II. За животоописанието на приснопаметните братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина
ПЕРИОД I
РОЖДЕНИЕТО, ВЪЗПИТАНИЕТО И УЧИТЕЛСТВУВАНИЕТО ИМ НА ГРЪЦКИЙ ЯЗИК, 1810—1853 ГОД.
Димитрий и Константин Миладинови бяха синове на Христа Миладинов, родом българин, православен християнин, по занятие грънчар, както мнозина от съгражданите му, от градеца Струга, който лежи на най-западната граница на Македония, нещо 2—3 часа по на изток от западната граница на С. Стефанска България, върху устието и обата бряга на р. Дрим, до самото крайбрежие на Охридското езеро, 2 1/2 часа на северозапад от гр. Охрид. [1]
Татко им Христо Миладинов, който умрял на 1830 г., имал пет синове (от них до скоро време живееше един само, Наум, който едвай преди няколко години се помина в София) и две щерки. Най-стар от всите е бил приснопаметний Димитър, който се бил родил около 1810 год., следователно, като погина на 1862 год., замизал е и изгаснал на 52-годишна възраст, здрав и бодър, пълн с жизнени и младенчески сили.
След смъртта на стареца Христа Миладинов родило му се и шесто мъжко чедо, посмъртче — недожалимий Константин Хр. Миладинов, който едвай 32-годишен се помина мъченически заедно с брата си Димитрия в цариградските темници.
Бащата [2] на нашите родолюбци дотолко ученолюбив, а осо-
1. Описанието на гр. гр. Охрид и Струга с околностите им е обнародвано в Сборника на Бълг. книж. дружество в София от 1901 г., том I, ст[атия] III, с. 3—54. Вж. и МСб., кн. IV, с. 4—101: «Битолско, Преспа и Охридско», пътни бележки от ***.
2. Когато бях на 9—10 год. възраст, отидох заедно с родителите си в гр. Струга и не знам как удаде ми се случай да посетя скромната им къщица — една тъмна с едно прозорче стаичка, в която край огнището седеше една прегърбавена старичка със запалена къса чубучка в устата. Тя беше старата майка на пок. бр. Миладинови.
382
бито христолюбив и набожен, макар прост и неук е бил, щото горещо е желаел да изучи едного поне от синовете си на глобока книга, за да може да му тълкува евангелието и да му разказва за Христовите и Богородичните чудеса. «Слушам — казвал той на съгражданите си стружани — в църков евангелието да се пеит (да се чете), ама що марифет, що файде от него, кога не разбирам нищо?» Заради това, желаещем с пламенна ревност да изучи едного от синовете си, именно по-стария Димитрия, но бидеещем сиромах, грънчар, пратил го в обителта св. Наумова, шест часа на юг от гр. Охрид, при южното крайбрежие на Охридското езеро, за да се учи при тогашния игумен, като същевременно и да служи в манастири, в замяна на прехраната си, както е било в онова време обикновено в обителите — сиромашки момчета да слугуват и по малко нещо да се поучват на книга.
Откаи в «Св. Наум» понаучил, колкото било възможно в онова време, едно какво-годе чтение на гръцки и мало-много разбиране от св. писание, може би и от житията на светиите, Димитър дошъл си в Струга. Там той разказвал татку си и на събирающите се около него съграждани чудесата господни. Слушателите се чудели на учението и знанието Димитриево и облажвали татка му, че имал такъв учен син. Оттога ученолюбието татково му още повече се разпалило и желанието му да изучи сина си още на «по-глобока книга» от ден на ден повече и повече растело. Но бидеещем сиромах, както се каза вече по-горе, нямал що да чини, нямал възможност да го поддържава и то, че трябвало да го проводи на чужбина за по-високо учение. [1] Най-сетне сторил, как сторил ученолюбивий Христо Миладинов, та проводил сина си Димитрия в охридските училища, които тога, съразмерно с тогашните времена, цъфтели под управлението на учителя Димитрия Мокрянинът, родом албанец от мокранското село Подкожани, предядо на нашите днешни Генадиевци, който и бил се засе-
1. В многогодишното си учителствувание по Македония имал съм случай да срещна мнозина ученолюбиви, но сиромаси родители и даровити техни чеда, които са имали нужда само от помощна ръка, за да би станали един ден видни членове на обществото и много полезни нему, като би достигали до надлежното им от природата назначение, но на които злата съдба, немотията, им попречила да станат такви. Дори мога да посоча и на личности, живи още и до днес.
383
лил в Охрид, а се поминал на 1832 год., при първата у нас холера, в охридското село Велестово, и подир него на някой си учител еднорък, [1] така щото тие училища в това време били с пръст посочвани по цяла Македония и Албания. [2]
Д. Миладинов още тога показал пламенната си ревност към науката, неуморимата си деятелност, неподражаемото си прилежание и блестящ успех. Той не се боял от никакви трудове; не се спирал и не отстъпвал пред никои мъчнотии, а всички спънки, които му се изпречвали, надвивал успешно. Като знаел, че татко му не бил в състояние да го поддържа за дълго време, а не след много и умрял, отличающ се от всички си съученици по остроумие, трудолюбие и успех в науката, той, при собствените си уроци, нахождал време да работи и за препитанието си, та, катоКлеанта, работел нощем — преписвал за
1. Тоз учител по всека вероятност е бил някой си хаджи Пульо, родом влах от гр. Самарина в Тесалия, който заместил предшественика си Димитрия Мокрянинът няколко години преди 1830 г. Този последний отначало е бил любимец на охридский митрополит Калиника. Но след няколко време паднал в немилост у тоя последния по причина на сатирическия си дух, по който често пъти владиката бивал осмиван за непристойното си поведение, та така Мокрянинът бил отстранен от централното в Охрид училище и се преместил в месокастренското махаленско, отдето по-сетне отишъл в гр. Кавая, Албания. Когато през 1832 г. се върнал оттам, понеже поради холерата входът в гр. Охрид бил строго забранен, той застанал в охр[идското] село Велестово, дето и умрял от речената епидемия. В централното охр. училище бил постъпил, както рекохме, хаджи Пульо, който учителствувал до края на 1830 год. За едноръкостта на тоя последния не може да се установи на вярно, тъй като това обстоятелство се оспоряваше от някои из съвременниците му. Но това никак не важи, стига, че за личността му всички сведения са съгласни.
2. Това се потвърдява от обстоятелството, дето и до наше време в Охрид намираха се старци, доволно учени, ученици на тия охрид[ски] училища, за състоянието на които и за учителите, които са учитедствували в тях, г. г. читателите могат да видят по-точни подробности в пер. сп. «Бълг. преглед», год. II, кн. 9—10, с. 269—296, под наслов «Няколко крит. бележки върху обнародваните досега материали по истор. на възражданието българщината в Македония», отд. III, «Към възражданието на гр. Охрид», по повод обнародваното в «Светлина», год. II, кн. 10 и 11, с. 240—243 от Ю. Иванов и в други мои, необнародвани още ръкописи.
384
съучениците си нужните им учебници, които по онова време били много скудни, скъпи и прескъпи (както на наше време, при началото на възражданието ни бяха и българските), за да извади някоя и друга пара, та да се прехрани, и то за по-голяма икономия — да не гори масло или свещ — пишел по месечина, когато я имало да грее, разбира се (а беше силен бързописец и почеркът му ясен и отчетлив). При това по-слабичките от съучениците си, по-богатичките приготвувал в уроците им срещу някакво малко възнаграждение. И така със своите извънредни и неусипни трудове Димитър Миладинов успял длъжко време да се поддържа, а след таткова си смърт да помага и на многочленното му осиротело семейство. Но тога вече го срещаме като учител в същите училища с определена годишна заплата, както ще видим непосредствено. Измежду това той често си дохождал в родното си градче Струга, та проповядвал на татка си, докогато този последний бил жив, и на удивляющите се негови съграждани, които го считали и почитали като свръхестествено същество. Откато станал учител в Охрид го наричали «Митре даскалът» или «Митре даскалче», че бил още много млад — едвай след 20-годишна възраст.
Откак на края на 1830 год. поменатий охридски учител, хаджи Пульо напуснал охридските училища, Димитър Миладинов, като пръв и най-отличен между всички ученици, бил от гражданите назначен да замести временно учителя си и учителствувал две години успешно. [1] Но като усещал, че толко само наука не му стигала за учителската професия, която бе прегърнал, и познавал, че за да бъде добър и полезен учител, нужно му било по-високо образование, и най-сетне, като жаждата за по-висока и по-солидна наука не го оставала в мир, той, за да я утоли, решил да отиде в Янино да продължи образованието си в тамошната, прочута тога гимназия. [2] Но пред
1. Не е истина, че той бил назначен за учител в първоначалните училища, както искат да кажат някои несведующи писачи. За учител в тези първоначални училища цели 40 години непреривио е служил пок. Миле Даскалът поп Алексиевски. Д. Миладинов е бил назначен тога за главен учител, която служба изпълнявал две години.
2. В онова време Янинската гимназия е била единственото висше учебно заведение у гърците, в което отвсекъде стичали се жедните за наука юноши. Тая ян[инска] гимназия заместила по-преди съществующата, а тога изчезнала в гр. Воскополе. А че тази янинс[ка] гимназия е била поддържана от янинский бейлербей Али паша Тепеленлията, както ни казва г. Юрданов в «Светлина», не е вярно, тъй като в това време (1830—1833 и пр.) Али паша и не е съществувал между живите — султан Махмуд бе го премахнал. А пък нито някакъв фонд за тая гимназия имало основан от него. Тя се поддържала от Зосимадовци и Капланадовци, две гръцки богати фамилии, янински уроженци, но живущи в странство като големи търговци. Те издали на свои разноски и много гръцки списания с духовно съдържание, между които по-крупно библията по 70-те тълкователи или преводчици, и ги раздали даром по училищните библиотеки. От тази последня книга притежавам и аз един екземпляр, купен за една ничтожна цена — 20 лева.
385
тая цел изпречила му се непреодолима спънка, единствената на всички почти подобни младежи — нямал средства. Малкото спестени в двегодишното си в Охрид учителствувание не му достигали, тъй като, както видяхме, той помагал и на домашните си. Помолил охридските първенци да му помогнат взаимнообразно; но като те му отказали, той бил принуден да напусне града и училището му и отишъл в гр. Дурус (Дирахион), дето се условил за секретар-счетоводител в търговската кантора на едни богати търговци корчани — Зографовци. След едногодишно там пребиваване отправил се за в Янино. Там следвал 2—3 години, първо при тогашния прочут учител Есопа (който, казват, сам се бил удавил в кладенец, защото приятелите му го принуждавали да се ожени), а подир неговото удавяне Д. Миладинов следвал и при заместника му, току-речи, учителя Анастасия. И там пок. Д. Миладинов се отличил с успехът си в науките. Там той имал злочестината да се опознае, а може би и да се сприятели с Якима, епископа на тогашний янински митрополит, който (Яким) след много време, като цариградски патриарх, на 1862 год. изпи му невинната кръвчица в цариградските тъмници.
Откак след три години свършил науките си в Янино, Димитрий върнал се в отечеството си и учителствувал редом по няколко години в Охрид, Струга, Кукуш и в други макед. места. [1] Във време на това си учителствувание особито Д. Ми-
1. В Янино Димитрий изучил добре гръцко-елинский язик във всичките му периоди — елинската филология, — та затова беше и изящен елинист. Добре познаваше италианския език и доста добре проумяваше французкия. По-любимите предмети в гръцките училища по онова време са били елинската филология и история, а на физико-математическите науки малко време и внимание се обръщало. Тези последните науки се преподавали, така да се каже, само за лукс и повърхностно. Ето защо и тогашните учени излизали добри елинисти и историци, но не и съразмерни физико-математици, инак да се каже, тие излизали добри класици, но не и реалисти, тъй като тога е преобладавал, както и всекъде почти по Европа, класицизмът. А от това обстоятелство именно излизали и добри родолюбци и народни дейци. Българските тога ученици нямали нужда да правят друго, освен да приспособят гръцките народни идеи в български, да приспособят т. е. проповядваните идеи на гърцизма в полза на българската си народност. И ето защо виждаме ония на гръцки язик и в Гърция възпитани българи да блещат в историята на Българското възраждание като сияйни звезди и пътеводители на българский народ. Такви са били приснопаметните К. Фотинов, Иларион Макариополский, д-р С. Чомаков, Панарет Пловдивский с брата си К. Мишайков, Антим Видинский, първий българ. екзарх, и плеяда още техни съмишленици, без които българский народ едва ли би достигнал до такъво народно събуждание, до каквото го видяхме при половината и края на XIX век. Един от тия народни будители виждаме да се явява в лицето на пок. Д. Миладинов с брата си Константина, които станаха изкупителна жертва на българското възкресение, и многобройни още ученици, съмишленици и последователи негови, все гръцки възпитаници и гръцки доскоро учители.
386
ладинов показал си своите духовни и умствени дарби и способности и се прочул по своята учителска даровитост, каквато никой дотога от неговите предшественици, на дори и досега не е показал по нашите места. Той преобразил учебната и преподавателната система в училището; подтикнал много напред учението и вдъхнал в ония градове, където учителствувал, и в околностите им силно ученолюбив и жарка ревност към науката. Освен учениците от местата, където учителствувал, които имали счастието да се наслаждават на неговото учителствувание, стичали се при него и от околните, дори и от по-далечни места и градове на Македония и Албания, жадни за наука безбройни и на купове момци и го последвали, където и да отидел той да учителствува, в Охрид ли ще кажеш, в Струга или Кукуш, да се просвещават. А откак щели да свършат при него, доколкото било възможно, сетне, пак по негово побуждение, преминавали в Янино или по-сетне в Атина или в Европа за по-пълно усъвършенствувание. Неговите доживели и до наше време многобройни ученици — владици, свещеници, доктори, търговци и учители — потвърдяват реченото ни. Ако бих имал за задача да изброявам поименно недоброените отличивши се негови ученици, могъл бих да нареда няколко низи
387
(низалки) от всекой вид отделно; но тъй като целта ми не е тая, която би ме завлекла твърде надалече, задоволявам се да спомена само, че всичките доскорошни учители и мало-много ученички хора по нашите места имали са зародишът на учението си — квасът на науката си — от Д. Миладинов; не ще сгрешим даже, ако кажем, че и покойните Панарет Пловдивский като дякон при битолский тогашен митрополит и брат му д-р Конст. Мишайков, както и Партений, бивший полеяно-кукушкий, а по-сетне нишавский, и мнозина още други, отличивши се по положението и по родолюбивите си чувства и дела, без да забравим и многозаслужилата фамилия Робевци, ученичествували при същаго, кои по-малко, а кои повечко време.
Когато след възвращението си от Янино учителствувал в Охрид, Струга, Кукуш и пр., Димитър приел при себе за ученик и най-малкия си брат, посмъртчето Константина, както по-преди бе приел и брата си Наума. [1] Константин следвал при него, догдето било възможно, и бил съще и той един от отличните негови ученици. Подир свършванието уроците си в Кукуш Константин бил проводен да следва в Янино на иждивения братови си, за да може да се поусъвършенствува. И там той се отличил по успех в науките; а след тригодишне ученичествувание в Янино върнал се в отечеството си Македония. Догдето Константин следвал и напредвал отлично в Янино, Димитър с отлична тоже способност и неподражаема деятелност учителствувал в Магарево, голямо, богато и някогаш българско, а отпреди 100 години повлашено село, на 1/4 ч. разстояние от гр. Битоля. [2]
1. Димитър е учителствувал в тия градове по няколко пъти и по няколко години. Така например в Охрид той е учителствувал на четири пъти: а) през 1830—1832 г.; б) през 1835—1836 г. до 1840 г.; в) на 1845 г. и г) на 1848—1849 г. Съще така по няколко пъти и по няколко години в Струга и в Кукуш, както ще се види нанасетне. Последня година в Охрид му е била 1849, в Кукуш — 1858—1859, а в Струга 1860—1861, когато и бе заловен и откаран в цариградските темници, дето и остави костите си.
2. Сам Димитър ми е разказвал, че тяхната фамилия водела потеклото си от това село Магарево, но че при наводнението на власите бежанци из разорений през последните десетилетия на XVIII век влашкий богат град Воскополе се изселила първо в стружкото село Мишлешово, а оттам по-сетне се заселила в гр. Струга, дето се е родил той, Д[имитър], братята му и сестрите му. С това се обяснява донегде обстоятелството, по което двамата братя Миладинови обичаха това село като месторождение на дедите си.
388
Когато се върнал от учението си в Янино, Константин условил се за пръв път учител в Търново, друго, до първото и подобно на него село, в което учителствувал две години. Обаче неугасимата му жажда за по-високо учение не го оставяла спокоен, а желаещем да се пообогати научно, молил брата си Димитра да го проводи в Атина. Но последний, като нямал възможност да изпълни желанието му на собствена своя тяжест, със скромната своя учителска заплата, толко повече, че имал вече и челяд; а, от друга страна, че и той сам усещал и съчувствувал на братовото си желание, правил, що правил за удовлетворение на това братово си и свое желание, подействувал у магаровчаните първенци, богати власи, да му помогнат, та, колкото би разнесли за поддържанието му в Атина, задължили се двамата братя да им ги изплащат със заплатата от бъдъщото им учителствувание. И така, К[онстантин] отишъл в Атина и се записал за редовен студент в университета.
След тригодишне следвание по Историко-филологический факултет Константин на 1852—1853 год. се върнал в с. Магарево, за да учителствува там според предварителния им договор с магаровчаните, а Димитър, като му отстъпил мястото си, слязъл да учителствува в битолските централни училища. И така, единий в Магарево, а другий в Битоля изпълняваха учителски длъжности 2—3 години. [1]
1. Тога за пръв път, 1853/1854 г., имал съм честта да се опозная с тях. Като живееха толко наблизо — Димитрий в Битоля, а Константин в Магарево, — често пъти в големи празници последний дохождаше при брата си в Битоля; а пък и аз бях дошъл и пребивавах в същий град с цел да изуча ланкастерската метода при един новодошъл атински възпитаник взаимен учител, покойний Атанас Анести, родом албанец из същий град, много добър човечец. По счастие, случи се, че жилището ми. беше съседно с онова на Д. Миладинов, така щото често се виждахме и с двамата братя Миладинови. Ето защо и сведенията за техния дотукашен живот са повечето черпани непосредствено от самите тях или от очевидността ми, а някои само от други лица, съвременници и ученици Димитриеви. Забележително е, че още тога, през 1854 г., при разгарът на Кримската война, и двамата братя М[иладинови], макар елински учители в елински училища, жарко защищаваха българизма и българската кауза против гърчеющата се тога цинцарщина и често водеха силни препирни с тази последнята, даже и с мнозина от първенците битолски, макар и с риск на своята популярност между последните и в ущърб на собствените си интереси. Това се потвърдява и от едно писмо на самия Д. Миладинов на 1852 г. от Битоля до пок. Александър Екзарх в Цариград, тогашен редактор и издател на бълг. в. «Цариградски вестник». Това писмо е открито на последно време от г. Г. Баласчев и обнародвано във факсимиле. Виждал съм го, преди да се обнародва чрез печата, за съжаление с някои малки погрешки в правописанието и в превода му на български. В същето писмо се казва, че К. Миладинов, като се връщал от Атина на 1852/1853 г., отбил се бил в Св. гора при пок. Партения Зографский, по-сетне полеяно-кукушки, при когото изучил славянската граматика. Това последно обстоятелство ние досега не сме го знаели, като от никого не сме го чули, нито писано негде сме го виждали, а сега за пръв път от реченото писмо го научаваме. Благодарим на издирвача и откривателя. Остават ни обаче още много неща да издирваме за живота на К. Миладинов, които още не знаем. Едно от тях е следнето: откато 2—3 години (1852, 1853, 1854/1855 г.) учителствува в Магарево, а сетне оттога до 1858 г., додето тръгна от Кукуш за Русия, къде ли е бил и що е правил през тези 3—4 години, та през 1858 год. се вестява при брата си в Кукуш, отдето заедно с К. Станишев, Р. Жинзифов и др. тръгва за Москва? Това нам и до днес не е известно, а желателно би било да се обясни.
389
Като дотука се свършва първий период от живота на двоицата приснопаметни братя Хр. Миладинови, не би било излишне, мисля, да се спомене по нещо и за техния характер.
Димитър, както казахме по-горе, украсяваше се с много високи и отлични дарби. Той беше ученолюбив до прехласналост и един от напредничавите духове. Остроумието му, прилежанието, трудолюбието и деятелността му нямаха граница; а привлекателността и убедителността му правеха го любим всекому. Пъргавината и будността му не могат с думи да се изкажат. Той умееше да вдъхва не само на учениците си, но и на когото и да било друг слушател мислите и убежденията си и да го привлече. В това обаче понякога отиваше и до крайности, за да не кажем, го прекаляваше. Той можеше и умееше да придобие любовта и уважението на високи личности, на владици, първенци, даже и на чуждестранни — консули, разни пътешественици и други, които го почитаха и уважаваха като някое свето и неприкосновено лице. Но, от друга страна, като нетърпелив и много пъргав, той не е можел да търпи за много време несносните злоупотребления владички и чорбаджийските
390
своеволия, които явно изобличавал, та от това и скоро е развалял добрите си отношения, както с едните, така и с другите. Вследствие на това и често падвал в немилост и бивал преследван чрез интригите им и принуждаван да променява местата за учителствувание. По тази причина бил уволняван от Охрид, където, отначало любимец на митрополита Калиника, по-сетне бил преследван от същия. По същата причина бил принуден да избяга от Кукуш, където тогашний гръцки владика Антим, приятел отначало, сетне го погонил и го наклеветил пред граж. власт като смутител, та само чрез избягванието си в Струга откинал. [1] Подобни гонения и още по-свирепи ще видим против него във втория период на живота му, които най-сетне и го довършиха. Но засега нека се повърнем, за да довършим описанието на характера му.
С учениците си Димитър се обхождал всекога учтиво и благо, отечески, като със свои любезни чеда — обхождение, необикновено и нечуто дотога у дотогашните учители, негови предшественици, които, както е известно, са се обхождали тиранически, мъчителски към поверената им за възпитание крехка младеж, следователно, с това си поведение той привлякъл към себе, като Сократа, любовта и на ученици, и на родители, и на всичко сухо и сурово, както казват. В преподаванието на предметите той бил ясен и вразумителен, а чуден преподавателски и вдъхновителен (μεταδοτικόν) дух е притежавал и с него е улеснявал учениците си в разбиранието на предмета. Той не се е разделял от тях, догдето не се уверел, че са го разбрали. В случай че го не разбирали на чуждия гръцки език, както обикновено ставало в по-долните класове, той се обръщал към них на майчин им, българский. [2]
Димитър Миладинов с всекого лесно взимаше лично и писмено сношение, стига да предвиждаше, че ще може да извлече някоя полза за целта, която гонеше — полза за народа си. Това поведение държал е той и с най-отлични и високи личности, с които свързвал и приятелски връзки, особито ако те би били от славянско произхождение. С една дума, неговото
1. Това гръковладичко против него гонение, както и всичките други последующи описани са подробно и по-обстоятелствена в неиздадените ми още ръкописи, озаглавени «Материали по историята на възражданието българщината в Македония».
2. Този способ на преподавание, както ще видим по-сетне, подражавали са и повечето от неговите ученици, по-сетнешни учители.
391
обръщение към високото общество беше такъво като на човек, роден и отхранен в някое високоблагородно семейство, а не в една сиромашка стружка колиба и ето защо през втория период от живота му виждаме го да се сношава и кореспондира с високи личности и отлични по авторитет мъжи, все от славенско произхождение: руси, западни славени, българи и пр. Той от душа и сърце обичаше цял славенский род без разлика на частна народност и се гърдееше, че и той сам принадлежал на тоя род, [1] но особито — като българин — неудържимо се радваше и възхищаваше за пробужданието на българский народ. Една само противна на тия му чувства дума, произнесена от когото и да би било, беше в състояние да произведе у него буря от неудържима ярост.
За да постигне известна цел, да склони някого в своите убеждения по даден въпрос, той не се спираше пред нищо, надвиваше всекакви мъчнотии, които и каквито му се изпречваха, като пущаше в ход всекакви легални средства. Неподражаемото му красноречие, смесено с малка доза от весела усмивка, беше му първото оръжие. Ако то му не помогнеше, на часът обръщаше колата и се залавяше за заповедничество, изразено с един повелителен и трогателен тон, като се надееше на своя несъмнен авторитет. Където не му провървеше и това средство, например при по-високи особи, там си послужваше и с малка доза от помилквание, с лисича хитрост, инак да се каже, той се обхождаше според обстоятелствата, по старогръцкото изречение «Ποῦ μὲν τὴν κεοντὴν, ποῦ δε τὴν ἀλωπεκήν», т. е. «негде по лъвски, а негде по лисички», само и само да постигне целта си, а тя знаем вече каква е бивала. В обикновените разговори с по-прости хорица покойний смесваше и голяма част от ирония, която понякога, като докачеше слушателя до костта, биваше досадителна. Така еднъж в мое присъствие, като го попита един «що ново имаме, даскале», той с явна ирония отговори му с насмешка: «На масолничето си кладох (турих) ново капаче.» Човекът, като чу този отговор, се зачърви и
1. Ето защо Д. Миладинов не трябва да се сматря само като български деец, а като общеславянски и като такъв да се почита от цялото славянство. На друго място ще имаме случай да възпроизведем едно негово писмо към един български благодетел от страна на охридските първенци по случай на един подарък, принесен на охридската св. обител св. Наума, което потвърдява думите ни.
392
млъкна, като не смееше вече да повтори и продължи питанието си.
В последните години на живота и дейността му някои неприятели на убежденията му повече, нежели на личността му, за да го компрометират пред народа, та и да парализират действията му, разпръснаха небивали против него хули, че уж той на младите си години бил е противонароден, българомразец, гонил българщината и в унисон с гръцките владици горил стари български книги. [1] Лъжовността обаче и злобата на тези и тем подобните безсъвестни хулители и безосновността на техните коварни измислици изпъква най-релефно и се доказва най-осязателно от много неопровержими факти, от които за краткост ще спомена само няколко. Те са:
А) Всичките негови безбройни ученици, включително и брат му Константин, излязоха из училището му чистонародни българи, макар науките в това училище да им са се преподавали на гръцкий язик. От них някои дори и доскоро, до самата им скончина, упражняваха учителска служба на българский язик и бяха най-ревностни български дейци, както ще видим и по-сетне, когато, ако учителят им е бил действително противонароден, за какъвто противниците му искаха да го представят,
1. Както по-сетне, след Освобождението на България, някои безсъвестни наши сънародници и съграждани, квазиродолюбци, постъпиха против други някои, негови ученици и последователи, подирни многогодишни учители и народни дейци по възражданието ни, и писали даже, дето трябвало и не трябвало, компрометирующи против тях анонимни писма от ядна завист, разбира се, с мотив, че те някога били учители на гръцки язик, следователно, според схващанието на тези клеветници, те (речените учители) били гъркомани, български неприятели, гонители, а в действителност от завист, че като българската държава оценила тяхната дейност в полза на българский народ, определила им бе по една малка пенсийка за скромно издържание при старините им. За тях по-обширно ще имаме случай да поговорим другаде, а засега ще кажем само, че и Д. Миладинов, както и мнозина други народни дейци, включително и бащата на периодическия у нас печат К. Фотинов, отначало са били гръцки учители, Миладинов даже и до самото му улавяние и затваране, следователно до самата му смърт е бил такъв, но при все това нищо не им пречело да бъдат народни най-жарки дейци и заслугите им да бъдат признати от признателния български народ. (Вж. и статията на г. д-р И. Шишманов «Фотинов» в М[инистерския] с[борник], кн. 11, с. 591 — 638—641, 647 и докрай.)
393
то несъмнено следваше и учениците му по крайней мере да бъдат напоени със същия дух, а не да служат ревностно на своята народност. Кой не помни например пок[ойния] Андроника Йосифчев, който и до старите си и предсмъртни години бе един от най-жарките родолюбци, дори и до екзалтиране понякога дохождаше за българската кауза, като се стремеше да доказва, че всичко добро е българско, било в язика му, било в други отношения, и като С. Раковски приписваше всеко добро на българския народ? А богатите братя и синове Робеви, Паунчеви и др., съще негови ученици, колко ли и какво не са спомогнали за българската кауза и възраждание? Измежду всичките негови ученици само двама, именно Стефаний поп Алексиовски, Владиков наричан (защото действително беше незаконен син на гръцкия владика Калиника), и Маргарит Г. Димзов, професор доскоро в един атинский лицей, подписван и известен под изпърченото презиме «Димица», правеха изключение от общето число на Миладиновите ученици. Те дезертираха, така да се каже; те само излязоха с противонароден дух, станаха, както днес ги наричаме, гъркомани. Причините на това единствено явление са други, които не ща тук да ги обяснявам, ще спомена само мимоходом, че първийт от тях напоследък биде и главний предател на учителя си — както Юда Искариотски на Исуса Христа; а с втория често-често се препираха по народните въпроси. [1]
Б) За второ доказателство за невинността на Д. Миладинов в народно отношение служи събиранието на издадените му «Български народни песни» още през времето на учителствуванието му в гръцки (елински) училища, на които (песни) не би обръщал никакво внимание, а камо ли да ги събира с толко прилежност и разноски и да ги издава, ако да бяха малко от малко поне истински думите на хулителите му. [2]
1. Маргарит Димзов, или Димица, е, който на 1857 год. за пръв път съчини и издаде една книжка за възстановяванието на Охридската независима архиепископия. Чудно съвпадане! Маргарит Димзов, най-върлий гъркоманин — и Охридска независима архиепископия, припознавана от историята за българска. Но при всичко, че целта му е била това възобновление да стане по гръцки колорит, в полза и усилвание на гърцизма по тия страни, пак гърците при появяванието на българо-гръцкий църковен въпрос него заподозряха и обвиняваха за косвен подстрекател на тая идея и на подиганието на тоя въпрос.
2. «Българските народни песни» на братя Миладинови събирал Димитър още през 1853—1854 г., а ги наредил и ги издаде в Загреб през 1860 г. [*] Константин, както ще се каже и другаде. Не се знае от кого именно му била вдъхната идеята за събиранието на песните или тя била самостойно у него или у брата му изникнала. Да се каже, че е била вдъхната от Караджича или от неговите издадени песни, не може да е вероятно, тъй като Миладинов едвай през 1854—1855 год., когато обиколи славянските земи, може да се е виждал с Караджича, и то ако се е виждал, защо и то не ни е известно, или да се е запознал с песните му; а той почнал бе да ги събира една-две години по-рано — през 1854 год. Нито пък изданието на песните му е виждал по-рано, тъй като той дотога и не умееше да чете славенски. Следва прочее, че тая идея е била самостоятелна негова или на брата му Константина.
394
При това, ако да би имал той и най-малко такво разположение към народа си, каквото неприятелите на истината се стремеха да му припишат, то той не би се препирал толко упорито с гърчеющите се българи и власи в Битоля и другаде, като защищаваше каузата на своя български народ против техните безосновни хули, които до небесата хвалеха и възвишаваха гърцизма, а до дън земи унижаваха българщината, и то още през 1853 г., когато и двамата братя учителствуваха като елински учители в елински училища. Една обаче истинност може да си има донегде мястото, че покойний, макар и да не е бил гонител на българщината, а, напротив, горещ неин ревнител, но не можел да изяви на дело ревността си. А това е било следствие на тогашните времена и обстоятелства. Той дотога е бил просто само ревнител, но с активна проява не можел още да излезе, както и никой друг пред него или негов съвременник. Неговата явна деятелност излиза по-сетне, както ще видим в следующия период от живота му.
А за Константиновия характер, доколкото що съм можал да го позная в маловременното ми с него познанство, мога да кажа, че той беше тих, кротък и мълчелив, но същевременно надарен с изящно остроумие, твърдо прилежание и неусипно трудолюбие — качества, които напоследне повредиха даже и здравето му. [1] А ревността му за народний ни успех беше му най-главната грижа и най-голямата утеха на душата му. С
1. Брат му пок. Димитър, като се научи за повреденото му здраве, наскърби се дотолко, че, кажи, като че половината от живота му изчезна, тъй като той на него имаше голяма надежда за преуспяванието и постижението на гонимата си цел — възражданието и напредванието на българщината, както ще се каже и другаде.
395
тая цел той, както ще повторим и другаде, напусна учителската си служба в Магарево и другаде и отиде в Москва да се усъвършенствува и на славенский язик. По-подробни сведения за него и за живота му в Русия като нямам предръчни, [1] ограничавам се в толко само, колкото съм могъл да придобия беглом. Други лица, по-сведущи от мене, са писали и нека пишат повеч.
1. Бих имал такви и даже изобилни, ако не бе ни заварила катастрофата им, която помете всичко, относяще се до техния живот и дейност — писма, черновки, протоколи и цели кореспонденции.