I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА
2. ВТОРО, ДВЕГОДИШНО УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ В ПРИЛЕП, ОТ 1872 ДО 1874 ГОД.
Една година след преминванието ми в Кукуш прилепчаните ми предложиха повръщението ми в града им; но аз не желаех толко скоро да оставя новото си място. [1] А след две години поканем бях и официално от общината, с която непременно и ще се условех, ако не беше попречило едно недоразумение, сторено от страна на посредственика ѝ, учителя Никола Ганчев.
Но на 1872 год., след като реших вече да се оттегля от Кукуш поради горепоменатото ми нещастие, аз сам предизвиках прилепчаните за изпълнение на прежното им желание, вследствие на което на 22-й февруария същата година отидох в Прилеп и заех учителска служба в тамошното българско училище како български учител и преподавател на гръцкий язик, който тога вече се преподаваше како чужд, прибавочен язик, където имах за събрат Никола Ганчева от Копривщица, който отпреди 5—6 години, т. е. от 1867 г., след смъртта на пок. Г. Икономов, учителствуваше там.
Когато тога вторий път встъпих в Прилеп, найдох го съвсем изменен както в народно и църковно отношение, така и в учебно. Дигнала беше се вече оная гъста и тъмна мъгла, която по-преди владееше над главите на старите чалмалии прилепчани; изчезнала беше съвсем оная простота и слепешката по-
1. Причините, които подбудиха прилепчаните да ме пожелаят повтор и толко скоро, бяха двояки: а) като се сляха двете отделни дотога учиилища, българско и гръцко, в града им в едно — българско, според предварителнийт ми план, да приема аз преподаванието на гръцкий язик при другите предмети на български; и б) като бях вещ в кроежът и водението на народоцърковното дело в града, да приема предводителството им по него, което едвай преди една година бях оставил Т. Кусеву — о. Методию.
223
винност пред гръцкото духовенство; младежите първенци, прежни наши ученици, озарени колко-годе от народното просвещение, прогледнали бяха и видели свят; те бяха взели общинските работи в ръцете си и търчаха напред, да пристигнат предварившите ги в пътят на просвещението и в народното дело свои събратя, жителите на други македонски градове. Старите първенци, инак добродушни, като се бяха освободили от заблуждението си към гръцкий владика, никак вече не препятствуваха на младите, а, напротив, подкрепяваха ги, подпомагаха им и ги насърчаваха в пътят на напредъка. [1]
Под надзорът и настоятелството на младите, които, както казах по-горе, бяха взели управлението на общинските работи в ръцете си, училищата бяха напреднали исполински; в тях изменила беше се и методата на преподаване — в първоначалното вместо ланкастерската въвела беше се звучната метода; имаше вече три класове в класното училище и няколко учители в отделенията. Имаше, кажи, и забавачница. Открито беше и читалище с едно голямо число членове, които всеки неделен и празничен ден се събираха в нарочито отредена в училищието здание зала и се упражняваха в разисквания по вървежът на заведението или в сказки и ораторства. А най-важното беше, че Прилеп, заедно с каазата си, беше се освободил от ведомството на гръцкото духовенство и припознаваше Българската новосъставена екзархия. [2] Като предварително изтръсли бяха и малцината власи, техни съжители, от вмешателството им в общинските работи. А как станало, как се сполучило всичко това, макар и да е описано донегде в период. спис. «Читалище» от 1872 год. обаче тук ще попълня недостатъчното, като изложа пропуснатите точки на редовното течение и развитие на работите до това време, до което се споменва там.
В първата част на настоящето ми казах, че преди да си оти-
1. Когато вторий път дойдох в Прилеп, чух, че власите тамошни говорили помежду си за мене, че пак дошъл врагът: «Нипой вине драклу», казвали си. Аз тога прибързах да посета оная влашка фамилия, откъдето най-първо излязло това изречение, и да я поздравя със същето приветствие: «Нипой вине драклу!» И с това старото ни приятел[ство] пак отново се възстанови, но вече хладно и, кажи, някак притворно.
2. Обикновено всекъде селата в работи, които се отнасят целокупно до всичката кааза, водят се по казалийскийт им град; но нигде те не са толко привързани до града си, колкото прилепските села до Прилеп. Те, каквото им се диктува от града, непременно и тъчно извършват го.
224
да аз от Прилеп, през юния на 1865 год., като не приех да се услова там за български учител по причини, по-горе изложени, услови се и се доведе за такъв покойний Георги Икономов от Дупница, а същевременно се услови и баба Неделя от Сопот за българска учителка. От друга страна, през септемврия същата година, догдето бях още там, за заместник мой в гръцкото училище власите доведоха от Янино един фанатик гъркоманин, влах ли беше той, или същ грък, не зная, съвсем извеян, когото същите му ученици нарекоха «сметен, луд» и пр.
Овой фанатик гръцки учител, без да помисли, че не се намира в Янино или Атина, а в един чисто български град и че само 50—60 къщи има, с които кроел да погърчи гр. Прилеп, наел се, окаяннйт, да въведе гърцизма в по-обширен размер. Дотога в църквата рядко, твърде рядко, се пееше по нещо на гръцки, и то когато присъствуваше владиката; а откогато този последний не беше встъпил в Прилеп по причина, че отсъствуваше от епархията, гръцкий язик едва ли се подчуваше еднъж или два пъти в службите през цялата година, тъй като и книги църковни на гръцкий язик не бяха дотога останали. [1]
Речений извеян гръцки учител намислил бе и подщръкнал власите да въведат гръцкий язик в църквата в по-обширен
1. Църковните гръцки книги в Прилеп още в първите години на учителствуванието ми там, както казах и другаде, бидоха принесени жъртва Волкану от събрата ми, българский учител, покойний Василя Алексиев, със съдействието и на К. Поменова, тога ученик и прислужник негов по следующий начин:
След изтечението на всекой месец взимаха изслуженийт миней и го изгорваха в пещта — собата, та когато идущата година щеше да се потърси за пеене през тожеименнийт му месец да се не намери. Това беше една постепенна мярка, една постепенност. Така бидоха изгорени в разстояние на една година всичките гръцки църковни книги. Това аз знаех, но не взех активно участие в самото дело, а се преструвах, че не зная; казвах им обаче да следват изтреблението им без мое уж знание. Това правех от предпазвание и страх, да не би, като се потърсят, да се измами никой, та да изусти, че знаел съм и аз тая работа, следователно, като гръцки учител, щех да бъда виновен и отговорен много повече, отколко го другите; а особито, ако беше влягло и в ушите на владиката Венедикта, мойт хал щеше да бъде за оплакване — «никоя вода не ме измийваше!» Това стана, като предварително се знаеше, че нови книги епитросите не щеха да доставят.
225
размер — да се употребява той в нея постоянно от едната певческа страна, и то от дясната. Власите в тоя случай, не по-умни и по-съобразителни от него, надигнали тоя въпрос. А българите, събудени вече доволно и организирани добре, како-що се каза в първата част на настоящето, това и чекаха, та не отстъпиха — не допуснаха им, а още и съвсем прекратиха гръцкото в църквата пение. От това между власи и българи избухнала разпря, която се обърнала на страшна борба за правата на едните и на другите върху църквата и училищата, която достигнала и до съдилищата, и до върховната гражданска власт и която след 15—16-месечно протакане решила се в полза на българите. Последните дали на власите 250 лири турски в замяна на помощите, дадени от тези последните при съгражданието на обществените заведения в града, т. е. на църквата и училищата. А ето как разказват за тая влахо-българска разпря и борба в Прилеп:
Като власите поискали да пеят в църквата от дясната страна все по гръцки, а българите не допуснали, първите се оплакали на владиката Венедикта, надеваещи се, че той, макар оплаквачите да бяха му противници, но като грък ще им помогне в тоя въпрос. Но Венедикт, защищаван толкова пъти от българите, не смеял да раздръзни последните с подобна постъпка. Вследствие на това власите били принудени да проводят в Цариград трима свои представители, за да се оплачат на Патриархията, която вследствие дала им патриаршеско и синодално писмо (сингилион) до митрополита Венедикта, с което се заповядвало, щото в прилепската църква да се служи на двата язика — гръцки и български: от лявата страна да се пее и чете по български, а от дясната по гръцки; апостолското чтение да се чете по български, а евангелското по гръцки и по български. С особено писмо до владиката заповядвало му се да отиде сам лично в Прилеп, за да тури в действие горнето разпораждение. Щом получил патриаршеската заповед, Венедикт, щел не щел, трябвало да я изпълни. Прочее, една събота вечер ненадейно и без никакво предварително известие пристигнал в Прилеп. [1] Прилепчаните, като се научили, почудили се що ли ще бъде това внезапно и безвременно владиково дохождание, тъй като той само за 23-й априлий и 6-й декемврий имаше обичай да дохожда там, а никога в друго
1. Тоя път, чини ми се, Венедикт дошъл в Прилеп за пръв път след възвращението си от Цариград.
226
време през годината. Усумнили се прочее в някоя интрижка и се погрижили да предварят следствието ѝ. О. Методий (Тодор Кусев) отишъл на зорум у х. поп Константина, владичкия наместник, дано нещо оттам научи, и застанал отвън пред прозорците. (Тога било вечерно-нощно време.) X. попът преговарял патриаршеското писмо, за да може утринта да го прочете в църква по-лесно. Т. Кусев, като съзрял през прозорците писмото в ръцете му, забиколил и влязъл внезапно в стаята му, та му сграбчил от ръцете писмото, което, откак надве-на-три прочел, повърнал му го. Като научил съдържанието на писмото, той веднага отърчал при учителите Н. Ганчева и П. Орлева: взел ги със себе, та заедно с них и със запален фенер в ръце през цялата нощ обиколили къщите на по-събудените граждани и разказали им за целта на владиковото дохождание. Тога се събрали на съвещание, в което се решило какво трябвало да се направи утринта, за да се противодействува и да се не допусне изпълнението на владиковата цел — да се игнорира патриаршеската заповед. Вечерта всичко било скроено, а утринта приготвено. Съмнало се и народът препълнил църквата, но за все бил предизвестен. Венедикт служил архиерейска служба. Когато дошло време да се чете евангелието, според поменутата патриаршеска заповед приготвили се двама: един за гръцки, а друг за по български. Когато владичкий дякон от връх амвоната викнал по гръцки: «ἐκ τοῦ κατὰ λουκᾶν. . .», народът отдолу взел да вика гръмогласно: «Д о о л у у!» Дяконът млъкнал; млъкнал и народът. Дяконът пак започнал, и народът отдолу още по-силно повторил: «Д о о л у у!» Тога владиката заповядал дякону да слезе от амвоната. Евангелието прочел определений да го чете по български. След евангелието качил се на амвоната владичкий наместник х. пом Константин да прочете патриаршеското писмо, с което се заповядвало занапред употреблението на гръцкий язик в църквата, според както се каза по-горе. Но и той патил същето, каквото видяхме, че пати дяконът. Владиката, като очевидно се уверил вече в разположенията на народа, не само що заповядал х. попу да прекъсне прочитанието на писмото, но и той сам в службата ни дума по гръцки не изговорил, а извършил я все по български. И така българите надвили, а власите излезли си посрамени и обезнадеждени. Незабавно тие тога писали в Цариград на представителите си, които представили работата на Патриархията. Тя незабавно се отнесла до Високата порта и издействувала от нея строга заповед да се тури в действие патриаршеското прежно разпораждение чрез самата граждан-
227
ска власт в Прилеп. Хитрите власи, уверени вече сега в сполуката, довели нарочито и гръцки певец от Крушово; а за да намерят българите неприготвени, таили у себе горнята заповед до самата велика събота вечер, та утринта, на Великден, да тържествуват. Когато в предвечерието на възкресний празник вручила се горнята заповед каймакамину, той повикал първенците българи и им съобщил, че по по-висока заповед самата власт ще тури в действие патриаршеското разпораждение; но тие го помолили да се отложи до няколко дни, тъй като народът, бидеещи неизвестен, може да стане някое недоразумение, та да се произведе нещо нежелателно, някое смущение, някой скандал. Каймакаминът едвай склонил да отложи до великденската сряда. Дотога българите се приготвили как да надвият и на това изкушение. Решило се било в хукюмата да се пее по гръцки не от дясната страна, според патриаршеското желание, а от лявата; от дясната да се пее по български. Във вторник вечер, на вечернята, власите дотърчали в църквата радостни всички, колкото ги имало в града; а заедно с них и полицията, за да пази да не би да стане някое смущение. Българите никак се не явили. От них стотина души били скрити в олтаря заедно с певеца си. Власите, като не нашли българи, застанали всички от дясната страна и си пели до: «Κύριε ἐκέκραξα » — «Господи възвах». . . Когато дошло това време, влашкий певец извикал: « Κύριε ἐκέκραξα » по гръцки, а същевременно излязъл и българский и извикал по български: «Господи, възвах к тебе». . . и двата викали от дясната страна. Тога излезли и се втурили скритите в олтаря българи и застанали до певците, та станало едно баеги смущение. Повикали внътре и юзбашията, който дотога стоел вън, да види престъплението на власите, дето, въпреки изричната заповед на властта, заели страната, принадлежаща на българите. Юзбашията очевидно се уверил в погрешката им и ги изругал. Тие признали грешката си и посрамени излезли си из църквата. Повторно не пожелали вече да се изложат на подобно изкушение. Тога българите проводили в Цариград трима представители, които предложили на В. порта една дилема за погодбата с власите: последните или да си направят особна своя църква, за съгражданието на която българите да им помогнат самопроизволно, както они някога помогнали тям за съграждението на съществующата, или откато служат в нея българите първо, като по-многочислени, после да си служат и власите. Високата порта съобщила на Патриархията това двояко предложение на българите, но тя ни едно от тях не щела да
228
приеме, принудила се обаче да приеме първото. Решило се власите да си направят особна църква, а българите да им помогнат с 250 лири. И така първите били съвършено отчуждени от църквата и от училищата. Но догдето да получат обещаната от българите помощ, нужда станала три пъти да дохожда в Прилеп сам солунский валия Акиф паша, който бил натоварен с изпълнението на портината заповед.
Власите, отчуждени съвършено вече от общинските църковно-училищни заведения и работи в Прилеп, с получените от българите пари съградили си нова своя собствена църква, в която да си служат съвършено по гръцки, според желанието си. [1]
Изпомежду това време, догдето трая оорбата между власите и българите за правото върху църквата и училищата и даже преди да се свърши тя, учебната 1865—1866 година изтекла бе и българский учител, пок. Геор. Икономов от Дупница, след несполучливите си изпитания, разболен от лоша болест — охтика, отишъл бе в Битоля, да се лекува, а оттам в родното си място, където и се поминал — умрял.
След заминаванието на Икономова попитан бидох аз дали бих приел да го заместя. Но тъй като аз, както казах и другаде, не приех, на негово място прилепчаните доведоха за български учител г. Никола Ганчев, родом от Копривщица, четворокласен ученик на Пловдивската реална гимназия. Тога именно, откак българите бидоха освободени от вмешателството на власите в църковно-училищните им работи и като са усещали, види се, нуждата за моето присъствие, бидох втори път и по-официално поканен от Прилеп да заема учителска служба, като български учител и преподавател на гръцкий язик, но като стана погрешка, както казах в началото на настоящата глава, от страна на посредника Н. Ганчев, доведоха си за та-
1. Не след много време и помежду них, по предначинанието на Маджаровската фамилия, особито на Джорджо Наумов, който бе посетил Букурещ и се напоил с румунизъм, се породи и се образува румунска партия, която пожела да въведе в църквата и училището румунский язик. И така, когато между 3000 български къщи в Прилеп никаква партия няма, между 50—60 влашки съществуват две, гъркоманска и румунска, които се надпреварят и слабите си сили изтощават, за коя как да надвие над другата, с разлика само че и обете припознават ведомството на гръцкото висше духовенство.
229
къв първо Петра Орлев от Бобища, Костурско, а по-сетне Спира Танчев от Охрид.
След сполучливото решение на въпроса по правото върху църквата и училищата прилепските българи трябваше да се заловят за друг, по-важен въпрос — по отказванието си от владиката и въобще от гръцкото духовенство. Този въпрос, работан и приготвуван още отпреди няколко години, в мое време, едвай на 1867 година дойде му редът да се реши окончателно и благоприятно за българите.
Каза се другаде, че около 1863—1864 год. пелагонийский Венедикт, повикан от Патриархията, отиде в Цариград за синодален. След две години, откато му се свърши мандата, върнал се в епархията си. Трябвало да отиде и в Прилеп, да се представи и на тамошнето си словесно стадо и да му прочете препоръчителното патриаршеско писмо, което носел със себе си. Но н. в. преосвященство не знаел, че чувствата и разположенията към него на вярното му по-преди стадо в 2—3-годишнето му отсъствие били се съвършено изменили. Дошъл в Прилеп и влязъл в църквата да отслужи архиерейска служба. Но когато дяконът му, днешний поп Ставре, български свещеник в Битоля, след прочитанието на евангелието на амвоната, взел да прочете и патриаршеското писмо, щом изрекъл-неизрекъл първите една-две речи, народът отдолу, приготвен предварително, гръкнал да кашля непрекъснато, щото произвел голям шум, а тук-таме чули се и някои гласове: «Д о о л у у, д о о л у у! Нейкиме патрички писма.» [1] Дяконът принуден бил от непрестанните викове и шум да млъкне и да слезе от амвоната, а владиката, който никак ни на ум не му дохождало да си предположи и да очаква да чуе в Прилеп, във верния му Прилеп, подобно нещо, като чул шумът и с очите си видял общето вълнение на многобройното множество, изумил се, пожълтял, позеленял от яд, оставил службата недовършена, излязъл из църквата и си отишъл в митрополията. След малко повикал два-трима от първенците, прежните негови абсолютни поклонници и тесни привърженици, и ги попитал какво ли ще бъде това необикновено и неочаквано явление. И като повиканите първенци се престорили пред него, че уж нищо не знаели за това нещо, макар и да били за всичко известени, за-
1. Тога за пръв път в Прилеп се чуло подобно възражение против патриаршеската власт.
230
ръчал им да изпитат и научат желанието на народа, та да му го съобщат. Първенците, след като разказали на народа разговора си с владиката и неговото крайно смущение, както и поръчката му, подир ден-два отишли пак при владиката да му съобщат народното желание и казали му, че народът, задоволен от него, желае и занапред да го има за свой духовен пастир; но че като българи не могат да припознават оттога насетне върху си ведомството на Гръцката патриархия, следователно, ако и н. в. преосвященство би се отказал от нея и би припознал за свое църковно началство българский в Цариград Св. Синод, народът е готов да го има и за в бъдъще за свой пастиреначалник; в противен случай епархиотите, а особено прилепчаните, отказват се и от него, вследствие на което н. в. преосвященство трябва немедлено да си върви от Прилеп и да се не повърне втори път.
Владиката, като чул предложението им, намерил се в тясно, в съвсем критическо положение — между два притискающи го каменя: от една страна, власите в Битоля и Прилеп го гонеха, а само българите дотога бяха, които го защищаваха и крепеха и на защитата на които дължеше своето задържвание в епархията си; а, от друга страна, като тога и от них чул предложение, което никак не му беше възможно да приеме и усвои, замислил се бил. Той, всесилний допреди малко Венедикт, принудил се да преклони глава пред два-тримата българи, да се унижи и да се моли на първенците, които другош е презирал и ги употребявал како бездушни оръдия за своя собствена корист и полза, да се моли, казвам, да му дадат два-тридневен срок да се помислел, та да им отговорел окончателно.
След два-три дни първенците пак отишли при владиката, за да му искат последний отговор върху предложението народно. Той тога казал им, че уж одобрявал предложението им, но че по причина, дето българский църковен въпрос не бил още решен, следователно, не е имало кой да го защити против неизбежните гонения, които навярно щели да последват от страна на Патриархията, задето щел да отстъпи от нея, не можел да се съгласи с желанието на епархиотите си: «Не мога, казал той на първенците, сега, на старост, да отида на заточение.» Отхвърлил прочее предложението на прилепчаните и утринта незабавно тръгнал за в Битоля, без надежда да се повърне повтор в любимийт си град Прилеп, където беше нашъл кротки овчички, да ги мълзи до кръв и вълната им да стриже до
231
кожа. [1] И действително, не след много време, като се лиши от подпорката на прилепските българи, падна жъртва на гонителите си власи — Патриархията го дигна от Пелагонийската епархия и го премести в Верската (близо до Воден), с титла «председател», а не вече митрополит, защото Битолската беше му третя и последня. [2] А и там го прати не за друго, а само за да го отмахне от Цариград, където, ако там живееше, можеше да интригува против патриарха, когото претендираше да замести. Той беше и много богат.
След изчезванието владиково от Прилеп прилепчаните тряб-
1. Любопитно би било да се спомене, че Венедикт, когато искаше да поласкае българите в Прилеп и народните им чувства да погъделичка или и да им се препоръчи, казваше им се българин, родом от Едрене и с презиме «Попов». А и не е чудно да е бил такъв, както що има и мнозина други подобни изроди. Но защо ли ни са такви, когато те са много по-върли неприятели народу си и от самите чисти гърци? Примери имаме многобройни, между които скопский Паисий, родом българин от кукушката Сталевска фамилия, несравнено по-лош към българите от бивший скопский Серафима, родом грък; Теофилакт Полиянский, съще българин от Мегленско.
Прилепчаните, като предложили Венедикту да се откаже от Патриархията с обещание да го имат и занапред за свой владика, не че го обичаха и наистина искаха го за пастир свой, защото знаеха му злоупотребленията, а употребили тая хитрост само и само за да улеснят въпроса, да избягнат гоненията му против народа, които несъмнено можеха да разклатят чувствата и решителността му, да го разцепят на партии и да затруднят делото. Тие знаеха, че и ако да беше приел предложението им, Патриархията не щеше да го остави, а след него тие другото не щеха да припознаят и приберат в града си, както и стана по-сетне. Това събитие за отказванието на прилепчаните от Венедикта и благородното негово изгонвание от Прилеп други лица, например Н. Ганчев, инак го излагат, [*] обаче аз тук го излагам и както съм го слушал от н. в. пр. ст. загорский о. Методия, та кой от двата варианта на разказа е по-верен, нека съдят по-компетентните.
2. Първа епархия Венедикт е имал Нишката; втора — Видинската, в която е известен от Белоградчийското приключение като предател на подведомствените си епархиоти, където, по негово предателство няколко хиляди българи станаха невинни жертви; [**] Битолската епархия беше му третя, от която не излезе без подобни жертви, каквито бяха осъмте битолски учители и пок. братя Миладинови и Йордан х. Константинов от Велес, прилепски учител.
232
ваше официално да се откажат от гръцкото духовенство и да и изхвърлят името му от църковните служби, а да припознаят и споменат българский в Цариград Св. Синод. Но за да стане тоя акт колкото би било възможно по-сигурен и по-тържествен, трябваше предварително да се поприготви народът и свещениците. Затова какво правят те? — Събират се първенците от всекоя махала отделно, повикват махаленците си, поканват ги да се подписват на нарочито приготвено писмо, чрез което подписваните заявявали желанието си да се откажат от гръцкий владика и от Патриархията му, а да припознаят за висше свое църковно началство българский в Цариград Св. Синод. След подписванието на миряните махаленци от всекоя махала поканвали да се подпише и енорийский свещеник. Разбира се, че свещениците боели се да подписват подобно писмо. Но който от них не се съгласявал, заплашвали го, че махалата му готова е да се откаже от него, ако се дели от нея —да го остави и да го замести с друг солид[ар]ен с нея свещеник. Някои от свещениците отначало поколебали се да се съгласят с общето желание на енори[о]тите си; но отпосле, като се видели натясно, волею и неволею, принудили се да се поведат по общето течение, ако не и да ги предвожд[а]т, и подписали писмото; инак трябвало би отпосле да се каят безполезно.
Това прилепчани направили твърде умно и предвидливо, за да не би инак да стане някое разногласие и разцепление между народа, та да се образува владичка партия, която, колкото и да е малка и незначителна, но могла да нанесе лоши и пагубни следствия, както що стана по много други места, където водителите не умееха да се възползуват от предвидливостта.
Откак всички граждани, махала по махала, се подписали, заедно и свещениците, съветвали се после кога именно да стане официалното и тържествено отказвание. По случай, наближавал празникът за паметта на св. Наума Охридский, един от святите български седмочисленици. Прочее 20-й юния 1867 година, празникът на тоя святия, определил се за тържеството на народното им прерождание. Народът тога, предизвестен, стекъл се в църквата целокупен от всичките краища на града и препълнил храма. В службата священиците вместо името на владиката или на патриарха велегласно и в услишание на всички споменали «святий българский в Цариград Синод»; а народът се възхитил от радост. Той ден в Прилеп бил голям, народен празник.
Други пък малко по-инак разказват за изпъжданието на
233
владиката и за отказванието на прилепчаните от гръцкото духовенство, при които и нам се ще повече да бъдем наклонни да се съединим, като ни се вижда по-правдоподобно тяхното разказвание. Ето как:
Откак, както видяхме вече, се освободили от вмешателството на власите в църквата и в училищата и съумели, че време е вече било да се изтърсят и от духовенството чуждо, прилепските по-събудени интелигенти поприготвили предварително и така приготвений още от по-рано народ и подписали, както миряните, така и свещениците, както що видяхме в другия вариант на същий разказ. Когато поканили х. поп Константния, владичкия наместник, да подпише, той поискал тридневен срок, догдето отиде в Битоля, да предаде наместническите си сметки на владиката, и дал му се, та той отишъл и предал си сметките. Подир подписванието на поменутото писмо събрало се на училище велико народно събрание, [1] в което се съвещали как да постъпят. Там се решило най-напред да се отправят до владиката с писмо, за да го поканят да се съедини с народа като българин, според както много пъти им се хвалел, и да се откаже от Патриархията или, в противен случай, да му обявят, че го не приимат занапред за свой духовен началник. Направило се такво писмо и проводило му се или не, не зная наздраво, но той внезапно и ненадейно пристигнал в Прилеп. Там представила му се депутация не от първенци, както е казано по-горе, а от еснафски членове, особито же от казанджийский еснаф, която му предложила устно съдържанието на поменутото писмо. Казала му, че понеже н. в. преосвященство казвал им се за българин и като такъв народът го обичал, то този последний желае, щото владиката да споделя неговите чувства в народоцърковний въпрос, да се откаже от ведомството на Патриархията и да припознае българский Св. Синод в Цариград. Тога именно владиката поискал им няколкодневен срок, да си поразмисли. Между тем той служил в църквата архиерейска служба, без да спомене патриарховото име, а още и дякону си запретил да го спомене, когато този последний
1. Прилеп се управлява вътрешно съвсем демократически. Когато се представи за разрешение някой от извънредна и голяма важност въпрос, събира се от целий град голямо събрание, което да се състои от всичките по-видни граждани и еснафлии. Това събрание, наричано «велико народно събрание», разисква и решава по вишегласие подобните въпроси и решението му бива окончателно.
234
започнал да го изуства. Вследствие на това подир службата още по-многобройна депу[та]ция отправила се у владиката, за да му поблагодари, задето в службата не споменал и не допуснал да се спомене патриарховото име. Тога именно Венедикт казал им откровено, че не можел да се съгласи с желанието им поради причините, изложени по-горе. И така Венедикт отишъл си от Прилеп без надежда да се върне втори път.
Тога прилепчаните направили и подали общи махзари до местната власт и до валията, с които молили каймакамина и чрез него и валията да не допуска на владиката да встъпва в града им занапред, тъй като гражданите, бидеещи българи, а той грък, не припознават него за свой владика, а българский в Цариград Синод припознават за свое църковно началство. Валията послушал молбата им и заповядал на владиката занапред да не встъпва в Прилеп, вследствие на което Венедикт не стъпил вече в града им, догдето бил в епархията. Същето направили прилепчаните и когато дошъл новоназначений пелагонийский митрополит Партений. Оттога именно, 1867— 1868 год., се замешали в църковний въпрос и проводили в Цариград представител Тодора Кусев (о. Методия).
След всичко това избрала се църковна община за управлението църковните работи под председателството на х. поп Константина, дотогашний владички наместник.
Изпомежду това време пристигнал вместо уволнения Венедикта друг пелагонийски митрополит, Партений, който, по обичая, трябвало да дойде и дошъл и в Прилеп. Власите прилепски, како гонители Венедиктови, приели с радост, како месия, новия митрополит; но българите не само го не припознали и го не приели, но и предварително известили му официално чрез властта да не се осмели да дойде в църквата им, защото възможно да си излезе оттам «немиен», и той не встъпил.
И така прилепчаните освободили са се окончателно от гръцкото духовенство, на което дотога толко ниско робуваха. Них последва скоро и цялата Прилепска кааза. На всичко това, от моето оттеглювание насетне и докрай, предводителствувал е о. Методий (Тодор Кусев), който и биде проводен в Цариград за представител по въпроса от страна на цялата Пелагонийска епархия. А негови най-ближни последователи, най-деятелни родолюбци и негови сътрудници били: първо, учителите Никола Ганчев и Петър Орлев; и, второ, Диме Бийолчев и Христо Фукара, които не дотолко известни по-напред, оттога насетне голяма рол играеха в града по народните работи.
235
Да дойдем сега до училищата.
След смъртта на покойния Георги Икономов дошъл беше, казахме вече, Никола Ганчев, който учителствуваше и докогато дойдох аз, сир. до 1872 год.; а за преподавател по гръцкий язик, съвременник на Н. Ганчева, бил първо Петър Орлев, от Бобища, Костурско, с Георгия поп Константинов, сега поп Георгия Икономов от Охрид; и след них Спиро Танчев, съще от Охрид, който оставил бил Прилеп, преди да пристигна там аз, т. е. на 1871/1872 учебна година.
Девическото училище две години се управлява от известната баба Неделя с помощта на внука си и дъщеря си. Но сетне, поради несъобразното им поведение, и трите бидоха отстранени и училището закрито. Пет цели години, от 1867 до 1872 год., докогато дойдох аз втори път, това училище стоело закрито и народът никак не искал нито да чуе за отварянието му — толко що беше намразил женското образование поради лошето поведение на поменутите учителки, които оттам отидоха и заеха учителска служба първо в Охрид, а после и по други македонски градове, но в ни един от них поведението им не било по-добро, отколкото в Прилеп; а пък във Велес то е било още по-лоше; там то било смешано, казват, и с предателство.
На такво състояние бяха работите в Прилеп, когато на 22-й февруарий 1872 год. дойдох аз за втори път да заема учителска служба. [1]
Когато влязох в училището, намерих го с повече от 500 ученици, разделени, както следва:
а) в главното училище три класа и един предуготовителен с преподавател един — Н. Ганчев;
1. В това време дошъл беше от Цариград о. Методий, за да вземе от епархията избирателно писмо за бъдъщий български пелагонийски митрополит. За такъв избраха се двама кандидати, пок. пловдивский Панарет и русенский Григорий. Но като предвиждах, че ни еднийт, ни другийт от них не ще приеме кандидатството за Пелагонийската епархия, съдбата на която беше (и още е) в неизвестност, аз пръв предложих о. Методию избраний по-сетне за такъв пок. Евстатия титулярен пелагонийский, тога архимандрит зографский, когото преди няколко години бяха ми препоръчили братя К. Паунчеви в Солун за способен. Той и до смъртта си остана само с празната титла. Това и до днес съще състояние на тая епархия оправдава отказванието на първите двама кандидати. (Напоследне и тая епархия се снабди с български владика, бивший охридски Григорий.)
236
б) в първоначалното училище четири отделения с трима учители; и
в) една забавачница с двама забавачи.
Откато отидох аз, класните предмети разподелихме си ги с Н. Ганчева и следвахме работата си успешно до летните изпити. Тога, като гледах, че девическото училище, закрито преди пет години по известните причини, още и дотога стоеше си закрито, за да отмахна мъглата от Прилеп и да съдействувам по възможности за по-скорошното му откривание, за тема на словото си, което изрекох на изпита, избрах «Възпитанието на жената» и поканих гражданите да прибързат с откриванието на девическото училище. Словото ми толко повлияло върху духът и умовете на слушателите, щото незабавно утринта училищнето настоятелство писа във Велес да покани учителка, която и не закъсня подир малко време да дойде, та за идущата година девическото училище, закрито отпреди пет години, откри се отново и оттога вече то съществува и напредва. Г-н Н. Ганчев отказва да съм произнесъл подобна реч на изпита, като погрешно прибавя, че девическото училище било наново открито две години по-преди. Но че съвършено греши, мога да му докажа квадратно.
За идущата учебна година, 1872—1873 год., услових се пак и работихме си пак задружно и братски със събрата си Н. Ганчев. Но къде крайт на годината, по побуждение на того последняго, възбуди се вълнение от страна на сродницата му х. Илиевска фамилия, отправено против мене. Като видях това, аз, предпочитаещ мирът и взаимната любов и съгласие между гражданите, които толко време съм се старал да оправя на тоя път, нежели свойт частен интерес, оттеглих се от Прилеп за следующата 1873—1874 год. и си отидох у дома въпреки настойчивите молби на най-влиятелните и най-първи граждани. Оттам, поканен от битолчаните, отидох в Битоля и заех учителска служба в тамошното българско училище, както по-подробно ще се опише по-долу.
В тогашний англо-българский в Цариград вестник «Източно време» от 1873 год. в една дописка от Прилеп, писана от учителя на IV отделение Григора Дяконов К. Алексов, изложено е донегде поведението на г. Н. Ганчев към мене и към другите учители, както и способността му в училището. Но за допълнение нека и мене бъде позволено да прибавя и аз нещо тук:
а) Учениците, които дотога не бяха видели по-добър от него учител, обожаваха го, макар и грубо да се отнасяше той
237
с них. Но откато дойдох аз, тие малко по малко усетиха и познаха, че освен него имало и други како него учители, толко повече, че аз се обхождах с них по-кротко и по друг начин ги управлявах, та славата му от ден на ден взе да спада. Той скоро усети и позна това и вследствие почна потайничко да ме ненавижда, но завистта му отначало беше слаба и благородна, а се ожесточи и усили по-сетне, както ще видим от следующите точки.
б) В читалището той, като председател, беше станал господар, всесилен диктатор — всичко в него оправяше по своите взглядове; членовете в него се кръстеха и на него се кланяха. Но откато дойдох аз, и оттам почна влиянието му да се намалява и да изгасва, тъй като се откриха някои недостатъци в заведението, за поправлението на които аз предложих в събранието. При всичкото ми отказвание членовете на читалището с абсолютно вишегласие избраха мене за председател, длъжност, която дотога изпълняваше негова милост.
в) В общината тоже влиянието му почна да се упражнява много по-малко, отколкото по-преди и да се заместява с моето, [1] с една реч, аз във всичко взех да го заместявам.
Всичко това мойт събрат не можеше да търпи и да гледа хладнокръвно, та взе да ме мрази и тайно да интригува против мене, и то чрез х. Илиевската фамилия, с която преди малко време беше се сродил, като взел за съпруга една от внучките на старите х. Илиевци. Надигна прочее потера и бунт не против мене лично, защото мене нищо не можеше да направи, и ако беше против мене, аз бих му простил всичко, а против читалището, [2] на което председателствувах аз, като че уж то, читалището, се намисало в общинските работи и разстройвало било училищата! Вследствие, заведението, за голямо прискърбие на членовете му, се закри съвършено. Тая Ганчева погрешка никога не може да му се прости.
Аз усетих, че тая потера не е отправена именно против читалището, а против мене, само че косвено, и заради това не се забавих за идущата година да се оттегля оттам. По-главните
1. В това време Прилепската община всемогуще влияние упражняваше не само в града, а и върху цялата кааза; взела бе в ръцете си всичките манастири и приходите им мислеше да употреби в народна полза. Но г. Н. Ганчев и тук развали всичко.
2. Читалището тога беше взело под свой надзор и училищата, които надгледваше чрез особна комисия, избрана от помежду своите членове.
238
и по-влиятелните първенци, като Хр. Фукара, Д. Бийолчев и други, които усещаха интригите му, разсърдиха се против него до немай-къде и железни опинци обуха да ме задържат; но аз бях непреклонен, като не желаех за повече време да живея и да работя с човек, лично противен на мене. [1]
Аз оставих Прилеп и си отидох у дома, в Охрид, а г.Н. Ганчев остана пак, с преполовена обаче плата, от което се разумява колко мъчно се е задържал и че неволно някак го задържали, тъй като повечето първенци бяха против него поради казаните негови интриги против мене и против съществующето положение на общинските и училищни работи — против statouquo-то им.
Освен него прилепчаните за идущата 1875—1876 уч. година доведоха и Йосифа Ковачев, прочут тога педагог, и Петра Орлев, които заедно с Ганчева учителствуваха до последнята война, когато както Ганчев, така и Ковачев, предадени от доктор Филиповите синове, бидоха отведени в Солун да претърпят инститаци и затвори, от които само с «подадена ръчица» могоха да се освободят.
Дотук прекъсвам вече описанието си за Прилеп.
1. След време сам г. Н. Ганчев изповяда ми лично всичките си интриги, които бил употребил против мене.