II. За животоописанието на приснопаметните братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина
ПЕРИОД II
В.
УЛОВЕНИЕТО, ЗАТВАР[ЯН]ИЕТО НА Д. МИЛАДИНОВ И ОПРОПАСТ[Я]ВАНИЕТО НА ДВАМАТА БРАТЯ
Не много след възвръщението си в Струга Д. Миладинов се предупреди от интимни приятели, че го грози страшно предателство, и биде посъветван от същите по нужда да се отклони
414
временно от рождений си град, за да избегне опасността. Но той, или че не искаше да повярва, или че не зачиташе за нищо живота си (който обаче беше неизбежно нужен не само за семейството му, но и за народа, комуто от сърце и душа слугуваше), не рачи да ги послуша. Има и друго: той беше крайно честолюбив, та не приемаше и не слушаше съвети от никого, а колко повече от лица, които сматряше за по-долни от себе! Както и да бе, той пренебрегна опасността, която имаше още време да се избегне, и не рачи да се възползува и с това онеправда самото си многочленно и за нищо некадърно семейство и съгреши пред него, като го остави нигде-никъде да страда и за насъщния си, без никаква подкрепа от никого, с една дума той принесе самоволна жертва на народния олтар не само себе си, а и брата си, и цялото си семейство [1] и ето как.
Един ден, и той беше 16-ий февруарий 1861 год., ден църн за народа ни въобще, а частно за жертвата и за многочленното ѝ дребно семейство, както и за роднините и приятелите му, Д. Миладинов в глъбока зора биде стъпнат (бастисан) от една тълпа заптиета под предводителството на битолския жандармерийский тисященачалник Абидин бега, родом Тоска — албанец, който преди няколко дни беше дошъл от Битоля нарочно, за да улови уж някои злосторници турци, които преди две-три седмици бяха запалили и изгорили къщата на най-първите ни съграждани братя Робеви в Охрид. Но главната му мисия
1. Длъжни сме тук да изтъкнем едно чудно съвпадане на Миладиновото опропастявание с онова на И[суса] Христа. Преди 2000 почти години син божий, преследван от еврейското духовенство, на няколко пъти избегна им из ръцете и не им се даде да го опропастят преждевременно, догдето не беше си свършил още мисията. А когато се свърши тя, той се остави да го уловят в Гетсиманската градина, предаден от своя ученик Юда, да се представи пред съд на фарисейското сонмище и да бъде осъден на смърт, а присъдата му да бъде потвърдена и изпълнена от Понтия Пилата, римски наместник. Подир 1862 год. Д. Миладинов, преследван съще от гръцкото фанариотско сонмище в Цариград и осъден на смърт, на няколко пъти, както видяхме по-горе, биде спасен чрез отклонение. Най-сетне и той, като видя мисията си свършена, предаден съще от свой ученик, остави се да го уловят у дома му, а присъдата на фенер. сонмище да се изпълни с нечувано коварство и със съдействието на новите римски чиновници — турците.
415
е била да улови Д. Миладинова. Той, като излязъл из последний град нощем, нощем бе пристигнал и в гр. Струга. А рано, още в глъбоки зори, повикал при себе, за да го предвождат двоица стружани — свещеника Ивана Сакелария и кмета (коджабашията) Ивана Кокошков, — за да постъпи уж по закона, по който не се позволявало да се бастиса къща никому без присъствието на официално махаленско лице — взел ги да му посочат, чрез целуванието си, Христа!. . . Нападателите, като влегоха внезапно и нечакано в къщата, която друзи от другарите им обсадиха, уловиха Д. Миладинова в самото му легло, в постелята му, в самийт му рански сън, пред очите на разтрепераното и потресено от страх многочислено и дребно негово семейство, грабнаха го, така да се каже, из ръцете му, измъкнаха го из обятията му! Какъв страх, какъв трепет и ужас сполетял тога тая скромна къщичка, това семейство, може всекой да си въобрази. [1]
Изпомежду това претресоха цялата къща: ковчези, долапи, изби, мутлами и пр. и събраха всичко, що намериха книжно, писма ли, велиш, книги, ръкописи и пр.; събраха ги и ги нагнетиха във вреща (вретища), та заедно с него отнесоха ги в правителствения дом. Щом се зазори и съвна, като се разчу по вън, страх и трепет обзе целия град, а внезапността на извършеното
1. Няколко дни преди това да стане, като беше дошъл в Струга владичкий протосингел, по-сетнешний дебърский гръц[ки] митрополит Антим, за да плете кошницата на охридския насилник Мелетия, Д. Миладинов заедно с Геор[ги] С. Чакъров и Ив. Евров, за да запазят народа от приготовяваните му сплетни, отишли бяха в квартирата на протосингела, в къщата на поп Ивана Сакелария, препкали се били и яко се скарали с него, та сетне всички почти, несведущи истината, отдаваха уловението на Д. Миладинова на тая караница. Но не знаеха, че тая причина беше второстепенна и третостепенна даже. Първостепенните причини бяха гореизложените.
Гореспоменатий Мелетиев протосингел, а по-сетне дебърский гръцкий митрополит Антим беше родом от гр. Берат в Албания. Както ни са казвали хора, които познаваха семейството му, именно пок. Стефо Манчев, търговец охридски, който по търговията си често отиваше в Берат, бащата на този Антим бил албанец, а майка му чиста циганка — църна, какъвто беше сам той, — знаем го лично твърде добре. Учил бе се в богословското в Халки училище, та знаеше да чете и по славенски. Инак обаче беше цял Велзевул, по-лош и от най-лошите гръцки владици. За него повече ще имаме случай да поговорим и другаде.
416
и важността на уловеното лице, както и начинът на нападението му увеличаваха още повече страхът, та всекой взе да се пита със себе: «Не ще ли да бъдат уловени и други?» Тъй като у уловения никой не намираше някои особни причини за уловението му, «ами аз ще бъда ли изключен от тая беда?» — казваха си. И право си имаха хората. Защото не след много часове уловени бидоха двама още градски първенци, именно Георгий С. Чакъров, търговец, и Иван Евров, учител, негови най-ближни приятели, ученици прежни, а напоследне съмишленици и съдейци по народно-църковното дело. Тези двама били уловени и затворени, както се научихме по-сетне, за да не могат като по-деятелни измежду съгражданите си и влиятелни у местните и охридски турски големци да подействуват за оневинението и освобождението на първия — Миладинова.
Утринта на 17-ий февруарий 1861 год., заобиколен от едно цяло отделение жандарми с бимбашията Абидим бега начело, всите трима като ъзници и върли злодейци бидоха докарани в околийски град Охрид и затворени. След един ден едний от тях биде пуснат на свобода със задължение обаче да се не намиса никак в делото на уловения и затворения Д. Миладинов, нито да действува негде, по приятели — турски, разбира се, големци — за освобождението му. А двамата, т. е. Д. Миладинов и г. Г. Чакъров, лежаха три дни затворени. В това тридневно разстояние обвинителната масбата (акт) против Д. Миладинов се приготвила, без да може съзатворникът му Геор[гий] Чакъров да подействува в обратна смисъл при турските местни големци, при които имаше значително влияние.
На четвъртий ден, 20-ий февруарий, двамата съзатворници на Д. Миладинов, освободени от затвора, лутаха се из града от уплаха като пиени гъски. А Д. Миладинов, качен на кон и съпровождан от четворица конни стражари-суварии, изпроводел донегде само от двама свои най-ближни и най-интимни роднини, откаран биде като ъзник и върл злодеец в Битоля, обвинен като царски душманин с масбата от охридский управителен съвет (идаре-мезличи). Нито догдето покойний биде в затвора, нито когато се изпроваждаше за в Битоля, беше допушено някому да се приближи до него или да проговори нещо с него. От това всички в Охрид още повече потрепераха. По-ближните му роднини и приятели търчаха нагоре-надолу да се молят при един, при друг, дано сполучат да го отърват, но всичко биде напразно — гръцкий владика Мелетий беше нагласил вече турските големци и бегове, а не е невероятно, че бе ги и подкупил, както навярно и битолский Венедикт е
417
направил същето в Битоля. Като освен турците в Охрид владиката имаше съмишленици и съдейци и двама първенци от християните, най-първите и най-влиятелните, именно Тасета Зарчев и Стефания, Владиков наричан, който е бил и ученик на жертвата, спасението на Д. Миладинов беше немислимо. И действително, когато изпомежду тия три дни съпругата на покойния Димитра отиде у последните двама изверги първенци да ги моли да подействуват за избавлението му, те казали ѝ съвсем безцеремонно и цинически, че за него никакво спасение вече нямало, че бил вече осъден на погибел, а че трябвало да каже на зета си (разумеваещи мене, защото аз бях техен зет за щерка и най-ближен негов съмишленик и сътрудник) «да си седи мирно на гъзът това куче, зере и нему ще му турим пръстът, та и той ще хвръкне на възбог!» Ето християни, и то православни! Тещата (бабата ми) Димитра, като дойде у дома да ми каже, щом влезе в стаята, падна и се спростре на подът колко дълга и широка — падна в несвест, като предварително с дълбоко охкане плюсна и заключи ръце и викна: «Ох, яз сирота! Той ойде, за него няма вече спасение, ами барем ти, синко, пази се, че и тебе ти се заканват тие проклети кучища!» И примре, та едвай я свестихме.
Макар и да отиваше на явна смърт, от която никой не се надееше да утече, както и стана, покойний Д. Миладинов никак не беше уплашен и стреснат, а със спокойна душа, безбоязнено и с весело сърце отиваше си като на сватба, яздащ на коня като сват или по-право като младоженик между сватове. Това му държание бе резултат на две причини: първо, че той непоколебимо се надееше за спасението си на отличните си приятели и познайници в Цариград и другаде, че тие не ще го оставят да загине невинно, без да си помисли кутрийт, че много пъти и най-добрите приятели и най-усилните им действия останват безплодни, особито ако обвинението му би било посолено с малко политическа сол, и че неговото беше едно от подобните. А, второ, защото немареше и презираше живота си, когато би се касаело за народното добро, без да зачита даже и семейството си, пред което имаше родителски естествени обязаности. (Къде са днес прехвалените родолюбци да се огледат в огледалото на неговото самопожертвование и самоотвържение? Те знаят само да критикуват и да укоряват, а нищо повече!)
Когато отдалече го изпроваждахме, като апостолите Христа, на явна погибел, той съвсем спокойно, показваещем шепата си, каза ни ония многозначителни думи, които възпроиз-
418
ведох в началото на встъплението в настоящата книжка, т. е.: «Що така сте се уплашили, деца». . . н пр., и пр., за да ги не повтарям тук, и се отделихме от него, както там съм вече казал.
Той отиде и не се върна вече назад ни при нас, ни при семейството си, нито при народа си, за когото се пожертвува така самоотвержено. Но пророчество[то] му се сбъдна напълно, даже с нещо повече — семето, което той пося, изникна, израсте и даде изобилен плод, който ние, по-младите, на наше време пожънахме. Неговата цел беше възкресението на църковната ни и книжовна независимост. Тя се осъществи в лицето на възобновената ни българска църква — Екзархията; българский ни язик навсъде по Македония се въведе както в църковните служби, така и в училищата, от които биде съвършено изхвърлен дотогашний гръцкий, чужд на населението язик. Къде си сега, блаженейша и благороднейша душо, да видиш изобилния плод на посятото от твоята десница семе, за което сам ти заедно с безценний ти брат и семейството ти принесохте себе си във всесожение на народния олтар и станахте изкупителна жертва на народните правдини?. . . Във всекой възхитен разговор или и каквато и да бе веселба ти бе способен да произведеш весело настроение у присъствующите и слушателите си; ти велегласно провикваше се: «Ураа! Живели българи! Живела славна България!». . .
Като гледаше успехът на българский язик в родното си място Струга или Охрид, пок. Д. Миладинов във възхищението си казваше: «Когато дойде брат ми от Русия (разумеваещем Константина), ще открием по една българска гимназия, мъжка и девическа, в Охрид или в Битоля, заедно с по един пансион, мъжки и девически. Учители приготвени имаме (като наброяваше няколко лица, които щели да съставят учителския персонал, между които за пръв — директор — предвиждаше брата си Константина). Ще приготвим и учителки» — прибавяше. Той беше планът на въжделената му цел — да се просвети българский народ чрез майчиний си язик, — цел благородна и възвишена, цел, която, макар и не доживя да види осъществена по известните ни вече причини, но ние, неговите последователи и съмишленици, бидохме честити да я видим напълно реализирана и изпълнена в по-обширен и по-целесъобразен смисъл. Днешните български учебни заведения в цяла Македония — в Битоля, Скопие, Серес и пр., а особито солунските гимназии с пансионите им — са осязателно доказателство, което оправдава нашите заключения. Солун, който на 1858 год. стре-
419
ляше отровни стрели против гръцкия в Кукуш владика Мелетия, задето не съзрял и не възпрял да се прочете в църквата едно апостолско чтение на български, а допуснал «този смърден (българский) язик да доближи до солунските врата» [1] (сир. и да се въведе в Кукуш, в преддверието солунско), този същий всегръцкий Солун от 1880 год. насам да стане център и извор на българското просвещение в Македония; да стане неизгасим светилник за българското население в тази област! Чудно наистина и бързо променение, чуден и удивителен български успех. Какъв по-голям и по-действителен от настоящия успех желаеше и искаше покойний Д. Миладинов? Ето неговото желание, неговата цел, неговий план се осъществиха квадратно, дори повече, отколкото сам той мислеше и се надееше. Прочее и неговата кръв, неговий живот са удовлетворени напълно. Нека вече неговата душа почива спокойно, че скъпата жертва не е принесена напразно. Нека и ние, потомците и съмишлениците му, и въобще целий бълг. народ се утешим, че най-после правдата надви.
Но да се повърнем към редът, който оставихме, за да продължим разказа на изложението си последователно до края му. В битолските злодейчески темници Д. Миладинов лежа цели почти три месеци, от 21-ий февруарий до преполовението на м. май. Там той не един път и два биде изследван и изпитван от дженаат мезличи (криминалния съд), но той с врожденото си и придобито красноречие и с действителната си невинност всекога излязвал е от съда необвинен. Прегледаха му се нееднократно от разни правителствени, нарочно избрани комисии, в които бивал член и пелагонийский митрополит, известний Венедикт, бивший видинский, най-злобний измежду всичките тогашни църнокапци негови събратя, разгледаха му се, казвам, всичките книги и писма, които му се найдоха при обискиранието у дома му, и се задигнаха в четири пълни вретища, но и от тях излезе необвинен. При всичко това пак за него свобода не последва. Коя ли бе причината? Не знаехме и не можехме да научим положително. Но тя нямаше и нужда за изучвание, тъй като беше лесноразбираема, тождествена с оная на уловя[ва]нието му. Покойний В. Манчев,
1. Дословно изражение владичко, употребено в мъмрителното писмо на тогашний солунский гръцкий митрополит до полеяно-кукушкий владика Мелетия по случай прочетванието на българското апостолско чтение църквата.
420
родом от гр. Свищов, който същевременно с него, Д. Миладинова, в същата темница и за подобно обвинение или по-добре по подобна клевета лежа около един месец, той може би да знаеше нещо повече. [1] Той например можеше да знае някои подробности за пок. Д. Миладинов досежно до лежанието му в битолския затвор и до изследванието му, които ние отвън не сме могли да узнаем, макар сегиз-тогиз и да получавахме от затворения по някое отворено писъмце, писано с молив и с алегорично съдържание. От последните негови алегорични писма едно нещо само можехме да узнаем или по-добре да отгатнем, следнето. Като не беше никому позволено да влиза при затворниците от подобна категория, можели да влизат там свободно само хора от католическата пропаганда, които често им предлагали и им се обещавали да ги освободят непосредствено с единственото условие: ако прегърнат и изповядат католицизма или, по крайней мере, поне унията с него. От това какво друго заключение може да излезе, ако не, че самата католическа пропаганда имала е пръст или поне съчувствувала е с гръцко-владичкото против нашия подвижник и народен деец предателство и искала да се възползува в случая, както ще се докаже по-надолу?
Чини ми се, както тога слушахме, че чрез това средство покойний В. Манчев се избави от затвора и погибелта; но Д. Миладинов, който преди две-три години поради тая уния бе избягал нощем из Кукуш, като не приемаше нито да чуе за променение на праотеческата си вяра в каквато и да било нужда, мислимо ли е било да се уплаши той от един затвор, та да прибегне при помощта на католицизма? Никога! Той в писмата си ни пишеше: «Само една дума католик или поне униятин достаточна е да ме избави моментално. Но мис-
1. Г-н проф. д-р А. Тодоров в статията си «Миладиновите песни и Щросмайер», обнародвана в «Пер. сп. на Бълг. кииж. дружество», кн. 16, с. 82 и пр., като оспорява някои неща, казани от мене в първото издание на настоящата книжка, ссилва се и към моите думи, изказани по случай лежението на Д. Миладинова в битолския затвор, че В. Манчев знаел нещо повече от нас по тоя въпрос. Но г. Тодоров много се лъже, ако разумява знанието на В. Манчева въобще и в по-обширен размер до лежанието на Миладинова и в цариградските затвори и до смъртта му. Аз съм казал и пак повтарям, че В. Манчев можеше да знае нещо повече от нас само за в битолския му затвор, а не и за цариградския. По тоя въпрос ще имаме случай да поговорим и по-сетне.
421
лите ли вие, че аз сега на старост ще се реша да очърня лицето си, да потъмня и обезчестя миналото си и най-после — да онеправдан семейството и народа си? Не; никак няма да приема, макар и да зная, че смъртта ми е неизбежна. Аз няма да остана по-долу от Макавея евреина Елеазара, който умря за вярата си!» А колцина още други подобни нему са предпочтели смъртта пред временните обещания за почести и слава?
Така и не прие предлаганата от католиците условна свобода в замяна на праотеческата си вяра, а предпочете героически честната смърт и погибелта си за народа и вярата нежели безчестния живот. Това същето поведение ще видим и в цариградските темници от страна на двамата братя. Колцина ли подобни тям има днес? Нека се огледаме в тяхното огледало! [1]
От друга страна, догдето Д. Миладинов лежеше в битолските затвори, приятелите и роднините му в Охрид и Струга не стоеха със скръстени ръце, не спиеха, а всячески се стараеха да найдат средства за избавлението му, особито двамата му съзатворници в охридский затвор, покойните Георгий Чакъров и Ив. Евров, и един негов ближен роднина от Охрид (писущий тези редове) пред нищо не се спираха и нищо не щадеха за не-
1. Тук неволно се натъкваме на нуждата да възпроизведем едно кратко сравнение между Д. Миладинова и пок. тоже В. Манчева. И двамата тези народни дейци са се борили еднакво юначки за народното възраждание в Македония; и двамата са принесли народу си своите синовни услуги, кой повече, кой по-малко, според силите си; и двамата са гонили една и съща цел, само че за постиганието ѝ не са вървели по еднакви пътища и на българский жертвеник са принесли не еднаква жертва. Първий вървеше праволинейно с девиз да се събуди и възроди народа със запазванието и на праотеческата му вяра, без ни най-малки криволичения от правия път, макар и каквито други жертви би се поискали. Вторий, макар и да гонеше същата цел, но средствата не превираше и не беше наклонен на крайни жертви. Той можеше да тръгне и по криви улички, подобно на кукушаните, да пожертвува вярата за народността, догдето премине мостът, само да постигне целта. Ето защо първий пожертвува себе и брата си, за да остане верен на девиза си; а вторий на няколко пъти криволичи и се предаде на чуждите пропаганди, за да спаси кожата си. При всичко това напоследък отиде на заточение за няколко време в Азия, а оттам, като дойде в България, преживя освобождението ѝ, а сега скоро и се помина в родния си град Свищов. Остава на българските читатели да оценят кой от двамата тези наши борци по-доблестно издържа подвига си.
422
говото избавление. [1] Най-сетне тие намериха средство за желаемото негово освобождение — найдоха приятели в Битоля, които да подействуват при председателя на криминалний съд, тога Ахмед ефенди, а по-сетне Ахмед Расим паша, известний на софиянци софийски мутесарифин, и при валията, известний тоже по последнята Руско-турска война Абдул Керим паша, както могоха, разбира се, за да го освободят. Тие приятели бяха братята Робеви, най-влиятелни първенци в Битоля, бивши негови ученици, родом от гр. Охрид, а тога поради търговията си преселени и живущи в Битоля, особито пок. Д. Робев, който със своето при турските големци влияние много е помогнал на българщината в борбата ѝ с гръцкото в[исше] духовенство не само в Охрид, но и в Битоля, Прилеп, Крушово и въобще в целия Битолски вилает. Работата приближила била до осъществението си — затворника да се освободи [2], — някои съзатворници с него албанци, които през великите пости били освободени от затвора, като си вървеха за в Албания, у дома си, минуваещи през градовете Охрид и Струга, уверяваха ни, както и от битолските ни приятели бяхме известени, че и Д. Миладинов след два-три дни щел непременно да бъде освободен и [да] си дойде у дома за Лазаровден или най-късно за великата, страстната седмица.
Като с нетърпение обаче чекахме го да си дойде свободен за Възкресение Христово поне, та двояко да се радваме всички приятели и роднини негови, мина се и цялата великденска седмица и пак него го немà, а ние в тъмнота празнувахме великденските празници, ето че и по Великден го немá, а нас място не ни бере от неизвестността, когато внезапно и като от гръм и молня поразени през преполовяванието на м. май чухме, че той бил отведен или по-право откаран в Цариград! «Каква ли биде тая внезапност при дотогашните надежди, тая нечаяност?» — питахме се един с друг, но никой не знаеше и не можеше да ни разправи. След някое обаче време научихме се подробно, но безполезно вече. И ето как станало това.
Щом като битолский Венедикт, а чрез него и охридский Мелетий узнали, че властта решила да го освободи и че жертвата им щела да се изскубне от грабливите им и хищни нокти, издействували при валията с каквито средства вече могли (с
1. Тези трима дадоха задължителен запис за 150 лири да се употребят, където би било нужно, за освобождението му.
2. Обещание им било дадено срещу 90 лир[и] да бъде освободен.
423
60 лири) подсъдимий да полежи в затвора още няколко поне време — две-три седмици, — за тяхно уж удовлетворение, та сетне нека бъде освободен! Това лукаво средство (действителната цел на което и сам валията Абдул Керим паша като не подозирал, турило и него в заблуждение и не можал да се усети, склонил да се съобрази с него и неволно подпаднал под същия грях), употребили лукавите кръвопийци [1] битолский Венедикт и ох-
1. Около това време или малко нещо по-късно, не помня добре, същите тие двама фенерски вълци изпиха и излокаха кръвчицата и на една друга невинна жертва, на един българин калугер, родом от Дебър, Илариона, игумена на дебърский манастир «Св. Иван», като го наклеветиха и опропастиха, както следва:
Той отпреди 15 години, като излязъл из родното си място, живял в Св. гора, в Ерусалим и в руски някой манастир по няколко години. Най-сетне, като му домиляло за отечеството, решил да се върне в него и там да остави останките си — старите си кости. Но като пътем се научил, че съотечествениците му дебрани (албано-мохамеданци) не си били променили старийт табиет на убийства и грабежи, уплашил се и решил да остане в ближния до Дебър гр. Охрид. Там близо до една малко от града отстранена църква, храм св. Ивана Богослова, в махалата Канео, скътал си една малка килийка, в която няколко време поживял. А като се научили съотечествениците му дебрани българи, дотърчаха в Охрид и въпреки неговото отказвание с големи молби и поземни поклони, като предварително знаели неговите добри качества, склонили го най-сетне да го вземат в Дебър за игумен на тамошния манастир «Св. Иван Предтеча». И действително той заслужваше за такъв, тъй като беше добър християнин и посветен изключително на свещений си сан.
Щом като отишъл в манастиря и поел управлението му, дядо Иларион съжалил за скудостта му, та намислил да излезе повън да проси помощи. Той мислил да иде в оние места, които познавал, именно в Св. гора, в Палестина, а най-много в Русия, дето християните са най-набожни. И с таква цел тръгнал от Дебър и дошъл бе в Битоля тъкмо на онова време, когато се случи да се намеря там и аз (струва ми се, че беше през м. септемврий 1861 г.), и още повече да слезе на онай същий хан (на Яг пазар), в който се намирах и аз, та могох да се запозная с него по-отблизо и да изуча вярно работите му.
За да отиде обаче по-надалеч, особито вън от държавата, необходимо беше да визира пашпорта си. Но щом като с тая цел се представи пред полицията, тази последнята, предуведомлена от митрополита, който тоже бил предизвестен от охридския си колега, отпратила го при него (митрополита) да ѝ донесе кефилнаме (поръчителство) от деспот ефенди, та да му визира пашпорта. Невииний калугер, без да се усъмни в някое зло владичко намерение или да заподозре такво, утърчал се с радост в митрополията да иска изискуемото му се кефилнаме. А лукавий фанариотски Луциферн приел го вежливо, чисто по фарисейски, и му казал да почека малко в протосингелията. Изпомежду това обаче пратил архидякона си Стефанча Джеров, българский изверг, да съобщи на полицията, че тоз човек е еди-какъв си, та опасно било за държавата да се изпуща навън — наклеветил го, значи, по фанариотски и издействувал интерниранието му назад в Дебър. Догдето калугерът с наивна надежда почекал в митрополията да получи поручителството, ето че пристигнали двама жандари и го завели със себе в полицията, а друг жандарин дойде на хана и прибра коня му и вещите. Това стана пред моите очи. От полицията двама жандарми завели го уж за Дебър. Но, о, чудо на чудесата! Вечерта стигнали в гр. Ресен, първата станция от Битоля за Охрид и Дебър. Там го затворили, да пренощува уж, в ханската плевня; а утрента рано човекът бил намерен удушен, и то на самото му вечеране, както показвал залъкът, намерен в устата му, състоящ се от хляб и маслинка. Какво ли е било това чудо и кой ли бил авторът му ? Нека всеки сам си го изтълкува!. . . А само това ли е? Колко още други има, още по-свирепо и по-немилостиво загинали българи?!
424
ридский Мелетий с цел да спечелят време, та да могат отново и с по-враждебни сплетни, с по-силни и по-изкусни коварства и пред по-високото място да подковат жертвата си така, щото да не може по никакъв начин да се изчепи из ноктите им. [1] Властта в Битоля срещу тоя подкуп склонила да задържи затворника за няколко (15—20) дни още в затвора, с мисъл, че след тия дни, като го освободи, ще получи и обещаните за освобождението му 90 лири. Но пустите му фанариоти тук излязоха по-хитри и по майстори от турските паши, та не им дадоха да се облажат и от двете страни, а само с малкото принесен бакшиш сплетоха си кошничката. Мелетий в това малко разстояние направил с измама един общ епархиален махзар,
1. Едно вярно лице, домашен наш приятел, макар мохамеданин, съобщи ни по-сетне поверително, че през тия дни, когато се кроела новата сплетна, като отивал с пощата в качеството си на пощальон в Битоля, занесъл на тамошний деспот ефенди 60 лири, пратени от страна на охридский Мелетия. От това имаха право хората да заключават, че тие пари са помогнали, за да се добие горепоменатий срок, през който се извърши най-отвратителното злодеяние против Д. Миладинов — предателската клевета.
425
подпечатан от цялата почти епархия. Ето какъв бил и как се смайсторосал той:
Понеже бяха уверени, че със знание никой в епархията ни не би подписал или подпечатал каквото и да било оплаквание против Д. Миладинов, от когото никой никакво зло не бе виждал никога, то злобний Мелетий и съдружие употребили били и тук лукавщина и измама — направили един махзар от страна на Охридската кааза до местната власт със съдържание, с което каазата молила ѝ се уж да назначи за кър-бюлюкбашия някого си дебранина Сали Демир, способен и изкусен пазач на селата, за когото Мелетий и съдружие знаели, че [тъй] като съществующий в това време кър-бюлюкбашия не можел да защити селата против злоупотребленията и золумлуците на попливналите тога в каазата злодейци-разбойници, щом им се предложи, и то от владичка страна, за речений Сали Демира, от когото всичките села бяха благодарни, с готовност, на даже и с признателност към владиката ще подпечатат. Така и биде. А за да не би да се породи и появи някакво подозрение в лукавщината им, проводил се махзарът да се подписва и подпечатва по селата не с някой свой, владички човек, а с един народен уж, но невинен учител, родом от гр. Струга, който в невинността си и той сам не заподозрял злобната задна мисъл на фанариотина и какъв удар нанасял на съгражданина и учителя си Д. Миладинова. Всичките села с готовност и благодарение подписали и подпечатали поднесения им махзар, чающи като месия мнимия кър-бюлюкбашия Сали Демира, който махзар, попълнен с печати и подписи и готов, връчил се Мелетию, за да го подаде уж на потребното място, т. е. на местната власт, или да го проводи в Битоля на валията за по-нататъшното му от негова страна надлежно разпореждание.
Но тога именно се изиграла втората и най-важната част на безсъвестната и безчеловечна владичка рол. Той, владиката Мелетий, прерязал махзара на две части: съдържанието му оставил на една страна или по-право захвърлил и уничтожил, а оная част с подписите и печатите задържал. Наместо първото съдържание изпъкнал наяве махзар със съдържание съвсем друго, най-безчеловечно, каквото само пъклена-велзевулска и зверска душа могла би да измисли! Такъв махзар могъл би и самаго бога да покачи на бесилката! Смисълта му, доколкото по-сетне могохме да узнаем, била горе-долу следующата: подписаната Охридска кааза или епархия оплаквала се уж пред царското правителство, че някой си учител Д. Миладинов, родом от гр. Струга, Охридска кааза, не преставал от да обихожда
426
каазата и да проповядва на мирните и верни царски поданици въстание против законното правителство на н. царско величество султана и [да] насъсква селяните с цел и обещания за съединение с Русия, където от няколко години насам със същата цел се намирал и брат му, следователно, подписаните и подпечативши верни ц[арски] поданици молили се на ц[арското] правителство или да ги отърве от него (от Миладинова), като го махне, разбира се, от този свят, или да им покаже друго място, където да се преселят, за да живеят мирно и свободно от неговите подбуждения! На махзаря с подобно или с още по-враждебно, по-немилостиво и по-лъжливо съдържание залепил откъснатата част от по-прежний махзар с подписите и печатите. А за да не би да се открие или заподозре фалшификацията, този Христов (?!) наместник накарал своите любимци в Охрид и в някое още от селата да удрят своите скверни подписи и печати върху тая точно линия, където били залепени двете части на лъжливия махзар. Най-пръв от тези безсъвестни християнски карикатури след фанариотина беше един бивш ученик на жертвата, за когото споменахме и по-преди, че зане мястото на учителев си предател — стана втор Юда Искариотски. Той беше споменатий по-горе Стефан поп Алексиевски, Владиков наричан, владичкото симсиле, незаконородений син на бившия гръцки охридски митрополит Калиника. Подир него един негов ближен сродник, вуйко му, стар и многогодишен градски коджабашия, споменатий тоже по-горе Тасе Зарчев или Кожлев; а след них и неколцина още техни подлизурки, които цялото охридско население горко проклинаше, а клетвите му не паднаха на земя, тъй като всичките гореспоменати свършиха гнъсния си живот окаяно, а потомците им изпаднаха в най-долна мизерия. [1]
Но покорно прося извинение от г. г. читателите, че едно нещо щех да забравя и пропусна, важно за разказа, което се притури в това време за подкрепление, като да не достигаше станалото. По-горе споменах, че пок. Д. Миладинов подканяше мнозина младежи, както от Кукуш, така и от Охрид, даже и мене покани, да отидат на учение в Русия, вследствие на
1. С подобен фалшив махзар по-сетне, през 1876 г., се проводи на заточение и се изтезава и пок. Стоянче Костов, секретарът на охридский митрополит дяда Натанаиля, в което обстоятелство най-главната предателска рол игра любимецът Натанаилов, н. благогов. свещ. Христо Маленков. Но за тия работи другош и другаде ще се каже по-подробничко.
427
което и отидоха. Между них беше и едно момче, наш ученик, Иван Ил. Капчев от Охрид, което едвам що беше отишло преди две години, и владиката чрез своите мекерета накара роднините му, стрика му Христа Капчев и стрина му Селвия Хр. Капчева (че родители нямаше), да се оплачат пред властта с жалба против Д. Миладинова — и тъкмо в тоя момент, когато, уловен в Струга, доведен биде и затворен в Охрид, че той уж с помамка взел им момчето и го качардисал (пропъдил) в Русия, когато в града ни всекой знаеше, че то биде изпроводено по желанието и със съгласието на самите му ония роднини, стрико и стрина, които по владичко внушение се оплакваха, и че то не избяга и [не] се отведе скришем и нощем, а явно и деня на пладнина отиде, изпроводено от самите му тези роднини и други приятели, между които случи се да бъда един и аз. А послушали са, види се, коварния фанариотин тие момчеви роднини и се оплакали против невинния страдалец, макар и да не съм могъл наздраво да се уверя, факт е обаче, че то, момчето, непосредствено биде принудено да напусне Русия, несвършивше още, и за скоро време дойде си у дома. То доскоро беше живо в София, стар човек вече, баща на г. д-р Г. Капчев.
Калпавий и фалшив махзар с телеграфическа бързина чрез нарочит човек, протосингела Антима, известний ни по-сетнешний дебърски митрополит, изпратил се до Патриархията в Цариград, която със същата бързина подала го на В[исоката} порта, съпроводен, разумява се, с обяснителен такрир от своя страна. Тие са сведенията, които по-сетне излязоха наяве; а дотога никой нищо не знаеше, нито можеше да узнае какво се кроело и що се вършело при темнина от народните ни неприятели в бездната на лукавщината и безчеловечието им.
Високата порта, като получила един такъв махзар от страна на една цяла епархия или поне кааза, подлинността на който била засвидетелствувана от едно църковно началство на толкова милиони християни царски поданици, началство, което всекога е заявявало и още и сега заявява, че се грижи за спокойствието на държавата, макар тие ѝ заявления и да са безосновни, като видяла, казвам, такъв махзар против едного мятежника (?!) в държавата, за какъвто бил представен Д. Миладинов, В[исоката] порта не могла, естествено, да не повярва или да се усъмни в подлинността му и в правдоподобността на общите оплаквания (?) на каазата ни, толко повече, че и самата Патриархия заявявала същите оплаквания, която действително имала право да се оплаква против покойния като
428
нарушител, но не на държавното спокойствие и в ущерб на държавните интереси, а в ущерб на елинофенерский деспотизъм и на елинската велика идея; като видяла, повтарям, махзарът и се уверила във валидността (?!) му от патриаршеския такрир, Високата порта немедлено и телеграфически заповядала на битолските власти моментално да изпратят в Цариград обвиняемия Д. Миладинов. Нощем телеграфически пристигнала тая заповед в Битоля; нощем и немедлено била изпълнена — нощем на 4-ий ч. по турски (10 ч. по европейски) бил грабнат внезапно и неочаквано от затвора и под строг конвой от четворица конни стражари пак нощем откаран в Солун. Там тогашний валия строгий Хусни паша за по-сигурно пазене държал го да пренощува в една съседна до своята спалня стая, пазен четверма-четерицею като най-опасен злодеец, а утринта изпроводил го, пак строго пазен, в Цариград. Едно само не съм могъл да науча наздраво, именно, дали обкован в железа, както е обикновено у турците при подобни случаи, бил изпроваждан, или му било направено снизхождение да върви със свободни ръце и нозе. Някои кукушани, стари негови познайници, приятели или бивши ученици, видели го, когато бил закарван до парахода за Цариград, но не могли да се приближат до него, за да си променят някоя думица, тъй като никому не било допустимо приближението му, та едвай отдалеч могли с ишарети да си разменят поздравленията и с насълзени очи и погледи отдалеч да го изпроводят.
Щом бил докаран в Цариград, за непосредствено жилище, или по-право гнилище, определено му било затворът при Голямото заптие. Който от нашите имал щастието (!?) да полежи в него, той само могъл да го оцени. Как поживя там в новата си палата (?!) бедний народен мъченик около девет месеци време, не ни е точно известно, макар и да получавахме посредством други лица от време на време по някоя записчица, написана с молив. Оние, които са били по-близо, може да знаят нещо повече и да кажат, доколкото, разбира се, са могли да узнаят отстрана, понеже и там строго било запретено приближението до него — запретено под страх на смъртно наказание. Но само от себе не е мъчно да се отгатне, че той много пъти е бивал изследван, но нито един път обвинен и осъден, на даже напоследък и Портата се била уверила уж в невинността му и във вероломството на гръкофенерското духовенство против него. Но било вече късно. Пребиванието и страданията му в затвора били от най-несносните, които не така лесно е перо да ги опише.
429
Брат му Константин, който преди една година, откак бе свършил в Московский университет, заминал бе в Австрия, именно в Хърватско, и там печатил бе известните «Български народни песни», събрани в Македония от двамата братя през 1854—1859 год., в това време нахождал се в Белград. Като се научил за уловяванието братово си и откарванието му в цариградските темници, прибързал и отишъл там с цел да подействува чрез приятели за освобождението му. Но, уви! Вместо да освободи брата си, а то и сам той паднал в примката! Според едно писмо, което получих в Охрид на 20-ий август 1861 г. от покойния наш съгражданин цариградски търговец-кожухар Михаил Я. Кецкаров, на 28-ий юлий с. г. Константин отвезал се в турската столица, а утринта на 29-ий с. м., без да се обади никому, па даже преди да се представи и на австрийското посолство, за да се впише в списъка на поданиците му (като австрийски поданик, какъвто преди няколко време бил станал) — грешка, която му коствувá много скъпо — с живота му, — тръгнал да търси по затворите брата си Димитрия, с когото отпреди три години не бе се виждал, та се отправил при Голямото заптие, където действително бе затворен брат му, без никак да се усумни да не би да бъде и сам той уловен и затворен, осланящ се вероятно на чуждото си поданство, което обаче, както що-току казахме, не бил отишъл да си го зарегиструва при надлежното посолство. Отишъл в Голямото заптие да найде уж и се види със затворения си брат, но за нещастие ни него могъл да види, нито пък и сам той могъл да се завърне назад: турската власт, предизвестена предварително за дохожданието му в столицата и предупредена противо му, щом се явил пред нея да търси и да пита за брата си, като се уверила от него самаго за тождеството му, задържала го и го затворила в подобна с братовата му отделна темница — клетка, без да му позволи еднъж поне да се види с него. Той прочее пострада според вълчевата песен в приказката за животните, който пеел: «Само месо дома дошло.» [1] Но тук не е изключено и обстоятелството, че австрийската легация може да изиграла някоя дребничка глухоняма рол, както ще видим по-насетне, че се отказала да го защити, ако не и да позволила изрично да бъде уловен. По-сетнешни някои данни ще ни дойдат на помощ да се утвърдим в това ни предположение.
1. Вж. в моя «Сборник за нар. умотвср.», ч. 2, под №№ 27 и 197 прик.
430
Та ето ти ги и двамата в същата стъпица уловени и за ръце, и за нозе.
Димитър, ако и несравнено по-стар от Константина, беше обаче здрав и як телом и бодър духом, та можел е негли по-твърдо да устои срещу несносните телесни и душевни страдания, затворнически мъки и изтезания, та и по-лесно да ги понесе, но как ги потърпил Константин, който от малък още бил болничав, а напоследне и сериозно повреден в здравието си? Само той и бог знае. При всичко това пак по-здравий и по-який Димитрий умрял няколко дни по-напред от болничавия Константина. Няма съмнение, че изтезанията върху първия са били по-тежки, а върху втория сравнително по-леки. А как станало това? Ще видим ей сега по-надолу.
Двайцата страдалци братя, разделени един от друг в особни стаички (долапи, клетки) и усамотени, киснаха вътре до свършъкана т[екущата] 1861 год., следователно по-старий лежа тъкмо девет месеци, а по-младий — пет. Изпомежду това време, като не се позволявало никому да прииде до них или да се приближи до гнилището им, само хора от католическата пропаганда имали привилегията да ги посещават свободно и да ги катихизират в католицизма, както казахме и за в битолския затвор. А знайно е, че тога владееше всесилната политика на французкий император Наполеона III, защитник и покровител на католицизма по целия свят. Една католическа сестра милосърдия често ги посещавала и предлагала им да приемат католицизма, ако желаят непосредственото си освобождение. (Как би станало това, всеки проумява!) В сегашне време, при днешний български патриотизъм, това условие никому не би се видяло тежко, а от всекого с радост би било прието. Но героите братя Миладинови отблъснали го с отвращение и предпочтели гибелта си, отколкото променението на праотеческото си наследие — православната си вяра. И така, те се пожертвуваха не само за народа си, за народното си възраждание, а и за вярата си — те прочее станаха двукратни (сугубни) мъченици — за народността си и за вярата си, — следователно, те заслужват двукратен почит и уважение: от страна на славенский свят — като за борци на славянството, а от страна на православний — като борци на православието. Ето защо и българский народ като славянски и православен длъжен е да ги почита двукратно. Мигар християнските с хиляди мъченици, на които ежегодно празнуваме паметта, повечко нещо сторили, по-големи някои подвизи извършили, отколкото нашите предметни покойници, та що християнский свят
431
отдава им чест на мъченици за вярата Христова и ги нарича светии? И те пожертвували живота си за вярата, пък Миладинови — за вярата и за народността си. Ако би съществувал един православно-славенски общ синод, трябвало би да ги провъзгласи за православно-славенски мъченици-светии, на които паметта да се празнува ежегодно от православно-славенский свят.
В тия критически за живота им дни приятели и отвън, и отвътре не преставаха от да действуват за освобождението им: едни молеха, други убеждаваха турското правителство в невинността им, но, по нещастие и за жальост, нищо не могоха да сполучат ни едните, ни другите — патриаршеските интриги се оказали по-силни. Най-сетне, като са се промесили и някои по-високи личности, които сполучили да убедят Високата порта, че тие двама страдалци са съвсем невинни и че са жертва на гръковладички коварства, издала се на три пъти висока заповед да бъдат освободени. Обаче първата заповед нищо не подействувала, тъй като Гръцката патриархия чрез разновидните си интриги и всевъзможни средства сполучила да опразни силата ѝ и да спре осъществението ѝ; втората заповед, по-силна, малко нещо турила се в действие, като страдалците ни били извадени от първия, много стеснителен затвор и турени в друг, по-свободен уж и по-лек (но в тоя последния именно сполетя ги смъртта), а третята заповед, изрична и строга, непременно щела да ги освободи, ако бездушните и безчеловечни гръкофанариотски наемни пастири, като узнали това, не бяха ги предварили с насилствена смърт! Православнейшето (!) гръцко висше духовенство — Гръцката вселенска наричана патриархия, ненаситвеещем се с целогодишното несносно в тъмници мъчение на нашите двама братя-мъченици, за да си утоли жаждата за българска кръв, като видяла, че не ще може да постигне сквърната си цел чрез правителството, тъй като последнето, убедено в невинността им, щело да издаде и третя заповед, по-силна, за освобождението им, която и наскоро издало, тя, Патриархията, прибягна другаде, употреби друго, още по-безчеловечно средство, върхът на безчеловечието, византийското средство — отровата. И така, по-старий, по-здравий и по-який Димитрий на 7-ий януарий, а по-младий, по-слабий и болничавий Константин на 11-ий с. м. 1862 год. бидоха принесени немилостива жертва на гръцката злоба, а изкупителна за българското възраждание! «Горе вам, книжници и фарисеи!» — казвал е Исус Христос на подобните юдейски архиереи и законоучители.
432
За средството, което било употребено за уморяванието на страдалците ни, казваха ни тога приближени хора, че било «въгленът», [1] който или сам чрез въглената си кислота или и с помощта на прибавена в него някоя отрова уморил ги. [2]
Гробницата им не се знае, понеже никой не смеел да отиде и съпроводи износванието и погребението на мъртвите им тела, както казахме в току-що свършената бележка, и че и до живота им никой не смеел да се доближи до местопребиванието им. Защото, ако някой би пожелал да ги види, той предварително трябвало да се опрости с живота си, тъй като и него щела да постигне същата участ! За потвърждение на думите ми един само пример е достаточен, следний: Един стружанин, Илия Славов, пачаджия в Цариград, който цели 18 години не бил си отишъл в отечеството си Струга, като се научил, че негови съотечественици (нашите мъченици) са умрели и щели да се погребват от страна на Патриархията, без да знае нищо повече за них, следов. и без да заподозре някоя опасност, отишъл да съпроводи останките им до студения им гроб. Но какво се случило с него? Утрента и той, по някое тайнствено действие или чудо (!), намерил се мъртъв! Нека читателят си въобрази от що и как е станало това чудо, та погинал този невинен пачаджия!
1. Слушахме съще тога, че на много пъти бивали им принасяни разни отрови; но че те, боеещи се и подозирающи ги, много строго се предпазвали. Най-сетне, като не могли инак, неприятелите употребили въглена.
2. Други разказваха инак за смъртта им, т. е. че братята, като получили позволение за свобода и излезли навън, та като се видели и прегърнали двамата, от любов и радост не могли да се разделят един от друг и като стояли така прегърнати доволно време, прегърнати и издъхнали от чрезвичайна радост.
Този разказ, макар и доста романтичен, не е никак истинен и не може да претърпи никаква критика. Защото, ако да беше истинен, ако те бяха умрели от радост и освободени, то каква нужда би била да се крие смъртта и погребението им, на дори и гробницата им, която и до днес не се знае от никого? Ако бил прав тоя разказ, нели самото правителство щеше да даде останките им на съотечествениците им, които не са малко в Цариград, да ги погребят, на макар и посредством Патриархията, а не да ги зарият нощем в невиделица, като кучета? Прочее, споменатий разказ за смъртта им не е истинен, че не почива на здрави основи. А вярно е гореизложеното ми.
433
Като излагам тук немилостивийт и безчеловечен начин, по който преди 50 години погинаха нашите съотечественици, българомакедонските звезди, братята Хр. Миладинови, да не помисли някой, че съм си служил с измислици или романтически излагам въображаеми и фантастически преувеличения, не: те са верни сведения и автентични, черпани от достоверни и важни лица, които при живота си имали достъп и вход както в патриаршеските, така и при правителствените висши и нисши кръгове, та могли са да се снабдяват с точни и верни сведения по занимающия ни въпрос. Според тях и според нашето знание и схващание в тоз скръбен случай много по-виновно се явява гръцкото в[исше] духовенство, отколкото турското правителство. Последнето даже косвено и с измама било втурнато да участвува във вината. То, основано на официални такрири от едно припознато от него висше църковно началство, принудено било да се съобрази с предписанията, диктувани от нуждата за опазванието тишината и спокойствието в държавата си, е уловило и държало в затвор невинно обвиняемите. И могло ли е то да има какви-годе съмнения в действителността на патриаршески официални документи и на епархийски махзари? Несъмнено — не и никак. Следователно, интелектуалните и действителни погубители на приснопаметните братя Миладинови са били гръцкий охридский владика Мелетий, който направи и изпроводи фалшивий епархийский махзар, и Патриаршията, която, основана на него или по-добре и по-право — подбудителница за приготовлението му, и въобще цялото в[исше] гръцко духовенство, което с такви лъжливи махзари и доносничества въвлекли и самото турско правителство в тоя скръбен случай, което всекога е било доверчиво към вселенската наричана Гръцка патриархия. И така, взеха на душа (ако имали таква) и опропастиха две невинни лица заедно със семейството им! Но те не за пръв път и само тям това злодейство извършили. Историята на българските тегла помни много такива и още по-свирепи гръкофанариотски подвизи! Блазе (!) на такви наемни пастири-вълци, а още по блазе(!) на пасомите от них невинни овчички! [1]
1. При все това не можем да не обвиним и самото турско правителство, което, при всичките споменати лъжливо-обвинителни документи, представени от страна на Патриархията против двамата братя страдалци, могло е било от многократните им изследвания и от уверенията на мнозина високостоящи лица да се увери — и даже се уверило — в невинността им, та да ги оправдае и освободи своевременно, без да даде време на злобните и злорадни гръкофанариотски църнокапци да извършат над тях пъклената си замисъл — да ги уморят чрез отрова. Но то, турското правителство, постъпило в случая по пилатски, както римският консул П[онтийский] Пилат в Юдея при процеса против И[суса] Христа. Той, П[онтийский] Пилат, с едно свое veto можеше да уничтожи присъдата на фарисейското сонмище, като на това бе предупреден от много страни, но той това не направи, а остави и допусна на фарисейщината да реализират злобната си присъда. Същето стана и с нашите страдалци.