За възраждането на българщината в Македония. Неиздадени записки и писма

Кузман Шапкарев

I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.

 

ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА [a]

 

1. ПЪРВО, СЕДМОГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ В КУКУШ, [*] ОТ 1865 ДО 1872 ГОД.

 

 

Още през 1856—1859 год., когато учителствувах в Струга, там дохождаше с платна и друга манифактурна стока за продаване кукушанинът Христо Георгиев Златарев и брат му Димитър, платнарчина у нас називаеми, [1] които, на вращанието си в Кукуш, възхвалявали и може би превишавали пред съгражданите си трудолюбието и успехите ми в стружкото училище. А след 1858 год., откак чрез сродство се запознахме и се сближихме с покойния Д. Миладинов и той, види се, повтарял тие похвали, несъмнено с няколко още процента на стотях повече, как що за мене, така и за дщерка си, моята годеница. От това кукушаните бяха си съставили мнение, че когато се освободят

 

 

a) От 1854—1855 год. до 1856 год. учителствуванието ми е било чисто и всецяло на гръцки язик; от 1857 год. в Струга до 1865 г. в Охрид и Прилеп — смесено, т. е. на български и гръцки, което може да се нарече преходно от гръцкий към българский, и от 1865 год. в Кукуш и до 1884 год. в Солун, Цариград и пр. — чисто на български. И така цялото ми учителствувание може да се раздели на три главни периода:

 

1-во, чистогръцкий период. обема три години: 1854—1857 год.;

 

2-ро, смесен или преходен период. седъм години: от 1857—1865;

 

3-то, чисто български период. 18 и повече години: от 1865 до 1884 год.

 

1. В Кукуш на по-старо време, именно преди 40—50 години, работило се платнарството в доста обширен размер — до 300 разбоя (станове) ткаели бели платна, които се продавали навън по Македония и Албания. С тая търговия мнозина кукушани често посещавали нашите места, особито покойний Нако С. Станишев, който цели 22 години посещавал западната част на Македония и Албания. Така той познаваше нашите места и нашите людие, како да беше се е родил и израснал у нас. От същата категория беше и поменутий Христо Г. Златарев.

 

155

 

 

от гръцкий владика и се сдобият с български народен пастир, за което тога бяха в борба [1], да съградят ново училище и да повикат за учители нас двамата, както и биде.

 

След като пок. Партений Зографски се назначи владика за Полеяно-Кукушката епархия и дойде в Кукуш, на 1864 год. почнали построението на отдавна мисленото училище, [2] а същевременно писаха и мене в Прилеп да ме канят за учител заедно с покойната ми съпруга Елисавета Д. Миладинова. [3] Но аз, едно, защото се колебаех да оставя гр. Прилеп, където оттога насетне именно моето там присъствие беше по-нужно, и да отида в Кукуш, където положението на работите никак не ми беше известно; а друго, защото и сами прилепчаните не ме оставаха, тая година не отидох. При всичко това, верни на решението си, кукушаните не бяха взели друг учител, а ме чекали цяла една година; [4] а, от друга страна, и училището си не бяха още довършили. Къде Възкресение на 1865 год. получих други поканителни писма от същето място. Като не ми беше още решено дали ще остана в Прилеп и занапред, аз отложих решителнийт ви отговор на кукушаните. А около края на същата учебна година, като получих третий път същата от Кукуш покана и понеже беше се решило вече, че няма да остана в Прилеп, отговорих на поканата утвърдително и около 18 октомврия пристигнах в града им.

 

В никое от писмата, с които кукушаните ме канеха, не бяха ми явили на какъв язик учител ме сакаха; затова, като приех предложението им, даже и догдето отидох на мястото си, аз не знаех, а още бях на двоеумие дали на гръцки или на бъл-

 

 

1. Как и защо се отвори и как се свърши тая борба с гръцкото духовенство, ще изложа, колкото ми бъде възможно подробно, на друго място.

 

2. Състоянието на училищата в Кукуш и околността му е описано в пер. спис. «Читалище» от 1870 год. По-долу ще изложа как и с какви средства се построи това ново училище и още ще прибавя някои допълнителни подробности, пропуснати в поменутото описание в «Читалище», немалко обаче нужни да се знаят.

 

3. Поканителните писма бяха саморъчно писани от н. пр. св. полеяно-кукушкий Партения, едно, от негова страна, а друго, от страна от гражданите кукушани.

 

4. Догдето да се съгради училището и догдето да дойдем ние, кукушаните държеха привременно стария си учител г. Андроника Йосифчев, родом от Охрид, който преподавал още на гръцки язик. А малко пред да дойдем ние, бяха условили един сърбин, за когото другаде ще говорим по-обширно.

 

156

 

 

гaрски ще учителствувам. И право имах донегде, защото действително бях чул за борбата на кукушаните с гръцкото духовенство за български язик и сполуката им в това, както знаех и за сдобиванието им с български владика, та си заключавах, че тям нужен е български учител, но дотога аз не бях се още прогласил за такъв; а тие, като са знаели това, защо ли да ми не обявят, че ме искат за български? Може би нарочито така иремълчили, за да ми видят умът, както по-сетне много пъти имах случаи да ги позная. Едничкий знак, който можеше да ме извади из неизвестността, беше, че първите поканителни писма бяха писани на български, а вторите и последните, които бе ги писал поменутий учител Андроник Йосифчев, на гръцки. Както и да беше, аз отидох, без да зная навярно каква щг ми бъде бъдъщата работа, която обаче незабавно представи ми се случай да я узная.

 

След като отидох в Кукуш и се представих на първенците, [1] направихме потребнийт контракт и утринта влязох в училището, съпроводен от двама първенци, покойнаго Нака С. Станишев и Константина Даскалът, или Дупков, водителите на двете тогашни партии, българска и гъркоманска, първата от които беше победителка, а втората — победена; но тога, поради негодуванието на първата или, по-право, на водителя ѝ Нака против владиката, почнали бяха да се сближават, поне водителите им, в полза, както ще се види по-сетне, на последнята.

 

В училището найдох взаимноучителни таблици, български и гръцки. Когато влязохме в него, Константин Дупков, гъркоманинът първенец, почна да ме съветва как би трябвало да преподавам и на кой язик. Каза ми, че трябвало би половината ден да преподавам на гръцки, а половината — на български, како що било във Филибе. Нако мълчеше си; чекаше, види се, що ще кажа аз, та после, ако мойт отговор не би бил съгласен неговите взглядове, да го поправи. Аз отговорих: «Понеже сте довели тук мене за учител, ще ви се моля да оставите училищната работа на моя отговорност, поне за една година, след изтечението на която, ако би да не ви се види угодна (работата ми), можете или да я измените за в бъдъще, или и да ме заме-

 

 

1. Владик. Партений не беше там; той тога живееше в Полеянино-Дорян, столицата или глав. град на епархията, по причина на негодованието, породено между кукушаните и него, което, както ще се рече по-долу, биде най-после причина да остави епархията и да си избяга в Цариград, откъдето Патриархията го назначи за Нишавский-Пиротский.

 

157

 

 

стите с друг, по-способен учител.» Това аз казах, за да пресекна еднъж завсегда вмешателството на гъркоманина първенец в моите работи. А моето намерение в това отношение беше: всите първоначални ученици да обърна само на български, а ако би имало ученици, които да могат да съставят клас, тям дваж в седмицата да се преподава и гръцкий язик, како придаточен, едно, за да се удовлетворят отчасти неколцината гъркомани, а друго, като Кукуш винаги има работа със Солун, където гръцкий язик тога беше почти общ, нужно би било да знаят началата му поне.

 

Тоя мой отговор и да е чекал, види се, Нако С. Станишев; защото в ответ на казаното от мен ми каза: «Ние, учителю, не ти се мешаме в твоята работа — как знаеш ти, така работай си; на свършъкът от годината ще ти видим работата.» Другарът му гъркоманин, макар и да го не одобри, но нямаше що да чини, едно, защото нямаше сила, а друго, за да не наскърби Нака, когото ласкаеше и всячески се стараеше как и как да го привлече. И така, от утринта започнах работата си. Всите ученици, що найдох, бяха около 60—70, от които само десетина знаеха малко нещо да четат по български, [1] а останалите, всите почти, бяха съвсем първоначални. От първите сърбинът беше съставил нещо като клас или, по-добре, отделение, равносилно с днешнето третьо, на които им преподаваше по сръбско-български най-първоначалните предмети по методата на Груева — Данова. Но за да може да се разбере каква е била работата му, трябва предварително да се изпита кой и какъв е бил тоя сърбин; как допаднал там и какво му било житие-битието му изобще.

 

В описанието на прилепските училища казано е, че в началото на 1860 год. един сърбин от Карагьоргевските случило се да излезе в Солун, а прилепчаните условили го за главен учител и го проводили в Прилеп, където видяхме го какъв беше. Но той не е бил сам. Същевременно с него в Солун излязъл бил и друг един подобен нему сърбин, родом из австрий-

 

 

1. Още от времето на пок. Д. Миладинов, 1858—1859 г., българский язик беше се въвел отчасти в първоначалното училище, в което учителствувал бил между другите и някой си светогорский калугер, Неофит именуем, ако се не лъжа, който въвел и ланкастерската метода. Когато отидох аз, за взаимен учител найдох един кукушки момък — Мицо Г. Станишев, а за главен, класен (но без класове), временно гореречений сърбин.

 

158

 

 

ските сръбски области. Той не е бил от категорията на другаря си, прочутаго (!) прилепский професор Гьорги Гьока, т. е. Карагьоргиев привърженик, а, напротив, според собственото негово казване бил княз Михайлов възпитаник; но поради непристойното му поведение не само от Сърбия в Милошовото князувание бил изгонен или и сам избягал, а и от Австрия; следователно, откак се скитал заедно с други, подобни нему, по Босна, Италия, по Азия и по Африка како авантюрист, най-после дошъл в Цариград, а оттам в Солун същевременно с гореказаний Г. Гьока. Велешаните търговци в тоя град, като го видели, сграбчили го, условили го за главен учител и го изпроводили в града си. [1] Тамо учителствувал няколко години, откак предварително се оженил за една мома велешанка. Тамо той беше научил малко български, та говореше един смес от сръбский и българский язик.

 

На 1864—1865 год., уволнен от Велес, отишъл в Цариград да търси служба; а като не намерил никаква, върнал се обратно в Солун и оттам в Кукуш, дето се и условил за два месеца пременен учител, догдето пристигна аз. Но и след дохожданието ми той не се оттегли по причини, които ще кажа непосредствено. В двамесечното си пребивание в Кукуш той привлече към себе неколцина от противобългарската партийка, която търсеше причини да противодействува на народната партия. Прочее опря се на нея и почна да действува, за да остане и занапред како мой сътрудник, и то с понизна молба да му се направи милост, да остане пак временно, догдето си намери служба другаде. Българската партия, или по-добре цял Кукуш, нежелающ да даде причини за нови раздори между гражданите, отстъпи на противниците си и позволи сърбину да остане и занапред, докогато си намери служба.

 

Но негова милост, като сполучи толко, по съвета на приятелите си доведе от Велес и съпругата си, която със своята красота и с прелестите си умееше да привлича хората за в своя и на мъжа ѝ полза. Кой не знае, че работи, мъчни за мъжите, могат твърде лесно да ги извършват жените? Така и

 

 

1. От тоя случай лесно е да се разбере на кой стъпен в народно съзнание били тога и велешаните, както по-горе видяхме и прилепчаните (сърбин някой си, никому непознат, условили за главен български учител!), без да гледаме на кукушаните, които, като новаци в българизма, смесвали са него със сърбизма и с всекоя славянска нация в едно — славизъм.

 

159

 

 

тука; тя сполучи да привлече към себе и към мъжа си не само поменутаго Константина Дупков, който наскоро и овдовя, но и други още неколцина от неговата партия, чрез които оздраве положението на мъжа си за три цели години, въпреки общето на гражданите негодувание, догдето подир третята година, чрез хитростта на кукушаните, в която се отличаваха тога, едвай се оттегли от града им.

 

Какви препятствия, какви безпокойствия съм претърпял от него през тригодишното ми задружно учителствувание, перо не е в състояние да опише, а за да се узнае малко от малко поне характера му, стига да спомена, че кукушаните го кръстиха «Мелетия», от когото по характер и поведение никак не се различаваше. Както и да беше, кукушаните, както и аз с неимоверно търпение претърпяхме го цели три години, след които отиде да просвещава (!) тиквешаните във Ватеш. Но да се повърнем на предмета си.

 

За да видим какви успехи или назадности станали в Кукуш през времето на седъмгодишното ми там учителствувание, било в учебно или в народоцърковно отношение, необходимо е да се оттеглим много назад и да изпитаме какво е било състоянието в тоя град от по-прежни години, как започнала борбата между кукушаните и гръцкото духовенство за освобождението им от него и от язика му и пр. И първо:

 

Не е нужда, мисля, да казваме, че и Кукуш подлежал под същата участ в народноцърковно отношение, под която и цяла почти Македония, сир. не само църковно се управлявал от гръцки владици (епископи, подчинени солунскому митрополиту), а и народният български язик в цялата епархия бил от незапамятни времена в училищата и църквите заместен с гръцкий.

 

Пръв път, доколкото се помни, около 1841 год., когато учителствувал там пок. Д. Миладинов, подигнало се гонение против тогашний гръцкий владика Антима, по-сетне Воденский, и ето как:

 

Поменутий Антим с всичките си гръковладички пороци, от които не била свободна и свитата му, владикувал в Полеяно-Кукушката епархия цели 18 години. Народу не правело никакво особено впечатление владиковото поведение или и го премълчавал от уважение към чина му, а само пок. Нако С. Станишев, макар и тога млад още, съглеждал и познавал владичките злоупотребления. А около поменутата 1841 година явил се случай да се дигне завесата между християните кукушани и духовнийт им пастир.

 

160

 

 

Навръх Кукушкото градище има църква или манастир храм св. Георгия, [1] отстранена 1/4 ч. от града във вид на обител, както според песните (виж сборника ми, пес. №№ 21, 22) е била в старо време. В това по-старо време тая църква е била съвсем малка и до скоро време почти развалена. На Антимовото владикувание и при първото в тоя град учителствувание на пок. Д. Миладинова, 1840—1841 год. [2], кукушаните пожелали да я преправят отново и разширят в по-голям обем. За да им извади царско позволение — ферман за преправянието църквата, — владиката Антим взел им предварително шест хиляди (6000) гроша. Но това нищо не било. Разтурили ветхата църквица, в зидовете на която нашли един товар стари български ръкописи на пергамент и до 20 хил. гроша ветхи пари. Колкото за ръкописите, не било мъчно на владиката да излъже простите тога кукушки българи и да им ги вземе, за да ги принесе жъртва Волкану; доволно било, що им рекъл, че тие книги били еретически, протестантски и тие му позволили да ги изгори пред техните собствени очи. [3]

 

Мъчнотия се явила в найдените стари пари. Владиката ги искал, а гражданите му ги не давали, догдето най-после им ги взел. [4] Ето ти първата причина за давия против владиката. Много време тие се оплаквали на солунский митрополит [5], догдето най-сетне сполучили уж да го отмахнат. На мястото му бил проводен временно друг, някой си Атанасий, на времето на когото довършило се било съграждението на църквата св. Георгия. За освещението ѝ този Атанасий взел им тъкмо 6000 (шест хиляди) гроша сухи пари. Но кукушаните от това не са

 

 

1. Тая църква няколко пъти ставала причина на народоцърковно движение в Кукуш, както ще видим и на 1858 г., когато за пръв път в нея се прочело апостолското чтение на български.

 

2. В «Българските книжици» от 1858 год. най-накрай в статията от 18 януария 1859 г. печатано е, че на 1834 год. църквата била възобновена.

 

3. Чудно как това посегателство позволили Д. Миладинов и Н. Станишев, освен ако първий, съгласно с по-горнята бележка, не бил още дошъл в Кукуш, а вторий да не е оценявал още тия работи.

 

4. Дано да бяха доброволно му отстъпили парите, а само ръкописите, тези наследствени драгоценности, да бяха запазили!

 

5. Не зная положително името му, но по слух научил съм, че е онзи, който по-сетне, преместен в Пловдив или в Търново, чини ми се, по име Дионисий, удавил се бил сам в кладенец.

 

161

 

 

се докачили. Тяхното честолюбие накърнило се от друго — че не след дълго време повърнат бил пак изгоненийт им Антим, който временно само бил задържан в Солун, догдето грабнатите от църквата 20 хиляди гроша стари пари преминат в ръцете на солунский митрополит. От това след малко време последвала нова давия, вследствие на която Антим бил повишен на митрополит и преместен във Воденската епархия, а в Кукуш заместен с прочутаго Мелетия, [1] за когото има да се говори повече. [2]

 

Овой Мелетий, родом царигражданин от голяма фамилия, сродник на патриаршеския велик логотет, дошъл в Кукушката епархия около 1845 год. Той е бил олицетворението на всичките гръковладички злоупотребления и византийски разкошества или, както бяха го назовали в Кукуш, «Огледало на гръцките владици». Защото колкото злини, колко[то] злоупотребления, колкото беззакония и безстидства гръцките владици правили гй тайно и с предпазване, той, Мелетий, вършил ги явно и беззазорно, както ще видим по-долу.

 

Когато на 1845 год. през м. мая дошъл в епархията, най-първата грижа му е била да раздаде по първенците обикновените владички подаръци: тютюнени кесии (направени, разбира се, от извехтелите си и изгнъсани шалвари), чубуци и пр., за да им затвори устата и за да го надарят колкото е възможно по-скъпичко. След това свикал ги е на събор, за да отсекат данъкът — мирията, която трябвало би да му плаща ежегодно всекой епархиотип.

 

Решило се прочее в събора, под председателството, разбира се, владиково, да му се плаща двойна плата, сир. по 45 гроша на венчило; по 10 гр. за водосвят; по 15 гр. волна помощ; [3] а от священиците по колко, то е било собствена негова работа.

 

 

1. В някои статии на вестници или списания, не помня добре именно в кои, авторите им погрешно смесват охридский Мелетий с кукушкий Мелетий, които са съвсем различни лица.

 

2. Още от това време пок. Д. Миладинов бил наклеветен от Антима за немирник, та от страх оставил бе Кукуш и дошъл си в Охрид и Струга. Разбира се, той не е бил непромешан във владичкото гонение.

 

3. Разбира се, че той избрал за съветници и членове на тоя събор действително старите и по-богатичките, но същевременно и по-простите и по-наивните, които считали владиката като същ господ и строго са се пазили да не би нещо да му прегрешат, та да ги прокълне и да ги хвати клетвата.

 

162

 

 

Щом са се определили горните цени, той тръгнал първо по градските къщи в Дойран и после в Кукуш за водосвят. Надарените с владичките тютюнкесина чорбаджии възнаградили го за водосвята кой с една жълтичка, кой с друга; а сиромасите, като виждали них, надпредваряли са се и тие да не останат по-назад от съразмерността си.

 

Откато обиколил и обрал, така да се рече, градовете, Мелетий тръгнал по селата да събира мирията и волната помощ и да святи вода. За да се не труди да отива във всекоя къща отделно за водосвят, той измислил едно мощне лесно средство — събирал селяните всред село, около най-огромното селско бунище (купище), върху което по негова заповед турял се един кош, а над него — паница с вода. Там той извършвал водосвята п после заповядвал на селский кмет (коджабашията) да събере от всекоя къща по 10 гроша за водоосвещението, което бил извършил върху селското бунище.

 

Откато свършил водосвята и по селата — по цялата епархия — и събрал от него и от волната (повечето неволна) помощ до 400 хиляди гроша според свидетелствата на очевидци, установил се в Дойран и в Кукуш, двете средоточия на епархията, откъдето се разпореждал с нея не како с поверена нему страна, за да се грижи и старае за душевното спасение на населението ѝ и за умственото и нравственото му преуспявание, а като със собствена своя мушия — имотите и приходите църковно-училищни, които били определени да служат за поддържание на училищата, сматрал ги за собствено свое притяжание и се ползувал от них како цял и пълн господар, без да вземе пред вид училищата и поддържанието им. Така той експлоатирал градината и дукяните църковно-училищни в Кукуш, с приходите на които поддържали са се дотога училищата. Но не стигало само това; той притяжавал стопанство и над гробищата — за всекой нов гроб взимал по 55 гроша долни пари. Още повече — на 40-й ден след погребението на който и да било умрял не позволявал на свещениците да опеят на гроба му, догдето не му се платело едно количество, съразмерно с материалното състояние на усопшия, за когото, ако би бил малко по-богатичък, взимал 150—300—500, дори и 1500 гроша. Ако ли умрелий бил безчадник, то от него взимал едната третя част от всичкото му останало наследие, както искал да направи и с наследието на някой си умрял, сиромах Стоимен, за когото искал 300 гроша, и пр. Тие неща може би на читателите ще се видят невероятни и преувеличени; но те са действителни факти и цяла истина, както ще се види по-после,

 

163

 

 

при давията против Мелетия пред солунский валия сам солунский митрополит Калиник изповядал, за което валията му се посмял и се подиграл с него, а още и го помъмрил, задето злоупотребявали с християните, царската рая — «факир фукаралар». [1]

 

За вули граница нямало: за първо венчило взимал 15 гроша; за второ — 150—300 гроша, а за третьо — 1500 до 2000 гроша.

 

Когато отивал по селата, живял така разкошно и разточително, като някой еничер-ааси или като някой деребей, с 20—30 души свита от всекоя възраст и пр., и като някой насилник изисквал най-разкошните ястия — гъски, мисирки, кокошки, прасета и др. А можел ли някой да го не послуша или да му се не покори? И не само нему, но и на най-долнийт негов слуга — сеизин? Незабавно непослушникът щел да бъде наказан или с бой, ако би бил сиромах, или с аргита, ако би бил по-имотен или свещеник, за освобождението от която с много молби и с по-много пари, до 1000 гроша, могъл би да се избави. С една реч, употребявал епархиотите като скотове.

 

Но сега пита се: когато толко пари грабел от епархиотите си, имал ли събрано някое огромно количество злато? — Не, той никога нямал ни пет пари. А къде и как ги разнасял? По разкошества и сладострастия. Той всекога държел при себе по няколко красиви моми, каквито що били например Драгомановите наричани щерки в Солун и много още други, с които явно и беззазорно беснеел пред очите на самите първенци. Тие, момите, свободно шмукали му парите в най-сладките му минути. Той е бил цял и явен сарданапал, нито се грижел да крие и прикрива гнъсните си постъпки. А още и мъчител като Перона. Епархиотите си той сматрял не като словесно свое стадо, въверено нему да го ръководи към спасението на душата му, а като прости мужици, които и всячески злоупотребявал — за малка причина най-гнъсно ругал, псувал и даже биял священиците, затварял ги обковани в железа като луди или катили във въгленарницата; а после, за да ги прости уж, взимал им нечута глоба. Това е направил на х. поп Нака от Кукуш, от когото за биенето и затворът взел 600 гроша. Други пък биял

 

 

1. В нашите страни, в Охрид поне, подобно нещо не се помни от страна на владиците.

 

164

 

 

ги до смърт, както що направил на поп Георгия поп Митов, който от владичкий бой и умрял.

 

За как гръцките владици сматряли подведомствените си българи, нека ми бъде позволено да приведа един епизод, който станал в Кукуш нещо преди 60—70 години.

 

Преди горепоменутий кукушкий владика Антима владикувал в Кукуш някой си Теодосий, който представял себе пред народа като за светия: като излизал навън, той покривал си лицето и до пояса с църна ципа, уж за да не гледа никого и никой да го не гледа явно в лицето, а при това потайно имал интимни сношения с непочтени женщини. Народът имал към него такво уважение и страхопочитание, щото вярвал, че ако само дума изрече една, владиката можел да изсуши едно зелено и здраво дърво. Един ден, и то било на великий петък, един от кукушките първенци, х. Тено, като считал себе за по-горен, отколкото да изповяда греховете си пред един прост духовник — свещеник, помислил се за достоен да се изповяда пред самия онзи святец владика Теодосия. Било тога, както рекох, великий петък. Взел си чубучката горделивий първенец и право потеглил в епископията. Когато дошъл там, оставил си чубучката вън до вратата, влязъл и с ниски до земя поклони и ръкоцеливания представил се пред дяда свети владика. Святецът, като научил причината на дохожданието му, попитал го просто за постът, именно с какво се е хранил през изтекшите се почти велики пости. А като първенецът кукушанин х. Тено му обадил, че само с коприви се е хранил, владиката-духовник повторно го попитал дали е турял в них нещо, като дървено масло и пр.? А като изповедуемийт отговорил му отрицателно и че само оцет турял в копривите, владиката сърдито му извикал: «Как? Оцет? Яде ли се оцет в тези велики пости? Проклет да си от триста святии!» И за наказание, че ял оцет, постановил му да пости 40 понеделници. Посрамений чорбаджи х. Тено със смирение и унижение излязъл си из влачим ката стая, за да си отиде, замислен за тежкия грях, що бил сторил. Но понеже в разстояние на изповеданието му лулата на оставената му вън чубучка била угаснала, то той я подновил и се отбил в готварницата владичка, за да си тури едно огънче. По случай, готварът в тоя момент бил излязъл, та в готварницата никой нямало. Поразений грешник х. Тено, откато си турил огънче на лулата си, полюбопитствувал да види що ли се варело в наредените връх огъня няколко тенджери. Кога, щом открил една, видял, че се варела цяла кокошка; в друга — гъска, и в третя — мисирка или друго подобно.

 

165

 

 

В това време пристигнал и готварът, който и го заварил над престъплението, та люто се разсърдил и го изхокал защо да открива тенджерите. А попитан от грешника: «За кого ли били тие гостби?», готварът отговорил му, че за стареца, който бил малко неразположен — «ἀνήμπορος». X. Тено, удивен от противоположността на владиковите думи и дела, взел си чубучката и право в чаршия, на механата, да разкаже на другарите си първенци какво чудо тоя ден случило се с него, че владиците тям (на народа) не позволявали да ядат в постни дни не дървено масло, ами нито оцет, и че защото той бил турил оцет в копривите си, щрафирали го с 40 понеделници пост, когато тие, владиците, на самий великий петък са се гощавали с кокошки, гъски и тем подобни, следователно, че народът бил считан от тях за по-долен и от безсловесните животни — от скотовете, които не ядат коприви, а нему, който ги ядел, не се позволявало да тури в тях нито оцет!! Тая проста случка достатъчна била да дигне от народа в тоя град всекоя по-нататъшна почест, която дотога питаел към гръцките владици; и ето защо по-долу гледаме го да се вдига толко усърдно и целокупно против тях. И действително, днес най-омразни са те в Кукуш, където на них гледат като на същи вълци. Но да се повърнем на предмета си.

 

Тие и други тем подобни злоупотребления, които невъзможно е да се опишат подробно, дотегнали на народа и възбудили у него желание да се избави от такъв развратник — тиранин, та на 1850 год. надигнал давия в Солун пред валията Якуб паша.

 

Като чули това, всичките седъм епископи на Солунската митрополия събрали са се на съвещание, съюзили са се против даваджиите кукушани и обещали на валията 32 хиляди гроша, от които 12-те хиляди броил вече сам тоя звяр Мелетий, а останалите още 20 хиляди гроша щели да ги дадат събратята му епископи. Тие пари обещани били с условие да се изпратят на заточение неколцина от даваджиите кукушани, именно водителите, пок. Нако С. Станишев с неколцина още, с цел да изплашат населението и еднъж завсегда да вдигнат от него охотата за оплаквание против владика. Когато се уговаряло поменутото условие между владиците и валията, жъртвите кукушани нищо от него не знаели, а случайно някак се научили, както ще се види по-долу.

 

Вместо да слуша и изпита давията и да удовлетвори желанията на оплаквачите, пашата взел, напротив, да ги обвинява и преследва. В такъв случай потърсили средство как да се

 

166

 

 

доближат до валията и чрез някой ближен негов да му обещаят нещо и да го молят. При пашата имало един българин, някой си Никола, родом от Враня, който се издавал за турчин с име Рушид-аа. Даваджиите кукушани отишли при него да го помолят уж да посредствува при валията и му предложили 3000 гр. рушвет за пашата, за да им види давията с владиката. Но той, Рушид-Никола, казал им да бягат и да се скрият, тъй като съдбата им била решена: трима от тях, предводителите, щели да се изпроводят на заточение, защото 32 хил. гроша били обещани на валията, от които 12-те хиляди били му вече броени, та лесно не се хвърляли толко пари, и че техните 3 хиляди не са били нищо пред горните 32. Кукушаните, гръмнати от това нечекано известие, вджашили са се и се почудили що да чинят и къде да отидат да търсят средство за спасение.

 

В това време в Солун английски консул бил някой си Блон (баща на днешний в същий град англ. консул или сам той, не помня добре), който и до днешен ден държи тоя пост. Притърчват кукушаните при него, изложват му разпрята си с владиката подробно и положително, още разказват му и за решението Якубпашино и го молят да ги отърве от бедата и да им помогне и справедливото изкарване давията им. Консулът, откак благосклонно ги изслушал, насърчил ги, окуражил ги и ги успокоил, а, от друга страна, немедлено известил на валията, че в давията на кукушаните с владиката им вътре е и сам Блон, та трябва да внимава в разглежданието ѝ и да я види справедливо. [1] Пашата, стреснат от консуловото заявление, усетил, че владичките обещани хиляди ще отлетнат из ръцете му, защото вътре в работата бил Блон, английский консул.

 

Прочее, волею-неволею, валията издирил оплакванията на кукушаните справедливо и оправдал тези последните, а владиката им Мелетия явно обвинил; и не само него, но и самия тогашен солунский митрополит Калиника. А колкото за да оправдае взетите вече от Мелетия 12 хил. гроша, съветвал даваджиите кукушани да се «баращисат», да се спогодят и помирят с владиката си. И те, послушни на пашините съвети, като излезли навън, спогодили са се с него по следующите условия:

 

 

1. Още от това време английский консул упражнявал силно влияние върху турските власти.

 

167

 

 

1-во, владиката да тегли ръка от църковно-училшцните имоти и приходи за в полза на училищата.

 

2-ро, за поддържание на тие последните същий да дава ежегодно по 4000 гроша (за които и задължителен запис му взели).

 

3-тйо, да се откаже от правото върху гробищата, що дотога взимал по 55 гроша за всекой нов гроб.

 

4-то, да отщети и удовлетвори майката на убития от него поп Георгия поп Митов.

 

5-то, да върне назад на бития от него х. поп Нака вземеното от него джериме, 600 гроша.

 

Тие и други, тем подобни, са условията на погодбата между владиката и кукушаните, след приимането и потвърждението на които се помирили и се взаимно опростили.

 

Оттога Мелетий седъм цели години владикувал в Кукушката епархия, без да го обезпокоява някой нито най-малко. Но дали си е устоял той на обещанията си и дали поправил, отчасти поне поведението си? — Не; никак не. «Вълкът менява си влакното, но не и нрава си», казва пословицата. Така и той — минало се, не се минало много време, и ето ти го пак същийт онзи звяр със същите си стари навици, стари злоупотребления, при които за панагон притурил и други още. Някои от тях ще представя тук:

 

1-во. На ясакчията си Скендера, турчин, кръволочник, позволявал да се разпорежда с християнските святини и с християните по своему: да дава вули за венчаване, да наказва священиците, да годява моми и момци, да представлява него в църквите, стоящ в архиерейский трон в неговото отсъствие, да злоупотреблява християните в негово име и пр.

 

2-ро. В селата, които се лишавали от църква, пращал им чрез същия тоя Скендера антимисти, заповядвал им да ги турят в някоя конюшница (ахър) и там без свещеник да се църквуват; а след малко време, пак чрез същий ясакчия, взимал им за антимистите по 250—300 гроша.

 

3-те. Въпреки царското благоволение да се съграждат църкви свободно и за издаванието потребното позволение да се не иска нищо, Мелетий взимал за изважданието на фермана за всекоя църква по 20—30 лири, а само за «Св. Атанас» в Кукуш взел десет лири. Тога такви нови църкви се построили 27, за освящението на които взимал по от 4000 гроша най-малко до 7000 гроша.

 

4-то. Напопил священици без никаква, ни най-малка първоначална наука, и то и без енории, а само и само за пари,

 

168

 

 

като за ръкоположението им взимал по от 3000 до 6000 гроша. [1]

 

5-то. Една и съща жена венчавал с няколко мъжи редум вътре в малко време — препродавал я за пари, откато, догдето премине от единия мъж у другий, държал я няколко време при себе, сир. съще така, како що правеше бивший струмничкий, а сетне воденский Йеротей и както е правил някога Али паша Янински, Тепеленлията наричан.

 

6-то. За едно и съще венчаване давали са се по няколко вули — първо, от ясакчията Скендера за 150 гроша; второ, от владичкия векилин Константина Дупков за 200 гроша; третя, от някой си поп Яни за 250 гроша; и най-после — от самия владика за 300 гроша. Това е ставало по селата, както например що е станало с някой си Карагогов.

 

7-мо. Разкошеството му с жени и моми не се прекъснало, нито се ограничило, а, напротив, при него притурил и детелюбство — содомство! Боже милий! Как ни търпиш? Защо ли не зинва земята да ни поглътне? Защо ли не пада от небото огън да ни изгори всички? Датан и Авирон дали по-развратени бяха от того звяра, Мелетия, та що ги поглътнала земята? [*] Содомците и гоморците дали по-тежко престъпление са вършили от него, та що ги огън изгоря?. . . Откато трите гореспоменати моми, Драгомановите дщерки, поостарели; откато по лицата, им явили се бръчки, наший герой Мелетий взел, та подщерчил (!) една много красива мома, родом от Дойран, на име Мариго, която омъжил уж за едно тоже твърде красиво момче от същий град, на име Георгий Пуле. Откато оженил тие две красиви същества, държал си ги при себе в епископията като любими свои чада (!). По-сетне, откато момчето понараснало, изникнали му мустачки, напъдил него, а невестата му (!) омъжил за друго, още по-красиво момче, тоже от Дойран, на име Чоне, което такожде заедно с невестата му (!) държал при себе в епископията.

 

В това време станал един много любопитен епизод, който иска ми бъде позволено да го изложа вкратце; ето го:

 

Поменутий Георги Пуле, откато бил лишен от невестата

 

 

1. Мелетий Кукушки не е бил сам и пръв в тия грабителства; събратята му в Македония не били по-долни от него в тоя подвиг. Битолский например Венедикт, мойт приятел (!) и покровител, за ръкоположението на поп Димитрия Икономов от Прилеп взе му 60 лири, а за да му предаде бащината му енория, взе от същия 300 лири.

 

169

 

 

си, владиковата любима Мариго, станал от Дойран и дошъл да живее в Кукуш, дето и се сгодил за друга. Но когато дошло време за венчаване, владиката и наместникът му в Кукуш Константин Дупков поискали му вула-параси 300 гроша. Бедният сирак Георги Пуле нямал нито 300 пари, а камо ли да намери 300 гроша? В тоя случай кукушките първенци, а особито пок. Нако С. Станишев, който станал и кум на венчаемия, откато изчърпали всичките старания и молби до владиката и до наместника му да ги убедят, за да дадат позволителна вула за венчаването на речения Георгия, и като не било възможно да сполучат; от друга страна, понеже священиците не могли да се решат да венчат без владиково позволение, поменутий Нако С. Станишев, казвам, заедно със съмишлениците си дръзнал да извърши тайнството на венчанието върху речений жених и без священик, както следва.

 

Догдето да дойдат сватовете в църква с младоженците, Нако, като кум, лъгал священиците, че владикова вула за венчане има. Това правел той, за да съпроводят сватбата до в църква и священиците; но щом дошли в църква и священикът, който щел да венчае, поискал вулата, тога сам пок. Нако открил им, че владиката не рачил да даде вула за венчаванието на любимия си някога Георгия Пуле, без да има някакви причини за запрещение, освен че не му са дали 300 гроша. После, като се обърнал към присъствующия в църквата народ, изрекъл една проповед, че като владиката несправедливо отказал на младоженците венчателното позволение без никаква благословна причина, а само за пари, то ние, казал, ще прибегнем за позволение до владиката на владиците, като посочил с пръст окачената на владичкий стол икона на Исуса Христа. След това попитал народа: «Имат ли младоженците някоя прежня родствена свръзка, която да запрещава съчетанието им в съпружество?» А като народът, три пъти наред попитан, и трите пъти отговорил отрицателно, той, Нако, се обърнал към младоженците и ги попитал до три пъти, всекого особно, дали се обичат взаимно и дали желаят да се бракосъчетат? А като тие отговорили утвърдително, накарал ги да се поклонят на върховний владика, Исуса Христа, който ги съчетава, и да целиват иконата му и иконата на св. Богородица. А като извършили това младоженците, Нако призовал присъствующий народ да бъде свидетел, че младоженците били законно бракосъчетани вече. И така подир това излезли си пак тържествено и си отишли у дома на жениха по съществующий общи обичай заедно

 

170

 

 

всичките сватове. [1] Но кукушаните не са се задоволили на това само, не са се запрели дотук, а скоро потем това венчане се отправили с жалба до солунский митрополит Калиннка, да се оплачат против Мелетия, задето възпрял 40 дни венчанието на бракосъчетано вече съпружество без никаква причина, освен за пари. Митрополитът немедлено заповядал Мелетию да прибърза да венчае речените младоженци по църковний обряд, което и се изпълнило без ни една пара.

 

Тие и много други подобни злоупотребления, които излишне считам да излагам подробно, правил Мелетий в Кукушката епархия, при които най-сетне притурил:

 

8-мо. Гонението против появившето се тога събуждание на българското възраждание или българските чувства и въвежданието българский язик в църквите и училищата.

 

Всичките тие противохристиянски и противоестествени злоупотребления на гръцкий владика не били от естество да се търпят повече време, и то от кукушаните, които в председъмгодишнята си против него давия излезли победители над того същаго развратника. Народът охкал и пъшкал под безчеловечний владиков гнет, но нямал що да чини — следователно оплаквал се на първенците в Кукуш, които пък от своя страна забелязвали на владиката, напомнювали му прежните спогодителни условия, съветвали го да се поправи, да прекрати или по крайней мере да ограничи и умери поне злоупотребленията си, но всичко било им напразно — той всичко им обещавал, подобно на турското правителство, но нищо не изпълнявал, а следвал си кривийт път, когото отначало още бил си избрал и на когото вече бил навикнал. А навикът е второ естество — «ἔξις δεντέρα ϕύσις», — казва гръцката пословица.

 

От всичко това кукушките първенци взели да роптаят против него и да се приготвуват за давия, но една само още капка била нужна за пребликванието чашата на раздразнението им. А и тая капка се притурила, и тая минута дошла.

 

 

1. Трябва да се знае, че в Кукуш става двукратно венчание, сир. младоженците два пъти се венчават: еднъж у дома на невестата, преди още да отидат с нея в църква, и другош в църква. Първото венчавание става политически от тестът или бащата на невестата без участието на священик, останало несъмнено още от язическите времена. А второто, църковно в църква, от священик по известний църковен обичай. На предстоящето съпружество и двете венчавания се извършили без священик (виж и в Сборника ми, кн. VII, сватбени обичаи в Кукуш).

 

171

 

 

На конеца от 1857 година пристигнали там за учители приснопаметните родолюбци Д. Миладинов и Р. Жинзифов, които със своите пламенни и наощрителни подбуждения дали силен подтик на кроежа на кукушаните, наострили ги, така да се рече, да се решат на походът против Мелетия.

 

На 25-й декемврия същата година, на Рождество Христово,. в разговорите си по къщните божични визити кукушките първенци решили да отворят процесът и незабавно се съчинил първий махзар, който, подписан и подпечатан от кукушките граждани, пратил се да се подпише и подпечати и от селата. Но пътем човекът, който го носел, уловен бил от владиковийт ясакчия, прочутаго Скендера, който му отнел и махзаря.

 

Кукушаните, докачени, оскърбени и разярени от тая владикова постъпка, дигнали са се цели като един човек и приготвили втор подобен махзар; подписали го, подпечатали го и го подали на солунский митрополит. Делото на процеса се водело от хитраго и остроумнаго Нака С. Станишев с помощника му Атанаса Гърков и Христа Тютюнджия, които заедно с пок. Д. Миладинова били са менторите на кукушаните. Но, от друга страна, владиката сполучил да образува една своя; ако и малка, партийка защитница от неколцина интересанти и простаци селяни, която, под предводителството на кукушаните Нано поп Гутов и Константин Дупков, наела се да го защищава и направила била и тя противоположен махзар. [1]

 

Започванието на давията станало било през мес. февруария 1858 год.; но тя скоро се потушила чрез един пардон от страна на Мелетия и спогодба с кукушаните, между условията на която било и то: «да не преследва никого». Проклетий обаче фанариотин пак не устоял на даденото си слово, а лукаво престорил се, че се погажда, и се обещал да се поправи уж, не че действително мислил така, а употребил това лукавство само колкото за да приспие противниците си, та после да може не-

 

 

1. Благодарение на тия наши партии, които държат народа бодър и буден и го усилват на по-крепко и по-твърдо постоянство. Покойний Нако С. Станишев често повтаряше: «Деца! Длъжни сме да благодарим на гърците, задето тие със своите интриги и лукавства изострили ни, а с партиите, които образуват изпомежду нас, държат ни в бодрост и нащрек, в съгласие и постоянство да се борим за правата си. Инак ние, българите, по свойственийт ни характер, щехме или да заспим дълбок сън, или да се караме и разкъсваме помежду си.» Действителна истина, поне колкото за македонските българи.

 

172

 

 

надейно да ги нападне в сънът им и съвършено да ги съсипе.

 

На 23-й априлия [1] същата 1858 година дало се случай да се узнае употребената от него хитрост. В тоя ден християните от цялата кааза стърчат се в Кукуш да отпразнуват паметта на св. Георгия в преждепоменутата обител навръх Кукушкото градище. Покойний Миладинов приготвил бил — превел от гръцкий текст — апостолското чтение на български и го дал едному ученику, да го прочете в църквата пред стърчаното многочислено множество, което, разбира се, и много се благодарило, като за пръв път чуло в църква божието слово на майчин си язик.

 

Но чуло се това в Солун, откъдето, разярени, гръцките духовници писали Мелетию едно строго мъмрение «защо ли да остави той да се доближи до преддверието солунско, т. е. в Кукуш, тоя смърден язик, българскийт?» [2] Мелетий, като получил това писмо от Солунската митрополия или може би и по-напред още, направил чрез подлизниците си привърженици махзар против учителите и против неколцина от първенците — против водителите, в който махзар представял ги за немирници, мятежници и искал наказанието им — да се проводят на заточение.

 

Разбрали това кукушаните и се дигнали още по-силни; направили махзари и отишли в Солун, та ги подали на митрополията. Паданието Мелетиево в това време не било представило много и големи мъчнотии; защото, като тога наново бил им шачен за солунски митрополит бивший търновский Неофит, последван и от Костаки Мегавули, гладен за злато, търсел даже и причини, ако би било възможно, да се изменят и всите седъм епископи, които подпадаха под ведомството му, за

 

 

1. На църковната Св. Георгиева врата написано е: «?? (1-й марта 1858 год.) обретохме изгубений ни български майчин язик.»

 

2. Нека сега погледнат оние, които тога така писали били Мелетию, а и сам той, ако още не свършил злочестийт си живот, та да видят доближил ли се тоя толко отвратителен за них български язик до солунското преддверие или здраво и непоколебимо се е установил всред солунския център, където блещат учебните български заведения — мъжка и девическа гимназии с 400—500 български ученици и ученички и с 25—30 учители и учителки? Та нека съдят и за в бъдъще — българите от ден на ден напредват и ще напредват, когато, от друга страна, гърците назаднуват и ще назаднуват.

 

173

 

 

да смъкне от всекого по 200—300 хиляди гроша. Заради това и усърдно били приети оплакванията на кукушаните против Мелетия и с готовност последний бил обвинен и проводен на заточение или преместен в прежнята си епархия — Правищката. А на кукушаните казано им било да см изберат трима кандидати, един от които митрополията щела да им назначи за владика.

 

Изпомежду това, догдето следвала давията против Мелетия, гръцкий язик в Кукуш, чрез усилията на покойните учители Д. Миладинова и Жинзифова, бил изгонен из църквите, а отчасти и из училищата и заместен с българский. Стари люде мъчили са се да учат българско четмо; който от священиците не рачил да се съобразява с новото положение — да се учи български и на български да извършва християнските священически длъжности, — не бивал приет ни в къщите, нито в църквата. От това всите били принудени, волею или неволею, да се съобразят с общето народно желание; а който от них поради глъбоката си старост не бил в състояние да се учи да чете, той бил принуден да служи и да изговаря по тайна диктовка на друг — да му шептят на ухото, а той да изговаря думите на български гласно. И така в кратко време кукушките църкви и священици обърнали са се на чисто български. Нямало ни дума да чуеш гръцка в църковните служби; а и в училището първоначалните ученици обърнати били на български. Да се обърнем към владичкия въпрос.

 

Радостни и весели за първата си сполука, кукушаните, по съвета на пок. Д. Миладинова, прибързали да изберат и избрали трима кандидати, от които двама българи: първо, пок. Илариона Макариополский (по-сетне, търновски); и, второ, някой си архимандрит Софрония, протосингел на същий солунский митрополит Неофита; и, трете, един българофил, Агатангела, родом влах, бивший дякон на бивший кукушкий владика Антима, който по-сетне стана воденски и сетне струмничкий; [1]

 

 

1. Избраний за трети кандидат Агатангел, който тога бил Петърски (Петрас) епископ, 15 години дяконувал при бивший кукушкий владика Антима и една-две години ученичествувал при Д. Миладинова на първото му в Кукуш учителствувание, следователно и приятел на последния станал, та затова и бил предложен за кандидат. Справедливо е да се не забравя, че той същий Агатангел още на онова време, т. е. преди 1845 год. и преди да се появи негде в Македония въпрос за въвеждание българский язик в оние места, където дотога служил гръцкий, този Агатангел, казвам, още тога предложил на кукушаните да доведат български учител и от своя страна предложил да им помогне за тая цел с по 1500 гроша годишно, за да доведат българский учител Йордана х. Константинов от Велес; а как на последне време като струмнички владика станал е толко върл гонител на българизмът, то не може да се обясни инак, освен че трябва принуден от висшето си началство така да постъпя.

 

174

 

 

уверени обаче, че както и да бъде, Неофит от тримата тия кандидати ще предпочете протосингела си Софрония, което, ако беше се сбъднало, щеше да бъде много по-добре както за него, така и за цялата Кукушка епархия. Кукушаните тоже мислели си, че който от тримата указани кандидати и да би се назначил за техен владика, трябвало да плати митрополиту 50 хиляди гроша. Тие така си кроели, но смятали си без ханджията и без да си помислят, че «което мишката крои, котката го разваля». Тям никак нито на ум дохождало, че митрополит Неофит толко лесно и благосклонно услишал оплакванията им и толко усърдно дигнал Мелетия от епархията им не за църните им очи; не защото съдил справедливо или защото ги съжалявал, или пък защото може би се надеел, че ще изберат протосингела му Софрония, та за неговия хатър, за неговото добро минал Мелетия, а че само и само по горепоменатите причини, т. е. за да вземе колкото би било възможно повече пари. Тие, кукушаните, никак не си ни помислили, че 50 хил. гроша, колкото що тъкмели да му даде новоназначаемий им владика, не били нищо Неофиту за една епархия. Но по-сетнешните обстоятелства дойдоха да покажат, че тие това трябвало би да мислели.

 

Като представили на митрополията тримата горепоменути кандидати, кукушаните, догдето с нетърпение чекали да чуят кому ли от тях да честитят и да си го вземат за владика, внезапно и с удивление се научили, че нито един от показаните от тях кандидати не бил честит да се назначи, защото всите тие били не само българи, ами и лишени от всесилната царица — парата, били сиромаси; а се назначил платамонский епископ Яков. Как станало това? — Слушайте:

 

Догдето кукушаните чекали спокойно изборът и назначението на бъдъщийт им владика, един от показаните кандидати според надеждата им, епархията им дала се на наддавамие — на мезат; който щел да даде повече, той щел и да я добие. Между наддавачите калугери най-решителен се показал речений Яков, платамонский епископ, който се обещал да даде най-

 

175

 

 

вече от всите — 300 хиляди гроша, следователно и се назначил за нея. Ами избраните трима кандидати? — Они нека чекат да найдат епархия за 50 хиляди гроша или и съвсем без ни една пара, ако могат да намерят таква, догдето други дават шест пъти по 50 хиляди. Ами митрополитското свято слово, дадено на кукушаните, да си изберат кандидати, къде останало? Защо ли било дадено то, когато не щело да се изпълни? — То е било колкото за една проста формалност и нищо повече според всекогашний обичай на гръцкото висше духовенство. У Неофита абсолютизмът бил пълн. [1]

 

А как станала явна на кукушаните тая тайна владичка работа и как тие разбрали, че били продадени като овци Якову за 300 хиляди гроша? — Случайно.

 

Атанас Кушовалията, един от кукушките първенци, отишъл бил у Ронготи, солунски богаташ. Там случайно нашъл и того Якова, комуто речений Ронготи бил станал пред Митрополията кредитор — таутчия за 300 хиляди гроша. Между тези двама ставал разговор за епархията колко венчила имало у нея и дали между них съществували и гърци. Владиката Яков казал, че в новата му епархия били 7000 венчила и че между них нямало ни един грък. «Ех, заключил му Ронгот, що се боиш? От 7000 венчила, всите българи, простаци, скоро ще събереш 300 хиляди гроша.» Разговорът ставал по гръцки, а Атанас, който горе-долу разбирал, а се преструвал, че не отбира ни дума гръцка, мълчел и слушал. Следователно, отишъл немедлено в чаршията, да найде другарите си събра-

 

 

1. Справедливостта изисква да се спомене, че не толко Неофит бил крив в подобните злоупотребления, колкото Костаки ефенди Мегавули, който бил фактический управител и абсолютен разпоредител в митрополията— същинский и действителний митрополит, а Неофит само номинално бил такъв, когато на дело бил К. Мегавули. Той, Неофит, както казват оние, що са го опознали отблизо, не бил лишен и от някои добри качества — не бил дотолко лош, доколкото го показват митрополитските му дела, вършени в негово име от тоя Костаки, а всички отдавани и приписвани нему, Неофнту. Грешка негова е била само, що се оставял да се води от другого. Даже Неофит нито бил дошъл още в Солун, когато тие работи се вършили в епархията му; той тога пребивавал още в Цариград и, чини ми се, даже и до идущата година; защото знаем, че през мес. октомврия 1859 година Партений Зографский от него бил ръкоположен за епископ кукушкий, освен ако не бил се върнал повтор от Солун, което не е за вярване.

 

176

 

 

тя, кукушки представители, и да им съобщи откритата гръко-владичка тайна.

 

Като чули другарите му, разярили са се за измамата, на която станали жъртва, и незабавно известили я и в Кукуш. Там докачението от владичката измама и вълнението на народа станали безгранични. Вследствие ставали едно по друго чести събрания и съвещания за що да се прави и как да се надвие над тия гръцки неверства, гръцки интриги и лукавства.

 

В това време или малко нещо по-преди или по-сетне (точно не зная) дошъл бил в Кукуш един русин, Александър Рачинский, по-сетнешний руски консул във Варна, за когото по-долу ще имаме случай пак да говорим. С него пок. Д. Миладинов взел тясно сношение и от него почърпал много сведения, по които по-сетне се водеше. А тъкмо същевременно с него отбил се в същий град и българинът пок. Васил Чолаков, с когото съще Д. Миладинов се сприятелил. Той, Чолаков, бил дошъл тамо уж за да противодействува на лукавите интриги на русина, А. Рачински, който се боел да не би кукушаните прегърнат унията, та ги съветвал цвърство да се държат о православието и абсолютно да се покоряват на Гръцката патриархия, макар и да теглят каквито и да били мъки от гръцкото духовенство, [1] за което и нарочито бил е дошъл в Кукуш. Но Чолаков предпазил ги, казват, от руските му планове, които и му ги побъркал. Той, Чолаков, насърчил кукушаните н народнийт им подвиг с живи слова, едно от които обнародвано е в спис. «Български книжици»от 1858 год. [*] Казвали ми са още, че В. Чолаков за пръв път напомнил на кукушаните и ги съветвал да прибягнат за покровителство против гръцкото духовенство при католическата западна църква, която тога силно се покровителствуваше от французкий император На-

 

 

1. Това трябва да е било истинно. Защото в едно саморъчно негово писмо, пратено след Възкресение на 1860 год. до покойнаго Д. Миладинова в Струга, с подпис «Христос възкресе», видях, че той много се оплакваше и строго укоряваше ония от цариградските българи, които тога бяха се отказали официално от Гръцката патриархия. Това правел Рачински, както и всичките руси, даже и правителството им от страх да не би българите, като не ще могат за много време да устоят срещу Патриархията и да извадят въпроса на глава, най-после целокупно да прибягнат към унията. Но последните събития не оправдаха страховете им — българский народ, верен на праотеческата си вяра, устоя докрай в борбата, догдето извоюва църковните си правдини.

 

177

 

 

полеона III, като прегърнат унията с римския понтификс. [1]

 

Прочее в едно от заседанията си кукушаните решават да приемат унията. В това време тие имали били някак споразумение за същата цел и с някои от българите в Цариград, именно с известний Драгана Цанкова, който преди малко време, уплашен от гоненията на същий солунский, а бивший търновский Неофита, принуден бил да дойде в Цариград и да прегърне унията и да издава българо-католический вестник «България». Казвали ми са още, че той същий Драган Цанков проводил им бил в Кукуш проект за прошението, което щели да подадат на папата, за да ги приеме в пазвата си. Но тоя проект, като бил много строг и ограничителен, който съвършено предавал в папина власт ония, които би го подписали, кукушаните, по съвета на учителя си г. Андроника Йосифчев, [2] поиз-

 

 

1. С душевно прискърбие напоследне научихме се чрез вестниците че този Васил Чолаков, по-сетне о. Чолаков, паднал е в крайно бедствие — от бедност полудял, а подир някое време и умрял, без да намери у народа, за когото неуморимо е работил, никаква помощ, никакво подкрепление! Докога ли наший народ не ще умее да цени тружениците си? Докога ли ще скъперничим с дребното, а ще не жалим йъдрото? Докога ли ще обезсърчаваме желающите да ни помогнат с перото и трудовете си и да се жъртвуват за народа си?

 

2. Този Андроник Йосифчев, който 45 цели години е учителствувал, макар и на гръцки и е принесъл неоценима полза народу си във всекое отношение, днес, на 85-годишната си възраст, страдае подобно на пок. Чолакова от съвършена скудост! За съжаление е тоя старец! Ние не знаем коя ли е била причината, дето според тазгодишний закон уж за пенсиите намалила му се и така малката му според бивший закон пенсийка до минимум. Какво ли е погрешил тоя народен ветеран? Може би защото учителствувал не на църковно-български наустници, а на гръцки учебници, чрез които развивал и приготвувал бъдъщи български дейци? Ние поне не можем друга причина да намерим. Слух се пръска даже, че по същата причина и в същий дух за идущата сесия на Н[ародното] събрание готвел се законопроект по пенсиите, по който всичките оние учители пенсионери, които учителствували били на гръцки, щели да изгубат правото си за пенсия! Кой не вижда, че тая мярка е прямо насочена против македонските учители? Колко справедлива е тая мярка или не, аз няма тук да говора; ще спомена само, че и покойний Д. Миладинов учителствуваше на гръцки, но при все това гръцкий язик не му попречи да бъде такъв, какъвто вече го знаеме. Съще може да се каже и за всички почти ония учители в Македония, които, макар и да са преподавали по гръцки, но те принесли народу несравнено по-големи ползи, отколкото, ако бяха преподавали по български наустници. Те водили борбите с неприятеля; те управлявали народа в борбите и пр., и пр.

 

178

 

 

менили го, като изхвърлили от него два члена, именно ония, които давали право на папата да се намиса в църковите и училищата им. И така, поизменено и подписано от 130 души, [1] подали го на мюсю Дюрок, представителят на католическата в Солун пропаганда, който от своя страна представил кукушаните представители пред французкий консул.

 

Последний, като ги приел заедно с прошението им, казал им за отговор да дойдат след няколко часа, догдето да се попита с правителството си. Той телеграфирал в Париж, че като цяла една епархия — Кукушката, — състояща се от 30 хил. (!) венчила, прегръща унията с папата, може ли той, в името на правителството си, да и даде покровителство против все кое гонение от страна на гърците и турците? И получил утвърдителен отговор: «да даде пълно покровителство». Когато след няколко часа кукушките представители отишли при консула за отговор, той им казал, че ще им даде пълна защита, следователно да си бъдат спокойни и свободно да си идат в Кукуш.

 

Тие, насърчени от консула, отишли си вече, като прекъснали всекое сношение с гръцката в Солун митрополия, а само оставили човек да внимава и дебне гръцките против тях кроежи, тъй като навярно били убедени, че гърците няма да ги оставят на мир.

 

Малко преди това пок. Д. Миладинов, понеже не съчувствувал с кроежите на кукушаните за прегръщението унията, а, от друга страна, като се боел да остане в Кукуш, да не би да пострадае нещо от гръцка злоба, трътил службата си в тоя град, скришем и нощем побягнал [2] и дойде си в родний си гр. Струга. Това беше в края на мес. юния 1859 год., когато бях аз в Струга учител, както съм казал вече и другаде. А наместо Миладинова кукушаните поставили за учител току-що споменатий Андроника Йосифчев от Охрид.

 

Новоназначений кукушкий владика Яков тръгнал за епархията си и дошъл в гр. Дойран, главното му седалище, без да

 

 

1. В «Българските книжици» казано е: «повече от 100 фамилии».

 

2. Д. Миладинов избягал от Кукуш през последнята половина на мес. юния 1859 год., а прошението се подало на м. Дюрок на 11-й юлия, три седмици след М[иладин]овото заминаване.

 

179

 

 

знае нещо за кроежа на кукушаните, които си мълчели и се таели. Той, владиката Яков, отначало още почнал да върлува по епархията и по всекакъв начин да граби пари и да съблича християните си епархиоти, простите българи.

 

В село Крецово, три часа на запад от Кукуш, умрял един от по-имотните селяни. Владичкий протосингел — наместник, не позволявал на селский свещеник да го погребе, догдето предварително не се платят на владиката 1000 гроша (кан-параси, види се!). [1] Роднините на умрелия дотърчали в Кукуш да се оплакват и да се съветват с кукушаните що да чинят. Тези последните пратили им един от градските си свещеници, по-дързостнийт и по-безстрашнийт поп Йована Младий, който погребал мъртовеца с плата за трудът му 20 гроша. Не след дълго време в друго село, Коджамарлия, умира един селянин, за погребението на когото владиката искал 500 гроша. [2] Кукушаните и тамо провождат поп Йована, да [го] погребе. Така тие навсекъде препятствували на Якова и му разваляли работата за събличане християните. Следователно цяла епархията се развълнувала, та владиката не можел да обира народа. Ядосан, Яков оплаква се на митрополита си, като му заявява, че ако му се не дадело подкрепление, той не ще можел да събере и да плати митрополиту обещаните 300 хиляди гроша.

 

Митрополитът заедно с епископите си и със солунските гърци първенци оплакали са се на валията и настоятелно поискали от него неотложнотогнаказание на три-четирма мътежници от Кукуш, с което разумявали предводителите, именно: първо, на поп Йована Младий, който отивал по епархията и препятствувал на владиката, второ, на Нака С. Станишев, предводителя на кукушаните, и двама още други, негови другари.

 

Валията, подкупен несъмнено, без да изпита що и как, не закъснял да издаде високото си решение за заточението на поменутите четирма кукушани. Приготвени били даже и двама

 

 

1. По нашите западни страни грабителствата на гръцките владици не помним да са достигнали до такъва стъпен.

 

2. Владиката искал пари не за трудът си да отиде сам да погребе умрелия, а само за да даде позволение на свещеника да го погребе. Вижте зверство! И умрелия не оставя да се погребе, въпреки държавните и игиеническите закони, които изискват погребението на мъртвите останки и на безсловесните животни! Ето гръцко християнство! Гръцка човещина!

 

180

 

 

суварии да отидат в Кукуш, за да ги заведат в Солун, а оттам да ги отведат за заточение на определеното им място, когато Кирияк Държилович [1], родом българин от негошкото село Държилово, атински възпитаник, но потаен и искрен родолюбец, който от кукушаните бил поставен да дебне гръцките интриги и техните действия, вижда в правителствений дом приготвените за път суварии, попитва ги и се научва за къде и за що се готвели да тръгнат.

 

Немедлено отърчва той при м. Дюрок и съобщава му новината. А този последний от своя страна отишъл при французкий консул и му я изказал. Консулът, без да изгуби ни минута, скоква разгневен, облича се в официалната си униформа и скоро се представлява официално пред валията, който се почудил за внезапното му и нечекано формално представление; тропва му гневно и сърдито с ногата и без никаква церемония, а гърделиво още, извиква му: «Каква ли работа имаш с кукушаните? Що мислиш да сториш с них? Тие людие са наши. Който има работа с них, нека се представи тук; за них има да се съда аз с него; за них има да се съди французкий император Наполеон III!» (Такъв дързък язик пред турците от страна на французите, особито тога, имаше си мястото, тъй като Кримската война не беше се още забравила.)

 

Валията, като чул това от консулът, сграгорил се и не знаел що да му отговори, а на вчас скъсал писменото си решение и задържал сувариите. И така кукушаните за вторий път сега откинали от беда.

 

Тога в Кукуш отишъл м. Дюрок, папский представител. Наводиили града и «сестри милосердия», които били приети от гражданите с усърдие и готовност (притворни, разбира се). Раздали по жените и децата кръстчета и икончички; церили даром болни; с една реч, католиците се обхождали с кукушаните како с новопокръстени и новопросветени океанци и како с новопридобита плячка.

 

Работата в Кукуш нараснала; чула се по цял свят, а не могло да се не чуе и при Патриархията, която от своя страна, ръясърдена против солунский митрополит, задето я докарал до такава крайност, проводила в Кукуш свой екзарх, покойнаго Илариона, тога Макариополский, за да изпита отблизо и да узнае желанието на отстъпивашите от православието кукуша-

 

 

1. Според както от други съм слушал, не Кирияк, а брат му Константни Динката бил, който усетил и известил тая работа.

 

181

 

 

ни и да се потруди да ги възвърне в пазвата на православната църква. [*] Но и солунский митрополит, от друга страна, изпратил друг екзарх, горепоменатаго Агатангела, петърский епископ. Научили са се за това католиците, та и тие от своя страна с бързина изпратили епископа си м. Боре, който пристигнал в Кукуш с мензил и по един непредвиден случай бил тържествено на пътя посрещнат, когато другите двама нито ги разбрал някой кога са били дошли. Това е било през време на гроздобер на 1859 год. Множество кукушани връщали са се от лозята си; а като видели, че иде някой си с мензил (пътят от Солун за Кукуш минува откъм оная страна, отдето се видят и лозята), от любопитство стърчали се всички да го видят по-отблизо и когато узнали, че бил м. Боре, католическийт им нов владика, [1] обърнали любопитното си стърчане на нарочно посрещане, за каквото го взел и посрещнатий м. Боре.

 

Патриаршескийт делегат, покойнаго Илариона, кукушаните турили да седи в една от двете си митрополии, или владички конаци, както ги там наричат, а католическийт, м. Боре — в другата, а пък солунскийт пратеник нито го видели. Той, чини ми се, заминал за Дойран и по епархията. Кукушаните, макар и да били от нужда приели унията, за да се избавят, както видяхме, от неминуеми беди, но тие никак не съчувствали с нея сърдечно, а в първий сгоден случай готови били да се отмахнат от нея, но трябвало поне да се възползуват от влиянието ѝ; а за това нужно било майсторски да се преструват пред католиците.

 

Ние по-горе видяхме, че ни един от избраните им кандидати не им се даде за владика, а, напротив, бидоха грубо изиграни от Солунската митрополия. Сега виждаме, че двама от тия кандидати дойдоха им у дома — «само месо дома дошло», според пословицата. С них, а особито с патриаршеский пратеник Илариона, тие могли лесно да се спогодят; но нужно било строго предпазвание и голяма осторожност в действията им, едно, за да се осигурят от патриаршеска страна, а, друго, да не би да узнаят католиците, преди да бъдат осигурени, та и тие да ги оставят «ни в път, ни в кът», според нар. пословица, на разположението на гръцкото духовенство, та тога, «последная, горшая първих».

 

Заради това първенците всекой ден посещавали католиче-

 

 

1. Нов владика, назначен от Западната църква, кукушаните още нямали; а м. Боре дошъл с цел да им стане такъв.

 

182

 

 

скийт епископ м. Боре и се споразумявали уж с него за как да привлекат към унията целий град и цялата епархия, тъй като дотога, казвали му тие, само подписавшите подаденото прошение 130 души припознавали я. Под такъв извет и му не позволявали да влезе в църквата и да служи в нея, както нему много се искало, а принуден бил да си направи в митрополията, дето живеел, параклис и в него всеки ден служел си. А в официалната градска църква служел пок. Иларион. При него всека вечер, от 3—4 часа после по турски, първенците отивали много тайно и предпазливо, за да се споразумяват и спогаждат с него, како с патриаршески пълномощник.

 

След много разисквания най-после споразумели се с дяда Илариона и му се обещали да отхвърлят унията, ако гръцката велика църква — Патриархията — им даде за владика самаго него, Илариона, когото бяха избрали още миналата година кандидат след Мелетиевото падане. Съгласил се и сам Иларион на това, вследствие на което и прошение по този дух се направило за Патриархията и се подписало от всите оние първенци, които предварително били подписали по-прежнето до папата прошение.

 

Откак всичко това се свършило благополучно и н. пр. г. Иларион Макариополский, като взел поменутото прошение, готвел се утринта да си тръгне за Цариград, като се научил Христо Тютюнджия, кукушки първенец и той и другар Наков, който обаче не бил се случил при споразумението с владиката и при подписванието прошението до Патриархията, като се научил, казвам, той за всичко това, извикал Наку: «Що е това, що сте сторили, г. Нако? Ще вземете човека — Илариона, на душа, а и епархията ще опропастите. Защото, като види, че искаме него, когото и по-преди бяхме избрали, и че само ако него ни го даде, отказваме се от унията, Патриархията непременно ще заключи от това, че главнийт двигател и единственийт ни подбудител в църковното ни дело не е никой друг освен сам той, следователно, може сега засега и да ни го даде, догдето да се откажем от унията. Но не след много време, бъдете уверени, ще му найде някоя мнима вина, та не ще се подвоеуми да го дигне и да го проводи на заточение — там да изгние и да остави старите си кокале; а нам тога ще ни проводи пак някой гладен вълк, да ни дере кожите и тога, лишени и от покровителството на западната църква, ние ще теглим нечути мъки; тога и нашето заточение ще бъде вън от всекое съмнение! Ние затова трябва да искаме за владика не Иларио-

 

183

 

 

на, а някой друг българин, името на когото никак досега не е било промешано в нашата работа!»

 

От тия думи на Христа Тютюнджия свестен, покойний Нако С. Станишев, който инак беше много хитър и остроумен, но тога не толко обмислено постъпивш, сетил се и си признал грешката, та и прибързал да я поправи. Немедлено отърчали и двамата при дяда Илариона и с хитра измама взели му прошението назад и пред очите му съдрали го. Казали му, че е имало и други първенци, които не са го подписали, а трябвало и желаели да го подпишат. Владиката, без да се усумни в някаква хитрост от тяхна страна, дал им прошението, а они той час го съдрали, като му изказали горните причини, при които прибавили му още и следующите:

 

[*] «Ваше в.[исоко] преосвященство! Два пъти бил си на заточение; а ако сега те проводят третий път, ние не сме в състояние да те избавим. Ти не прилича да бъдеш наш владика — епископ; тебе ти се стои и прилича да станеш български патриарх; иди в Цариград, прогласи независимостта на българската йерархия, стани български патриарх, та ако отидеш на заточение, да отидеш поне като патриарх; и ако пострадаеш, да пострадаеш за цял български народ, а не за един Кукуш наш, за една шепа люде.»

 

Покойний Иларион, трогнат от тие Накови думи, убедил се и на часът направило се друго прошение до Патриархията с истото прежно съдържание, с разлика само на името негово, заместено с името на архимандрита Партения Зографский, родом от с. Галичник дебърский, от семейството х. Василево, който още от по-преди бил им препоръчван от Д. Миладинова. Подписали немедлено новото прошение и му го връчили. Казвали са ми в Кукуш, че оттога вече дядо Иларион усвоил бил идеята за независима българска църква, за която не след дълго време — идущата вече пролет, взе да се работи.

 

Откако се снабдил с прошението от Кукуш, покойний свещеноначалник върнал се в Цариград, дето Патриархията, като видяла прошението, волею-неволею склонила на желанията на кукушаните и незабавно ръкоположила Партения Зографский, който в първите дни на мес. ноемврия същата год.[ина] пристигнал в Кукуш, където бил приет от народа с възторг; а католическийт, м. Боре, заедно с всичко католическо и с унията му, изпроводен бил назад при крайно от негова страна негодувание за несполуката му или, по-право, за развалата и осуетението на целта му. Той седял бил в Кукуш цели 40 дни, а когато дошла работата да си отиде без сполука, той взел в

 

184

 

 

ръка чехлите си да изтърсва прахът, според изречението И. Христово към апостолите: «Където ви не приемат, там изтърсете прахът от обущата си!» Но пок. Нако С. Станишев уловил го за дрехата и му казал: «Така ли ви дава св. писание, да ми оставите от ръката си? Ние ви повикахме не за да станем католици (защото ние имаме си вяра и нямаме нужда от друга вяра), а за да ни помогнете като християни против гръцките беди! Ако ви прощава християнската ви съвест и евангелието, оставете ни. Ние ще прогласим чрез вестниците по цял свят, че вие, католиците, не сте имали друга някоя цел, освен да ни посвоявате, да ни покатоличвате!» Мюсю Боре, като чул тие думи, умълчал, а кукушаните изпроводили го тържествено, по-тържествено даже, отколкото бяха го посрещнали.

 

След отказванието на кукушаните от унията и пристигванието Партениово в Кукуш повикан бил в Цариград посредством Илариона пок. Нако С. Станишев, за да разкаже на цариградските българи всичката история по владичкий в Кукуш въпрос.

 

Там според неговото название заведен бил пред тогашний руский посланик Новикова, където бил дошъл и А. Рачинский и мнозина от по-първите тамошни българи. Посланикът, като нарочито отворил дума за кукушкий въпрос, обвинявал кукушаните, задето прегърнали били унията. Но хитрий Нако със свойствената си готовност и дързост оправдал кукушката постъпка, като му казал, че две години непрестанно се молили на Патриархията и че и самому нему — Новикову — сам той, Нако, подал жалба, но че молбите и оплакванията им останали неуслишани и неудовлетворени; «благодарение на западните, прибавил той, щом едно прошение подадохме тям, притърчаха ни на помощ и ни отърваха от гърците.» Това и други подобни говорил Нако и се оправдал.

 

Друго едно обстоятелство, разказваше още пок. Нако, станало в едно официално събрание:

 

В един пролетен ден, когато Нако се намирал още в Цариград, дало се официално угощение или бал, не помня добре, и, чини ми се, пак у руский посланик, на което били призовани всичките български в Цариград първенци с владиката Илариона начело, както и външните български представители. В него бил призован и присъствувал и наший Нако.

 

На свършване угощението взели да пийват наздравици от шампанско вино. Всекой от гостите пил наздравица по за едно високо лице или за някоя обща идея, например кой за руский император, кой за султана, кой за българский народ и т. н.

 

185

 

 

Когато най-после дошъл редът на Нака С. Станишева, той издигнал чашата пълна и извикал гръмогласно: «Пия здравица за българска независима йерархия!», и откако изпил виното до последнята капка, удрил чашата от масата толко силно, щото тя на частички се издробила! Всичките присъствующи се стреснали и наскърбили от неприличното поведение на стареца кукушанин и погледнали се един с друг — това било обезчестително докачение за всички, които пили преди него. Поискало му се прочее обяснение върху дързостната му постъпка и той с готовност и смелост разяснил им така:

 

«Ние, господа, борим се с гърците за църковните си правдини и искаме ги от Патриархията. Но възможно ли е някога един похитител да върне назад похитеното, комуто принадлежи то, без да се упражни върху него външен натиск, външна сила? Никога! Още сто години да искаме правдини от Патриархията, уверявам ви, няма да ги получим! Но, господа, ние, българите, имали сме неотдавна своя независима йерархия, можем пак да си я имаме! Имаме цар, имаме царско правителство; от него ще си искаме правата наши църковни, които гърците с интриги ни ги посвоили. Ще си искаме независимата своя йерархия и, уверен съм, най-после ще си я добием.» Всичките са се убедили в изказаните от Нака истини, напълно оправдали постъпката и дързостта на решителния неук македонец и ръкоплеснали му. И, речи, в това обстоятелство, в тоя момент, решило се да се пристъпи напред по-решително — да се откажат българите от Гръцката патриархия и да си искат направо от правителството своята независима йерархия, както и последва. [*]

 

Десетгодишнето течение на църковния въпрос и решението му след единадесет години от това обстоятелство в наша полза и съставлението на Българска независима екзархия напълно оправдават казаното от Нака С. Станишев в угощението, както и в Кукуш по-преди дяду Илариону. Къде са оние господа, които пишат истории по църковиий ни въпрос? Знаят ли те това нещо? И знаят ли, че той се сформирова от македонеца Нака Станишева?

 

 

*. Съдържаното между двете звездици обнародвано е и другаде, в краткото житие на Н. Станишев, като притурка при «Материалите» ми за животоописанието на пок. братя Миладинови, та може би излишно беше да го повтарям и тук. Но понеже скратението му можеше да накърни смисъла на разказа ни, счетох за нужно да го не изоставям.

 

186

 

 

За всичката история по кукушко-владичкий или църковен въпрос писало се е по нещо и отчасти в тогашните вестници, български или чужди, и в българското пер. спис. «Български книжици» от 1858—1859 год., но или съвсем малко, или не-тъчно и невярно. Тук г. читателят ще намери безпристрастна истина и подробности, досега пропускани, една от които, казана вече по-горе, ще приповтора пак; например в «Бълг. книж.», год. 1859, кн. 17, казано е, че кукушаните подписали прошението до папата на френский текст и по проекта, напразен от йезуитите. Но аз по-горе още казах, че изпроводенийт им от Цариград проект на френски и български не им се видял угоден, та затова преправили го и подписали не на френский оригинален текст, а на преправений български, когото обаче в предаванието му на м. Дюрок съдружили и с френский оригинал, така щото йезуитите мислели си, че имат ги подвързани според френското съдържание когато кукушаните знаели си, че са се подписали на леки условия, от които след Партениевото дохождание в епархията им лесно могоха да се откъснат и работите да утихнат.

 

При всичко, че Гръцката патриархия, принудена от появлението на унията в Кукуш, наложи, така да се рече, на солунский митрополит българина Партения за кукушки епископ; при всичко, че сам митрополитът го ръкоположи, той последний не престана от да гони ръкоположения си българин епископ и да му търси причини как да го махне пак от епархията и да тури свой еднороден, който да му плати за нея огромно количество, както най-после на 1866—1867 год. и сполучи.

 

Оставил го, не го е оставил мирен една-две години, митрополитът подбудил някои свои привърженици в епархията му да се оплакват от него и да го гонят, вследствие на което и го повикал в Солун, уж за да дадел ответ за обвиненията, в които го обвинявала епархията, и го държал шест месеци почти в затвор. Но покойний Патрений намерил средство да се измъкне из ръцете на солунския митрополит и да прибегне в Цариград при Патриархията, която го защищавала против гоненията митрополитови, вследствие на което изпроводила в Кукушката епархия трима екзархи, за да издирят оплакванията епархийски и да се научат справедливи ли са или не, които впрочем разбирала и тя, Патриархията, че повидимому само са били епархийски, а всъщност и на дело митрополитски. Един от патриаршеските трима екзархи бил н. блаженство бивший български I екзарх, покойний видинский Антим, тога титулярен преславски, неотказан още от Патриархията. Негово бла-

 

187

 

 

женство пок. Антим много е спомогнал за оправданието на гонимия Партения, който вследствие и могъл да се завърне в епархията си оправдан.

 

Но и след това оправдание и възвръщание негово в епархията митрополитът не престанал чрез привържениците си в Кукуш и Дойран да го гони, догдето най-после и сполучи злобната си сполука, на която най-много спомогнаха две неща: първо, собствената слабост и неспособност на самаго Партения, които тук въздържам се да ги описвам; второ, породеното вследствие на неспособност[та] му негодувание между кукушаните и него, а особито неограничената омраза на Нака С. Станишев против владиката, от която тоя последний бил е принуден да се отстрани еднъж завсегда от Кукуш и да не стъпва в него, а да живее в Дойран. [1] Действително пок. Нако не гони Партения официално и с махзари; но инак мразеше го от всичката си душа, укоряваше го явно пред всекого, с когото би се отворил разговор за него, а често и сам той отваряше такъв разговор, за да има случай да го укорява. А най-лошето, че позволяваше на другите — противниците му — да го гонят и преследват, като му не подаваше никаква подпорка, което биваше равносилно със собствено негово гонение. Другарите му кукушани не одобряваха това Наково поведение, макар и да знаеха, че то не беше без оправдание, защото тие уверени бяха, че от таквото поведение само противниците можеха да извлекат полза; особито Атанас Кушовалията, един ако не и от най-остроумните и най-развитите, най-много негодуваше против Наковото противовладичко поведение, тъй като той мислеше

 

 

1. Всичко дотука изложено за Кукуш чърпил съм от следующите главни и верни източници:

 

1-во, от покойния Д. Миладинов в Струга и Охрид, когато на 1859 год. дойде си у дома;

 

2-ро, от покойния тоже Нака С. Станишев, който много обичаше да разказва и повтаря всичко, станало в негово време и през неговия живот, и особито чрез неговото съдействие;

 

3-те, от самите кукушки граждани през седъмгодишното ми там пребиваване; и

 

4-то, от записките на Атанаса Г. Кушовалията, съще кукушанин, които през зимата на 1884 година ми остави в Цариград [а]. А оттука насетне на всичко, що съм писал за Кукуш, бил съм очевидец.

 

а) И тоя бедний страдалец най-после при старостта му опропастиха го народни неприятели и умря в най-бедно състояние.

 

188

 

 

и казваше, че какъвто и да е Партений, той е наш, а не грък и в един сгоден случай можеше да ни помогне в общата цел; но Нако, по пословичната си упоритост и настойчивост, никак не се убеждаваше, а следваше да го укорява и да го лишава от всекоя подпорка. А пък да се наеме да го защищава друг, въпреки Наковите разположения, никой не смееше. Заради това, оставен без всека защита против гоненията митрополитови, Партений не закъсня да падне сам, както ще кажем другаде, недалеч оттук.

 

На такво състояние бяха църковните работи в Кукуш, когато на 18-й октомврий 1865 год. пристигнах там аз. А какво стана отпосле, ще изложа по-надолу. Но преди всичко трябвало би да се кажеха няколко думи за житието на пок. Нако С. Станишев, за достойнствата и недостатъците му. Понеже подобно нещо казал съм другаде, именно в книжката ми от 1884 год. под заглавие «Материали за животоописанието на братя Миладинови», стр. 49 до 61, и в кн. IV на сборника ми, стр. XXVII до XXXIV в придатъка, то излишне било би да повтарям буквално и тук. За това следва-ща разказа си по-надолу.

 

Когато дойдох в Кукуш, аз не найдох там владиката Партения. Той, както рекохме по-горе, живееше в Дойран. Там отидох подир малко и аз да го посетя.

 

Казахме, че солунский митрополит гонеше Партения и всячески се стараеше да го изрине из епархията, което най-после и сполучи по следующий начин:

 

В Дойран има един лукав митрополитски и въобще гръковладички подлизник, върл враг на българщината, родом тамошен български изверг, комуто пустото име е Григор х. Наков. Чрез тоя изверг гръцките владици всекога били подкрепявани; гонили и притеснявали народа; той е бил най-якийт стълп и на изгонения Мелетия; той и тога се наел да опропасти българский владика Партения. Прилепи се прочее при последния, като торпида под огромен бронзов кораб, за да го вдигне на въздуха, та да потъне. Той подбуждаше и насърчавани владиката към деятелност пред турците и при хукюмата по-горня, отколкото му принадлежеше, която надминуваше архиерейските му права, а последний, простодушен и не вещ в правителствените закони и разпореждания, слушаше го, без да подозира в него някаква интрига, някаква примка. От друга страна, лукавий гъркоманин наощравяше и насъскваше турците и хукюмата против него, задето си позволявал да посяга върху нрава, непринадлежащи нему, и превишавал властта си;

 

189

 

 

с една реч, трудеше се да го скомпрометира пред властта и пред муслюманското население. С такво поведение проклетий изверг втикна владиката в таква грешка, която го принуди да тръти епархията и да подпадне под тежка отговорност пред правителството, ето как:

 

През началото на великите пости или на Възкресение, не помня добре, на 1866 год. господство му подбуди и насърчи владиката да обеси в църковний двор звон, какъвто дотога не съществуваше, както и днес още не съществуват звонове по нашите места освен в манастирите. Негово преосвящеиство не се забави да го послуша и ето че тури звонът без предварително от страна на местната власт позволение и даже без известието ѝ, както не трябваше да направи. От друга страна, той същий Григор х. Наков раздуха фанатизма на местното турско население и го наостри да се вдигне цяло против того московскаго кешиша, който не припознавал ни турско население, ни турска власт, а своеволно и без никакво позволение, без никакво известие осмелил се и си позволил да им тури чанг, да им чука над главите тъкмо на оная минута, в която технийт имамин изпява призователната молитва — езан — навръх минарето. Тук, прибавил той, не е Московлук, та да чукат чангове, тук «чанг чалмасъ», а «езан окунур».

 

Вследствие, всеобщето развълнувание на турското население в Дойран принуди Партения да избяга в Солун, където го очекваше друго, по-лоше, приготвено от митрополита осъждание от страна на гражданската власт вследствие на произведените по негова вина в Дойран смущения. Как направи, та не претърпя някое тежко наказание, не зная; но след едно време чухме, че Партений пак избягал в Цариград при защитницата си Патриархия, която незабавно и го премести с повишение на митрополит в Нишавската епархия, дето не след дълго време и се помина.

 

Оттога повече от една година Кукушко-Полеянската епархия стоя без никакъв владика. Солунский митрополит, макар и да беше сполучил вече да качардиса българский владика, макар епархията и да вдовствуваше, но като си напомнеше прежнята случка с унията, не смееше да си покаже чурилото, боеше се да прати друг — грък, догдето да се не яви друго някое сгодно обстоятелство, което и не се забави да се представи, както ще видим.

 

Изпомежду това разстояние в Кукуш пак почна да се шушка ту за уния, ту за протестантизъм, и то повече по внушението на сърбина учител, когото отначало споменахме; но пок. Нако

 

190

 

 

С. Станишев не даваше нито да споменат, нито да помислят даже за подобни гнилости, като предупреждаваше съгражданите си с много доводи, един от които беше и следующий: «Ако гръцките нокти са косчени, католическите са челични», и «ако днъж могохме да излъжем католиците, втори път, ако паднем в ръцете им, не ще можем да ги излъжем и да се измъкнем из ноктите им» — както стана при второто им приемане унията и, 1874 год., от която и до днешен ден не могат съвсем да се отърват.

 

През мес. август на 1867 год. в самий правителствен дом в Кукуш, на 2-й час вечерта, в присъствието на целия мезлич и други първенствующи турски личности, биде убит от неприятели турци каймакаминът Абдулах бей, родом от Солун, човек добър и способен управител, единствений потомец, както казваха, на завладетелната фамилия на гр. Солун; мъж красив и на 28-годишна възраст, справедлив и същ турчин, само свободен от турски фанатизъм и от турските предразсъдъци, любител на науката и на напредъка и горещ доброжелател на държавата, защитник на онеправданите и неумолим наказател и гонител на лошите и злоупотребителите — качества, както виждате, най-редки у турските чиновници, на които обаче биде жъртва от турский фанатизъм на облагодетелствувания от него.

 

Подробностите на това жальостно за Кукуш във всекое отношение убийство, като вън от предмета ни същи, пропускам; ще спомена само, че като в него убийство непременно трябва да е имало пръст и от страна на някои отважни турски личности от Солун с пъклена цел, насочена не само против убития, но и против целий град Кукуш въобще и против първенците му частно; и като сам тогашний в Солун валия Акиф паша, родом тетовец, Евзипашов или Айрадинпашов потомец, съдружен от голямо число суварии, дойде в Кукуш, за да издири уж убийците и ги накаже, за което малко и голямо, от 7 до 70-годишна възраст, бидоха свикани на едно широко и открило място и изпитвани; като това убийство, казвам, беше от голяма важност, то потресе целий град, страх и ужас обзе всекого — никой не смееше ни дума да продума. [1]

 

Кукушаните, християни и турци заедно, чрез отличающа-

 

 

1. Една от причините, по които Нако С. Станишев даде си гласа по-сетне за Мелетия, когото по-преди беше изгонил, беше навярно и тоя страх, който донегде и го оправдава.

 

191

 

 

та ги хитрост, успяха да махнат от себе злото, което беше виснало над главите им като дамоклеов меч и да го стоварят на две само подозрителни личности, турци, но не може да изчезне из сърцето им и страхът, който беше ги страшно поразил.

 

Солунский митрополит и компания не можеше да найде минута, по-благоприятна от нея за целта си. И я не пропусна. В това съще, ужасно за кукушаните време, догдето още сърцата им трепереха от страха, той писа в Кукуш до първенците и ги кани да отидат в Солун, в митрополията му, за да си изберат владика. Противонародната партийка, насърчена след Партениевото падане и ококорчена някак от последнето приключение, избра двама избиратели, един от които биде и покойний Нако С. Станишев, който, несъмнено, страха ради юдейскаго, не може да се откаже да отиде в Солун и да избере посоченийт му най-върл противник, Мелетия. Тога за пръв път кукушкий герой-гений бил е принуден да подслони глава под гръковладичка воля. Инак и не може да се изтълкува неговото съизволение за избора на Мелетия, освен ако е мислил така, както аз същий в IV кн. на сборника ми в притурките, стр. XXVII до XXXIV, съм разправил, което е истинно, според както и сам той е разправял.

 

Известието за Мелетиевото повторно назначение за кукушкий владика порази като с гръм всички в Кукуш и като с врела вода попарени, смаяха се. Аз бях един, който три дни лежах болен вследствие на това известие. Всички негодуваха, всички роптаеха, но нямаха що да чинят, а само кълнеха предводителя си Нака, който го избрал или поне взел участие и съизволил в изборът му. Трябваше да търпят, защото не беше тога време ни за най-малко движение. Трябваше друго време да се чека, за да се започне отново владичкий въпрос, както и биде.

 

Не след много дни Мелетий дойде вторий тоя път за владика в Полеяно-Кукушката епархия и се установи в Дорян, [1] а един път посети и Кукуш, където биде приет само от неколцината си партизани, като повечето кукушани или, речи, всите освен горните неколцина, а и сам Нако Станишев стоеха неутрални до второ благовремие; [2] а след няколко дни върна се пак

 

 

1. Дорянци всекога бивали по-слаби в народоцърковний въпрос, а повечето от тях, поради тая си слабост, защитници владички, та заради това и там повече гръцките владици живеели. [*]

 

2. При това негово дохождание аз за пръв и последен път го виждах и даже — по препоръка на българ. кукушки водители — и го посетих, който и ме задържа за обед заедно с два-трима още от първенците негови последователи. Той беше един къс и сух кьосак, като някое старо бабище, изнурен от разкошеский си живот. На трапезата взе да ме подзима за живота на някои, владици, например охридский Мелетия и битолский Венедикта, който и ги укоряваше, но аз, напротив, му ги похвалих, за което К. Дупков му надмигна, че уж го лъжа.

 

192

 

 

в Дорян, откъдето почна да върлува в епархията по прежний си обичай.

 

Едничкийт преврат, що стана в Кукуш след неговото дохождание, биде, че партийката му се поусили малко; от нея някои даже станаха църковни и училищни настоятели. Но това усилвание нейно едва ли една-две години трая, догдето се позабрави гореизложений страх.

 

Кукушаните, макар и да не се опреха явно и не протестираха против назначението и дохожданието Мелетиево, но тие така мълчешком никак го не припознаха, нито владичнина му платиха, а не след много време обърнаха се към българский в Цариград Синод, когото и припознаха за своя църковна глава. Нихнийт пример последваха по-сетне и селата. Мелетий не преставаше от да иска владичнината си чрез властта, но тие никога не склониха да му дадат ни пара, а нито и да му се задължат. Поради това много пъти първенците, кога пет, кога десет, а кога повече души, биваха отвеждани в Солун за ответ при валията и принуждавани да платят владичнината Мелетию, а еднъж и затворени дванадесет души първенци в Кукуш. Но тие, знаещи, че владичнина плащане значи припознаване владиката, устояваха срещу многократните увещания и принуждения от страна на повременните солунски валии. Това следва и след учреждението и припознаванието на българската екзархия чрез фермана от 1276 г. (28-й февруарий 1870 година). Най-после валията Сабри паша, откато изчърпи всите си увещателни сили в да ги убеждава да платят владичнина и да припознаят, разбира се, владиката и не може; и като се увери, че кукушаните действително и крепко постоянствуват да не припознават оного, който им искаше владичнина, отпущи ги свободни и даже ги насърчи, като им рече: «Идете си с миром; няма отсега никой да ви закачи за владичка мирим. Ако ли някой се осмели да ви гибне, вие с едно пиле да ми известите — «Куш лен бана хабер гьондермелисаназ».

 

Забел. През всичкото това време църковните работи в Ку-

 

193

 

 

куш управляваха се от един 12-точленен съвет «църковна община» наричан, под мнимото председателство на поп Йована Васков, а под действителното на Нака С. Станишев. Чудни, наистина, бяха деятелността и усърдието на общината, половината членове на която всекоя година се сменяваха и заместваха с нови — млади, за да се упражняват така постепенно всите граждани в управлението на общинските работи, казваше пок. Нако, който само той биваше несменяем, как що в Битолската община покойний доктор К. Мишайков, Робевци и Димко Радев. Чудни бяха, казвам, деятелността, усърдието и умелостта на Кукушката тогашна община. Тя никой случай не пропущаше, от който би могла да ползува народното дело: нищо не щадеше, ни имот, ни труд, ни спокойствие; нощем на полнощ, ако би се представила нужда, събираше се на заседание и цели нощи заседаваше, за да извърши каквото би било нужно. Но нейните дебати по каквито и да било въпроси бяха кратки; формалности никакви, а само вършене работа; представеше ли се въпрос за разрешение, предлагаше се от председателя; разменваха се две-три мнения, и решението незабавно последваше, без никакви каприции от страна на някого да се появят. Пълно съгласие владееше между членовете на общината. Но каква ли е днешната Кукушка община, сравнявана с тогашната? — Далеч една от другата! Но тога беше Нако, а сега го няма. Имаше ли Нако, имаше община, имаше Кукуш, имаше кукушка народна работа, кукушка слава! Умря ли Нако — всичко в Кукуш умря, умря и Кукуш, заличи се от българската харта! [*]

 

Изпомежду това, сир. откак официално изявиха неприпознаванието си гръцкото духовенство, до учреждението на Българската екзархия и след него, кукушаните проводиха в Цариград трима един по друг представители, именно Атанаса Кушовалията, Константина поп Гутов и най-после х. Георгия Бучков, но по скудост на средства не могоха да ги доподържат докрай.

 

Когато беше в Цариград последний от горепоменатите трима, именно през мес. март на 1871 год., ние двама с Атанаса Кушовалия и двама дорянци, Георги Попов и Коста Абаджията, паднахме в бедствие, насмалко зле да пострадаем, от което едвай сполучихме да се избавим; ето как:

 

През мес. февруария същата година биде проводен за представител в Цариград х. Георгий Бучков. Но той в Солун изгубил беше пълномощното си от Кукуш писмо — откраднали бяха му го някои от противната партия, именно, както тога се

 

194

 

 

говореше, откраднал бил го Никола Химов, та понеже нямаше време да чека, догдето да се направи друго, отиде без пълномощно. Но изпомежду това време в Кукуш се направи друго п му се изпрати в Цариград. Когато това последнето се подпечатваше по селата, в Кукуш дойде пратеник митрополитов, дяконът му Неофит, снабден със заповед от страна на солунский мутесарифин до местнийт каймакамин, в която се казваше, че вследствие на патриаршески такрири излязло било везирско повеление до валията в Солун да му се съберат бекаетата [1] от владичнината на кукушкий владика Мелетия, та вследствие на тая заповед подканял се каймакаминът да се загрижи за изпълнението на владичките права и желания. Следователно каймакаминът свика всите първенци кукушки и в присъствието на митрополитский пратеник съобщи им садраязамовата, валиевата и мутесарифовата заповед и поиска им немедлен отговор. Всите повикани първенци едногласно, освен два-трима владиковци, които мълчеха, отказаха категорически и отсечено владичките притезания, като уведомиха каймакамина, че тие отдавна още като го не припознават, не са длъжни и да му плащат. Каймакаминът говори им и така, и инак, но тие постоянствуваха докрай на своето, вследствие на което най-после каймакамина обърна се към владичкия пратеник и му каза, че кукушаните, както и сам той с очите си гледа и с ушите си слуша, не припознават владиката, та затова и не се задължават

 

 

1. Гръцките владици и Патриархията в такририте си до властите, с които молят последните да им съдействуват за събиранието владичнината от неплащущите епархиоти, които отказват да им я заплащат вследствие на неприпознаванието им, никога не пишат, че искат «владичнииата си»; защото в такъв случай тие сами би потвърдили неприпознаванието си от страна на неплащущите им епархиоти, следователно, изгубили би и правото да им искат владичнина, тъй като знаят, че абсолютно и конечно неплащане значи неприпознавание владиката; а който не го припознава, той не е длъжен и да му плаща. Прочее, за да избягнат от тоя камен претикания, гръцките владици всекога пишат в такририте си, че искат «бекаетата» (недоборите) от владичнината си, т. е. че една част от нея платили им епархиотите, а искат им още останалата част, инак да се каже, че припознават ги за свои пастири следователно, и платили им; но като не им доплатили, искат им недоплатеното. Но тая нихна хитрост и лукавщина отдавна вече е известна на българите, та тези последните знаели и знаят как да се предпазват от нея, за да не паднат в примките им.

 

195

 

 

и му не плащат. От каймакамовите думи разбра се с какъв дух били писани горепоменатите високи заповеди — с примирителен и убедителен, а никак не с принудителен.

 

От Кукуш дяконът, като си взе двете пари, отиде по селата със същата мисия и цел. Там беше предварително проводен един от кукушките учители, за да подпечатва горепоменатото второ пълномощно за представителя х. Георгия Бучков. Нему, учителю, Атанас Кушовалията беше му писал нещо относително до подпечатванието на реченото пълномощно, а всъщето време в същето писмо до учителя, Георгия Франга (така се наричаше изпроводений по селата учител), прибавил му бил и за дошлите в Кукуш правителствени заповеди за събиранието на Мелетиевата владичнина, и духът, по който те били писани, т. е. убедителен, а не принудителен, следователно да съобщи на селяните, че нищо зло нямало да произлезе от тях. При това Атанас в същето писмо съобщил му, че същий владички пратеник тръгнал за по селата със същата цел, но че те не трябва да му се боят.

 

Щом дякона Неофит пристигнал в селото Богданци и се научил, че там се подписвало и подпечатвало някакво си пълномощно писмо, пожелал да го улови и го поискал от учителя Франга, който го имал у себе. Но простий учител Георги добре сторил, що му го не дал него, но глупаво направил, що му вручил Атанасовото писмо, като да е бил длъжен дякону да му поверява частната си кореспонденция. Щом взел писмото, Неофит немедлено връща се в Кукуш, да зарадва неколцината владиковци, със съдействието на които и превело се на турски, но фалшиво реченото писмо и скоро-скоро занесъл го на солунский митрополит, който и прибързал да го подаде на мутесарифина, придружено с клеветнически такрир. Ние обаче нищо от това не знаехме, а само след няколко дни се научихме, че писмото Атанасово било уловено.

 

Около първите дни на мес. март, именно на 4-й, ако ме не лъже паметта, четворица заптии, задишени, влязоха с голяма бързина и запъхтелост в училището да ме заведат, че ме искала властта. Аз, без да зная защо ме викат, непосредствено тръгнах заедно с тях и се представих пред кадията, който заместваше каймакамина при отсъствието му. От него с удивление чух, че ме искала властта в Солун, без да зная нито аз, нито пък съдията ми съобщи, а просто, че ме искали внътре (така казват там за Солун), ми каза. На питанието ми дали аз само се търса или и друг някой, кадията ми отговори, че и Атанас чорбаджи, Кушовалията.

 

196

 

 

Утринта на 5-й март 1871 год. тръгнахме и двамата за Солун заедно с двамата горепоменати дорянци Георгия поп Христов, сега поп Георгия, и Коста Абаджията, повикани по причина, че и в Дорян се правило и подписвало пълномощно за представителя в Цариград. Последните двама, ако и да бяха много уплашени, но тие скоро, за два-три дни, върнаха се у dома си свободни и оправдани, тъй като не бяха обвинени за писмо като нас, които цял месец престояхме в Солун под най-строго поръчителство и под всекидневни застрашителни инститаци.

 

А защо ли бяхме отведени в Солун? От Кукуш още никак и нищо не знаехме, а предполагахме си само, че причината на отвежданието ни ще да е поменутото Атанасово до учителя в Богданци писмо, което може би действително да е уловено. Така предполагал и така ми каза и Нако С. Станишев, когато, преди да тръгнем за Солун, отидох при него да му искам мнението и съвет за какъв отговор да дадем на властта и как би могли да се избавим по-лесно. При това, за последен съвет, каза ми лаконически: «Топтан инкяр» — съвършено отказвание и ако ме разбра, ще се спасиш; ако ли не, тегли си, като не разбираш.»

 

Когато се представихме на изследвание пред криминалното съдилище в пълния му състав (като да бяхме кой знае какви злодейци, кръвопийци!), тога само могохме да узнаем, че причината на подсъдимостта ни действително не била друга, а само споменатото Атанасово писмо, съдържанието на което нарочито, зломислено и подло било фалшифицирано в превода му на турски. Но добре; за писмото, каквото и да било то, подсудим можеше да бъде само автора му Атанас, подписавший го. Ами защо пък и аз, който не бях промешан в него? [1] Ето защо.

 

1) Още когато отначало на второто си дохождание Мелетий истъпи в Кукуш и се научи за мене, че съм бил ближен роднина на покойния Д. Миладинов и че съм бил имал работа и с други владици като с охридский Мелетия и битолский Венедикта, които чрез притворното ми поведение съм залъгвал, приспивал съм ги, а тайном образом съм ги гонел, той предложи на кукушаните да ме махнат от града си, а той щел да

 

 

1. Не че съвсем не бях промешан в тая работа, а само че не налице; поменутото писмо аз го виждах и прочетох, а само че не саморъчно бях го писал.

 

197

 

 

им доведе даром (!) друг, по-добър и по-способен. Но тие, знаещи го що стока е, нито ухо дадоха на думите му, а още му се и подсмяха, като му казаха: «Нам по-добър учител не ни е потребен. Ако ли в. преосвященство желаете да подарите учител, то по-добре бихте сторили, ако такъв бихте подарили в Дорян, където няма никакъв.» Мелетий тога каза им: «Ако сакате, макар и циганин дръжте си за учител.» Но при всичко това пак той не се отчая, а «железци опинци обу», както казват, за да постигне целта си — да ме махне от Кукуш, и щеше навярно да сполучи, ако кукушаните да бяха били други люде, а не каквито бяха.

 

2) Когато митрополитский пратеник дякон Неофит дойде в Кукуш с известните ни вече заповеди, при свикванието на първенците в хукюмата случайно бидох повикан и аз, не по същата цел, а за да прочета едно писмо на български или сръбски, не помня добре, дошло каймакамину от управителя на жележничната построителна компания в Гевгелия. Откак се изчърпи въпросът, за когото бяха първенците свикани и повечето от тях бяха си разотишли, каймакаминът и кадията отвориха частен, а не официален разговор с останалите първенци пак за същий въпрос, в който разговор, като частен, не се освених да се промеша и аз, за да предваря една примка, в която, макар и с частен разговор, каймакаминът готвеше да втикне кукушаните (Нако не беше там. Инак не щеше да дойде ред до мене.) Присъствующий и мълчешком слушащий дякон Неофит разбра моите думи и целта ми усети, та още тога впи в мене кръвнички очи.

 

Ето всичката причина на моето обвинение или по-добре, оклеветвание и отвеждание в Солун заедно с Атанаса — наклеветен съм бил с митрополитски такрир, че аз съм бил писал уж въпросното Атанасово писмо, а че Атанас го е подписал само. Ако да беше се доказало за наше и ако не беше се узнала фалшификацията при преводът на писмото, т. е. че преводът не е съгласен с оригинала, то, според сведенията, които отстрана и от около добивахме, ние непременно трябваше да гнием по две години в затвор, обковани във вериги. Но благодарение, едно, на нашето настойчиво и съвършено отказвание; а друго, на човещината на един грък, Георгаки Арменули, родом от Кожани, главен редактор на четириязичний правителствен вестник «Солун», [1] който, повикан по мое предложение,

 

 

1. На това време като беше се образувал Солунский виляет от цяла почти Македония, издаваше се вестник на четири язици: турский, гръцкий еврейский и българский язици. Редактор на българский беше покойний Костантин Кушев от Велес, а бълг. словослагател в печатницата Салганджиев; главен пък редактор беше Георгаки Арменули, родом грък от Кожани, който владееше освен гръцкий, още и турский писмен язик, както и сръбско-българский.

 

198

 

 

прочете на съдниците писмото както в оригинал, така и в тур-скийт му фалшив превод и по тяхно желание преведе им го отново и им обясни:

 

1) че писмото не беше нито мое, нито на другаря ми Атанаса [1] (и действително почеркът не беше наш, а на Атанасовия син Георгия, който и той биде доведен заедно с учителя Георгия Франга, който беше предал писмото дякону);

 

2) че чието и да беше писмото, съдържанието му нямаше нищо обвинително [2] (именно това и ни спаси);

 

3) че преводът му на турски беше нарочно и със злобна цел фалшиво изваден, та станал обвинителен, за което после и сам той, ако и грък, укоряваше гръковладичката злобна постъпка, като изрично каза мене лично: «От бога да найдат тие проклети калугери! Искали да ви опропастят! Но не бойте се; няма да пострадате нищо; клеветата им излезе наяве!» благодарение, казвам, на това, ние, след един месец изследвания, бидохме освободени, а даваджиите ни — Солунската митрополия и съдружие — страшно посрамени и изобличени от гражданската власт, която насмалко щеше да стане жъртва на нихната измама, като вземеше на душа невинни хора заедно с челядите им.

 

Радостни и весели, задето толко лесно прескокнахме ямата, задето толко евтино се отървахме от ужасната пропаст, която, като хала, беше зинала да ни глътне, ние върнахме се в Кукуш на великий петък, вес път пеещи.

 

Оттога вече, догдето седох в Кукуш аз — до идущата 1872 година и до две още други три години, до 1874 г. —догдето на мястото ми седя брат ми Петър, който ме наследи, както ще

 

 

1. Предварително още, в инститаците, взеха ни примери от почерка ни, по които г. Г. Арменули може да сравни и да съди, та се произнесе по нееднаквостта му с оной в писмото.

 

2. За по-голямо уверение Арменули, по исканието на съда, отново преведе писмото на турски, което, като сами съдниците прочетоха, увериха се в невинността ни. (Пуста невинност наша?! Само че нямаше по-дебело дърво! Благодарение, че турците тога още си бяха наивни турци!)

 

199

 

 

кажем другаде, нема да стане нищо важно от страна на гръцкото духовенство, посрамено в гореизложената против нас клевета. А кукушаните не престанвеха от да искат да се присъединят под ведомството на новоучредената тога Българска екзархия и да искат от нея български владика, вледствие на което в последнята тая година станаха и истилями според 10-й член на императорский ферман от 1870 год., благоприятни за българите; според които щеше да се сполучи целта, ако не беше се смътила водата чрез погрешката на повторителното тога приемане на унията и ако идущата 1875 година не бяха се появили ерцеговинските на запад и до другата българските на изток смущения и размирици [1] и последующата ги Руско-турска война. Да дойдем сега на училищата:

 

В периодическото списание «Читалище», год. 1870, [в статията] «Описание на учебните заведения в Кукуш и пр.» казано е, че на 1864 год. кукушаните съградили великолепно училище мъжко и открили девическо, за които, както по-горе рекох, бидохме поканети за учители ние двамата с покойната ми съпруга Елисавета. Но как и откъде подбудени тие и с каква материална помощ могли да построят това такво училище и да открият девическо? Ще видим непосредствено:

 

Ние по-горе казахме, че във време на Д. Миладиновото

 

 

1. Ако да не беше станала по-гореспоменатата погрешка от страна на пок. Нако С. Станишев; ако да не беше се избрал повторително грък владика, а да беше се подкрепил дотога българский владика Партений, макар какъвто и да беше той, никоя, ни една от изложените мъчнотии нямаше да се изпречи — ни давии, ни предателства, нито искове от страна на гръцките владици за бекаета и владичнина; нито пък щеха да бъдат нужни истилями; а, щом се установеше Българската екзархия или и малко нещо по-напред, както стана във Велес, българский владика Партений, патриаршески дотога, щеше заедно с цялата си епархия да се откаже от Патриархията и да се хвърли в обятията на българската църква. Но ето че една грешка колко лоши последствия повлече подир себе! Приблизителна на тая грешка и с еднакви почти последствия ние вече видяхме и в Охрид, вследствие на която Охридската епархия, ако и да беше отначало още на въпроса явена на сцената, пак не може да влезе в числото на изброените поименно български епархии във фермана, а остана да се мъчи още четири години, догдето с много трудове, постоянство и огромни разноски и след трикратни истилями едвай на 1874 год. сполучи да влезе под ведомството на Българската екзархия и да се сдобие с български владика.

 

200

 

 

учителствувание, 1858 год., в Кукуш бе дошъл русинът А. Рачинский, с когото покойнийт бил взел тесни сношения. Нему бил връчен един много древен и важен ръкопис на пергамент от евангелието, написан наскоро подир времето на св. български просветители от някого си свещеник Стамена. [1] Тоя ръкопис бил се намирал на по-старо време у един турчин — потурняк от потурченото село Клепе на изток от Кукуш, в Карадачката нахия, където потурчените българи много време го пазили като святиня и священ многоценен залог, останал тям от християните им предеди, и туряли го под перницата (възглавницата) на болните си, когато имало такви, като наздраво вярвали, че щели да оздравеят. Напоследък обаче един ходжа от ония, които периодически от рамазан на рамазан обикалят селата, за да им четат и проповядват, като случайно съгледал ръкописното българско евангелие, съветвал притежателя му да го изгори, [2] защото бил гяурски китап, та голям грях било да стои той у верен мусулманин! Но на потурчений българин жал му било как да кайдиса да изгори тая си святиня, останала в залог от предедите му, а още че и здраве давала на болните. Заради това, за да съгласи и помири заповедта на проповедника ходжа с уважението, което хранел към свещений ръкопис, дал го на един свой приятел българин християнин на име дядо Ильо от друго село на име Мутлово, като му казал причината, за която му го давал, и му поръчал да го пази и уважава. У тоя последиий селянин, дяда Иля от с. Мутлово, А. Рачинский видял бил тоя ръкопис. Кукушаните първенци, които съпровождали последния, убедили селянина да им го даде; а тие от своя страна подарили го г. А. Рачинскому. [3] Същему дали и един костюм селско-български невестински дрехи, за да ги занесе в Русия [4] и да ги предаде на руската императрица, покойната Николаевица I

 

 

1. С подобно име и днес по тие места се намират мнозина.

 

2. Добре, че го не изгорял сам, а оставил да го изгори уж притежателят му, та останал; инак ще се лишехме и от него, както що сме се лишили от неизчислими други такви.

 

3. Тоя ръкопис, както казваха тога, много се оценил в Русия както по древността си, така и по чистотата и целостта си. Той сега се намирал в Петербургската библиотека. [*]

 

4. Същий А. Рачински подобни български носии занесъл бил в Русия, вземени и от други места из Македония, како от Мориово, Струга и др.

 

201

 

 

При това дали му още и други някои български старини, како пенязи и други, които аз не зная по име. От друга страна, покойний Д. Миладинов, който беше взел тясно сношение, с някои лично, а с други високи руски личности писмено, не преставал от да пише от страна на кукушаните прошения до них и до руското правителство и да иска помощи за построението на едно българско училище мъжко и за откриванието и поддържанието на едно девическо.

 

Както и да било, види се, че всички тие неща вкупно подействували, където трябвало, та между 1860—1864 година пристигнало им едно количество от 2—4 хиляди рубли, [1] с които съградили новото си мъжко училище [2], и обещало им се още, че за пет години ще им дохождат от страна на императрицата по 100 минцове годишно за поддържание на едно девическо училище в Кукуш. За първата и втората година по 100 минцове дошли били чрез новодошлий български владика Партения [3], та и се открило девическо училище, в което, немаещи учителка, временно бил поставен за учител пои Йован Васков с надежда, като дойдем ние с покойната ми съпруга, нейзе да възложат длъжността на учителка. Освен парите в Кукуш дошли от Русия, в замяна на взетий ръкопис, и едно количество тела от църковнослужебни книги, които били раздадени на по-главните села, както едно тяло и на селото Мутлово, от което бил взет ръкописът. А още и едно доволно число разни

 

 

1. Само че Миладинов не доживя, както е известно, да види плодовете на жарките си желания и на неусипните си старания и трудове.

 

2. Чудно съвпадане с това кукушко училище! Русите, най-върлите противници на католиците, дали помощ за построението на българското в Кукуш училище; а пък днес това съще с руски пари съградено училище държат в своя власт униатите кукушаии, приятели на католиците, когато православните кукушки българи гледат го отдалеко като с телескоп. Каква въпиюща неправда!

 

3. Стоте минцове за втората година задържал бил дядо владика Партений, който казал на кукушаните, че само за една година похарчил бил той 100 минцове. Но лъжата излязла наяве, та оттога най-първо избухнало негодуванието на Нако С. Станишев, който беше строг и върл гонител на изедниците и святотатците и скарванието му с владиката, кой то, напротив, беше върл скъперник и до висша степен сребролюбец, без да взима във внимание що и как, справедливо ли е било сребролюбието му или не. Останалите 300 минца за другите три години кукушаните получиха отпосле от Русия чрез други лица.

 

202

 

 

други научни книги, между които и четири тела от рускославянский словар, издаден от Петербургската академия [1].

 

Когато пристигнали в Кукуш горните количества, в епархията се намерили и такви люде, които, без да знаят причините на дохожданието им, нито средствата, чрез които било се издействувало дохожданието им, или пък назначението им, поискали дял от них; а като не могли да сполучат с добром, те са се отнесли с процес до строгий солунский валия Хусни паша. Но хитрий Нако и там е могъл да надвие и да изтурга посрамени даваджиите селяни. [2]

 

 

1. Когато дойдох аз в Кукуш, последните тие книги, както и много още други, по-прежни, на гръцки язик, подарявани на училището от разни лица и в разни времена, намерих небрежно захвърлени в сандъци и оставени вън от стаите, по чердакът, без никакво пазене, така щото, комуто и да скивнеше, можеше да си вземе и си отнесе колкото и каквито от книгите би пожелал, както беше и ставало дотога. Помолих прочее настоятелството да направи нарочита особна книгохранителница, в която да се пазят. При отърваните от похищение книги прибавиха се в мое време и много още други, та се състави една малка училищна библиотека. Но колко ли ще се наскърби човек и даже ще заплаче, когато днес не ще може да найде нито знак поне от тая библиотека?!! Кой как пристигнал, похитил от нея каквото искал, особито при второто приемане на унията! Проклета уния, що раздроби Кукуш! Проклети гръцки владици, що принудиха кукушките българи да се отцепят от праотеческата си вяра и от целокупността на народното си тяло!

 

2. Нако С. Станишев и за това движение обвиняваше Партения, като че той уж от инат против кукушаните, задето го не оставили да лапне поменутите минцове, подбудил бил и надигнал епархиотите селяни да искат и они дял от дошлите руски пари и да отворят процес, тъй като той казвал им бил уж, че парите са дошли не само за Кукуш изключително, а за цялата епархия. А по-чудното, че той сам — владиката — издействувал бил, та дошли, когато без неговите действия не би могло да се даде нито пара; съще така, както по-сетне, на 1880 год., що стана с българската помощ от 6000 франка, дойдена в Охрид за поддържание на училищата, която, издействувана чрез други средства, които не ща да споменвам, н. в. преосв. бивший охридский Натанаил от Кюстендил, дето тога пребиваваше, писваше на охридяните и безстидно им се хвалеше, че той им ги провождал!!. . . А и другото пособие, отпуснато от по-преди на кошишкото училище, задържа за една година. Нещастна Македония и в това отношение — с първите си народни пастири — един Партений Кукушкий, друг Натанаил Охридский; и двамата учени уж, но за нищо неспособни: първий — скъперник до немай-къде, дори и върху чуждото; а вторий — разточителен до висша степен, дори и с чуждото правеше милостиня, а комуто дължеше, не плащаше.

 

203

 

 

Други приходи за поддържание училищата си кукушаните имаха наемите от няколко църковни дукяни и от две градини, които се набираха до около 100—120 лири годишно.

 

На това състояние найдох училищните работи в Кукуш, когато дойдох аз. А за по-натам ще изложа последователно.

 

По-горе казах, че още на 1864 год. бях повикан в Кукуш заедно със съпругата си. Но тя поради болестта си, от която от дева още страдаше (болестта ѝ беше «шкрофули» или по нашенски «къртейчина», от която на 13-й марта 1870 год. и умря), не може да се наеме на възлаганата ѝ учителска длъжност, та затова и нито дойде заедно с мене в Кукуш, освен на втората година, следователно само аз заех мъжкото училище, а девическото останваше си пак с поп Йована. [1]

 

Как започнах работата си, казах вече отначало. На свършванието годината годишните изпитания дадоха според мене доб-

 

 

1. Понеже петгодишнето пособие за поддържанието на девическото училище свършваше се, а училищните приходи не стигаха за поддържанието на мъжкото и девическото, то покойний Н. С. Станишев, като слушаше, че някой си българин в Одеса, Миронович Тошков, помагал на няколко (осъм) общини в Македония с по 3000 гроша годишно за поддържанието девическите им училища, когато около 1868—1869 год. заедно с х. Георгия Бучков отиде в Русия с тютюнова търговия, представил се пред Тошкова с намерение да му иска помощ и за кукушкото девическо училище. Щом го видял, Тошков веднага го познал, макар и да не бил го виждал никога дотога, а само приликата на физиономията му с оная на сина му Константина, когото познавал. С първо още питал го дали имали в Кукуш училища, а особито девическо. Нако му отговорил утвърдително, но прибавил, че девическото щело да падне поради скудостта на приходи и средства за поддържание. Тошков, не по-малко хитър и осторожен от Нака, веднъж усетил що искал с това да каже Нако и на часът го посрещнал лаконически: «Когато сте познавали, че щело да падне, вие ще се постараете да го закрепите. Ние сме помогнали и помагаме, прибавил той, на някои места, където не знаят дали им е нужно девическо училище и не познават дали ще падне или ще стане то!» От тие лаконически думи на Тошкова Нако познал косвената му отрицателност върху косвеното предложение за помощ за девическото в Кукуш училище, което предложение беше му подметнал, и не повторил вече друг път. Това сам пок. Нако ми е разказвал.

 

204

 

 

ри резултати и направиха изрядни впечатления не само на присъствующите кукушани, което се позна от двойното число стърчани ученици за идущата година, а и по вън, по селата, откъдето тоже дойдоха много ученици. Между тях едно нещо заслужва особно забележвание:

 

В същий ден, след свършванието на изпита, пристигнаха неколцина от Гумендже, именно поп Камче и Христо Руманлиев, гумеджески първенци, предводими от един светогорски (зографски) духовник в селото им — негово преподобие йеромонах Методий, родом българин, който нарочито ги бил довел да видят българско училище и български изпит, и завариха учениците едва-що бяха свършили изпитанията си, та се готвеха да си отидат всекой у дома. Много бяха наскърбени гуменджаните, задето не могли да пристигнат по-рано, следователно ме помолиха, ако би да е възможно, да поизпитам повторително по нещо находящите се още тук ученици. Аз не закъснях да задоволя и удовлетворя сърдечното им желание и тие останаха много благодарни, тъй като тога за пръв път чуха науки на майчин си язик и още, че имало «българска наука». Вследствие на това си задоволство, а и поощрявани от поменатий духовник Методия, гуменджани още тога, там бидеещи, решиха, щом си отидат в селото, да открият българско училище, както и направиха, макар и не тога непосредствено, поради всеизвестните препятствия от страна на гръцките владици и на гъркоманите свои съселяни, а малко по-сетне — подир една-две години. [1] Подир, като си отидоха за в селото и, поканиха и мен да им отида на гости, което и приех усърдно. Там в няколкодневното ми пребивание, като се опознах с неколцина още от първенците, заедно с тези последните и с поменутий о. Методия, кроихме и планирахме как и кога да се открие българското училище. Това бе през лятото на 1866 г. Аз и друг път съм отивал в Гумендже; и всекога това ни беше работа и разговор с гуменджаните — как да се отвори българско училище. За събужданието на българските чувства у гуменджаните, доколкото можех да вида с очите, дължи се най-много на казаний духовник, о. Методия. [2]

 

 

1. Повече подробности върху гуменджеското българско училище и врху течението на църковний въпрос в това село г. читателят може да намери във в. «Марица» от 1884 год., № 608, «Приятелско писмо II».

 

2. А пък г. Д. Македонский в подлистника на 1-й брой от «Съгласие», кол. 5, ето що казва: «Подир две години след това мое отивание в Солун (т. е. на 1871 г. — б. моя) в Гуменджа имаше вече българско училище и гуменджани не криеха, че първий, който ги увещавал да си отворят такъво училище, бил именно Георгий Динката, който купувал от тях вино в Солун, а след него Георгий Гогов от Воден. . .» А вече ние по-горе друго видяхме. Г. г. читателите нека сторят труд да прочетат и едното, и другото, та да се произнесат, като вземат пред вид, че едното е през 1866, а другото през 1869 и 1871 г. Г[оспод]ство му много подобни прескакулки прави.

 

205

 

 

Задоволствието си и благодарението си от едногодишните ми изпити в училището кукушаните показаха и делом към мене същий, като освен устните им към мене приветствия в същий още ден, след свършванието изпита, предложиха ми да ме условят и занапред, а утринта условиха ме за две години още, от 1866—1868 год., с повишение на платата ми и с един скъп подарък.

 

Идущата година доведох и съпругата си, която, макар и болна, както другаде казах, от лоша болест, аз все не бях изгубил надеждите си, че ще мога да я изцеря с помощта на изкусни доктори в Солун, с която цел и много пъти отидохме при тамошния единствен по способността си доктор Лафона. По злощастие обаче всичките ни надежди и старания останаха всуетни, както ще видим по-долу.

 

Щом тя дойде в Кукуш, гражданите поискаха я за учителка; и тя, ако и немощна, не може да отрече приносимата от страна на бащините ѝ, както и мои приятели служба. Ръждивата обаче болест не я остави да изпълнява учителската си длъжност повече от 3—4 месеци — та се принуди да се откаже от нея за скоро. На нейно място за малко време учителствува съпругата на мойт сътрудник, известнийт ни вече сърбин.

 

Между 1866—1867 год., като се усещаше голямата скудост от учебници, намислих и с всичката си слабост реших се да приготвя един курс най-необходимите първоначални учебници и на бърза ръка съставих, както можех, пет книжки по тогашната метода на Груева-Данова, следующите: 1) един буквар; 2) една читанка; 3) една кратка св. история (св. повестница); 4) едно кратко землеописание; 5) един кратък катихизис; 6) една «първи познания». Добре, че ги приготвих; ами кой да ги издаде? Пари трябват, а у юнака няма «ни парица, ни асприца, ни скършена половница»! По щастие, намерих в Солун Андрея Анастасов от Ресен, който по това време

 

206

 

 

продаваше по панаирите църковни книги. Нему подарих ръкописите си да ги печати с едно само условие: от всекоя книжка да ми даде по 100—150 екземпляра, за да мога да ги подаря на незаможните и бедните от моите ученици. [1] Книгите излязоха от печат през мес. февруарий 1868 година «на наречие по-вразумително за македонските българи. [*] Наредил един македонец. Се издават от Андрея Анастасова Ресенца. В Цариград, в печатницата на в. «Македония». 1868 год.» [2]

 

Щом като излязоха из печат, мъгновено се разпръснаха по всите новооткрити тога български училища в Македония — по 5000 екземпляра от всекоя книжка в пет месеци време похарчиха се като топъл хляб, та станало нужда и за второ издание в повече екземпляра. Тие книжки всекъде бидоха приети и въведени по тая само причина, че употребений в них язик беше по-вразумителен за македонските българчиня, следователно и плодът им излезе изобилен, когато съществующите дотога учебници на тракийско наречие мъчно се разумяваха от първоначалните ученици.

 

На свършванието първата от двете години на второто ми

 

 

1. Г-н Н. Ганчев Еничаров на стр. 21 в статията си «Спомени от моето учителствуванне в Прилеп», М[инистерски] сб[орник], кн. 20, в забележка казва, че аз съм бил изцяло погълнат от спекулативна мисъл да изкарам за себе си по-голяма парична полза, като съм помакедончил и издадените от Дановата книжарница учебници и пр., и пр.

 

Че туй бръмчение на моя любезен колега е цял фалш, доказва се от факта: 1) от горепоменатото обстоятелство, че аз книжките не издадох с мои разноски и за моя полза, а подарих ръкописите си другому той да ги издаде, а за себе поисках от него само по 100—150 екземпляра, които да подаря на бедните от учениците ми — цел, съвсем противоположна на оная, която господство му ми приписва; 2) че това издание стана през 1867—1868 год., когато бях в Кукуш, а не през 1872 год., когато бях негов колега в Прилеп. . . Колкото до полемиката за българска граматика във в. «Право», г-н Н. Ганчев трябва да помни, че аз в Прилеп приготвих една статийка за отговор на г. П. Иванов и я дадох поверително нему, той да я изпрати на надлежното място за обнародвание; но И. Миков злоупотреби с доверието ми, като я задържа у себе. Подобни неправилности срещат се у него и други немалко, но нека му бъдат простени засега, тъй като тук не е мястото за таквиз разправии.

 

2. Г-н Д. Македонский във възпоминанията си казва, че неговий катихизис бил първата книжка, издадена на македоно-българско наречие. Нека биде така. . .

 

207

 

 

условявание в Кукуш след дохожданието на Мелетия училищните настоятели, същи от владичка партия или, по-право, същата владичка партия, която тога беше се поусилила, както се каза другаде, помъчи се, по желанието на владиката, да ме уволни, като насред двегодишний ми срок развали контракта. Но понеже, от една страна, аз постоянствувах да поддържам контракта си; а от друга, по-голямата, народната партия не допусна, владиковците не могоха да постигнат целта си. На другата година, 1868, същата владичка партия се подпретна да направи същето — да ме изхвърли от Кукуш три месеци преди свършванието на срокът ми, но тя тога нищо друго не може да сполучи, освен да възбуди и раздразни народната партия, която с хитростта и решителността си изрина от Кукуш закрилявания от гъркоманите сърбин учител и с нечувана дързост изхвърли като смет и самите тези последните от обществените — училищни и църковни — работи и ги замести със свои народни; следователно, и мене услови отново за още три години, пак с повишение на платата ми, което ми дава възможност да повярвам, че работата ми заслужила одобрението на гражданите.

 

И действително, училищната работа в Кукуш от ден на ден растеше, училището постепенно се пълнеше с ученици, които до свършъкът от третята година набраха се дотолко, щото училищнето здание, ако и доста широко, не беше в състояние да ги побере, та нужда стана да се направят стаи в преддверието му. А след освобождението ми от нетърпимото сътрудничество на сърбина училището се нареди още по-добре — образуваха се един-два класа, училището се раздели на класно и взаимноучително и се доведе особен взаимноучител, пок. Д. Узунов, който с двама още помощници управляваше под мой надзор първоначалното това отделение, и работата тръгна напред исполински.

 

От друга страна, народната партия, след като се позабрави гореказаний страх, усили се и си дойде на първото състояние, на каквото беше си преди появяванието на тоя страх. Кукушките училища се прочуха не само из цялата Полеяно-Кукушка епархия, но и из съседните ѝ, така щото тие се сматряха како просветителен извор за цялата тая страна и всите околни жители посочваха на них и се стърчаха около них како около стежер — център. В четвъртък, пазарен ден в града, нямахме уроци, едно, по причина, че учениците помагат на родителите си в чаршията (там става твърде силен и многолюден пазар), а друго, защото в тоя ден селяните, свещеници и

 

208

 

 

миряни, учители, училищни и църковни настоятели и селски първенци на кюмина-кюмина стърчваха се в училището ни или за да се снабдяват с учебни и църковни книги, каквито никога от нас не липсуваха, или за да чърпят сведения по училищната част и новости по църковний въпрос — Кукуш тога представляваше Делфийско прорицалище, [*] до което отвсекъде дохождаха да се съветват по църковний и училищний вървеж. От това с всичката околност и вън от нея, по другите каази, на изток и запад, на север и юг, аз държех редовна и постоянна кореспонденция; [1] с една реч, училищата ни в Кукуш през това време радваха се на таква популярност по един доста обширен кръгозор — по цялата почти средня Македония, от Воден до Сер и от Солун до над Струмница, на каквато популярност, може да се каже, днес се радва Солунската гимназия или поне — що са днес солунските български училища за цяла Македония, това бяха тога кукушките за Солунский виляет — тие с пръст се посочваха. [2]

 

Нигде дотука не споменахме за общеславянский празник, паметта на светите ни равноапостоли Кирила и Методия. В Кукуш тоя празник брои началото си от 1866 год., от моето там отиване; и оттога вече насетне всекоя година се е празнувал и сега се празнува от година на година все по-тържествено. А една година, чини ми се, първата, празнувахме и 11-й януарий, паметта на покойните бр. Миладинови, Димитрия и Константина, които в тоя ден на 1862 год. от гръцка злоба погинаха в цариградските темници.

 

През 1869 год. в Кукуш се откри и читалище с едно многобройно число членове. В него всички по-любопитни и по-ученолюбиви кукушани, млади и стари [3], без разлика, стърчваха

 

 

1. Запазена донегде тая ми огромна кореспонденция, както и някои дописки и статии по вестниците, ясно свидетелствуват що се е работило във времето ми в Кукуш за в полза на общенародното дело и каква деятелност се развивала за преуспяванието му.

 

2. Тая тогашна популярност на кукушките училища най-много е способствувала за основанието българската гимназия в Солун, както ще се каже на потребното и място, но нигде из тогашните вестници не са публикували каквито и да били панегерици за них, та днешните описатели на възражданието ни да чърпят писмени сведения, защото тогашните дейци не работеха, за да се прочуят, а за да вършат работа, макар и да ги не чуе никой.

 

3. По всекъде интелигенцията се състои само от младежи, и то малко-много ученички, но в Кукуш не беше така. Там в читалището с стърчаха и млади, и стари безразлично, даже стари повече, учени и неучени, следователно интелигенцията там се състоеше от всите посетители на читалището, млади и стари, учени и неучени, но всички любители на науката.

 

209

 

 

се всекой неделен и празничен ден след църковний отпуск да слушат вестниците и разни сказки, казвани от учителите. Това читалище даде изобилни плодове — разви много тъпи и завити умове и образува една благонадеждна интелигенция. Жално само, че след моето и братовото ми оттам отхождание и след съсипателните приключения по втората уния днес не само читалище не съществува, но нито интелигенцията остана неповредена — изгубиха се благите надежди.

 

Насърчен от добрий прием, който издадените пет първоначални книжки найдоха навсекъде по Македония и като гледах и усещах нуждата и за от друг вид учебници, реших се да съставя две още «сбирки», една от апостолските неделни и празнични чтения и една от евангелските. Две цели години работих по них и ги съставих по примера на две подобни съществующи на гръцки язик, с тая само разлика, че в моите, за да отговарят по-удовлетворително на нуждата и на предначъртаната ми цел, при славянский оригинален текст притурих и превода му на македонско наречие, като прибавих и празничните и в други случаи нужни чтения само в превод.

 

Целта, която ме е подбудила, с всичката си слабост, да ги съставя, изложена е в предговора на евангелската ми сбирка, та излишне било би да я повтарям и тук; ще кажа нещо само за изданието им.

 

Добре, че книжките ми се приготвиха. Но как да се печатат? Ето въпрос, на когото не можеше да се отговори лесно. Предложих пак Андрею Анастасов, който издаде първите ми книжки, да му дам и последните, да ги печати със същите прежни условия, т. е. само по 100—150 екземпляра да ми даде, колкото да мога да подара на някои от по-бедните ми ученици, но господство му не рачи да приеме предложението ми, защото «ще дам, каза ми, лири с гръсти, а ще ги събирам по пет пари!» Що да се прави? Да оставя ли мъртъв двегодишния си труд и същевременно да лиша македонските българи от една полезна и много нужна книга? — Не бива, си казах.

 

На това време, около есента на 1869 год., имах мои готови около 100 лири, които, макар и да бях хранил себе и поддър-

 

210

 

 

жал петочленно семейство, да бях поправил къщата си, да бях се оженил и сестра омъжил, но пак бях сполучил в няколко години да ги спестя от учителската си плата. Реших се прочее да рискувам тоя си единствен капитал и през септемврия същата година тръгнах за Цариград [1] да издам сбирките си, за

 

 

1. Тога за пръв път встъпих и видях тоя толко знаменит и всемирен град, в когото преседох около 45 дни и се опознах с мнозина интелигентни българи, особито със светите старци българските владици и с членовете на българското читалище, а най-първо и най-много с пок. П. Р. Славейкова. В това време в Цариград случи се с мене едно куриозно нещо, което ясно показваше гордостта на някои от нашите горни българи и презрението, което последните показваха към македонските си братя. Българското в Цариград читалище беше предприело благородната цел да подпомогне на бедните български училища в Македония. За постижението на тая си цел то беше издало няколко първоначални книжки и подарило ги беше на тия училища. Но отпосле забелязало се бе, че тези подарени учебници, по горнобългарското или тракийското си наречие, на което били издадени, не могли да принесат ожиданата от подарителите полза, та вследствие на това решило било се в читалището, щото във второто им издание тие книжки да се издадат на македонско наречие. В заседанието, което ставаше в часът, когато влязох аз в читалищната стая, на дневен ред беше изборът на една тричленна комисия, която да преобърне горнобългарското наречие на речените книжки в македонско. Аз, откато се поздравих с всите присъствующи членове, като странен и непознат, седнах си на една страна и си млъкнах. Събранието избра за речената комисия трима членове, именно: Ив. Найденова, някой си Стамболский и пок. П. Р. Славейкова, който дотога не беше още пристигнал в събранието. Между тримата ни един нямаше македонец. Аз си помислих: «Как ли тие трима избрани членове, макар колкото и да бяха учени и преучени, ще могат да напишат учебници на наречие, което никак не знаят? Ще направят, заключих си аз, един никому непонятен смес от разни български идиотизми, който ще повреди повече, нежели да ползува ония, които ще имат тие книжки за учебници», когато внезапно, като влезе П. Славейков и се научи за изборът на комисията, изсмя се силно и така със [с]меенето показа им гнилостта на делото, като им каза тъкмо онова същето, което мислех си аз, и прибави им [о]ще: «Защо да си бъхтаме напразно главата с работа, която не е наша, когато пред нас стои человек македонец, който се е занимавал и се занимава с тези работи и който твърде добре знае македонското наречие?» И посочи мене. Тога аз станах прав и отново се поздравих с всички, особито с председателя г. Брадинский, който ме прие най-вежливо. Следователно от Славейковите думи убедено, събранието назначи и мене за член в поменутата комисия. Но двата нейни члена освен П. Славейкова виждаше се, че неволно приеха назначението ми за техен събрат, както се показа и от едно косвено възражение на един от читалищните членове, Бръкалова, а още и от това, че избраната комисия, макар и да беше решено непосредствено да започне заседанията си, но тя, догдето бях аз поне в Цариград, ни един път не заседава. Какво стана по-сетне с нея, не могох да науча.

 

211

 

 

които, ако ми не стигнат моите 100 лири ще се заема от приятели, мислех си, и не бидох излъган в предположенията и надеждите си.

 

И така, евангелската сбирка печатах в печатницата на в. «Македония», у пок. П. Р. Славейкова, а апостолската, понеже Славейковата печатница нямаше празно време, идущата пролет, 1870 год., пратих брата си, който я печати в печатницата на арменеца Тадея Дивичияна.

 

Разноски само за печатът на по 3000 екземпляра от едната и от другата сбирка, освен извънредните, како за повезия, мито, пренос и пр., отидоха ми повече от 130 лири. Благодарение обаче на многобройните спомоществователи (около 1500), та могох да се изплатя поне от заемите, които бях взел, за да посрещна печатарските разноски; а за повече нещо нямаше и да търся, нито да се надея, само 100-тях мои готови лиричкн изгубих си, а и ако да съм ги събрал малко по малко, то, понеже не съм ги взел в еднъж, не можел съм да ги наместя, както си бяха, следователно, и не различава откато и съвсем да съм ги загубил. Но аз не жаля за них, защото, ако и да се не възползувах аз материално, а още и [о]щетих, утешавам се обаче с това, че отечеството ми Македония може чрез них да извлече неоценима полза, народното дело напредна исполински; понеже, щом сбирките ми излязоха на бял свят и мъгновено се разпратиха на спомоществователите по цяла Македония, навсекъде се въведоха, както в училищата, така и в църквите, в които дотога се пееше и четеше по гръцки. На това всеобще и бързо въвеждание най-много спомогна преводът им на македонско наречие, [1] та и до днес още, след 25—26 години,

 

 

1. Когато отидох в Цариград да ги печатам, представих ръкописите на Св. Българский Синод, за преглеждание. Тога покойний Иларион Макариополский и брат му Н. Михаиловский възразиха и не одобряваха наречието им, но видинский Антим, като взимаше пред вид страната, за която бяха предназначени, и оценяваше голямата полза, която щеха да принесат тие на мястото, не само ги одобри и ми позволи да ги издам и без одобрението на Синода (каквото не можеше и да ми даде, тъй като той не беше още официално припознат), но и ме насърчи даже в предприятото ми дело: «Издадете ги, каза ми той, та ако имат власт, нека ги възпрат.»

 

212

 

 

в повечето църкви в Македония апостолските и евангелските чтения четат се на тия сбирки. Народът, като слуша словото божие не само на свойт язик, ами и на наречие, което потънко разумява, радва се и по-силно се стреми за избавлението си от чуждий, гръцкий язик.

 

Първи български книжки, които, издадени за македонските българи, най-много способствували за въвежданието българский язик в църквите и училищата македонски, са Партениевите българо-гръцкий буквар и свещената история, издадени още през 1858 година; [1] втори — петте мои първоначални книжки, които споменахме по-горе, издадени в началото на 1868: год. на наречие по-вразумително на македонските българи; трети — издадените от г. Д. Македонский св. история и катехизис и букварчето от пок. Д. Узунов; четвърти — поменутите мои апостолска и евангелска сбирки, които особито спомогнаха за въвежданието българский язик в църквите. След них моя буквар, преработан, издаде брат ми. [*] Бях приготвил още аритметика и граматика със забележвания по македонското наречие. Но понеже опитът от преждеиздадените ми сбирки ме научи, че не е така лесно да се издават книги, а пари готови други нямах вече, то ръкописите ми още се търкалят между много други подобни, съще поради парична скудост неиздадени.

 

На 13-й марта 1870 год. умря в Кукуш първата ми съпруга — Елисавета, дъщеря на Д. Миладинова. Нейната смърт замечателна е по това, че тя се случи тъкмо на същий ден, в който празнувахме тържеството за решението на църковний ни въпрос чрез издаванието на императорский ферман от 1276 г. (28-й февруария 1870 год.).

 

Казах другаде, че покойната ми съпруга, преди още да се ожена за нея, страдаше от болестта «къртейчина», която от ден на ден, при всичките ни усилни старания и трудове да я отървем от погибелта, силеше се стремително да я хвърли

 

 

1. А пък г. Д. Македонски във възпоминанията твърди, че първи български книжки за Македония били неговата свещ. история и катехисизисът, издадени на 1868—1869 година. Читателите нека се произнесат.

 

213

 

 

в гроба. На 25-й декемврий 1869 год. стресе я първата предсмъртна треска, а на 1-й януарий 1870 год. втората, след която легна в постеля и не стана вече от нея. Два и половина месеца лежа, слабя и съхна, догдето свърши.

 

На 4-й марта същата година, в сряда вечер, пристигна в Кукуш радостното известие за решението на църковний въпрос. Утринта, в четвъртъкът, трябваше да се празнува тържествено. Но ние, за да дадем по-широка гласност на тържеството по цялата епархия и по-голям ефект да произведем, за да зарадваме всичките епархиоти и да ги сторим съучастници на общето тържество, скроихме да поканим в Кукуш всичките свещеници селски и по-първи селяни. Но за утринта не беше възможно. Заради това отложихме празнуванието за идущата седмица. Утринта беше пазарен ден — поръчахме на пазарджиите селяни и чрез тях изпроводихме по всичките села на каазата окръжни писма-покани, чрез които се поканвеха идущийт четвъртък да дойдат всичките казалийски свещеници, учители, училищни и църковни настоятели и колкото е възможно повече селяни, за да празнуваме с особена тържественост многознаменитийт за нас и многоожиданийт празник.

 

Поканата ни намери усърден прием в цялата кааза. Идущата седмица още от средата вечер чаршията се препълни от свещеници и селяни. Утринта, в четвъртъкът, пазарът беше най-многолюден. В петъкът на утрото звоновете удриха силно в св. Георгиевата обител, навръх Кукушкото градище. Стърчаха се всите външни и вътрешни и препълниха не само храмът и широките му дворове, но и вън по цялото градище. Толко многолюдно множество Кукуш може би никога не е виждал. Извърши се службата от мнозина местни и външни свещеници и молебствие за царското здраве и дългоденствие. Каза се и трогателно слово. Оттам целий народ, под предводителството на служившите свещеници и на многобройните певци, тръгна към училището, като през цял път учениците пееха песни царю, а певците църковни химни богу.

 

Нито пространното училище, нито дворът му могоха да поберат множеството въодушевените от радост тържествователи, а дори и сокакът училищний се препълни. Там пак се изпяха няколко песни, изпя се молебствие за царя и се изрекоха две трогателни и прочувствени слова.

 

Шествието се свърши и народът на купове-купове тръгна от къща в къща по визити, където радостите и веселбите се увеличаваха. Тоя ден беше великденски празник. За обяд ще-

 

214

 

 

ше да се даде угощение; но скръбна случка осуети планът — тя беше същедневната смърт на съпругата ми.

 

Допреди един ден покойната беше на най-критическо състояние, в предсмъртна агония — тя береше душа, както обикновено казват, и се готвеше за вечността. Три цели нощи наред аз бях над главата ѝ; но за празника трябваше да се приготвят слова. Никой друг освен мене нямаше да изпълни тая длъжност, а аз не бях в състояние да я изпълня. Най-после, волею-неволею, длъжен бях да се не откажа — тая длъжност на моя глава беше; инак всичко би се осуетило — напразно щеше да отиде свикванието на толко хиляди души; напразно и безполезно щеше да бъде такво тържество.

 

Наех се прочее да приготвя словата н през нощите, в които покойната береше душа, когато аз със слугинята си бдехме над главата ѝ, тога, под светлината на смъртното ѝ кандило и със сълзите в очите си, приготвувах и приготвих две слова, и то такви, каквито, ако бих ги прочел днес, не бих могъл да позная собственото си произведение, особито второто, което се изрече в училището, разплака малко и голямо [от] присъствующите от радост и възтърг. [1] Види се, в минути с от скръб и радост смесени чувства, в каквито тога се нахождах аз, человеческийт дух се раздръзнява, ободрява се и се усилва, та може и да произведе повече и по-силно нещо, отколкото, когато се намира в тихо и нормално положение. И наистина, в какви минути бях тога аз? Какви по-скръбни, а същевременно и по-радостни чувства могли би да ме обладаят другош, нежели ония, с които тога бях препълнен? От една страна, неутешимо скърбех, защото изгубвах най-драгата и най-благонадеждната си съпруга, загуба, която с нищо не можеше да се попълни; а, от друга, невъздържно се радвах, защото народът ни добиваше венецът на толко годишните си трудове, победата на многогодишната си борба с гръцкото ду-

 

 

1. Жално, че по причина на последующите приключения не могъл съм да запазя или поне не зная дали са се запазили ръкописите на тези ми слова (речи). Пò за вярване е, че те са останали заедно с много други ръкописи, у дома ми, в родния ми град Охрид, ако досега и там не са се погубили. Едно само мога да си напомня, че едно от тези ми слова започнато с тези ми думи: «Днес светла заря осия на Стара планина и въобще на цялото българско поднебие, а темна мъгла поплати Олимпа и гръцката земя» и пр., и пр. «Днес бъл. просв. Кир. и Мет. се радват, а гръц. Зевс и патриарх Самуил неутешимо» плачат и т. н., т. н.

 

215

 

 

ховенство — добиваше отново изгубените си църковни правдиви, за възобновлението на които и сам бях положил принадлежащата ми част от старания и трудове.

 

В празнуемий ден, 13-й марта, отрано, като трябваше да отида заедно с учениците си в църква, попитах покойната: «Нужда е да отида в църков; мога ли? Как си днес? Как се усещаш?» «Иди — отговори ми тя; — днес съм по-харно!» Съще така и откак се свърши тържеството в училището, попитах я повторително: «Трябва да отида в някоя и друга къща по визити с дошлите ни за тържеството гости; мога ли? Как си сега?» «Иди — отговори ми; — сега съм още по-харно, но само не забавяй се!» И действително в тоя ден како за чудо, како нарочито по воля божия, за да можем по-спокойно да свършим тържеството, или пък както мнозина умирающи, що стават по-добре уж преди предсмъртнийт час, така и тя в тоя ден виждаше се да е по-добре. От много време тя не беше турила в уста никаква храна, а живееше само с вода и с лековете си, а в тоя ден пожелала бе да хапне пелте и изяла едно пълно пиято от него. С позволението нейзино аз съпроводих един куп от по-първите гости — свещеници и селяни — по няколко визити. Но в една къща, уморен от многовременното безсъние, задремах и легнах да преспия малко. Но внезапно, заспал съм или не, пристигна запъхтел мъжът на слугинята ми и ми казва: «Скоро, че те викат у дома!» Гръм ме удри по главата, като чух това и познах, че работата е свършена вече. Отърчах се у дома и щом влязох — не влязох в стаята, с пресипнал глас извика ми покойната: «Къде си ти? Аз умирам!» А като промени тон, прибави: «Но умирам с радост, защото доживях да вида вече свършено онова дело, за което умряха татко ми и стрико ми.» [1] С тие думи тя разумяваше решението на църковний въпрос, на когото баща ѝ, пок. Д. Миладинов, заедно с брата си, действително бидоха основната жъртва.

 

Тие бяха последните ѝ речи, след които издъхна. Това беше на 13-й мес. марта 1870 година, в петък, около пладне. Утринта, на 14-й, погребението стана — съще тържествено, както миналото тържество, [2] с всичките почти градски и селски свещеници, граждани и селяни.

 

 

1. От тие последни думи може да се узнае какви народни чувства хранеше покойната.

 

2. За смъртта и погребението ѝ писано е във в. «Право» от мес. марта 1870 год.

 

216

 

 

От нея бях добил три дечица, първото момиче, а двете последни, мъжки. Но и тие, зачати от нездрава кръв и родени от болна майка, не могоха да живеят — първите две умряха пред майка си, а последнето два месеца след нейната смърт. [1]

 

Още една година имах, за да довърша тригодишнийт си срок. След изтечението на идущата 1871 година, шеста от учителствуванието ми в Кукуш, кукушките първенци, като поискаха да подновят условието с мене и занапред, казаха ми: «А защо ли да седим да се условяваме всекоя година? Ние от тебе сме благодарни; ако ти си благодарен от нас, нека направим едно трайно условие за догдето ще съществува и трае взаимната ни благодарност, с това само примечание: когато едната от двете страни пожелае да прекрати условието, длъжна да е три месеци напред да извести на другата желанието си.» И така, като и аз отговорих утвърдително, съгласихме се трайно съгласувание, с годишна плата 72 лири турски, освен обиталището, огревките и пр., които и през по-прежните години даваха ми се от училището даром.

 

За жальост обаче това трайно уж условие наше не може да дотрае повече от пет месеци. Защото два месеца след сключванието му на иде ме друга, по-ужасна беда — умря там и втората ми съпруга Царева (Василикия) Патчева, заедно с родившето ѝ се тога детенце, след двумесечно лехунско боледувание, и то едвай една година след като бях се оженил за нея. Всякой разбира колко неутешима беше скръбта ми — нито брат ми, нито майка ми, които нарочито там дойдоха, бяха в състояние да ме утешат, а само отдалечението ми от тоя град, Кукуш, където бях погребал две драги съпруги с три мили дечица, ще може, мислех си, да разпръсне гъстите облаци на скръбта ми. Заради това непосредствено след жальостната случка аз обявих на настоятелството, че наскоро сключеното ни,

 

 

1. Всичките почти тие освен момичето, т. е. майката и двете мъжки деца, бидоха погребени едно до друго. На двата им гроба бидоха въздигнати паметници с надписи на кръстовете им. Но майката на съпругата ми, теща ми, пок. Митра Д. Миладинова, подир няколко години, вращаещем се от Цариград, където беше отишла заедно с Г. Икономов да превзема по-малката си щерка, Царева, отбила се в Кукуш и в мое отсъствие развалила каменните паметници, откопала гробовете и извадила костите на дъщеря си, та ги занесла в Струга, родното си място. Когато на 1881 год. отидох втори път в Кукуш да учителствувам, намерих гробовете развалени и празни!

 

217

 

 

трайно уж условие не мога да устоя повече време не от някаква от някого иеблагодарност, пази боже, а само поради скръбта ми, която не мога тук да търпя, та за да се утеша, нужно считам да отида другаде, където не ще виждам никой знак от скръбните ми приключения. Настоятелството, първенците и всичките въобще кукушани, освен, разбира се, владичката партийка, когато чуха това ми нечекано заявление, много се наскърбиха и всекако се постараха да ме отклонят от взетото ми решение. Но като никак не могоха, защото аз бях неотклонно решен да се махна оттам, най-после, волею-неволею, позволиха ми с условие обаче да поседа няколко още месеци, надяващи се, че като с изминуванието на времето ще поизмине и скръбта ми, та негли тога ще могат да ме склонят да остана. Но напразно, тъй като и след три-четири месеци аз си бях на същето състояние и си оставах на същето мнение. А изпомежду това време споразумях се с прилепчаните за учител в града им, за където на 22-й февруария 1872 год. тръгнах и отидох втори път, та заех учителска служба, както ще се рече другаде по-пространно.

 

Кукушаните пак не щеха да ме пущат, ако да не беше се случило да бъде тука брат ми, за когото ми предложиха да го оставя на мястото ми. Аз не им отрекох. «Стига, казах им, да иска той», който, волею-неволею, прие и остана да учителствува две цели години. В негово време какви по-забележителни събития станали в Кукуш, не зная подробно, а едно само помня, ако памет ме не лъже, че в това време станали в тая епархия истилями (изпити за народността на населението), които излезли в полза на българите.

 

В заключение, за да се узнае какви успехи станаха в Кукуш през 6—7-годишното ми там учителствувание, стига да спомена, че когато на 1865 година встъпих в училището като учител, найдох всичко-всичко 60—70 първоначални ученици, под управлението на един временен учител сърбин и един негов помощник, кукушанин; а когато на 1872 год. щех да го оставя, оставих 300 ученици във взаимното училище с трима учители и 80 ученици в класното, разделени на три класа, и двама учители включително с мене. Наконец, не би било зле, мисля, да се каже нещо и за нравите на кукушаните в това време.

 

В по-старо време, както всекъде, така и в Кукуш, християните били много набожни — владиците ги почитали како с небесе слезли чудотворци светии, како що казвали, например

 

218

 

 

за Теодосия, предшественикът на Антима, че ако той прокълнел някое дърво, то непременно щело да се изсуши. Но от неговото време насетне, а именно от случката с х. Тено, и още повече от Антимовото владикувание, като взели да негодуват против владиката, изгубвеещем уважението си към него, изгубили и почитанието към вярата, като тя да им била крива за злоупотребленията на гръцките владици. А най-после, в Мелетиевото гонение и с унията изгубили го съвсем — изплюли всекоя религиозна юзда. Кукушаните отиват днес в църква, и то твърде рядко, не от набожност и от религиозно чувство, а просто от обичай. По-често и, речи, всекога и с по-голямо усърдие посещават механата (която е близо до църквата), нежели домът божий. Пиението у тях е най-любимата им забава. При всичко това обаче в Кукуш, сравнително с други места, няма толкова пияници. Там няма да слушаш толкова за друго, колкото за пиене. Когато искаш да найдеш някого, не можеш другаде го намери и не трябва другаде да го търсиш освен в Бакхусовия храм. [1] Но не е само това; тие, не знам как, и към старите нямат никакво почитание. А сега пък най-после изплюли всекоя юзда от всекоя гледна точка, така щото, ако някога да имаме нещастието да се появят и в нашите страни «нихилисти», то навярно най-първо тие ще изникнат от Кукуш. Единствените любими качества на кукушаните днес са: интерес и пиене, пиене и интерес. Имаше право покойний Д. Миладинов, който често повтаряше: «Жално, що народът, покрай непочитанието към гонимите от него и ненавистни гръцки владици, ще изгуби и почитанието към вярата си; покрай омразний Никола, ще намрази и свети Никола». На това немалко спомогнали развратностите и безбожието на гръцките владици, а особито на последняго от тях, известний Мелетия, който явно почти се ругаел с вярата. Инак кукушаните са честни хора, родолюбиви, трудолюбиви и справедливи. Не лъжат, но не щат и да ги лъжеш; почитат и уважават почтения, но ненавиждат и мразят лъжеца и непочтения. Плащат почтено, комуто дължат, но искат и да им се плаща. Не са гостолюбци като другаде — в седъм години време едвай еднъж или дваж помня да съм бил на гости, и то само у Нака Станишев, когато в Прилеп всекога и всекъде почти; но същевременно

 

 

1. Във в. «Македония» или друг български вестник, не помня добре, още от това време описано е по на колко къщи в Кукуш се пада по една механа.

 

219

 

 

кукушаните не са изедници, а, напротив, гонители на изедниците. Всекому отдават правдата, но искат я и за себе. Те са откровени; рядко помежду тях ще намериш лицемерен и ласкател. Само към гръцкото духовенство, когато било нужда, ставали такви, догдето си изплетат кошницата; но и към него обикновено били са всекога искрени и откровени.

 

Ето църковно-училищна история на Кукуш от запаметни времена до 1872 или 1874 година; а за по-насетне ще кажем нещо по-долу, в друга глава. Ето характеристиката на кукушаните без всекое преувеличение. Най-после нека ни бъде позволено да хвърлим един бегъл поглед и върху Дойран и Струмница, доколкото сме могли да узнаем по слухове.

 

Град Дойран описан е донегде в «Читалище» от 1870 год. но нека притуря тук онова, което е там пропуснато. Дорянци в народно отношение всекога са били много на по-долня стъпен, отколкото кукушаните. В Дойран народното чувство почнало е да се събужда съвременно с Кукуш, през 1857—1858 год., посредством зографский архимандрит Климента, който по това време живял в тоя град. Учителствували няколко български учители, местни и чужденци, между които най-много време пок. Андрон[ик] Йосифчев от Охрид, учителствувал е на гръцки язик, но с български дух. Но българското чувство и народната ревност никога не могли да обземат цялото градско жителство, нито са се усилили някога тие качества у него, колкото в Кукуш. От това и гръцките владици всекога в Дорян намирали повече защитници. С една реч, дорянци са много по-прости, по-неразвити и по-нерешителни, както, от друга страна пък, по-набожни, нежели кукушаните. Някои родолюбци, които сегиз-тогиз се появявали изпомежду гражданите, никога не могли да вземат връх над противниците и да вземат в ръцете си общинските работи, а всекога, па и днес още стоели и стоят по-горе от тях гъркоманите. [1] В ръцете на тези последните всекога били, на и сега са и църква, и училища, и църковно-училищните приходи. Дорянските българи винаги почти принудени били да припознават гръцкия владика!

 

Ами за Струмица що да кажем? Там е още по-лоше. Няколко време още през учителствуванието ми в Кукуш появявали са се някои родолюбци, каквито бяха Кос. Русев и Васил, браш-

 

 

1. Между които има и неколцина власи, много влиятелни личности.

 

220

 

 

нар в Цариград, откривали са български училища, но гъркоманите (грък няма ни един), всекога по-силни, заедно с владиката, надвивали им и опропастявали и них, и народното им предприето дело. Даже и днес още, след толко усилия, трудове и огромни разноски, едва ли да повярва човек, че се е открило едно българско поне училище. Там са нужни: един Нако Станишев и един Д. Миладинов, за да скършат главата на гъркоманите и на главатаря им челеби Мито, най-върлийт български изверг, може да се каже, в цяла Македония. [1]

 

Действително и във Воден отначало същето е било; но воденци, по-решителни от струмничаните, под предводителството на самоотвържений и решителний родолюбец покойния Георгия Гогов, успяха да изтърсят от себе гръцкото владичество, да си вземат една от градските църкви, да си отворят и поддържат български училища, мъжко и девическо, с една реч — да съставят особна българска община с всите ѝ принадлежности.

 

Само Енидже-Вардар, или както тамошните българи го наричат, Пазар, не бе могло доскоро да направи нещо в това отношение, освен що един поп, пок. поп Димо, заедно с няколко къщи, за да избегне гръковладичките гонения, принуден биде да прибегне при католическата уния, при която стоя до смъртта си, след която го наследи зет му поп Стоян, простак и привързан вече към католичеството и най-върл гонител на православието.

 

Въобще, народоцърковното дело може да се сматря като термометър на развитието на общините и населението в Македония: в което място народното дело е напреднало, там населението непременно е по-развито; а където то останало назад, там населението е в съвсем ниско умствено и нравствено състояние.

 

 

Прибавка към същата глава.

 

След 2—3-годишното ми учителствувание в Кукуш дойде от Скопие нарочит пратеник с подписан от тамошната община контракт, за да вземе мене и съпругата ми за учители в тоя

 

 

1. Що е Григор х. Наков в Дорян, това същето и нещо повече е този челеби Мито в Струмница.

 

221

 

 

град. Но кукушаните, като усетиха това, прибързаха, преди скопянинът да се намери с мене, та ме условиха за три години, както се каза. Подир 2—3 часа скопский пратеник ме намери и ми разправи целта на дохожданието си; но вече беше късно — контрактите между мене и кукушаните бяха подписани и разменени — и човека върна се назад наскърбен.

[Previous] [Next]

[Back to Index]

Стр. 155*. За учебното дело в Кукуш и за историята на града през Възраждането вж. също и К. Шапкарев, Описание на училищата в Полеяно-кукушката окръжност. — Читалище, г. I, 1871, кн. 13; Ив. Иванов, Учебното дело в Кукуш. — Илюстрация Илинден, г. XII, 1935, кн. 5; Туше Влахов, Кукуш и неговото историческо минало, С., 1963 (2 изд. 1969 г.).

Стр. 169*. Според библейската легенда Датан и Авирон, които въстанали срещу Мойсей и Аарон, били погълнати от земята заедно с други техни съучастници.

Стр. 177*. Словото на В. Чолаков било обнародвано в сп. «Български книжици», 1858, кн. 24, с. 333.

Стр. 182*. За унията в Кукуш вж. посочените съчинения на П. Ников, Т. Влахов и др.

Стр. 192*. За Дойран през Възраждането вж. Г. Трайчев, Дойран и неговото езеро, С., 1923; Б. Д. Янишлиев, Град Дойран (Полянин, Пулин) и живота ни там през турското владичество до 1912 г. (Спомени), С., 1934; К. Хаджидинев, Дойран, разцветът и гибелта на един град, С., 1960.

Стр. 194*. Докато тук К. Шапкарев е склонен да преувеличава ролята на Н. Станишев, в следващите страници той дава твърде пресилена отрицателна оценка за Партений Зографски и Натанаил Охридски.

Стр. 201*. Очевидно става дума за Стаматовото четириевангелие от XIII в., пазено днес в Ленинград, ГПБ, № 338. За него вж. Б. Велчева, Към установяването на среднобългарските правописни типове. — Изв. на Инстит. за български език, кн. XVII, 1969, с. 233—286.

Стр. 207*. Учебниците, написани от К. Шапкарев, били издадени през 1866, 1868 и 1869 г. в Цариград в печатницата на в. «Македония»; Написването и издаването на учебници на отделни наречия се е практикувало в онова време, тъй като българският книжовен език е бил в процес на формиране и не е бил утвърден в цялата страна.

Поради това за известен период от историята на новобългарското образователно дело «учебници, написани на регионални български говори, намират по-голямо и ефективно приложение в учебния процес. . . без авторите на подобни опити да проявяват някакви сепаративни тенденции или намерения за разцепление на българската общност» (Й. Ванчев, пос. съч., с. 92). Впрочем още по онова време, когато във връзка с издаването на подобни учебници авторите им били обвинявани от някои среди, че по такъв начин разделят българския народ, кукушката община излязла с изложение, обнародвано във в. «Право», с което отхвърляла тези обвинения в сепаратизъм; «като българи. . . и членове на българската голяма фамилия», подчертават кукушани, подобни опасения «са съвсем празни» (вж. Т. Влахов, пос. съч., 2. изд., е. 117).

Стр. 209*. Тук се прави алюзия за древногръцкия религиозен център в Делфи, извеетен с прочутия делфийски оракул, който играел важна роля в политическия живот на древногръцкия свят.

Стр. 213*. Преиздаден от брата на К. Шапкарев, неговият буквар бил отпечатван през 1874 г. в Солун под наслов «Майчин язик. Букварче или първи начални уроци по най-лесна метода наредени.»