МАТЕРИАЛИ
ЗА
ИСТОРИЯТА НА ВЪЗРАЖДАНИЕТО
БЪЛГАРЩИНАТА В МАКЕДОНИЯ,
ВЪВ ВИД НА АВТОБИОГРАФИЯ.
ОТ 1854 ДО 1884 ГОД. И ПР.
ВСТЪПЛЕНИЕ
или
ОПИСАНИЕ НА ЧАСТНИЙ МИ ЖИВОТ
Родил съм се в охридский градский квартал, Варош називаем, в махалата «Св. Безсребреници Врачей», [1] на 1-й февруарий 1834 год. (следователно днес, 1895 год., съм на 62-годишна възраст), от родители сиромаси, родом българи, православни християни. Татко ми Тасе (Анастас) Пасхалов Шапкарев, [2] през
1. Родствено ми място г. Охрид с окръжието му описал съм, доколкото ми било възможно, доста пространно, в сборника ми от описания на разни градове и местности в Македония, кн. I «Описание на гр. Охрид и Струга». Тази последня книга още преди година от днес дал съм за обнародвание в едно наше пер. списание, но и до днешен ден не е напечатана, а ръкописът ми [не] е повърнат. [По-късна бележка:] За щастие, по-сетне и то биде сполучено, като и това ми описание биде обнародвано в Сборника на Бълг. книж. дружество, кн. 1. [*]
2. Дядото и стриковците на татка ми били нещо влиятелни в Цариград, дето били живели по търговия, и малко-много известни измежду християнското общество. Когато станало гръцко някое въстание в о. Хиос, между многото обвинени и обесени в Цариград гърци, обесили и двама от нашите, именно деда му и един от стриковците на татка ми, х. Константина и Михаила Шапкареви; а един от братята избягал негде. Останали само баба му и най-малкийт от братята Пасхал Шапкарев, т. е. мойт дядо с още една сестра, Мария, които след погибелта на други те върнали са се в Охрид. От това татковата ми баба наричали после «Стамболката», както и дъщеря ѝ, Мария, която и ние пристигнахме жива още. От това и оттога презимето ни Шапкареви било изоставено, а заместено със собственото име на деда ми Пасхала — Пасхалиовци, под което и днес още в Охрид ни знаят. Старото си презиме, Шапкареви, само ние двамата братя подновихме на 1856 год., когато почнахме да се учим български.
27
живота си се занимавал разменно с много трудни занятия: с ботушарство, хлебарство, лозарство, земледелие по местний обичай на сиромасите в града ни; а най-главний, собствений и досмъртний му занаят беше керамидарството, от който изкарваше си поминъкът и доколкото помня аз, поминвахме си малко-много човечки, сир. без крайна оскъдност, макар и не дотолко охолно. Той беше съвършено неграмотен, [1] но затова пък беше снабден с чудна паметна дарба.
Майка ми Мария (жива още, 85-годишна) [2], дъщеря на Гьорета (Георгия) Стрезов, беше му втора жена, тъй като първата му била умряла на 1832 год. от първата холера, като бе оставила четири деца, три женски и едно мъжко, Георгия. Момите отпосле, около 1842—1843 год., умряха от охтика, а Георгия на 24-та си година, през 1854 год., биде в Букурещ коварно убит на леглото си от един негов другар.
Аз на татка ми бях пето чедо, а на майка ми първороден. А след мене родиха се и други много, от които обаче досега живи останали само един ми брат Петър и една сестра Екатерина.
На 7—8-та си година почнал съм да посещавам за пръв път гръцкото ни тога първоначално училище, в което, по обичая, съм учил ръкописан гръцки буквар, «вечерница» тога наричан, а подир него октоих и сетне псалтир. Наскоро, след една година, паднах от оточна болест в нозете, от която едвай след девет месеци бидох избавен, благодарение на тогашний изкусен хирург грък, пок. Анастаса Превезан.
На десетата си година повторих да посещавам училището и следвах до половината от 17-та си година или до 1850 год., когато по причина, че татко ми зле се разболя от очебол — съвсем ослепя (след четирегодишне боледувание и съвършена слепота оздравя пак и през няколко години още поработи), бидох принуден да оставя учението и да търся някое средство за прехрана както за мене, така и за цялото ни семейство,
1. Причината на неграмотността както негова, така и на мнозина негови съвременници била грубото обхождение на тогашните прости учители. Той, буен по натура, за малко някое престъпление в училището или у дома бил строго наказван, от което отчаян избягвал из училището и се криел из разни скривалища.
2. По-сетнешна бележка. Майка ми се помина на 30-й януарий 1900 тод., на 90-годишна възраст; а брат ми Петър се помина на 25-й юний 1898 год. на 55-годишна възраст.
28
състояще се тога от родителите ми и нас тримата техни чада. Както вече се вижда, поради бедността ни, аз нямах счастието да се изуча повече — да свърша някое висше учебно заведение, макар и да не липсваше у мене ученолюбива искра. Всичкото ми учение прочее състоеше се тога в толко само, колкото можеше да се добие в III клас на тогашните гръцки — елински — училища. Чужд язик освен гръцкий, на който се учехме, не познах никой. А за толкото малко учение аз най-вече дължа на ученолюбивата си майка, която денонощно работеше — плетеше мрежици, — за да ми купува (татко ми не пристигаше) прескъпите тога и скудни гръцки учебници. Ако ли може да се каже, че днес зная нещо повече, отколкото съм научил в училището, то дължи се, първо, на особените ми залягания и неуморими трудове; и, второ, и особено, на здравите учебни основи, които единствений ми учител, вуйко ми Янаки Стрезов, положил у мене, върху които могло е да се гради и повече. Аз не познах друг учител освен него отначало и до конец. [*] С българската писменост се запознах по-сетне, във време на учителствуванието ми в Охрид и другаде, както ще се каже на потребното място и време.
Прочее на 1850 год., 22-й май, по съвета на някои приятели и роднини, предприех да уча кожухарский занаят, който в това време в родний ни град цъфтеше (а беше почнал вече да прецъфтява). Как съм гледал на него и как съм минал времето в малковременното си чиракуване на тоя занаят, не ща тука да споменвам; ще кажа само, че като никаква наклонност към никой занаят у мене не съществуваше и като се притеснявах да съживувам с кожухарското простолюдие и да се съобразявам с простичките му, често груби нрави, притеснението ми достигна дотам, щото не след много време се разболях и не могох да оздравея, догдето след два-три месеца не напуснах занаята и се вдадох на първото си занятие — учението. Действително, не следвах отново в някое училище, нито имах други учебници, а си преговарях изучените и това ме удовлетворяваше. При това и малката библиотека на вуйка ми Я. Стрезов, който наскоро се завърна от Атина, не оставях неразрита.
През есента на същата 1850 година, понеже поменутий ми учител г. Янаки Стрезов отиде в Атина, за да довърши науките си, а училището в Горно Влашко село (Охрид), където дотога учителствуваше, а аз ученичествувах, овдовя, поканен бидох аз да го заместя временно и слугувах като учител-наместник цели шест месеци с плата 250 гроша за половина го-
29
дина, цена, която, на моята съвършена скудост, видя ми се превелика.
С какъв труд и притеснение съм учителствувал тога, аз само мога да зная, тъй като третокласен ученик същ и на 16—17-годишна възраст, принуден бях да преподавам на I и II класове и още и малки ученици, около 50 на брой, да уча на четмо и писмо, според тогашните метода и обичай. Но радостта ми и мисълта, че съм учител, надвиваха всичко. Да описвам подробности о тому излишне считам.
Идущата 1851 год., при всичко, че махалците искаха ме за учител и занапред с удвоена даже плата (1000 гроша), но като сам съзнавах своите научни сили недостатъчни за учителствувание, а да ги поумножех в някое по-високо училище не беше ми възможно, с прискърбие и със съкрушено сърце прибрах се вторий път при занаята си, когото още за две години следвах по 2—3 месеца на годината, а пак го напущах по същата причина на болест, произходяща от същата причина на притеснението ми. Това ми болествено състояние най-после ме принуди да напусна решително и еднъж завсегда занаята и да мисля вече пак отново за учителствувание.
Но да се наема за главен елински учител съществующите ми сили не ми позволяваха, а да придобия още нямах възможност. На тие времена на мода беше нововъвеждающата се тога ланкастерска или взаимноучителна метода за първоначалните училища, за която усещах се доста силен и не ѝ се боех да се наема на нея.
Прочее, пак по съвета на учителя ми г. Я. Стрезов, който всекога през живота ми, а особито в младите ми години, е бил мойт ментор — единствений ми съветник — и който след две години беше се върнал от Гърция като университант и занимаваше първото място между елинските учители в крушовските училища, реших да изуча ланкастерската метода и с тая цел в есента на 1853 год. отидох в Битоля при един негов приятел, пок. Атанас Анести, който тога беше един от най-добрите взаимноучители-педагози и изряден краснописец, свършивш Атинското педагогическо училище — Διδασκαλεῖον и скоро дошъл от Гърция. При него седох шест-седъм месеци и изу чих методата, краснописание, от което дотога бях лишен, и чъртане.
В това ми шест-седъммесечно в Битоля пребиваване имах честта за пръв път да се опозная с покойния Д. Миладинов, който тога занимаваше служба като главен учител в битолските елински училища, а за пръв и последен път с брата му
30
Констанстина, който учителствуваше в Магарево, а понякога дохождаше и в Битоля при брата си.
Оттам през месец май отидох си в Охрид, където две години наред, до 1856 год., заедно с г. Я. Стрезов, който беше напуснал вече Крушово, учителствувахме: аз като взаимен учител, а той като елински — първата година в частно училище, с частни от учениците плати, а втората в общинските градски централни училища.
През май 1856 година, по някои причини, които ще се кажат другаде, принудени бидохме и двамата да оставим г. Охрид: г. Янаки Стрезов отиде в г. Корча, където учителствува три години наред, а аз в Струга, където тоже учителствувах три години, до 1859 г., след които пак се върнахме в Охрид и двамата и учителствувахме още по две години, до свършъкът почти на 1861 година.
Оттам през месец октомврий същата 1861 година услових се в Прилеп, където учителствурах като гръцки взаимен и главен учител цели четири години, до м. октомврий 1865 год., когато, поканен няколко пъти, се услових и отидох в Кукуш като български учител. Там учителствувах най-много време — 6 1/2 години, от 1865 до 1872 год., откъдето само поради семейни нещастия се преместих пак в Прилеп. Там за втори път учителствувах една и половина година като български учител.
През месец октомврий 1873 год. бидох поканен в Битоля за по-пръв между българските учители и нещо като управител на всичките тамошни български училища и служих една учебна година. На отиванието си оттам за у дома през месец юлия 1874 год. разболях се пътем и няколко месеци наред лежах си у дома болен. Тая година е първата, която съм изгубил без служба, и то поради болестта ми.
През есента, месец август 1875 год., се появи размирицата в Ерцеговина, след която, както е известно, последваха българското въстание и Руско-турската война, която трая до началото на 1878 година. Тога не смеех да изляза вън от родното си място, за да търса служба, та бях принуден да се тая у дома си. А в такъв случай, за препитание, открих частно българско училище под название «Съревнование», което държах година и половина.
В началото на 1878 год., когато военните действия между двете воюющи сили се прекратиха и ставаше между тях примирие и Св. Стефанский наречен договор, [*] по едно подозрение аз бидох принуден да се отстраня от отечеството си и на февруарий същата година през Солун и Дедеагач минах в Едре-
31
не; а оттам през България, та в Сърбия — Белград, като пиперен търговец, където преседох до конеца на месец август същата 1878 година.
Тога, като се мислеше, че всичко вече е умирено, аз слязох от Белград по Дунава и железницата Русчук—Варна, през Църно море и Цариград, та си дойдох в Охрид, където намерих трите си деца осиротени от майка, която беше умряла на 30-й августа. От този последний случай принуден бидох да седа у дома празен една и половина година, догдето тие поотраснаха. Татко ми беше умрял вече още на ноемврия 1873 година, а оставаше старата ми майка омаломощена като майка на сирачината. В това разстояние аз поучителствувах по 4—5 месеци в Охрид (Месокастро) и Струга, но като общините, омаломощени от предшествующите събития, не можеха да ме поддържат, през марта на 1880 година принудих се и аз да отида в свободната вече България, за да търса и заема някоя служба, както мнозина вече нашенци бяха намерили, между които и брат ми Петър, който тога беше училищен инспектор на Самоковский уч. окръг. И първо през България отидох в Пловдив. Оттам, по споразумение с н. пр. Методия Кусев, отидох в Цариград да се вида и споразумея с н. бл. екзарха за отваряне българ. училище в Солун. По негова заповед от Цариград отидох в София при министрите и обратно пак в Цариград и оттам в Солун под име учител, където учителствувах една година и турих основата на българската гимназия. Идущата година, по интригите на някои от събратята ми учители, бидох преместен в Кукуш, където учителствувах една не цяла година, понеже, по едно второ подозрение, което ще се изложи другаде, бидох принуден да .избягам в Пловдив, където преселох от м. януария 1882 год. до Великден същата година. Тога се върнах обратно в Кукуш и седох там до свършъкът на учебната ми година. За идущата учебна 1882/1883 год. бидох преместен пак в Солунската гимназия, където изпълнявах следующите четири служби: а) учител, преподавател на гръцкий язик в гимназията: б) иконом-управител в девический пансион; в) член-секретар в пансионерската комисия; г) общ счетоводител по съдържанието на българските там училища и пансиони и общински секретар. След свършванието на тая година заместих се в службата от три едно по друго лица, от които двете умряха от тежката работа, вследствие на която добиха си охтика. Тога аз, повикан телеграфически от Екзархията, отидох в Цариград, зз да заема служба на втор редактор при кроений български вестник. Несполуката обаче да се издей-
32
ствува правителствено позволение за издаванието на вестника, след 11-месечно фамилиарно пребиваване в турската столица, принуди ме да отида в Пловдив, за да търса някоя служба, но не вече учителска. В тоя последен град седох от 15-й септемврий 1884 год. до 27-й юний 1885 год., без да сполуча онова, що търсех. В тая последня дата тръгнах от Пловдив и дойдох в Самоков, дето тога беше брат ми и се занимаваше с адвокатство. В Самоков седох цели три години без собствена работа, тъй като в това временно разстояние в България станаха три-четири важни събития: съединението на бившата И. Румелия с Княжестро България, 6-й септемврий 1885 год., Сръбско-българската война, ноемврий 1885 год., изпъжданието на I бълг. княз А. Батенберга, 9-й август 1886 год., и избранието и дохожданието в България на днешний княз, н. ц. в. Фердинанда I. Вследствие на тия събития, като нямаше абсолютна тишина, нямаше и как да търса служба, която получих едвай през месец юний 1888 год. — нотариус при Сливенский окр. съд. Но и в това празно време аз не седях съвсем празен; напротив, тога най-много работех: събирах материал за сборника и нареждах готовия.
От Сливен през първите дни на мес. декемврия същата год. бидох преместен на същата служба в Ст. Загора, където само 28 дни седох и през мес. януарий 1889 год. бидох пак преместен във Враца за II мировий съдия. След година време пак от Враца бидох преместен в Орхание за I мирови съдия. Подир година време, на 1892 год., мес. февруарий, бидох уволнен от службата. Дотука се свърши моята учителска и чиновническа кариера. Следователно от тая дата подадох прошение за пенсия, която и получих, а следвам и до днес да получавам.
В тези последни години, именно от 1890 год. и насетне, почнах да издавам сборника си и до днес издадени са вече осъм книги освен издадените три през 1885 год. в Пловдив.
През мес. ноемврий 1892 год. разболях се от лоша болест, за изцерението на която четири месеци безполезно лежах в Александровската софийска болница, а оттам във Виенската хирургическа клиника на Алберта. Там, след една радикална и сполучлива операция, лежах два месеца, след които върнах се обратно в България и се заселих не вече в Орхание, откъдето тръгнах за соф. болница, а в Самоков, дето и до днес живея.
След връщанието ми от Виена в Самоков лежах още година и половина, догдето оперираната рана съвсем се затвори и аз съвършено оздравях.
Въобще в учителствуванието си всекога съм бил сполучлив
33
и честит, както ще се види подробно в описанието на всекоя година и на всекое място, където съм имал честта да служа, получавал съм добра плата н никога не съм оставал празен. Ето колко ми бивала платата: в Охрид първата, 1854 год. получил съм 800 гроша, втората, 1855—1856 г. — 2000 гр.; в Струга трите години — по 3000—3500 гроша; в Охрид, обратно, две години, 1859 до 1861 год., по 45 лири; в Прилеп четирите години от 4 до 5 хил. гр.; в Кукуш седъм почти години от 65 до 72 лири. В Прилеп и Битоля през 1872—1874 год. по 72 лири. В Солун, Кукуш и Цариград по 120 до 160 лири турски. В България като чиновник от 230, 250 до 285 лева месечно. Обаче във фамилнарно и здравствено отношение бил съм най-нещастен, както ще се види непосредствено:
Освен първото на детинството ми боледувание и последнето, през 1892—1893 година, аз през целия си живот бил съм телесно слабичък и само добрата храна и редовната диета ме са крепили да не свърша с живота си досега. А по-лошето, че други домашни скърби никога не липсвали от мене.
На 1858 год., когато учителствувах в Струга, в училището ми имаше една скромна и даровита 12-годишна мома, Елисавета, дъщеря на пок. Д. Миладинов. Аз, макар още и да нямах време (тога бях 24—25-годишна възраст), нито състояние да мисля за женитба, но, едно, трогнат от естествените ѝ дарби и малко-много развитостта ѝ (което у нашите страни тога беше рядкост), а друго, от желание да се свържа по-тясно и по-цвърство с един такъв мъж, какъвто беше покойний ѝ татко, реших, макар и със свян, да му изява намерението си и му предложих да ме удостои с чедото си за моя бъдъща дружка през живота ми. Покойний от подобни чувства, както изрично сам казваше, подбуден, с радост прие предложението ми и незабавно на 30-й октомврий същата 1858 година направихме условията и обикновените в подобни случаи обряди се извършиха — аз вече оттога се броех зет на Д. Миладинова.
Но бъдъщата ми съпруга беше още малка, а и слабичка в науката, та трябваше и време имаше да следва още, за да се поусили, на което всички бяхме съгласни; всички се въодушевлявахме от еднакви радостни и благонадеждни чувства: «Когато ще свърши науките си и си дойде брат ми, често казваше покойний ми тест, ние тук или в Охрид, или пък в Битоля ще отворим българско училище, българска гимназия и пансион; учители имаме и ще имаме; ето ни и една учителка; а за други още, ще даде бог; пари не ще ни липсат, да е жив
34
българский народ» (но всекога той подразумяваше и руска парична помощ).
Но колко пъти човек бива излъгван в златните си надежди! Колко пъти въображаемите му съкровища стават на въглен! (Нека се утешаваме с това поне, че ако покойний не вкуси от плодовете на надеждите си, то ние поне доживяхме да ги видим осъществени не само в Охрид и Битоля, а в Солун, в отечественото място на св. равноапостоли Кирила и Методия, в по-добър център на отечеството ни, отколкото предполагаемий от него.) След две-три години, когато условеното време за женитбата ни приближаваше вече, покойний, предаден от гръцките владици, на 16-й февруарий 1861 година се грабна от постелката му, отведе се като ъзник в охридските, битолските и цариградските темници, където, заедно с брата му Константина, кръвнишка ръка хвърли ги в гроб, отровени по всекоя вероятност. [1]
Ние тога принудени бидохме да жаляме за две-три още години и да отложим женитбата си. От друга страна, не след много време се разбра, че аз, независимо от поменутото злощастие, бях бил и по друг начин излъган в надеждите си; защото скоро се узна, че оная, на която възлагах толкози надежди, не била телом здрава — страдала била от «къртейчина»,
1. За житието на тия двама приснопаметни братя слушал съм да говорят и гледал съм, че пишат различно, един от други по-неточно и по-невярно. Ето как историците често биват излъгвани в истинността и подлинността на източниците, от които чърпят историческите си сведения. Най-приблизителното до истината за тяхното житие се говори в «Българската илюстрация», която е чърпала от писаното на руски или, по-право, превела писаното от пок. Р. Жинзифова, който можел да напише по-вярно за Константина Миладинов, с когото живял повече време в Русия, а за Димитрия по-малко, доколкото могъл да знае от двегодишното му с него в Прилеп и Кукуш съживуване. Мислещем си, че аз бих могъл по-точно да напиша за тях, тъй като на последните им години, които са най-важните в живота им, съм живял с пок. Димитрия и със семейството му, а и в самите му страдалчески дни, като съм водил тайна с него кореспонденция, [а] съчинил съм напоследне «Материали за житието на бр. Миладинови, Димитрия и Константина», които материали през 1884 год. излязоха на бял свят чрез печата. [*]
а) Жално, че не съм могъл да опазя едно поне от тези важни писма, Пращани мене из затворът му; но каквото ми е писвал, запомнил съм горе-долу и съм го споменал в житието им.
35
шкрофули, болест, от която твърде рядко се спасяват страждущите от нея и на която най-после и тя биде жертва заедно с три мили рожби. Тя след женитбата ни едвай живя само шест и половина години.
След шест месеци постъпих във втор брак, в когото бидох много по-злощастен, отколкото в първийт, тъй като той се прекъсна подир една година, след нещастна първа рожба на втората ми съпруга, в която рожба жъртвуваха се както майката, така и новороденото.
След година и половина влязох и в третий брак, който тоже едван пет години и половина трая, именно до 30 августа 1878 год. От него останаха ми три съвсем невъзрастни сирачета, две мъжки и едно женско, за изгледванието на които принуден съм бил да пренебрегна благоприличие и святиня на някои обряди. . .