II. За животоописанието на приснопаметните братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина
ПРИБАВЛЕНИЕ
II.
ИЗ ЖИВОТА НА ДВАМА ВЕТЕРАНИ, Д. МИЛАДИНОВИ УЧЕНИЦИ И ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НЕГОВИ, СЪЩЕ МНОГОГОДИШНИ УЧИТЕЛИ, ПОКОЙНИТЕ АНДРОНИК Д. ЙОСИФЧЕВ И ЯНАКИ Г. СТРЕЗОВ, ОХРИДЧАНИ
Б.
ЯНАКИ Г. СТРЕЗОВ
Роден в гр. Охрид (Македония) от родители българи, Георгия Стрезов и Арса, между 1818—1820 год. [1] Възпитал се в цъфтящите тога местни училища при разни учители, а особито и
1. Баща му Георгий или Гьоре Стрезов тога, както и през цели 40 години е бил готвар у тогашния охридски митрополит Калиника и у приемниците му и макар съвсем неук, но силно промушнат от владиковото прочуто ученолюбие, той се стараел да изучи синовете си, особито по-стария. Той имал 4 дъщери и двама синове, Янакия и Анастаса. Първородната му дъщеря Мария беше моя майка, не по-малко от татка си ученолюбива. Тя се помина в Самоков на 30. I. 1900 г. на 90-годишна възраст.
476
най-много при учителствуванието на незабравимия и приснопаметния народен деец Д. Миладинов, до 1840 год. За 2—3 месеца той се учил терзилък у неграмотния си вуйко Ангеле Рогузаров в Битоля, доста състоятелен и терзибашия пашински, у когото служил и като секретар в заведението му. Подир малко напуснал тая служба и дошъл си в Охрид.
Оттога първо пок. Я. Г. Стрезов е започнал да учителствува в Охрид в квартала Месокастро и във влашките махали Долня и Горня по няколко години наред като елински главен учител до 1850 год. включително.
През есента на тая година, като усещаше недостатъчността на научните си сили, за да упражнява успешно възприетата си кариера като гл[авен] елински учител, и подбуждан от неутолима жадност за по-високо образование, със спестените от десетгодишнето си учителствувание малко парици отиде да се усъвършенствува в Гърция, където в тия времена отиваха със същата цел всичките почти младежи, жаждущи за наука, не само от Македония, а и от Тракия, па даже и от самата Северна България, и постъпи като редовен студент в Атинския университет по Историко-филологический факултет, по който следва две години, от 185—1852 год. включително, а на третята скудостта на средства го принуди да напусне университета заедно с Гърция — отдругаде нямаше никаква подкрепа: татко стар и сиромах, а три сестри още, готови за мъжене, на неговата издръжка чекаха.
През 1853 г., като се върна от Атина, услови се за главен елински учител — директор в Крушово. Но поради интриги на гръцките там негови колеги наскоро, след няколко месеци, биде принуден да напусне Крушово с все тамошната цинцарщина и гърчолия.
От 1854 год. до края на 1856 год. виждаме го за главен елински учител в охридските централни училища.
Какво впечатление е оставил както в учениците си, така и у родителите им в Охрид, се вижда от обстоятелството, че когато в началото на 1857 год. отиде да учителствува в ближний до Охрид град Корча, където престоя до 1859—1860 год., всич-
477
ки от по-важните охридски граждани синове-ученици последваха го в Корча като ученици-пансионери, които следваха там, догдето биде и той — 1859—1860 год.
Тога по здравословни причини принуден биде да се върне той заедно с охридските си ученици в родния си град Охрид, гражданите на който принудиха го да приеме службата на главен елински учител в града. Тая и следующата 1860/1861 год. са най-важните и най-заслужилите от годините на учителствуванието му. Възникналата тога църковна борба с Патриаршията за български митрополит и независима Охридска архиепископия намери го на поста му бодър и той заедно с покойния и приснопаметний Д. Миладинов взема в нея най-живо участие и е играл най-важната рол. Всичките документи по тая борба са негово дело; [1] всичките кроежи и действия по тоя въпрос са с негово прямо участие. В същето време с негово споразумение и съдействие се въведе за пръв път българ. язик в охрид. центр. училища. [2]
През 1862 г. в Цариград съдействува заедно и с други интелигентни нашенски хора за основанието на кожухарската наричана училищна каса (фонд) от кожухарските там охридски търговци, която по-сетне биде поувеличена, но която най-сетне за разноски по църковните работи биде съвсем поглътната и уничтожена.
През 1865 год. учителствува една година в Ксанти (Кеча).
През 1866/67 и 1867/68 г. включително учителствува в солунската гръцка гимназия под директорството на охридчанина гъркоманин Маргарит Г. Димзов, известен от списанията му М. Димица, най-върлия съперник на пок. Д. Миладинов по народното ни дело. [3] Там чрез някои свои приятели и ближни Я. Г. Стрезов има възможност да се запознае по-добре с българската писменост, начала на която притежаваше още от по-преди. И писущий тия редове често му е пращал от Кукуш разни български учебници, за да се запознае по-добре с българский язик и бълг. история. Там той заедно с други свои приятели и съотечественици, търгующи в тоя централен македонски град,
1. Виж тези документи обнародвани в Мсб., кн. 10, с. 574—579, и кн. 16—17, с. 912—925.
2. Подробности по тоя въпрос са описани от мене другаде, които надея се след мене да излязат на бял свят.
3. За тоя същий Маргарит Г. Димзов-Димица имал съм случай да напиша нещо по-обширно другаде.
478
каквито например бяха братята К. Паунчеви и братята Държиловичи (Кирияк, книгопродавец и книгоиздател-печатар с по-стария си брат К. Динката), кроили планове за българското възраждание и бъдъще в тоя град. Тие често имали сношения с някои от светогорските, респективно зографските, по-интелигентни иноци, като Климента, който по-сетне стана игумен на Зографския манастир, архимандрит Евстатия, титулярен по-сетне пелагонийски бълг. митрополит и ректор на духовното училище в Самоков, а най-сетне екзархийски наместник в Одрин, дето и се помина, и дякон Аверкий, който подари на Солунската българска община една значителна сума, с която се купи помещение за българско училище и църква — днешна българска църква при Кемера.
След свършванието на горепоменатите две учебни години в гимназията, наклеветен поради гореказаните причини като българофил, Ян. Г. Стрезов биде уволнен от Солунската гръцка гимназия и напусна града.
През 1870 и 1871 год. учителствува две години в Дурус (Дирахион).
От 1873 до 1875 год. включително пак в Охрид като български учител вече, назначен по препоръка и настоявание на н. в. преосвещенство пок. дяда Натанаила, тогашен охридски пръв български митрополит, макар и недошъл още в епархията си. Оттога започва официалното учителствувание на Я. Стрезов по български.
От 1875/76 до 1876/77, две години, учителствува на български в Енидже-Вардар. През 1877/78 г. в Богданци, Кукушко.
През 1878/79 г. в Пловдивската бълг. гимназия. Оттам биде повикан да изпълнява съдейска длъжност като член в Кюстендилский окр. съд, отдето след една година биде нарочно повикан от св. екзархия и изпратен в Македония за учител във Воден, дето една година изпълнява длъжност на старото си звание.
През 1880—1881 г. в Прилеп и Воден пак като екзархийски учител. От 1881 и 1882 г. включително, две години, пак във Воден.
От 1882 до 1884 г. включително в Кукуш, все като такъв. [1]
1. От времето на учителствуванието му във Воден и Кукуш притежавам в оригинал държаните от него при изпитанията и празненството на св. Кирил и Методия речи, по четири от двата града, съдържанието на които напълно потвърдява казаното ми по-горе за неговите чувства и духът по отношение на народното ни учебно дело и въобще по възражданието ни — дух чистонароден.
479
Дотука свършва учителската му кариера. Оттам насетне, след 44-годишно учителствувание, като не бе вече във физическо състояние да продължава същата работа, тоя 78—80-годишен старец прекара последните си старчески дни в родния си град Охрид, дето и се помина на 23-й септемвр. 1903 год. на 84-годишна възраст.
Янаки Г. Стрезов, както и всичките негови съвременници в страната ни, се е възпитал на гръцки язик и много години съще е учителствувал на същия язик. Но това никак не му е пречило да работи в полза на българското дело, което едвай тога започваше да се появява. Той бе запазил в душата и сърцето си родния си дух и чувства и колчем се представял случай, проявявал ги словом и делом. Разказвал ми е, че още когато през 1850 год. бе отишъл в Атина, като си казал презимето Стрезов, за да го запишат в студенческий каталог, един старик от професорите, който знаел славенский язик, като го чул, произнесъл се, че тая дума е славенска и значи «νπϕάρος» (трезвен). А като го попитали за месторождението и народността му, той явно заявил, че е българин от гр. Охрид (в Македония) и че всичките му съотечественици са съще българи, т. е. съще така, както е постъпил и приснопаметний Константин Миладинов и както казва в автобиографията си, че направил и пок. Г. Пърличев. Но това откровено изповедание на Ян. Г. Стрезов навлекло върху му негодуванието и омразата на състудентите и на по-младите и по фанатици от професорите. От солунската гръцка гимназия биде уволнен през 1869 год., както споменах по-горе: а) по причина на признавание от негова страна на българската си народност и б) че намерили у него учебници и списания български. Има и сума още други доказателства, за подробното изложение на които не е тук мястото и не би стигнали страниците на това ми кратко изложение. А едно само да ми бъде позволено да прибавя, че тога не само той, ами и всичките тогашни подобни нему гръцки учители с малки някои изключения бяха само по име такви, а в действителност те бяха истински български възпитатели на българската младеж, облечени в гръцки одежди. Нещо повече — те бяха първите пионери на Българското възраждание в страната ни; без тях и техните действия съмнителна беше, за
480
да не кажа невъзможна, каквато и да било сполука по възражданието ни. Примери имаме безбройни. Нека си напомним само родоначалникът на тия гръцки учители — български дейци — Д. Миладинов, който беше съще такъв гръцки учител и до самото си погинвание. Същето потвърдяват и действата на многобройните техни ученици, живи и до днес — със своите чувства и действия.
При повдиганието на църковний въпрос в Охрид през края на 1859 год. и продължението му Я. Г. Стрезов е взел живо участие, както казах и по-горе, във всенародната борба против гръцкото в. духовенство, против фанариотското църковно и научно владичество. Нему именно се дължат всичките почти документи по тоя въпрос и борба, макар писани на гръцки, някои от които, не от малък интерес, са публикувани в нашия Министерски сборник.
Долнето писмо, преведено от гръцкия му оригинал [1] на български, е едно от многото такви, които са били отправяни от приснопаметний Д. Миладинов до пок. Ян. Стрезов, които илюстрират ясно отношенията между двамата тези народни дейци. Ето го:
Писмо
от Д. Миладинов до Янаки Г. Стрезов през 1859 година
«Любезнейший ми Ян. Стрезов!
Приятелския ми с вас разговор беше ми толкоз желаем, колкото и важен. Ако преди да си тръгнете, намерите време, добре ще сторите да посетите тукашните приятели, когато аз не бих могъл да Ви предваря направо у дома Ви и Ви прегърна. Народното гръцко по Македония меншинство и по пространство ограниченост естествено е да претендирва и изисква поробяванието по всекакъв начин и с всички средства не само арнауто-власи, безязични и безотечествени, но и най-многолюдния, най-храбрия, най-кроткия и най-питомния славенски наш род. Ами за гъркоманите от българско семе изникнали
1. Гръцкия му оригинал заедно с други подобни важни документи съм подарил на м-ството на просвещението за в училищ. музей, гдето трябва да се намират и съхраняват.
481
Пърличевци, [1] Магеревци, казвам Димчевци от Кичево изселени чисти българи селяни, [2] заселени в Охрид, какво да се каже? Апостоли, отстъпници от своята народност, отечество и родители, упражняющи като панакия (пенкилер) гордостта на пуяка (се подуват като мисирци с едно ендезе пущев нос) дори до Дунава с твърдо решение и убеждение да изродят славенската храбра кръв и да създадат гръцки пеперуди с тифозен дух, всичката Македония, България и др. за гърци, а не гъркофили, както всичките други сведущи гръцкия язик които, ако и да обичат гърците и язика им, не са достигнали до такъва безочливост, щото да се отказват от родителите и предедите си като някои калпави и незаконородени рожби, а и други чужди да научват да бърборат като патки.
Това засега вкратце. Другош по-пространно, когато ме удостоите с приятелския си отговор.
По работите на Козмана, въжделения ми приятел, сам той устно ще Ви изложи. [3]
Струга, 20 август 1859 год.
Съм искрен до живот
ваш приятел
Д. Хр. Миладинов [*]
1. От тези думи на Д. Миладинова се потвърдява обстоятелството, че до 1859 г. пок. Гр. Пърличев е бил на гръцка страна, да не кажа гъркоманин.
2. С думите «магеревци, димчевци» авторът на писмото разбира споменатия по-горе гъркоманин Маргарит Г. Димзов от Охрид, своя непримирим съперник по народното ни дело. Колкото до Пърличева, макар в онова време, до 1864 г., и да поддържаше гръцката кауза, но не като върл гъркоманин, приснопаметний Д. Миладинов греши, като при числява и него към пришелците, тъй като Пърличевската фамилия е една от най-старите туземни охридски фамилии.
3. Тук се касае до някои важни и интимни работи на писущия с автора на изложеното писмо.