I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ПЪРВА. 11-ГОДИШНО УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА ГРЪЦКИЙ ЯЗИК ОТ 1854 ДО 1865 ГОД. [1]
4. ПЪРВО, ЧЕТИРИГОДИШНО МОЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ В ГР. ПРИЛЕП, [*] ОТ 1861 ДО 1865 ГОД.
В предидущата глава казах, че на 31-й августа 1861 год. свърши се срокът на втората ми учебна година в Охрид, а за по-нататъшне останване на същето място не можеше нито да се помисли, едно, поради систематическата и непримирима против мене вражда Стефаниова, а, друго, защото и за изтекшата веч година платата не бях си получил, следователно, възнегодуван от всекоя страна, никак не можех, нито желаех да остана и занапред в родното си място, та щом се свърши срокът ми, без никакво по-нататъшно мислене оттеглих се от училището и поседох у дома си една седмица празен.
На 8-й септемврия в манастиря св. Богородичен в Калишча, българско село на западното крайбрежие на Охридското езвро, при полите на Беличката планина, става всекогодишен панааир, където християните от охридската и стружка околности и от същите градове отиват за веселба и развлечение повече, отколкото за поклонение. Тая година отидох и аз, за да си поотпочина и поотдъхна от непрекъснатите ми дотога миссления и грижи.
Там, край езерото, седнат на един голям камен и замислен, рекох си: «Що чина овде аз? Защо ли не се погрижа да си извада миналогодишната ми плата? Защо ли не се потруда да си найда служба за започналата вече учебна година, а съм дошъл овде на джюмбюш? Как ще помина и аз, и семейството ми, което само от мене чека препитанието си?» И [из]веднъж след тие ми размишления реших да отида в Битоля за обете цели.
Утринта рано тръгнахме си с чун за в Охрид и след 4—5 часа пристигнахме благополучно. По-дълго време вече не чеках, а в същийт ден се приготвих за път и утринта тръгнах за в Битоля, където, както съм рекъл и другаде, що-току пристигнах, най-първо се посъветувах с някогашний ми учител по ланкастерската метода пок. Атанас Анести, а после чрез него
119
и с владиката Венедикта, който и немедлено ме покани да отида за учител в Прилеп, та после да се гледа за изваждание миналогодишната ми плата; и аз го послушах и отидох в тоя град за гръцки учител.
За да се разбере по-ясно отношението ми в Прилеп, трябва предварително да се изложи по възможности дотогашнето състояние на училищата му. Но понеже то донегде е описано в пер. спис. «Читалище» от 1872 год., останва сега да приповторя нещо, а нещо да допълня и поизясня.
Казано е там, че допреди 1838 год. в собствено град Прилеп не е имало нито църква, нито училище [1], а през поменутата година се съградила великолепна църква, в дворът на която след десетина години построило се и още по-великолепно училище, горний етаж на което служи доста време и за митрополия.
Казано е още там, че допреди да се съгради общинското училищно здание, съществували частни, така да се рече, български училища по къщите, в които някой свещеник или стар даскал, или шивач учил децата по най-старата метода или, по-добре да се каже, по никаква метода, в псалтири и наустници църковно четмо, църковно писмо и едно-две от простите аритметически действия с цифри по турски почерк. А откато се построило училищнето здание, открили са се два училищни отдела, български и гръцки, с което намерение и училищната
1. Колко жално! Един град, състоящ се от 2000 на посока християнски къщи, цели 500 години да се лишава от молебен дом, а да е принуден всред люти зими да отива за църквуване 1/2 час далеч, в старий Прилеп, «Варош» сега наричан. Това онеправдание на толко верни царски поданици е било по две причини: а) поради дотогашните съгласни с корана държавни постановления, по които не се позволяваше на християните не само нова църква да съградят, но нито ветха поне да поправят; б) поради фанатизмът на турците жители, които, като живееха смесено с християните, ставаха още по фанатици. Фанатизмът си тие показаха и като после танзиматът биде издаден царски ферман за построението на църквата. Щом почнала да се гради, съседите турци скочили да не остават — биели с каменя и изпъждали зидарите. Прилепский първенец, пок. х. Христе, три пъти наред бил принуден да отива в Цариград и да докарва оттам строги и по-строги заповеди, вследствие на които, като се намесила деятелно битолската власт, най-после могло е да се сполучи съгражданието. Същето е ставало и в охридските махали Месокастро и Горня влашка махала при съгражданието на църквите им.
120
сграда така била скроена и построена, според желанието, разбира се, на малцината власи жители и на повременний гръцкий владика. [1]
Колкото за българский училищен отдел, ще говоря по-сетне по-пространничко, а сега ще се огранича само с гръцкийт.
Кой бил пръв учител в този новооткрит гръцки училищен отдел, не ми е известно, а едно само зная наздраво, че между многото повременни гръцки учители едни са били и приснопаметните Д. Миладинов като елински, а Р. Жинзифов като взаимен учител на 1857 година. След заминаванието нихно за Кукуш [2] на 1858 год. наследил ги стружанинът пок. Наум Хр. Хаджов, мойт в Струга предшественик, който учителствувал в Прилеп около три години. Тая година, 1861, разболен зле, върнал се у дома си, в Струга, където след няколкомесечно боледувание умря. [3] Прочее, гръцкий отдел на прилепското училище лишаваше се от учител, когато в месец септемврий дошъл бях аз в Битоля да търся служба и да се постарая за изкарванието миналогодишната си плата. Владиката Венедикт, който собствено за гръцкото училище в Прилеп се грижеше, като ме видя, препоръчан от едно важно лице, остана, разбира се, много доволен от моето нечекано явяване пред очите му, [4] та не закъсня да ме проводи за заместник на разболившия се учител с препоръка до наместника си, х. поп Константина. От друга страна, и аз не с по-малко благодарение и радост приех предложената ми служба, тъй като в противен случай щех да се намера в много неловко и критическо положе-
1. Оттога още се вижда слабийт дух на прилепските българи — 2000 български къщи отстъпили половината си училище на 50—60-те власи! Че това е била голяма грешка, българите узнаха едвай на последне време, когато се смятаха със съперниците си власи за тая сметка.
2. Подробности за учителствуванието и за делата на поменутите двама учители в Прилеп не ми са известни; зная само, че тие оставили и там добри възпоминания във всекое отношение.
3. Не зная как той същий Н. Хаджов, бидеещи учител в Прилеп, в началото на същата 1860 год., когато се улови Д. Миладинов, намери се в Струга, даже и до пролетта; дали от началото още на тая година, разболен, оставил бе Прилеп, или пък дошъл си в отпуск? Но отпуск не може да му се дава многомесечен; види се, ще да е първото.
4. На това време гръцките учители не бяха толко изобилни, както що станали днес — «по пет за пара».
121
ние откъм икономическа точка зрения. Защото семейството ни на мене чекаше, а аз миналогодишната плата още не бях си получил, та и тая година да останех без работа, какво ще станеше с нас? Да мрем ли от глад? Ето защо казах, че и аз не с по-малко благодарение приех предложената ми служба. И така, подир ден-два отидох в Прилеп за гръцки учител.
Но какво найдох там? От коя страна да почна по-напред описанието му и на коя да свърша? С що първо и с що второ да се борех? Но ще оставя все друго настрана, а ще се огранича засега в едно само, в критическото положение, в което се намерих между три разнородни и едно на друго противоположни течения, между три враждебни помежду си елементи, с които трябваше да се съобразявам и да им угаждам [1] — нещо, което никога друг път през живота си нито бях срещал дотога, нито докрай съм срещнал.
Аз бях проводен от владиката за гръцки учител, следователно, щех да имам работа с власите, родители на повечето ми ученици. То щеше да е лесно, ако последните бяха били в добри отношения с владиката; но по някои по-предишни причини тие го гонеха, следователно и мене като гръцки учител за децата им приеха ме от нямане друг, но като пратен от неприятеля им, трябваше да ме мразят; и действително, отначало тие не ме гледаха с добро око. От друга страна, българите, като препоръчан от Венедикта, с когото бяха в добри отношения, както ще се каже по-пространно другаде, приеха ме с благодарение; но, като учител гръцкий, усумниха се и следваха да се съмняват в мене и да ме подозират като гъркоманин и български гонител. Найдох се прочее между два силни огня, при които се прилагаше и трети — владиката, комуто трябваше да угода и да му се препоръчам, ако исках да бъда вън от всекоя опасност и да продължа за повече време службата си, защото всичко беше в негова ръка и моята съдба от него само зависеше.
Какво поведение с осторожни предпазливости съм следвал първите две години, догдето владиката и власите да ги приспия съвършено, а от българите да вдигна съмнението им в мене и да привлека към себе и едните, и другите за в моя и в общенародна полза, не може да разбере друг освен оние, които имали
1. Който учител желае да успее помежду едно общество, на което служи, той необходимо е да живее с него в строга хармония; за да му принесе някоя полза, той трябва да го привлече и да влияе върху него; инак трудовете му отишли би все по вятъра.
122
били случай някога да паднат между подобни обстоятелства; а отчасти могат да знаят и най-тесните ми тамошни съучастници и съдеятели по народното там събуждание през четиригодишното ми пребивание в града, за когото говорим, а най-много неотделнийт ми отпосле в това дело сътрудник, н. пр. величкий Методий, тогава Тодор Кусев.
Какво и що сме били в това време помежду си с н. преосвященство, не мога да кажа инак, освен че сме били една душа в две тела, от които едното законодателно, а другото изпълнително. А как стана това многополезно за народно[то] дело наше тясно сближение, ще се каже другаде; засега ще приложа само, че било, како било, аз успях да привлека към себе всичките почти три разнствующи краища и успешно да ги употребя отпосле в народна полза, както ще се рече по-долу. [1]
Истинността на казаното потвърдява четиригодишното ми непрекъснато и с всекогодишне повишаване на платата ми учителствувание в той град, а още и по-сетнешните многоценни резултати в народно отношение.
Сега да опиша стстоянието, на което намерих училищата, когато поех службата си в Прилеп.
В гръцкото училище, за където бях назначен, найдох около ??? ученици мъжки и девойчета, влашчина и българчина, от, някои от по-първите фамилни. Между них десетина имаше които съставиха I клас, а другите всички бяха първоначални. Последните разпоредих по ланкастерската метода, а на първите преподавах предмети от I клас, следователно, принуден бях да управлявам главно и взаимно училище, разбира се, не без много трудове. Това състояние на училището ми трая две години, а през третята, по един неочекван случай, привзех за помощник, а съ[ще]временно и ученик един от българските по-първи ученици, именно Константина А. Поменова, по-сетне министър на правосъдието в България и сетне адвокат, което
1. Само една от най-първите български фамилии, именно х. Илиевската, с някои още от роднините си, никога не биде искрено предадена към мене, а много пъти даже стана ми и гонителка поради някои частни свои каприции. Но това много ползотворно ми послужи, защото нейното противно поведение държеше ме всекога буден, внимателен, осторожен и нащрек, за което трябва да ѝ съм признателен повече, нежели памето-злобен. Инак възможно да разслабех уздите си и да подпадна под някоя грешка; тя ми беше всегдашна почти зорка опозиция.
123
как стана, та има честта да се проводи за по-високо образование, ще се каже другаде.
Какви бяха успехите в управляемото от мене училище, аз не ща да кажа сам за своята работа, а ще премина към описанието на българский отдел, който, макар и да е донегде описан в «Читалище», ще приложа обаче тук някои още неща, пропуснати там.
В казаното описание казано е, че преди съграждението на общинското училищне здание в Прилеп там собствено и трайно общинско училище не съществувало; а и след съграждението на общ. училищна сграда само гръцкий му отдел приличал малко нещо на училище, като в него била въведена новата тога взаимноучителна метода, и всекога почти имало е по един, какъв да е, класен учител; а българското вървело си още по старому с псалтирите и часословите; само една година един велешанин учител (ако не е известний Бояджиев?) въвел в него ланкастерската метода, която след него пак изчезнала и училището пак се повърнало на първото си състояние. Една и половина година пред моето там дохождание, именно в началото на 1860 год., прилепчаните довели били за главен учител пок. Йордан х. Константинов, родом от Велес, който по-преди много време учителствувал бил в гр. Скопие. Аз не видях работата му, та да мога да я критикувам или да я оценя, както ѝ се пада; но от останалите негови дири и от разказванието на учениците му, както и от единственото ми с него свиждание в Прилеп при възвръщението му от заточението, може да се заключи, че той, като български учител, не бил освен един сърбист [1] шарлатанин; язикът на преподаванието му е бил повече сръбски, нежели български или, по-право, нито сръбски,
1. Йордан х. Константинов през учителствуванието си в Прилеп похитил от прилепский манастир Трескавец оригиналът на един важен документ — указ на пергамент, даден на манастири от сръбския цар Стефана Душана Силний. Когато на 1865 год. заедно с покойнаго Георгия Икономов, родом от Дупница, тога български главен учител в Прилеп, посетихме тая обител, видяхме тоя документ в чист препис, когото оставил поменутий похитител, според казванието на манастирския егумен пок. поп Христе. Казваха ни, че Йордан х. Константинов продал документа в Сърбия за едно огромно количество жълтици, но не зная доколко е вярно последнето. Други пък искат да кажат, че документа се намирал у него до самата му смърт. Кое е вярното, нека кажат наследившите го.
124
нито български, а нещо като сръбско-български смес; преподаванието му и програмата му — чисто шарлатанско и гьозбаджийско перде. Във всекой празник събирал простолюдието в залата на квартирата си, в училищната сграда, и пропонядвал му поучителни уж слова, богословски и народни, но повечето извличани из житията на светиите и с една реч — чисти глупости. Като народен деец той не е бил друго освен един лек, за да не реча луд, фанатик, поради което и навлече върху себе си както негодуванието на власите, така и разярението на владиката, който най-после го предаде и го изпрати на заточение. Да не се помисли, че говоря пристрастно — Йордан х. Константинов в шестмесечното си в Прилеп учителствувание повече вреда, отколкото полза е принесъл на мястото. [*] Действително, той е разпалил простолюдието против владиката, щото в него (Йордана) гледали като на месия и като го виждали толко смело и явно да напада против Венедикта, мислели си, че той трябва да е бил снабден със свръхестествена и висша някоя сила и да се ослонява на някоя яка подпорка. Но той не виждал нито мястото, където се намирал, нито проумявал слабото състояние на народа, комуто говорел, нито пък какъв звяр имал над главата си и с какъв тигър имал да се бори сам самичък! Той със своето безвременно, неуместно и непредвидливо поведение не направил друго, освен просто и неорганизирано развълнувал простата маса, а по-лошето — отворил очите на владиката Венедикта и му дал повод да бди като кервер над Прилеп, да надзирава внимателно училищата, да подозира българските учители и да не позволява никому да приеме учителска служба, догдето предварително го не мине през страгата си, нещо, което по-напред не съществувало, щото за много време да не може някой свестен учител да встъпи и прилепските училища. [1]
1. Много време след Йордановото от Прилеп заминувание владиката ме е питал често как отива българский учител Васил Алексиев, за когото по-долу ще говорим, и строго ми поръчвал внимателно да бда върху поведението му и да му обада, щом бих забелязал някое движение негово в народно отношение, несъобразно с владичките интереси. А аз, като желаех уякчението на започнатото дело в българското училище, урежданието и закрепванието му, всекога и по всекакъв начин се трудех да успокоявам владиката от тая страна, като му препоръчвах речения учителя Василя Алексиев за добър, но неспособен да подигне и да работи въпроси и дела, от каквито той (владиката) се съмняваше. Казвах му още, че нужда е да остане той учител за повече време; защото, в противен случай, повтарях му, българите прилепчани ще доведат друг, който възможно да се случи да бъде някой хитър, лукав и деятелен, та тога ще си намерим белята и аз, и в. в. преосвященство. Владиката, както се виждаше, вярвал ме е напълно, та не само не гонеше учителя, но заедно с мене защищаваше и него; и така учебното дело вървеше напред, без да среща никакво препятствие.
125
След заточението Йорданово прилепското българско училище стояло шест (6) месеци, именно до февруария 1861 год., само с един наустничар. А през поменутий месец един сърбин от гонените от княз Милоша Карагьоргеви последователи, който бил служил като писар в някоя сръбска околия, откак много време се скитал нагоре-надолу низ Турско, излязъл бил в Солун. Прилепчаните търговци в тоя град, жедни за главен учител, щом го видели, условили го за такъв и го проводили в града си, без да поизпитат ще ли той може да учителствува и да отговаря на училищните им нужди. А пък сръбската му народност не им била нито предмет на колебание, което явно показва, че чрез предшественика, Йордана х. Константинов, сръбско чувство взело да се промъква в Прилеп, както от по-преди пак чрез него беше се промъкнало в Скопие и във Велес.
Не след много време, след други шест месеци, през които учителствувал речений сърбин Георгий Гьока, [1] на панаира в Прилеп, който тога ставаше от 1-й августа до 15-й същий, дошъл бил някой момък, българин книгопродавец с български учебници [2] от книжарницата на г. Хр. Данова, именно пок.
1. Чуден беше тоз Георги Гьока; не като учител или като писар, но нито като обикновен гражданин не заслужваше. Подробности за неговото простачко поведение и простотата му са излишни и смешни даже, вследствие на които беше станал предмет на смешност и позор между учениците.
2. Неописуема беше радостта ми, когато, като дойдох в Прилеп, видях огромното количество български учебници, които беше донесъл за продаване Васил Алексиев, мойт бъдъщи събрат. а) Неутолимата ми жажда с них, казах си, ще мога сега да угаса и да се упражнявам на българската писменост, та си набавих от всекой вид по един екземпляр, следователно и немедлено взех да се занимавам с нея, като да предвиждах, че не за дълго време тя ще ми дотрябва, като стана български учител и реча «сбогом» на гръцкий язик, на когото бях принуден да служа дотога без никакво присърце, а само от нужда за препитанието си.
126
Васил Алексиев, родом от село Маврово, Тетовско, възпитан при Якима Груев в Пловдив. Като го видели, прилепчаните условили и него за взаимен учител. И така, когато след два месеца, на 3-й октомврий същата година, дойдох в Прилеп, в българското училище найдох тие двайца учители [1]: първий — за главен, класен учител, а вторий — за взаимен. Единий преподаваше на сръбски: читанка, сръбска граматика, землеописание, рачуница, сръбска история и пр., от които и сам той нищо не разбираше; а другийт — по взаимноучителната метода на българските взаимноучителни таблици от Данова. А, от друга страна, в същата училищна сграда друг особен отдел за особно гръцко училище с 50—60 българчета и толко още влашчина, определен. Какво смешно и непрактично! Това доста служи за доказателство да се разбере на какво умствено и народно състояние се нахождаха прилепчаните в това време.
Щом дойдох аз, препоръчан от владиката, поменутите учители, макар и да не можеха да ме не приемат за свой събрат и съжител в училищнето здание, където тие живееха, гледаха ме обаче накриво, като грък или гъркоман — български гонител, а особито българинът пок. Васил Алексиев. Аз скоро усетих съмнението и подозрението им, та взех мерки да ги успокоя. Един-два месеца доволни бидоха да се слеят чувствата ни в едно и да се сближим с българския учител дотолко, щото после до живота си да бъдем неразделни другари в народно и учебно отношение и всекога съгласни.
След шест месеци, когато се свърши учебний срок на сърбина учител, той биде уволнен, а учениците му предадени на
1. Разумява се, тие учители предварително трябвало да отидат в Битоля, за да се представят пред владиката, та ако ги одобри той, ще могли да учителствуват; в противен случай трябвало би да се вървят, откъдето дошли. Тие прочее били отишли там и се представили пред владиката, който, макар и да ги одобрил и дал им позволение да учителствуват, не ги лишил обаче и от владичките си наставления относително до поведението, което били длъжни да държат към него и в народно отношение. Инак, прибавил им, ще идете и вие при Йордана, т. е. на заточение в Азия.
а) Неоценима полза е принесъл г. X. Данов на Македония с първото изпроваждание на тие свои учебници в нашите места, които в това време бяха съвсем лишени и от най-необходимий учебник. Тие учебници, макар и да бяха доста скъпички, плодовете им обаче не могат да се откажат.
127
българина, с когото останахме двамата да живеем и да работим задружно всекой в свойт отдел на училището, без ни един път да си дадем ни най-малка причина на негодувание или охладвене, следователно и раздяла, така щото всите ни се чудеха как така ние, противоположни уж в мисиите си, да бъдем толко любезни помежду си и вследствие на това радваха се; но не знаеха, че аз, макар и да бях учител на гръцкий язик, в народно обаче отношение, като родом българин, не падах по-долу от събрата си, българския учител. А това знаеха оние само, с които имах най-ближно сношение и най-тясно съприкосновение. Гореспоменатите обаче причини ме принуждаваха да крия донегде чувствата си и да се преструвам не само пред владиката и пред власите, но и пред мнозина даже от нашите българи, на които, разбира се, не можех да се доверявам напълно.
Това ми поведение към последните трая около три години, догдето беше жив поменутий ми събрат и догдето владиката не беше отишъл в Цариград, а по-сетне постепенно взех да го изменявам, догдето най-после и съвсем почти наявно излязох, както ще видим по-долу.
През четиригодишнето ми в Прилеп учителствувание стана исполинско променение в народнийт дух и в народните чувства на гражданите, следователно и в обществените народни отношения. За да се разбере обаче по-ясно как и по какъв начин стана това променение и кои бяха причините, които най-много му способствуваха, необходимо нужно е да се изложи предварително по-прежното дотогашне състояние на града, макар то отчасти и да се е узнало вече от десегашнето ми изложение.
И първо: народът в Прилеп, макар и да е запазил свойт си язик в църквите и в училищата, но народното чувство никак дотога не беше развито; а в научно отношение той стоеше на съвсем ниска стъпен. Действително, всекой дукянджия държеше тефтер, но тоя тефтер нямаше някоя голяма разлика от селските рабуши; а само по някой и друг от по богаташите граждани, българи или власи, които са имали случай да се учат на гръцки, знаеха нещо повече от прост рабуш. А един младеж от х. Илиевата фамилия, х. Здраве, познаваше донегде и немския язик. [1]
1. Това колко за собствен град Прилеп; а ако се попитаме за селата, то тамо още по-гъста мъгла, още по-дебело невежество владееше — цялата кааза Прилепска, както и Битолската, Тиквешката, Велешката, Леринската, Ресенската, а още и Охридската бяха завити в темна мъгла, така щото въобще в ни една почти кааза в Македония, освен в някои южни, не се намираше никакво училище. А как би могло да се мисли за училища по селата, когато и в самий гр. Прилеп до преди това време не съществуваше хасално училище? Кой да промисли за училища? Владиците ли? Но них знаем ги вече!. . . А кой друг?. . . Тоя зъл демон — невежеството — мъчил по-голямата част, както казахме, на Македония, а само южните, солунските, костурските, серските и пр. околности на последне време изключавали са се донегде поне от това зло. Доколкото що мога да зная, в последните околии на времето, за което говорим, нямаше село, лишено от какво-годе училище (но, разбира се, гръцко), даже и преди гръцките силиогози да се намесят в учебното дело. Тая разлика между едните и другите места на една и съща област в учебно отношение може да се отдаде на различното материално състояние на жителите на едните и на другите местности, а повече — на местните им различни условия. Обаче не би било неуместно, мисля, да я отдадем, ако не изцяло, а то отчасти поне, и на гръцките планове и кроежи, които, види се, колкото за по-южните български места, като мислели, че ще могат по-лесно да ги погърчат, стараели са се и съдействували да се откриват гръцки училища; а за по-северните и по-вътрешните, немаещи същата надежда, тъй като тези последните нямат ближно съобщение с гръцки места и градове, предпазвали са се от да им отварят очите чрез науката, като се задоволявали да ги държат в тъмнота и невежество, за да приготват от тях бъдащи илоти за въображаемата си нова гръцка империя.
128
За доказателство на реченото ни можат да ни послужат отношенията на прилепските българи към владиката Венедикта. Последняго, поради злоупотребленията и грабителствата му, по-голямата част от епархиотите няколко години наред го гонеха, а само прилепските българи и една част от битолските го защищаваха. [1] В замяна обаче на подпорната, която намира-
1. Защитата, която прилепските и битолските българи даваха тога на Венедикта, при все що гледаха ненаситните му грабителства, може донегде да бъде извиняема, като се вземе пред вид, че гонението му от страна на другите не беше с някоя благородна народна българска цел, а вследствие и с цел на отмъщение от страна на битолските власи, по които бяха се повели и прилепските. Напротив, от това гонение българите в Битоля извлякоха някои народни ползи — владиката, гонен от власите, беше принуден да стане — и против волята и разположението си — по-отстъпчив към исканията на българите, които го защищаваха. В това време именно и поради тая причина отстъпи се на последните новата в Битоля църква «Св. Неделя», за която им ръкоположи и особен свещеник, български, поп Георгия, родом от Прилеп, и им позволи да си служат на български, разбира се, след много съпротивления от страна на власите и след трудни подвизи от страна на българите. Съ[ще]временно и в централното училище, по желанието на българите, Венедикт назначи български учител, пок. Йоанна Жинзифов (татко на поета Р. Жинзифов), който, макар и да не произведе големи някои плодове, заслужва обаче спомен като пръв български учител в Битоля, какъвто дотога нито е имало, нито можеше да се помисли за такъв, ако Венедикт не беше се намирал в такви трудни условия — ако власите не бяха го гонили и ако българите не бяха го защищавали. А на това най-много помогнаха и прилепските българи, които, като владички защитници, натискаха последняго да отстъпи на българите в Битоля една църква, в която да служат на язика си: «Или дади църква на българите в Битоля и български учител — казвали му тие, — или и ние ще станем против тебе.» Венедикт, волею-неволею, бил принуден да отстъпи и да удовлетвори исканията на българите — да им даде новосъградената църква накрай града, хр. «Св. Неделя».
129
ше у българите, той се обхождаше с них като с прости мужици, за да не реча нещо по-тежко. Чудно наистина беше неговото поведение, особито към прилепските българи и към селяните въобще; ненаситно беше неговото експлоатиране и безчеловечни грабителствата му. При всичко това българите го имаха и го почитаха како светец. Когато щеше да дойде, еднъж или дваж през годината, в Прилеп, свещениците два дни по-напред трябваше да откупят на свои разноски няколко товарни кони и да му ги проводят в Битоля за преносване вещите му или за яздене свитата му; а откак дойдеше в град Прилеп (той дохождаше с пайтон, ако беше лятно време, или със саня, ако беше зима, теглени от четири сиви како лъвове кони), всичките селски попове длъжни бяха да му донесат всекой по едно прасе (в зима) или ягне (в лято), кокошки, гъски, мисирки, кахве, шекер и пр. . . . Престъпниците на тая длъжност или неточните изпълнители биваха грубо изхоквани, изругвани, а често и наказвани с аргита — временно низвержение или запрещение, догдето си изплатят греха двукратно и трикратно. В зимно време, от св. Николден до Рождество Христово, взимаше, по по-старо някое владичко постановление, «по два кантара», т. е. двойна даванина, като например, който се женеше в това време, трябваше за вула (венчално позволение) да плати двойно или тройно, отколкото обикновено в друго време през
130
годината — 150 и повече гроша; така и други такви, които не мога точно да помня. При все това прилепчаните, а особито първенците, както по-горе казах, кръстеха се в него како на светец. А смееше ли някой да проговори нещо против владиката? Пази боже! Сами чорбаджиите, както ги казват там първенците, щеха да го предадат в ръцете му. С една реч, прилепските българи в това време намираха се в такво унизително състояние пред владиката, щото, за да се изразя според както някои по-свестни там се изразяваха, «и слама да беше им сложил владиката, тие щеха да я изядат без ни най-малко роптание»!
Ех! В такво положение бидеещи гражданите, как трябваше и как можех да се обхождам аз, който бях виждал и имал робота с по-други люде; който в младенческата си възраст горях от народна ревност и който една-две години бях следвал народното дело в Охрид? Гледах и скърбех, но нямах що да чина! С кого да се почне работа за поправление на това жальостно състояние? Сам ли? Невъзможно. Аз не бях Йордан. Нужни бяха хора, събудени граждани. Но где ги? Власите бяха противни на владиката; но тяхната цел не се съгласяваше с нашата. А нашите? Нашите българи?. . . Те бяха близнаци братя с него — покорнейши чеда на Вселенската гръцка патриархия; тям нито можеше човек да спомене нещо против владиката!
В такъв случай, както рекох и по-горе, принуден бях да прегърна лисичата политика: преструвах се на власите како уж нихнин; преструвах се пред владиката како най-покорен нему привърженик; а същевременно се приближавах до българите, но твърде предпазливо, догдето да намера верни и мало по-събуденички в тях. Следователно, владиката ме обикна толко, колкото никога не бях се надеел; власите ме присвоиха, колкото никого другого от предшествениците ми. При българите се докоснах по-близо. А всичко това правех, за да приспия първите, а да събуда последните, което, както ще видим по-сетне, и сполучих. Откак всекое съмнение в мене се дигна у владиката и у власите, а с българите или поне с мнозина от них добре се опознах и добих у них пълно доверие и силно влияние, «сега е времето за работане», казах си в себе и почнах да копая лагъмите си, които, скроени еднъж от мене, туряха изпълнение от многозаслуживший в това отношение Тодор Кусев, а аз стоех си отстрана, като да нищо не зная, като да «ни лук ял, ни на лук мирисал». Но как може да се намери
131
той, толко верний, толко способний и толко деятелний сътрудник — дясната ми ръка? Нека видим.
Още първата вечер, когато дойдох в Прилеп, макар и да бях препоръчен писмено на владиковия наместник х. поп Константина, но той ни у дома си ме взе, нито у някого другого от настоятелите или от първенците ме препоръчи за една поне — първата — вечер, а ме прати в училището при горепоменутите двама учители како нихнин гост. В същата вечер, като бяха чули, че дошъл нов учител, съседите, именно Константин Кусев, брат на Тодора Кусев, дойде на вечерен разговор, а подир него беше се испратил и брат му Тодор — момък 17—18-годишен — и застанал бе вън от стайната ни врата, а не влезе вътре срама ради; но подир няколко минути, като го съзрях, повикнах го да влезе и той. Оттога всекоя вечер почти посещаваха ни и двамата братя, с които любезно цели нощи се разговаряхме, като се намерихме съгласни в идеите си.
След някое време по-големий брат, Константин, отиде си в Корча, където най-големий им брат, Гьорче, държеше тютюнопродавно заведение и въртеше голяма търговия; но Тодор никак не престанваше от да ни посещава всекоя вечер. Като съгледах у него талантлив дух и деятелност, събуденост, пъргавост до висша степен, обикнах го дотолко, щото не можех ни ден да търпя раздялата му без сърдечна горест. Оттога взаимните ни посещения ставаха по-чести, той се броеше като мой другар, а аз като домашен техен. А, от друга страна, и у него забелязах същето разположение, същето настроение към мене, каквото беше моето към него. Прочее осязателно се виждаше, че у него се крие един ближен мой съдеятел, а в по-далечно бъдъще — един велик народен подвижник, но за тога беше още съвсем млад и неопитен; а и в научно отношение той беше съвсем слаб: освен българско четмо и писмо той познаваше отчасти гръцкий язик, чиято първата част от граматиката едвай да бил свършил заедно с първий том от елинската христоматия. За да разпаля у него народното чувство повече, дадох му да прочете находящите се у мене списания на пок. Раковский, които, като ги прочете няколко пъти наред, особито «Горский пътник», разпалиха го дотолко, щото аз бивах много пъти принуден да ограничавам увлеченията му. «Обрете Филип Натанаиля» — казвах си често в себе, но не беше още време за деятелна работа: народът не беше още зрял, а владиката и власите, макар и противни помежду си, още бяха в силата си. Трябваше да се почека; необходимо преди всичко беше да се приготви народът; а народ, маса народна приготвува ли се
132
лесно? «Людето растат с години, а народите с векове» — казал някой си умен, та и там не беше възможно скоро да се събуди и развие едно население толко потъпчено и толко заспало, толкоз повече, че след Йордановото заточение то беше се дотолко уплашило и понизило, щото не се можеше нито да се помисли за нещо народно, нещо по-високо, по-благородно. Но «обрете Филип Натанаиля» — аз си повтарях. При Тодора прибра се по-сетне и друг един, макар и прост занаятчия, но остър, помосъбуден и народен мъж, обещающ големи надежди. Той беше Коне Чешлярът, който отпосле стана ми третьото лице в действията ни по народното дело. Той имаше сношение със занаятчиите от по-долнята класа, а Тодор Кусев със среднята (най-горнята класа оставихме за най-сетне). Тие двамата работеха деятелно, но тихо и без шум. Народний дух от ден на ден все повече и повече се разпростираше помежду населението, а и популярността ни между него постепенно взимаше по-широк размер.
Не помня добре, но чини ми се, че на посока около 1864 год., сир. на края от втората или в началото от третята ми учебна година, случи се едно обстоятелство, което щеше да осуети всичките ни дотогашни тайни действия, ако не бях го с много мъки предварил.
В Битоля българите, повечето прилепчани преселенци, пожелали бяха да пеят в църквата «Св. Неделя» [1] по български. Но гъркоманите власи, между които и неколцина чужденци гърци, кундураджии, разярени, въоръжили се против българите и избили българския певец, прилепчанина Конета Илиев, пгред църква дотолко немилостиво, щото нужда станало да се завива в кожи и много време да се цери. Това безчеловечие на битолските гъркомани освен що естествено беше да развълнува и разсърди българите в Битоля, но и прилепските мои последователи разгневи и развълнува дотолко, щото те, за отмъщение, намислиха да изхвърлят съвсем от прилепската църк-
1. Допреди малко време в Битоля имаше само една голяма църква, храм «Св. Димитрия», в центрът на града, а напоследне се съгради втора, малка църква при градските гробища на североизточний край на града, която отпосле биде отстъпена на българите. А по-после, откато тие последните се отделиха съвсем от гъркоманите чрез отказванието от гръцкото духовенство, направиха си и друга, третя, всред града, за която по-обширно ще говорим другаде.
133
ва гръцкий язик, който понякога, за хатъра на владиката и на власите, се слушаше. [1] Аз предвиждах, че ако подобно нещо станеше, подбужданието на битолското приключение щеше непременно да се отдаде на Прилеп, следователно, освен що не щеше да има никаква важност и значение за Битоля и никакво добро следствие, а още и в самий Прилеп щеше да ни се отвори преждевременно работа с власите и с владиката, когато ние още не бяхме приготвени да я посрещнем с надежда за сполука. Употребих прочее всичкото си влияние да утиша развълнуваните и разгневените си приятели и да ги убеда да чекаме по-сгодно време, когато народът поузрее, по-сгоден случай, който и не се забави да ни се представи.
В края на втората или, не помня добре, третята ми учебна година битолский владика Венедикт, повикан от Патриархията, отиде в Цариград за синодален, където преседе цели две години. Ние бяхме вече свободни от строгийт му надзор; в тие две години ще имахме време за по-деятелна работа, как-що и биде; но все пак трябваше да не бързаме, догдето народът да се поприготви и поузрее, за което не пропущахме никой сгоден случай, не пропущахме ни минута, догдето кръгът на постепенно развивающите се младежи се поразшири. Догдето беше жив българский учител Васил Алексиев, нищо народно не можеше да стане преждевременно, никакъв народен въпрос не можеше да се подбутне; защото, каквото и да беше се появило, колко ничтожен и да би бил появившия се въпрос и от когото и да би бил подбутнат той, все щеше да се отдаде на българския учител, който за това можеше да пострадае или, най-малко, да се извади от службата; а тога училището щеше да остане пак на някой наустничар и училищнето дело, едвай започнато и малко-много уредено и напреднало, щеше да удри назад до неопределено време, догдето се настани друг учител, което обаче никому не беше желателно. Защото най-необходимата нужда, която за тога имаше гр. Прилеп, беше да се уредят училищата, да се укрепят и да тръгнат напред. А неопровержима и неоспорима истина беше, че откато влезе в них пок. Васил Алексиев, макар и да беше със слаби научни сили, но
1. Аслъ още отначало на Василевото в Прилеп дохождание гръцките книги се крадеха от църквата и след изтечението на всекой месец изгорвеха се по един миней — от изтекшийт месец, — догдето така постепенно се изгореха всички. Тая служба вършеше пок. В. Алексиев заедно с ученика Коне. Поменова, без мое уж знание.
134
все пак беше много по-добър от всекой дотогашен в тоя град български учител и принесе неоценима полза, като тури в училището здрава основа според новата тога метода на учението и като след една-две години приготви ученици за класно училище, състави първо I клас, а до годината и II, следователно у народа се събуди и въдвори ученолюбиво чувство, каквото дотога едва ли съществуваше, с една реч, той направи онова, което тога беше най-необходимо за гр. Прилеп. А това състояние, той добър вървеж трябваше да се пази непокътнат за няколко време поне, догдето наякнеше дотолко, щото да се не бои от външен нападател. Ето кое ни принуждаваше да бъдем внимателни и предпазливи в да удрим народната струна по-силно, когато да ни се представи по-удобен случай.
Но настана вече и такво време, когато трябваше и можехме да излезем от тоя предпазлив и пасивен период. когато трябваше и можехме да работим по-явно и по-деятелно. [*] На 24-й февруарий 1865 год. поменутий учител Васил Алексиев, който тъкмо пред една година беше се оженил за една прилепчанка, умря от охтика, а училището с 3—400 ученици остана само на помощника му Христа Колчаков, при всичко че на часът се потърси друг, [1] за да замести покойния Василя, но такъв едвай след шестмесечно търсене и нагоре-надолу пишене намери се — покойний тоже Георгий Икономов от Дупница, [2] който дойде тъкмо на 28-й юния. А дотога всите български класни ученици бяха преминали в гръцкото училище, като нямаха никакво вече подозрение или поне съмнение в мене за гъркоманство или противобългарско настроение; защото в четиригодишното ми съживение и работане в училището с покойния
1. Не е истинно писаното в това време по тоя въпрос от Методия — Тодора Кусев, и обнародвано във в. «Турция» във вид на дописка от Прилеп, че уж тогашните училищни настоятели, между които беше един влах и един полувлах, не са се погрижили да доведат български учител вместо умрелия. Истината е, че тие, незнаещи къде да търсят такъв, натовариха мене задължително с тая мисия, вследствие на което аз писах на неколцина, които ги знаех: на Стоянча Костов в Скопие и на монаха Алексия във Велес; но като тие двама след няколкомесечно маене ми отказаха, писах Георгию Икономову, когото знаех предварително по препоръка на пок. Д. Миладинова и който едвай след два месеца от условяванието ни дойде.
2. В това време българските способни учители бяха голяма рядкост, поне в нашите места.
135
Василя бяха ме познали вече. Понеже през всичкото това време, макар и гръцки учител да бях и в особено училищно отделение, но пак често помагах на българския в изпитанието на учениците през годишните изпити или през приуготовлението им за них.
Догдето тие ученици бяха у мене, освен обикновените предмети, които преподавах на гръцки язик, но на един клас, състоящ се от по-първите мои ученици, взех да им преподавам еднъж-дваж в седмицата, но потайно у дома си, и български, именно «Въведението във всеобщата история» и «Българска история». Рекох «потайно» не от владиков вече страх, защото той, както се каза, отсъствуваше в Цариград, а от власите [1], които, макар и малцина, но бяха много влиятелни, особито в обществените работи, та ако бяха ме усетили, непременно щеха да ме махнат оттам, както това стана по-после, [2] та започнатото народно дело можеше да остане недовършено или и съвсем да се развали и уничтожи. А това, несъмнено, никак не беше желателно — нашето желание беше да се увенчае то с пълна сполука. Заради това и оттога се почна да се работи по-деятелно, макар и малко по-явно, а резултатът на тия действия не се забави да се яви най-първо, когато дойде празникът на българските просветители.
Както рекох по-горе, в Прилеп, макар и никога да не е бил изчезнал българский язик из църквите и училищата, народното обаче чувство никак не беше развито. Когато още на 1858 год. в Кукуш, на солунското преддверие, всред гърцизма, в Кукуш, казвам, където не се помнеше да съществувало някога българско учение и българско някакво, каквото и да е, възпоминание, след двегодишна борба за български язик и за народен владика бяха сполучили и в обата въпроса; когато на
1. Между них по-влиятелни, по-хитри и по-силни бяха Михаил Калогреа, крушовски арнаутин, заедно с шуреите си братя Вретовци и Наум Маджар, хитър, осторожен и предвидлив влах. Първия могох да привлека дотолко, щото и след големите по-сетнешни променения в града, при всичко че всичките граждани, малки и големи, българи и власи, отдаваха ги на мене, той никак не повярва, че аз, толко преданийт уж тям, щел съм да дръзна да изработа нещо против тях и против техните народни, както ги тие разбираха, интереси.
2. Последнята учебна година някои от тях, именно Маджаровци и двамата училищни настоятели, сетиха ме и вследствие на това за 5-та ми година подействуваха да се развали условяванието ми.
136
1869—1860 год. в затънтений накрай българската граница, до самата Албания, гр. Охрид, от училищата и църквите на когото отпреди 300 год. е бил изчезнал народний язик, следователно, можеше да се рече, и всекое народно чувство и народно възпоминание, когато, казвам, Охридската епархия цяла се бореше с гръцкото духовенство цели няколко години за придобиванието на църковните си народни правдини, колко чудно наистина н непонятно беше да гледа човек българите в Прилеп, където никога не назрел поне гърцизмът, рабски да се повинуват на един грък владика, доземи да му се кланят и хладнокръвно да търпят всекаквите му мерзости, да нямат народно чувство, да не съзнават народното си достолепие и до тая, 1865 година, да не знаят и да не почитат паметта на българските равноапостоли, [1] писмеността на които никога не била изчезнала от техните църкви и училища?
По дойде вече време да се махне тая гъста мъгла от Прилеп; дойде време и то беше 11-й май 1865 година, когато внътрешното око на прилепчанина се опули и видя с народна радост чистонародно тържество в града си за пръв път. За да можеше обаче да стане то без някое лоше последствие, трябвате да се вземат предварителни мерки; трябваше да се даде народу да разбере значението и важността на приближающето се тържество, и всичко това стана точно.
Още непосредствено след смъртта на Василя, казахме, почна се да се работи по-деятелно. Знайно е, че в Прилеп има 22 занаетчийски еснафи, които съставляват главната маса на народа. Там имаш ли тях със себе, значи, имаш целий град с тебе. Противни ли ти са еснафите, целий град е против тебе. Ето защо с них трябваше да се работи. А казахме още, че народнийт дух от ден на ден се разпростираше помежду еснафите, разбира се, и популярността ни постепенно взимаше все по-широк размер, особито помежду тези последните, следователно, в това време, за което говорим, целий народ беше вече и наши ръце, под наше управление, на наше разположение и, така да се каже, под наше надмигване, освен първенците, които бяхме оставили за по-сетне.
Сега нужно беше от народната маса, от еснафите, да се състави нещо цяло, да се образува и организира едно сгрупи-
1. Една година напред, на 1864, пок. Васил празнува тоя празник, официално и всенародно, а сам тайно в училището с учениците си, а за повече не смееше.
137
рано управляюще тяло, чрез което да се може да се върши работа. Истина, еснафите съществуваха, но не бяха добре организирани; членовете на всекой от них не бяха цвърсто помежду си свързани; някои еснафи имаха си устабашии, а някои не; едни от них имаха си еснафски печати, а други не. Всичко това беше неизбежно нужно да се поправи и нищо не се пропусна. Подбудиха се всите еснафи да си изберат всекой по двама устабашии, пръв и втор, и всекой еснаф да се снабди с еснафски печат. При това, всички еснафи да се свързат помежду си висмено, та да образуват едно цяло тяло. С бързина на мълня всичко се извърши тъчно по диктовката ни.
Дотога повече нещо не беше и нужно. Еснафите без никакво съпротивление или маяне, а с усърдие извършиха тъчно всичко, що им се поръча, и готови бяха на каквото да им се кажеше от наша страна. Тие отдаваха такво доверие на нас, щото каквото и да им се кажеше, щеха да го извършат непременно, стига да знаеха, че казаното им е произлязло от училището, от учителите, които почитаха и уважаваха като най-уважаеми личности. И така, имахме вече на разположението си всичките 22 еснафа с 44 устабашии — имахме със себе целий град, готов на всичко, да влезе по наше едно подшушвене и в огън, и във вода. Тая сполука най-много се дължи на н. пр. Методия — Тодора, които взе най-деятелна част на мисията и който цели дни търчаше от дукян на дукян и от човек на човек да им разправя, да им проповядва, да ги уведомлява и да ги убеждава, а надвечер, от 11 часът по турски сетне, непременно щеше да бъде в училището при нас, да даде отчет, така да кажем, на дневната си работа, да получи нови инструкции за утрешний ден, да се съветваме и да кроиме нови планове за по-сетне, за което цели нощи, понякога и до зори, сме седели будни.
Когато наближи празникът на святите славянски равноапостоли, още в по-прежний ден на предпразненството, или както се казва у нас, на засмъгът, каза се на еснафските устабашии да обяват писмено на владичкия наместник х. поп Константина, че утринта желаят да празнуват паметта на българските просветители св. Кирила и Методия, следователно да се разпореди, щото вечернята да се изпее с трима свещеници, а утренната служба да се отслужи тържествено и колективно от всичките 12 градски свещеници.
Слово — и дело. Еснафите не закъснеха да се съберат на общо съвещание и да изпълнят тъчно диктовката ни. Но х. поп, когато получил еснафската просба, първо се почудил за това нечуто дотога ново[въ]ведение и отначало се подвоумил в
138
удовлетворението на просбата; [1] но да се откаже исканието на еснафите, щеше да се рече да откаже на целий град, на което обаче не можеше лесно да се реши. Най-после заповядал на свещениците да изпълнят еснафското желание, но малко нащърбено — вместо с трима свещеници вечернята се изпя с един само свещеник; а утренната служба вместо всичките градски свещеници отслужиха само трима. А и самите благоговейни свещеници, като чули заповедта х. попова, се почудили и може би и да се понасмели; но как и да било, трябваше да се покорят на нея.
Вечерта, още от 8—9 часа (по тур.) цялата чаршия, за удивление на неведущите причината власи и турци, се затвори и народът целокупно се стърча в църквата. [2] Утринта тоже стърча се още по-многочислен и службата се извърши от трима свещеници, както по-горе споменахме. След църковний отпуск народът под предводителството на служившите свещеници отправи се към училището, накитено с треви и цветя, намирающе се в същий църковен двор, където се извърши водосвет и за пръв път се каза едно предръчно слово за значението на тържествуваний празник и за житието и подвигите на празнуемите св. равноапостоли.
През цялото течение на това тържествено шествие аз стоех божем како неутрален и хладнокръвен зрител, даже и учили-
1. Справедливо е да се спомене, че х. поп Константин, макар и владички наместник че беше, но той не беше някой гъркоманин, а пък нито някой горещ и ревностен патриот, а просто прилепчанин, подобен на другите си съграждани, с тая само разлика, че както и да беше, той беше по-добър от всите други свещеници във всекое отношение, та затова и повече от всичките си събратя се уважаваше от всекого; затова беше избран за владички наместник и по-сетне и председател на българ. църковна община, какъвто и до смъртта си остана. А като наместник владиков и отговорен пред митрополита за всекое нещо, той боеше се не само от владиката, но и от самите членове на църковний съвет, състоящ се от стари хора, чорбаджии наричани, на когото председателствуваше. Ето защо той се подвоуми да удовлетвори напълно желанието на еснафите за службата на святите български просветители.
2. Трябва да се знае, че населението в Прилеп беше толко набожно и църкволюбиво, колкото никъде другаде не съм виждал до днес подобно: в празник да не отиде някой в църква или в постно време да се облажи, там значи равно с да си измени вярата. Това обаче настроение сега мисля да се е разхлабнало малко.
139
щето си бях отворил и учениците ми, само влашчината [1], бяха дошли, разбира се, защо държех такво поведение — за да не би да се разбере, че аз имам пръст в устроението на това тържество.
Щом като тържеството се свърши и народът си разотиде, като видях, че учениците ми повечето отсъствуваха, разпуснах и събравшите се малцина и затворих училището, а аз с по-събудените и по-развити еснафски младежи тръгнах от къща в къща на визити. В това съще време, отиваещи и посещаваещи къщите, най-много се развиха проповедованията ни, следователно и народните чувства се разпалиха най-силно, та народът пламна.
Но, от друга страна, и власите заедно със старите първенци българи стреснаха се и взеха да се питат помежду си: «Какво става тук? Що е това?» Ние усетихме, че тук ще се появи силен антагонизъм, силно противодействие, мощна реакция, та необходимо счетохме да се приготвим за посрещане. Времето беше драгоценно; не трябваше да изгубим и не изгубихме ни минута: подканихме еснафите да се съберат на съвещание, да изберат от помежду 44-те устабашии осъм души, по-способните, да представят на църковнообщинский съвет, който управляваше всичките обществени работи, че занапред еснафите желаят преустройството на съвета, в когото да влязат за членове половината, избрани от страна на еснафите.
Всичко това немедлено се извърши; делото водеше лично сам н. пр. Методий, който за съдеятел във всичко привзе и най-достойна го по-сетне пок. Д. Биолчева. Направи се писмо във вид на прошение, подписано от 44-те еснафски устабашии и подпечатано с 22-те еснафски печати, и се подаде на председателя на съвета х. поп Константина.
Съветът, или старите първенци българи и власи, като видяха това заявление, още повече се стреснаха, но нямаха що да чинят — ние не ги оставяхме на мира — еснафите настоятелно искаха изпълнението на общето си желание, на което най-после принудиха съвета и неволно да се съгласи.
Щом се сполучи в първата стъпка, търгнахме към себе и някои от старите български първенци, които останаха за членове на съвета заедно с половината други — еснафски устабашии. Между тези последните най-главен беше кюркчийский
1. На българчината аз от вечерта бях им съобщил тайном образом за утрешното празнувание, та затова те и не дойдоха в училището ми.
140
устабашия Христо Фукара, който по-сетне се отличи като най-влиятелно и най-способно лице между управляющите общинските работи. И така в това управляюще общинските работи тяло добихме вишегласието откъм наша страна заедно и със самия председател, а малцината власи останаха изолирани и съвсем безсилни! Колко поразително за них биде това променение! Допреди малко два-трима власи с няколко прости последователи, български старци, управляваха всичко в Прилеп — всичко градско беше в нихни ръце, тие вареха, тие печеха; а тога ненадейно и изведнъж всичко изчезна из ръцете им!
Скоро след това новосъставений съвет, по исканието на еснафите или, по-право, по наша диктовка, измени и някои съмнителни в народно отношение личности, които занимаваха обществени служби, како коджабашия, мухтари, таксилдари и други, и ги замести с доверени. Всичко биде извършено бързо-бързо, в малко време; защото минутите бяха критически и ние нужно беше да се въоръжим с нужните припаси и укрепления. И така ние видяхме се вече в безопасност, че държехме посредством еснафите целий град, следователно можехме да вършим каквото намислехме, но за тога не беше още време за повече нещо.
Ето приготвена почва за мирно и тихо работане по народо-църковний въпрос с надежда за пълна сполука; [1] ето защо иду-
1. Оние от предводителите по тоя въпрос, които го водиха по друга система от тук изложената, т. е. прибързано, строптиво гърделиво, непредосторожно и, така да се рече, бабаитски и насилствено, мисля, не сполучиха в целта си така напълно, както оние, които имаха за сигнал първата, а с непристойната си система раздробиха народа, предизвикаха противодействия от самите българи, разделени на партии, и така още повече затрудниха решението на делото. Нека например сравним Охрид и Ресен с Прилеп. В първийт от тие два града, когато на 1859 год. се започна въпросът, цялото население беше целокупно освен систематично противника Стефания, който обаче не смееше и той да противодействува явно и с гърди. А след няколко години, когато въпросът се надигна отново, поради гореспоменатата строптива система на някои от ония, които мислеха себе си за водители, народът се разцепи на два противоположни и противодействующи един на друг лагера: образуваха се две партии, чисто българска и гъркоманска — владичка, състояща се и тя от чисти българи, недоволни от системата на мнимите предводители, и то след смъртта на единствения систематичен противник, Стефания, когато не останваше вече никой подобен нему и способен да заводи по себе партия. а) А следствията на това братско разцепление бидоха твърде пагубни за мястото; защото не само затрудни се и се забави делото по въпроса и в решението му станаха нащърбения, но и много вреди станаха в икономическо отношение — за да преодолее на противниците си, българската партия, макар и несравнено по-многочислена от противната, подкрепявана тайном образом от самото правителство, водимо по макиавелската аксиома, българската партия, казвам, биде принудена да се изложи на огромни разноски б), както ще се каже другаде. В Охрид например българите изгубиха не само махаленската църква «Св. Врачи», но и многознаменитата обител «Св. Наума» заедно с всичките ѝ имоти и огромните приходи; а за да се избави митрополитската църква «Св.Климент» и училищата, похитени от гръцкий владика Мелетия, броиха се на битолския мютесарифин 200 лири турски. А пък в Ресен? Откако 15—20 год. се влачиха по съдилища, биха се помежду си всред църква за кой как силом да я завладее, изпоцепиха си главите, вследствие на което и в битолските затвори много време киснаха, изгубиха най-после и единствените си обществени заведения, църквата и училището, от които и днес още се лишават. Подобни последствия произлезли са всекъде, докъдето се следвала подобна система на водението делото на църковний въпрос. Но да погледнем гр. Прилеп. Какво има там?— Нищо подобно, а целокупен и единомислен народ без ни една единица разногласна, народ с надежди за по-голям успех. Цял в действията си, той може твърде лесно да се избави от притязанията на власите, свои съграждани, които изключи съвсем от обществените си заведения, като им даде за обезщетение само 250 лири срещу помощите, що били принесли тие при построението на тия заведения, ще се каже, той твърде евтино ги извоюва.
За по-нагледно уверение на сравнението нека всекой сам погледне на тия три градове и ще забележи бездната яма, която различава еднийт от другите. А тая разлика не е друго нещо освен осязателен плод на различните системи, които са следвали водителите им при водението делото на народний ни въпрос.
а) Едничката похвала, която принадлежи на охридяните първенци българи от втория период на въпроса, е, че привлякоха към страната си влашките махали, които в противен случай можеха да нанесат непоправими вреди на делото, както стана напоследне, при владикуванието на III бълг. владика Григория! Тежко на народните ни надежди!
б) В това време поради тези разноски разпиле се и съставената от кюркчиите училищна каса, състояща се от 600 лири, а и много повече дългове се натрупаха, може би и досега още недоизплатени; а някои от по-богатите граждани и съвсем се опропастиха.
141
щата 1866—1867 год. можè толко лесно да се пристъпи към по-решителна постъпка, за която толко време народът се приготовляваше — към съвършеното отхвърляние гръцкото духовенство, и неговото владичество. Това можеше да стане още тога непосредствено, но две неща, две причини, според мене, пречеха: а) че аз не бях още сигурен дали щех да остана и за идущата година, за да мога да помогна по силата си в следванието на тоя по-мъчен въпрос, толко повече, че след празнуванието на 11-й май власите, от които зависеше моето останвене в града или не, взеха да ме подозират, а най-после и противодействуваха; б) че народът, макар и да беше достигнал до зрелостта, която видяхме по-горе, но той нуждаеше се за
142
няколковременна още опитност и за предводителство. О. Методий — Тодор Кусев беше способен момък и можеше да бъде достоен предводител, но младостта му не можеше още да гарантира пълното доверие у населението — така си мислех аз поне, та не можех да дам съвет или, по-добре, да позволя по-решителна постъпка, следователно, чеках да се разясни първо въпросът за моето там останвене за в бъдъще или не, та тога да се пристъпи напред.
Аз щех да остана в Прилеп и като български учител, за което план и постъпки се направиха; но като скроений план [1], от неопитност, еснафските в съвета членове не могоха да следват точно според кроежа ми, аз видях за по-износно да се оттегля оттам и да отида в Кукуш, където още миналата година, както и текущата, няколко пъти настоятелно бях поканен. Как стана, та се развали тоя план, не ща тук да излагам подробно, ще кажа само, че от неумението да го следват, как що трябваше и както им се диктува, уверих се още повече в неузрялата още опитност на прилепските българи да водят по-сериозни въпроси и да ги следват сполучливо. При всичко това, още преди да си отида аз от Прилеп, работите там така бяха на-
1. Главните условия и целта на плана ми беше двата училищни отдела, гръцкий и българский, да се слеят в един, само български, под мое тригодишно управление, като в него се въведе и гръцкий язик, като чужд, чрез който план само можеше след едва-две години да се постигне целта — да се закрие съвсем гръцкото училище. Но тоя план можеше да се тури в изпълнение само ако би се държал тайно скроения му кроеж, без да се сетят власите, които в противен случай щеха да го развалят и щеха да гонят и мене и да ни развалят условението ми, макар и за български учител, както го развалиха за гръцки.
143
строени, щото за идущата година непременно щеше само от себе да дойде следствието на толкогодишните приуготовления, за което и оставих нужните наставления, които следуваещи, осъществи се планът тъчно и по-горе от всекоя надежда. Но понеже станалото тога съвпада с моето вече отсъствие, то описанието му отлага се за на друго място, когато ще се занимая с тоя въпрос, във второто ми в тоя град учителствувание, т. е. на 1872 год. [1], а засега ще се повърна да притуря още нещо за училищата, за занятията ни с о. Методия и за К. Поменова, та ще свърша.
На 28-й юний 1865 год., както по-горе рекохме, дойде за главен български учител пок. Георги Икономов от Дупница, който на много места беше учителствувал сполучливо. Как е минал той учебната си година, изложено е в описанието ми в «Читалище», а тук трябва да спомена друго едно нещо, немаловажно в училищно отношение.
Същевременно с Г. Икономова, неповикана от никого, дойде в Прилеп и една старликава жена, Неделя, родом българка от Сопот, заедно с две свои щерки и една сестрина ѝ дщерка. Тя, която е учителствувала била в няколко български градове, щом дойде в Прилеп, взе да посещава по-първите български семейства и да им се препоръчва за учителка. Тя със своите женски подмилквания сполучи дотолко, щото всичките почти по-първи граждани взеха да мислят за условяванието ѝ. Но писущий тия редове, гледаещи поведението ѝ, несъобразно с онова, което една скромна и добре възпитана учителка трябва да има и която се наима да образува добри майки и честни гражданки, усумних се; а за да се уверя по-добре, отнесох се до учителя Г. Икономова, който твърде добре и отблизо я познаваше, защото случило било му се да учителствува в едни и същи места с нея. Той ми я представи за развратна и смутителница и ме помоли даже, в името на общето добро, да подействувам да се махне тая отровна зараза от града. «За малко
1. Извършеното в Прилеп през моето там учителствувание и малко по-сетне, в което несъмнено взимал съм немалко участие и аз, ясно доказва, че един, когото боли сърцето за народното добро и за народнийт напредък, може много нещо за народа си да извърши, макар и да не е той български учител, особито в някои случаи, какъв що беше случая в Прилеп, дето българский учител поради строгия владички надзор можеше да върши много по-малко, отколкото гръцкий, от връх когото всекое подозрение беше изчезнало.
144
време, каза ми той, ще произведе такви раздори между гражданите, каквито може би никога не сте виждали, и ще опозори училището, тъй като поведението, както нейно, така и на щерките ѝ, е от най-укоризнените. Ако ли гражданите, продължи същий, желаят да открият девическо училище, което е похвално нещо, то може да се доведе друга някоя, почтена учителка; а за таква зная една твърде способна и честна и във всекое отношение добра, владеюща при това и четири язици.» Препоръчваната от него учителка беше г. Рахил Душанова, прежня инокиня и, чини ми се, родом сръбкиня, но съвсем побългарена вече. Аз, основан на неговите думи, яко се подпретнах да противодействувам на Нед[ел]иното условявание и да препоръчвам препоръчаната ми от Икономова, но не ми биде възможно да сполуча, [1] защото тя беше обвзела вече духовете на целий град, а най-много беше омаяла жените, на даже и най-тесните ми приятели, най-послушните ми последователи, Тодор Кусев и Д. Бийолчев, бяха вече се далеч увлекли към нейна страна и не искаха нито да ме чуят и даже в увлеченията си, когато един ден ги разубеждавах, дръзнаха и дотам, щото позволиха си да ме наречат «народоубиец», че съм бил противен на Неделиното условяванне, не съм желаел откриванието на девическо училище, когато аз на дело не бях противен на нейното условяванне по друга причина, освен защото желаех да предпаза града от една опасна зараза; защото се грижех да се тури здрава и непорочна основа на женското там образование, а никак по начало не бях противен на откриванието девическо училище, както може би да си предполагаха тие.
Както и да бе, не след дълго време, най-много след шест месеци, съпротивлението ми се оправда напълно и укорителите ми приятели горко се разкайваха за непослушанието си. Защото малко време след условяванието на учителката Неделя и започванието работата в училището поведението на г. учителката и на подучителките дъщери излезе на търг — улични момци, како бици, взеха често-често да посещават девическото училище и учителкинийт квартир. . . така щото н. пр. Методий (Т. Кусев), най-горещийт защитник на учителката, а мой укорител, биде принуден да съчинява често-често изобличителни сатири и да ги лепи по вратите на девич. училище и на учи-
1. Тая е първата ми и последня несполука в Прилеп помежду последователите ми, за която обаче отпосле горко се каеха непослушившите ме.
145
телкиния квартир. Нещо повече: не за дълго време тоже самите по-възрастни ученички усетиха и познаха въртела, в който бяха хвърлени да получават възпитание уж, та за да запазят невинните си нрави неосквърнени, предпочетоха невинната и чиста простота и невежество, нежели учението на едно развратно женище и сами напуснаха училището. Но пак не е всичко изказано. Друг път ще имаме случай да доизкажем останалото.
А не само в нравствено отношение куцаше тя, за което прилепчани трябвало би отначало още да я отстранят от града си, а и в религиозно, както много пъти се доказа, а особито най-после и най-много, когато учителствува в Охрид. Тая проповядваше протестантизма, която обаче нито него държеше — тя нямаше никоя религия. А нито в научно отношение беше тя за похвала. Всичкото нейно учение се състоеше в малко-много чтение и криво-ляво пишене с малко женско ръкоделие. Едничката заслуга, която ѝ принадлежи, е, че тя биде първата българска учителка в Македония. А каква беше тя? Казахме вече! Нейното и на дщерките ѝ поведение в Охрид, във Воден, в Солун и всекъде, дето има случай да поучителствува, къде по-малко, къде повече, а най-сетне във Велес, [1] не бе по-добро, отколкото в Прилеп. [*]
Откако излязоха наяве всите нейни способности (!), след двегодишно учителствувание биде уволнена от службата си в Прилеп; а някои от охридчаните, дошли на панаира и незнаещи нейните съществени способности, грабнаха я като топъл хляб. За тамошното ѝ учителствувание и за поведението ѝ излишне би било да се повтаря онова, що дотук еднъж се указа.
Ползата (!), която баба Неделя принесе в Прилеп, е т[а]я, че прилепчаните дотолко отвращение подир нея имаха към учителките и към женското образование въобще, щото след нейното уволнение не щеха вече нито да чуят за учителка и до 1872 год., когато вторий път дойдох в Прилеп да учителствувам, девическото училище още беше си закрито и нито щеше да се открие, ако ние с много убеждения във време на тазгодишните изпитания не бихме могли да убедим гражданите, че женското образование и девическото училище е необходимо за напредъка ни и че не са всите учителки подобни на Неделя,
1. Г. Д. Македонский, редактора на в. «Съгласие», в 51-й брой на вестника, подлистник, стр. 3, кол. 6—8, подробно излага поведението ѝ с велешани, та да не повтарям и аз.
146
която бе им вдъхнала такво отвращение към учителките, следователно, че не трябва «покрай един Никола да намразят и св. Никола» — поради една развращена учителка, Неделя, да намразят и възненавидят и всите учителки, та да лишат женските си чеда от най-необходимата, умствената храна!
По-горе казахме, че о. Методий, или Т. Кусев, тога беше млад и неопитен, а в научно отношение твърде слаб; но, от друга страна, видяхме го да играе най-деятелната рол в народносъбудителното дело в града си. Пита се: как може той, на такво състояние бидеещем, да отговори на възприетата си рол толко сполучливо? Откъде църпеше нужните умствени сили? — Отговарям: като природно духовит, остър, пъргав и деятелен, той се ползува не само от прочитанието на поменутите списания на Раковски и от други, каквито да му се паднеха на ръка, но и от тогашните вестници (да оставим настрана нашето съжителство и постоянното съвещание), които отначало четеше само с охота, а по-после, по моя пример, взе постепенно и да кореспондира с редакциите им, като отпърво преписа някои мои дописки, а потем това и свои оригинални да съчинява, с които много усърдно се занимаваше, но никога не ги пращаше за обнародвание, преди аз да ги прегледам, освен един път, когато и погрешно беше писал, както по-горе в бележка казах.
Споменах по-горе г. К. Поменова. Като сега той стана голям чиляк, богат, юрист и на два пъти министър в българското княжество, не би било зле, мисля, да кажа две-три думи за начатъкът на житието му, който новите му животописатели в Албума съвсем игнорирали или не знаели.
Константин Поменов, Коне Паймаче тога називаем, е син на един беден терзия от Прилеп — Ангеле Поменов, или Чаушът, който на старите си години освен бедността мъчеше го и болестта му в нозете.
Когато дойдох аз в Прилеп, на 1861 год. мес. октомврий, найдох Константина 12—13-годишно момче, ученик у българския учител Василя Алексиев, комуто и слугуваше на вечер като най-покорен слуга, заедно с друг един негов съученик, Секула, без никакво обаче ни най-ничтожно възнаграждение, а само като беден, но ученолюбив ученик, желающ да се ползува и от устнийт разговор на учителя. Поведението на тоя учител към тези двама споменати ученици-слуги като много консервативно-чорбаджийско много ме възмущаваше, но нямах какво да правя. Подобрението участта им не беше в моя ръка. Даже когато еднъж и старата ми майка дойде в Прилеп и видя
147
това чорбаджийско обхождание на учителя към тях, страшно се възмути; а и сега, колчем спомним за онова време, пак се възмущава. Но г. Поменов помни ли? Не. Той отдавна трябва да е забравил!
След две години, като покойний Васил се ожени за прилепчанка и отвори къща, взе със себе и Кон. Поменова да му слугува с храна за възнаграждение. Но не след много месеци, именно на първий ден Божик през 1864 год., като беше му се разсърдил за нещо, изпъдил го бе. Наскърбен и отчаян от това, Константин прибягва при мене с очи, пълни със сълзи. Аз, естествено беше, го съжалих и го прибрах у дома си, където бях с все съпругата си, покойната Елисавета Д. Миладинова, тога млада невеста.
Като биде изгонен от къщата на българския учител и лишен от милостта му, а прибран у мене, той напусна и училището българско, та влезе в гръцкото при мене. Аз имах нужда от един помощник за първоначалните ученици. Издействувах му прочее малка една помощ от училищнето настоятелство, което още по-преди даваше му дрехи в награда за успехите му. В замяна на издействуваната помощ той беше длъжен да ми помага в училището. И така, като от мене получаваше прехраната, а от настоятелството дрехите, то помощта, която от същето взимаше, оставаше му, за да храни с нея онемощелийт си татко.
В учебно отношение К. Поменов беше най-острийт и най-духовитийт не само между прилепските тогашни ученици, но и между всички, които през 30-годишното ми в разни места учителствувание съм имал. А за тая си божия дарба, духовитостта, имаше слабостта да се гърдее пред съучениците си. Освен предметите си на българский язик, на които у Василя беше първийт ученик, той, като дойде у мене, за половина година [1] може да се приготви на гръцкий язик така, щото да се присъедини при съучениците от III клас и да следва съответствените предмети, преподавани на чуждий язик, не с по-малък успех, отколкото другите ученици от същий клас, които отначало още бяха следвали по тоя язик, и то не по-долни от него по духовитостта си, каквито бяха х. Йован Кусев и влахът Константин М. Вретов.
1. И то занимавающ се само нощем, защото в деня имаше работа с първоначалните ми ученици. При всичко това, той никога не остана без урок.
148
Но последнята ми учебна година в Прилеп се свършваше и из трябваше да замина в Кукуш, а той останвеше нигде-никъде, без покровител и попечител. Моли ми се прочее да взема със себе и него в Кукуш. Но като не знаех състоянието на училищните работи в новото ми местоназначение, аз, разбира се, не можех да отговора удовлетворително на молбата му; но при все това пак не го оставих, без да се загрижа за съдбата му и аа бъдъщността му — аз сторих нещо повече в негова полза, отколкото ако бях го взел със себе в Кукуш, където, явно, ограничаваше се бъдъщето му поприще.
В онова време слушахме, че Пловдивската шестокласна гимназия държи първото място между всичките учебни заведения в Българско. Помолих прочее от моя страна тогашний български в Прилеп учител Г. Икономова да пише до някой свой приятел или познайник в Пловдив и да го моли да издействува, ако е възможно, стипендия за това бедно, но даровито сираче. Покойний Икономов не закъсня да изпълни молбата ми, писа направо до г. Я. Груев, който като директор на гимназията имал добрината да издействува от училищнето настоятелство желаемата и просимата за Поменова поддръжка — стипендия.
Догдето още се намирах в Прилеп, научих се за това радостно както за мене, така и за ученика ми известие; но не могох и да доседа там, догдето да го изпровода, а заминах за Охрид и оттам за Кукуш. Грижата за изпровожданието му в Пловдив оставих върху о. Методия и Д. Бийолчев, които отечески извършили тая добрина, като се постарали да го снабдят с всичките му пътни необходимости и да го изпроводят.
В Пловдив К. А. Поменов ученичествува три, мисля, години, след които се условил за учител в Одрин. А оттам после как отиде в Табур (Чешко), как се поддържа и как свърши науките си и как стана д-р на правото, всичко това само по слух ми е горе-долу известно. Затова, като нетъчно, а може би и невярно, пропущам го, а ще спомена само, че няколко пъти през ученичествуванието си в Европа, даже и след като свърши и дойде в София, той ми е писал благодарителни писма, с които ми е изказвал вечната си признателност за отеческите грижи, които съм имал за него. В поменутите писма г. К. Поменов ме е наричал даже «втор баща». Дано тази му признателност да бъде трайна и след възвишението му до министерските кресла, и то не само към мене, но и към всички ония, които малко или много спомогнали в неговото нравствено възвишение. Да вярваме ли?. . .
149
През учителствуванието ми в Прилеп аз не преставах от да събирам народни умотворения, а работех още с по-силна деятелност, особито повечето от пословиците там съм ги записвал.
Около третята ми учебна година насмалко щех да пострадал много опасно от предателство, направено против мене в Битоля от едного, не зная по какви съображения. Ето как:
Когато се връщах от Охрид, където бях отишъл през ваканциите, минуваещем през планината Петрино, срещнах стружанина Йована Евров, наш приятел, който от Битоля отиваше си за в Струга. Щом ме видя, той ме попита: «Къде отиваш така?» «В Прилеп» — отговорих му аз. «Ами не знаеш ли — повтори той, — че битолскийт валия х. Али паша [1] отиде в Прилеп да те бастиса?» «Не — казах му. — А откъде знаеш ти?» — попитах го повторително. «Каза ми Джорджакевица в Битоля — отговори Евров, — че в Прилеп имало някой си охридянин гръцки даскал на име Козман, человек подозрителен, та валията отиде да го бастиса и улови!» Това не беше никак лъжа. Челеби Джорджаки, родом едренски арменокатолик, служеше тога при битолский валия като муавинин или терджуманин, а повече изпълняваше шпионска и предателска длъжност. Той много мразеше православните християни, а много повече българите. Той същий малко по-напред предаде осъм души охридяни, които, откак няколко време лежаха в затвор, изкупиха си после греховете с подадена ръчица — с няколко стотици лири. Той със същата, види се, цел, като взел повод от някой разговор със Стефания или и по съвсем негово внушение в Охрид, където преди малко време беше бил, турил око на мене и нашъл време да ме подаде на валията, което не бил скрил от жената си. А тая последнята имаше ближне познанство и, речи, приятелство с поменутий Йована Евров от Струга, комуто се доверила, без да знае, разбира се, че той беше и мой приятел, следователно, че възможно да ми съобщи тайната, за да се предпаза от опасността, както и биде.
Като чух поразителните думи от Еврова всред планината, сграгорих се и като от гръм столчен се почудих що да чина, къде ли да отида, за да избягна тая опасност? Да търгам право
1. X. Али паша, битолский тогашен валия, беше един от най фанатиците гонители на християнството. Той е онзи същий валия в Джеда (Арабия), във времето на когото четири хиляди християни там станаха жъртва на мусулманский фанатизъм.
150
в Прилеп, страх ми беше — тамо валията ме чекаше да ме улови, а толко повече се страшех, като бях уверен, че щом еднъж падна в ръцете му, за мене спасение няма; и щом изтърсят и ми найдат каквото имах, най-лесното ми наказание ще бъде Диарбекир, ако не бесилката. Понеже в Прилеп в училищната си маса имах освен всичките списания на Раковски заедно и с Горския му пътник, още и кореспонденцията ми с него — писмата му до мене и копията на отговорите ми! А да се уловеше подобен материал у някого, то, не дай, боже, за него, без съмнение, нямаше друго освен бесилката или, по крайней мере, най-лесното, заточение в азиатските пустини. Що да права прочее? Да се изповядам ли на приятелите си в Битоля и да им искам застъпничеството и помощта за спасението ми? Това никак не ми изнасяше; защото тие приятели не бяха от ония, на които можех да се доверявам за подобни работи, ако не на единия от тях, учителя ми Ат. Анести, а то на другия, владиката Венедикта, никак; в такъв случай той можеше повече вредителен и опропастител да ми стане, отколкото полезен и спасител. Тие и двамата ме обичаха, но догдето не знаеха, че аз имам работа с най-разпалените български дейци като Раковски и пр., но щом узнаеха подобно нещо, верен бях, че тие сами със собствените си ръце щеха да ме бъхнат повътре в ямата.
Както и да беше, аз продължих пътя си за към Битоля несъзнателно, умислен, угрижен до немай-къде и почти отчаян; а като си мислех вес път прибер до Ресен и си мъчех умът да изнамера някой спасителен изход, внезапно ми текна що да стора. «Найдох пътя, рекох си, къде да мина, за да се спаса; ще търгам право за Прилеп, но ще се старая да пристигна там след заход слънца, и то няма да вляза право в квартира си, а ще се запра накрай града и ще се отбия в къщата на приятеля си Конета Чешляра, за да се науча от него що е станало дотога и как отива работата за мене; та ако е възможно и не толко опасно влизанието ми в града, да вляза и си седна в квартира си; в противен случай да взема него със себе и същата вечер, догдето никой още не бе ме видял и не знаеше, че съм дошъл, да тръгнем по мориовските села и да се помаем тамо няколко време, догдето измине тая буря, или и съвсем да се отдалеча в Солун или и по-надалеч.»
И действително, Коне Чешлярят можеше да знае тъчно и подробно
како отиваше работата, тъй като той най-много се интересуваше в училищните
работи и всеки ден почти посещаваше училищата и квартирите ни.
151
Откак изнамерих тоя способ за избавлението си, аз се поуспокоих малко и утринта тръгнах с другарите си от Ресен за Битоля, без да обада никому нищо, а другийт ден подир пладне за в Прилеп, където пристигнах подир 12-й час по тур. на вечерта. Там застанах с коня си право пред вратата на Коневата къща и тихо подклюкнах. Коне подаде си главата от прозореца, който беше над вратата, видя ме и с обикновеното си кикотене от смях слезе долу, отвори вратата и ми рече: «Що те донесе сега. . .?» «Кажи ми — попитах го тихичко, — как отива работата?» «Що да ти кажа — отговори ми той, — днес валията заедно с целия мезлич бастиса учителя Василя и му изтръсе всичките книги и учебници, що имаше в ковчезите; а като не найде нищо подозрително, остави го свободен. Но подир това те потърси и тебе именно; влязоха и в твоето училище, но, по щастие, една кокошка, която някое селянче донесло му я Василю, вързана внътре в училището, от няколко време непометено, изхвръкна, като видя да влиза множеството, и надигна гъста мъгла от прахове; а басканджиите, отблъснати от прахът, излязоха си навън, като казаха, че утре щели пак да дойдат, и попитаха пак за тебе къде си. Присъствующите училищни настоятели отговориха им, че си в Охрид, у дома си.» «Кажи ми — повторих му аз, — има ли оставена стража при училището?» «Не» —отговори ми Чешлярят. «Ех, когато е така — рекох му, — сбогом и бъди спокоен, няма нищо зло!»
След тия думи аз боднах коня си и с търчане в няколко минути пристигнах в училището, дето ми беше и квартирът. Щом разтоварих вещите си и изпратих коня по принадлежност, първата ми грижа беше да се затворят отвътре дворните врати; а потем това, като дотога вече и замръкна, запалих свещ, отключих училищната си маса — пангарът, извадих от нея всичките намирающи се книжа, повечето компрометирующи, влязох в друга училищна стая, отковах една дъска от потона, изкопах сдоле в пръстта ропка, закопах ги [1] добре, заковах отгоре пак дъската, на си отидох в стаята и казах събрату си Василю: «Ела сега да си пеем песни — нека дойдат, ако искат всичките валии; аз съм безгрижен и вън от всекоя опасност;
1. Жално, че тие книжа, както и много други, по-прежни и по-сетнешни драгоценности и кореспонденции, запазвани много време с голямо прилежание, не могоха да устоят и срещу последните гонения и страхове във време на българските въстания (1876 г.). Едни от тях станаха жъртва Волкану, а други изгниха в земята, дето бях ги зарил.
152
допреди малко ме беше страх, но не и сега вече!» И действително, освен поменутите книжа, които можеха да ме подкачат на въжето, нищо друго не ме плашеше. Вънкашното ми поведение не можеше да ме компрометира ни най-малко — целий град беше готов да поръчителствува за мене, а особито влиятелний Михаил Калогреа; а и владиката щеше да ме защити и покровителствува, когато, ако бях уловен с книгите заедно, работата щеше съвсем инаква да бъде.
Утринта валията с мезлича заедно непременно щяха да дойдат повторително и нарочно за мене; но както миналий ден чрез кокошката, така и сега чрез една по-висока заповед самото провидение тури над мене закрилна ръка. Заповядано било телеграфически на пашата немедлено да се отправи за Кичава и Дебър и той, вместо да дойде в училището, утринта тръгва за тия места, като отложил обискиранието и улавянието ми за друг път. На тръгванието му от Прилеп всичките учители заедно с учениците си излязохме да го изпроводим. А като по-стар между събратята си аз ги предвождах. На последнята раздяла на изпровожданите от изпроводителите, повикан от пашиния дефтердарин, който съпроваждаше валията, приближих се до него [1] и получих от същий 18 алтилъци, бакшиш за учителите и учениците изпроводители — вместо опасност и беда получихме награда.
Така се свърши и измина от мене този третий мой страх; така се избавих чрез провидението от тая неминуема и известна третя опасност. Но проклетий Джорджаки още не щеше да ме забрави. От Кичава и Дебър, вращаещем се за в Битоля, валията със свитата си минал през Охрид, та и там попитали за мене къде съм. А като чули, че съм бил в Прилеп, тие се почудили как, когато в Прилеп казало им се, че съм бил в Охрид, а тук им се казва, че съм бил в Прилеп. От това те — валията и Джорджаки — взели още повече да се съмняват и да нараства подозрението им в мене, та като валията се врати в Битоля, непременно щех да бъда уловен; но и тога дойде ми на помощ пак самото провидение — за мое счастие скоро дошло беше на валията телеграфически уволнението и заместванието му с Хусни паша. Изпомежду това дойде в Прилеп владиката Венедикт, комуто, като се оплаках от скроеното гонение против мене, молих го да ме не лиши от своето мощно покрови-
1. Без да ме знаят, че аз бях оной същий, когото преди един ден търсеха и искаха уловянието му.
153
телство. Той ме успокои, като ме уверяваше да се не боя при живота му, само да не би да имам някои компрометирующи ме книги. «Какви подозрителни и докачителни книги мога да имам — отговорих му — освен обикновените учебници?» И представих му по един екземпляр от всите гръцки учебници, по които преподавах на учениците си. (А закопаните в земята? Они мълчеха си там!) Той, като ги прегледа, само два листа от землеописанието съдра: там, дето с гръцка надутост се говори за обсадата и юначната защита на г. Месолонги през 1827 год. «Тие работи ги прави — каза ми владиката — католикът Джорджаки, който мрази православните християни. Но догдето съм аз, той не може нищо да ти направи.»
И така, след дохожданието Хуснипашино в Битоля не само нема повторително гонение против нас, но и охридяните, за които по-преди рекохме, че по Джорджакиево предателство лежаха в затвор и с рушвети се пуснаха, по подбуждение на владиците битолский и охридский, Венедикта и Мелетия, дигнаха оплаквания против Джорджакия и взеха си парите назад от Никола Кокина, охридянин, чрез когото бяха ги дали Джорджакию или и на самия бивши валия х. Али паша за избавлението си; а Джорджаки биде проводен на заточение в родний си град Одрин.
Заб. В описанието на прилепските училища пропуснало се да се спомене за приходите, чрез които се поддържат тие училища; но то вече остава да се допълни във втората част, именно когато ще се опише второто ми в тоя град учителствувание, през 1872 и 1873 год.
Дотук се свършва описанието на 11-годишното ми учителствувание по гръцки, следователно, първата част на изложените ми материали по историята на възражданието българщината в Македония; а оттук насетне започва втората част, в която ще се изложи 18-годишнето ми почти учителствувание на български язик, т. е. от 1865 до конеца на 1884 година, като в притурка се прибави нещо и относително по-сетнешните години.