I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА
4. ТРИ-ЧЕТИРИГОДИШНЕ ПРЕБИВАНИЕ МОЕ В ОХРИД ОТ СРЕД 1874 ДО НАЧАЛОТО НА 1878 ГОДИНА
В предидущата глава казах, че след свършванието на учебната ми 1873/1874 година в Битоля оставих тоя град и отидох си у дома, в Охрид.
Отиваещем си, пътем, в Ресен, разболях се от лоша треска, заедно с която и пристигнах у дома си несвестен почти от нея и едвай през зимата могох да се избавя съвършено от болестта, Но не и от произлязлата от нея слабост, която през есента на 1875 година, кажи, ме остави, сир. тъкмо след една цяла година.
През лятото на същата година брат ми Петър отиде в Русия (Орлов) по търговия, да купува катинари, които донесе в Прилепский панаир, да ги продава. Там тога, слаб още, отидох и аз. Началото на търговията му предвещаваше добър успех и приятни сетнини, така щото, ако не беше се появила долуизложената пречка, ние днес щехме да бъдем нещо като търговци и по-състоятелни, а не като досега, на стари години, деня и нощя да работим, като чужди слуги — учители и покорнейши подвластници, и пак да не можем да се прехраним, ла и не всекога, да бъдем принудени да се молим на един и на друг, за да ни найде или да посредствува за някоя служба колкото за прехраната ни. За наше нещастие, около сред панаира, който ставаше от 1-й август и траеше до 15-й от същий, внезапно се чу в прилепската чаршия телялин, който призиваваше верните мусулмани немедлено да си отидат всекой в роднийт си град, за да се заловят за оружие като войници — запасни, та да идат срещу ердзеговинците, които били въстанали против правителството. [*]
От това нечакано проглашение всички в панаира останаха смаяни: и купувачи, и продавачи. Търговията мъгновено спря — купувачите мохамеданци, повечето албанци, длъжни бяха да прекъснат купувателната си работа и незабавно да тръгнат по
257
царската заповед всекой у дома. Така и нашата търговия още при започването си се сконча невъзвратно. И двамата ние, след разтурванието на панаира, отидохме си у дома, където цяла почти година преседохме празни, чекаещи да се разведри уж политический небосклон, та да излезем навън, за да търсим работа — аз учителска служба, а брат ми, несъмнено, някоя търговийка с железни изделия или и с книжарство. Но вместо да престанат бъркотиите в държавата, а тие още по-голям размер взимаха: станаха българските въстания и кланетата, отвори се войната със Сърбия и явно се предвиждаше Руско-турската.
В такъв случай ние не можехме вече да устоим повече време срещу скудостта — трябваше, даже нужно беше, както и да е, да се заловим за някаква, каква-годе работа, от която да извадим най-необходимите поне разноски. Но за каква друга работа можех да се уловя аз, ако не за учителска? А пък къде да найдех таква? Местните училища имаха си вече нужнийт персонал учители, та не беше възможно да се прибавя и аз, толко повече, че и приходите училищни бяха съвсем оскудни. А да изляза навън от града, за да търся служба другаде, не позволяваха обстоятелствата — подозренията и техните неминуемо лоши следствия туряха всекого в трепет. Едно нещо обаче ме насърчи да измисля и предприема откриванието на частно в града ни училище, [1] с частна плата, плащана от самите ученици, каквото имахме още през 1854—1855 година. Това, което най-много даваше ми надежди за успехът на подобно предприятие, то беше: незавиднийт вървеж на общинските в града ни училища въпреки големите надежди на гражданите, които хранеха на народнийт пастир н. в. преосвящен-
1. В това време възможно и лесно беше откриванието не само на общи български или и каквито да било училища, а и на колкото щеш частни, стигаше само да имаше ученици, които да ги посещават и поддържат, защото турското правителство нито запрещаваше, нито даваше някакво внимание на училищата. След войната обаче, а особито няколко години по-сетне, по причини, които ще изложа другаде, турците, както вече е известно, взеха строги мерки против разпространението на българското учение: не само частни български училища не позволяват, но и на общинските разновидно препятствуват, като задължават учителите да се снабдяват с правителствени позволителни документи — дипломи, които обаче им не дават. А където по-преди нямало българско училище, никак не е възможно откриванието на такво.
258
ство св. охридский г. Натанаиля. Последний, от когото няколко пъти повторително поисках позволение, не рачеше да ми допусне. Но като го видях непреклонен, а, от друга страна, като знаех слабостта му, че не беше в състояние да ми запрети силом; и, от третя, принуден от закона на самото си самосъхранение, аз се реших и въпреки неговото упорство през 1875— 1876 год. да открия частното си училище, което кръстих «Съревнование», с цел да накарам общите училища, които живееха живот безжизнен, в надпреварвание (синагонизъм) с моето, та така, волею и неволею, да се съживят и те и да се поправят.
В това училище отначало още се стърчаха около 30—40 ученици класни и първоначални, от които първите плащаха ми по две лири годишно, а вторите по една.
Това ми частно училище, което доволно напредна, може да се удържи само 1 1/2 год., когато, поради някои важни причини, особито же поради сиромашията на мнозина от учениците, които не бяха в състояние да продължават плащанието, а най-вече вследствие на страха, който тога владееше поради избухванието и следванието на Руско-турската война, принуден бидох да го закрия. На седмий месец от съществуванието му представи на изпита такви плодове, които, без всекое преувеличение казано, учудиха слушателите, а особито изпитателите, между които най-първо място заемаха н. в. преосвященство митрополит Натанаил със секретаря си С. Костов и доктор Константин Робев. Дядо Натанаил, въпреки прежното си противно към заведението разположение, както се спомена, биде принуден от самата действителност и неволно, така да се каже, да припознае и писмено в направений подир изпита акт големите успехи на училището ми. Измежду отличившите се изпитани ученици първо място държеха трима, една мома и две момчета, които, след като се поучиха и другаде още малко време, заеха учителска служба, а двамата последни и до днес учителствуват превъзходно.
След закриванието на заведението ми, поседох си за няколко време у дома празен до началото на 1878 год., когато, както ще се каже в последующата глава, поради съмнение на преследвания от страна на правителството, измъкнах се от града полускришем около мес. февруария същата година, та отидох в Солун, където ме чекаше брат ми Петър, който по същата причина два месеца пред мене беше направил същето и купил бе във Воден около 2—3 хиляди оки цървен пипер и го пратил по море в Сърбия. Оттам през Дедеагач тръгнахме за Тракия; брат ми остана там — в Едрене и Цариград, а аз през Бълга-
259
рия, та в Сърбия и пр. Но да се повърна, за да изложа дотогашний вървеж на църковно-училищните работи в Охрид и епархията му.
Ние оставихме тие работи до година 1861, част първа, глава III, когато аз оставих града и отидох да учителствувам първо в Прилеп, сетне в Кукуш, пак назад в Прилеп, после в Битоля, места, в които пребидох далеч от описуемото ми месторождение едно временно разстояние от 14 години, през което нямал съм леснота и удобства, разбира се, да следвам и наблюдавам отблизо течението на църковно-училищните в града и епархията ни работи, та да бих могъл да ги отбележа подробно. Поради това не ще ми се припише, разбира се, за грях, ако от неволя съм принуден да огранича описанието си тук в кратки някои само чърти, а да пропусна и много може би по-важни подробности по църковний въпрос в града, за който говорим, и в епархията му, както и по училищний. Прочее, основаван на спорадически сведения на тия важни въпроси, наемам се да ги изложа вкратце, като се старая, колкото ще ми бъде возможно, по-малко от важните неща да пропусна.
И първо — да говорим по църковний или владичкий [въпрос].
След уловението и погубвението на покойните братя Миладинови епархиотите ни, а преимуществено предвождающите ги по въпроса охридски граждани, уплашени, от една страна, вследствие погибелната катастрофа на Миладинови и от заканванията на Мелетия, залъгвани от помилкванията и лицемерията на последния, от друга, прекъснаха гоненията против него и временно се уталожиха за две-три години, като и сам той предпазваше се донегде от явни злоупотребления, за да привлече уж народа, та да се осигури в епархията. [1] Но като той, мислящ себе си за затвърден вече в епархията, почна по обичая си пак да върлува, народът взе да роптае и постепенно да му се противи, догдето най-после и се оплака против него
1. В разстояние на тие две-три години, а именно на 1862 година изгоря митрополията в Охрид, някогашната патриархия, съградена на 1730—1735 год. от патриарха Иоасафа, родом воскополский влах, а украсена от 4-й охридский митрополит Калиника, който, като изкусен живописец, изписал бе я и я украсил твърде изкусно с разни живописи. Нея изгореха внуците и слугите на предметний ни владика Мелетия, които заедно със Стефаниовийт син Костакия и с Хр. Манчевийт Димитрия пирували и беснеели в нея вечерта пред изгорвението ѝ в отсъствие на владиката, който тога се намирал вън, по епархията.
260
пред Патриархията, от която тога искаше не вече български владика или възобновлението на независимата Охридска архиепископия, както по-преди, а просто заместванието на свирепаго Мелетия с друга личност, [1] даже и без да определи коя. Това, чини ми се, биде около 1864 година. Патриархията, одързостена от слабостта и ничтожността, така да се каже, на новите искания от страна на непримиримите и върли претенциозни по-преди охридяни, не рачи нито да погледне на них, нито мигна от техните маловажни тупурдии. И ето защо те напразно толко време — 3—4 години — се мъчиха без никаква надежда за сполука.
Едвай през 1867 год., когато страхът от Миладиновото опропастение беше се позабравил и откато напразно се изчърпиха всич[к]ите миролюбиви средства и умолителни поземни поклони пред Патриархията, народът се е свестил и усетил прежната си грешка, за която се разкая безполезно, та пак отново се присъедини с българските представители чрез свой парочит представител, пок. М. Манчев, който седе там до окончателната сполука. От това време вече именно, от 1869 год., епархиотите наши прекъснаха за втори път всекое сношение с Мелетия и с Патриархията му, прекратиха и владичнината му, отделиха се явно, като си съставиха особен за управлението на църковните работи съвет под название «Старейшина» — църковна община с председател духовника поп Анастаса, а по-
1. Тая грешка от страна на охридчаните много повреди, както казах и другаде, на сполуката им в църковний въпрос, като при това биде при чина и на много по-големи и по-тежки трудове и по-скъпи жъртви, до гдето да се достигне до една приблизителна точка в гонимата цел, тъй като оставиха българските в Цариград представители, с които през 1860—1861 год. бяха се сдружили, а се отправиха пак отново до Патриархия та, и то с по-слаби искания — покориха ѝ се, така да речем, като прекъснаха следуемата се от по-преди линия на въпроса, без да пресметнат, разбира се, вредата, която щеше да произлезе и произлезе от подобна една непоследователна постъпка или, по-добре, от едно народно изменничество и пагубно престъпление. Тая грешка, несъмнено, дължи се пак на интригите на нечисти от фанариотизъм патриоти, какъвто беше многословутий изверг Стефания и другарите му, и на отсъствието на чистосърдечни, проницателни и предвидливи като пок. Д. Миладинов и другарите му съветници, които не съществуваха или отсъствуваха вече, а повече на неумелостта на предводителите им като Пърличева и съдружие.
261
сетне поп Василия Касапов, най-учений и най-хитрий помежду свещениците, който сполучливо я управлява до смъртта си, случивша се малко преди дохожданието на българский митрополит Натанаиля. Същевременно не престанвеха от да се молят пред царското правителство да удовлетвори общите епархиални желания — снабдяванието им с български народен пастир. В същето време отказаха да приемат владиката във всичките църкви, а името му от службите изхвърлиха. Следователно той, заедно с неколцината си последователи, гъркомани наречени, при всичките многократно издействувани високи заповеди, останаха без църква, та принудени бяха да се църквуват в частна къща, даже до дохожданието на българский митрополит г. Натанаиля, когато, както ще се рече по-долу, последний биде от властта заставен да им отстъпи една от градските църкви и им отстъпи св. Враченската, в която и днес още се църквуват.
От друга страна, гръцкий владика Мелетий, отново се разяри и разпени против отстъпившите от незаконната му власт охридяни и взе люто да ги гони и свирепо да ги преследва. Първа жъртва на безчеловечните му свирепства едва ли не стана споменатий председател на общината, духовникът поп Анастас, който най-пръв от всичките свещеници се осмели да изхвърли от службата гръковладичкото му име и да го замести с името на българский в Цариград Св. Синод и с общинска, а не с владичка вула да венчае младоженци. Втора жъртва биде главний тогашен учител Гр. Пърличев, който биде проводен и затворен в Дебър, както и общинский секретар Я. Сапунджиев. [1] При тях не малцина още други охридяни, като пок. Гьорше Мустрев и син му Никола, Стефан Мустрев и друзи граждани, които с месеци лежаха в затвор, наклеветени като панслависти, тъй като у них намерили се някои славянски църковни книги. Подробностите на всички тия произшествия останват на грижата на ония, които в тие времена са били по-близо до общинските работи, а аз ще спомена само, че през
1. В това време в Охрид беше дошъл Йованче Сапунджиев, братовчед на Якима, който след 50-годишне в Атина отсъствие за пръв път тога виждаше месторождението си. Казваха, че когато той, вращаещем се пак за Атина, минал през Цариград, където се опознал бил с известний турски министър Фуад паша, издействувал бил от него амнистия за Пърличева и Я. Сапунджиева. Но Пърличев в автобиографията си нищо подобно не споменва.
262
тие няколко години вследствие на гръковладичките клевети преследванията от страна на правителството бяха вдъхнали ужас и трепет в българина и всеобща паника владееше във всекоя къща, малко-много като любителка на българското развитие отбелязана. Същата участ щеше да постигне и мене, макар и да бях отдалечен от града, ако самото провидение божие не беше ме защитило против пропастта, както вече е изложено в част I, глава 4. Утешителното беше само това, че понякога се представляваха и такви благоприятни минути (а то беше подир 1868 год.), през които владичките интриги не намираха напълно добър прием, тъй като ц[арското] правителство понякога, според взглядовете си, се показваше по-благосклонно към българските оплаквания и справедливите им желания.
Изпомежду това най-свирепата и най-продължителната борба между гражданите и владиката се води за манастиря св. Наума, през която не еднъж едва ли не последваха и кървави сцени, както подобни сцени станаха в Ресен, Воден и другаде поради църквите. Подробностите и на тия упорити борби и кървави сцени, като не съм в състояние да ги опиша подробно и точно, оставям ги на грижата на по-сведущите от мене.
Най-после, след много молби, неизказани мъки и изкусителни изтезания, дойде час, през който населението може да отдъхне малко спокойно, да се избави от теглилата и, речи, да забрави всичко дотогашно вследствие радостното известие за възтържествуванието на българското право над гръкофенерските интриги и патриаршески упорства. В първите дни на мес. марта 1870 год. пристигна в града радостната вест, че ц[арското] правителство най-после решило българския църковен въпрос донегде удовлетворително за българский народ и че решението му се ознаменовало и потвърдило със султанский ферман от 28-й февруарий 1870 год., който всъде, по цялото българско отечество, се приел с възхищение и тържества. Макар и тоя знаменателен за българский народ ферман и да не влизаше поименно нашата епархия абсолютно като българска изпомежду другите поименно изброени български епархии (и то благодарение, както се рече, на горепоменутата грешка на епархиотите ни), при все това обаче пак все таки оставаше една една вратичка, през която можеше тя, ако и с нови трудове, да се промъкне във ведомството на съставената вече чрез фермана българска църква, Екзархия наречена. А тая вратичка беше 10-й член на същий ферман, който член припознаваше за българска и позволяваше ѝ да се присъедини под ведомството на Екзархията и всекоя друга освен поименованите епархии,
263
християните жители на която би пожелали всите или двете трети поне от них да принадлежат църковно под Екзархията.
Сега вече на това основание единствено нашата епархия можеше и трябваше да се закрепи и гради действията си, както и всите други македонски епархии освен Велешката, поименована съща във фермана. На 1872 год. избра се първий български екзарх, следователно при всичките патриаршески протестации, негодувания, проклинания и схизми изпратиха се български владици от страна на Българската екзархия във всичките поименовани във фермана български епархии, а между тях и Велешката имà счастието да се причисли. Македонските обаче останаха висящи. Нашата, както и Кукушката, макар и да бяха се събудили по-рано от всички други в Македония, но първата, поради поменутата погрешка, а Кукушко-Полеянската, която тоже имаше в Цариград свой представител, поради друга подобна причина, изложена на мястото си, останаха да чекат сполуката на желанието си от милостта на 10-й член на фермана. Впрочем, като охридский представител постоянно пребиваваше в столицата, можè да се издействува правителствена заповед, за да станат в нея официални изпитвания — истилями, та да се узнае що желаят епархиотите. В същето време подобна заповед постановляваше да станат истилями и в Скопската епархия. Но в Кукушката, понеже представителите ѝ, по причина на парична скудост, не можеха да се удържат в столицата постоянно, а често се и сменяваха, оставаещи понякога и съвсем празно представителското си място, и още, понеже тая епархия, може би се сматряла като по-маловажна пред другите, истилямите у нея, както и други, отложиха се за по-насетне, както ще се види на потребно[то] им място.
Вследствие на правителствената заповед изискуемите се истилями в Охр. епархия станаха. При всичките владички кознодейства и разновидни фанариотски интриги, които тога, разбира се само по себе, трябвало да достигнат и са достигнали до апогеята си, пак охридските, както и скопските епархиоти българи са сполучили. Между всичките жители на гр. Охрид едвай 17—18 фамилии гъркомани българи са се намерили, които от интерес или инат да гласоподадат за в полза на Гръцката патриархия; във всичката Охр. кааза — около 700, и то благодарение на беличките власи [1]; а в цялата епар-
1. Охридските 100—200 влашки семейства гласоподадоха в полза на Екзархията, която отначало още заедно с българите си съжители припознаваха до дохожданието на сегашний митр. Григория — явление единствено. Но при тоя последния, от неумението му, разцепиха се и се присъединиха към гръц. владика.
264
хия, състояща се от около 40 хил. венчила, едвай 2000 венчила се отзоваха откъм Гръцката патриархия, и то благодарениена гопешките, маловищките и крушовските власи; всички други, около 38 хил. венчила, бидоха откъм Българската екзархия, които съставляваха не само изискуемите от 10-й член 2/3 от епархиотите, а тъкмо 19/20 от них, [1] след което не оставаше друго, освен да се признае епархията за българска и да ѝ се проводи български от страна на Екзархията митрополит, за какъвто беше препоръчан и избран вече зографский архимандрит г. Натанаил Богданов, родом от с. Кучевица от Карадачката скопска околия.
Това явление, естествено, разяри гръцкий владика и Патриархията му, които вследствие удвоиха и утроиха интригите и подкупничествата си както пред висшите власти, така и пред местната власт и местните силни бегове, дано се опразни някак този първий истилям и резултатите му като неправилен и несправедлив уж. Клеветите против българите тога надминаха всекоя граница, а подлостите и всекое беззаконно средство от гръцка страна взеха неимоверни размери, чрез които най-после и сполучиха донегде в целта си — опразни се първий истилям. Но незабавно нашите издействуваха заповед за втор, резултатите на който излязоха пак същи с ония на първия. И него обаче гръцкото духовенство чрез същите поменати средства пак опразни, но не може да уничтожи и третия, който даде резултати още по-благоприятни за българите, а по-отчаятелни за елинизма, нежели първите два по-прежни, защото всекога правдата си е правда и тя най-после надвива на всичките препятствия. Съще станало с истилямите и в Скопската епархия.
Следователно, избраните за тие две епархии кандидати, ръкоположени за митрополити от н. блаженство екзарха, изпроводиха се всекой в епархията си тъкмо пред великденските
1. Нека тук се огледат оние от чужденците етнографи и политици, които още може би се съмняват в националността на македонските жители и им приписват едни гръцка народност, а други сръбска, та нека уведомят претенциозните близки и околни държавици да поумерят надменните си претенции, вследствие на които напразно и по ветера изнуряват физическите си, икономическите и морални сили.
265
празници на 1874 год., [1] но не могоха да пристигнат за Великден. Посрещанието на н. в. пр. св. охридский г. Натанаиля какво стана в Битоля, изложих по-горе в гл. III, а тук нека ми бъде позволено да прибавя само какво биде то в Охрид — резиденцията му, където жителите не останаха по-долу в тържеството от битолчаните. Цялото християнско жителство от града, както и безбройно множество от каазата и епархията със свещениците и първенците си начело дигнало се бе на нога, за да посрещне първий си народен пастир. От Митрополията [2], та посред централната градска дълга улица, Папарница, надлъж по чаршията и по турската права улица Сарай махала и Сургюн махала, улиците и навън по полето, на два часа разстояние от града, всичкото това разстояние било препълнено с народ, който продължавал да върви към пътя, откъдето се очеквал да се появи н. в. преосвященство, т. е. съще така, както що беше и в Битоля, с тая само разлика, че в този последний град заедно с посрещаните българи излязоха ако не за посрещение, а то от любопитство и другите живущи в града народности, както вече е описано по-горе, власи например, гъркомани, турци и евреи даже, когато в Охрид единствената друга народност, турците, не взеха никакво участие в шествието, освен властта, която пратила едно отделение жандармерия за пазение тишината; нито се помръднал от мястото някой от турците, а със завист някак гледали на извънредното българско тържество.
Многоожиданий български владика дойде и влезе в Охрид, но не тръгна право в митрополитската св. Климентова църква по всекогашний в подобни обстоятелства случай, а се отправи в една частна, махалска, геракомската църква, където изпя узаконената и обикновена в подобни случаи молитва. А то
1. Понеже по причина на гръцките интриги изпращанието на ръкоположений вече митрополит закъсняваше, охридските жители, като излязоха от търпение, известиха рязко на Екзархията, че ако вътре в един месец най-много (до 23-й априлий) не им дойде митрополитът, всички епархиоти купно са решени да прегърнат унията със западната църква. Екзархията, подпомогната и от руский в Цариград посланик Игнатиева, удвоила старанията си, та сполучи да издействува царско позволение и нужните бератя, които, щом им се вручили, немедлено тръгнали всекой от двамата владици за епархията си.
2. Митрополията, както другаде се спомена, изгоряла бе преди 12 години, а за таква тога служеше една частна под наем къща.
266
биде така, защото още преди дохожданието му, по правителствено съизволение или заповед, митрополитската цъоква заедно с находящите се в двора ѝ училища биде силом чрез самата пласт грабната и дадена на гръцкий владика Мелетия по един доста забележителен начин, както следва:
Във времето, когато на двамата поменути български митрополити се дали императорските берати, написани по дотогашната обикновена редакция и форма, чрез които всичките намирающи се в епархиите им църкви, училища и монастири прогласявали са се напълно подведомствени на новите, български митрополити, в същето това време, за успокоение на гръкопатриаршеските възмутени и развълнувани от това духове, излязла и друга, съвсем противоположна заповед, която постановявала: св. Климентовата митрополитска църква в Охрид, манастирът св. Наумов, както и единствената в Ресен църква да се дадели на гръцкий владика и на последователите му; а също подобна заповед била дадена и в Скопие — заповеди, наистина непоследователни, но съгласни, разбира се, с взглядовете на макиавелската турска политика, чрез която, като, от една страна, чрез бератите се даваше на едната партия, българската, една част от правото им, от друга страна, същето това право уничтожаваше се чрез конфиде[н]циалните заповеди и чрез отниманието на горепоменатите заведения и предаванието им във власт на противната партия, патриаршеската. Щом пристигна в града известието за тие заповеди, почудихме се всички как би могло това нещо да стане, когато бяхме вече уведомени, че назначението на българский владика се потвърдило със султански берат и тръгнал вече за епархията си, нито щеше ни се да повярваме в подобна двоелична политика на правителството, догдето не се уверихме очевидно. Тие са думите на съгражданите ми, които са ми разказвали гореизложеното. Това същето почти е било станало и за Скопската епархия.
Вследствие на поменатата вече противоположна заповед местната власт в Охрид немедлено пристъпи към изпълнението на буквата ѝ, но народът в града не можеше, разбира се, така лесно да се опрости с предедовото си наследие, та стана на нога и не рачеше да се покори на властта. Затвори прочее църквата и ключовете ѝ скри; а боеещи се да излезе наяве, проводиха се жените и децата да бранят от похищението предметната църква. Властта тога се принуди да доведе на помощ и едно отделение от пребивающата в града редовна войска, от която обаче жените никак се не уплашиха, а ячко опряха ѝ се.
267
Но що можеха да сторят едни безсилни жени против въоръжена войска? Разярените войници, по заповед на насъсканий от владиката командир Кел Хасан ага, родом помак от гр. Ресен, обърнаха против беззащитните жени дръжките, даже и щиковете на пушките си, а командира — гърбача си. Но разярените жени за нищо не считаха ни камчици, ни пушки, ни дръжки пред опасността на предедовата си светиня, а като лъвици продължаваха съпротивлението си с викове и нападания, някои даже се одързостиха да грабнат — от ръцете на самите войници насочените им пушки — нещо, което, ако беше станало в присъствието на мъжите, непременно щеше да произведе кръвопролитна сцена и пагубна катастрофа. Мъжите, скрити по къщите си, гледаха отдалеч с любопитство и страх съ[ще]временно на неравната борба. Най-после амазонките, при всичките си упорства, уморени от бойове и тласкания, бидоха чрез грубата сила отстранени; железните църковни прозорци пререзани (претрити) с дюрпия (пила) и църквата занета и предадена на гръцкий владика Мелетия, който от своя страна взе да се разполага с нея като със собствен свой чифлик: главното училище преобърна на митрополия — владичкий дом, а първоначалното, здание великолепно — на конюшница (яхър за коните си), когато около 500 ученици, малки и възрастни, както и учителите им, немаещи къде да следват занятията си, скитаха се по улиците като пусти говеда. На всичко дотук казано по въпроса за митрополитската църква очевидец съм бил и сам аз, а майка ми, стрина ми и други още наши сродници жени, защитници на църквата, опитаха и облагата на гърбача или на пушкините дръжки.
На такво състояние се намираха църковните работн в Охрид, когато — и след като — пристигна българский митрополит г. Натанаил. След дохожданието на последний, през същата тая година, гръцкий владика по един приблизителен с изложений начин похити и манастирът св. Наумов, втората охридска светиня, както и църквата в Ресен. Но подобно състояние можеше ли да се търпи за дълго време? Никак! Гражданите, наскърбени до глубината на сърцето си, нищо не щадеха и на всекоя жъртва бяха готови, за да би могли да възвърнат похитените им драгоценни светини. Употребиха прочее всичките възможни средства, за да отстранят от най-драгоценните за града праотечески заведения тоя неканен гост, свирепий звяр, гърка Мелетия, но никое средство не биде в състояние да обори владичките интриги и подкупничества, освен пак същето последне средство. «Клин клин избивает» — обещаха се и се дадоха
268
тъкмо 200 и словом двесте турски лирички, непокътнати, на битолский мутесарифин, който и нарочито за това дойде от Битоля, та с един майсторски начин изтика гърка из църквата и училищата и ги предаде на гражданите. Щом пристигна, мутесарифинът с един удобен начин предложил Мелетию да отстъпи занятата църква на охридяните срещу друга, която тези последните щеха да се задължат да му дадат; но той никак не мигнал, нито му било грижа за предложението, което мутесарифинът, догдето поседе в Охрид, няколко пъти бил му повторил. Като видя, че фанариотинът не ще да го послуша, тъй като последний знаел, че пашата нямал власт да го насили, а да се изгубят 200 лирички не беше маловажна и презрителна сума, най-после мутесарифинът против лукавщината на гърка употреби турска хитрост — разгласи, че щел да си отиде в Битоля, като същевременно даде заповед да се докарат и кони — мекярета, за да се товарат вещите му. От друга страна, мигна на българите граждани да са готови за превзимането на църквата. Когато всичко било вече готово за тръгване уж, мутесарифинът обадил Мелетию да дойде при него, да се видят за последен път, ако желае, тъй като щел вече да си отиде. Лукавий фанариотин, без да заподозри по-изкусната хитрост, тръгнал да отиде в правителствений дом при мутесарифина, за да си кажат взаимното «сбогом». Последний, откато го приел учтиво, разбира се, по турс[к]и, в стаята си и се поразговорили няколко минути, станал прав и като го помолил да поседе малко, догдето той да се разпореди уж по пътуванието си, излязъл вън от стаята. И веднага щом излязъл, пашата застоил на стайната врата двама стражари с пушките им в ръце, като строго им заповядал да пазят да не би излязъл някой, т. е. владиката, вън, следователно по такъв удобен начин затворил и си тръгнал да си отиде, като на гражданите заповядал немедлено да прибързат да изтикат от църквата и училищата владиковите слуги и всичко, що е владичко и що би намерили там негово, и да го докарат в правителствений дом, в самата оная стая, в която стоял владиката. Тога всичките, малко и голямо, юрнаха се, та изтикаха от църквата и училищата все, що беше владичко, и му занесоха в стаята сламата даже от комите, въгленята и готвуваните му в тава риби, от една страна изпържени, а от другата сурови, като балаклийските в Цариград, и пр. — всичко му натрупаха в стаята на стог, пред неговите очи и крака, та си занеха своето притежание.
Така отмъстиха, речи, Мелетию за по-прежнето от негова страна насилствено похищение на същата църква, което се из-
269
ложи по-горе. Първото стана през мес. априлий, а последнето след шест недели, около 14—15 май. И в двете тие произшествия случи се да бъда в Охрид, очевидец-свидетел. Мелетий стоя три дни в поменутий затвор, след които, като излезе, невиден бист от града — избяга вън, по епархията, където би го приели малцината му привърженици. След това българский митрополит, по по-висока заповед, отстъпи на неколцината в града гъркомани една от осъмте градски църкви, св. Врачанската, за която и по-горе споменахме. Оттога вече църковните работи се поуталожиха, управлявани от българский владика, до втори случай, както ще кажем по-долу. Само манастирят св. Наумов и ресенската църква останаха и още и до днес стоят в гръкофенерски ръце, при всичките залягания от страна на българите да си ги вземат назад.
Сега да дойдем до училищно-язичний въпрос.
В първата част на настоящето ни, год. 1861, оставихме училищата и църквите в Охрид и Струга, както и по цялата епархия, с българский язик на преддверието им, или инак, той едната си нога държеше вътре, а другата вън. В Струга например, както в училището, така и в църквата, българский язик беше почнал да се въвежда още през конеца на 1857 год., а в началото на 1858 г. беше се, току-речи, съвсем въвел, така щото на изпитанията от същата година учениците дадоха ясни доказателства на огромни на него успехи. На 1859 год. не останвеше да се желае друго освен напредванието на заведенията посредством народний ни язик. В Охрид той вървеше по-слабо и по-медлено; през 1859 год. — 1860 почна да се въвежда ту в частно училище, ту в общите, ту в новооснованото кошишко, а в църквите тук-таме почна спорадически да звучи народний ни глас и постепенно да разширява размера си, но не беше се още ни в едните, ни в другите здраво утвърдил, доколкото би трябвало, когато при дохожданието си през средата на 1860 год. Мелетий ги завари незаякчени, а с последующата на 1861 год. Миладинова катастрофа попари ги като слана. Подир, щом помисли себе си за малко-много затвърден в епархията, Мелетий се въоръжи против българский язик и го изпъди отвсъде из училищата и църквите; по-упоритите свещеници, учители, църковно-училищни настоятели и по-събудените градски първенци, както се каза другаде, люто преследва; кошишкото училище, което официално за българско беше се основало, затвори. В болничкото, основано и то за българско, не остави да се въведе българский язик. За откриванието и закриванието на тие две училища като български и
270
въобще за въвежданието българский язик в учебните и молебните заведения в Охрид виж подробности в горепоменутата ми статия, обнародвана в няколко броя на в. «Съветник» от 1862 год. Народът всичко това с крайно негодувание и душевно прискърбие търпеше, но уплашен, нямаше що да чини — не смееше явно и дръзко да се противи, а само чекаше по-удобен случай. През 1862 год. охридските кожухари, търговци в Цариград, воглаве с интелигентните И. С. Манчев и Д. Паунчев и по побуждение на съотечественика си учителя г. Я. Стрезов, съгласиха се да съставят и съставиха един здрав фонд от 600 лир. турски, с лихвата на който, както и с други от същий еснаф ежегодни приноси в един по-сгоден случай да открият, устроят и поддържат български в града ни училища или, по-право, съществующите гръцки да преобърнат на български и да ги поддържат, както казахме, без намесата на ръждасали някои старци. Но тога за тога, поради гореизложените причини, не смееха още да прогласят явно целта си, а я таеха под булото на «училища» без никаква боя — шар, български ли, или гръцки. През 1866—1867 год. и по-сетне, когато гражданите почнаха явно да противодействуват на гръцкий владика и се отказаха вече от ведомството му, то тога всъде в училищата и църквите на епархията се въведе българский язик, а в града се доведе и учителка българска, известната баба Неделя, дотогашна в Прилеп учителка, която, при всичките непристойности в учебно и нравствено отношение, описани другаде, брои ще се за първа българска в Охрид учителка, във времето на която, при другите, настоятелствува и брат ми. В мъжките училища тога няколко години наред учителствуваха пок. Григ. Пърличев в класното и Д. Хр. Узунов в първоначалното, в което дотога следваше да се преподава по ланкастерската метода.
Така следваха си училищата и църквите до дохожданието на българский владика, н. в. пр. г. Натанаиля, който ги намери все на български язик. А за успехите им до негово време не ща да говора, тъй като по тоя въпрос има разни мнения, благоприятни и противни. Колкото за моето мнение, то се колебае между двете мнения, а повече клони към последнето, тъй като резултатите на многогодишнето учителствувание на едни и същи лица в едно и съще място, доколкото се вижда от учениците им, особито в нравствено отношение, не ми се виждат дотолко удовлетворителни, колкото би могло да се очаква в подобен случай, на което би се съгласил всекой, който познавал лично ментора и управителя на училищата в това време.
271
Трябва при това да се забележи, че горепоменутий училищен фонд, твърде заздравен и даже поумножен по-сетне, нема честта да достигне назначението си, да се употреби за първоначалната си цел, училищата, изцяло; защото гражданите, особито кожухарите, основателите му, бидоха принудени да го разнесат по нуждите на църковний въпрос, за които нужди и много още други дългове се притуриха, така щото мнозина от по-първите и по-имотните граждани съвсем се съсипаха материално, като за огромните жъртви подкрепяха се с надеждата, че щом се снабдят с български владика, той като с магическа тояжка ще изравни всичко, ще вдигне всичките несгодности — ще уреди училищата и църквите, ще им изнамери доходи, ще им изплати дълговете, ще вдигне мъките и притесненията на населението, които то страдаше от притеснителите, и пр. За жальост обаче скоро се узна, че всичките тие надежди [не] бяха нищо друго освен илюзии, надежди, основани на пясък. Истина е, че народът възлагаше на владиката надежди и за работи съвсем надменни, които никак не бяха от неговата компетентност, които никак не влизаха в кръгът на неговите права и сили и които не би могъл да извърши и удовлетвори населението и най-способната от подобен сан личност, и най-достойний владика, съще така сир., както някога евреите, що се надеяха на месия да ги избави от политическото робство, от под властта на римляните, да ги награди с чинове, със съкровища и със земни блага и слава и пр., за което бидоха и изобличени от И. Христа. Лошето е тук, че и оние надежди за оние работи, за които народът можеше и право имаше да очеква от българский владика, останаха неизпълнени. Аз и друг път (Матер. за живот. бр. Милад., стр. 58, бел. 1) имал съм случай да напомня, че едно от най-тежките нещастия за Македония по църковно-народното дело било е и това, дето първите български владици, като кукушкий Партений, охридский Натанаил, пък и сегашний Григорий, велешкий Дамаскин и скопските Доротей и Кирил (още по-сетнешнийт Максим), случи се да бъдат недостойни за сана си и някои от них такви слабохарактерни личности, които не бяха в състояние да се борат с трудните обстоятелства, при които бяха им поверени да управляват епархии в Македония, толко повече, че за будни противници имаха насреща си изпечените в лукавство и специалистите по интриги гръцки владици. Но училищата поне, църквите и приходите им влизаха във ведомството на българский владика и бяха от неговата компетентност, но нито них умя да уреди удовлетворително, нито них н. в. преосвященство биде спосо-
272
бен да поправи и поуреди, а може с всекоя вероятност да се каже, че повече ги разбърка със своята неразбрана намеса в них. Той обичаше да обещава много и големи работи и да се хвали, че ще ги изпълни, когато, за жальост, не бидохме честити да видим нищичко изпълнено. Още от Цариград, последователен уж и верен на обещанията си, през 1874 год. проводи в града ни един учител на своя издръжка, платата му обаче едвай след 7—8 години чрез принудителни средства в София благоволи да му плати. Щом пристигна в епархията, залови се да урежда уж класното в Охрид училище във вид на нещо като полугимназия, с няколко учители, но повече му размъти водата, вървежа, отколкото да я избистри — разбърка вървежа му повече, отколкото да го оправи. Действително, н. в. преосвященство не беше человек с недобър дух, с недобра воля, напротив, той желаеше доброто, мислеше да направи нещо цобро, но му липсваха нужната способност, разсъдителност и ум. Той не беше способен да избира достойни и подходящи лица било за учители, било за свои съветници, за каквито избираше такви бездарни твари, които можеха да угаждат на неговите слабости, а не по-силни от него, които в нужда би могли със съветите си да го предпазят от някоя голяма грешка или да вършат работа. За доказателство може да ни послужат един-два само примера, очевидни факти. За най-ближен свой съветник и, речи, любимец н. в. преосв. държеше в митрополията си един свещеник, поп Христа Маленков, най-развратното, най-грубото и най-злобното същество не само измежду свещеническото съсловие, но и между всичките граждани, който може би и да спомогна и в изкопавайнето гроба му, за когото ще кажем нещо повече по-долу; и то защо го държеше? За мъдростта ли му? За учеността ли му, или за опитността му? Не; защо нищо подобно у него нямаше. Ами за какво? — По неизвинителните извети, че за хатъря на силний тога в града ни Абдурахман ага Мечов, който уж държеше българска страна! С цел да умножи и осигури уж училищните средства, н. в. пр. събра в едно приходите на всите градско-варошки църкви; то добре. Но за главен настоятел и безграничен над тях разпоредител назначи лице, което не се радваше на общето доверие, именно г. Григора Скопачев, и то пак защото последний знаел каравлашкий язик, който твърде добре говореше владиката. За управител-директор на устроената уж полугимназия назначи един третокласен възпитаник на белградските школи, който не беше да се не подозира за сърбофил, но умееше твърде изкусно да се митка и преструва пред владиката. Той
273
беше пок. Секула от с. Бороец. По-свестните и по-първи граждани н. в. пр. ритна от при себе, а тие, гледаещи детинските постъпки на владиката, страшно негодуваха, но нищо противо му не действуваха, утешавани с пословицата: «Що сме купиле, това ке ядиме»; какъвто и да е, наш е, велеха тие; ние си го избрахме, та ке го търпиме, стига що не е зъл гонител като гръцките. По-нетърпеливи обаче някои осмеляваха се и да му забележат понякога искрено, че съветниците му ще опропастят и него, и епархията, както и стана по-сетне. Но н. в. пр. на приятелските съвети всекога монотонно и лаконически отговаряше им с прочутото «аз всичко знам», т. е. нямам нужда от вашите съвети, аз познавам человеците и според познанията си и достойнствата им избрал съм съветниците си, сир. подобните си, та така ги отбивал. А за панагон на всичко напоследне доведе и съвсем глупавия си брат, Златана, който, след неговото отхождание, изигра в града ни една досущ глупава рол, за която ще се каже нещо по-надолу и на която стана жъртва не само той, но и мнозина невинни граждани. Когато за пръв път един от гражданите го видя, който не бе видял владиката, пошушна ми на ухото: «Оной човек да има умен брат не е възможно.» Той с това искаше да каже, че не само владиковий брат е глупав, но и сам владиката не е възможно да е умен, тъй като брат му е толко глупав. За жальости нещастие на епархията ни всичко, що предвиждаха оние смели граждани, се изпълни, повече даже, отколкото те бяха го предвидели. И първо, колкото за поп Христа Маленков, ще видим безчеловечното негово поведение в предателството му за опропастението на владиковий секретар г. Стоянча Костов; а за главния църковно-училищен настоятел и общ разпоредител на общеградските църковни приходи, г. Григора Скопачев, стига да се спомене, че когато след владиковото отхождание гражданите поискаха му сметките за двегодишнето му разпораждение, негова милост не може да даде никакви, а съвсем изгуби конците и се осмели даже да каже, че не бил длъжен ним да дава сметки, а на владиката, който бил го назначил на тая служба. Няколко пъти се назначаваха сметни комисии, в една от които имах чест да бъда член и аз, за да му прегледват сметките, но при всичко, че с месеци всекоя от тия комисии се занимаваха с разглежданието на тия сметки, никак обаче нещо определено не могоха и не сполучиха да извадят от них и така пак изметкани ги оставиха, както и до днес си стоят. Колкото за училищата, казано е отчасти по-преди, че и те не бяха за похвала — тие живееха живот безжизнен. Ето големите надежди на наро-
274
да върху българский владика, г. Натанаиля, на що излязоха. При всичко това народът го обичаше и го почиташе не за някое негово достойнство, а само и само защото беше излязъл от средата му, защото беше българин и всички го почитаха като собствен свой отец, който инак беше добродушен и незлобив, но при всичката си ученост прост и късоумен, никак неприготвен и неспособен за таква висока длъжност, каквато му бе се паднала да изпълнява. Той желаеше да прави добро независимо от причините, които го задължаваха на това, но не умееше как. Хранеше в митрополията си доволно число сирачета, за да ги възпитава; но, от друга страна, не плащаше или поне мъчно плащаше каквото от чаршията вземеше, та добрините му, речи, ставаха на чужди гърбове, на чужди разноски. И днес още взаимнодавците му в Охрид възможно да си недополучили заемите от него. Н. в. пр. често в църква проповядваше словото божие и от проповедите явно се виждаше непрезрителната му богословска ученост; но народът се нуждаеше не толко от църковни проповеди, колкото от училищни уредби и от външни някои условия, каквито например бяха нужни ловките и мъдри от негова страна обношения с окружающите го елементи, особито с турците, за да би могъл с хитрото си към них поведение да умери поне, ако и не съвсем да махне теглилата на подведомственото си паство. Н. в. пр. никак не умея да се възползува от положението си, та да принесе малка някоя ползица в това отношение. Напротив, той още и повреди, както ще видим по-долу. Той ту съвършено се унижаваше пред турските бегове, та изгубваше пред очите им достолепието и важността на сана си, ту пък така безразсъдно ѝ непредосторожно се разговаряше с них, като да имаше за събеседници най-интимните свои другари. От подобното му поведение хитрите турци охарактеризираха го, от една страна, како съвсем простак, а, от друга, като незлобен и искренен човек, какъвто и си беше. Лошето беше, че той се мислеше за много умен и всеведущ — не познаваше слабостта си, та да се предпазва поне. Ще приведа един-два примера, за да би се пообяснило казаното ми. Един път, когато за битолски валия дойде известний Дервиш паша, н. в. пр. г. Натанаил отиде в Битоля, дето бил пристигнал и скопский Кирил, за да му направят нужните приветствия. Когато се представили пред пашата, само дядо скопский говорил, а наший богослов мълчел како няма риба. На пашиний въпрос: «Защо ли Натанаил ефенди мълчи?», Кирил отговорил, че тъй като н. в. пр. не знае турский язик, принуден бил и неволно да мълчи. Но про-
275
зорливий валия отбил извинението с една доста пряма и ироническа забележка, като казал: «Саниурум бòлгарче да бильмеюр», т. е. мисля, че и български не знае! Друг път еднъж, като му дошли на посещение турските охридски бегове, хитро и лукаво заставили го да влезе с них в разговор по политически въпроси и то било малко нещо преди избухванието на българските въстания. В тези разговори н. в. пр., при другите незрелости, осмелил се до неимоверна дързост, за да не кажа друго, като пред всичките отлични турци си позволил да каже едному от них долните думи буквално тъй: «Беже, Беже, ке дойде време, когато аз ке ми те съда, и то не е далеч», като същевременно почуквал го, приятелски де, по гърба му! [1] Присъствующите християни, особито секретаря му С. Костов ужасно се уплашили от безмерната му и безумна продързливост, та криво го погледнали, за да се сети уж, а турците взели да мислят сериозно, че като бил руски възпитаник, българский деспот ефенди има сношения с Русия, следователно, не е чудно и да знае що се кроело там за турската държава. С такви и подобни тем впечатления беговете излезли си от митрополията и оттога често пъти си ги напомнювали. Горното изражение на дяда Натанаиля, колкото несмислено, толкоз и опасно, било е, разбира се, плод на съвършената му наивност и неразсъдителност, следите на което скоро щеха да се заличат и забравят като симптоми на детинска простота, ако неожиданото избухвание на българските в Тракия въстания и последующата Руско-турска война не бяха се толко скоро появили, щото неволно да потвърдят на турците страхът от владиковите предсказвания. Оттога вече турците съставиха си пълно и непоколебимо убеждение, че българския владика е тясно свързан с политическите тежнения на източните българи и на Русия, и време само чекаха да го махнат оттам. Ето как се приготви и местна, макар и не единствена почва за неговото дигане от
1. Подобен язик н. пр. често е употребявал и пред простолюдието, особито пред селяните. Когато да отидеше в някое село, всите селяни, разбира се, щеха да се стърчат около него като около месия, за да му изкажат болките си. А най-лютите рани на селското население не са други освен угнетенията и злоупотребленията от страната на турците. За тяхно утешение н. в. пр. отговарял им: «Търпете още малко, та и това ще се свърши; потърпете още две-три години, та и от тие мъки ще се избавите.» Но не след много дни владиковите думи достигваха до ушите на турските бегове.
276
Охрид. За да отстрани от себе подобното подозрение от страна на турците н. в. пр. въпреки своите и народни чувства, когато се прогласи Руско-турската война, проводи девет души българи от града да воюват с турците против освободителната руска войска (макар и да имаше турци граждани, които с по-малка плата молеха да ги заместят), но вече беше късно. [*] Притворните и невинни българи войници, всите освен два-трима, оставиха костите си в Плевен, а и той не след дълго време биде дигнат от епархията, както ще се каже непосредствено.