За възраждането на българщината в Македония. Неиздадени записки и писма

Кузман Шапкарев

 

I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.

 

ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА

 

3. ЕДНОГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ В БИТОЛЯ, [*] 1874 ГОД.

 

 

След като през мес. август 1873 год. оставих гр. Прилеп и си дойдох в Охрид, през октомврия на същата година получих от Битоля писмо от покойний доктор Константина Мишайков, един от най-първите членове на българската в тоя град община, от страна на която покойний с писмото си ме канеше за главен учител и управител на всите български училища в Битоля, като същевременно искаше да узнае колко годишна заплата бих искал.

 

С разменението на по едно-две писма могохме лесно да се споразумеем и съгласим и аз последнята седмица от мес. октомврия пристигнах в Битоля [1] и незабавно поех работата си в двукласното тогашне училище.

 

За да може да се разбере по-положително тогашнето състояние на българското общество в града, за когото говорим, в народно отношение и степента на училищата му в това време, необходимо нужно би било, мисля, да се отбием малко по-назад и да издирим отпреди стотина и повече години, та сетне последователно и постепенно да дойдем до онова време, за което имаме да говорим по-пространничко. И така:

 

Град Битоля не от много старо време, именно отпреди сто години, за да не речем повече, бил е чисто български град, но не толко голям и толко многолюден, колко що стана отпосле. В него българский язик дотога не бил липсвал от църковните служби. Една стара жена през 1864—1865 год. в Прилеп казвала ми е, че преди 70 години оттога в битолската малка църквица [2] служило се по български и че тя сама лично била се при-

 

 

1. Една седмица след тръгванието ми от Охрид за Битоля, именно в началото на мес. ноемврия, починал е у дома татко ми от старост на 85-годишна възраст.

 

2. Днешната голяма църква, храм св. Димитрия, съградена е подир тензиматът, т. е. подир 1832 година, когато подир тензиматът почнаха да се подновяват църквите из цялата отоманска държава.

 

240

 

 

честила в същата църква от български свещеник. Колкото за училищата, не зная какви са били те, тъй като нямам точни сведения, но вероятно, че и у них, каквито ги имало тога, същий язик трябва да е служил. По-надолу ще имаме случай да разгледаме откога именно взел преднина гръцкий язик. Българский язик даже и сега толко е общ в Битоля, колкото никъде другаде из Македония, щото турчин няма, който да го не знае и да го не говори чисто. Пазарът там става все на български. Каазата Битолска тоже е чисто българска освен няколко ближни до града села, които от скоро време са се населили от власи преселенци, та са ги и повлашили. Те са селата: Магарово, [1] Търново, Дихово, Нижо поле и други.

 

Турците наричат града Манастир, съответствено с българско название: Битоля — обител. [2]

 

Казват, че на днешнето му местоположение в старо време имало обители, от които добил е и днешнето си име, а градът тога е бил пò на изток, разположен на няколко могили до Буковската планина, които и днес се виждат, и носил друго име. Днешний град Битоля на днешнето местоположение и с днешнето си название, види се, да е съграден от българите. Една българска песен, пеяна Скендер бегу, свидетелствува, че тоя град носил си това име на Скендер бегово време. Ето първий стих на поменутата песен:

 

«Попленѝл ми Скендер бей Йòфче поле Битолско.» [a]

 

 

1. Покойний Д. Миладинов казвал ми е, че тяхното семейство било е от селото Магарово, но че след наводнението на преселенците власи воскополци в селото, дедите или пределите му са се преселили първо в стружкото село Мишлешово, а по-сетне оттам в Струга.

 

2. Българите го наричат Битоля, власите Битоле, гърците или по гръцки Βιτὸλια — Витолия, а само турците Манастир - което явно свидетелствува тождествеността с българското название: Битоля — Обител. Напоследне обаче власите-ревнители или по-добре румунистите власи, за да го докажат като от памтивека влашки или румунски град, измудриха му нови, румунски названия: «Толи-манастир» или «Капитоли» — имена, които тоя град никога не е носил. А пък някои от горещите и разпалени елинисти искат да го кръстят с елинското име «Окталофос», според несъществующий днес древен град, който някога лежал уж върху източните осъм могилки.

 

а. Виж в Сборника ми, кн. III, стр. 98, пес. 349.

 

241

 

 

Той е разположен днес при подножието на планината Пелистер [1] или Белистер — бяла щерна, върхът на която всекога белее от вечен сняг и всред него има едно езерце, образующе се от снежните води, а се изтича чрез потокът Драгоор, който върви посред града и се втича в реката Църна. То, езерото, понякога, от силни дъждове, пребликва и пониса голяма част от битолските чаршии.

 

Във време на турските анархии, при деребеюванието на Али паша Янински или и по-напред от него, когато от нетърпимите своеволия и зулуми на тоските арнаути-колунци, разбягали се жителите на влашките многолюдни градове Воскополе, Николица, Лънга, Опар и много други и на арнаутскийт Бюткук, тие бежанци нахлули на купове в Битоля и в околните ѝ села, както и по много други градове и села в Македония, където дотога едва ли тук-таме се намирала по някоя влашка фамилия, и ги препълнили, та като по-богати и нещо по-образованички, особито воскополците и николичаните, които в града си имали уредени училища и добра търговия, малко по малко взели да влияят върху гражданите (българи) на новото си отечество, Битоля и селата ѝ, и постепенно, чрез сродяване и тясно сношение с новите си съжители, почнали да претопяват тези последните в своята си влашка народност. От това по-богатите и по-благородните битолчани са власи или повлашени българи, които влашкий язик считали за облагородителен — цивилизаторски, и го употребявали в къщите си с гърдост. А пък поменутите няколко села и съвсем ги повлашили. За гърцизъм и гръцки язик тога не ставали никакви старания. Последний се употребявал само в църквата и в училищата, където несъмнено се е въвел не по-рано от паданието на Охридската архиепископия и след нахлуванието на власите, които съ[ще]временно с влиянието си взели в ръцете си и управлението на всичките обществени работи.

 

До 1839 година успехът на гръцкий язик в Битоля толко слаб бил, щото человек един в цялата чаршия не се намирал, който да може да напише що-годе правилно едно писмо на

 

 

1. Планинский връх, както и самата планина, от всички местни жители, на каквато народност и да принадлежат без изключение, нарича се Пелистер; а новите разпалени гъркомани-елиномани, за да докажат пред света, че мястото там било е уж и е гръцко и от гърци населено, измудриха му гръцко име «Περιστέρι» (гълъб), което обаче нито се слуша, нито се разумява от някого.

 

242

 

 

гръцки или да държи редовно търговски тефтери. Това го зная ма вярно, че съм го чул от достоверни очевидци свидетели.

 

Но след някое време, именно откак се уредило добро елинско училище в града, около 1840—1845 година, при учителствуванието на И. Варнава и по-сетне, чрез гръцките училища и посредством разпространението на елинската мегали идея, гръцкий язик почнал в Битоля да се предпочита от влашкия и напоследне, именно отпреди 45—50 години насам, взе да го заместява в по-първите фамилии. Оттога всите почти по-благородни фамилии, влашки или повлашени българи, почнаха да говорят в къщите си по гръцки за благородство, без да изпускат обаче съвсем и влашкия.

 

Откато военний щаб на Румелийската турска ордия заедно с тази последнята и Румелийския валилък се преместили от София в Битоля, т. е. от около 70—80 години насам, оттога последния град исполински се е увеличил и различно се е украсил; търговията у него цъфнала, жителството му се е много множило и въобще във всекое отношение станал пръв град в Македония и център на цялата западна Европейска Турция. А само откогато се явиха първо параходите, а по-сетне железницата и главно, откак се основа валилъкът в Солун, особито от появяванието на тия две последни явления, Битоля взе малко по малко да отстъпва първенството си на Солун във всекое отношение, та сега е станал второстепенен град в областта, макар и да е запазен у него валилъкът за западната ѝ част и макар седалището на ордията пак да си е там. Но след направянието на железницата Солун — Битоля има надежда пак да се поподигне.

 

В поменутото време на увеличението и цъфтението на гр. Битоля стекли са се в него преселенци от разни околни нему градове и околии, така щото християнското му население днес представлява една сбирщина от три народности: българи, власи и арнаути, между които първите далеко надминуват другите по числото си, а подлинни гърци, кажи, няма никакви освен три-четири семейства, и то чужденци. А и самите българи в Битоля не са друго освен сбирщина от придошлаци из околните градове и околии, та затова и разницата им в степента и видът на нравственото и образователно[то] им състояние или и на невежеството им. Там ще видиш битолчани местни жители твърде малцина съразмерно с придошлите отвън; повечето са преселени, кои по-стари, кои по-нови, от г. Охрид, Ресен, Крушово, Прилеп, Велес, Тиквеш, Лерин и пр., и пр., и от каазите им. Така например от Охрид семейството Робевци,

 

243

 

 

най-първата в града фамилия и многовлиятелна по-сетне в Битоля, както пред християните, така пред турците; от Ресен Нуне Грънцярът и двама братя попове; от Прилеп х. Петко и бр. Каранджулови; от Велес Димко Радев, паша Димко наричан, дядо на м[инист]ра А. Радев, Димко Оцев и др.; от Пътеле бр. Мишайкови, д-р К. Мишайков и Панарет Пловдивски; от Тиквеш Ризов, Димо х. Камчев и др., и др. от много други места. Оние от българите битолски, които са се заселили по-късно, тие запазили по-здраво народността си и от них именно днес състои българщината в тоя град, а по-ранните са се повлашили и може би някои от них и да се погърчили.

 

Допреди 1860 год. българското чувство в Битоля спиеше Варухов сън или и никак не съществуваше, а у кого съществувало, то не смеело да шавне. Но около това време, не зная как, допаднал бе там г. Васил Манчев [*], родом българин из Свищов, който, за да се запази от неминуемите гръцко-владички гонения, прегърнал бе, повидимому поне, католическата уния и живееше у католическите калугери — йезуити ли бяха, или лазаристи, не зная, които тога бяха открили и българско училище и назначили за учител същаго него, В. Манчева.

 

В това училище бяха влезли най-първо няколко тиквешанчета. В Тиквеш тога католиците бяха доста проникнали и привлекли доста последователи, които обаче по-сетне пак се отказаха от католицизма. Васил Манчев взел бе да се сношава с битолските българи, между които най-първите му приятели и последователи бяха заселените прилепчани, които отпосле станаха ядката на българщината в града и по-нататъшните проповедници на българизма. Битолските гъркомани, власи или българи, особито елинските учители, повечето от които бяха родом българи, като усещаха какво ще произлезе оттука за елинизма, взеха да го гонят по разни безобразни начини. Но като не можела и нямаха що да му направят и как да го изгонят из града, тъй като той, както се каза, беше под покровителството на католиците, накарваха учениците от училищата си да търчат по него, како по мечка, да му се ругаят и да го псуват с разни псувни и ругателства како «διαίρεσις — разделение, разцепление» и други подобни, които заслужваха ругателите повече, техните патрони, нежели ругаемийт. Но той не сакаше да знае от подобни низости, които изобличаваха слабостта на гонителите му и невъзможността им да му направят нещо зло. Така чрез Василя Манчева най-първо в Битоля се пося българското чувство. След някое време той отвори частно българско училище, което се посещаваше от доста ученици.

 

244

 

 

През мес. февруария или марта, не помня добре, на 1861 година той биде предаден на властта като мътежник и същевременно с покойний Д. Миладинова лежа тъкмо 30 дни в затвор, откъдето само чрез католическото съдействие и помощ се избави, като вторично изповядал унията. [1] Той съще предлагал бил, според както ми пишеше тога от затвора пок. Д. Миладинов, и тому същему да последва примера му, ако желае да се спаси. Но старий македонский учител по примера на някогашний макавеин Елеазара не рачил да почърни славното си име на старост — не приел да излъже и с лъжа и измама да спаси още за няколко години кратковременний си живот. Повече за него изложено е в животоописанието му, под наслов: «Материали за животоп. на бр. Миладинови», Пловдив, 1884 год., за което споменах и по-горе.

 

Най-после, във времето на битолский валия Хусни паша, около 1864—1865 година, В. Манчев биде проводен на заточение в Тарабозан (види се, католиците да го изоставили, като усетили двоеличността му), откъдето след няколко години се върна в Цариград. Вследствие, току-речи, на неговите действия за българщината под покровителството на католиците Венедикт, битолский митрополит, подбуждан и от неколцината тога явни българи и за да ослабят уж и уничтожат католическото българско училище, назначи в централните гръцки училища български учител, покойнаго Йована Жинзифова, баща на известний Райка Жинзифов, родом влах от Велес [*], който учителствува няколко, не помня колко, време.

 

По същата причина и по наляганието на прилепските българи той същий Венедикт съще биде принуден да отстъпи на битолските българи и новата, вън от града църква, храм св. Недели, с български свещеник поп Георгия, родом от Прилеп. Преди обаче тая църква да се отстъпи на българите, прилепский певец Коне Илиев, като поканен ли нарочно или случайно някак, не зная, пял в нея по български, някои гъркомани чапкъни съзаклетници, подбудени от гонителите на българ-

 

 

1. Когато В. Манчев беше в Битоля, аз в Охрид, през 1861 год., а Д. Миладинов в битолските затвори, държах с него взаимнописание. В едно писмо той ми пишеше: «Пази се от Север», сиреч от сношението с русите. И всекога писмата му до мене били са с такъв дух, като предвиждаше и знаеше, че всички, които имали сношение с них, пострадвали, как що пострада и приснопаметний Д. Миладинов заедно с незабравимий си брат Константина.

 

245

 

 

щината, избили го всред църквата дотолко немилостиво и безчеловечно, щото нужда станала да го увиват приятелите му в топли кожи. Но от това именно приключение отворил се въпросът за кому да принадлежи тая църква, и най-после се решил за в полза на българите, както вече рекохме. Оттога вече и училище особно българско се отвори, поддържано с приходите на тая църква.

 

От друга страна, и приключенията охридски по владичкий въпрос, 1859—1861 год., немалко бяха повлияли за подбужданието на българското чувство в Битоля. В този последний град отпреди няколко време поради търговските си занятия пребиваваше една охридска богатска фамилия, братя Робеви, която, след изгорвението на къщата им в Охрид на 25-й януария 1861 год., съвършено се пресели в Битоля. Тая фамилия, която в Охрид всекога е била против гръцките владици, чувствуваше за народа си; но допреди да възбудят въпроса по-долните български фамилии в Битоля, както казахме по-горе, нейното народно чувство не беше повече от платоническо. Само по-сетне, откак народът излезе явно против гръцкото духовенство и след паданието на владиката Венедикта, само тога Робевци (Димитрий и Николаки) взеха предводителството на българите и чрез влия[ни]ето си у турските паши и бейове много спомогна[ха] за уякчението на българското общество в Битоля.

 

Когато след 1867 година, като прилепчаните българи отказаха Венедикту припознаванието си занапред и той, дигнат от епархията, биде заместен с Партения, битолските явни българи и мнозина от Венедиктовите дотога привърженици българи тоже не припознаха новия пелагонийский митрополит, отказаха се от гръцкото духовенство, припознаха българскийт в Цариград Св. Синод и си съставиха особно, българско общество, с особиа за управлението църковните работи българска община, с особна българска църква и български училища.

 

Тога вече се явиха цели български махали с първенците си предводители от най-богатите и най-влиятелните, каквито бяха: братя Робеви от Охрид, покойний доктор Константин Мишайков от Пателе, или както пателци го произнасят: Пътеле, най-влиятелний доктор у турците, Димко Радев и Димко Оцев от Велес, х. Петко от Прилеп, Ризо от Тиквеш и мнозина други, така щото числото на явните българи в Битоля се възкачи до 800 фамилии и повече. Освен първия български свещеник, поп Георгия, присъединиха се при него заедно с енориите си няколко още други свещеници, прежни Венедиктови привър-

 

246

 

 

женици, един от които беше и бивший му дякон, преди малко време от него ръ[ко]положен за свещеник и с енория снабден, мои Ставре, и брат му поп Димитрий, йеромонах Ананий и други.

 

Като се състави църковна община, за председател се избираше кога поп Ананий, а кога поп Ставре.

 

Примера на битолските българи последваха и българите, жители на много от селата на Битолската кааза, така щото, когато на 1874 год. бях тамо аз, Пелагонийската епархия, включително с Прилеп и каазата му, броеше повече българи, припознающи българската църква, нежели гъркомани, власи или българи, припознающи Патриархията. Българите едва ли не 2/3 съставляваха от цялото християнско население на епархията. Според казванието на пок. доктор К. Мишайков, от 24—25-те хиляди венчила в епархията 15-те хиляди били българи, припознающи българската църква, а 9—10-те хиляди гъркомани патриархисти; «още 1000 венчила, прибавяше същий, ни са нужни, за да се допълнят двете трети и да могат да станат истилямите, според 10-й член на фермана от 28 февр. 1870 год., сполучливо за нас; но и те, т. е. 1000-та, ще се сдобият, щом се съедини с нас и голямото село Бух, което е вече им пътя за присъединение.»

 

Като толко се намножиха българите в Битоля, малката им църквица «Св. Неделя» не отговаряше на църковните им нужди; защото, освен що е далеко, вън от града, но не съзимаше и половината от църквующите се в нея, та нужно беше всред зима да се църквуват повечето хора вън в двора, под открито небо. Нужда беше за голяма църква, и то в центъра на града; за училища по-широки и собствени свои, още по-голяма. (Отначало училищата се побираха в частни под наем къщи.) Друга готова църква нямаше, за да могат да претендират върху нея, освен едната голяма, храм св. Димитрия, която обаче, макар и въобще от всички граждани съградена, държаха я гъркоманите, както и общите училища. Намислили прочее да купят място, на което да съградят и църква, и училища. Такво място се намерило — един хан на ленский пазар, който можел напълно и удовлетворително да отговори на тогашните им църковно-училищни нужди. [1] Но с що да се купел той? — Пари

 

 

1. Ханът беше доста пространен, така щото днес в него се помещават освен църквата още и три училища, първоначалното мъжко, класното мъжко и девическото. При това и няколко общински и църковни стаи и пак всред остава доста обширен двор, а отвън, на чаршията, има и няколко дукяни.

 

247

 

 

нямало, а пък и не се искали малко — 800 лири или и повече искали се за ханът. Кой да ги даде? Откъде да се вземат? Ето пречка непреодолима за успяванието на българщината в Битоля. Ето въпрос, от разрешението на който зависел успехът или назаднуванието на българщината! Камо да имахме някои Зосимадовци или Зарифовци? Камо да имахме поне някой Априлов или Евлогий Георгиев?

 

Но ето се явява и такъв и даже нещо повече от такъв, както ще видим непосредствено. А той е приснопаметний доктор Константин Мишайков, който заслужва вечна памет от страна на всички българи въобще, а особито от битолските — в частност. Покойний доктор К. Мишайков в тоя случай показал делом най-горещото си и неподражаемо досега родолюбие, каквото никой друг досега в Македония не е показал, ако не смятаме и онова на Георгия Гогов от Воден, който иждиви целия си имот, подбуждан от подобно родолюбие. Приснопаметний д-р Мишайков, казах по-горе, се показал нещо повече от Зосимадовци, Зарифовци и Априловци, защото всичките тези дали наистина огромни количества за народна полза, но дали от излишеството си и пак още останало у тях. Но Мишайков дал всичко, що е имал, без ни пет пари да си остави за себе. Ето защо той заслужва много повече похвала и признателност, нежели поменатите. Той е имал всичко-всичко 400 лири, които бил спестил от докторската си професия. Дава ги прочее всичките до една, подарява ги на общината със следующите условия:

 

а) да се купи с тях ханът, за да се направи на мястото му българска църква и български училища, в които вечно да служи българский язик;

 

б) никаква лихва и никога да не иска за них от общината, нито даже главницата им, която подарява;

 

в) само догдето бъде жив той и съпругата му, да взима наемът на двата външни дукяни, а след смъртта негова да го взема съпругата му, подир смъртта на която да си останат на общината [1] както дукяните, така и целий хан изцяло;

 

 

1. Покойний д-р Мишайков чедо не остави. Едничко е имал, мъжко, и то преди тие условия умряло. (Подобен нему бе и гореспоменатий Геор. Гогов, който изгуби едничкото си чедо, момиче.) А сам той умря в Пловдив подир Освобождението, където напоследне живееше по причини, които може да се изложат другаде.

 

248

 

 

г) за едничко възнаграждение за подарените си 400 лири, покойний искал от общината едно само — да се тури над пътната църковна врата плоча с надпис на подарителя и на условията му;

 

д) до живота си той да бъде по право постоянен и несменяем член на общината. [1]

 

Горните условия станали писмени; одобрили ги, приела и подписала цялата община, вследствие на което и парите се броили и се предали. Но отпосле, по интригите на някои от първенствующите и както се говореше, на бр. Робеви, които завиждали доктору за славата, но не щели да подражаят примера му, та да добият и те подобна с неговата, общината не щела да изпълни официалното си и саморъчно подписано свое задължение, което и до мое време (1874 год.) още не бе изпълнено и надали и до днес е изпълнено, и дали ще се изпълни някога — да се тури плоча с надпис над църковната врата; а покойний добродетел, при всичко това, и при смъртний си час не остави тия битолски заведения — училищата, — без да им завещае и последнята си лепта, за което битолските българи са длъжни не само прежното си задължение да изпълнят, но и вечно признателни да му бъдат. Подобни извънредни родолюбци рядко, твърде рядко се срещат у народите, а много по-рядко между наший народ. Той е бил сиротата вдовица, която още на живота си дала единствените си две лепти. Другаде таквите велики мъжие много се почитат и уважават: а ние и своите си към тях задължения не изпълняваме.

 

Добре; 400 лири намериха се, благодарение д-р Мишайкову. Ами други, още толко къде да се намерят? Друг Мишайков не се явил, да ги подари; друг, и ако давал, но давал ги, а не ги подарявал, и то ги давал срещу условена лихва и до определен срок. Събрали са се още 200—300 лири от помежду първенците, но с лихва и срок. Както и да било, нужното количество наближавало да се дотъкми — не достигали само още 160

 

 

1. Когато еднъж го попитах защо ли толко претендира върху последици член от условията си, отговори ми: «Защото виждам, че нямаме достаточно число достойни лица за членове на общината ни, та чрез моето всегдашне присъствие желая, догдето съм жив поне, да я предпазвам по възможности от чести погрешки.»

 

249

 

 

лири. Нямало кой да ги даде макар и с лихва. Тога пак същий д-р К. Мишайков, вечна му памет, взел всичките женини си украшения — убетки, гривни, пръстени, огърлици, диаманти и пр., та ги заложил у един турчин или евреин, не помня добре, за да му вземе с лихва необходимите още 160 лири и така допълнило се съответствующето количество и се купил ханът.

 

В него с волни помощи от народа и със съдействието на влиятелни турски бейове, въпреки протестиранието и предателствата на гръцкий владика и на гърчолеющите се власи първенци, построил се един доста обемателен параклис. От ханските стаи едни са се обърнали на училища, а други служат за общинските заседания.

 

Освен трите тези централни училища (класно, първоначално и девическо), които се помещават в купений хан, в Битоля открили са се три още други махаленски български училища първоначални: в «Новата» наричана махала, в махалата «Шарена чешма» и в «Баирската». Всичките ученици на мое време можеше да възлизаха до 500 и повече.

 

На такво състояние бяха църковните и училищни работи в Битоля, когато през последните дни на месец октомврий 1873 година заех аз учителската си служба в българското там класно училище, в което учителствувах една учебна година. [1] Но в никое друго място, където бях дотога учителствувал и сетне пак учителствувах, не съм бил толко неблагодарен и несполучлив, колкото в тоя град на сбирщината и от това с душа и сърце и с голямо нетърпение чеках как и как час по-скоро да изтече учебната година, за да се избавя от тамошната ва-

 

 

1. Дотога кои български учители един подир друг са учителствували в Битоля, не мога да зная; знам само неколцина от тях, именно поменутите: В. Манчев и Йован Жинзифов в отделните училища, а в централните: Д. Македонский, П. Орлев от Бобища, Костурско, Лука Нейчов от Панагюрище и някои други, които не помня добре. Съще постепенното развитие на църковно-училищний в Битоля въпрос като не мога да изложа тъчно и вярно, ограничих се само на мимоходното му преглеждание и повърхностно описвание. Подробностите му принадлежат на други, които имали случай да се опознаят по-отблизо и повече време с тамошните работи, между които един, г. Д. Македонский, доста обширно е писал вече по тоя въпрос във в. «Съгласие», №№ 1, 2, 3 и пр. в подлистник, а недоимъкът обчеква още други описатели.

 

250

 

 

вилония, от простачката неразбория, причината на която бяха интригантите учителчета от другите, махалските училища, поддържани от простаците си патрони. Така става, когато понякога се дава юздата в ръцете на простолюдието. Тези глупави учителчета, некадърни за нищо и незаслужили названието си, никак не обичаха да се покоряват на никое училищне началство, на никоя училищна дисциплина, на училищни закони. От това тяхно правило не се изключваше и учителката г-жа Нонка, внука от сестра на известната някогашна прилепска учителка баба Неделя.

 

Щом пристигнах аз, съгласно с призователните ни условия и контракта, трябваше да поема управлението на всичките в града български училища, учителите на които да следват занятията си по мое разпораждение и по програмата, която щеше да се изработи, тъй като всички се нуждаеха от една еднообразна програма и училищна дисциплина и от редовно управление. Със съгласието прочее на общината изработих първо един училищен правилник или устав, както искате, кажете го, по който да се водим всичките учители. Уставът се прочете пред целий състав на общината и едногласно се одобри от нея, която и го потвърди с подписите на членовете ѝ и с общинский ѝ печат. Но за да се тури той в действие, трябваше предварително да се съгласят на него всичките учители и да го подпишат.

 

Необузданите обаче учителчета начело с някой си свиняр и джамбазин Мише, учител в новомахаленското училище, подкрепян от брата си и от някои още други пияници новомахалци, отказаха съгласието и повинността си на изработений и потвърдений от общината устав и претендираха всекой да си работи своеволно и по своему. Общината се опита да ги принуди, да ги присили, но не можè да сполучи; защото поменутий Мише имаше брат и един свой приятел, Диме Лозан, най-върлите в града смутители на общите български работи, които в противен случай не се стесняваха и готови бяха «да изгорят юрганът за бълхата». Заради това остави ги, а мене поръча да и гледам собствената си работа — преподаванието на двата класа, освен които в същето класно училище имаше и две отделения, трете и четвърто, с преподавател Йованче К. Каранджулов.

 

Във всичките първоначални училища преподаванието се следваше по една метода, която не приличаше нито на ланкастерска, нито на звучна, а повече на един смес от първата

 

251

 

 

и от предшествую[ща]та ѝ стара метода или, по-добре, на никаква. Затова и успехите в тия училища бяха твърде слаби. Девическото училище пък, което тога се управляваше от поменутата Нонка, не се отличаваше от другите нито с по-добра метода, нито с по-силен успех. Г-жа учителката претендираше да преподава високи и дълбоки предмети, като физики, антропологии и пр., макар и да нямаше понятие от елементарна граматика.

 

Както и да беше, учебната ни година извървя, изпитите станаха и аз, без никоя друга мисъл, реших да оставя града и отидох си у дома, в Охрид. Но благороднейшите (!) битолчани, училищни настоятели, шест лири от условената ми плата не ми доплатиха, макар няколко пъти и от Охрид даже да им писах, за да си ги искам; а и досега още не ми са доплатени.

 

Във време на учителствуванието ми в Битоля стана едно важно събитие относително до църковний ни въпрос, именно посрещанието на първий български охридски митрополит, негово високопресвященство господина Натанаиля [*], който пристигна подир Великден, през априлия на 1874 година, и се посрещна толко тържествено и многолюдно, щото според думите на самите битолски турци нито велики везири, когато дохождали, не били така посрещани. Обаче той толко разпален възторг на народа биде причина на зло повече, отколкото на добро — вреда голяма и пакост нанесе на църковното ни дело, а полза никаква. Защото турското правителство, убоено несъмнено от чрезвичайнийт ентусиазъм на народа, ограничи на българский митрополит упражнението на църковните му права, дадени нему чрез царския берат — не му позволи да влезе в българската църква в Битоля, взе му митрополитската църква «Св. Климент» в Охрид заедно с училищата, както и знаменитийт манастир «Св. Наум» и ги предаде на гръцкий владика Мелетия и на малцината му последователи гъркомани въпреки царскийт берат, който гласеше, че всичките църкви, манастири и училища в епархията принадлежат на българския митрополит. Ако ли дохожданието и посрещанието му беше станало с по-умерен възтърг, отбягнали биха се, мисля, тие препятствия и ограничения.

 

Това тържествено посрещение на н. в. преосвященство охридский митрополит г. Натанаиля изложих тога още на дълго и широко в няколко дължейши писма до издаваемий тога в Цариград англо-французко-българский вестник «Източно време», като препращах писмата си до поменутий г. В. Манчев,

 

252

 

 

който, върнат от заточението си, намираше се в столицата, при редакцията на речения вестник, пращах му ги, казвам, с молба да ги преведе на французин, та да ги обнародва във вестника и на обата язика, тъй като съдържанието им можеше да послужи ако не за друго, а то поне в историческо отношение; но, по злощастие, господство му, не зная по кои причини, не видял за благословно да ги обнародва нито в превод, нито в оригинала им, а нито поне извлечение от них да извади и го обнародва. Заради това не би било зле, мисля, да спомена тук нещо за това знаменито и единствено произшествие — посрещанието на първий българский охридский митрополит г. Натанаиля.

 

Не помня подробно и добре що бях писал тога, та да повторя всичко, но колкото бих могъл да си напомня от очевидността си, на толко само ще бъда задоволен да забележа.

 

Щом пристигна телеграфическото известие, че техни в. преосвященства, първите български митрополити за Охридската и Скопската епархии г. Натанаил и Доротей (или Кирил) тръгнали из Цариград за епархиите си, българите от цялата почти Западна и Северозападна Македония се приготвиха да ги посрещнат колкото би било възможно по-тържествено и по-бляскаво.

 

Най-първо те бидоха посрещнати в Солун от малцината, но горещи родолюбци, повечето от които принадлежеха на Охридската епархия, като братя К. Паунчеви от Охрид и братя Шумкови от Крушово и други. А оттам негово в. преосвященство, св. скопский, който тръгна с железницата, биде посрещнат първо във Велес, а сетне в Скопие. Но най-бляскавото по-орещание стана охридскому г. Натанаилю. Негово в. преосвященство след посрещанието в Солун еднакво биде посрещнат първо във Воден, а в Битоля и в Охрид възтъргът и бляскавостта при посрещанието му нямаха сравнение и с перо не можат ца се изкажат; само който биде очевидец, може да си състави пълно понятие за същинската картина на изгледа им — 200 души конници българи с няколко священици начело тръгнали бяха от Охрид и Струга с голяма радост и възхищение и пристигнаха в Битоля. Там тие завариха священиците и безчислен народ, които бяха се стърчали не само от цялата Охридска епархия, която се състои от няколко каази, но и от Битолската, от Прилеп и от селата битолски и прилепски, така щото около 100 священици само и много хиляди миряни бяха се стекли в Битоля, едно, от любопитство, да видят българский

 

253

 

 

владика, а повечето от народна радост, че посрещат възобновлението на укнчтожената своя църковна самостоятелност в лицето на първий си народен пастир, който имаше наивността да се гърдее в себе си, че тие почести се отдават от страна на народа собствено на личността му, а не на народний идеал — освобождението от чуждото духовенство!

 

В денят, в който щеше н. в. преосвященство да пристигне, охридските конници посрещачи отрано още тръгнаха напред по воденский път и го пристигнали в едно село, четири часа на изток от Битоля. Там н. в. пр. бил обядвал. А следобед потеглил за в Битоля, предвождан и съпро[во]ждан от охридските си епархиоти конници, като някой генерал или, по-добре, император. От Битоля ние, учителите, заедно с учениците си и с всите битолски българи и с дошлите отвън посрещатели, свещеници и миряни, излязохме къде пладне и се наредихме при Абдипашовото кафене, 1/2 час почти вън, на изток от града, на самия път, откъдето щеше да мине посрещаваната висока личност. Но имаше ли място в това широко поле къде да застанем? Не само българите, а и цялото почти битолско население, без разлика на вяра и народност, станало бе на нога и излязло на посрещение, та захванало всичкото пространство от града до поменутото кафене не само надлъж по пътя, а и нашир цялото «Йовче поле», или «Йовче бунар» наричано; то не приличаше на посрещение, а на една всецяла ордия, която беше поплатила всичкото широко пространство между града и кафенето, като мравулник. Ние с учениците си, гнетени всред множеството, едвай могохме да найдем с много мъки едно малко местенце да застанем. Друговерците, турци и евреи, и инородните, власи и гъркомани българи, подбудило ги бе любопитство да видят и тие с очите си какво ли нещо ще да бъде този български владика, та що българите с толкаво тържество излизат да го посрещат. А околните ближни могили бяха покрити от народ, стърчан от ближните села.

 

Първенците битолски отидоха по-напред, пò на изток, до едно село (не помня му името), на два часа разстояние от града, водящи със себе и два файтона, принесени от битолските паши н бейове, за да превземат негово в. преосвященство дяда Натанаиля и го заведат в града.

 

Около 9-й час по турски се зададоха конниците охридяни и всред них старецът белобрад. Тога гнетението и притисканието на множеството беше нетърпимо; учениците, едвай някак наредени уж да посрещнат българский владика с песни, не могоха да устоят на местата си, а всички до един се изгу-

 

254

 

 

биха изпомежду навалицата. Щом негово в. преосвященство пристигна до мястото на посрещението, едно многобройно число священици се загнаха и сграбича на ръце святия старец и като го свалиха от файтона, заведоха го на една сенчеста и със зелена трева обраснала софа, насреща горепоменатото кафене, където всите свещеници принесоха поклоненията си и благоговейно целиваха му святата десница. След малка почивка негово в. преосвященство тръгна с файтона, а народът от всичките вери и народности в града като тесто и като морски пълни валяше се по него, без да може частно човек ни стъпка да пристъпи напред без тургание, така щото едвай ли след един час влязохме в града. Учениците ни вече не се видяха къде хватиха. По улиците градски, през които вървеше негово в. преосвященство, прозорците по къщите бяха препълнени от жени и моми зрителки; с една реч, посрещанието биде така тържествено и бляскаво, каквото гр. Битоля никога не е виждал подобно, макар и да бил честит много пъти да посреща мюшюри, везири и садразами. Негово в. преосвященство, бивший охридский г. Натанаил, до живота и след смъртта си ще сънува това тържествено посрещание. Но тъкмо това толко тържествено посрещание, повтарям, със своето неприятно впечатление, което направи у турците, нанесе най-големия удар, най-лоша вреда на църковното ни дело, като даде повод на турското правителство да сбере конците на българский владика и да му не даде принадлежающата възможност да действува според както се изискваше, според както народа обчекваше, съгласно дадения му берат, следователно, отначало още на дохожданието му разочарованието на народа към българский владика, от когото очекваше големи работи в църковно отношение, подаде си рогата. От друга страна, и собствената негова слабост и неспособност, както ще се каже другаде, не по-малко способствува на това нежелаемо и пагубно разочарование.

 

Както и да бе, след няколкодневно пребивание в Битоля, [1] негово в. преосвященство тръгна за в Охрид, резиденцията на епархията си, съпровождан от охридяните конници и изпровождан от битолското българско множество и от едно отделение

 

 

1. В няколкодневнето си в Битоля пребивание н. в. преосвященство показал си галантомството (с чужди пари, разбира се), за което битолските жандарми и жандармски офицери за много време ще го помнят и ще желаят и други, няколко още, подобни български владици да минат през Битоля.

 

255

 

 

конни стражари — суварии. Докъдето минуваше през селата, всекъде се посрещаше с ентусиазъм и като български месия [*]. Най-после, посрещанието му в Охрид не биде по-долно, отколкото в Битоля нито по възтъргът на посрещачите, нито по възхищението, от което се въодушевяваше множеството; разликата е била само тая, че то, множеството, се състоело само от християни българи, а не и от друговерци. Турците стоели по вратите на къщите си и оттам гледали минувающия български владика. Но за това другаде може би ще имаме случай да кажем още нещо.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

Стр. 240*. За учебното дело в Битоля през Възраждането вж. цит. съч. на Й. Ванчев и посочената там литература.

 

Стр. 244*. За дейността на Васил Манчев в Битоля вж. спомените му, издадени през 1982 г. (съст., бел. и коментар Цв. Нанова и Юл. Николова).

 

Стр. 245*. Данните за произхода на Райко Жинзифов трябва да се приемат с резерва. Те не се потвърждават от други съвременници и от изследователите на неговия живот и дело. А в едно писмо от бащата на Райко Жинзифов — Иван, изпратено от Битоля на 18. VII. 1866 г. до проф. М. П. Погодин, изрично се казва: «Човеколюбив госодаре! У Македония сме вси болгаре, но под гърска власт тако, что до днес не знаехме дали има болгарски букви. Ова година перво аз станах болгарский учител, но слаб у славянский язнк, зачто моя младост иждих в елински науки. Того ради за просвещение на народот ни нуждо е да дойде Ксенофонд у Македония» (ЦГИАЛ, ф. 1108, оп. 1, ед., хр. 106, л. 1).

 

Стр. 252*. За живота и дейността на митрополит Натанаил Охридски вж. повече подробности в автобиографията му, обнародвана в Сб. НУНК, кн. 26, 1906, и Пловдивски Кирил, Натанаил, митрополит охридски и пловдивски, С., 1952.

 

Стр. 256*. Бляскавото посрещане на митрополит Натанаил трябва да се преценява пред всичко като израз на порасналото национално самосъзнание на българското население и на придобитото самочувствие от извоюваната победа в продължителната и тежка църковно-национална борба.