За възраждането на българщината в Македония. Неиздадени записки и писма

Кузман Шапкарев

 

I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.

 

НАПИСАЛ

ВЪВ ВИД НА АВТОБИОГРАФИЯ

К. А. ШАПКАРЕВ ПРЕЗ 1883-1884-1895 ГОД.

(С НЯКОИ ОЩЕ ПО-СЕТНЕШНИ БЕЛЕЖКИ И ПОПРАВКИ)

В СОЛУН, ЦАРИГРАД И САМОКОВ

 

ПРЕДГОВОР

 

 

Не е лесно нещо на един мало-много съвестен човек да опише своето житие — автобиографията си; защото или повлиян от врожденото всекому себелюбие, той ще увеличи похвалните си дела, а укоризнените ще смали, а може би и съвсем ще премълчи, или пък, подбуден от смиреномудрие, което впрочем е по-рядко, ще намали първите, а ще увеличи вторите — сам за себе никой не може да бъде справедлив съдия. И в единий, и в другий случай истината ще пострадае; а потомците критици, естествено е, и в обата случая ще критикуват написаното, основавани на първия случай, следователно истината и от них не ще остане неповредена.

 

Като зная това, аз никога не бих дръзнал да взема перото, за да драсна нито реч за себе си, добра или хулна:

 

а) ако животът ми не беше се докоснувал непосредствено до някои събития, важни за историята на народното ни възраждание и развитието на българщината в Македония;

 

б) ако бих знаел, че тие събития не биха останали, както много други подобни, незабелезани от други лица, съвременни (каквито, доколкото мога да помня, едва ли имаше тога);

 

в) ако не бих се боел да не би и ако би някога тие събития да се забележат, ще се забележат обаче неточно и невярно, както често става с историческите събития, когато съвременността им поизмине и както имам данни да вярвам и за предметните ни;

 

г) ако да беше било възможно да живея с векове, та да бих могъл да ги предам устно на потомците си във вид на предания, както някога правили предисторическите ни предеди; но на против, макар и да не съм от престарелите, не виждам обаче животната си жица (нишка) да има материал за дълго още проживявание, та много жално ще ми бъде на смъртнийт ми час

 

21

 

 

да си напомня, че заедно с мене умират и много безсмъртни за народната ни история драгоценни неща; най-после,

 

д) ако да не бих знаел, че тие събития са нужни за новата ни история.

 

Ето кое ме е принудило да се осмеля, без да гледам на що ще кажат за мене потомците критици и че ще ме причислят може би между егоистите, да се осмеля, казвам, да опиша житието си, за да мога да оставя на потомството си вярна картина на съвременни някои, важни за историята ни събития.

 

Помня някои лица, които умряха мърцина в това отношение — умряха вечно. Умряха вечно, казвам, защото у них се намираше много исторически материал, а едвай ли може да се повярва, че оставиха нещичко поне от него, а повече е за вярване, че взеха си го със себе във вечността. [1] Аз предпочел бих да бяха били егоисти тия лица, а да ни оставеха драгоцен-

 

 

1. В Охрид един от първенците, на име Кьор Никола поп Стефаниов, в многовременното си коджабашувание в града ни държал бележки за всекоя важна случка, за всекое важно събитие, станало през живота му, в книга, наречена «хронограф». Част от него имаме вече преведена и издадена от г. Г. Езерски. [*] Тоя Никола умря преди 40—50 години, а хронографът му съществува и до днес. Друг един старец, доста ученичък мъж, на име Георги Бодлев [а], който едвай на 1882 год. умря, много исторически събития помнеше и, чини ми се, все забелязваше. Но кой да потърси архивите му? [б]

 

Многозаслуживший пок. Нако Станишев от Кукуш разказваше и всекога повтаряше устно все, що е станало важно в негово време. А колцина други нито устно, нито писмено не ни оставили нещо от свойт исторически запас? [*]

 

а) Този Георги Бодлев е братовчед на атинския Михаил Бодлев (Μ Ποτλῆ), законодател юрист в нова Гърция, който много пъти и е министерствувал в нея. И двамата бяха родом българи от Охрид. Къщата им и потомци на Георгия има и сега живи.

 

б) По-сетнешна бележка. Д-р К. Робев, който се помина на 18-й януари 1900 год., имаше сума истор. бележки в своите дневници-тефтерчета, за някои от които съм спомнил и другаде. Но кой ще ни даде сведения за ценността им? По-сетне се научих от сина му Йованча К. Робев, че всичките бележки на покойника д-р след смъртта му били предадени на руския в Цариград Археологически институт.

 

22

 

 

ността, нежели що ни лишиха от нея и се заличиха от списъка на вечните безсмъртни личности. Това предпочетох и за себе.

 

За да избягна строгата критика, аз се постарах, доколкото ми е било възможно, да се придържа в кръга на умереността и верността, следваещи среднийт между двата поменути пътища, без да увеличавам сир. или да умалявам чиито и да са добри или зли дела. Но пак, при всичките си старания, никога не съм повярвал, че ще сполуча да бъда несъгрешим в предприето [то] си дело, защото един само може да е несъгрешим — бог.

 

Заради това, призоваещи снизхождението на г. г. критиците, пристъпил съм към делото с надежда, че и ако да не мога с него да принеса някоя голяма полза на историята ни, но нито ще я повреда поне, според Ипократовото заклевание: «ὠϕeλαίειν ἥ μή βλάπτειν», т. е. ако не можем да ползуваме болния, а то поне да го не повредим.

 

Всичкото ми това описание се отнася именно до две главни на народната ни история точки, с прибавление на малки още някои други, а именно: а) до порождението и вървежът на църковний ни въпрос в македонските градове Струга, Охрид, Прилеп, Битоля, Кукуш и пр. и [б)] до изхвърлянието гръцкий, чужд нам язик из учебните и молитствени заведения, с който българите бяхме принудени толко време да си служим дотога, и заместванието му с народнийт ни български язик.

 

То се разделя на две части, а всекоя част на по няколко глави, според времето и мястото, за където има да се говори, а за разяснение на писаното във всекоя глава предложил съм или съм приложил по нещо за състоянието на народа, в което се намирал той до това време относително до описваните точки. Частний си живот описвам в началото под заглавие «встъпление». В него, макар и безполезно и излишне може би за целта, но като неотделна част от собствеността ми, за нужно счетох да надраскам накратко, дотолко само, доколкото мислех за необходимо, а същевременно и безвредно.

 

В последующите глави описват се събитията, които станали в оние места, където съм живял като учител в онова вре-

 

23

 

 

ме, когато те ставали. В них понякога влизат и предварителни някои, или по-послешни събития, както и някои, станали в други места, в които, макар и да не съм живял лично, църпил съм обаче сведения от верни източници.

 

Отломки от всичко, описано в настоящето ми, някои подробности или описания на някои местности, обнародвал съм повременно във всичките почти съвременни български вестници и периодически списания — който би пожелал, може да ги види във в. «Цариградский вестник», «Дунавский лебед», «Съветник», «Българска пчела», «Гайда», «Македония», «Право», «Турция», период, сп. «Читалище», в. «Марица», «Б. глас», «Зорница» и пр., както ще се каже и на потребното им място, [1] както и в днешните бълг. журнали, издавани в бълг. княжество, всекога почти анонимно. [*] Желал бих, ако би ми било възможно, да ги събера в една обща сбирка, но за това искат се разноски, на каквито не разполагам.

 

Тук няма да се говори за наречие и правописание, които съм употребил в настоящето ми описание, тъй като това последнето не е някой учебник. Едното и другото са употребени, каквито днес се употребяват от повечето наши учени, с маловажни някои изключения или македонизми.

 

Отдавна мислил съм и на намерение съм бил да оставя писмено станалите в мое време по-важнички за историята на възражданието ни събития, но никак не съм се решавал от боязън, както казах и по-горе, и да не би да бъда причислен в славолюбците и себелюбците. Напоследне обаче, нахождаещем се за малко време без собствена своя работа и като един приятел, г. Г. Кандиларов, директорът на Солунската бълг. гимназия,

 

 

1. Писал бях от Битоля и за в. «Източно време» на 1874 год. относително до многотържественото посрещание на първий българ. охридский митрополит н. в. пр. г. Натанаила една много дълга статия, но по злощастие тя не видя бял свят по не зная какви съображения на редакторите му. Мисля, че тя остана у г. В. Манчев, който тога се намираше в Цариград. Желателно би било да я имах сега на ръка, като много необходима за делото ми.

 

24

 

 

няколко пъти ме подкани и насърчи, реших се, наумеваещи си народната поговорка: «Мечка страх, мене не страх.»

 

Като казвам реших се да опиша, аз не разбирам, нито се поручавам, че съм описал или ще опиша тука засега всичко важно, що станало в мое време, не; напротив, вярвам, че много неща съм забравил и пропуснал и че съм описал толко само от всичко, колкото ми било възможно да си напомня в малко едно разстояние, и то, с единствената цел, за да не останат съвсем пропуснати и изоставени, ако би внезапно животната ми жица се прекъсне. [1] Ако ли бъде богу угодно да ми попродължи дните и с едно умерено поне здраве, надея се в едно по-благоприятно време както недостатъка си да допълня с много ветхи пропуснати неща, така и с други по-нови да го продължа. В противен случай нека и с толко само бъдем задоволни. [2]

 

Начнах да пиша в Солун на 5-й окт. 1883 год.

 

Козман А. Шапкарев

 

 

1. Както щеше насмалко да стане през 1892 год.

 

2. Като доживях и до днес, 1895 год., разбира се, ще мога много още неща да притуря при първоначалното ми описвание.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

«Материали за историята на възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 год.» е най-крупното историко-мемоарно автобиографично съчинение на Кузман Шапкарев, което той сам оценява в цитирания по-горе опис на произведенията си като «най-важните от ръкописите ми». Замислено отдавна и писано всъщност повече от две десетилетия, това съчинение представлява широка панорама на национално-възрожденския процес в редица селища и райони в югозападните български земи.

 

Притежаващ остро историческо чувство и съзнанието за необходимостта да запознае бъдните поколения с борбите на българското население в Македония за национална просвета и независима църква, с усилията за пробуждане на националното самосъзнание и самочувствие на сънародниците си в един от най-трудните и величави периоди от тяхното историческо битие, К. Шапкарев записва и запазва материали за по-важните събития, на които е свидетел и съвременник. Сам той отбелязва в края на този свой труд «каквото по-забележително събитие през живота ми минало пред очите или ушите ми, аз не съм пропуснал незабелязано, а всичко навреме, точно и подробно, особито по отношение възражданието българщината в някои македонски градове, в които съм учителствувал или и в ближните тем места, записвал съм с всичките дати и подробности, та от тие бележки съм събрал толко материал и по тая част, щото могъл съм да съставя едно огромно съчинение или хронограф — настоящето, във вид на собствена своя автобиография. . .»

 

Навлизайки в зрелия период на своя живот, в годините на оценка и равносметка на извървения път и извършената дейност, наред с другата си книжовна и събирателска фолклористична и етнографска дейност К. Шапкарев замисля да опише по-пространно своята биография, която всъщност е една характерна страница от историята на Българското национално възраждане в Македония. В предговора на автобиографията си той посочва, че основният мотив, за да пристъпи към описание на житието си, а с това и на много исторически събития, в които е участвувал или на които е бил съвременник, е убеждението и съзнанието му, че «тие събития са нужни за новата ни история».

 

Когато през есента на 1883 г. Шапкарев оформя началото на пространно замисления свой голям автобиографичен труд, той го изпраща на Екзарх Йосиф I в Цариград, като в писмо до него от 17. X. 1883 г. споделя своите замисли и проекти в това отношение. «Отдавна съм мислил — пише той — да оставя писмено някои важнички за новата ни история събития, които станали в отечеството ни Македония през времето на моето тридесетгодишно почти учителствувание, но обстоятелствата и състоянието не ми позволявали досега. . . Може да не е дотолко важен трудът ми, но все не е и съвсем безполезен. Да се обнароди засега не е полезно, но и да се изостави — вредително. Заради това реших да напиша поне все, колкото помня, та в едно сгодно време да се издаде или да се чърпи поне от него, щото би било полезно.»

 

Първоначалната боязън, че може да бъде смятан за славолюбец, който чрез този си труд иска да се самоизтъкне, да покаже преди всичко своята личност и дейността си, била преодоляна от насърчението, което авторът получил от Г. Кандиларов, директор по това време на българската гимназия в Солун. И тъкмо по това време (1883 г.) К. Шапкарев пристъпва към написване на първата част на своя обемист историко-мемоарен труд.

 

Освен обнародвания тук обстоен негов автобиографичен труд той е подготвил и някои други автобиографични съчинения. За най-ранен автобиографичен опит на К. Шапкарев трябва да се смята текстът, обнародван от акад. Иван Снегаров в сп. «Македонски преглед», г. III, 1927, кн. 1 и 2. Този ръкопис Ив. Снегаров намерил в Охрид през 1916 г. заедно с други книжа на К. Шапкарев. (Това е част от архива на Шапкарев, останала у негови близки в Охрид, за която той говори и в своята автобиография.) Писана през 1864 с добавки през 1865 и 1866 г. «на охридско българско наречие с примеси от книжовния български език. . . тя ще да е — пише Ив. Снегаров — най-ранен опит на К. Шапкарев за саможивотопис» (Ив. Снегаров, Принос към историята на просветното дело в Македония. Една автобиография на Кузман Шапкарев от 1864 г. — Македонски преглед, г. III, 1927, кн. 1, с. 36). Тази автобиография обаче обхваща събитията докъм края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век, т. е. само най-ранния период от живота и дейността на К. Шапкарев.

 

През 80-те години на XIX в., както посочихме по-горе, К. Шапкарев пристъпва към написване на своя подробен автобиографичен труд, като по това време завършва неговата първа част. Този ръкопис на Шапкарев се съхранява понастоящем в личния му архивен фонд (НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 32, л. 1 —120.). В следващите години той дописва, попълва и преписва на чисто в 21 тетрадки (общо 692 ръкописни страници) този свой основен труд, който подарява на Българска академия на науките, където се съхранява понастоящем (НА на БАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 1493). Именно този разширен, подробен вариант от автобиографията на К. Шапкарев, над който той работи повече от две десетилетия, се обнародва за пръв път в настоящото издание.

 

Един друг, твърде съкратен вариант от автобиографията на К. Шапкарев, съдържащ основните факти от живота и дейността му, разказани в 58 точки, в обем от 41 ръкописни страници, в чернови вид и в чисто преписан екземпляр, се съхранява в личния му архивен фонд (НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 8, л. 1—22 и 42—53). Завършен на 28 март 1892 г., този автобиографичен очерк е бил предназначен за проф.Иван Шишманов (по-подробно вж. Н. Жечев, Ил. Тодоров. Еще одна неопубликованная автобиография К. Шапкарева. — Bulgarian Historical Review, 1984, № 1.).

 

Последен и най-кратък вариант на автобиографията на К. Шапкарев, завършен в последните месеци на живота му — в началото на 1909 г., — е ръкописът, приложен в края на преработения и допълнен негов труд за братя Миладинови (НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 8, л. 24—40). Това е всъщност и последната «лебедова» песен в книжовното творчество на народния будител и неуморим труженик в полето на българската народна просвета, краезнание и народонаука. Това е една съкровена изповед и равносметка на изминатия от него път и предсмъртен завет към следващите поколения да се учат от примера и подвига на незабравимите братя Миладинови и техните родолюбиви съратници.

 

Автобиографични моменти носят и редица други ръкописи, трудове и бележки на К. Шапкарев, отчасти обнародвани, или пък запазени в архивния му фонд. Обаче в повечето случаи те повтарят сведенията и фактите, съдържащи се в основните му автобиографични съчинения, които изброихме по-горе. Подобен характер имат също така и редица писма и други документи, излезли от ръката на К. Шапкарев (например молби до Народното събрание във връзка с пенсията му) и т. н. В много от писмата си той дава интересни сведения за биографията си, разкрива се чрез тях и неговата просветна, книжовна, фолклористична и др. дейност, поради което епистоларното му наследство може да служи като ценно допълнение към автобиографичните му трудове.

 

Историко-мемоарното съчинение на К. Шапкарев «Материали за историята на възражданието българщината в Македония. . .» е богат източник на факти, сведения и материали не само за неговия живот и дейност, но и за личността и делото на широк кръг български дейци, като братя Миладинови, Нако Станишев, Я. Стрезов и много други, за тежненията и народностните борби на българите в Македония през втората половина на XIX в.

 

Това съчинение на К. Шапкарев съдържа обилен материал за историята на Охрид, Кукуш, Прилеп, Струга и други селища в Македония и особено за българското просветно дело, за борбите за независима българска църква, за обществения живот, бита, обичаите на местното население и т. н. Не ще е пресилено да се каже, че този труд е богат рудник на ценни сведения, допринасящи за по-пълното изучаване на националновъзродителния процес в тези краища на отечеството ни, че е своеобразна енциклопедия на българското просветно дело и църковно-националното движение в Македония през втората половина на миналия век, разкрити чрез очите и сърцето на един пламенен български родолюбец. Най-хубавите и плодоносни години от своя живот К. Шапкарев отдава на учителското поприще, където се проявява като талантлив педагогически деятел, ревностен апостол на българското национално образователно дело, радетел за утвърждаването и напредъка на българската просвета и култура. На многото места, където обстоятелствата са го изпращали на работа, в различните селища той печелел привързаността и уважението на своите ученици, както и на болшинството от гражданството, оставял диря в просветното развитие на тези селища. Ето как трогателно той описва например заминаването си от Струга. «Никога през живота си — разказва Шапкарев — не съм бил трогнат толко, колкото при раздялата с учениците си от Струга. Преди да се разделя с них и да си тръгна за Охрид, събрах по-възрастните класни ученици около себе, казах им две-три думи, сходни с обстоятелството, и тога, без да чекат да свърша думите си, рукнаха из очите на всички порой сълзи. Това като видях, трогнат до глубини сърца, аз не можех нито думата си да довърша, нито да се въздържа от общето увлечение на учениците и да не заплача също, та прибързах да се оттегля. Но те задържаха ме, попаднаха всички на колене като снопе, поклониха ми се и ми целуваха десница; а аз едва могох да се дръпна от тях с пълни със сълзи очи, като ги оставих плачущи като осиротели от родителите си деца.»

 

Един от основните въпроси в автобиографичния труд на К. Шапкарев, който той засяга многократно, е разобличението на поведението и антибългарските деяния на висшето гръцко духовенство и цариградската патриаршия. В мемоарите на Шапкарев се привеждат многобройни факти за пагубната роля, която представителите на висшия фанарнотски клир са играли в съдбата на българското население през XIX в. и особено на българите в Македония, изтъкват се пречките, които те са създавали за въвеждането на българския език в училищата, разкрити са техните асимилаторски домогвания като оръдия на панелинистическите идеи. С безпощадна сила и убедителност К. Шапкарев очертава порочния и безнравствен лик на някои висши гръцки духовници, като владиците Мелетий, Калиник, Йосиф и др., очертава безскрупулния, покварен и подъл характер на тези висши църковни сановници, водещи яростна борба срещу българското национално възраждане и развитие.

 

Описанията, които К. Шапкарев прави на скверните деяния на тези оръдия на цариградската патриаршия, свидетелствуват за крайната ожесточеност на българо-гръцката църковно-национална разпра. Спомените на К. Шапкарев са документ с огромна изобличителна сила срещу духовната агресия и моралното падение на представителите на цариградската патриаршия. В същото време трябва да се изтъкне, че К. Шапкарев, който ненавижда гръцкото духовенство заради злините и препятствията, които то прави срещу духовното пробуждане и националното издигане на българския народ, има положително отношение към гръцкия народ и изпитва уважение към гръцкото образование и култура, оценява тяхната роля в културното и образователното развитие на сънародниците си. Прочее той отправя острието на своята критика и разобличение «ъм ония гръцки среди и представители, които са станали изразители на шовинистични стремежи и оръдия на агресивни замисли срещу българския народ и неговото национално развитие, срещу ония, които искали да подчинят духовно, да обезличат национално и да експлоатират икономически българското население. Неведнъж той прави ясно разграничение между тези среди и гръцкия народ, към който изпитва доброжелателни чувства.

 

Трудът на К. Шапкарев съдържа обилен материал за народопсихологията на възрожденските българи, за по-задълбоченото ни себепознание като народ в един от най-съдбовните периоди от националното ни развитие.

 

Историко-мемоарното съчинение на К. Шапкарев има много голяма стойност и в още едно отношение. То е неопровержимо свидетелство за българския народностен характер на славянското население в Македония. Изложението на К. Шапкарев — един от радетелите за образователно дело на роден, майчин български език за българското население в Македония, — е убедително доказателство за българския етнически характер на това население и същевременно опровержение както на тогавашните, така и на по-късните фалшификации по този въпрос.

 

Като всеки мемоарен труд и автобиографията на К. Шапкарев не е лишена от някои субективни преценки и пристрастия при характеризиране на отделни лица и събития — въпреки стремежа и желанието на автора да бъде максимално обективен и достоверен. Като личност и обществен деец той влизал в конфликти и противоречия със свои съвременници, с други дейци на епохата — съотечественици или чужденци. По-късно някои неточности и пристрастия на отделни автори, засягащи събития и личности, на които и той е бил свидетел, са провокирали неговата критична реакция, предизвиквали са публичното му противопоставяне и критика в печата, в научни издания и пр. Несъмнено тези отношения са дали известно отражение и върху оценките и характеристиките за някои дейци, за които се говори в автобиографията. Например твърде отрицателна е преценката, която К. Шапкарев дава на личността и дейността на известната възрожденска учителка баба Неделя Петкова, както и на някои други негови съвременници. В случая се проявяват някои черти от характера и личността на Шапкарев, който по думите на проф. Ив. Шишманов «беше откровен — понякога до рязкост. . . чието сърце бе винаги на езика му», него «нещастията бяха направили мнителен и скептик» (вж. Ив. Шишманов, Кузман Шапкарев и Марин Дринов — Македонски преглед, г. I, 1924, кн. 3, с. 62, 76).

 

Тези обстоятелства трябва да се имат пред вид при ползуването и оценката на труда на К. Шапкарев, защото и той като всяко човешко дело отразява пристрастията и слабостите на съответната личност. Това обстоятелство обаче не трябва да хвърля сянка върху искрения стремеж на автора за широк и правдив поглед и оценка на хората, събитията и времето, за които разказва. Намеренията, от които К. Шапкарев се е ръководил при написването на своя историко-мемоарен труд, са били, казано с неговите думи, да остави на потомството «вярна картина на съвременни някои, важни за историята ни събития». И трябва да се подчертае, че като цяло тази задача той е изпълнил добросъвестно и успешно. Не случайно трудът на К. Шапкарев е преценен от много изследователи като ценен извор за историята на Българското възраждане в Македония през XIX в. Мнозина от тях са цитирали и използували в своите изследвания този труд на К. Шапкарев преди още той да бъде обнародван, като например П. Динеков, Н. Трайков, В.Трайков, В.Божинов, Й.Ванчеви др.

 

Автобиографичният труд на К. Шапкарев се състои от две части: първата съдържа 4 глави, а втората — 14, някои от които доста неравномерни по обем.

 

 

Стр. 22*. Вероятно в случая става дума за книжката «Няколко летописни бележки по състоянието на западните македонци за първата четиридесет и пет годишна епоха на настоящия век. Извлякъл, наредил и превел от гръцки Езерский, ученик», С., 1890, 35 с. Езерский е псевдоним на известния учен Георги Баласчев, родом от Охрид.

 

Стр. 24*. Засега не е проучено и установено напълно публицистичното творчество на К. Шапкарев до 1878 г., както впрочем и от по-късния период. Поради това не може да се даде библиографска справка в това отношение. Обстоятелството, че броят на периодичните издания, в които е сътрудничил К. Шапкарев, е доста голям, вече говори за продължителната му публицистична дейност.