Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

11. Малкотърновско

Ограбването и изгонването на българитѣ отъ селото Дерекьой. — Турцитѣ влизатъ въ Малко Търново. — Почтениятъ турски военачалникъ Наилъ-бей. Непокѫтнато запазенитѣ вещи на избѣгалитѣ прѣзъ 1912 т. турци, граждани отъ Малко Търново. — Турски реквизиции. — Бѣжанцитѣ отъ Малко Търновско. — Лошата нова граница. — Бѣжанцитѣ въ околията. — Селата Стоилово и Гьоктепе.

 

Отъ 22 български села, които влизаха въ Малкотърновската кааза, 12 и то най-добритѣ, най-заможнитѣ останаха отатъкъ новата граница въ Турция, а именно селата: Дерекьой, Дерекли, Велика, Карадере, Камила, Керациново, Маглавитъ, Мегалово, Мокрешово, Паспалово, Чаглаикъ, Цикнихоръ, и чифлицитѣ (съ по 15—20 кѫщи) Дунница, Тевния-лѫкъ, Сърпаговци, Лафи, Сплатничъ и Нови колиби. На България

 

76

 

по Цариградския договоръ се паднаха българскитѣ села Визица, Гьоктепе, Граматиково, Заберново, Калово, Кладата, Конакъ, Крушово, Сармашикъ и Стоилово. Както всички другиг така и споменатитѣ 12 села турцитѣ ги изселиха та сега жителитѣ имъ се скитатъ по Малкотърновско и по стара България въ най-грозна бѣднотия. За да се види прѣдишното благосъстояние на тия българи и какъ тѣ сѫ били обрани и изгонени отъ турцитѣ, тукъ ще приведа за примѣръ теглата на селото  Д е р е к ь о й  (150 с.). Подробни свѣдѣния ми даде Дѣдо Христо Гьоргьовъ, родомъ отъ Дерекьой (75 год.), а сега, бѣжанецъ въ Малко Търново:

 

„Вредъ бѣхме земедѣлци и скотовъдци. Имахме 700 крави, отъ които само 100 крави прѣкарахме въ България. Отъ овцетѣ половината спасихме, 4000, а още толкова турцитѣ взеха.

 

Турцитѣ отначало ги бѣше страхъ да влѣзатъ въ наше село, а дойде само единъ турчинъ. Ние сторихме да бѣгаме, и дигнахме се. Ами като блкна онзи добитъкъ, какво да го правишъ! Сторихме си сърце, върнахме се въ селото. Дойдоха 3—4 турци, обикаляха. Най-сетнѣ влѣзоха до 400 конника, то бѣше — бàбата умр на светòк Илия, та се минà още 10-тина денè. Разредихме ги по кѫщята, по ханищата. Отначало си бѣха вънка, на къшлитѣ, подъ чадъри и на казармитѣ. Веднага поискаха орѫжие. Имаме четири склада турско имане — жито, сирене, кожи и какво не щешъ и ечмикъ. Турцитѣ си задигнаха това. Поискаха ечмикъ вредъ отъ кѫщитѣ; отъ хамбаритѣ го събраха до зърно. Сетнѣ сѣно; сѣната ги взеха за храна на конетѣ. Сламитѣ свършиха — и вземи за конетѣ и въ Лозенградъ. Царь Фердинандъ много я хареса корията ни. Тъкмо бѣше се прѣвзелъ Дедеагачъ и бѣше дошла телеграма. Ние му отдѣлихме една часть и я нарекохме „царска кория”. На едно дърво удариха нишанъ за споменъ, гдѣто се прѣтн'è [1] Дедеагачъ. Има надписъ. Това дърво е много старо, 200—300 годишенъ дѫбъ, троица едвамъ могатъ да го обиколятъ. Та турцитѣ разбраха, че тая часть на гората е „царската” кория, и заповѣдаха, да я изсѣкатъ. И ние ангария я сѣкохме и я носихме. Отъ дърветата кюприи правѣха и други работи. На гарата носѣхме, на Ериклерското джадè носѣхме за кюприи, въ касабата расто-

 

 

1. прѣтн'è = прѣотнè.

 

77

 

варяхме. Въ корията все е мешелкъ, има и бỳкъ. Ние бѣхме нарекли царска кория салтъ едно кюше, а корията има половина часъ да я обиколишъ. Църковна бѣше. Другата часть отъ корията не дѣлаха. И въ царската кория не можаха дебелата гора да изсѣкатъ, и  д ъ р в о т о  с ъ  н и ш а н а  о с т а н а.

 

Като носѣхме дрвето, носѣхме, носѣхме, взехме да вършеме. Единъ хамбаръ жито бѣхъ изкаралъ, бѣше недѣля. Мислѣхъ да садимъ пакъ харманя кат' за понедѣлникъ, да вършèмъ. Казаха ни, мирàлаятъ ни каза, че ще се дигаме въ вторникъ. Въ недѣлята повика ни мухтаритѣ, азитѣ, първенцитѣ, 4—5 души та ни даде сенетъ за воловетѣ, които бѣха взели, 67, най-хубавитѣ чифтове. За тѣхъ даде сенетъ за 33 хиляди гроша (лира 100 гроша). За овцетѣ, около 3000 овце, даде сенетъ за 32 хиляди гроша. Туриха за ечменъ и сѣно 29 хиляди гроша, всичко 101 хиляда гроша. Саде сѣното ни правѣше толкова: 800 кола сѣно по 100 гроша! Въ хамбарето ни имаше до 10 хиляди кила жито!

 

Като ни дадоха сенетътъ, миралаятъ викаше: „юзбашия ефенди, гèлъ да сèнда язъ”, сир. да подпише и той; повика още двама-трима, подписаха и ни дадоха сенета. Щѣла да ни плати държавата. Вѣтъръ!

 

Ние не искахме да си ходимъ. Кѫдѣ да идемъ?! Ще ви сме покорни”, — молѣхме се. Той отговори: Сутрѣ, ако нѣкой остане, ще стане друго нѣщо”. Даде ни 8 души войници съ 105 коли. Дадохме по една бѣла меджедия на кола та ни докараха до Гьоктепе. Наши си бѣха колята, взеха ни ги. Миралаятъ, когато го молихме, да ни остави въ селото ни, казваше: “Вашиятъ милетъ емзà вермѝшъ и  в и  и с к а  д а  с и  п ò т е  (—пойдете) отъ тукъ, той не кабули да останете тукъ:”. Турска работа.

 

Нашитѣ хора сѫ сега пръснати: 30 кѫщи въ с. Евренезово (въ Малко Търновско, бивше турско село), има и въ Батаджикъ (Айтошка околия), има въ Анхияло, въ с. Даутли (Анхиялска околия), въ Бургасъ и по други мѣста. Тая зима само двѣ кила брашно съмъ получилъ. Едни хора, горкитѣ, се завиваха въ сламата, та поминуваха се. Много злѣ. И сега ако не се намѣри помощь, ако ни оставятъ тъй....! Не поорàха, чифтове нѣма, сѣме нѣма. И така лежи орталъка сплютъ ....

 

78

 

Въ нашитѣ села въ Турско сега живѣятъ мухаджири, и то повечето отъ Неврокопско, — български помаци, — български говорятъ. Онзи день единъ бѣше избѣгалъ въ Малко Търново. Оплакваше се, че имъ обѣщавали да имъ помогнатъ съ пари и пр., но сега не се грижели за тѣхъ, та искали да се върнатъ назадъ, но България не позволявала”.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]