събития, на които българската реокупация току що бѣ турила край. Градецътъ бѣ изпълненъ съ българи бѣжанци отъ нѣколкото близки български села, които останаха подъ Турция, и отъ Софлийскитѣ български села, голѣма часть отъ които бѣха разорени, съсипани. Колко и
134
човѣкъ да е твърдъ и да стѣга сърдце, гледайки печалната картина на нещастнитѣ българи, до вчера щастливи имотни хора, а сега доведени до крайна нищета, принудени ежедневно да простиратъ рѫка за подаяние къмъ своитѣ върли врагове, гърцитѣ, да ги молятъ да се подслонятъ въ тѣхнитѣ кѫщи, като нѣкои сѣнки, гледайки, казвамъ, всичко туй мѫчно можешъ да скриешъ сълзитѣ си и поне вѫтрѣшно горчиво да не проплачешъ. Това настроение се засилваше отъ рѣзката противуположность, що прѣдставяваха видимо сититѣ и горди физиономии на гръцкото гражданство. Особено по-младитѣ между тѣхъ, които пълнѣха кафенетата, не скриваха враждата си къмъ възвърналитѣ се нови господари. Въ тая тежка и дори несносна атмосфера едвамъ дишеха малцината български чиновници, които се събираха отдѣлно въ двѣ-три импровизирани български гостилнички или въ „военния клубъ”. Гърцитѣ все още вѣрваха, че скоро ще посдѣдва нова турска окупация на Софлу и на цѣлата долина на Марица включително съ Дедеагачъ. Враждебното и прѣдизвикателно поведение на турскитѣ власти на границата и по пѫтя прѣзъ Одринъ спрѣмо всичко българско подхранваше тия гръцки надежди, така че българското население, което още не бѣ се съвзело отъ прѣживѣнитѣ ужаси, бѣше обзето отъ нова паника.
_____
Въ Димотишката каза е имало българи освѣнъ споменатитѣ въ самия градъ Димотика само още въ селата Б а ш к л и с е д о 100 сѣмейства, въ К а р а к л и с е д о 130 сѣмейства и въ К р у ш о в о до 60 сѣмейства, смѣсени съ турци. Нека споменемъ и около 30 сѣмейства българи помаци, настанени въ Кулели Бургасъ. Слѣдъ Цариградския миръ тритѣ села се паднаха въ турска територия, а жителитѣ имъ, прогонени отъ турцитѣ слѣдъ ужасни мѫчения, останаха въ Софлийско, главно въ града Софлу безъ покривъ и безъ прѣхрана.
И българитѣ отъ Софлийско бѣха съ малки изключения все въ таково окаяно положение, а именно отъ селата: М а л ъ к ъ Д е р в е н т ъ (200 сѣм.), Г о л ѣ м ъ Д е р в е н т ъ заедно съ колибитѣ (300 сѣм. и 100 сѣм. турци), К а я д ж и к ъ (180 сѣм., смѣсени православни и унияти българи: 150 см., 30 сѣм. унияти), П и ш м а н к ь о й (185 сѣм.), Т а х -
135
т а д ж и к ъ (40 сѣм.), Т е к е (100 сѣм.), М е р х а м л и (120 сѣм.), Я н у р е н ъ (96 сѣм.), К у т р у д ж а (100 сѣм., отъ които половината сѫ помаци), К а д ж к ь о й (50 сѣм.). Къмъ българитѣ отъ околията трѣбва да причислимъ и помашкото население въ селата М е р и к о с ъ (200 сѣм.), Х и б и л ь е в о (180 сѣм.), Х а д ж и ю р е н ъ (100 сѣм.) и М у к а т а (30 сѣм.), което за жалость е дѣйствувало въ съдружие съ турци и гърци и е вършило най-голѣми жестокости спрѣмо православнитѣ си братя. Всички българи тукъ достигаха до 1750 сѣм. Гръцкитѣ села въ околията сѫ 10, а именно: Ахъркьой (100 сѣм.), Доганджа (10 сѣмейс.), Каваджикъ (300 сѣмейс.), Карабунаръ (315 сѣм.), Козкърѫ (80 сѣм.), Куруджикьой (225 сѣм.), Кюплю (Кюпекли, 420 сѣм.), Пашмакчи (100 сѣм.), Чамкьой (150 сѣм.), Хадъкьой (80 сѣм., въ Ипсалската нахия, останали въ Турция).
По-долу излагамъ даннитѣ, които събрахъ, като разпитвахъ подробно жители отъ Софлийскитѣ български села върху постигналата ги участь прѣзъ врѣме на междуцарствието. Повечето отъ тѣхъ срещнахъ въ града Софлу, други разпитвахъ въ селата Малъкъ Дервентъ и Каяджикъ; нѣкои намѣрихъ въ Фере.
Прѣзъ първата балканска война, 1912 год., турцитѣ въ Софлийско изобщо не бѣха твърдѣ пострадали, а най-малко могатъ се упрекна българскитѣ власти и българското население отъ околията въ нѣкакви голѣми насилия надъ турцитѣ. По думитѣ на г. Ангелъ попъ Кировъ, родомъ отъ с. Малъкъ Дервентъ, бивши народенъ учитель въ околията въ турско врѣме и кметъ на града Софлу слѣдъ първата българска окупация, турцитѣ по селата въ Софлийско и Димотишко не сѫ дали ни една човѣшка жертва. Само нашитѣ чети изгорили турското село Д е м и р е н ъ (близу до Малъкъ Дервентъ, 100 кѫщи), но слѣдъ като жителитѣ избѣгали. Това село е било въ вѣчни размирици съ съсѣднитѣ села за мѣра. Не може да се отрече, че отъ страна на нѣкои български чиновници и отдѣлни алчни за пари хора сѫ ставали осѫтелни изнудвания надъ по-заможнитѣ турци по селата. Така напр. и самиятъ околийски началникъ въ Софлу, нѣкой си Григоровъ (отъ Дрѣново?) и българскиятъ свещеникъ отъ Голѣмъ Дервентъ, попъ Ангелъ, нареченъ „орманпапазъ”, използували покръстването на помацитѣ та скубѣли хората като плъзнали по помашкитѣ села: „дай 20 лири, или ще те пòкръстя”;
136
Помакътъ ще се моли: „аманъ, джанъмъ, нà-ти 5 лири”, и пр. Въ Софлийско е имало до 1200 помашки сѣмейства, и тия помаци, слѣдъ като така разни мѣстни деребейевци ги обрали, най-сетнѣ били покръстени. „Спрѣмо турцитѣ това ни е грѣхътъ — заключи г. А. попъ Кировъ, — а човѣшки жертви, повтарямъ, не дадоха, нѣкакви убийства, масова сѣчь — таково нѣщо не стана”.
Интересуваше ме горниятъ въпросъ, за да си обясня по-добрѣ турскитѣ жестокости надъ сѫщото българско население, до колко тѣ сѫ мотивирани като отплата за подобни насилия, вършени надъ турското население. Както ще се види по-долу, най-много сѫ се отличили съ звѣрства помацитѣ, макаръ че тѣ въ такава степень не сѫ пострадали отъ нашитѣ, за да може донѣкѫдѣ да се оправдаятъ. Помацитѣ и тукъ въ дивия си фанатизъмъ сѫ прѣкрачили крайнитѣ граници на човѣщината, главно отъ желание да се прѣпорѫчатъ прѣдъ тържествуещитѣ турци като добри мохамедани, па и отъ страхъ да не ги подозиратъ въ нѣкакви български чувства.
Наопаки гърцитѣ, които слѣдъ като се оттеглиха българскитѣ власти станаха приятели съ турцитѣ и заедно съ тѣхъ прѣслѣдваха българитѣ, които си запазиха живота и имота и въ слѣдствие на българския погромъ дори на ново забогатѣха, сѫщитѣ тия гърци прѣзъ първата война сѫ извършили голѣми злодѣяния надъ турското население въ околията, щото е дори ч у д н о, какъ сѫ можали турцитѣ да имъ забравятъ туй, да не си отмъстятъ. Извѣстно е, че гръцкото население по цѣлия вилаетъ, слѣдъ като нашитѣ войски на 1912 г. минаха побѣдоносно, веднага се бѣ втурнало по турскитѣ села да граби и да изнасилва. Гърцитѣ бѣха извършили такива възмутителни обири и насилия, че българскитѣ окупационни власти къмъ края на ноември 1912 година бѣха се принудили примѣрно, сир. публично да наказватъ мнозина, заловени отъ тоя родъ гърци прѣстѫпници, за да се въдѣори редъ и да се успокои уплашеното турско население. Лично бѣхъ свидѣтель въ гр. Димотика на 25 ноември 1912 год., когато на площада бѣха наказани 14 души Димотишки граждани съ бой (вмѣсто споредъ воено-полевия наказ. законъ съ смърть), слѣдъ като на всѣкиго отъ тѣхъ публично се изброиха прѣстѫпленията. Единъ 50 годишенъ гъркъ, извѣстенъ заможенъ гражданинъ въ Димотика, който бѣше изнасилилъ
137
малолѣтно турско момиче, извика негодованието на цѣлата събрала се тълпа та всички гърмогласно искаха, наказанието да се удвои. Сѫщо такава явна наказателна екзекуция бѣше се извършила на слѣдния день и въ Дедеагачъ, а като отидохъ по-нататъкъ къмъ Драма и Сѣръ, узнахъ отъ тоя родъ още по-възмутителни прѣстѫпления на гръцкото население спрѣмо тѣхнитѣ сѫсѣди турци. Гръцката алчность за грабежъ бѣ достигнала своя върхъ въ Драмско, гдѣто турското население бѣше твърдѣ заможно.
Поради тия отношения между турци и гърци, както казахъ, по-скоро би очаквалъ човѣкъ турската жестокость да се бѣ насочила прѣзъ лѣтото на 1913 година главно противъ гърцитѣ. Особено Софлийскитѣ гърци бѣха се отличили съ небивали звѣрства, жертва на които падна населението на сѫсѣдното турско село Е д е к ь о й (срѣщу Софлу оттатъкъ Марица). И сега още въ Софлийско и мало и голѣмо приказватъ за Едекьойската „касапница” като за примѣръ, който най-добрѣ характеризува гръцката жестокость. Заинтересуванъ да узная подробности, разпитвахъ въ Софлу за това събитие и узнахъ отъ госп. Шоповъ, администраторъ на Земедѣлческата банка въ Софлу, който бѣше добрѣ увѣдоменъ по сѫщия въпросъ, слѣднитѣ факти:
Между 1 и 8 ноември 1912 год. всички турци отъ селата въ околията Демиренъ, Ахрянбунаръ, Вакъвскитѣ села и пр. избѣгали прѣдъ българската войска и се спрѣли въ Едекьой, понеже е оттатъкъ Марица, та жителитѣ отъ това село не избѣгали. Едекьой е брояло 180 кѫщи и е било най-богатото въ околностьта. Софлийци, граждани, на чело съ гръцка чета, съставена отъ момчета отъ града и отъ гръцкитѣ села, и с тѣхъ само единъ български четникъ, нѣкой си капитанъ Никола, нападнали селото Едекьой. Въ двѣ вечери най-напрѣдъ обрали, каквото намѣрили, главно у женитѣ, понеже отъ мѫжетѣ останали въ селото повечето старци. Съ насилия измъкнали много пари, „съ торби злато изнесли”. Слѣдъ това съ ножове избили до 900 жени, дѣца, старци и нѣкои по-млади мѫже. Звѣрствата, извършени въ това село, напълно напомнятъ баташкото клане, само че тукъ тѣ били още по-грозни, понеже сѫ извършени главно надъ жени и дѣца, и не по политически мотиви. На 9 ноември пристигналъ нашиятъ 32 (Новозагорски) полкъ та спрѣлъ по-нататашни насилия.
138
„Слѣдъ като сѫ изклали населението, гърцитѣ искали да запалятъ селото. Азъ самъ лично посѣтихъ селото на 25 мартъ 1913 год. — разказваше ми г. Шоповъ — и тогава още лѣкуваха нѣкои ханъмки, ранени-сѣчени, но успѣли да се изпокриятъ по таванитѣ. Нашитѣ войници намѣрили ужасни нѣща: труповетѣ образували цѣли могили; кладенцитѣ били пълни съ лешове. Сега заради туй кладенцитѣ тамъ сѫ затрупани. Първенци турци, които били заловени, сѫ ги закарали на лодки и тамъ сѫ ги клали и хвърляли въ Марица. Единъ, недокланъ, съ плаване се спасилъ. Той се казва Палаузъ Ахмедъ. Поради това гръцко клане Софлийскитѣ гърци бѣха много се изплашили прѣзъ врѣме на междуцарствието, да не би турцитѣ да имъ отмъстять. Но понеже е имало единъ видъ таенъ съюзъ между турци и гърци по онова врѣме, гръцкиятъ граждански комитетъ въ Софлу веднага е поискалъ, да се изпрати отъ Димотика турска войска въ Софлу, да запази гърцитѣ. Това тѣ сѫ постигнали и съ много подкупъ, а извинявали се прѣдъ турцитѣ за Едекьойското клане, че ужъ български комити сѫ ги водили. Така се спасили”.
Междусъюзнишката война бѣше въ най-голѣмия разгаръ, гърцитѣ въ Солунско вече имаха рѣшителни успѣхи, а въ туй врѣме въ Софлийско животътъ е течалъ доста спокойно, макаръ че тайно гърцитѣ по нѣщо узнавали прѣзъ Цариградъ и Дедеагачъ, понеже си имали своя стара револуционна организация, която прѣзъ врѣме на българската окупация усилено се е приготовявала да дѣйствува противъ България. Димитъръ Стамболиевъ, български полицейски приставъ въ Одринъ, е заловилъ несъмнѣнни доказателства, че турци купували пушки за гръцкитѣ комитети въ Одринъ, Ортакьой, Софлу и др., за което е и доложилъ на Одринския градоначалникъ да вземе мѣрки. Нашитѣ власти напротивъ не само че не взели никакви мѣрки, да не се въорѫжаватъ гърцитѣ, а напротивъ тѣ най-напрѣдъ се погрижили още прѣзъ мартъ мѣсецъ 1913 година д а о б е з о р ѫ ж а т ъ б ъ л г а р с к о т о н а с е л е н и е в ъ н о в и т ѣ з е м и. Разпратено е било „окрѫжно” до всичкитѣ общини въ този смисълъ. Русе Славиловъ отъ с. Малъкъ Дервентъ (Софлийско), секретаръ-бирникъ въ селото си, ми потвърди, че въ общината прѣзъ мартъ се е получила заповѣдь отъ окрѫжния управитель въ Гюмурджина, съ която се налагало, щото въ 7-дневенъ срокъ да се
139
прибере орѫжието отъ българското население и да се складира на едно мѣсто до второ разпореждане. Тогава прибрали въ селото само 4—5 пушки, защото у българитѣ въ сѫщность и не е имало свѣсно орѫжие, та по-скоро е трѣбвало да му се р а з д а д е орѫжие, за да може въ случай на нужда, каквато наистина се яви тъй скоро слѣдъ това, да се отбранява. За сѫщата заповѣдь ми говориха съ голѣмо огорчение и по Дедеагачско и Гюмурджинско, гдѣто населението бѣ особено се изложило на ударитѣ на турци и гърци, та е трѣбвало безъ достаточно орѫжие да се бори и да води дори сѫщински сражения. Нуждата отъ орѫжие тогава е била въпиюща, и да е имало по-вече орѫжие у народа, щѣли да се спасятъ хиляди хора и да оцѣлѣятъ отъ опустошение цѣли села. За цѣлитѣ на пакостното разпореждане на нашитѣ власти, да се прибере орѫжието, тогавашнитѣ чиновници различно се досѣщатъ но все мислятъ, че властитѣ искали да прибератъ орѫжието отъ турцитѣ и гърцитѣ, та за да не бие това въ очи, рѣшили първомъ да почнатъ съ българското население.
Като второ лекоумие отъ тоя родъ на нашитѣ власти трѣбва да се отбѣлъжи прѣждевременното пускане на свобода турскитѣ плѣнници, родомъ отъ окупиранитѣ отъ насъ нови неми, които по Лондонския миръ се падаха на България. И въ Софлу и въ околията се завърнали такива плѣнници тъкмо прѣди започването на междусъюзнишвата война: тѣ били пуснати, за да се прѣдадатъ на полска работа, а тѣ, както и въ Ортакьойско, устройвали засади на българитѣ и ги избивали, придружавали и турско-гръцкитѣ чети и вземали участие въ вършенитѣ отъ тѣхъ неистовства.
Така българскитѣ чиновници, сами безгрижни, неподозирайки опасность откъмъ Турция, до послѣдна минута приспивили и себе си и населението, па даже и противудѣйствували, когато то само оврѣме е искало да се спаси. Ето какъ кметътъ на Софлу, Ангелъ попъ Кировъ, ми изрисува положението при настѫпването на турцитѣ:
„На 8 юли чухме и разбрахме положително, че турцитѣ сериозно настѫпватъ. Правителството ни заблуждаваше. Още къмъ 3 юли турцитѣ бѣха на границата Мидия-Еносъ. Правителството увѣряваше, че турцитѣ идатъ само да си заематъ границата, та затова чиновницитѣ да си стоели на мѣстата. Дойдоха турцитѣ до насъ, до Марица, а правителственитѣ
140
телеграми продължаваха да ни убѣждаватъ все въ сѫщото. На 8 юли вече почнахме да бѣгаме; чухъ единъ викъ: “кмете, спасявай се, послѣденъ тренъ е; турска кавалерия взе Димотика!” Въ туй врѣме опълчението (отъ Стара-Загора и Нова-Загора) съ своя началникъ, подполковникъ Желѣзковъ, се оттегля прѣзъ гарата западно отъ града къмъ Кушукавакско. При отстѫпването му селянитѣ отъ българскитѣ села по родопскитѣ пазви задигнали, каквото могатъ, и потеглили слѣдъ войската. Полковникътъ отъ коня си имъ заповѣдва, всички да се върнатъ по селата си, защото нищо нѣмало да имъ стане. “И ние скоро ще се върнемъ” — рекълъ. Стражаритѣ по заповѣдь на сила принудиха селянитѣ да се върнатъ. Избѣгаха само „милиционеритѣ”; въ всѣко село си имаше милиция по 10-тина души, които охранваха селото прѣзъ врѣме на първата окупация”.
Турцитѣ влѣзли въ Софлу откъмъ Димотика и на 14—15 юли, прѣчакани отъ гръцкото гражданство едва ли не като освободители. По нѣкои отъ селата турска войска се е явила по-рано. Въ туй врѣме и гръцка войска, — моряци, стоварени въ Дедеагачъ, — напрѣднала къмъ Софлу и се спрѣла въ голѣмото гръцко село Карабунаръ, което е на единъ часъ разстояние южно отъ града. Види се, въ спогодбата съ турцитѣ е било установено, да не влиза гръцка войска въ Софлу. Гръцкиятъ командантъ извикалъ първенцитѣ отъ Софлу въ Карабунаръ, гдѣто ги увѣщавалъ, да подпишатъ единъ „махзаръ” до турското правителство, че желаятъ да бѫдатъ подъ Турция. Двама-трима се обадили съ мнѣние, не ще ли да е по-добрѣ, да останатъ подъ християнска държава, па макаръ била тя и България. Командантинътъ се нахвърлилъ върху тѣхъ и казалъ, че ако останатъ подъ Турция, имало надежда единъ день Гърция да ги освободи, а инакъ — не. Подписали всички.
Първоначално турцитѣ и въ Софлийско, слѣдъ като при първото нахлуване понаправили пакости и нѣкои убийства, почнали, да се държатъ по-меко, съ цѣль да не се разбѣга населението, докато привърши полската си работа, докато прибере хранитѣ. Съвѣтвали го, да се прибира въ селата си, да не скита по горитѣ. Така подлъгани, и тия малцина, които, били пръснати по горитѣ, се върнали.
141
Прѣзъ врѣме на хармана почнали турцитѣ да дигатъ хранитѣ отъ селата за турската войска, а сѫщѣврѣменно да искатъ пари отъ населението съ разни заплашвания и насилия, които се завършили съ масови убийства, обезчестявания на женитѣ и опожарявания на селата. Това се е извършило и въ Софлийско точно по извѣстния намъ планъ слѣдъ едно видимо затишие отъ мѣсецъ и половина. Страданията на българитѣ и тукъ, както и въ Ортакьойско, сѫ извънредно голѣми, защото и тукъ г ъ р ц и т ѣ с ѫ в з е л и у ч а с т и е въ вършенитѣ отъ турцитѣ жестокости, и то не само по селата, но и въ града Софлу, кѫдѣто се стичали много нещастни българи, гонени отъ вси страни като беззащитна дивечь. Мнозина отъ гражданитѣ гърци, трѣбва да имъ се признае, човѣшки сѫ се отнасяли къмъ окаянитѣ български бѣжанци, но не сѫ малцина пъкъ и такива, които сѫ използували случая да задоволятъ било своята алчность за пари и имотъ, било своята ненависть къмъ всичко българско. Разбира се, че за всичко туй немалко е отговорна и гръцката държавна политика, която чрѣзъ печата и чрѣзъ тайнитѣ гръцки комитети бѣ успѣла тъй враждебно да настрои още прѣзъ врѣме на българската окупация гръцката интелигенция въ окупиранитѣ земи.
Не може да се каже, че отъ българска страна е било извършено нѣщо противъ гърцитѣ, което да ги оправдава: отъ началото на войната прѣзъ 1912 год. до оттеглянето на българскитѣ власти добрѣ се е постѫпвало съ гърцитѣ. Специално гражданитѣ на Софлу не могатъ се оплака дори и противъ нашитѣ четнишки отряди, които въ началото на войната дѣйствуваха въ Софлийско. По-горѣ се спомена вече, че гърцитѣ по всички тракийски градове сѫ имали тайни комитети, които сѫ сѫществували отъ турско врѣме. И въ Софлу е имало такъвъ комитетъ, който е ималъ подръжка направо отъ Атина и е работилъ противъ българитѣ. Този комитетъ е разполагалъ съ орѫжие и съ богати срѣдства. Най-много убийства надъ българи сѫ извършени отъ хора на сѫщия комитетъ прѣзъ 1906—7 година, па и сетнѣ отъ 1908 година до обявяването на войната. Щомъ се обявила послѣдната, до 80 души отъ Софлийскитѣ гърци, извѣстни на турцитѣ като комити и търпѣни отъ тѣхъ до тогава, понеже сѫ дѣйствували противъ българската организация въ Одринско, избѣгали въ гората и се присъединили къмъ четата на Русе Славовъ,
142
която е била сформирувана повече отъ войници отъ 32 старозагорски полкъ и е била изпратена като летящъ отрядъ въ посока къмъ Софлу—Дедеагачъ.
Така смѣсената българо-гръцка чета на Славова е прѣкъснала желѣзнопѫтната линия Дедеагачъ—Одринъ при моста Мангазъ (между Софлу и Бидикли), като е разрушила този мостъ слѣдъ едно сражение съ турския отрядъ отъ 50 души, който го е охранявалъ. Слѣдъ това събитие турцитѣ взели бързо да изпразватъ Софлу и затворили първенцитѣ гърци, които искали да отвлѣкатъ съ себе си. Извѣстенъ за това, Славовъ напада тритѣ турски поста между Карабунаръ и Мангаза, а на 19 октомври напада съ четата си и самия градъ Софлу. Турцитѣ, незнаейки каква сила иде, се разбѣгали. И тъй, четата безъ съпротива влѣзла въ града, прѣчакана отъ петхиляденъ народъ на чело съ Дедеагачския гръцки владика, които се намѣрилъ тогава тамъ. Станала тържествена литургия въ черквата св. Георги. Русе Славовъ билъ застаналъ на прѣстола, а владиката, сѫщиятъ, който прѣзъ 1913 година се отличи като жестокъ гонитель на българщината въ Дедеагачъ, държалъ рѣчь. Русе Славовъ, когото разпитвахъ по тия събития, ми каза, че той не знае гръцки та не е схваналъ съдържанието на рѣчьта, но това помни, че гърчетата отъ четата му се разплакали. Послѣдвали тържества и веселби. Русе Славовъ назначилъ тричленна градска комисия, да управлява общината, а слѣдъ това веднага излѣзълъ съ четата си да се сражава съ турска войска, повече запасни башибозуци, която наближавала отъ югъ. Слѣдъ едно сражение, въ което паднали 6 души отъ четата, турцитѣ се разбѣгали. Тогава Софлийскитѣ гърци отъ голѣма благодарность събрали 4 хиляди лири и ги давали за подръжка на четата, но Славовъ не ги приелъ, като казалъ, че съ това, което е сторено до тогава, градътъ още не е спасенъ, и че това ще бѫде напълно само когато дойде българската войска. И наистина на другия день се задала турска войска откъмъ Дедеагачъ, единъ таборъ до 900 души, и пакъ е станало нужда, щото Русе Славовъ съ четата си да отбранява града. Той излѣзълъ надъ село Окуфъ, което е три часа далечъ, и тамъ водилъ 4-часово сражение. Слѣдъ като изгубилъ осемъ души отъ четата си и самъ билъ леко раненъ, Славовъ отстѫпилъ надъ селото Карабунаръ. И тукъ, слѣдъ 9-часово сражение, не можалъ да се
143
одържи та отстѫпилъ на два километра надъ Софлу, въ лозята, гдѣто далъ послѣденъ отпоръ на турцитѣ, подкрѣпенъ отъ още 40-тина души, дошли на помощъ отъ града. Мръкнало се, а на зараньта се указало, че турцитѣ се оттеглили къмъ Бидикли съ много коля, пълни съ ранени. Тогава турцитѣ наполовина опожарили гръцкото село Карабунаръ. Славовъ, който е билъ въ сношение съ полковникъ Таневъ, бригадния на сборната конна бригада въ Ортакьой, и е ималъ отъ послѣдния заповѣдь да слѣди движението на Яверъ паша, помолилъ Танева, за да не остане Софлу безъ защита, да прати поне единъ ескадронъ, да запази града. Слѣдъ четири дена дохожда ротмистъръ Кямилевъ съ единъ разѣздъ отъ 14 кавалериста, за да дѣйствува заедно съ четата по слѣдитѣ на Яверъ паша. „Щомъ дойдоха кавалериститѣ, — казва г. Славовъ — нарочно изпуснахъ отъ арестуванитѣ турци трима да избѣгатъ и да разнесатъ оттатъкъ Марица къмъ Ипсала, гдѣто имаше още много турци, че българска войска е влѣзла въ Софлу. Тѣ видѣха само 14-тѣ кавалеристи, а не можеха да знаятъ, че тѣ сѫ всички. Слѣдъ това вече и турцитѣ отъ Фере се прибраха къмъ Дедеагачъ, и Софлу остана спокоенъ, докато подиръ една седмица, когато пристигна и полковникъ Таневъ съ цѣлата си кавалерийска бригада, градътъ вече окончателно се спаси”. Гърцитѣ и прѣдъ Танева благодарили на Славова, че е спасилъ града отъ разорение.
Видѣхме, какъ подиръ залавянето на Яверъ паша, четата на Софлийския гръцки комитетъ е свирѣпствувала спрѣмо турцитѣ и какъ се е отличила съ небивали звѣрства въ турското село Едекьой. Софлийскитѣ гърци, до юли мѣсецъ 1913 година необезпокоявани отъ никого, всички се прѣдали на работа и всички забогатѣли, понеже скѫпо си изпродали вината и понеже търговията се бѣ посъживила. Видѣли само добри обноски отъ българска страна, Софлийскитѣ гърци при второто нашествие на турцитѣ наистина чудовищно постѫпиха, като се обявиха турски приятели. Това бѣ горчива изненада за българското население и това рѣши сѫдбата на гръцкото: слѣдъ българската реокупация то вече не можеше да си възвърне старитѣ добросъсѣдски отношения съ българитѣ та единствениятъ изходъ за него бѣ, да се изсели въ Гърция, което и стана.
_____
144
Както споменахъ вече, гръцката войска, дошла отъ Дедеагачъ, се бѣ спрѣла въ гръцкото село Карабунаръ, а турската въ Софлу, вѣроятно по нѣкаква висша заповѣдь. Въ Софлу веднага заработилъ тайниятъ гръцки комитетъ подъ прѣдсѣдателството на лѣкаря Д-ръ Куртиди, който е станалъ и официяленъ каймакаминъ на града като прѣдставитель на Гюмурджинската автономска власть. Въ Софлу, щомъ се възвърнало турското управление, се образувала една гръцка чета отъ 400 души, и т я е и з л и з а л а п о б ъ л г а р с к и т ѣ с е л а и в ъ р ш и л а н а с и л и я и г р а б е ж и. Установихъ съ несъмнѣнни данни, че тая гръцка чета е влѣзла въ българското село Кутруджа, обезчестявала жени, обрала пари и добитъкъ. Отъ тукъ сѫщата чета отишла въ с. Пишманъ, гдѣто събира мѫжетѣ въ черквата, обира имъ паритѣ и заграбва добитъкъ отъ селото. Когато на 8 юли избѣгало българското население отъ селото Януренъ, което е на 2 часа до Софлу, и се спрѣло въ близката гора Адà-тепе, гърци, Софлийски граждани на брой до 300 души, въорѫжени излѣзли и искали де влѣзатъ въ Януренъ, да плячкосватъ. Януренци имъ се опрѣли и станала прѣстрѣлка, та гърцитѣ се уплашили и се оттеглили. Сетнѣ, обаче, когато турцитѣ съсипаха Януренъ (вж. по-долу), гърцитѣ заедно съ подирнитѣ взели участие въ плячката. Сѫщиятъ день тия гърци нападнали българското село Башклисе. Първомъ влѣзли шестима отъ тѣхъ въ селото и казали на селянитѣ да не бѣгатъ, а да се прѣдадатъ, понеже ужъ гръцка войска обкрѫжила селото имъ. Башклисенци, уплашени, прѣдали десетина пушки, а дали и много пари, изтръгнати съ насилие. Гърцитѣ се върнали въ Софлу, а на слѣдния день тепърва навлиза турска войска отъ Димотика. Съ турската войска е имало споредъ еднодушното казване на Башклисенци пакъ отъ сѫщитѣ гърци отъ Софлу. Отъ тоя родъ факти ще видимь и по долу. Въ града Софлу една градска милиция е била на кракъ въ съдружие съ турцитѣ.
Въ самия градъ прѣзъ цѣлото врѣме до българската реокупация се вършили чудовищни насилия надъ българскитѣ бѣжанци. Особено страданията на бѣднитѣ жени сѫ неописуеми. Една българска акушерка, по име Елена Филипова (родомъ отъ Банско въ Разлога), която прѣзъ врѣме на българската окупация е дѣйствувала въ болницата въ Софлу и неуспѣла о врѣме да избѣга, останала въ града прѣзъ врѣме
145
на междуцарствието та е била свидѣтелва на българскитѣ страдания тукъ. Гръцката община я оставила да живѣе у дома на Д-ръ Куртиди, рѫководителя на въорѫженитѣ гърци и сетнѣ околийски началникъ (каймакаминъ) въ града. Филипова отблизу е можала да слѣди, какъ постоянно у Куртиди се събиралъ гърцкиятъ комитетъ на засѣдание, какъ отъ тукъ се рѫководило всичко. Когато въ началото на септември 1913 слѣдъ дълго скитане по горитѣ почнали измѫчени българи, повече жени и дѣца, да идватъ въ Софлу да се прѣдаватъ на милость и немилость, Куртиди опрѣдѣлилъ за тѣхъ едно лошо здание, което по-рано било бубарница, а въ долния катъ конюшна. Тамъ бѣжанцитѣ, болни, изнемощѣли, били държани затворени подъ стража, пазени отъ турци и гърци; множество отъ селянитѣ, избѣгали въ Софлу, се криели прѣзъ цѣлото лѣто по кѫщитѣ на познати гърци, но и тукъ не били пощадени отъ ужасни насилия.
Въ много случаи гърцитѣ, стопани на кѫщитѣ, ги прѣдавали на турцитѣ, които постоянно търсѣли жени, срѣщу извѣстни облаги или просто за да имъ угодятъ. Мнозина гърци сами посягали върху беззащитнитѣ жени въ замѣна на указаното имъ гостоприимство. Само гдѣто домакинитѣ се случили по-добри, милозливи хора, прѣдупрѣждавали о врѣме женитѣ, когато турци идѣли да ги търсятъ, та тѣ прѣхвърляйки се отъ кѫща въ кѫща, се спасявали. Всѣка нощь грозна хайка по български жени е продължавала въ Софлу прѣзъ цѣлото лѣто. И не една отъ тия нещастници, опасно заболѣли въ послѣдствие, речената акушерка Елена Филипова е спасила, като ги е лѣкувала и всѣкакъ се е грижила за тѣхъ.
На Димитъръ Русковъ отъ село Каджкьой невѣстата му била заедно съ него отвлѣчена въ правителственото здание и изнасилвана, а самиятъ той грозно битъ и умрѣлъ отъ побоя. Жената държали два дена. Сѫщо така сѫ пострадали и много жени отъ сѫщото село Каджкьой: Вана Вълчева (25 год.), Вана Iенева (22 год.), Стана Гроздева (40 г.) и дъщеря ѝ Божана (23 г.), невѣстата Райна попъ Трандафилова (21 г.), невѣстата на Руско Николовъ (30 г.), невѣстата Златана Николова (20 г.). Сѫщото се е случило и съ жени отъ други села. Ще приведа само още нѣколко примѣра. Двѣ снахи отъ Каджкьой сѫщо тъй сѫ били прѣдадени отъ
146
гърцитѣ да ги безчестятъ. При първото ми идване въ Софлу една българка още бѣше болна въ Софлийската болница отъ насилията, на които е била подложена. Нѣма да привеждамъ многото имена, които записахъ, за да пощадя самитѣ жертви, отъ които има още живи, а ще приведа само още единъ покъртителенъ примѣръ. Като бѣхъ въ Софлу, къмъ края на ноември 1913 год., и разпитвахъ хора отъ народа за всичко прѣживѣно отъ тѣхъ, мнозина бѣха си помислили, че имамъ нѣкаква власть и че правителството ми е възложило да правя анкета, та бѣха дошли да се оплавватъ и да искатъ помощь отъ мене. Особено впечатление ми направи единъ селянинъ, който търпѣливо чакаше да свърша разпитването на други, дошли прѣди него, а изглеждаше тъй посърналъ, тъй убитъ духомъ и отчаянъ, че явно личеше отъ израза на лицето му, че този човѣкъ нѣщо ужасно е прѣживѣлъ. Той се указа отъ село Каджкьой по име Никола Яневъ; бѣ дошелъ съ писмена жалба, която държеше въ рѫцѣ, да се оплаче за грозното изнасилване на дъщеря му, станало въ онуй врѣме. Азъ го изслушахъ, взехъ прѣписъ отъ жалбата му и съ горесть му съобщихъ, че не съмъ властенъ да сторя нищо, като го упѫтихъ, да се обърне къмъ командантина на града. Сетнѣ провѣрихъ всичко и се указа напълно истинско съдържанието на жалбата му, която тукъ точно прѣдавамъ изцѣло:
“Долуподписаниятъ съмъ отъ с. Кадъкьой, който слѣдъ бѣгането на българетѣ дойдохъ въ гр. Софлу съ сѣмейството си, което бѣ отъ жена ми и една дъщеря на 17 години, оженена скоро и брѣменна на 4 мѣсеца, на която мѫжа ѝ Станко Георгевъ бѣше български войнивъ прѣзъ това врѣме. Живѣехъ въ кѫщата на гърка Яни Гаджемоглу, касапинъ, който прѣдаде дъщеря ми на турцитѣ за рушветъ отъ 8 кози и 4 вола. Вдигнаха я нощѣ отъ леглото, когато бѣхме вече заспали. Заедно съ Яни Гаджемовъ троица турци стоеха вѫтрѣ въ кѫщи, а гъркътъ ме повика да отворя вратата. И тия влѣзоха вѫтрѣ, като взеха ламба отъ стаята на Гаджемовъ, за да видятъ, гдѣ е дъщеря ми. Грабнаха я двамина на сила и мене съ щикъ на пушката, като ме мушкаха да вървя съ тѣхъ. Заведоха ни въ градината въ срѣдъ града, гдѣто двама турци ме държеха за рѫцѣтѣ, и близу до мене прѣдъ очитѣ ми безчестѣха (резилиха) дъщеря ми. 6 души я резилиха единъ слѣдъ другъ, въ 2 часа врѣме дъщеря ми я безчестиха, и
147
слѣдъ това ни пуснаха около 1 часа прѣзъ нощьта да се върнемъ въ кѫщи. И отъ тогава дъщеря ми, като брѣменна, заболѣ и роди прѣди 10 дена недоносче, което се помина слѣдъ 2 дена, а дъщеря ми, едвамъ я спасиха отъ смърть, благодарение на акушерката Елена Филипова. Жена ми Муда, 40-годишна, която бѣше при дъщеря ми съ мене, слѣдъ като стана тая грозна случка, слѣдъ 6 недѣли боледуване се помина тукъ.
Ако е нуждно да разпитате за изложеното тукъ болната ми едничка дъщеря, разпоредете да дойде човѣкъ въ домътъ ми и я разпитайте.
Ние господине, бѣгахме отъ селото ни, гдѣто си оставихме имота, за да запазимъ живота си и честьта си отъ турцитѣ та се подслонохме при гърцитѣ, а пъкъ сайбията ми направи това зло на чедото, което никога не мога да му го простя нито азъ като баща, нито мѫжа ѝ нито самата ми многопострадала въ дѣтински години дъщеря.
Съ почитание, Я н е в ъ Н и к о л а”.
За да се видятъ изобщо отношенията на гърцитѣ спрѣмо нашитѣ бѣжанци отъ селата, ще приведа откѫслекъ отъ разказа на Янчо Стойчевъ, родомъ отъ село Я н у р е н ъ, когото въ Софлу разпитахъ върху сѫдбата на селото му прѣзъ врѣме на катастрофата. Разказвайки, какъ една часть отъ съселянитѣ му, слѣдъ като на 19 септември се пръснали при Фере по горитѣ (вж. по-долу за това стр. 78), не отишли въ България, а останали въ балкана, продължи: „Единъ день гърци отъ Софлу, които идваха въ гората да сѣкатъ дърва, видѣли ме заедно съ тоя ми другаръ, Ангелъ Николовъ (който присѫтсвуваше) и ни изказали на турцитѣ. На другия день дохаждатъ турци ненадѣйно, заобикалятъ ни — бѣхме около 40 сѣмейства — и ни подкарватъ къмъ Софлу. Въ лозята ни обискираха, взеха ни и дрехи и пари, всичко, всичко. Бѣха 15 души турци. Така обрани ни докараха въ града и ни затвориха всички въ една бубарница. Тамъ имаше и отъ други села бѣжанци, отъ Текето, отъ Мерхамлѝ и др. Гърцитѣ въ града бѣха въорхжени, имаше до 150 души въорѫжени. Насъ ни вардѣха и гърци отъ тия въорѫженитѣ. На другия день азъ забѣлѣжихъ единъ прозорецъ и прѣзъ него прозорецъ
148
пуснахъ жена си и дѣтето. Подиръ насъ и други около 20 души така излѣзоха, и ние избѣгахме, пръснахме се по града, защото бѣхме много гладни. Гърцитѣ ни пѫдѣха. Ужасно бѣше. Една жена в бубарницата щѣше да ражда. Турцитѣ и гърцитѣ, които бѣха на стража, рекоха, да слѣзе въ яхъра при конетѣ, и тамъ тя роди безъ баба. Жената се казва Керана Трандафилова отъ нашето село Януренъ; тя е дъщеря на попъ Яко. И мѫжъ ѝ Трандафилъ Станковъ бѣше затворенъ въ бубарницата. Като роди тамъ, турцитѣ войници, които пазѣха патраулъ — патраулътъ бѣше смѣсенъ, имаше и турци и гърци, по двама часови — рекоха ѝ: хайде махни се отъ тукъ въ града! И тя нещастната става, взима дѣтето и отива въ града. Акушерката Елена Филипова, като узнава за това, отива та ѝ събира помощь и я изцѣрила. Ние Януренци се измъкнахме прѣзъ прозореца, а тия отъ другитѣ села не се сѣтиха да сторятъ това, мислѣха, че турцитѣ ще ги закаратъ въ България, и останаха за туй вѫтрѣ. Ала вмѣсто въ България турцитѣ ги откараха къмъ Димотика. Имаше повече отъ 150 жени и дѣца, а мѫже малко, 20-тина души. Чухме, че били откарани въ едно гръцко село близу до Димотика, въ с. Инджесъ, гдѣто гърцитѣ много ги мѫчили, женитѣ резилили. Ние, скрити по познати гръцки кѫщи, прѣстояхме 10-тина дена, и пристигна българската войска. Гърцитѣ не щѣха да ни допуснатъ, но бѣха чули, че българитѣ идатъ, та почнаха да ни приематъ по кѫщитѣ си. Сега Януренъ е пакъ въ Българско, ала не се познава, че е било село, защото д о р и и г р о б и щ а т а г ъ р ц и т ѣ н и р а з с и п а л и”.
Още единъ примѣръ за характеристика на гърцитѣ. Споредъ еднакви данни, които събрахъ отъ разни села, се потвърдява, че гръцкитѣ „автономски чети”, когато слѣдъ подписването на Цариградския договоръ се бѣ почнало изгонването на българското население изъ прѣдѣлитѣ на Турция и на планираната Гюмурджинска автономия, не само сѫ обирали и убивали беззащитнитѣ българи, но особено сѫ се отличили и съ масово обезчестяване жени и момичета; въ това отношение тѣ надминаха гурцитѣ, което се доказа и съ прѣстѫпления отъ тоя родъ, вършени отъ гърци на българо-гръцкия боенъ театъръ въ Македония. При село Адачалѫ на р. Арда, гдвто били докарани българки отъ разни села за екстернирване
149
въ България, послѣднитѣ били нападнати отъ г ъ р ц и, „автономски четници;” тѣ главно посягали върху женитѣ, за което подробности давамъ по-долу.
Така гърцитѣ отъ Софлийско се отплатиха на българитѣ аа доброто, което видѣха отъ тѣхъ.
Въ подробности поведението на гърцитѣ се вижда отъ печалната история на българскитѣ села въ Софлийско и Димотишко, която излаганъ по-долу.