II. За животоописанието на приснопаметните братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина
ПЕРИОД II
А. УЧИТЕЛСТВУВАНИЕТО, ДЕЙНОСТТА ИМ ПО БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНИЕ И ТРАГИЧЕСКАТА ИМ СМЪРТ В ЦАРИГРАДСКИТЕ ТЕМНИЦИ, 1854—1862 Г.
Активната дейност на пок. братя Миладинови, особито на по-стария от тях Димитрия, по възражданието на българщината в Македония започва собствено от тази последни дата 1855—1856 г., която дейност излагаме тук. Обаче за да бъде по-добре разбрано изложението ни, не би било зле да го предшествуват няколко къси думи за тогашнето състояние на народа, между който е действувал покойния като събудител на народните чувства и самосъзнание. Ние и друг път на друго място имали сме случай да кажем по нещо за това му състояние, но и тук не бихме грешили, мислим, ако бихме приповторили същето. Българский народ в Македония, макар отпреди стотина и повече години, а особито от падането на независимата Охридска архиепископия, да бе се лишил от употреблението на язика си в църквите и училищата си, с малки някои изключения, но за в домашно и пазарско отношение, той си го е запазил даже и до днес, дори наложил го и на съживущите с него народности като общ и международен. В Битоля и досега на пазаря си служат с българския язик като от всекого разумеваем. Там няма турчин, който да го не знае и да го не говори като същ българин. Истина е тоже, че по-ỳченичките хора в търговските дела служеха си с гръцкий язик, но по-малко учените само с азбуката гръцка, а с български думи. Но това не е било само Македония, а и в другите български области, в цяла Тракия, дори и в самата Северна България, във В. Търново например, в Свищов и други по-видни градове. Изключение от това правило в Македония правят северозападните местности: Дебър, Кичава, Прилеп, Тиквеш, Велес, Щип, Скопие и една нахия (Дебърца) в Охридската кааза. Но и там уровенът на училищата, където би имало такви, не надминаваше псалтира и ча-
397
сослова. А от таква наустничка наука какво можеше да се очаква за събужданието и просвещението ни, всеки разбира.
Българското чувство не бе изчезнало из народа както невярно някои квазиродолюбци се помъчиха да твърдят, а по-скоро може да се каже, че то бе само заспало временно, приспито от гръкофенерската политика, и чекаше си времето и удобен случай, за да се събуди и покаже жизнеността си. Почвата бе станала целина, под която се таеше и хъртесе народното чувство. Наистина нямаше още наяве народни никълци, които да стърчат над нея, но и бурени чужденародни не бяха още израснали освен тук-таме по краищата, та затова и не могоха да удушат съвършено тающите се народни зародиши, които напоследне почнаха и да се показват над почвата. Тази почва тога имаше нужда от една малка разработка и подновявание на малко ново семенце, което тук-таме, където или изгнило, или замръзнало, да се подхвърли, за да бликне цялата нива с животворни народноплодовити стъбълца. Скоро обстоятелствата спомогнаха на това, [1] а само един способен земледелец, който да спомогне за изработванието, изорванието и посеянието на тая почва липсваше. Но не закъсня и такъв художник да се язи в лицето на приснопаметний Д. Миладинов, който при откарванието му в битолските и цариградски темници, откъдето и не се върна вече, като ни утешаваше, каза ни за последен път: «Аз посях семето, а вие бъдете живи да пожниете плодовете му.» Както и стана по-сетне.
Казахме по-рано, че през 1854 год. покойните братя Миладинови учителствуваха като елински учители: по-старий, Димитрий, в битолските централни училища, а по-младий, Константин, в Магарево.
На 1855/56 год. под предлог че става секретар на гръцкий владика в Ерцеговина (Мостар), а всъщност, за да види и се опознае с другите славенски земи и народи, Димитър обходи Босна, Ерцеговина, австрийските славени и Сърбия. Кои имен-
1. Тие обстоятелства бяха: а) че турските султани на тия времена даваха чрез хатишерифи и хатихумаюни някаква равноправност, макар и привидна, на поданите си народи; б) че гръцкий фанатизъм, дотога умерен още и недостигнал до ония размери, щото явно да раздразни заспалото българско чувство, тога вече почваше да встъпва в нова, по-деятелна акция, с която даде немалък подтик към активна деятелност на българский народ за своя самозащита. Така и много още други второстепенни причини спомогнаха за събужданието на нашия народ.
398
но славенски места посетил, съжалявам, че не ми е точно известно. Ще кажа само онова, което от неговите собствени уста съм чул: че там професори са го изпитвали по знанието на староелинский язик, следователно, и му предложили катедрата по същий язик в Карловечкото висше учебно заведение [1], но той не приел по съображение да се върне в отечеството си и да стане полезен на своя български народ. В славенските земи той имал случай да се опознае с важни родолюбиви лица, с които по-сетне и кореспондираше.
След едногодишна обиколка по речените славенски страни той се върна в Македония къде края на 1856 г. и се услови за гръцкий учител в гр. Прилеп. [2] Там той намерил стария Иван Жинзифов, бащата на известний Райко Жинзифов, и того последния, юноша още под име Ксенофон Жинзифов, а след малко наименован Райко. Те по народност бяха власи — цинцари от гр. Велес, но отричаха да са такви под претекст, че като са били родени и отхранени в български град, Велес, то са били и те българи. [3] Те, както и новодошлий Д. Миладинов, били
1. Както съм слушал от него самаго, професорите между другото по питали го и за думата «ὤλέω » («плувам» или по нашенски «пливам») и производните от нея, дали е елинска или славенска. Миладинов като превъзходен елинист отговорил им отрицателно: тя е чисто славенска, казал им; елинската дума за изражение на това понятие е «ὔέω», от това и производните от нея: «ὔῆσα» — патица» и «ὔαυσ» — «кораб», следователно и «᾽αργοναῦται» — аргонавт[ит]е в Колхидския поход. Професорите му ръкоплеснали и го поканили да поеме професорска катедра по тоя язик, но той, както казахме, не я приел пред по-високи съображения.
2. Как бяха тога прилепските училища, описал съм нещо другаде. Вж. пер. спис. «Читалище», год. III, кн. 1, с. 171; кн. 5, с. 429, и «Бълг. преглед», год. II, кн. 8, с. 130.
3. Г-н С. Бобчев, биограф на Р. Жинзифов, в пер. сп. «Наука», 1883, в кн. кн. от м. м. февруарий и март, с. 743—773, погрешно казва, че Д. Миладинов учителствувал бил в гр. Велес. То никак не е вярно, тъй като нито ние, нито който и да е не знаем да е учителствувал в тоя град, а в Прилеп през 1856—1857 год., дето и се запознал за пръв път с Жинзифови, татко и син, със стария като колег, а с младия като помощник негов. Истина е, че Миладинов ходи в гр. Велес, но не като учител и в това време (1856—1857 г.), а по-сетне, през 1860 год., и то като изпълнител на мисията си по събирание помощи за българската в Цариград църква и се запозна не с Жинзифова, с когото вече се познаваше преди 3—4 г., а с тогашния учител пок. Георги Икономов, родом от Дупница, когото ни препоръчваше като един от добрите български учители. Съще не е вярно, че Жинзифов самичък отишел за учител в Кукуш, а заедно с Д. Миладинова, та и оние действия за българизма в тоя град, които г-н С. Бобчев приписва изключително Жинзифову, вършили двамата, а особито Миладинов, тъй като народа не би се повлекъл така стремително подир един юноша, неизвестен дотога никому, както подир един узрял мъж и веем известен, какъвто е бил Миладинов.
399
учители в гръцкий отдел на училището, гръцки учители и служили една година или и нещо повече. Но и под това гръцко було ревността им за народното събуждание и напредък изхвърляла силни и светкавични искри. Оттога именно почват да се явяват резултатите на нихната дейност по-плодовити. Като видял с очите си толкова братски народи в славенските земи да се просвещават с майчиния си язик, а наший народ в Македония да си бъхта главата още с чуждий нему гръцкий, Миладинов място не го е побирало от душевното му притеснение и яд, та да би било възможно да духне, и в един миг да изтикне чуждий язик от всичките училища и църкви, та да го замести с природний, българский. В това именно време прати и нам в Струга, където българский язик не беше още дотога проникнал, нито се доближил до училищата и църквата, 15 екземпляра църковнославенски буквари (при липса, разбира се, на други по-подходящи) с препоръка да ги въведем в училищата и постепенно да изринем из тях гръцкий язик. Ние с радост и с драго сърце послушахме и изпълнихме в точ желанието и препоръката му, както по-подробно ще се каже в другата ни горепомената книга «по възражданието или събужданието на българщината в Македония».
Той, Д. Миладинов, още тога, както и по-напред, е бил против гръцките владици, но по-преди само поради злоупотребленията им и несвойствения със санът им живот, а оттога вече взел активно участие в преследванието им като против народни неприятели, като притеснители и зломишленици на българския народ и ги е гонил безпощадно. При всичко това в Прилеп не е успял да възбуди никакво гонение против тогашний пелагонийский (битолский) митрополит, известний бивший видинский Венедикта, под ведомството на когото попадаше и Прилеп с околията си: едно, че маловременното стояне в Прилеп (една година) не му е било достаточно за приготовлението на почвата; второ, че по негова препоръка беше добил учителската си служба в тоя град; а третьо и главното, че между прилеп-
400
ските българи почвата беше много далеч неприготвена за подобна активна постъпка. Тя се приготви и акцията се тури в действие със съвършена сполука едвай след няколко години и под влиянието на други фактори, както ще се каже другаде по-подробно.
Както и да било, вярно е обаче, че той е оставил добри възпоминания в тоя град. Едно високопоставено днес лице, бивш негов ученик, разказвало ми е следните две обстоятелства.
а) Когато подир пладне свършехме уроците си в училището, казваше ми, то пок. Миладинов не ни оставяше да си отидем по домовете си и да лудуваме, а ще ни забереше всички купно и ще ни заведеше на разходка вън от града. Там, освен някои предварителни игри, ще седнехме и той ще ни разправяше нагледно за уроците, що сме през денят учили: по естествената наука, по физика, математика, ботаника, география, история и пр., макар тие науки по това време и да се не преподаваха в училището така пространно и подробно, както сега.
б) Първото въвеждание или поне подтикът за въвежданието на ланкастерската метода в прилепските български училища се дължи нему, на Миладинова, и на неговите колеги гръцки учители баща и син Жинзифови. Тога, в 1856—1857 г., в прилепското българско училище била в употребление още старата метода на псалтирите и часословите с учители х. Поповци, Котевци, Смичковци и тем подобни наустничари. Един ден, казва ми гореспоменатото лице, ученик, ние, учениците, съглеждаме в една стая тримата гореспоменати гръцки учители да си шушукат нещо, но не можехме да разберем що. Кога утрента виждаме да се въвежда нов ред в българското училище — столове, таблици, полукръзи и пр., — то било ланкастерската метода (която впрочем в гръцкий отдел на училището имаше я и от по-преди) с учител младия Жинзифов Райко. Но не щеш ли, на другия ден една тълпа от неразбрани и прости гражда ни, около 500—600 души, подстрекнати по всека вероятност от наустничарите учители, които с новото въведение на ланкастерската метода изгубваха професията и папото си, нахлува внезапно в училището и унищожава всичко нововъведено, та пак се възстановява и въцарява старото, наустничарството. И така този опит тога не сполучил. А едвай след година-две, когато прилепчаните били довели от Велес един взаимен учител, покойний Бояджиев, той въвел новата научна метода. За жальост, той не доживял много, а след година напуснал училището и методата и наскоро се поминал. И аз
401
сам помня, че през 1861 год., когато дойдох в тоя град, а един месец по-рано Васил Алексиев, заварихме в българското училище взаимноучилищни таблици, издадени от пок. Сава Доброплодний. [1]
През 1857/1858 учебна година двамата прилепски учители Д. Миладинов и Р. Жинзифов, поканени, отидоха да заемат учителска служба в гр. Кукуш. Там тие развиха всичката си деятелност и способност по събужданието и развитието на последнето. Там тие стълбове на българщината, като имаха кукушаните верни последователи, в малко време сполучиха да въведат българский язик както в училищата, така и в църквите, откъдето от незапомнени времена бе изчезнал. За да се приготвят способни преподаватели за в бъдъщите български училища по Македония, които предвиждаше или по-право проектираше, Д. Миладинов проводи брата си Константина, другаря си Р. Жинзифов, Константина Н. Станишев, Никола Делииванов, Георгия поп Стаменов от Дорян, Андрея Стоянов от Воден и мнозина още други от други градове да се учат по славенски в Русия, [2] а други пък младежи прати в цариградското българско училище, като същевременно мнозина още други юноши
1. Г-н Н. Ганчев Еничаров, който учителствува в Прилеп от 1866 год. насетне, във «възпоминанията си» за тоя град погрешно казва, че ланкастерската метода в прил. българ. училище е бил въвел на 1861 год. пок. Васил Алексиев, мой съвременник в Прилеп. То не е вярно. Наистина той я въведе отново с таблиците на Хр. Данов, но тя бе съществувала от по-преди, както казах по-горе, а за няколко време подир Бояджиева била преустановена и заместена със старата, та Васил я възстанови и поднови за няколко години, [до] 1866 г., догдето дойде Ганчев и я преобърна на звучна, каквато я намерих, когато аз за втори път дойдох в тоя град на 1872 година.
2. За нещастие на Македония никой от тия младежи не биде честит да оправдае надеждите и очакванията на съотечествениците си; защото ни един от них не се върна, а едни останаха там, други измряха — кои на мястото, а други, като си дойдоха у дома си болни, по-сетне и те умряха. Изключение донегде прави г. В. Диамандиев, който, макар и болен, се върна, но като за чудо оздравя, та и днес още е жив и здрав, доста остарял и обелял. А покойний К. Миладинов, макар и да се върна от Русия, но немà щастието и да дойде в отечеството си, а поживя в Хърватско, догдето издаде народните български песни, погина заедно с брата си в цариградските темници, както ще се каже по-подробно в по-нататъшните страници на настоящата ни книжка.
402
подбуждал да последват примера на едните или на другите. Около това време прати нам в Струга още няколко български книжки, буквари и св. истории, издание на по-сетне полеяно-кукушкий Партения, за въвеждание в училищата, които немедлено се раздадоха на учениците, а усърдно и радостно се приеха от тези последните, та така постепенно и неусетно българский язик се въведе и в родния му град Струга.
Въвежданието на българский язик в кукушките учебни и молебни заведения и събужданието на народното чувство у кукушките българи породи гонение против Д. Миладинова от страна на гръцкото духовенство въглаве на Солунската митрополия и тогашний кукушки гръцки владика Мелетия, което предизвика антагонизъм или по-право самозащита от страна на кукушаните против владиката.
Борбата между кукушаните и гръцкото в[исше] духовенство, като се започна от малко, първо на 25-ий декемврия 1857 год., тъкмо щом пристигнал в Кукуш Д. Миладинов заедно с Р. Жинзифова, малко по малко взе широки размери и трая две почти години, а се свърши през последните месеци на 1859 год., именно в м. ноемврий, в полза и сполука на кукушаните, които сполучиха да се сдобият с български народен пастир, покойнаго Партения.
Не е тук мястото да излагам подробно течението и разните перипетии на тая борба, която, възбудена от Д. Миладинов, а водена от предводителя, пок. Нака С. Станишев, разклати от основа целия Фенер. Заради това подробното ѝ изложение отлагам за в друго време и на друго място, както вече съм казал, а тук ще спомена само, че тя не може да върви точно и неотклонно по първоначалния кроеж на Д. Миладинова. Самите обстоятелства принудиха кукушаните да се отклонят от правата линия и за да се избавят от гръкофенерските преследвания, а същевременно — да постигнат и целта си, бидоха принудени да тръгнат по криволички според изражението на пок. Нако Станишев: «Когато улиците са криви, не можеш да вървиш направо, а трябва и ти да криволичиш; инак ще си счупиш главата о зидовете.» Като не можеха да излязат наглава с гръцкото в[исше] духовенство и с неговите разновидни интриги и подкупничества, кукушаните бидоха неволно принудени да излазят от релсите на правата линия, да прибягнат към помощта на Западната църква и да искат покровителството ѝ, макар и да знаеха предварително, че ноктите на папизмът са по-остри и по-яки от гръкопатриаршеските. А в
403
това време всесилний на деня беше Наполеон III, всесветский покровител на католицизма. Ето защо не можем да вменим в грях постъпката на кукушаните, че тога приеха унията със Западната църква и с тая си неправилна по видимому постъпка смогнаха да надвият на гръкофенерското упорство и да постигнат целта си — да се сдобият с български народен пастир. Но Д. Миладинов, който гонеше чисто народна цел, без никакво отклонение от линията на праотеческата ни вяра — православието — и без ни най-малко накърнение на началата му, не можеше, разбира се, да търпи пред очите си ямата, която чрез унията се отваряше за православний български народ в Македония. Той не можеше да гледа хладнокръвно папищанските лазаристи да се скитат по Кукушката епархия и да мамят и залъгват като малки деца простия и невинен народ с раздаване кръстчета и иконички, а колко повече — да изповяда сам той омразната нему уния. А да седи там като православен самичък помежду покатоличените си другари, и на това не е смеял, защото се е боял от гръковладичките преследвания, лишен от всекаква закрила, толко повече, че и католическата пропаганда в тоя случай щеше да се съдружи с гръкофанариотите, както и стана най-сетне при опропастяванието му, както ще се каже по-надолу. Ето защо през последните дни на м. юния 1859 г., догдето още борбата траеше, и в разстоянието, догдето ставаха преговорите на кукушаните с католическата пропаганда, Д. Миладинов нощем и скришем от всекого избяга от Кукуш и си дойде в родното си място Струга, където със сърдечна радост видя българский язик напълно въведен както в училищата, така и в църквата.
Дейността на Д. Миладинов, догдето беше в Кукуш, и резултатите ѝ вървеха напред с исполински крачки по всеко направление. Оттам той има случаи да се опознае лично или писмено с мнозина високи и важни личности, както и с цариградските първенствующи българи, и близкото бъдъще обещаваше му още по-големи успехи, ако появилата се пречка от унията не бе му попречила така рязко и не бе го принудила да прекрати завинаги дейността си в тоя край на отечеството ни, най-важния пункт на Македония, и да избяга оттам без време, в най-важния момент, както вече се каза по-горе.
С неуморимите си старания и неусипните си трудове той намери средства на кукушаните не само за поддържание на училищата им, ами и за въздиганието на едно ново от основа училищно здание, както и за откриванието и поддържанието на девическо, които се сполучиха по-сетне, жално само, че той
404
не биде честит да се наслади на резултатът на своите старания и трудове. [1]
Когато си дойде в Струга, на края на м. юния 1859 г., където тога заемах учителска служба в тамошните училища, като забелязах желанието му и нуждата да остане в родното си място, та да отдъхне малко от непреривните трудове и да се наслади на семейний си живот, аз — като ближен, свой и съчувствующ с него — отстъпих му драговолно и преждевременно учителското си място в Струга, та преминах в Охрид, откъдето на няколко пъти бях настоятелно поканван. И така, на 20-ий август 1859 г. аз дойдох в охрид. училища, а той зае стружките. Така се приготви нова почва и удобство за ново поприще, нова арена в нашата епархия за действие, а нему нови и не по-малки от дотогашните трудове, както ще се види накратко в следните редове.
В това време избухна борбата между Охридската епархия и Гръцката патриархия за българин родом митрополит, която (борба), приготвена от Д. Миладинов и спомогната от стечението на обстоятелствата, започна се през м. декемврий 1859 г., а — прекъсната временно вследствие уловението на Димитрия, затварянието и последующата трагическа смърт на двамата братя Миладинови — поднови се пак на 1867 г. и се продължи до 1874 г., когато се увенча с пълна сполука в полза на епархията, която се отърва от ведомството на Патриархията и се причисли към ведомството на българската църква — Екзархията, — като се сдоби с български митрополит, както
1. За да се узнае малко от малко поне дейността му в Кукуш, заслужва да се прочете една статия, писана от тоя градец, обнародвана в пер. сп. «Български книжици», год. I (1858), кн. 10 [в рубриката] «Съвременна летопис», с. 19—21, и друга в същето списание, год. съща, част II, кн. 24, с. 333—340, дето дописникът, пок. В. Чолаков, между другото изрично казва: «Главен двигател на събудванието не само в Кукуш, но и в много други македонски градове и паланки, както в Полянин, Воден, Струмица и даже в Охрид, е достойнийт за уважение родолюбец, главнийт учител в Кукуш г. Димитрий Миладинов, человек с най-блягородни стремления и с необикновена деятелност. Проведените с него десет дена са най-честитите в мойт живот.» (Действително В. Чолаков в това време бе посетил Кукуш, дето и преседел няколко дни.) А аз ще прибавя, че ако бяха оцелели досега оставените у мене черновки на Миладиновите писма до разни важни лица, имаше много още да се каже по неговата дейност. Но пуста орисница! Изяде ги.
405
ще видим по-долу. По злощастие обаче само за кратко време — три не цели години. Причините не впадат тук, та да ги излагаме. Изложението на тая толко бурна и трайна борба отлага се тоже за друго време и друго място, а засега ще спомена само малко нещо вкратце, като епизод.
Около началото или средата (не помня добре) на 1858 год. в Охридската епархия дойде за митрополит дотогашний дихарахийский, пок. Йоаникий, родом албанец от гр. Елбасан, человек тих, мирен, добродушен, незлобен, свободен от гръкофенерските лукавщини, с една реч, средновековен чист християнин. [1] На негово време българизмът в Охрид почна да се събужда, в училищата и в църквите почна отчасти да се въвежда майчиний на населението язик, тъй като владиката като истински пастир и свободен от гръцката мегали (велика) идея никак не се противеше на упражнението на родний ни язик и ако не ме лъже паметта, на негово време се откри и Мустревото българско нощно училище. Но той беше твърде стар, а при това и болен от сърдешница (дисентерия). Наскоро след дохожданието му в Охрид, повикан от Патриархията, отиде в Цариград, за да го изскубят по обичая и добре го изскубаха, та биде принуден, за да посрещне натоварените му дългове, да продаде имуществата на роднините си, които след скорошната му смърт отидоха си в Елбасан «с пръстът в уста». В Цариград владиката преседе цяла почти година, а когато се върна, приближил беше до брега на вечността. 20—30 дни пред смъртта му се узна, че той не ще може да доживее повече от един месец. Пок. Д. Миладинов още тога взе съответствующите мерки за предварително споразумение с когото трябваше.
И действително на 25-й декемврий, на сам ден Божик (Коледа) 1859 год., след църковний отпуск, на 2 часа (по турски) сутрента, добрий пастир Йоаникий предаде богу дух. Народните първенци в града ни, по предварително споразумение, в
1. Някои повърхностни писвачи, като са разсъждавали за гръцките владици на общо основание, че всичките били злоупотребители и български гонители, представят и него за подобен на другите му колеги-пастири. Но това не е никак вярно, а даже много несправедливо и стидно. Ако би било да разсъждаваме на това основание, трябвало би и пловдивский Паисия, който толко пострада и се жертвува за българското дело, да причислим към тях, че и той беше гръцки владика, назначен и изпратен за такъв в Пловдив от Гръцката патриархия. Но така ли е?
406
същий ден събраха се на съвещание, още преди да бъде мъртовецът погребан (той стоя 2—3 дни в митрополията, за да може народът да му целива св. десница), [1] и незабавно писаха единнодушното си решение и желание до Патриархията. В първото си писмо тие известяваха само за смъртта на митрополита и заявиха желанието си да бъде наследен от българин родом митрополит. [2] Утринта от рано, като се научил, пристигна в Охрид пок. Д. Миладинов и на другия ден, 27 с. м., се писа второ, по-определително и по-обще писмо. С него писмо охридските първенци изискваха от тогашний патриарх Кирила и от Св. Синод непременно да снабди епархията им с българин митрополит, като определяха и двама кандидати, именно: т. т. високопреосвещенства покойните Илариона Макариополский, по-сетне Търновский и Авксентия Велешкий.
На 30-ий януарий 1860 год. писаха третьо, още по-общо и по-определително писмо, в което притуриха и трети кандидат — н. в. пр. архимандрита Антима, после преславский и по-сетне видинский митрополит, а най-сетне пръв българский екзарх. Патриархията обаче никакво внимание не обръщаше на охридските просби, а си кроеше друго. Щом като се извести за смъртта на охридский митрополит и от писмата на охридчаните узна разположението на епархиотите, че искат единодушно българин пастир, тя прибърза да изпрати в Охрид великия си архимандрит под извет да прибере уж митрополитските на покойника вещи и да види сметките, тъй като в Цариград бяха го натоварили с огромни дългове; но преди всичко и най-много — да подбутне в епархията и да образува гръковладичка партия, каквато дотога не съществуваше, за гръцки митрополит, та така да развали единодушнийт план на епархиотите за български. Това същето охридчаните си предположиха, щом като той пристигна в града ни. И действително, не след много дни предположенията им се потвърдиха с явни факти. Взе да се работи тайно и задкулисно за противната цел,.
1. Погребен биде пред олтара на св. Климентовата митрополитска църква в Охрид.
2. Преди това писмо биде повикан насаме тогавашний главен учител пок. Я. Стрезов в къщата на един от първенците, пок. Коста Манчев, и накаран от тоя последний да напише от негова страна писмо до патриарха Кирила, с когото се познавал лично, и учителя писал такво с мотиви съще такви, каквито и в по-сетнешнето, сир. го молил да прати за епархията им българин митрополит.
407
но народът в цялата епархия решително и упорито се бори докрай за своите църковни права.
Не след много време народът се научи, че Патриархията тъкмела да ни проводи за митрополит Мелетия, родом грък от цариградското предградие Арнауткьой, наместник тога на зворничкий, а по-преди протосингел и по-сетне епископ (величкий) на преждебивший охридский Дионисия, комуто (Мелетию) разновидните и гнъсните злоупотребления в епархията ни като протосингел знаеха и малките деца. Тога епархиотите повториха и потретиха прошенията и жалбите до Патриархията, а най-сетне подадоха чрез нарочит човек и едно с 12 000 подписи и 500 печати градски и селски, като същевременно назначиха от своя страна и нарочити представители в Цариград, за да представят, където би било нужно, общеепархиалните желания и молби устно и лично.
Това състояние трая 3—4 месеци; но мащехата ни, Гръцката патриархия, не се отклони ни най-малко от намерението и плана си. А между това, като от гръм удрени, чухме, че тя действително назначила за митрополит наш оного същаго омразнаго Мелетия, от когото всекому сърцето трепереше, от кого и хендеците в Ресен, според изреченото на по-сетне неговия протосингел, а още по-сетне дебърски митрополит Антима, смърдеха (вонеха), [1] и против общето епархиално желание тя (Патриархията) за Възкресение от 1860 год. го проводи в епархията ни силом, така да се каже. Но насилствено дошлий Мелетий нищо не сполучи — епархията го не прие, а той — пак силом — с помощта и съдействието на гражданската власт остана в нея. Епархиотите, тежко обидени от противозаконната постъпка на Патриархията, преди още да дойде Мелетий, щом се увериха, че той вече е назначен и тръгнал из Цариград, отправиха се до Патриархията за последен път с един общ протест от 4-ий априлий с. г., с който явяваха ѝ, че понеже тя не зачита за нищо техните общи молби и просби, а се отнася към тях като чужда, мащеха, а не като съща майка и проважда им за митрополит лице, против което епархията категорически се произнесла, то и тие, епархиотите, оттога и занапред не щат да я припознават за своя църковна глава. От друга страна, отправиха се и до политическата власт да си искат своите църковни правдини, подарени на епархията им от императора Юстиниана и почитани от толкова султани, а
1. Та божем той бе по-добър ? Ще го видим по-сетне.
408
едвай преди сто години с лукавство и интриги похитени от Гръцката — вселенска наречена — патриархия. [1]
Оттога насетне, като се прекрати всекое сношение с Патриархията, Мелетий оставаше по кьошетата на епархията като чужд и това състояние трая няколко време, през което той постепенно привличаше с помамка, със заплашвания, с подкупничество и по разни други начини, простими и непростими, тук-таме по някой от по-простите из епархиотите или лукавите и интересантите изпомежду тях, догдето най-сетне през идущата година с предаванието и улавянието на Д. Миладинов нанесе на народното чувство смъртоносен удар, та всички потрепераха от ужас и замлъкнаха. Но при всичко това то (народ[ното] чувство) с погубванието на двамата братя Миладинови не се уби съвсем и не изчезна от народа, а само временно заспа и се позатули, за да избухне по-сетне още по-ужасно, както го виждаме след няколко години, откато се позабрави лошото впечатление от загубата на безценните братя, пак отново събудено, и то по-буйно, което най-после и възтържествува на 1874 год., като епархията ни се сдоби с български митрополит от страна на българската независима църква — Екзархията — и така постигна гонимата си цел.
От началото на краткоизложената тук борба главен двигател, водител и неуморим деец — като угич пред стадо — беше пок. Д. Миладинов, а като сътрудници негови двамата тогашни учители в Охрид, имената на които не считам за нужно да явя засега. Те ще се узнаят по-сетне. Д. Миладинов главно действуваше в гр. Струга и околността ѝ, а другарите му — в главния град на епархията Охрид. Но той и в главния тоя град често-често дохождаше, за да се научава как върви борбата, да проектира, да съветва, да насърчава гражданите и пр., и пр. във водението на народ[ното] дело. А още по-често пише-
1. Копиите или по-право черновките на всичките тия прошения и писма намираха се едни у пок. Я. Стрезов — като техен съчинител, а други у мене — като преписвач. Оцелелите от тях и запазени доскоро обнародвани са в Мсб, кн. 10, с. 574—579 (като продължение на Кодекса на Охридската патриархия, обнародвани от г. Г. Я. Стрезов), и кн. 16— 17, с. 912—925 (доставени от мене). Останалите или завсегда и безвъзратно са изгубени, или може би по някоя неочаквана случайност да се инмсрят някога. Това е било вследствие на тревожните в ония времена обстоятелства. Колко ли скъпи за новата ни история документи са се изгубили?! Да благодарим и за малкото оцелели до днес.
409
ше до мене — почти на всеки два дни аз получавах от него по този въпрос писма [1], отговорите на които, около 300 на брой, бидоха заедно с него уловени, прочетвани от битолските власти трикратно и преровени, но, слава богу, нищо компрометирующе в них не се е намерило, та авторът им не пострада — ние в кореспондиранието си строго сме се пазили в това отношение.
Освен владичката борба Д. Миладинов се стараеше и за въвежданието на българский язик в охридските учебни и молебни заведения. [2] Откак в централните училища беше се от-
1. Жално, че едвай ли да се намира сега у мене някое от ония писма (освен две, за които ще кажа нещо по-сетне, като ги възпроизведа), които, ако би съществували днес, заели би видно място в историята на възражданието ни. Освен них у мене се намираха и други негови писма и дела — така наричаните от него практики, или протоколите и черновките по дейността му в Кукуш. Но бурните времена погълнаха всичко, особито след улавянието и опропастванието му. Ако някое, по неочакван случай, се намери избавено от погибелта, не ще пренебрегна да го възпроизведа печатно, както ще стане с две такви, запазени случайно в архивата на пок. Ян. Стрезов. Едното следва що-току във втората ни тук бележка.
2. За да се види как гледаше покойний Д. М. на въвежданието майчин ни язик в училищата и църквите и каква беше пламенната му ревност към постиганието на тая му цел, не би било излишна, мисля, да възпроизведа тук в превод на български едно благодарително писмо от страна на охридските първенци до всеизвестний софийский гражданин и български благодетел, приснопаметния Ив. Денкоглу, по случай негов един скъп подарок на охридската обител преподобнаго Наума, писано на гръцки от Д. Миладинов през мес. ноемврий 1859 година. Гръцкий оригинал на същето писмо с почерка на автора му се намира в Училищ. столичен музей, където съм го подарил заедно с други подобни оригинали чрез тогашний министър на народ[ното] просвещение г. д-р Ив. Шишманов. [*]
Ето това писмо:
Благороднейший господине И Денкоглу!
В Липиска.
С дълбоко трогвание като получихме чрез почит. г. Хр. Манчев златотканата плащаница, изпратена за св. обител на преподоб. Наума, всеблагоговейно положихме я на свещеното място, където беше много потребна; изпя се славословие вишнему, спомена се приснопаметното Ваше име и се вмести в свещ. монастирска ко[н]дика за вечен спомен на подарителя.
Тоз подарък от благороден наш еднородец славения към славенската обител на преподобнаго Наума, тоз подарък, казваме, наумява ни най-прелестните прародителски възпоменания, е подарък първоявивш се, защото напомнюва съсипаните драгоценни древности на някога славното ни, а сега одрипано отечество. Тоз скъпоценен подарък напомнюва кд всекой еднородец древната славенска сияйност и насърчава всекой чувствителен в придобиванието (спечелванието отново) прародителските преимущества, в приобретението подлинната ни майка и бозането сладкото майчино мляко. Подир тоз подарък и от други еднородци подарители, които благодетелствуват цялото подслънечно славенско племе, получихме чрез Цариград свещени одежди, свещенически църковни и славенски книги, с които при свещената памет на св. Климента, 25-ий мин. мес. ноемврия, бляскава служба се отслужи тържествено в митрополитската църква и славните имена на славенските благодетели се споменаха при пречистите тайнства, а един от свещениците произнесе на български подобающето на тая свещена служба словце.
А за да би благите надежди (ожидания) чрез ходатайството на славенските светии Климента, Наума, Кирила и Методия, които са облагодетелствували цялото подслънечно славенско племе, да тръгнат на напред по-целно, поставихме и учител на приобретений ни майчин язик, за четене българската книга и краснописание, където отечествената ни младеж търча като ягънцата-цицайчета по майчиното си мляко.
Приемете уверението на дълбокото ни почитание и на искрените чувства, с които останваме.
На 31 -ий декемврий 185 г.
в македонский гр. Охрид
Искрени единородци
охридските настоятели на свещ. обител
на преподобнаго Наума
Това писмо поради интригите на известния ни вече Стеф. Владиков не се прати по адреса му, а се съчини друго, по-умерено в излиянието на народните чувства, което и се изпрати по принадлежност.
410
части и за малко въвел, а след малко по интригите на някои от първенците ни, респективно от известний Стефания Владиков, изчезна пак, Д. Миладинов се подпретна да се открие ново българско училище, махаленско поне, и подбуди махаленците кошишчани да съградят от основа такво. За съгражданието на това училище любознателнийт читател може да намери по-обширни и по-подробни сведения в «Цариградски вестник» от 1860 год. Пок. Д. Миладинов пишеше често в единствений тога бълг. вестник дописки по вървежа на народно[то]
411
дело у нашите места. [1] Неговите дописки бяха благородни, насърчителни за народните дейци и подбудителни към общото добро и към народното преуспявание. От неговите дописки могли би да почерпят добър пример за родолюбие и дописничество по-сетнешни някои квазиродолюбци дописници, ако искрено бяха желали да принесат полза с дописките си.
1. Жално, че нямам на разположение броевете на речений вестник, в които са печатани дописките му, за да бих могъл да ги възпроизведа тук изцяло.