I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА
7. ПЪРВО УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ В СОЛУН, ПРИГОТВУВАНИЕ И ОТКРИВАНИЕ БЪЛГАРСКИ В ТОЯ ГРАД ГИМНАЗИИ И ПАНСИОНИ, МЪЖКИ И ДЕВИЧЕСКИ — 1880—1881/1882
След освобождението на България, 1878 год., мнозина от македонските българи се стърчаха като пчели по мед в нея — едни да търсят работа, а други, особито учители, при това и да подишат малко свободен въздух. От наший град неколцина вече учители бяха отишли и се настанили на държавни служби. Тога новоустроящата се България имаше нужда от учени люде, та лесно можеха тие последните да намерят служби като учители или каквито да са чиновници. Пролетариатът на чиновническото съсловие по-сетне се появи. Такви учени или учители от Охрид, които от по-рано дойдоха в България и се настаниха на служби, бяха: г. г. Янаки Г. Стрезов, Васил Диамандиев, брат ми Петър, покойните Григор Пърличев и Димитър Хр. Узунов и още някои други. Първий биде назначен за член в Кюстендилский окръжен съд, Гр. Пърличев — учител в Габровската гимназия, Д. Узунов — помощник-библиотекар в Народната библиотека в София, брат ми пък — училищен инспектор в Самоковското учебно окружие. Той беше повикал от Охрид, Кукуш и Прилеп и някои други учени младежи, като С. Шанданов, Л. поп Василиев и др. и беше ги настанил на учителска служба в окръга си, а особито в гр. Самоков. Аз, поради гореизложените причини, седях си още у дома, в Охрид.
Брат ми по длъжността си инспектор беше се препоръчил за способен, та директорът на просвещението в тогашната Източна Румелия г. Яким Груев беше го поканил да приеме същата длъжност в Т.-пазарджийский учебен окръг. Но като той не можел или не рачил да остави службата си в България и да я замести с подобна в И. [зточна] Румелия, писа мене да дойда аз за Т.-пазарджийский окръг.
293
На 5-й мес. марта 1880 год. тръгнах от Охрид заедно с мнозина още други от наший град, сетне и от Прилеп, и дойдох първо в Дупница и Самоков, за да се вида и споразумея предварително с брата си. От Самоков отидох в Пловдив, едно, по поменатата цел, а, друго, да се съветвам с приятеля си, тога архимандрит Методия Кусев, протосингел на Пловдивската българска митрополия при покойния митрополит Панарета Мишайков, родом от с. Пътеле в Македония. Помолих прочее о. Методия да отидем заедно у г. директора на просвещението г. Я. Груева и да го помолим да ми даде службата инспектор в Т.-пазарджийский окръг, която бе предложил брату ми. Отидохме и го помолихме, но напразно. Той, докачен, види се, от брата ми, че му отказал на поканата, не рачи нито да чуе нашите предложения и молби.
Тога се съветвах с о. Методия какво ли да права със събраний ми етнографически и фолклорен материал, за да мога да го издам чрез печата. Негово тога вис. преподобие, който в това време имаше голямо влияние при българский екзарх, съветва ме да отида в Цариград при негово блаженство екзарха Йосифа I и той щел уж да ми съдействува при българското правителство то да ми отпусне нужните средства за отпечатванието на материала ми, който носех със себе. [1] Но негово
1. Как минах с него при турско-българската граница на Деве баир, може да си въобрази само оной, който имал подобен случай. Казах по-горе, че ние, пътници за България, бяхме мнозина — около 160 души. Като знаех от опит турските табиети, отърчах пред всичките си другари и слязох от коня си пред вратата на пограничний турский пункт. Един турски стражарин фати ми коня и аз се отправих за квартирата на началника на пункта. На вратата стоеше един чаушин. Аз бръкнах в джеба си и стиснах в ръката на чаушина един турски бешлик. Чаущинът, благодарен, взе ме за ръка и ме представи на началника си. Този последний прие ме учтиво и ме черпи и едно църно кафе. След това помолих началника да се разпореди за преглежданието на вещите ми (между които таеха се и ръкописите ми). Началникът повика дарования от мене Хасан чауш и му заповяда да прегледа вещите ми. А този последний с готовност отговори, че бил ги прегледал и че нямало нищо важно за гюмрук или запретено нещо, макар и да не бе нито пипнал дисагите ми — турска оправия! Ами ако беше прегледано съдържанието на дисагите и бяха се уловили огромните ми ръкописи? Тога какво ли ще станеше с мене? Кое ли море, коя вода ще ме переше? — Халът мой в такъв случай ще бъдеше за оплакване — хайде вързан, та в Косовский виляет, в Призрен или Прищина, не помня добре къде му беше тога резиденцията — гний в затворите между арнаутите злодеи, а невинните ръкописи — жертва Волкану! Но, слава богу, че ме научи да не пощада един бакърен турски бешлик от стойност 50 стотинки, та се избавихме и аз, и ръкописите ми. Като началникът получи такъв отговор от чаушина, сбогувахме се и аз излязох радостен, яхнах си коня и тръгнах. Като се обърнах да вида другарите си, какво да вида — страшни разтършувания, караници, псувни и пр., като в Турско.
294
в. преподобие имал и друга цел, що ме пращаше в Цариград при екзарха. В това време кроел се план да се помогне на Македония в учебно отношение, но не се намирало подходяще лице, което да тръгне напред, да отиде там и да тури първата основа — основний камен на учебното там дело [1] с надежда за успех. Негово в. преподобие само ми загатна малко за такво нещо, но не ми и подробно разясни. [2] Тога реших се да отида в Цариград и тръгнах снабден с препоръчително писмо от н. в. пр. о. Методия до негово блаженство екзарха. Аз не знаех, разбира се, съдържанието на писмото буквално, а само доколкото беше ми казал автора му, т. е. само относително до сборника ми, а за другата, главната му цел, само колкото бе ми загатнал малко, както по-горе казах. Но не щеш ли? Той, както се научих по-сетне, и не споменал поне в писмото си за сборника ми, а просто и ясно писал до негово блаженство: «Ето човекът, когото търсиме за учебното дело.»
Отидох в Цариград, представих се пред негово блаженство и му подадох Методиевото писмо. Екзархът, г. Йосиф I, ме прие твърде вежливо и като прочете писмото, каза ми: «Ние такъв човек търсим.» От тие няколко думи на екзарха аз вече разбрах цялото съдържание на Методиевото писмо, но се престорих, че аз от по-напред още съм се съгласил на това с о. Методия и че нарочито и за това съм дошъл в Цариград, та не чеках да ме кандардисва и да ме убеждава н. блаженство повече да приема мисията по учебното дело. А главната ми цел, печатанието на сборника ми, остана на заден план. Загатнах само
1. Под думите «учебно дело» аз разбирам помощта, която Екзархията мислеше да окаже на македонските българи за подкрепление и преуспявание на училищата им.
2. Още от по-преди брат ми беше ми писал, че се кроело да се помогне на солунското българско училище и че щел съм уж аз да бъда повикан за учител в тоя град, но нищо още определено нямаше наяве.
295
малко на екзарха, че аз имам и друга цел — искам да печата сборника си, та търся средства. Негово блаженство ми каза да отида в София, за да се споразумея с тамошните големци по учебното дело, и че той щел да пише в препоръчителното си за мене писмо до тях и за сборника ми.
Даде ми такво писмо и аз се върнах в София. Но негово блаженство, също като по-преди о. Методий, в писмото си до софийските големци само загатнал бил за сборника ми, а главно бе писал само за главната цел — за учебното дело. Като се представих пред тогашнийт министър-председател г. Д. Цанкова и се разговорихме с него по двояката цел на дохожданието ми в българската столица, той ми каза: «Сега да видим първо едното, т. е. учебното дело, а сетне лесно е и за другата цел — за сборника. Когато и да е, прибави той, правителството готово ще бъде да ти помогне за отпечатванието му». «Стига и толко, казах си, че ми се дава такво обещание.» Аз пак разбрах как беше и тука работата — сборника ми пак останвеше съвсем на заден план и аз неволно се съгласих на това, като притворно и от неволя му казах, че за това и съм дошъл нарочито.
Следователно, предложи ми се да изложа мнението си по основанието на кроеното учебно дело писмено, за как би могло да се основе то трайно и ползотворно. Утринта аз представих рапорта си на Министерский съвет, който и го одобри по начало, а едно нещо само не одобряваше той — че аз за център бях турил гр. Солун, който министрите не одобряваха за такъв. Но при моето твърдо и неотклонно постоянство най-после они оставиха въпроса за центра нерешен, висящ — да го решим в Цариград с н. блаженство екзарха. Ето какъв беше мойт план в съкращение:
1. Солун да бъде център на делото. Там да се основат и поддържат по една пълна, мъжка и девическа, гимназия с пансионите им.
2. В Битоля, Скопие и Серес по една полугимназия и по едно трикласно девическо училище.
3. В няколко второстепенни градове по едно II-класно или III-класно училище.
4. По други места, където би се оказала нужда, по по-малка или по-голяма временна или постоянна помощ за подкрепление на съществующите училища.
5. Помощите за поддържание всичките тие учебни заведения да се изпращат чрез Екзархията, а не направо.
Тоз план, както всекой вижда, е същий, който отпосле
296
напълно се осъществи и даже и в по-широк размер и по който и днес още следва да функционира учебното в Македония дело.
При всичко това обаче найдоха се благородни (!) лица, и то високопоставени, които пожелаха да попречат на делото, хем вътре в София. Но, слава богу, че не се послушаха, та аз на 18-й мес. май същата 1880 година тръгнах от София за Цариград и оттам — за Македония. Заедно с мене дойде един още другар, пок. Д. Узунов. Съще поканен биде и брат ми, но той не рачи да остави България, та затова и биде уволнен от службата си инспектор.
Както казах по-горе, един въпрос само останвеше да се реши в Цариград, та да тръгна за Македония, именно въпросът за центра на учебното дело. Аз се надеех, че в Екзархията по тоз въпрос не ще срещна никаква спънка. Но тъкмо в това страшно съм се лъгал. Негово блаженство доста упорито се противѝ и никак не склоняваше на моето предложение Солун да бъде центрът на делото, като съпротивлението си мотивираше с това, че от Солун нямало никаква надежда, че там било гръцко място, та не трябвало да сме си правели илюзии, и че там цели 21 години (не е вярно; а само 11—12 години. К. Ш.) се поддържало училище с огромни разноски, но пак не могло никак да успее!! Като не можех по никакъв начин да го преклона, при всичките ми убеждавания, най-после аз употребих последните си усилия, като за последен път му казах: «Ваше блаженство! Като 21 години са се разнасяли напразно толкова огромни суми, нека при них се жертвува още една малка сумица за една още година, та сетне, ако и през тая година не се успее, тога нека си вдигнем надеждите и да търсим друг, по-сгоден център; но аз напълно съм убеден, че ще сполучим» — му притурих. Само тога негово блаженство се преклони и ми каза: «Иди и както знаеш, така направи.» Постоянството си за Солун аз основавах на убеждението си, че едновремешното ми влияние в Кукушко и Солунско, за което говорих в глав. I на настоящата част, не бе още съвсем изчезнало и че щом като отида аз и се чуе за моето в Солун учителствувание, немедлено ще се стърчат ученици от много краища на Македония, както и наистина стана.
В Цариград тога ние с пок. Д. Узунов седохме до свършека на мес. май. Но това наше няколкодневно стоене в столицата не биде напразно и в друго отношение. Там тога заседаваше Европейската комисия, която беше се събрала, за да съставява «органически устав» по обещаните в Берлинский конгрес тур-
297
ски преобразования за Македония и другите прями области на държавата. Следователно, аз заедно и с други някои македонци търчахме по европейските комисари и посланици, правехме и подавахме прошения от страна на македонските жители, молехме се, кланяхме се, дано, ако не друго, политическо, на което и не вярвахме, да получим духовното си поне освобождение от гръцкото иго. Но както вече се знае, всичко биде напразно — изработений от комисията «устав» не биде приет от султана и комисарите върнаха си се всекой в държавата си ἅπρακτοι — без да свършат нещо. Един ден цяла една петочленна македонска депутация се представихме пред английский комисар, туркофила лорда Фичмориса, който, като прие махзаря ни и изслуша оплакванията ни против турското правителство, съвсем криво ни изгледа и даже се намръщи. (Той принадлежеше на турскофилската консервативна партия, която тога беше на власт в Англия.) Одихме и у посланика английский, Гошена, в Буюкдере. От друга страна, турското правителство чрез гръцките вестници беше подушило, че македонска депу[та]ция ходила у посланиците и комисарите, та взе да ни търси, но ние наскоро офейкахме в Солун, та не може да ни найде, но нито разбра кои ли именно са били лицата на тая депутация.
На 2-й юния пристигнахме в Солун, а другарят ми, пок. Д. Узунов, оттам се отправи за Битоля, за където беше назначен да отвори българското училище. [1] В същето време, по мое показание, повикаха се от България още 30 души други македонци учители за в Македония, но освен нас двайца никой друг тая година не рачи да дойде, боеещи се да не би да пострадаят. А през идущата, като видяха, че ние нищо не пострадахме, взеха мнозина от тях и от други да дохождат.
Забележ[ка]. За потвърждение на всичко, което казвам тук по учебното дело и което ще разкажа по-долу, можех да представя със стотини екзархийски писма, ако да ми беше позволено от авторите им. При все това, за да се не усумни читателя в невярност, ще си позволя да изложа няколко само от тях, едно от които е и следнето:
1. Екзархията се залови да помогне на училищата в Македония и ние отивахме да ги отвориме не че нямаше никакви там български училища, а от последствията на последнята война много български училища бяха съвсем закрити, а останалите открити живееха живот безжизнен, та Екзархията се нае едните да отвори, а другите да подкрепи.
298
Бълг. Екзархия.
6 октомврий 1880 год.
Цариград
№ 438
Почитаемий господине!
Лицата, които ний имахме намерение да изпроводим за учители в Македония, според едно писмено известие, положително ся отказали да приемат предложението ни; затова постарайте ся, ако имате възможност, да намерите между Вашите познайници други лица, които да можат да бъдат способни да заемат учителски места в Скопие, Лерин и Струмница.
Когато намерите учителите, попитайте ги колко искат и ни съобщете желанието им, за да можем да ги условим.
Като призоваваме божията благодат върху Вас, оставаме
Ваш
в Xриете молитствовател
Екзарх Българский Йосиф.
На господина Козма Шапкарев,
в Солун
В тие времена, през войната и подир нея, както видяхме другаде, българский язик много се преследваше от страна на турското правителство, та на много места из Македония българските училища бяха се закрили, а други заглъхнали поне, а ние отивахме да ги съживим или и отново да открием закритите. [1]
1. Преди да тръгнем от Цариград за в Македония, като знаех при какви вълци са изпращаме като невинни ягнина и че възможно и да пострадаем, предупредих негово блаженство, като го питах: «Какво ли да се прави в случай, че последват гонения против нас, които отиваме в Македония в такво едно време, когато българинът и язикът му се видят като чума пред очите на турците? Аз имам, прибавих му, дребна челяд, та ако пострадай, какво ли ще стане с челядта ми?» «Иди, ми отговори, не бой се; предпазвай се, доколкото ще можеш, да не пострадаеш. Като видиш много тясно, ето вампури в Солун има — бягай тук. Ако ли при всичките ти предпазвания, не дай боже, пострадаеш, то ние ще се постараем да те избавим. В случай, че не сполучим, то тога твоите деца са наши — ние ще имаме грижата за них!» Така насърчен, аз тръгнах за Солун с пълна увереност, че както и да бъде, челядта ми няма да страдае.
299
Солунското българско училище, каквото беше тога, действително не даваше никакви благи надежди за големи успехи и хората — н. блаженство и пр. — право си имаха донегде, що не одобряваха тоя град за център. [*] Защото, когато аз стигнах там, найдох едвай 17 ученици абецевци, както казват, и само четворица по-възрастни, които съставляваха нещо като първи клас. Учител беше г. Михаил Ковачев, родом от г. Щип. Девическото училище тоже броеше всичко на всичко 11 ученички, между които две само или три знаеха да четат, а останалите всички бяха съще абецевци. Всичките тие ученици и ученички заедно и с многочислената фамилия на учителя и учителката с майка си и брата си бяха сгрупирани, в една скромна четверостайна гръцка под наем къща.
Догдето да започне новата 1880/1881 учебна година под мое управление, имаше още няколко месеци. В това разстояние аз се върнах пак в Цариград по една общинска работа, следнята:
В същето време, когато Европейската комисия заседаваше в Цариград, съставила бе се и в Солун комисия от членове, принадлежащи на живущите там народности, с цел да изработи уж «органически устав» за преобразования в Солунский виляет, каквито можела сама Турция да даде на поданиците си. В тая последнята комисия влизаха: турци, евреи, гърци и лица от другите там живущи народности освен от българите. Тези последните, макар и да предвиждаха, че няма нищо да произлезе от тая комисия, докачени обаче в честолюбието си, протестираха чрез общи махзари пред великите сили, подписавши Берлинский договор, против тая турска неправда. Турците се научили за протеста, та взеха да преследват българите и неколцина вече затвориха, а по-сетне и ги заточиха в Азия. Тога беше обща паника за българите в Македония, а особито за солунските и страшен всеобщ трепет беше обзел всички по-видни българи. Търсеха се 14 души от Солун, които уж били взели инициативата в направянието и подаванието на протеста, а се уловиха и затвориха само четворица. Други пък по с време избягаха в България. Вследствие на всичко това и аз осмий път тога дойдох до опасност; обаче пазих се, крих се и най-после с отиванието си в Цариград бидох спасен и успокоен. Ето причината, за която отидох там — общината ме прати, за да моля от общинска страна централното правителство за освобождението на затворените, като невинни. Подадох прошение на великий везир. Той ни прати да се отправим до известний Дервиш паша, който тога наскоро беше се назначил за общ валия на трите в Македония виляети: Солунский,
300
Битолский и Косовский и главнокомандующ на всичката армия в западната част на Европейска Турция. Представихме се прочее и пред него заедно с пок. Атанас Кушовалията от Кукуш, ако помня добре. А той ни каза: «Идете си вие; аз подир няколко дни ще сляза в Солун и ще изпитам, та ако затворените ваши са невинни, ще ги освобода.» След такъв отговор нам не оставаше друго да правим, освен да се надеем на неговата милост и немилост. И действително, след немного дни той отиде в Солун, да поеме службата си. Но, за жалост, вместо да освободи невинните затворници българи, както очаквахме, той ги прати на заточение в Азия. Дервиш паша беше и е зъл и страшен българомразец.
В Цариград тога аз стоях 5—6 седмици.
Един ден н. блаженство внезапно ме повика и ми каза повелително: «Скоро и непосредствено, ако е възможно, даже днес, да се отправиш за Солун!» Там пък друго ме чекаше: Известил бе се н. блаженство телеграфически от Лондон, че дохождал в Солун инкогнито някой си англичанин лорд Фичжералд, [*] изпратен от тогашний президент-министър в Англия, человеколюбивий Гладстона, за да констатира злоупотребленията на турците. Той тръгнал бил от Англия и обиколил цяла почти Западна Македония под маската кореспондент на в. «Дейли нюс» и за такъв го знаели всички в Македония, докъдето е бил минал. Той бил отишъл в Битоля, Прилеп, Велес, Скопие и пр. и всекъде видял подавляющето българско болшинство. Уверил се и за турските зверства. Най-после дохождаше в Солун. В същето време пристигнах и аз. Моята при него мисия беше да му изложа подробно всичките турски злоупотребления, вършени особито над българското население, и да го помоля, в името на човещината, да представи пред английското правителство теглилата на българите, при което и да посредствува за олекчението на състоянието им.
Щом беше дошъл в Солун, благородний лорд Фичжералд посетил бе и нашето скромно училище. Това било на пладне, та не ни заварил там. Заради това оставил бе на находящите се там ученици една визитна картичка, в която на френски бе записал, че желаел да се види с нас, като бе забелезал адреса и квартирата си.
Като подир малко дойдохме си в училището и видяхме картичката, ние с другара си прибързахме да отидем при него. Но можехме ли да му се представим? Мъчно и много мъчно, за да не кажа невъзможно. Квартирата му никога не останвеше свободна от шпиони — турци, гърци, евреи и други по-
301
добни. Две цели седмици всекидневно отивахме редовно при квартирата му, но никак не смеехме да влезем при него. Най-после, една сряда, именно в който ден щеше да си тръгне за Англия, аз и колегът ми г. Хр. Бучков, когото бях взел със себе за преводчик, едвай намерихме квартирата му свободна от подозрителни лица и влязохме при него. Той ни прие много благородно и ни държа при себе цели два часа, без да позволи другому да влезе при нас. Говорихме с него дълго и широко и му изложихме подробно теглилата на българите в Македония. Той ни изслуша внимателно. Оплакванията ни не му се виждаха невероятни, нито се мръщеше като Фичмориса в Цариград, толко повече, че сам той със собствените си очи виждаше турските зверства, как всеки ден пред прозорците на квартирата му минуваха влачани цели тълпи българи узници с глави разцепени, поповски бради изскубани, ръце изпотрошени и като кучища с халки и вериги за гуша вързани из цяла Македония за в занданите в Канли куле и за на заточение по азиатските пустини. Годината 1880 ужасна беше за македонските българи. Една само бележка благородний лорд ни направи, впрочем общо мнение е тя на всичките западни европейци, че уж ние, българите изобще, а в частност македонските, сме били русофили и че към Русия сме теглили и сме искали да се съединим с българите от княжеството, следователно и с Русия. . .
Като знаеме изконѝ, че тоя страх от северната мечка оживял е като гангрена в сърцата на всичките, без изключение и разлика, западници и че вследствие на тоя страх именно тези последните препятствуват ни да се освободим и да напредваме, аз се зарадвах, че с поменатата бележка ми се даваше удобен случай да се обясна с лорда и да го поутеша от тая страна, като му извада из сърцето абсолютний страх. Казах му, прочее, че «русофилството у нас действително съществува, но че то си е естествено следствие на поведението изобщо на западните европейски сили спрямо нас и на особното поведение на Русия. 500 години, му казах, ние робуваме последнето и нечуто робство под турчина и никоя, ни една от европейските западни сили зъб не е обелила досега за подобрението участта ни, когато, напротив, Русия толкова войни е водила с Турция и толкова свои синове е жертвувала за освобождението на угнетените народи и ги е освобождавала.»
Но той ни възрази, че Русия всичко това правела не за наше добро, а за свой интерес. «Добре, отговорихме му ние; признаваме, че тя за свой интерес воювала, защото безсмисле-
302
по е да се вярва, че, който и да е, не жертвува стотини хиляди свои синове и милиони рубли, без да се ползува, но същевременно не може да се откаже, че покрай нейния интерес се освобождават и милиони угнетени роби. Ето защо ние и всичките християни в Балканский полуостров теглят към Русия и са и сме русофили, защото пак на нея се надеем да ни освободи от робството, както виждаме, че освободила другите. «Който е паднал в морето, и за змията се улавя, за да се освободи», казва турската пословица. Ето случай сега с Македония, прибавихме му, да се уверите, че ние можем да бъдем още повече англофили, франгофили или немцофили, отколко що сме русофили. Нека която и да е от западните европейски сили, макар и за свой интерес, ни освободи от турското робство, та ще видите и се уверите колко ще ѝ бъдем признателни и привързани към нея Ние сме признателен народ и не така лесно забравяме стореното нам добро. Ние засега не искаме големи и невъзможни работи; нашите искания са скромни и справедливи; ние не искаме възстановлението на македонско някакво царство или княжество, нито подчинението ни под Русия, ме дай боже, или присъединението ни с Българското княжество, не: ние искаме човешки правдини; искаме да живеем като словесни същества, а не като скотове; искаме гаранция за животът, имотът и честта си — човешки най-елементарни права. Направете от Македония една автономна област, една «Западна Румелия», каквато е «Източната», та ние ще бъдем благодарни, а на Европа признателни. Най-после най-малкото нещо, турете в действие 23-й член от Берлинский трактат, който всички сили са подписали, ние в крайней мере и на това ще бъдем задоволни, нито ще имаме причина да се надеем на Русия. Но догдето държите роба в това нетърпимо робство, догдето не се интересувате за състоянието му и догдето не се постараете да го олекчите, дотога, уверяваме ви, очите му, душата му и сърцето му ще бъдат отправени към Русия, и напразно би се мъчил човек да ги отвърне оттам.»
От тие наши обяснения благородний лорд видя ни се да остана задоволен и ни се обеща, че ще говори по тоя дух в английский парламент. А както по-сетне се научихме от една кореспонденция от Лондон до руски един вестник, той си устоял на думата — говорил в парламента съще онова, което бяхме говорили с него в Солун. Щеше още да ни държи, да продължаваме разговорите, но вече дошло беше време да си тръгне за Англия. Обеща ни се обаче, че пак щел да дойде. И действително, подир една година пак дойде английский
303
ревизор, но не вече благородник Фичжералд, а туркофилът Тротер, изпратен от още по-турскофилското консервативно английско правителство не за да открива турските зверства и золумлуци, а за да покрива и ония, които миналата година беше открил предшественикът му, благородний Фичжералд.
Но моята длъжност в Солун не беше само учителска, а имах и друга, по която с всекоя поща длъжен бях да рапортирам, често пъти под псевдоним «Възкресенский», вследствие на което бедствувах и да пострадая, та затова трябваше и много осторожно да се предпазвам.
Додето да дойда втори път от Цариград в Солун, найдох, че прежний учител, г. М. Ковачев, беше се оттеглил от училището, [1] а гражданите вместо него бяха главили (условили) друг, някогашний мой ученик г. Хр. Вучков от Кукуш, когото видяхме по-горе.
Щом настъпи учебната година, ние двама отворихме училището в същето първо здание, в което се помещаваше то и през миналата година. И ето че надеждите ми взеха скоро-скоро да се осъществяват — от много страни на Македония, а особито и най-първо от Солунската и Кукушката околии, а по-сетне и от други, като чули, че сме учителствували в Солун ние, стърчаха се, като овци по сол, многобройни ученици, така щото в малко време числото им се възкачи на 128, от които се образуваха два класа и четири отделения. Вследствие потрябваха и други работници, та незабавно се доведоха още двама учители за отделенията, покойните Тр. Чатлев от Прилеп и Хр. поп Стоянов от с. Стояково. И девическото училище тоже напредна, и на ученичките числото дойде до 40, но немà способна учителка да го повъздигне по-нависоко. Училищната сграда скоро се оказа недостаточна да побере и девическото училище, та се нае друга за поместванието на това последнето. Между външните ученици имаше мнозина, които бяха един вид пансионери, живущи при учителите или при други свои роднини и приятели. А други пък нямаха къде да живеят. Това даде повод да се наемат две още други къщи за живение външ-
1. Г. М. Ковачев, щом дойдох първий път в Солун за учител, без да узнае подробно целта на моето там дохождание, заподозря, че щел съм да взема мястото му, та почна и малко накриво да гледа на мене и на работата, за която бях дошъл, при всичко, че аз нееднократно го уверявах, че не само аз и той ще учителствуваме в тоя град, ами че ще бъдат нужни и ще дойдат и други още учители.
304
ните ученици, на някои от които и им се помагаше по нещо (60 пари на ден) от общината. И ето как се тури първата основа на пансиона и на стипендиите. Дори тога вече негово блаженство се увери напълно в правотата на моето пред него упорито, постоянствувание за център на учебното дело да бъде град Солун, а не друг. Оттога взе сериозно да се мисли за бъдъща в тоя град българска гимназия. През мес. декемврий същата 1880 год. получих от едно доста официално в Екзархията лице писмо, в което ми пишеше, че в Екзархията се решило вече идущата година да се открие в Солун редовна и пълна българска гимназия с пансион. Ето това писмо:
Почитаемий господине!
Писмата Ви, на които по причина че са при негово блаженство, не мога Ви назнача деномесечието, получих навремя и спеша с настоящето си да Ви отговора.
Отец М. . . пристигна вече от. . . и хвърли котвата на корабът си в пристанището на Екзархията. Новините, които донесе (вярвам и той да Ви пише), са изключително от оной род, каквито вий желаете да са, и не Ви останва друго, освен да ги посрещнете с думите «възрадовася дух мой и възвесели ся сердце мое» (да не кажа с нине отпущаеши. . .). Действително такава сполука на желанието Ви е в състояние чрезвичайно да Ви развесели и въодушеви, същевременно да обнови и ободри силите Ви, за да продължавате и удвоите благородната си деятелност; като виждате себя участник и съдеец на едно благонадеждно учреждение за българите в Македония. Учреждението ще е българска гимназия в Солун. Не ще казвание, че такво едно учреждение, покровителству-вано от негово величество султана, ще засвидетелствува още еднъж великодушието и мъдрото управление на отоманский монарх. Основанието на българска гимназия в Солун, няма съмнение, че ще направи всякой един българин да повярва, че ще бъде «камен на преткновение» на великата гръцка идея в Македония.
Като Ви принасям поздравленията си, остаям Ваш в
Христе молитствовател
архимандрит К. Пречистанский.
19-й декемврий 1880
Цариград—Ортакьой.
305
На това бяхме навярно убедени докрай на текущата учебна година. Годишните изпити дадоха блестящи успехи в присъствието и на някои отважни лица, като румънский консул и д-р Караконовский, който дошъл бе от Цариград, и др., които, поканени, благоволиха да присъствуват и писмено засвидетелствуваха огромните успехи съразмерно с кратковременността на учебното време.
Наближи втората учебна 1881/1882 година. Но преди да изложа станалото при надвечерието ѝ, да не забравя да опиша друго едно нещо, политическо, и доста важно, особито за Западна Македония, станало през зимата на тая съща 1881 година, следующето:
Около първите дни на мес. януария същата година получих из г. Воден писмо от г. Я. Стрезов, който тога учителствуваше в тоя град. В писмото си той ми пишеше, че в г. Охрид и околията му се приготвувало въстание, което щело да избухне точно на 17-й същий месец. (Откъде бил се научил той, не зная.) Същето потвърдиха ми и двама охридяни, в същето време дошли от Охрид, един търговец и един търговски таксилдарин (бирник на търговски вересии), и двамата честни лица.
Аз, разбира се, не знаех ни причините, нито подробностите на това приуготовление, а само бях чул, че в подобно нещо имал пръст 1) н. в. преосвященство бивший охридский Натанаил чрез глупавия си брат Златана и че охридяните често кореспондирали с дяда Натанаила и кореспонденцията си пращали и получавали чрез особен нарочит човек, пращан от Охрид до него в Кюстендил; и 2) че и руский в Битоля консул Неага, един неопитен политикан и ветерничав юноша, не бил далеч и чист в това дело. Даже този последний, когато един път дошъл в Охрид, чрез своите глупави постъпки разпалил духовете на населението и, така да се каже, насърчил ги да се приготват за въстание.
Като чух това, аз прибързах да намера пок. Наумче Спространов, който тога пребиваваше в руското в Солун консулато в качество нещо като подсекретар или подпреводчик и да го питам какви ли инструкции по политиката има руското консулато от правителството си, та да си отгатна и изтълкувам казаното приготвувание в Охрид и поведението на рус. консул Неага. Намерих го случайно в една магазия и го питах скришом: «Що ви пишат отгоре по политиката? Мирна ли е тя, или?. . .» А той ми отговори, че всекой път и постоянно им пишели да държат абсолютно миролюбива политика, голям мир
306
и тишина. «Ами чул ли си, му повторих, каква каша се готви и Охрид, в която промешани са стриковците ти и роднините ти?» «Не», ми отговори. Аз тога изложих му всичко подробно и за потвърждение на думите си предложих му да попита дошлите от Охрид две лица, за да му изложат делото по-подробно и по-обстоятелствено. Негова милост ме изслуша, но не го взе за сериозно, на ми каза: «Нищо.» Обаче, като си бе отишъл в консулатото, разказал за всичко на управляющий тога руското консулато, секретаря Скрабена (консулът Хитрово беше в Цариград по органическата Европейска комисия). Скрабен, като чул това, стреснал се и веднага прати по мене. Аз отидох и на разпитванието ми от негова страна разказах му всичко, що знаех, като му прибавих, че това зная не само от писмото, а и от устните и лични разкази на две честни лица, дошли снощи оттам, които, ако желае, може да ги повика и да се увери в истинността на думите ми.
Тога той попита по руски Спространова, що човек съм аз и онова лице, що ми е писало. А Спространов му отговори: «И двамата са екзархийски доверени лица.» Вследствие на тоя отговор помоли ме да направа по това дело рапорт до Екзархията, но прибави: «В два екземпляра», от които единия да прати в Екзархията, а другийт в посолството си в Цариград. Аз немедлено, още в същий ден, приготвих рапорта си и му го подадох, да го изпрати по принадлежност.
Непосредствено след получванието на рапорта ми в Цариград последваха безбройни телеграми между Цариград, Солун, Петербург и Битоля, разноските на които Спространов смяташе на 60 лири. Най-много усети действията на телеграмите Неага в Битоля, комуто със строго мъмрение се заповядваше, как знае, да потуши приготвуваното въстание, преди да усети това турското правителство. И така то се потуши преди избухванието му, така да се каже, още в пелените му. Неага се обвини в невнимателност, ако не и в друго, по-тежко и подир два месеца биде преместен в Крит; а секретарят на Солунското ген. консулство Скрабен за услугата, че откри онова, което бе приготвил без знанието на правителството си Неага, биде повишен на вицеконсул и назначен в Битоля вместо първия.
Късно после узна турското правителство по неволното или волно предателство на един от съзаклятниците и взе да преследва и да търси съмишлениците, та докара в битолските затвори около 200 души узници от Охрид и околията, от
307
които след многовременен предварителен затвор и изтезания някои оставиха костите си в затвора; други бидоха освободени, а трети осъдени, кои за по три години затвор, кои за пет години, а трима само за до живот в азиатските крепости. Един от них, пок. К. И. Лимончев, умря там, а двамата му другари, Златан, владиковий брат, и Заф. Белев миналата година по благоволението на султана бидоха помилвани и освободени.
Измежду излежалите предварителния затвор беше и г. д-р К. Робев, който пострада невинно, а само поради глупостите на зета си И. Паунчев, който с предварително бягство се избави.
В същето това време, по предателство от същия първоначален предател, мой някогашен ученик, щех да бъда привлечен и аз под същата категория като прекарвател на 24 хил. пушки, но благодарение на обясненията на някои от изследваните и на благоразумието на турските съдии това премеждие измина, без да ме закачи. Щеха и мнозина още да пострадаят, но благодарение че направенийт и подписанийт с повече от 500 подписи и печати от охридяни и селяни ултиматум, който тъкмели да подадат на правителството преди избухванието на въстанието, бил овреме и майсторски уничтожен — изгорен, та правителството не успяло да го пипне. Какво щеше да стане, ако тоз документ беше се уловил — всекой разбира. А тая услуга направи Стефан И. Белев. Прочее един Белев предаде неколцина и цялото дело, а друг Белев, братанец негов, спаси останалите съзаклятници. Хвала и на едиия, и на другия Белевци, че овреме избавиха местността от глупавщините на Златановци и тути кванти! [1]
За временността или безвременността на рискът, за които мнозина и много пъти натякват и натяквали, аз няма тука и да говоря, нека кажа само: 1) че охридската местност, заобиколена от вси страни от диви арнаути, които вътре в една нощ могат всичко да направят на прах и пепел; 2) липсуванието на всекакви материални и нравствени средства и споразумения с други местности в Македония я пр., и най-важното, 3)
1. За зла чест, виждаше се, че и владичкий или екзархийския наместник протосингел в Охрид поп архимандрит Дионисий, родом от Врачанско, бил е промешан в тая каша, та преди да я открие турското правителство, по моя молба Екзархията го дигна от Охрид почти насилствено.
308
кроителите и водителите на въстаническото дело, като владиковия брат Златана и неколцина подобни нему, всичко това не обещаваше друг резултат на кроеното въстание освен един или няколко безплодни Батаци.
Но да се повърна към предмета си.
Приближи втората учебна 1881/1882 година и догдето от ден на ден според горнето писмо с нетърпение чекахме от Цариград радостното известие за разпорежданието по нуждите на ожиданите гимназия и пансион, ето че в един бял ден изтърсиха се двама млади учители, г. г. В. Карайовов и Минчев, изпратени от Екзархията, които ми връчиха един голям пакет екзархийски писма, между които и едно за до Прилепската община. Дошлите двама учители казаха ми устно, че били пратени за в Прилеп и че там щели да се отворят планираните за Солун български гимназия и пансион и затова Солунската община трябвало да изпрати там десет ученици стипендианти за в бъдъщий пансион.
Аз, като чух това от учителите и видях същето да ми пишат и в писмото до мене, разбира се, крайно се възмутих, разярих се даже, може да се каже, и не можех да се сдържа от да не похуля авторите на това толко безумно, колкото и вредително решение. Следователно, без да взема пред вид подчинеността си, реших се на отчаян риск — превиших властта си (но никога, нито до живота си, няма да се кая за тая си постъпка), задържах назначеното за Прилепската община писмо, с което съобщаваше ѝ се откриванието там гимназия и пансион, а същевременно телеграфирах до Екзархията твърде рязко и повелително дори: «Писмата за Прилепската община задържах; отложете решението си за гимназията.» Тога негово блаженство екзархът отсъствуваше в България, а вместо него Екзархията управляваше като негов наместник протосингелът му архимандрит Методий Кусев и екзархийский секретар г. Добри Ганчев. А при взимането горепоменатото решение дали са мнението си и неколцина случайно там присъствующи плиткоумни македонски българи
Като получили телеграмата ми в Екзархията, толко много са се разсърдили на мене и се разгневили даже, щото, без да ми отговорят направо, писаха на друго лице, именно г. П. Сарафову, който в това време намираше се в Солун, че аз, като съм бил остарял, полудял съм бил, като съм превишил властта си. Но аз, както по-сетне го доказа самата действителност, нито бях престарял, нито полудял, а си бях в пълно
309
и нормално умствено състояние и в пълното си право; а че оние, които ме обвиняваха, повече заслужваха подобни укори. Това същето потвърждаваше много пъти устно и по-сетнешний председател на Солунската община. Подир няколко дни и аз получих следующето екзархийско писмо:
Българска екзархия
31-й юлия 1881 година
Цариград
№ 290
Почитаемий господине!
Телеграмата Ви от 29-й текущаго получих. Не трябваше да се одързостите да възпрете по Ваши съображения писмото екзархийско до Прилепската община и да диктувате оттеглюванието на екзархийски решения. Принудени сме да Ви припомним, че трябва да се съобразявате с Вашите длъжности и за да избегнете от голяма отговорност, прибързайте, моля Ви, да препратите незабавно реченото писмо до Прилепската община.
С почитание остаям
Ваш в Христе молитствовател
екзархийский наместник архимандрит Методий.
До г-на К. Щапкарева.
В Солун
Въпреки горнето предписание аз пак не препратих реченото писмо до Прилепската община. Аз не се убоях от упреканията, че съм бил повишил властта и длъжността си. Аз с целий Министерский съвет и със самия екзарх съм се борил за тая идея — Солун да бъде център на учебното дело, и съм ги убедил и склонил на това, та тога ли, когато всичко за това беше готово, да се убоя? Не. Едничкото наказание, което можеха да ми наложат за това ми упорство, беше уволнението, от което аз, пред святото дело и при чистата си съвест, не се боех; а и тие не смееха да направят това, тъй като знаеха, че
310
не можат да найдат втор като мене глупец да си туря главата в торба, за да им уравнява пътя с риск на живота си.
Прочее аз предвиждах злите и нежелаеми следствия на това тяхно решение, та затова и на такъв краен риск се реших. Незадоволен само с телеграмата си, аз немедлено писах и доста пространно до екзархийските управници писмо, в което подробно излагах ползата от откриванието гимназията в Солун в сравнение с вредата от основанието ѝ в Прилеп; и най-после, на свършъка, прибавях им Темистоклевото изречение: «Πάταξον μέν, ἄκουσον δέ» — «удри ме, но послушай ме». След дълги преписки по тоя въпрос най-сетне, волею-неволею, се принудиха да отстъпят и да отменят неуместното си решение и ето защо н. в. преподобие арх. К. Пречистанский по-сетне казваше, че Солунската гимназия е на К. Шапкарева.
Вследствие на това през месец октомврий пристигна в Солун екзархийский секретар г. Д. Ганчев заедно с два-трима учители, да открие гимназията в тоя град, според отколешнийт ми план, толко дотога оспоряван от ония, които трябваше да съдействуват на него, следователно, напълно се постигаше желаемата ми цел — откриванието на гимназията и пансиона в Солун, както подробно ще се изложи по-долу, а сега нека опиша мотивите, на които се основаваха екзархийските временни управници, та решаваха да откриват гимназия в Прилеп, а не в Солун, и ония, на които подпираn, аз бях против това решение тяхно и настоявах с риск за Солун. Ето що казваха те:
1. Че Солун бил гръцки град, та не ще да имало много ученици за в гимназията, а Прилеп бил чисто български, у който е имало 800 ученици. (Тук, види се, немалко повлияло върху Методия и чувството на любовта към родственото му място. Защо не е избрал друг чисто български град, Велес например или Щип, а именно Прилеп?)
2. Че Солун бил многолюден и с разнородно население, следователно, развратен град, та щели и учениците в гимназията, ако таква се откриела там, да се развращават; а в Прилеп, като по-малък и населението му чисто българско, учениците щели да си запазят чистотата на нравите си. Бошлаф.
3. Че в Солун разноските щели да бъдат огромни, когато в Прилеп било много по-икономично.
Такви и тем подобни бяха мотивите, на които екзархийците основали бяха решението си да предпочетат за откривание гимназията гр. Прилеп от Солун, на които мотиви аз противопоставях следните свои възражения, които отпосле се ока-
311
заха твърде справедливи и уместни, та се уважиха и приеха, именно:
1. Че Солун не е гръцки, а повече еврейски град; защото от населението му 3/4 е еврейско, а останалата му четвъртина съставляват другите народности: турците, гърците и българите. Но и ако да би се предположило, че е гръцки, то околията му, до самите градски врата, окръгът му и цялата Македония не са гръцки, а български; а пък той е център на тая околия, на тоя окръг, на най-после — и на цялата област. Ние не ще откриваме гимназия за един град само, за Солун например или за Прилеп, а за цялата област, за цяла Македония, столица на която по всекое отношение е гр. Солун; друг подобен нему няма.
2. Прилеп действително има 800 ученици, но те не са общемакедонски, а само прилепски. А ние не искаме да просвещаваме само прилепската младеж, а изобщо македонската. Прилепската община и без външна помощ е в състояние да си поддържа добри училища. Ако ли се открие гимназията в Солун, учениците не ще бъдат само от гр. Солун, а от цялата Македония. Солун е, казах по-горе, център на цялата област. Той колкото отстои от западната ѝ граница, от Струга например и Костур, толко и от северната, от Куманово, Кратово и Тетово, толко и от източната, от Драма и Разлог, следователно учениците там ще се събират като около един стежер. Прилеп е настрана от центра, та учениците от източните краища на областта, догдето да дохождат в Прилеп, ще предпочитат да отиват в Пловдив, където им е по-близо, нежели Прилеп.
3. Солун бил с разнородно население и многолюден, казвате, та учениците щели да се развращават. Не е истина последнето ви заключение, господа! А че Солун бил многолюден, толко по-добре, ще отговора аз. Хората не се развиват само в училищата, в килии, малки градове и села, а в многолюдни и разнородни общества. Мнозина учени, откато свършат науките си в учебните заведения, нарочито излизат да пътуват с тая цел по други страни. Ако нашите ученици свършат в Прилеп, то какво ще познаят от света? Ще знаят само Прилеп и прилепчани и нищо повече! Ако ли в Солун, те ще видят много и всекакъв свят и много неща ще научат, каквито в училището не се научват. Само ако мислим с гимназията да произвеждаме попове и калугери, на които нищо друго освен требникът и молитвеникът не им е нужно, само в такъв случай можем не само в Прилеп, но ако щете, и в Мориово да я открием. А целта на откриванието гимназията не е таква.
312
4. Прилеп е затънтен във вътрешността на областта град. Кой ще ни види, кой ще ни чуе, че и ние, българите, разбираме що е наука и че и ние имаме висши учебни заведения? Ще ни видят и чуят, разбира се, бухалите от кралимарковските кули и мориовските пазарджии селяни! А ние имаме въпиюща нужда от по-широко, европейско познанство, което се добива само в градове като Цариград и Солун.
Солун е крайморски и търговски — всесветски град. Там дохождат люде не само от всичките турски области —от цяла Турция; не само от цяла Европа, ами и от целия свят. Там има консули и поданици не само от всите европейски държави, ами и от Америка даже. Нашата там гимназия ще покаже на света, че Македония е населена от българи; че българите са напредничав народ, че имат висши учебни заведения, че имаме и учени хора и пр., и пр. А най-после и най-важното от всичко е следнето:
5. Ако отворим гимназията в Прилеп, не е чудно един ден да скивне на турското правителство да затвори и нея, и пансиона ѝ (както по-сетне направи с откритото там духовно училище). В Солун това не може да стори, щом еднъж гимназията се открие и припознае официално. Там има консули, които в подобен случай може и да се застъпят за защитата на заведението. (Подобно нещо стана през втората и третята години след откриванието на гимназията. През втората един от консулите се застъпи, като каза на турското правителство: «Това заведение е под наше покровителство, та да не посмейте да го закачите.» А през третята година съдържателят на пансиона г. Бертранд, като французин и французки поданик, изпречи се пред турците и им каза: «Който има нещо против пансиона и гимназията, да заповяда при французкий консул; там ще се съдим с него.» И така турците и на двата пъти отказаха се от севдата си да напакостят на гимназията.)
Сега да разкажа как се отвори гимназията и пансионът.
Още преди да дойде екзарх, секретар г. Д. Ганчев, аз бях наел една част от една голяма гръцка къща в града за живение на дошлите външни ученици през 1880—1881 год. Щом дойде той, наехме цялата тая къща, състояща се от два етажа с 32 стаи, за да ни служи за пансион, а същевременно наехме и втора, съще голяма (която по-сетне и се купи) за помещение на гимназията.
Прогласи се по цяла Македония, че в Солун се открива българска гимназия с пансион. Освен миналогодишните ученици стърчаха се още много други и от най-отдалечените краи-
313
ща на Македония, от север, изток, запад и югозапад, така щото числото им надмина 190-тех. Учители пристигнаха и други. Откри се пансионът и гимназията с 4 класа. От дошлите ученици някои се приеха като цели стипендианти, без никаква плата за поддържанието им; някои с полустипендия, като плащаха по 5 или 10 лири годишно; а други пък бяха с цяла плата, 15 или 20 лири, по-богатите. Тези последните бяха съвсем малцина. Същевременно и паралелно вървеше устройството и на девическите училища и пансион, но, разбира се, в по-малък размер. Нареди се управляюща пансионите комисия, състояща се от някои членове на общината и от някои от учителите. След някое време пристигна от Цариград и н. в. препод. архим. о. Козма Пречистанский за председател на общината. Пансионите през тая година се съдържаха хозайственном образом. Аз още през лятото с две едно по друго писма бях назначен за учител в Солунс.[кото] училище и за идущата година; а тога се назначих още и общ иконом на пансионите, общ счетоводител и общински секретар.
Ето едно от писмата, с които бях назначен за учител в Солун за през идущата 1881/1882 учебна година:
Българс. екзархия
14 август 1881 год.
Цариград
№ 315
Почитаемий господине!
Имам чест да Ви съобща, че святата Екзархия, благодарна от Вашата деятелност в учебно отношение, ще Ви поддържа идущата учебна година за учител преподавател в Солунското българско училище. Определението на заплатата Ви, която във всекой случай ще Ви ся увеличи, ще Ви се съобщи наскоро с второ писмо.
Като Ви принасям поздравленията си, остаям
Ваш в Христе усърдний молитствовател
екзархийский наместник архимандрит Методий.
На господина К. Шапкарева,
учител в Солун
Работата в гимназията и пансиона тръгна напред. Но не се мина много време, едвай две седмици, ето че някои от колегите
314
ми, подбудени чисто и просто от дяволска завист, взеха да интригуват и да ме клеветят пред църковно-училищнето началство, даже бяха направили и му подали едно колективно заявление против мене, вследствие на което за същата 1881/1882 учеб. година бидох, въпреки що изложеното по-горе писмо, преместен в Кукуш, под предлог на противо католицизма действувание, който отпреди няколко време беше се там загнездил, за което по-пространно ще говора по-сетне. Ето и писмото, с което бидох за там преместен:
Българс. екзархия
13 ноемврий 1881 год.
Цариград
№ 485
На господина К. Шапкарев
Почитаемий господине!
В отговор на писмото Ви от 8-й текущий Екзархията Ви известява, че сте определени за учител в Кукуш. Благоволете, прочее, немедлено да заминете за реченото място, като занесете и приключеното писмо.
За разноски Екзархията Ви отпуща шестотин (600) франка.
Приимете и пр.
Екзархийский наместник архимандрит Методий.
Аз отидох в Кукуш, но подир немного време кознодействата на интригантите ми колеги излязоха наяве и Екзархията разбра и се увери в невинността ми, та като осязателно усети нуждата за моето в Солун присъствие, за идущата 1882/1883 учеб. година пак ме повика в тоя последний град, както ще се види на потребното място.
Ето по-долу и две писма, от които ще се видят интригите на новите в Солун просветители против невинността ми:
Уважаемий г. Шапкарев!
В името на правдата и на горещия Ваш патриотизъм моля да ма извините за погрешката ми, която направих по незнание спрямо Вас с подписванието на официалното заявление в св. Екзархия. Това направих единствено за гармонията на учителското тяло, от която зависяше добрия успех на Солунската гимназия. Обаче сега действително са уверих, че наисти-
315
на г. Б-в (един от колегите ми, К. Ш.) бил человек подъл (музевирин), партизанин, дембелин и за нищо неспособен.
Приимете, господине, уверението за отличното ми към Вас уважение.
Ваш Б. Р-ов (тит. директор, К. Ш.) [*]
30 ноемврия 1881 год.
Солун
Г-ну, г-ну К. Шапкареву. В Кукуш
Няколко дни подир получванието на това писмо ето как му отговорих аз:
Почитаемий г-не Р-ов!
В Солун.
Уважаемото ми писмо Ваше от 30-й ноемврия получих и благодаря Ви.
Колкото за извинението, задето от незнание подписали сте официално заявление в св. Екзархия против мене, излишне е, мисля, да го искате от мене, тъй като с подписванието си това заявление никакво зло не ми направихте, а само показахте голямото си остроумие и високата ученост, дето вътре в три дни могохте да ме разберете и да ме оцените. Ако ли е нужда за извинение, то трябва да го искате не от мене, а от св. Екзархия, която с реченото заявление излъгахте, за да би занапред да се предпазва, да не пада в друга измама от подобни официални заявления като Вашето.
Приимете и пр.
Ваш
К. А. Шапкарев.
Кукуш, 12-й декемвр. 1881 год.
Г-ну, г-ну Б. Р-ову. В Солун
Както видяхме по-горе, аз се оттеглих в Кукуш «за гармонията на учителското тяло», според г. Р-вото писмо. За жалост обаче, тая пуста гармония и след моето оттеглювание, даже и през цялата година, не може да се въдвори между учителското тяло; напротив, учителите, все едно, постоянно и непрекъснато караха се (сваждаха се) помежду си, даже и главите с бастуните си разцепиха, а от всичко това се разбра,
316
че не аз бях, който развалях гармонията на учителското тяло, а моите колеги интриганти клеветници.
В заключение нека кажа още няколко думи:
Подир мене през 1881 и 1882 год. дойдоха в Македония, и особито в Солун, и мнозина още други учители. Но както се вижда от гореизложеното, всичките тие учители найдоха работата приготвена, трапезата оставена и аз само имам правото да се похваля пред себе и пред света, че съм първий основен камен както на цялото учебно дело в Македония въобще, така и в частност на солунските гимназии и пансиони.
Освен мене в Македония по същето дело са се подвизавали и други учители през същето това време. Да оставим настрана струмничките, които не свършиха нищо, но да видим най-забележителнийт г. Петър Сарафов, родом от неврокопс[кото] с. Гайтаниново, сега чиновник в Министерството на външните дела в София. Той няколко години наред се мъчи да открие българско училище в Сер и ту сполучваше, ту пак затваряха му училището, догдето най-после свърши със заточението си в Азия, откъдето подир една година избяга в България.
Разликата между резултата на моята и на неговата деятелност се крие в разликата на начините, по които еднийт и другийт сме действували. Аз, изпечен и изкален вече от многогодишните си опити в борбата ни с народните ни неприятели, от една страна, а съзнавающ слабостта на средствата и оръдията, на които разполагахме, от друга, макар и да знаех, че правото е откъм наша страна, водех всекога политика мирна и тиха, а същевременно подкопателна и приуготовителна, а никога не открита; никога не се ударях с неприятеля на лице и на открито и явно, а всекога тайно и от засада — харамийски, та всекога и навсекъде сполучвах. Никога с неприятелите не влизах в явни препирни и ожесточени стълкновения, които, знаех, че ще повредят и мене лично, и делото въобще. Напротив, често пъти водех с них и изкуствено приятелство с цел да ги приспийвам, та да ми не пречат. Това съм правил в Прилеп с владик. Венедикта и с власите жители, както вече видяхме другаде, които бяха ми уж най-интимните приятели. Така съм постъпвал и в Кукуш със случайни солунски посетители, с владиката Мелетия или и с местните гъркомани, а по-сетне и с католиците. Същето поведение държах и в Солун. От друга страна, в така приготвеното тихо време приготвувал съм почвата у народа, събуждал съм го, за да може чрез него по-сетне да се работи по-деятелно и по-безопасно, инак да се рече, да може сам народът да работи, без да има нужда да се изла-
317
гам аз на лице пред неприятелите. Тоя вид на поведение наследил съм от уважаемия ми учител г. Я. Стрезов. По такъв начин не само всекога и всекъде в делото съм сполучвал и целта си постигвал, ами и от висящи над главата ми беди съм бил избавян и предпазван, както няколко пъти по-горе видяхме.
Напротив, начинът на действие у г. П. Сарафов, у тоя кротък сега Сарафов, е бил диаметрално противоположен. П. Сарафов, както някога пок. Д. Миладинов, като да разполагаше бог знае на какви мощни подпорки и силни средства за борбата, ратуваше явно, откровено, силно и направо с отворени гърди — караше се, препираше се с най-силните неприятели и с това още повече ги раздръзняваше и въоръжаваше против себе си и против делото, та по тая причина мъчно можеше или и никак не можеше да сполучи в мисията си, макар и да се осланяше на някои от силните турци, догдето най-сетне и пострада, без да види плодът на трудовете си.