I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА
5. ВДИГАНИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ МИТРОПОЛИТ Г. НАТАНАИЛЯ ОТ ОХРИДСКАТА МУ ЕПАРХИЯ И ПОСЛЕДУЮЩИТЕ ПРЕСЛЕДВАНИЯ НА БЪЛГАРИТЕ ОТ СТРАНА НА ГРЪЦКОТО ДУХОВЕНСТВО И ТУРЦИТЕ
Щом се отвори Руско-турската война (април. 1877), непримиримите български врагове, гръкофенерците, намериха най-приятната почва и благоприятното благовремие за клеветите си, на които първи жертви станаха двамата български митрополити в Македония, охридский г. Натанаил и скопский г. Кирил, които по царска заповед бидоха принудени да оставят епархиите си всред плачеве и пискове от страна на наскърбений и нажаляний народ и да се отправят в Цариград, откъдето и не се върнаха вече, а едвам преди няколко години от днес позволи се на Екзархията да ги замести с други.
След владиковото отхождание от Охрид, като остана епархията без защита, номинална поне, против гръцковладичките интриги и уплашений турски фанатизъм и раздръзнена ярост, взеха да се преследват всичките по-видни граждани българи, да се затварят и заточват; да се гонят славянските църковни книги и люто да се наказва всекой, у когото би се нашла каквато да е българска книга или който би се заподозрял в българофилство. И най-първо, с една нечестна подлост, принадлежаща само на хищни зверове, человекообразни същества, и подобна на оная, чрез която преди 15—16 години биде опропастен покойний Д. Миладинов, падна немилостива жъртва, биде вдигнат и, съпроводен от мъки и изтезания, заточен в Азия митрополитский секретар г. Стоянчо Костов, родом от Враня, който изтегли нечути мъчения в негостоприемните азиатски пустини до дадената след войната и мирът обща амнистия. [1] След него тринадесет души от по-първите охридски
1. Ето как стана това предателство. Един от священиците, оной,
278
граждани, първенци и църковни настоятели, между които и 80-годишний старец духовник поп Анастас, бивший председател на църковната българска община, както и друг един свещеник, поп Яким Маленков от Месокастро, бидоха затворени;
когото споменахме по-горе като най-ближен съветник на н. в. пр. владиката Натанаиля, именно поп Христо Маленков, звяр в человечески образ, става гнъсно оръдие на гръко-турската злоба. Юсуф ага, синът на поменутий тоже владички приятел (!) Абдурахман ага Мечов, пожелал да стане юзбашия на полицията — полицейски пристав в града ни, та молил се в Цариград, като същевременно проводил там и едно общеградско свидетелство за доброто (?) си и похвално (!) поведение (макар и да беше то по-лошо и от зверско), да би му се отстъпила желаемата служба, която обаче никак му се не отстъпи. Малко време след владиковото отхождение от епархията поменутий поп Христо представя на всекой от махалските мухтари отделно един махзар, писан на турски, за подписване и подпечатвание с уверявание, че съдържанието му било същето, каквото е било и на предварително подписаний за препоръка на Юсуф ага, но който не сполучил, та нужно било препоръката да се повтори с друг, втор махзар. Простите махалски мухтари, едно, като не могли да подозрят, че поп Христо би дръзнал безчеловечно да работи против българщината, друго, увещавани от него като от страна на Юсуф Га, комуто никой не смееше да откаже нещо, никак не се подвоумили да подпишат и подпечат[ат] махзаря всичките един след другий, без никой от них да се осмели да поиска да го прочете у някой турчин, за да се увери в същността на съдържанието му. Щом тоя махзар се проводил, за където бил приготвен, ето че дохожда от Цариград телеграфическа заповед: «Владичкий секретар Стоянчо Костов незабавно да се проводи в столицата.» Ето как последний биде дигнат от Охрид и проводен в Цариград, а оттам на заточение в Азия. Како е прекарал, окаяний, пътуванието и пребиванието си в заточението, сам он си знае. Но в Охрид никой не заподозря измамата и че подобно подло предателство чрез подпечатаний махзар биде той дигнат, нито щеше да знае някой това и до днес, ако след време не се научехме от писмо Натанаилово из Цариград, където н. в. пр. бил видял с очите си същия тоя обвинителен махзар, подписан и подпечатан от всичките махалски в Охрид мухтари. Дори тога всекой си напомни за поменатий махзар и се окайваше за своята наивна към поп Христа доверчивост, когото оттога вече народът намрази още повече.
Забел. Н. в. пр. г. Натанаил и секратаря му С. Костов, макар и да не направиха в Охрид някое голямо добро, но те извършиха едно важно нещо — съставиха едно подробно изложение на злоупотребленията, вършени от т. власт и въобще от мюсюлманите над християнското население. Подписано и подпечатано това изложение от цялата кааза, биде проводено на Цариградската европейска конференция от 1876 год., съдържанието на което дълбоко трогнало целия състав на конференцията, даже и самия английски делегат Солисбури.
279
а откако полежаха няколко време в охридский затвор, отведоха се после в битолските и оттам в солунските зандани, като узници, за каквито и бидоха употребявани в затворите. Вината, с която бяха обвинени, беше, че служели в църквите си по славянски и че църквите си снабдили със славянски книги, в които се споменвало името и фамилията на руский император. Извиненията и оправданията на злощастните затворници, че книгите не били по въздуха и тога докарани, а преди много време (на 1859 год., както сме казали другаде) и че били през цариградските гюмруци прекарани, нищо не им помогвали за оправдание. [1] Тие лежаха доволно време — няколко месеци, и църковните славянски книги, събрани из всичките охридски църкви, държаха се с години в правителствений дом, дето служеха за седалища на членовете — аазите на идаре мезличи! Така в църквите гражданите бяха принудени пак да се лишат от славянский язик, който така отново биде изгонен из охридските църкви. Кога и как се повърнаха тие
1. През 1875 год. за серский, Керван-панаир наричан, брат ми донесе от Русия няколко тела църковни книги за продаване. Но тие, по гръцко надумване, бидоха задържани от властта в Солун, за да се прегледали уж от цензурата, а на дело, за да се запрат, догдето мине гореречений панаир. Тая интрига беше дело на гърка Адосиди бей, царигражданин, който тога занимаваше служба на валийски муавинин — помощник в Солун. Там книгите се преглеждаха уж цели четири месеци и щеха може би още и до днес да се преглеждат и да стоят там, ако не беше се застъпил за них руский в Солун консул и самото в Цариград руско посолство, след настояванието на което книгите, попрегледани уж надве-натри, предадоха ни се подпечатани с правителствен печат като одобрени. От тие 4 тела книги двете се продадоха още тога, а другите две останаха и във време, когато славянските книги бяха събрани от охридските църкви, нашите стоеха у дома. Някои от турците бегове бяха се заканили и против тях и нас, но някои от гъркоманите не им допуснали да турят в действие заканванието си под предлог, че нашите книги били одобрени от правителството и че ние не сме били уж от оние люде, които така лесно били могли да ни преследват и обвиняват. При всичко това, ние не седохме много време още у дома, както ще видим ей сега нá.
280
книги и дали се възвърнаха или не и как повторително се въведе славянский язик, как се освободиха затворените граждани— всичко това не ми е известно, тъй като изпомежду това време, когато тие лежеха в затвора и когато църковните книги се обраха, аз не след много време по това, именно на 1-й февруарий 1878 год., подплашен от страх да не би да бъда преследван от правителството, принудих се да бягам в Сърбия, както ще се изложи непосредствено. Когато речените затворници доведоха се в Солун, аз и брат ми бяхме вече там и ги видяхме, когато ги водеха като узници.