За възраждането на българщината в Македония. Неиздадени записки и писма

Кузман Шапкарев

I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.

 

ЧАСТ ПЪРВА. 11-ГОДИШНО УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА ГРЪЦКИЙ ЯЗИК ОТ 1854 ДО 1865 ГОД. [1]

 

3. ВТОРО, ДВЕГОДИШНО УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ В ОХРИД ОТ 1859 ДО 1861 ГОД.

 

 

В края на първата глава оставихме охридските училища с учителите Григор Пърличев, а по-сетне и Спира Танчев в елинското, а поп Стефана Гюрчев във взаимното, които заместиха нас на 22-й мая 1856 година.

 

Три години наред първий от тия учители, а по две години само последните двама следваха да учителствуват в тия училища. За резултата и плодовете на тяхната работа не ща да говоря повече и да я критикувам подробно, ще кажа само, че скоро след постъпванието им в тия училища и преминванието ни, един в Корча, а другий в Струга, мнозина от охридските ученици дотърчаха подир нас и следваха в училищата ни, като един вид пансионери, догдето седохме ние в тие места, без да гледат на разноските за поддържанието им в чужди места и далеч от домовете си, а само когато ние пак се върнахме в Охрид, само тога и тие се завърнаха заедно с нас. Да изброявам тези ученици, излишно, мисля, би било; ще кажа само, че замечателното беше това, че повечето от тези ученици бяха синове на по-отличните граждани и първенци охридски, а даже и на някои от главните ни противници. Но не би било зле да спомена някои само от тях. Така в Корча при Я. Стрезов отидоха Димитър Хр. Манчев, син на много пъти споменатий първенец Христа Манчев, съмисленик и съдеятел на Стефания Владиков или Д. поп Алексиевски; Георги Маргарит, син на добър търговец, единствений в Охрид грък ларисанин; Христодул А. Серезлиев, син на д-ра А. Серезлия; брат ми Петър; Никола (по-сетне поп Никола) Маленков и други, имената на които не помня. А в Струга, при мене: Ангеле К. Кацков, син на един добър гражданин и среден търговец, Коче Кацков; Йоанче Г. Паунчев заедно със сестра си Ефросина, чада на бивший училищен настоятел и един от най-богатите търговци-кожухари пок. Григора Я. Паунчев; Константин Настев

 

81

 

 

Бояджиев, син на един от най-първите и богати граждани, Настета Бояджия; Димитър Г. Гърданов и Димитър И. Кулиев, тоже синове на богати и по-първи граждани; съще и други подобни.

 

Дохожданието при нас на тия ученици и разказванието им за вървежа на охридските училища показваха, че състоянието на тие последните заведения не е било от похвалните и завидните. Тие, учениците, оплакваха се най-много от варварското поведение на учителите, които с отвращение споменвеха. Според тяхното разказвание пълн серсемлик и тиранство владеели в училищата; обхожданието на учителите към учениците било от най-грубите — тие немилостиво ги биели, като ги ударяли с каквото би пристигнали; назовавали ги с груби и укорителни прякори и даже псували ги най-безобразно като улични нехранимайковци. От това учениците, разядосани, раздивили се били и не рачили да посещават училищата; а които от тях имали възможност, отивали да се учат по чуждина, когато несъстоятелните скитали са се по улиците като пусти говеда, както казват, и даже криели са се от родителите си. А това така трябва и да е било, тъй като поведението и на двамата поменути учители е известно всекому за такво даже и до днес. Грубий поп Стефан Гюрчев така немилостиво биеше учениците си, с каквото пристигнеше, а особито с дреновата си поповска патерица, щото, който би подпаднал под нея, стократно би предпочел да остане съвсем неук, отколкото да изяде един само попетефански бой с патерицата му. Аз сам, за жальост, много пъти съм бил очевидец свидетел на поп Стефановите свирепства. А за пок. Гр. Пърличев какво да кажем? Той, когато се разсърдеше, не гледаше с какво да удари — таблици ли, пармаклъци ли и с каквото друго дърво било му се изпречило пред очите, той можеше да си служи в подобни операции.

 

В същата I глава рекох, че народът позна ямата, в която известний Стефания беше го втикнал, но не можеше що да прави. Заради това някои от по-заможните граждани от немай-къде задоволяваха се да се грижат за възпитанието само на собствените си чеда, та ги пращаха на чуждина за учение. Но това състояние на работите не можеше да бъде трайно за много време. Това принуди управляющите общинските работи и училищата, а особито всегдашний главатар Стефания да се загрижат за други учители. Колкото пъти аз отидех си в Охрид, (а често на всекой месец почти правех това), мнозина от първенците, особито родителите на много ученици и най-много пок. Коста Манчев, който не споделяше делата и взглядовете на

 

82

 

 

Стефания и не така лесно му се покоряваше, а съхраняваше по-благородни чувства, предлагаха ми да приема повторно учителската служба в охридските училища. Но аз, едно, знаеещем с кои люде ще имам работа в Охрид, а друго, бидеещем си в Струга задоволен от положението и взаимно със стружаните благодарен, не рачех да остава мястото си. Заради това най-после бидоха принудени да доведат за взаимен учител един грък, някой си Кирияк, с годишна заплата 6000 гроша. За тяхно обаче злощастие новодошлий учител, макар и да беше доволно способен и много трудолюбив, но по строгостта си и по тиранството към учениците той не падаше по-долу от предшественика си, а още и за панагон страдаше и от ипохондрия. Много негови ученици дойдоха и до бедствие на смърт от неговите немилостиви боеве. А най-после, откак ипохондрията му се показа явно и в сношенията с помощника си Якима (по-сетне поп Якима) Маленков и с други, нашите прочути първенци, за да не се сторят съвършен позор пред света, отчислиха го, а училището оставиха само на поменутаго помощника Якима Маленков.

 

Второ. Още в началото на 1858 год., когато владиката Йоаникия, идеещем в Охрид, мина през Струга, каза ми изрично, че щел да ме доведе в Охрид, но аз, както и по-горе рекох, не рачех да остава Струга. Откато обаче училищните работи в Охрид достигнаха до състоянието, което по-горе описахме, Първенците и гражданите охридски удвоиха и утроиха натисканията си върху мене. Но като все се пазех да се не заплета и някоя Стефаниова примка, никак не склонявах да вляза в обща служба, където имаше право и можеше да борави това лукаво гръцко симсиле. А понеже желаех да отстъпя мястото и в Струга Д. Миладинову, както казах и на друго място, то най-после склоних на предложението на някои от охридските първенци и се услових с тях за частен учител на 5—10 техни деца с годишна плата 4500 гроша.

 

Прочее, на основание на това условие оставих г. Струга тъкмо на 20-й август 1859 год. и си дойдох в Охрид. Но преди ди започна условената си работа, другите първенци, като се научили, притеснили условителите ми да ме отстъпят за в общите училища и тие пристанали. Бидох повикан и представен на обще събрание, което нарочно било свикано в митрополията и в което всите до един убеждаваха ме и ме молиха да приема общата служба. Колкото и да се отказвах поради известните вече причини, но не ми беше възможно да противостоя повече на общийт натиск и на общите молби; в противен случай щеха

 

83

 

 

да ме охарактеризират всите за непреклонен и упорит недоброжелател на обществото ни, което впрочем Стефания от сърце скришно желаеше и с отворена уста чекаше да чуе от мене някое противно слово и да го преувеличи в полза на задните си цели, а в моя вреда. Услових се [1] прочее на същата предварително условена заплата и утринта на 1-ий септемврий 1859 встъпих в училището, което заскоро се препълни с ученици. Не след много време, принуден от лоша треска, дойде си от Корча и Я. Стрезов, по съвета на тамошните доктори, да промени климата и да поседе у дома си, едва ли що беше започнал четвъртата си учебна година, следователно, по същий начин и него притиснаха и го условиха за в общето гл[авно] елинско училище. И така, точно след три години пак стъпихме на онова съще място, от което така подло бяха ни принудили да бягаме. Овой път учителствувахме две години, през които ста-

 

 

1. Във времето на това ми условявание за пръв път през живота си употребил съм хитрост и лукавство; но оттога насетне много пъти бивал съм принуден от самото Стефаниово към мене поведение да не останвам по-долу от него в противохитруванията си, за да запазя себе и интереса си, особито два-три пъти освен сегашний път помня да съм го страшно изиграл и да съм сполучил в целта си, както ще се види на надлежното място. Ето какво сега му направих:

 

Преди да вляза в стаята на събранието, Стефания, който никак не желаеше да бъда условен, а принуден беше на това, мислеше как да ме изиграе, както беше ни изиграл преди три години (но сега страшно биде изигран), а после и вината да хвърли на мене, че аз съм бил упорит и не знам още какво и да ме компрометира пред събранието и пред народа. Заради това излезе вън от стаята, извика ме насаме и, поверително уж и любезно, ме попита колко годишна заплата ще искам. Като го знаех що за човек е, аз тойчас усетих примката, в която кроеше да ме сплете, та взех съответствени мерки за предпазване: казах му, поверително уж и приятелски, че няма да склоня за по-малка плата от оная на предшественика ми — 6000 гроша, — толко повече, че тоз последний беше чужденец, а още и луд, та аз по-малко ли от него да получа? Не може да бъде, казах му, да склоня. А за по-голямо уверение той повтор ме попита: «Ама никак по-долу не?» «Никак», отговорих му. «Кажи ми право, повтори пак, за да ти помогна.» «Право ти казвам, отговорих му пак, никак по-долу не склонявам.» Щом като влязохме в събранието, първий въпрос, който ми се предложи, беше дали ще приема общинска служба, на което, както се каза вече, склоних. Вторий въпрос беше за количеството на заплатата ми. Аз действително от първий път предложих онова количество, което предварително бях казал Стефанию. А събраните първенци в отговор на моето искане почнаха кой колко повече да свалят, когато аз си мълчех. Тога Стефания, по обичая си, взе думата и се провикна: «Не, ние не щем да онеправдаваме учителя, а ще му дадем толко, колкото се бил пазарил като за частен учител.» И като се обърна към събранието, попита: «Ех, почтени господари, що казвате вие?» Всички одобриха предложението му и го потвърдиха. Той това предложи с цел и с пълно уверение, че аз, според предварителното ни с него мнимо споразумение, ща непременно да им откажа. Но колко поразен и изумен остана, когато, за негово удивление, аз внезапно обърнах противното. Щом той свърши думата, и аз отговорих: «Това, което почтеното събрание намира за благословно, аз като съгражданин не приимам да го откажа и ето, по вашата дума, склонявам да служа за същата заплата, на която бях се условил за частен учител, т. е. 4500 гроша.» Събранието от тоя ми отговор крайно се благодари, а само Стефания остана поразен.

 

84

 

 

наха две замечателни и важни събития в града ни и в епархията, именно: въвежданието на българския язик в училищата и и църквите и порождението на църковний български въпрос, които ще се потрудя да ги изложа, колкото ще ми бъде възможно по-обстоятелствено и по-подробно. И първо, за язика.

 

Отначало вече рекохме, че от много време преди паданието на Охридската независима архиепископия българский язик в училищата и в църквите в Охрид бил заместен с гръцкий, така щото в наше време нищо българско в них не се слушаше. Рекохме такожде, че на последне време почнали бяха да се явявят овде-онде и сегиз-тогиз по някои явления, по някои искрици, предвещающи приближението на времето, в което българский язик да си залови своето място в църквите и в училищата, в първите от които понякогаш казваха се от някои свещеници или учители поучителни слова или проповеди, дидахми наричани, или евангелското чтение на говорим български язик, или се изпяваше по нещо от певците. Казахме още, че неколцина от гражданите, като А. Групчев, Христо Узунов, братя Котушови и Гьорше Мустрев Самарджията със сина си Никола знаеха българско четмо, едни само църковно, а други и гражданско, което били научили вън от месторождението си, в други градове и места.

 

Последнята, 1859 година речените татко и син Мустреви, подбудени и насърчени от н. пр. Партения Зографский, по-сетне полеяно-кукушкий български владика, с когото имаха писмени сношения, отвориха у дома си вечерно частно учили-

 

85

 

 

ще, в което безплатежно и нощем със светило преподаваха българско четмо на църковни книги. Ученици стърчаха се от целий град. Никакво от никого и отникъде препятствие не се яви. Училището напредваше исполински. Много момчета, възрастни даже, а някои и занаятчийски чирачи оставиха занаята си и се научиха да четат българско църковно четмо, но за повече нямаше кой да им преподава, тъй като и двамата тези учители не можеха да отидат по-далеч от едно просто църковно чтение.

 

С цел в тоз сгоден случай да се въведе българский язик в официалното централно училище и да се продължи преподаванието му по-надалеч, та да се приготви почва за класно българско училище, аз, заедно и съгласно с главн. елински учител, г. Я. Стрезов, предприехме да се опитаме непосредствено. И, първо, споразумяхме се с някои от по-влиятелните първенци, именно с Коста Манчев и с брата му Христа Манчев, всекогашний Стефаниов другар, но тога вече не всекога и на всекое нещо безусловно, които и ги найдохме съгласни и готови да ни съдействуват. Едно само предвиждахме препятствие, което непременно щеше да се появи от страна на Стефания, който като гръцко симсиле много мразеше язика ни, даже и се ругаеше с него. А еднъж като се възпротивеше той, уверени бяхме в несполуката си. Заради това против неговото лукавство принудени бяхме да измислим и употребим и ние лукавство [1], което и направихме. Първо, Янакия частно се оплаква Стефанию, че учениците му не учели уроците си по причина,

 

 

1. Втори път тога употребил съм това средство. Подобни хитрувания и преструвки принуден съм бивал да употребявам много пъти и срещу битолский гръцки владика Венедикта, когато учителствувах в Прилеп, както подробно ще кажем в описанието му, и сполучвал съм така да приспийвам тойзи най-свирепий и най-лукавий от всичките тогашни гръцки владици, щото мислеше ме за най-тесен привърженик свой и на идеята му, та се обхождаше твърде любезно с мене: препоръчваше ме, защищаваше ме, добродетелствуваше ме, с една реч, виждаше се, че ме сматряше за един от най-ближните си, без ни най-малко да се усумни, че техните гръцки лукавства и неискрено поведение принуждаваха ме да им се показвам такъв, за какъвто ме мислеха, за да предпаза себе си от вероятни опасности и да извличам колкото ми бъде възможно полза за народа ни.

 

За предметний владика ще имаме случай по-пространничко да поговорим в надлежното му време и място.

 

86

 

 

че вечерно време отивали у Мустревото училище. А, второ, аз съгласно с горепоменатото ни споразумение с първенците един ден и се представих пред едно голямо събрание от всичките по-първи граждани, в което заседаваха както речените първенци братя Манчеви, така и Стефания, оплаках се пред събранието с прошение, че аз не ще мога да дам годишно изпитание на учениците си, тъй като повечето и по-възрастните от тях всеки и ден по пладне остават училището ми, та отиват във вечерното българско училище у Мустревци. Освен това тие по същата причина никак не учат моите уроци, така щото, ако това състояние на училището се продължи, аз ще бъда принуден да се откажа от да дам годишни изпитания. Тога един от първенците извика: «Да затворим онова Мустрево училище чрез хукюмата.» А Стефания, без да знае целта ни, провикна се: «Да запретим строго на учениците да не отиват там, даже ако нуждата го изисква, и чрез властта.» Но аз, подкрепен и от Хр. Манчев, отговорих му, че ние досега сме употребили всички възможни строгости, за да ги задържим, но не било възможно да се задържат и че насилствените средства никак не ще ни помогнат, а, напротив, възможно е и повече да ни повредят — ще раздръзнат и раздиват учениците, та може и съвършено да напуснат училището ни; а трябвало би да се намерят и употребят някои косвени и привлекателни средства, чрез които сами да се задържат. Тога Христо Манчев пое речта и според предварителното ни споразумение попита събранието: «Дали не би било уместно да се въведе българский язик в нашето училище, да се преподава по 2—3 часа поне в седмицата на по-възрастните ученици, колкото за лице? Тога, продължи същий, оние ученици, които посещават вечерното училище, като найдат в нашето онова, що търсят в Мустревото, вярвам, сами ще се откажат от последнето.» Предложението Хр. Манчево прие се от цялото събрание без никакво съпротивление, с едно само примечание и то предложено, чини ми се, от Стефания: «Кой ли ще може да извършва тая длъжност, да преподава български?» А като Хр. Манчев отговори, че оной същий съществующий учител ще може да върши и тая длъжност удовлетворително, събранието не оставаше вече да стори друго, освен да одобри предложението и да ми заповяда изрично да го осъществя, което и направи, и аз на същий ден подир пладне започнах. Само Стефания с голямо негодование и с ядна злъч принуден беше да гледа и да слуша решавано и извършвано то, противоестествено нему дело, но не можеше що да чини; защото не смееше да се противопостави на цялото събрание,

 

87

 

 

следователно и против желанието на целий град. Той с хитростта си усети дилемата, в която биде турен, и в яростта си зъби скърцаше против мене, когото сматряше за единствений виновник на решеното вече предложение, но беше принуден да крие гнева си [1] и да ми чека удобно време и случай за отмъщението си, както и ми направи по-сетне, според както ще кажем по-надолу.

 

Както и да е, ние сполучихме в целта си — въведохме българский язик в училището без никакво съпротивление. [2] Щом получих заповедта от събранието, аз разпоредих се така, щото половината ученици три пъти в седмицата първо, а после и всеки ден по пладне да следват по български. Учебници за тога бяхме донесли от Партениовите буквари и св. истории, а за по-сетне аллах-керим, си казахме. Учениците с голяма ревност и радост следваха, а по-малките, които се лишаваха от това удоволствие, завиждаха им и скърбеха, загдето не взимаха и те участие.

 

Като се следваше преподаванието и учението на народния ни язик така усърдно от обете стърни, сир. от преподавателя и от учениците, тие последните за скоро време напреднаха в него толко, како да бяха не знам колко време го учили. Покойний Д. Миладинов щеше да излетне (да хвръкне) от радост, гледаещем въвежданието на язика ни в училището и успеха на учениците в него. [3] Народът такожде гледаше и слушаше с удоволствие напредванието на майчиний ни язик; а един само

 

 

1. Той и дотога ме мразеше, но оттога вече взе да ме мрази и гони, макар и тайно, но систематически и постоянно, за да ми отмъсти, кол кото ще му бъде възможно за себе по-удовлетворително.

 

2. Ето и друго доказателство, че не беше някой голям труд в едно подобно време да се въведе българский язик в училищата и църквите на едно общество, което останало си дотога българско и което посред 300-годишне упражнение на гръцкий язик в учебните му заведения, не си изгубило народността, следователно, излишна би била всекоя похвала за ония, които подали малка една причина или малък подтик за въвежданието на родний му язик в учебните и молебните заведения, тъй като тие с това не свършили повече нещо, отколкото да изпълнят една от своите към народа си длъжности.

 

3. Тук не би било излишне, мисля, за доказателство на неговата радост да приведа едно писмо от страна на гражданите ни, негово съчинение, до приснопамятний соф. гражданин Ив. Денкоглу, изпратено му за благодарност. . .

 

88

 

 

известний ни Стефания ще се пукнеше в кожата от яд и, види се, деня и нощя е мислил и е хитрувал как да отмахне от училището това, според него, зло. Четири-пет месеци следвахме си безпрепятствено, когато един ден сътрудникът ми липса от училището и аз се видях сам-самичък между 300—400 ученици. Това, както по-сетне се научих, е било следствие на интригите Стефаниови, който подплашил бил сътрудника ми, че уж не ще можел да си получи заплатата, та като негов патрон, съветвал го бил да се оттегли от училището по-добре, нежели цяла година да работи даром, както направи с мене на втората година, щото целогодишната си заплата не можех да си получа освен след три години, и то чрез битолската власт. И така, принудил го, така да се рече, да тръти училището и да ме остави сам в него, та да не мога да следвам работата си по двата, язика, а да се огранича само на гръцкий, за който бях условен, или пък и аз да последвам примера му. (Във време на преподаванието българский язик аз бях наредил така, щото оние ученици, които не следваха български, оставях на негови грижи, а на другите, повечето и по-възрастните, преподавах български.) И така с душевно прискърбие и обще на учениците негодувание бидох принуден да се съобразя със злобната постъпка на тоя народний враг и да прекъсна преподаванието на българский язик в училището ми. Но, като семената бяха вече посети, и то на плодотворна почва, то тие непременно щеха, да изникнат; като поройт взел беше да тече, не беше възможно вече никому да го спре — ако на едно място му се препятствуваше, той щеше да си пробие път на друго място; като народнийт пожар беше избухнал вече еднъж, не беше възможно по никакъв начин и с никакви средства да се угаси; ако на една страна се потушеше, то той щеше да избухне още по-силен на друга страна; като еднъж се събуди в града народното чувство и народнийт дух обзе всички почти граждани, то никой вече не беше и състояние да го приспие и уталожи, макар каквито насилствени или приспивателни мерки и средства би му се употребили и наложили, както фактично се доказа от последующите събития. Защото не се мина много, и ето се появява друго обстоятелство за въвеждание българский язик в друго официални училище — кошишкото.

 

Вън от централните варошки махали в Охрид има махала, Кошишча [1] наричана, у която дотога ни училище, ни църква

 

 

1. Жителите на тая махала, както и оние на трите месокастрански махали са повечето селяни, преселявани повременно от охридските и дебърските села, които и до днес още носят селските си носии.

 

89

 

 

не съществуваше, а децата си тие махаленци провождаха за учение в месокастранското училище, както и се църквуваха и днес още се църквуват в месокастранската църква, храм св. Богородици, «Каменско» наричана. В нея махала живееха две мало-много важнички лица, именно поп Наум Илинчев, игуменът на св. Спасовата обител, и поп Апостол Соколев и два-трима тоже преселенци от дебърското село Модрич, затова и модричани наричани.

 

Когато се прекъсна преподаванието на българский язик в централното варошко училище (а Мустревото от по-преди още, както по-горе видяхме, беше закрито), покойний Д. Миладинов подбуди тие личности да съградят в махалата си ново от основа училище за български язик. Кошишчаните, без да чекат много на подбуждения, веднага се решиха на това народополезно дело и предприеха построението на училището. Но с що? С празни ръце ли? Пари няма, средства никакви, отникъде никаква помощ, никакво подкрепление! Поискаха от месокастранската църква, от която имаха пълно право да искат, една малка помощ, тъй като и тие в нея се църквуват, но благородните (?) месокастрани отказаха им. Тога бидоха принудени да пристъпят към събирание волни помощи и частни пожертвования, на всичката си сиромашия [1], пожертвуваха всекой каквото имаше и каквото можеше. От това в каталога на пожертвованията виждаме жени да подаряват сребрените си убетки и пенязните си нанизи, пръстени и други женски украшения, кошули, ризи (кърпи), убруси и други такви. (Виж в «Цариградский вестник» от 1860 год. дописка от Д. Миладинов от Охрид, която покойний написа нощем у дома ми.)

 

Догдето да се построява и съзижда училището, кошишчани, а именно Наум Нелчинов Модричанинът проводи на свои разноски сина си Константина, сега свещеник в София, учен на гръцки и мало нещо на славянско четмо, в цариградско българско училище, за да се поприготви за български учител. И така, не след цяла година българското училище в Кошишча се откри без никакво от никого препятствие или правителствено предварително позволение, като сега, с учител горе-долу способен. Но и това училище след една година функциониране, гонено от владиката Мелетия и от известнаго ни вече

 

 

1. Тая махала е най-сиромашката в Охрид.

 

90

 

 

Стефания, биде затворено, според както съм описал това нещо подробно от Прилеп на 1862 год. във в. «Съветник», в една дълга статия под заглавие «Надгробно слово на българското училище в Охрид». [1]

 

Не след много време обаче то пак се отвори и съществува, както и до днес съществува.

 

Изпомежду тие години, като посети града ни първий в Битоля руски консул г. А. Хитрово и видя българското това училище в старата църковнославянска столица, както и бедността му, издействува за него от правителството си ежегодно пособие от 300—400 рубли, което следваше да дохожда редовно чрез руското в Битоля консулство допреди последнята Руско-турска война, а за двете години, през които владееха размириците и войната в Балканский полуостров, задържал пособието, както се научаваме от верни източници, н. в. преосвященство бивший охридски б. митрополит, а сега пловдивский, г. Натанаил, чрез когото, живущ в България (Кюстендил), било то проводено, за да се препрати на поменутото училище, което обаче и до днес не е дадено на надлежното заведение. Напоследък, според както видяхме в някои вестници (не помня добре кои именно), това пособие щело да следва да се изпровожда и занапред в кошишкото училище, което е посветено на името на славянските просветители св. св. Кирила и Методия, но започнало ли е изново изпроважданието му или не, не знаем още.

 

И така, от централното св. Климентово училище в Охрид българский язик пак изчезна, вечерното Мустревско българско училище се закри, а се откри собствено чисто българско училище в махалата Кошишча под име «Св. Кирил и Методий».

 

Повторителното и всецяло въвеждание на българский язик или съвършеното заместявание гръцкий язик с българский в

 

 

1. В това съще време започна се да се построява и друго българско училище във варошката охридска махала «Болница». Но и то по интригите и предателствата на владиката и на Стефания не може да се открие като българско, за каквото се основа, а се отвори като гръцко и като такво пребивава дотога, докогато преобърнаха се на български и централните, сир. до подир няколко години. И за това училище виж в горепоменатата статия на в. «Съветник». А преди него, още когато щеше да се започне кошишкото, говореше се и се тъкмеше да се построи българско училище и в друга варошка махала — Св. Враченската; но няманието средства и несъгласието на махаленците не позволиха да се основе.

 

91

 

 

централните училища, както и в Месокастро, стана по-късно, след няколко години, именно когато след отпаданието от богатството и честта на поменутий Стефания Владиков и след нещастна[та] му тригодишна болест и още по-нещастната му смърт, стана повторителното и последне отказвание от гръцкий владика и от патриархията му и съединение с българите от другите турски области по църковний въпрос, както ще се каже по-долу.

 

А за въвежданието язикът ни в църквите послужи и друго едно обстоятелство, което навреме насърчи народа и в порождението на църковновладичкий въпрос [1], и в постоянството му да го продължава. Ето кое:

 

 

1. От падането на Охридската независима архиепископия даже и до последния гръцки владика Мелетия охридяните всекога гонили гръцките, изпращани от гръцката Патриархия владици, което е явно доказателство, че тие никога не рачили уничтожението на независимата си църква и, така да се каже, то е било едно постоянно протестирание тяхно против гръкопатриаршеското похищение на църковните им права.

 

След последний охридски патриарх Арсения гръцката Патриархия пращала в Охрид следующите гръцки владици: първо, Григория; второ или трето, не се помни добре, Исайя, за когото и по-долу нещо ще кажем; третьо, Киприяна; четвърто, Калиника; пето, Йосифа; шесто, Дионисия; седмо, Йоаникия и, осмо, последняго, Мелетия. От всички тия осъм гръцки патриаршески владици освен предпоследнаго Йоаникия, който, след маловременно в епархията ни владикувание умря спокойно, всичките други бивали гонени и изпъждани, между които само Калиник владикувал 40 години, и то благодарение на тогашний васален охридски владетел Джелядин бега, който го крепел и защищавал и ни дума не позволявал някому да каже против владиката. Но всичките други владици по съвсем малко време можали да се задържат в епархията. Тие или сами, принудени от народа, избягвали, или позорно били от него изгонвани. Старите наши деди и предеди разказваха ни за вторий или третий гръцки владика Исайя, че един празничен ден, когато влязъл в митрополитската св. Климентова църква да служи, няколко дързостни граждани влезли по него в църквата и с голи мечове в ръка изпречили му се и му извикали: «Или вън, или сега ще те изпокъсаме на частички.» Владиката незабавно оставил църквата, следователно утринта и епархията, и си отишъл, откъдето бил дошъл. Него на 1802 наследил Калиник.

 

Гонението против по-сетнешните от него владици било е вследствие под булото на злоупотребленията им и на нехристиянското им поведение. Гонението обаче против последний гръцки владика Мелетия имаше и по-обширна и по-определена цел и по-ясно настроение. Тая цел не беше само да се изгони владиката заради злоупотребленията му, както ставаше с гоненията против предшествениците му, но и защото беше родом грък. В по-прежните гонения имаше се цел само променението на гонимата личност и заместванието ѝ с друга; а сега заедно с личността искаше се променението и на народността на лицето, което щеше да наследи гонения —искаше се владика, не вече грък или гръцки подлизурка, а българин родом, и то определено кой, както ще се каже по-долу. При това, мислеше се още и за възобновлението на уничтожената българска независима църква.

 

92

 

 

През същата 1859 година чрез кожухарите, охридски търговци в Цариград, пристигнаха в града ни няколко тела българо-славянски църковни книги заедно и с няколко църковни одежди, подарени, както казваха, от Русия, които с голяма радост и възхищение бидоха от народа приети и се раздадоха по църквите. [1] Вследствие на добрий им прием трябваше от страна на гражданите да се изпрати обратно благодарителен адрес. Но кому? Ето въпрос за размишление.

 

Всекой почти знаеше, че тие подаръци бяха ни пратени от страна на руското правителство, следователно нему, в лицето на посланика му в Цариград, г. Лобанова (сега министър-канцлер на руската държава) трябваше да се благодари; но смееше ли някой да се отправи с каквото и да е писмо или да си тури подписа в такво до руски посланик? Ами ако би подпаднало то в турски, правителствени ръце? Тога подписавшите го под каква отговорност би подлежали? При всичко това, нашите първенци, възпалени от народен ентусиазъм, не съглеждаха никаква опасност, ако не им я посочеше пак оной същий хитрец Стефания, [2] който, макар и да не гледаше с доб-

 

 

1. С тия църковнославянски книги и одежди се служи в църк.[вата] «Св. Климент» на 25 ноемвр. 1859 г., за която служба се говори в благодар. писмо до Ив. Денкоглу от 31 декемврий с. г. Виж на с. 88.

 

2. Справедливостта, строгата справедливост го изисква да изповядаме, че в тие времена в града ни съществуваха първенци, които, вън от недостатъците им, бяха мъдри, хитри, предвидливи и достойни, снабдени с многостранна опитност, каквито например бяха Анастас (Тасе) и, Коста и Христо Манчеви, Андроник поп Стефаниов, поп Васил Касаков и други. Но всичките надминуваше много пъти споменатий Стефания Владиков. Подобен тям днес в Охрид за жалост не съществува ни един. Днешните тамошни първенци са или дечуринки неопитни, или простаци, претендирующи правото на първенството по петтях пари, с които сляпото им щастие ги снабдило; а за управление общински работи не са никак приготвени;

 

93

 

 

ро око тия подаръци, като от них предвиждаше недобри следствия за своите народоцърковни убеждения, но нямаше какво да направи от народа, та принудително се преструваше, че и той се благодари от подаръците, защото в противен случай народът потълчил би го с каменя.

 

В събранието, в което се разисква нуждата за благодарителний адрес и за съдържанието му, Стефания даде мнение, че адресът трябвало би да се отправя към неизвестний (някой) благодетел — «Τῶ ἀγνώστω εὐεργὲτη», тъй като опасно било, каза той, да се отправяме направо до посланика на една държава като руската, която турците не гледат с добро око, следователно, можем в такъв случай да се компрометираме пред последните. Приложи още, че адресът трябвало да се направи на гръцкий язик, за да знаем, каза, на какво ще подпишем. Колкото за първото предложение, всите се убедиха и останаха съгласни; но не и за второто; а решиха да се пише адресът на два язика — на българский и на гръцкий — и натовариха мене да го съчина.

 

Смешно и куриозно беше с мене, когато взех да го съчинявам. Седнах вън от училището, край църквата (св. Климентова) на един тахтапуш. Взел бях при себе славеногръцкий краткий словар на Неофита Рилский и славеногръцката граматика на Типалда, подарени мене преди една-две години от Д. Миладинова; почнах да пиша адреса не на простобългарский говоримий язик, както сега, на който навярно щех да мога да нашкърта нещо горе-долу свястно, а на църковнославянский мъртъв язик, от който нямах почти никакво понятие.Това правех не от друго, не за някое тщеславие, а просто и само защото мислех, че и българската писменост се води по правилата и методата на гръцката, по която писачите пишат не по говоримий язик, а колкото би било възможно по-високо, по-близо до староелинский язик; та и аз, основаван на същето гнило начало и водим от това криво правило, мислех, че като ми се представя такъв случай, длъжен съм да се потрудя да напиша възложений ми адрес на язик, колкото би ми било възможно, по-висок, по-ближен до старий славенобългарский, та взех да пиша по църковнославянский, какъвто го знаех, не знаех. (Тога мен не беше ми ни на ум минало, че друг е църковнославянский

 

94

 

 

и друг старобългарский, нито бях чул имало ли някаква разлика между единия и другия.) Но какви затруднения, какви мъки беше естествено да срещна?! Всекой разбира! Почнах и с помощта на словаря написах титлите. Ами сетне? Нищо — започни, остави; напиши един ред, избриши го и напиши друг и пак нищо, ни дума не свърши. А пък да изповядам пред гражданите слабостта и незнанието си, не изнасяше нито на мене, нито на общата цел: защото, първо, всите мислеха и знаеха, почти уверени бяха, че аз зная добре български, та да се откажех, щеха да помислят, че или не щех да ги послушам, или че не ми се аресва решението им, или пък, най-после щеха да отдадат това мое отказвание на някоя задна мисъл или и на тайно някакво споразумение с народнийт ни противник, известний Стефания, неща, които аз внимателно отбягвах, за да не изгуба нужното тога за общата полза влияние. А пък ако бяха се убедили, че аз действително не бях в състояние да отговора на изискуемата се тога нужда, то тога щеше двойно пагубно да бъде за гонимата народна цел. Защото, първо, като мислехме да предложим въвежданието на българский язик в училището, а те щеха да видят, че няма кой да преподава български в него, тъй като щеха да се уверят, че аз не зная, то не щеха да ми позволят да преподавам. Второ, ако се видеше, че няма кой да напише адреса на български, то той трябваше да се напише на гръцки; а то не беше никак желателно нито мене, а нито на гражданите, нито пък съгласно с целта.

 

Така се мъчих сам със себе доволно време — два-три дни — и бях дошъл вече и до отчаяние, когато, като от бога пратен им ангел утешител, ненадейно ми се изпречи пред мене покойний Д. Миладинов, който, както се каза, учителствуваше тога в Струга, а и често дохождаше в Охрид. Това беше около конеца на мес. ноемврий 1859 год., защото помня, че 25-й същий, празникът на св. Климента Охридский, се тържествува със свещениците, облечени в новите подарени одежди, за които се споменва и в гореприведеното благодарително писмо до Ив. Денкоглу от 31 декември с. г. (виж след стр. 88).

 

Като дойде Миладинов и ме видя така дълбоко занят в мисли, попита ме за причината. А като се научи, изсмя се еднъж и ми каза: «Що си нямаш работа! Що ти трябва да се мъчиш толко? Напиши си, како що си сборвиш, и работата ти е свършена.» «Ами бива ли?» — го попитах аз. «Как да не бива? Бива и надбива, биля» — отговори ми той.

 

Насърчен от неговите думи, аз почнах да пиша на простобългарски и за няколко минути адресът биде начъртан, даже

 

95

 

 

и преведен на гръцки. Идущийт ден той се прочете пред събранието, което тога често заседаваше, и биде одобрен от всички. Преписах го прочее на обата язика твърде краснописно и го предадох на събранието, членовете на което всички до един, без изключение и на самия Стефания, подписаха го и го проводиха в Цариград, за да се предаде на рускийт посланик чрез същите оние лица, които бяха превзели подароците, за които се изпращаше адресът.

 

Посланикът, като видял адреса, писан на български язик, изразил, казваха, голямо задоволствие, задето и в Охрид имало българи, които не били си изгубили язика и народност[та] си, толко повече, че дотога мислели и самите руси за съвсем погърчени нашите места (както и самите още българи, както ще видим другаде).

 

Като узнаха, че в Охрид дошли подаръци за църквите, епархийските села, у които дотога служеше в църквите гръцкий язик, стърчаха се в града да правят прошения до руский в Цариград посланик [1], за да искат и те църковнославянски книги [2] и одежди. Тога аз бях принуден да упражнявам освен

 

 

1. Селяните нямаха понятие от горепоменатата боязън да се отнасят направо до руский посланик.

 

2. Кой проповядваше тога на тие, гърци (!) дотога, селяни, според мнението на самохвалците, да искат български църковни книги и да въвеждат българский язик в църквите си? Аз ли? — Не. . . Друг някой? — Никак. Да не би самохвалците? Но тие, освен що в това време не бяха тука и нито известие някакво имаха от работата, която се вършеше, ами още между них имаше и противници на своята народност. Така например един от нашите учени, който по-сетне и учителствува няколко години в града ни и който и до самата си смърт безстидно се хвалеше, че той е бил единствений в Охрид родолюбец, който пострадал уж за народа, тъй като той се трудил да го избави и го избавил от гърцизма — «побългарил съвсем погърчений Охрид», както казва в автобиографията си, той, казвам, на 1860 год. в Атина, където беше отишъл втори път да следва, дотолко беше противник на своята народност, щото пълнил е атинските гръцки вестници с противославянски статии, омраза и отвращение дишащи против славяните въобще. [*] Но за него другош повече, а да дойдем на предмета си. Според мене нито проповядвал им е някой, нито имали са нужда от проповеди, нито пък ги е подбуждал друг, освен самото им българско чувство, българский инстинкт. Защото тие, като българи същи, бивали подбуждани от самите тогашни благоприятни обстоятелства, следователно, тям и похвалата принадлежи, че си запазили дотога народността и че тога умели да се възползуват от обстоятелствата; а всекое притязание от страна на когото и да би било другого, било би чисто шарлатанство, цел имеюще частен свой интерес, да унизи и нащърби народното достойнство. А такви лица, за жальост, не липсвали са от сцената.

 

96

 

 

учителските си длъжности още и длъжности на прошенописец.

 

Макар и да се снабдиха охридските църкви, както и църквите на повечето села, с църковнобългарски книги, славянский език обаче не така лесно и непосредствено се въведе в них, а постепенно и малко по малко — неусетно, така да се каже. В противен случай можеха да станат спречквания и скандали между народа, каквито и станаха отчасти от страна на някои престарели в църковното пение певци и свещеници, които в такъв случай следствено беше да се лишат от дотогашнето си удоволствие да пеят и служат по гръцки, тъй като според възрастта не беше им възможно да се научат българско четмо. Тога тие, с които непременно щеше да се съдружи и Стефания, щеха да надигнат юрултии и междуособни разпри, както стана по-сетне, вследствие на непредвидливите и безразсъдни постъпки на водителите и неумението им да водят осторожно народната политика, та образуваха се две несъществующи дотога партии — чисто българска и гъркоманска, които големи злини и неизцерими пакости нанесоха на епархията и които, по злощастие, съществуват и днес за голяма народна щета.

 

Съвършеното и всецяло въвеждание на българский язик в църквите стана след няколко години, откак постепенно се приготвиха четци и певци, а най-после и някои свещеници.

 

Описаното дотук стремление към въвежданието на българский язик и съвременното пораждание на владичкий или църковнобългарский въпрос в Охридската епархия взаимно си пома[га]ха едното на другото, взаимствувающи си едното на другото кураж и сила. А тоз последний въпрос ево как се породи къде края на 1859 година:

 

Покойний Д. Миладинов още преди една година, когато учителствуваше в Кукуш, взел беше, поради владичкий тамошен въпрос, писмени сношения с архимандрита тога Партения и с царските в Цариград първенци, особито с покойнаго Илариона Търновский, тога Макариополский. [1] Когато Д. Мила-

 

 

1. В същето това време и от същето място Д. Миладинов беше се опознал лично или писмено с много важни руски личности като с Г. Севастиянов, който беше посетил тога Св. гора, с А. Рачинский, после руски консул във Варна, който на 1858 г. беше посетил Кукуш; с Василя Чолаков, който съще и в същето време беше дошъл в същий град, и с много други. [*] Той водил беше кореспонденция и с някои руски графове. Съще и с руский в Шкодра консул. Всичката му тая кореспонденция, по негово надмигвание от стружкий правителствен дом, изгоре я баджанака му Кръстан Лазаров на 16-й февруарий 1861 год., когато, предаден от владиката, биде уловен у дома му, както подробно е описано в книгата ми «Материали за жизнеописанието на бр. Миладинови и пр.»

 

97

 

 

динов около конеца на мес. юния 1859 г. дойде си от Кукуш в Струга, на 20-й августа същата година се услови за учител в родний си градец. Около същето това време (не помня точно кога) върнал беше се от Цариград и охридский владика Йоаникия, болен от сърдешница и без никаква надежда за оздравяние.

 

Случило беше се, та около 25-й ноемврия същата година Д. Миладинов да падне на разговор с охридския лекар, пок. Анастаса Серезлия, родом грък, но никак не и противник наш, за здравето на владиката. Лекарят, макар и не специалист, а опитен само, казал му, че тъкмо след един месец, т. е. на 25-й декемврий, владиката ще умре непременно — маслото му догоряло вече, та тога ще изгасне кандилото, както и действително на той ден умря. Д. Миладинов, като взел, види се, това лекарово предричане за основателно, писал бе в Цариград до поменутите свои приятели, че охридский владика няма да живее за дълго време, и поискал, разумява се, нужните инструкции. Приятелите му от Цариград немедлено писали му потребното и го упътили как да се постъпи в тоя сгоден случай. И така явно става, че владичкий или църковний въпрос за Охрид скроен и зачат беше между Д. Миладинов в Струга и Охрид и между приятелите му в Цариград.

 

Според лекаровото предмесечно предсказвание тъкмо на 25-й декемврия, на Рождество Христово, на 2-й час пред пладне по турски, владиката Йоаникия умря; а преди още да се погребе, охридските първенци прибързаха още на същий ден да известят Патриархията за смъртта му и да я молят за наследник негов да им прати родом българин — с писмо от съща дата подписано само от по-първите първенци. [1] Щом Д. Миладинов

 

 

1. За наместник на покойния владика оставаше протосингела му Антим, по-сетне дебърский и велешкий гръцки владика, който през цялото течение на владичкия в Охрид въпрос, даже и до самото Мелетиево в епархията ни пристигвание, държеше с народа против бъдащия си господар — митрополита Мелетия, против когото и съвсем укорително се изразяваше: а то, знаем го, не от искрено към народа доброжелателство, а от лукавство и за свой интерес — да му се препоръчи, да добие симпатията и благоволението му, да го привлече към себе, за да някак него да изберат за митрополит на овдовялата Охр.[идска] епархия. По-последното му поведение, след дохожданието Мелетиево, оправдава нашите предположения. Той същий в предаванието Д. Миладиново игра голяма рол, за което се каза в животоописанието на последния. Този изверг, родом албано-циганин от гр. Берат (майка му била циганка), не е бил никак и в нищо по-долен от събратята си гръцки владици, както това се доказа по-сетне, особито във време на насилственото си в Дебърската епархия владикувание, където, при другите си злодеяния, не се спря и пред безчеловечното убивание на екзархийский там наместник архимадрита Теофила, когато пожертвува посредством подкупени дебрани. Най-обикновените му и характерични качества на тоя злодеец Антима бяха безстидните му лъжи и лисичи подмилквания. . .

 

98

 

 

беше чул за смъртта владикова, незабавно утринта отрано пристигна в Охрид и заедно с нас убеди първенците, особито бр. Манчеви, или по-право, споразумяхме се с них да се пише и второ писмо до Патриархията, с което да ѝ се иска владика, родом българин, според предварително някое нейно обещание, което била дала на българите първенци в Цариград, че когато овдовее някоя българска епархия, да не праща там грък владика, а българин. Следователно, на това основание Д. Миладинов препоръчваше за кандидат покойния Илариона Макариополский или Авксентия Велешкий. На 27-й същий месец писа се второ писмо до Патриархията с горнето съдържание, с което сир. се искаше: бъдъщий за епархията ни митрополит да бъде българин, като същевременно предлагаха се за кандидати горепоменатите две лица т. т. в. пр. Иларион и Авксентий. Писмото, подписано от всичките първенци и от самаго Стефания, немедлено се изпрати до Патриархията. Писмата съчиняваше многозаслуживший тога гл. ел. учител г. Я. Стрезов, а преписвах ги на чисто аз.

 

На 30 декемврий писа се и трете писмо, по-обще и по-обширно, в което за кандидат се прибави и трете лице, н. в. пр. Антим Преславский, после Видинский, а напоследне и пръв екзарх българский. [1] Подир това писмо, но със същий дух последва-

 

 

1. Тие три лица бидоха препоръчани за кандидати от Д. Миладинови, и приети за такви от страна на някои от нашите първенци по следующите причини:

 

Т. т. в. пр. Иларион и Антим като учени и достойни мъжи, а н. в. пр. Авксентий Велешкий, като богаташ и престарял, който скоро можеше да умре, та да остави богатството си в Охрид. На основание на таква само надежда известний Стефания, който беше обогатен от владички пари, може да склони и да подпише писмо до Патриархията за българин кандидат, от което другите първенци бяха свободни и искрени.

 

99

 

 

ха и други още писма, както и от цялата епархия. [1] Всите по тоз въпрос писма се провождаха в Цариград до охридските там търговци кожухари, именно до братя Я. Паунчеви и до бр. Д. Манчеви, особито до последните, които и с особени градски пълномощни писма упълномощаваха се за епархийски представители пред Патриархията или, в нужда, и пред Високата порта.

 

Изпомежду това време пристигна в Охрид изпроводений от Патриархията делегат, великий архимандрит, за да прибере вещите на упокоенаго митрополита Йоаникия. Когато дойде, той най-тесните сношения, разумяза се, имаше със Стефания, който и във всичко го ръководеше. На отиванието му направи се друго, четвърто или пето, чини ми се, писмо със същето почти съдържание, с едно само изключение, че вместо Антима, както беше в по-прежнето писмо, в последнето, по Стефаниова диктовка, се тури за третий кандидат един грък, Григорий Хийски, по-сетне Ираклийски. Това биде Стефаниова игра, а може би и по внушение на дошлий великий архимандрит, и то под извет, че бил много учен и за да не би да се докачела Патриархията, като сме туряли трима кандидати всийте българи. Но беше чудно: как така лесно нашите първенци склониха да подпишат такво писмо, без да се сетят в каква яма се втургваха и без да помислят, че Патриархията в такъв случай непременно щеше да назначи того последняго гърка, без да могат отпосле да възражават нещо против таквото назначение, и така, гонимата цел за български владика щеше сама по себе да пропадне и да се уничтожи? Но лукавщините Стефаниови и лисичното му поведение бяха всемогъщи, против които нищо не можеше да противостои, та чрез тях той може да ги претърколи и да ги склони да подпишат. Ние обаче с Я. Стрезов (пок. Д. Миладинов не беше тука, та не знаеше нищо от тая сплетня), не трябва да се хвалим, усетихме приготвуваната на гражданите примка, та се хитрихме как неусетно да я развалим

 

 

1. Пет от тия писма обнародвани са вече в Мсб. [*], кн. 10, а на други още няколко копията, запазени у мене или у съчинителя им г. Я. Стрезов, дадоха се тоже на Мсб. за обнародвание.

 

100

 

 

и осуетим. Измислихме прочее и се споразумяхме да мълчим н да се преструваме, че нищо извънредно не ни интересува и нищо не разбираме от Стефаниовата игра, догдето турим на ръка горнето писмо подписано. Когато то, приготвено от нас, се подписа от всички присъствующи в събранието, трябваше да се даде на поща. Общински разсилен нямаше. Тога аз като по-млад се показах най-усърднийт да го предам сигурно. Взех го да го занеса уж и тръгнах да отида на пощата; но вместо да го предам на нея, аз го скрих у джеба си по-сигурно, а на подавателите ми първенци казах, че го предадох по принадлежност здраво и читаво, без никой да се усъмни в нещо. [1] (Глупци, че не го дадоха препоръчано, та да ми искат пощенска квиганция! — Нищо. Божий пръст.)

 

Около мес. марта или февруария, не помня добре, се приюти обще епархиално прошение, което се подписа от цялата епархия с 12 000 подписи и се потвърди с повече от 500 официални градски и селски печати. [2] Прошението беше съчинено пак

 

 

1. Това е третята ми хитрост, която съм употребил срещу Стефаниовите лукавщини, който в тоя въпрос, макар от немай-къде и да се преструваше, че е съгласен с гражданите в гонимата цел и споделяше уж техните желания и взглядове, но ние никак не можехме да вярваме в искреността му, понеже знаехме, че у него никога не е имало и не е могло да съществува искреност, а в овой случай не можеше да има нито вероятност даже за искрено чувство от негова страна, тъй като гонимата обща цел беше диаметрално противоположна на неговите народоцърковни убеждения. Та и заради това пок. Д. Миладинов много пъти, гледаещем и първенците ни да се доверяват на него, викаше: «Тоя человек не е искрен; той ви лъже; не доверявайте се на него, но дигнете знамето наяве, та който желае искрено, нека ви последва, а който е противен, нека се отдели от вас и ви се противопостави явно, за да знаете кой ви е приятел и съучастник, а кой неприятел и съперник!» Но гражданите или, по-добре, първенците, не виждаха за полезно да разцепват народа на две партии, а ласкаеха Стефания, както ги ласкаеше и той, догдето най-после ги изигра, както ще видим по-долу. Но пък и они изиграха своята рол и стигнаха целта си.

 

2. Замечателна беше народната ревност на охридското и на цялото епархиално население в тоя случай; всички с готовност и усърдие търчаха от всите краища на тая пространна епархия в центровете, а особито в Охрид, да се подписват и да подпечатват прошенията; всекой мислеше си, че настанала вече минутата на избавлението ни от гръцкото духовенство, и на сдобиванието ни със свое, народно, та нищо не щадеше за сполучванието на целта: ни време, ни труд, нито разноски. Подобно силно и единодушно стремление от страна на населението никога другош не се е запомнило.

 

101

 

 

от Я. Стрезов, но сега под диктовката на Стефания, а преписано от мене. Съдържанието му беше пак по същий дух с по-прежните, но неопределително касателно до кандидатите. В него се казваше, че искаме за владика едно от представените в последнето ни писмо за кандидати. Така диктува Стефания на основание на последнето писмо, в което се споменвеше и гъркът Григорий Хийский, без да подозира, че това писмо, на което се основавате той толко цвърсто и възлагаше всичките си гнили надежди, не беше в патриаршески ръце, а в мойт джеб; а да иска да спомене пак гърка в това обще прошение, боеше се да не би да срещне от някого препятствие, та да му се развали кроежът. А, от друга страна, и ние бяхме задоволни от това съдържание, в което не се споменвеше поименно никое лице, а само се препращаше с него читателят към последнето писмо. Защото, ако бихме поискали да се споменат имената на кандидатите, боехме се да не би лукавий Стефания сполучи да вмъкне между тях пак гъркът Григория; трябваше прочее да бъдем задоволни, тъй като бяхме си на здраво обезпечени откъм писмото, като знаехме, че последне писмо в Патриархията не беше отишло онова, към което, покроежа на Стефания, чрез общето прошение се препращаше тя и в което се споменвеше за кандидат и гъркът, а друго, предпоследно, в което се споменвеха за кандидати само тримата българи. Г-н Я. Стрезов осторожно в съчиняванието на общето прошение беше се предпазил от да спомене датата на послежнето писмо и то още повече ни осигуряваше.

 

Това малко и ничтожно повидимому явление имá големи и важни за целта ни следствия. Защото, като видя в общето ни прошение, че епархията ни при всичките диктовки на изпратений велики архимандрит и въпреки частните уверения от страна на Стефания постоянствува да иска, със заплашвания даже, един от тримата българи кандидати, наименовани в последното писмо, Патриархията разяри се и не искá никак да обърне внимание на епархийските горещи желания и на общите просби и понизни молби, а съдрала, казват, общето ни прошение на две половини като И. Христовийт хитон и изпъдила навън представителите ни между които най-отличен беше пок. Йованче С. Манчев, учен и възпитан в цариградските гръцки висши

 

102

 

 

учебни заведения момък. Не стигаше това на Патриархията, а още, като напук на охридските епархиоти, назначи за владика в епархията им не поне някой непознат на християните там, а всеизвестний им за злоупотребленията си бивши в Охрид Протосингел Мелетия, [1] когото преди няколко години, по при-

 

 

1. Пок. Д. Миладинов, когато се научи, че Патриархията назначила за епархията ни Мелетия, когото народът мразеше дотолко, щото нито името му можеше да чуе без отвращение, зарадва се много, не че го любеше, а защото в това назначение съглеждаше продължението на народното упорство против Патриархията и по-широкото развитие на въпроса, чрез който надяваше се да се достигне до сполука на по-висока цел. «Ако Патриархията беше назначила, казваше той, за владика някое неизвестно нам лукаво лице, то тога щеше да може то да замаже очите на повечето епархиоти и народний въпрос щеше сам от себе да пропадне; но сега, като назначила Мелетия, когото народът мрази и против когото изразил се е вече, че го не ще, то той, народът, докачен в честолюбието си и раздразнен от това, ще бъде всегдашен негов гонител, така щото владиката не ще може никога да се сдобри с него; а като омразата всекога ще бъде прясна, в един удобен час пак може да се дигне и да го изпъди, следователно, мислеше си той, народний въпрос няма да се прекъсне, догдето се достигне до желаемата сполука на целта.» И действително, ако беше се назначило за владика друго лице освен Мелетия; ако Патриархията не беше постоянствувала толко упорито, народът, задоволен отчасти, щеше да си утихне и въпросът щеше да угасне. Благодарение обаче на самата тая Патриархия, че със своето упорство сама ни послужи в това отношение. Тая истина едвай след много години се съзна от гръцкто висше духовенство и махна от епархията ни Мелетия, но тога вече беше много късно — «след дъжд качулка».

 

Доколко беше справедлива и заслужена или не омразата на народа против того Мелетия, става явно от кратко едно изложение на поведението му, което ще си позволим тук да направим.

 

Мелетий, родом грък от цариградското предградие Арнауткьой, человек неук, но красив и представителен; а, от друга страна, лукав и зъл како същ фанариотин, дойде за пръв път в града и епархията ни заедно с охридскнй митрополит Дионисия като негов протосингел, който в случайно отсътствие на митрополита управляваше вместо него митрополитските работи или пък като негов наместник представяваше го в Ресен или в Крушово, където повечето време и пребиваваше. На последните години от Дионисиевото в Охрид пребиваване Мелетий биде възведен на епископский чин, с титла Велицкий епископ, което може да послужи и като едно от доказателствата, че Белица или Белица, втората св. Климентова епископия, не била вън от днешната Охридска епархия, във Велешко например или в Струмничко, където напразно историците я търсят, а вътре в самата тая епархия, в местността на днешните села Горня и Долня Белица и Велеща, на запад от Струга. Мелетий във времето на протосингелуванието си в Охридската епархия освен блуднический си живот, който излишне считам да излагам подробно, представляваше лице на същ «кърджалия» — притесняваше и грабеше народа немилостиво, взимаше му покъщнината, ако би някой не бил в състояние да му заплати справедливата или несправедлива владичнина. За венчание изискваше и взимаше неимоверни суми, само ако би да се появело някое като мало-много съмнително сродство. Инак беше още и безчеловечен и немилостив злодей и предател, с една реч, същ зъл човек. За доказателство на алчността и ненаситността му в злато и българска кръв стигат ни два само примера: а) в село Мишлешово за едно съмнително уж венчило взел, според едни, 4000 гр., а според други — 8000 гроша; б) предаванието и погубванието както на пок. Д. Миладинова, така и удушванието на дебърский игумен Илариона в Ресен изключително на Мелетия се дължат, както подробно е изложено в книжката ми «Материали за животоописанието на бр. Миладинови». След възведението си на епископский чин Мелетий взе да интригува и против стареца си Дионисия, вследствие на което и биде проводен в Босна, като изпълняющ длъжността на зворничкий митрополит, който по подобни, види се, владички злоупотребления, бил временно вдигнат от епархията.

 

103

 

 

чина на интригите му и на злоупотребленията му, чрез които беше опятнил той повече митрополита си Дионисия, прехвърлила го бе в Босна като наместник на зворничкий митрополит.

 

В назначението негово имал бил пръст и Стефания, комуто, както тога се говореше, обещал бил 200 лири, както и се доказа по-сетне и както трябва и да е вярно, защото той, Стефания, за пари беше готов и татка си да продаде, както другош не му биде срам заедно с майка си, заради владиковото наследство, да продадат официално собствената си чест.

 

Епархиотите ни, щом като се научиха, че Патриархията не счита за нищо всеобщите молби на цяла една епархия и назначава ѝ за владика онова съще лице, което преди няколко години било изгонено из нея заради злоупотребленията си, тие немедлено протестираха пред Патриархията, а съ[ще]временно известиха ѝ с писмо от 4-й априлий 1860 год., че се отказват от нея, в това съще време, когато и българските представите-

 

104

 

 

ли от другите български епархии, заедно с цариградските, биха се отказали от нея официално. [1]

 

В това време народът се въодушевляваше от идеята за възобновлението на Охридската независима архиепископия или, както я наричат местно, Охридската патриаршия; всякой напомнюваше си и си въображаваше какво е било в онова златно иреме, когато тя съществувала. И дотолко бяха уверени, особито гражданите охридски, щото не виждаха големи мъчнотии и препятствия за възобновлението ѝ. Но колко тие бяха излъгани в надеждите и предположенията си, показа им многогодишнето протакане на българский църковен въпрос и още по-многогодишните трудове, които бидоха нужни, догдето да се сполучи не възобновлението на независимата Охридска архиепископия с всичките ѝ епархии, а само присъединението п. Охридската епархия под ведомството на съставившата се отпосле Българска екзархия.

 

Същевременно охридските епархиоти отправиха се с писмо до представителите си в Цариград, с което писаха им да прекъснат вече всекое сношение с Гръцката патриархия занапред, и ги упълномощиха да се присъединят към представителите от другите български епархии и задружно с них да искат от т[урското] правителство възобновлението на Охридската независима архиепископия. С писмо с подобно съдържание охридяните се отправиха и до цариградските българи или български представители. (Виж Мсб., кн. X, с. 578.)

 

Справедливостта изисква да се спомене тук, че най-деятелно участие в следванието на тоя църковен въпрос в Охрид е взел и най-много е работил по него елинский тогашен учител г. Я. Стрезов: той съветваше гражданите и първенците, той ги подбуждаше; той ги насърчаваше; той ги предпазваше от

 

 

1. От три документи, с които можах да се сдобия по-сетне, именно първо, едно пълномощно от страна на охридчани до съотечествениците си търговци-кожухари в Цариград с дата 12-й март 1861 г.; второ, един протест до Патриархията против Мелетия от страна на същите с дата: 15-й март 1861 год.; и обнародваното в Мсб., кн. X, пълномощно до българските в Цариград представители с дата 9 априлий 1861 год., доста ясно се доказва, че охридчаните се отказаха от Патриархията не само през априлий 1860 година, както по-горе е казано, а и през същий месец на идущата 1861 година. На 4-й априлий 1860 г. протестираха пред нея за Мелетиевото назначение и следваха да се оплакват до идущата година, когато и се отказаха вече съвършено.

 

105

 

 

интригите и лукавствата Стефаниови, с една реч, той водеше, така да се каже, народното дело. Той съчиняваше писмата, каквито и да би били те и за когото и да би били, с една рядка осторожност, а аз, като краснописец, преписвах ги само. Често обаче и пок. Д. Миладинов, който управляваше делото в Струга, дохождаше в Охрид, та тога всите задружно се съветвахме и споразумявахме. [а] От друга страна, аз като по-млад (едвай 25-годишен) вършех принадлежащата ми се част от народната длъжност и търчах нагоре-надолу, където би било нужно. [1]

 

Патриархията, без да вземе във внимание нито прежните ни прошения, нито последния протест, проводи в епархията ни същаго Мелетия тъкмо за Възкресение на същата 1860 година. Със същий параплув, с който дохождал той, случило се бе да се връща от Цариград и Христо Манчев, комуто, като се разговарал с него, за да го привлече към себе, обещал му бил

 

 

а) И ние, кажи, всички тога бяхме гръцки учители, а работехме неуморимо за българската идея, както и другаде мнозина наши другари. Но чудно и дивно как днес високопостоящи лица в България, в числото на които влизат и висши законодатели, не рачат да признаят техните услуги по самата причина, че били учители на гръцки язик, без да вземат в съображение, че именно на тези гръцки учители дължи се главно възражданието на българщината в Македония, за да не кажем и другаде из българското отечество. Какъв беше например самоковский К. Фотинов? Нели беше елинист и елински учител в Смирна? Елинската му грамати[ка] го доказва. При все това, нели в Самоков се издигна паметник в негова чест и му се направи юбилей? Съще и мнозина други като него. Ами Д. Миладинов, нели е учителствувал цели 30 год., от 1830 до 1860 год., все на гръцки, а само една година, тъкмо пред уловението и опропаствението му, учителствува на български? И нему нели се прави 25-годишни юбилей, а и улици на негово име фигурират в българската столица? Защо прочее тям да се признават услугите, макар и като гръцки учители, а на други, подобни тям, да се отричат? Толко ли късогледи и непризнателни ще се покажем ние, свободните от двойното иго българи?

 

1. Между охридските първенци и пок. Д. Миладинов служех аз като съединителна чърта. Това потвърдяват тристата мои писма, найдени у покойния, когато биде уловен и отведен с них в Битоля, където при изследванията му три пъти били прочетвани в хукюмата, но, слава богу, нищо компромитирующе в них не се намерило. Съдържанието им беше все по владичкий въпрос, писвано с всекоя предпазливост.

 

106

 

 

200 лири; [1] но Хр. Манчев не рачил за пари да предаде народа си, както по-сетне направи Стефания. Овой последний, макар още отначало и да не беше искрен в работанието по владичкий въпрос, откато се научи, че се назначи вече Мелетий, той почна да противодействува на народа малко по малко по-открито и по-деятелно, като привлече към себе и някои от второстепенните първенци, именно Андроника поп Стефаниовски, Коста Белев, Христа Капчев и Христа Танчев, които ги стори свои мекярина. Той още отначало на въпроса бил е споразумен писмено с Мелетия, но тога не можеше що да прави, защото целий народ в града и епархията беше на противно мнение; а сетне, откак се назначи Мелетий и дойде вече в епархията, трябваше явно да му помогне, за да се установи и укрепи в епархията.

 

Когато дойде в епархията ни, Мелетий не тръгна право в столний град Охрид, по обикновеному, където знаеше, че народът не ще да е възможно да го приеме, а една седмица застана в Ресен, където имаше повече привърженици, и поседе там, догдето предварително да се споразумее със Стефания за начинът, по който ще може да влезе в Охрид. В това време Стефания чрез своите оръдия работи в града ни деятелно, за да убеди гражданите да приемат владиката, когото, като дошъл вече в епархията, не ще сме могли, казваше той, да го не приемем, тъй като той бил снабден с царски ферман, на който трябвало да се покоряваме безусловно; инак щели сме да се покажем непослушни на царската заповед и щели сме да се компрометираме пред царското правителство; аз поне не мога да го не приема — прилагаше той. Народът обаче не сакаше нито да чуе от подобните негови бабешки приказки, а като еднъж викна: «нейкиме го», тамо и остана. Най-после реши се да му се проводи от страна на народа кметът (коджабашията) Христо Танчев с писмо, с което да му се каже, че народът го не ще, та да се не осмели да дойде в града, защото в такъв случай последний може да излезе из границите на търпението, та да му злостори нещо, за което никой не ще може да вземе върху си отговорността. Но лукавий Стефания и тук изигра първенците ни чрез лукавщините и хитруванията си. Той ги уплаши, че такво писмо било опасно да се дадело в ръцете

 

 

1. На това време казваше се, че и пок. Александър Екзарх, редактор на тогдашний български в. «Цариградски вестник», взел уж от Мелетия 200 лири. Но доколко този слух беше истинен, не можем да знаем.

 

107

 

 

владикови, а по-добро, по-предпочтително било би, казваше им, да му се кажело устно. Първенците склониха на последнето и проводиха в Ресен при владиката Христа Танчев, за да му каже уж да не дохожда в Охрид. Но проводений, бидеещем мекере Стефаниово, вместо да му каже, според както беше натоварен от народа, да не дохожда, а той, споразумен предварително с патрона си или по-добре научен от него, съветва владиката как и по какъв начин може да дойде. Това ние усещахме и предвиждахме какво ще стане, но не можехме какво да правим.

 

И действително след няколко дни, на Томовата неделя, Мелетий пристигна в Охрид, съпровождан и обиколен от десет души правителствени суварии (конни стражари). Народът не само не излезе да го посрещне, но нито се помръдна някой от мястото си, където би се случило да бъде (вън от горня порта често пъти мнозина граждани обичат да си поседват и да си правят старчески мохабети), когато владиката минуваше. Само поменутите три-четирма Стефаниови мекерета, а чини ми се и един свещеник, излязоха да го посрещнат. Св. Климентовата митрополитска църква предварително и нарочно беше затворена, за да не може да влезе в нея; но силом и с измама взеха от църковните епитропи църковните ключове, та я отвориха и владиката влезе в нея заедно с всите въоръжени суварии, за да го пазят, нещо, което никой път и никога не се е слушало да стане — друговерци, и то въоръжени, да влизат в църква и даже до олтаря и вътре в него.

 

Както и да е, оттам Мелетий се отправи в митрополията, където никой не отиде да му рече «добре дошъл» освен три-четворицата Стефаниовци с предводителя си начело. А откак една седмица поседе в Охрид, той отиде си пак в любимия си гр. Ресен и шест цели месеци не се повърна назад в столицата си, освен един път, чини ми се, през лятото, и то за 2—3 дни, когато бе дошъл битолский валия Абдул Керим паша и когато скроиха опропастяванието на пок. Д. Миладинова. Охридяните прекъснаха вече всекое сношение с него, а подир една година и с Патриархията му и чекаха сполуката на целта си не вече от нея, а от изходът на общий църковен български въпрос, за извоюванието на която, както по-горе рекохме, съединиха се вече с представителите от другите български епархии и щеха навярно да сполучат, да се причисли сир. и Охридската епархия във фермана от 1870 г., който решаваше въпроса, ако след една-две години, по непредвидливостта на тогашните водители, не бяха се обърнали отново и повторител-

 

108

 

 

но към Патриархията, за да искат пак от нея заместванието на Мелетия. А това стана, защото тога нямаше го вече ни Д. Миладинова, нито Я. Стрезова да ги ръководят и предпазват от наличваните им примки. Тая необмислена постъпка на охридяните биде причина на много по-големи, по-тежки и по-дълговременни трудове и огромни разноски, догдето да се сполучи да добие епархията право да се присъедини под ведомството ма Българската екзархия, след трикратни повторителни истилями, според 10-й член на фермана, когато инак щеше да се запише в него направо, както стана с Велешката.

 

През течението на владичкий въпрос в Охрид ние църплехме надеждите за сполука и кураж из българските вестници, пръв от които яви се в града ни «Цариградский вестник», когото четехме с голяма охота (аз само и Д. Миладинов) и на гражданите разказвахме съдържанието му, а понякога и дописки пишехме, а особито Д. Миладинов по-често. По-сетне се яви и в. «Дунавский лебед», издаван тога в Белград от пок. Г. С. Раковский, с когото по един непредвиден случай свързах и имах кореспонденция. От него получих даром по един екземпляр от издадените негови списания и вестника му «Дунавский Лебед», които бяха в състояние да разпалят с народен ентусиазъм не само мене, а и всекой българин, който би ги прочел, особито поемата «Горский пътник» [1] превъзходствуваше в това отношение. И същий Методий Кусев, н. пр. св. Велицкий, а сега Старозагорский, [*] на тях книги дължи народнийт си ентусиазъм, както ще се каже другаде. Но пък, от друга страна, от них на два пъти паднал съм в опасност да пострадая, еднъж Охрид, предаден от вл. Мелетия за в. «Дунавский лебед», през месец ноември 1860 год., а другош в Прилеп около 1864 год., предаден от някой си Жоржикия, едренский католик, който служеше в Битоля като муавинин или, по-добре, шпионин при валията. За това последне предателство другаде по-пространно ще говора, а засега нека изложа първото.

 

Когато владиката Мелетий се установи вече в Охрид, макар и против волята народна, както се каза, около есента на 1860 год., аз получавах чрез местната поща в. «Дунавский лебед», без да зная какви следствия можеше да ми донесе той. Но благодарение, че в тие времена турците по нашите места спиеха

 

 

1. Един екземпляр от този «Горский пътник» намери се в книгите на пок. Д. Миладинов, когато тоя последний биде уловен, който навярно трябва да е способствувал немалко за осъждението му. [*]

 

109

 

 

още в това отношение и нищо не виждаха сами, догдето не им покажеше някой гръцки владика. По някое време прекъсна ми се вестникът и аз си помислих, че може от място да ми е прекъснат или пък и да е престанал да се издава. Но един ден, като случайно паднахме на разговор за български вестници с владичкия дякон, родом българин от Ресенско, той ми каза, че владиката получавал български вестник. Аз той час се сетих, че той вестник ще да е мойт, и задължих дякона да помоли от моя страна владиката да ми даде бройт от тая седмица. Дяконът, без да знае, разбира се, нещо от владиковата цел, както и аз, незабавно поисква му вестника. Но проклетий фанариотин злобно му отговаря, че оставил го бил на хукюмата, където по онова време обикновено се отваряше пощата, та ако съм го искал, можел съм да отида сам и да си го взема. Аз с всичката си наивност намислих да отида там и да си взема вестника, но внезапно дохожда ми една боязън и се стъп[ис]вам назад. От друга страна, като желаех да се не лиша от вестника, рекох да почитам някои от първенците ни и да поискам съвета им дали да отида на хукюмата за вестника или не. Попитах прочее пок. Коста Д. Манчев и Тасета Робев, двамата стари и най-първи граждани, първий хитър и опитен, а вторий богаташ, но прост, които, без никак да се усумнят, насърчиха ме да отида, като ми рекоха още, че като дохожда чрез правителствената поща, вестникът не може да е запретен от правителството, инак той още на граница[та] не би трябвало да се взима от турската поща, за да се носи тук. Можеш прочее да си го искаш безбоязнено — прибавиха ми. Убеден от техните думи и отстрашен чрез насърченията им, аз с всичкийт си ум отидох, та сам се клапнах в ступицата. Но слава богу, че предателството трябва да е било леко, колкото за подплашване, та лесно могох да се измъкна от бедата. Щом отидох в правителствений дом и се представих пред каймакамина Нури бега да му искам вестника, той ме попита: «Какъв вестник търсиш?» «Български!» — отговорих му аз. «А откъде ли дохожда той?» — повтори бегът. «От Белград» — отговорих му. Подир това, без да ми каже повече нещо за вестника, обърна питанието си на друга страна и ме попита: «Познаваш ли ти битолските даскали? — Манастир-даскаллари таниуръми сън?» «Хъ! — помислих си аз. — Сега свършихме работа! Що ми трябваше мене да дохождам тук, в хукюмата, да търся вестник? Що ми трябваше да се гнета самси в този вертеп и самси да се втикам в капана?» Битолските даскали, за които каймакаминът ме питаше, бяха оние осем души битолчани (Мина Бишта, родом

 

110

 

 

влах от Магарово, Коста Гьоршев, елински учител в Битоля, родом българин, но гъркоман, от същий град; Коста и Спасе поп Наумови, родом българи, гъркомани, учители в родний си град Битоля, и още четирима други, имената на които забравил съм), които пред малко време, около Димитровден на същата 1860 год., садриязаминът Къбръзли Мехмед паша, който обихождаше държавата, като мина и през Битоля, проводи ги на заточение, някои от които аз твърде добре познавах. А заточението им биде вследствие на предателство от страна на пелагонийски тогашен владика Венедикта, който ги предаде като немирници, приготвующи въстаническо движение против турската власт, каквото те и действително приготвуваха чрез учреденото в града елинско читалище, «Лески» наричано, членовете на което бяха немалобройни; а още и вследствие на една упоритост и строптивост, която показаха пред садриязамина, като в лицето му протестираха за едно убийство, станало там преди малко време. [1]

 

Ех, както и да беше, аз бях длъжен да отговора на последний въпрос. Но как да отговорех? Да кажех ли, че ги не познавам, когато ги познавах? — Трябваше да излъжа! А да изповяда[м] истината, боех се да не би да ме вземе и обвини като съучастник нихнин, та сетне?. . .Най-после в недоумението си аз предпочетох да скрия истината, ако не и да излъжа, нежели да се обвина, и

 

 

1. В същето това време и по предателството на същий битолский нладика Венедикта заточен биде в Азия и прилепский тогашен главен учител Йордан х. Константинов, родом от Велес, за когото другаде ще поговоря повече.

 

За поведението на садриязамина Къбръзли Мехмед паша към поданиците турци и християни при тая му обиходка и за резултата ѝ има много да се говори. Но като тук не е мястото за подобна история, нека ми бъде позволено две-три само заключителни думи да кажа. Догдето садриязамина не беше дошъл в Битоля, турците, уплашени, види се, от миналата Руско-турска война или съветвани от европейците си съюзници, бяха се укротили много, а християните бяха взели, напротив, да отърсват от себе турскийт страх, да стават малко по-свободни. Но откато той стъпна в Битоля и видя това състояние, даде делом и на турци, и на християни да разберат, че турците са владеюще племе, а последните тяхна рая и такви трябва завинаги да си останат, противоположно на едновремешния садриязамин Хуршит паша, и турите го разумяха, та и немедлено си завзеха препоръченото положение.

 

111

 

 

внезапно му отговорих: «Не ги познавам!» А каймакаминът тога за последен път каза ми: «Като ти не познаваш них, и аз не познавам твойт вестник; върви си по работата.» Слава богу, помислих си разтреперан, евтино откинахме, и като мълния изскочих из стаята, спуснах се по скалата и в по-малко от минута време намерих се на пътя за у дома си. Отговора на каймакамина, макар и да беше отрицателен и не така любезен, но той за мене биде двойно спасителен: едно, че се изплъзнах от ямата, в която от собствената си неопитност самси бях паднал; а друго, оттога се научих да бъда по-внимателен в подобни случаи и да си не дигам ногата сам и без необходима нужда да ме подковват. Оттога вече не потърсих вестника, а и писах даже на издателя му да спре пращанието му до мене като безполезен и му изложих причините.

 

През описваното тук време, сир. от 1859—1861 год., освен в Струга на 1857 год., в Кукуш на 1858 год. и в Охрид на 1859 год., никъде другаде по Македония не беше се появил въпрос за въвеждание българский язик в училищата и църквите (тук не е думата за ония места, откъдето той не беше изчезнал никога); а за искане български владици абсолютно никъде; нито съществуваше негде българско училище вън от оние места, в които изконни имаха си такви, и то и там първоначални само по най-старата метода. А нито в Ресен и в Крушово, макар и да принадлежаха и те на същата Охридска епархия. В Битоля тоже много по-сетне се отвори българско училище. За доказателство на казаното за Битоля има много доволни факти, един от които само ще спомена тук. Когато през мес. март 1860 год., всекий помни, цариградските българи се отказаха от Патриаршията, [*] казало беше се в българската църква слово, ако се не лъжа, от г. Т. Бурмова, което, напечатано на брошури, разпръсна се навсекъде, та и в Битоля, както и у нас в Охрид. Съще, когато след малко българските владици, покойните Иларион Макариополский, Авксентий Велешкий и Паисий Пловдивский, се изпроводиха на заточение, казаното от них във време на последнята им от народа раздяла увещание, напечатано на особен лист, достигна и до Битоля, както и у нас. Тие два документа братя А. Робеви от Битоля пратиха ми ги в Охрид да ги преведа на гръцки и преписани в няколко екземпляра, да им ги върна преведени, което незабавно и усърдно извърших; защото, според писмото на Робеви, там, освен що нямало български учител, но и никой друг, който добре да знае българский писмен язик. Но да се повърнем пак към охридските училища.

 

112

 

 

Първата ми 1859—1860 [1] учебна година се свърши на 1-й септемврий, а Стефания, в безкрайната си омраза и отмъстителнийт си дух към мене, пак търсеше причини да ме махне от училището, както ми направи преди няколко години; но не може, защото аз го предварих с една четвърта към него измама, за която обаче по-сетне скъпо ми отмъсти с друго зло, което ще видим другаде, но и аз му го не оставих неотплатено.

 

Когато влязох в събранието, в синодалната митрополитска стая, където бяха се събрали първенците, за да ме условят, аз употребих същето средство, което бях употребил при условяванието ми на по-прежната година. Като първенците ме попитаха за заплатата ми, аз поисках да ми се увеличи и казах им, че не мога да склоня на дотогашната, когато они, напротив, предложиха да ми се намали, защото така им диктували училищните средства. Тога Стефания провикна се пак с един повелителен към мене тон: «Ще седиш ли, даскале, на ланската плата?», и като се обърна към събранието, попита: «Що велите вие, честни господари?» Всите отговориха утвърдително. Той навярно чекаше от мене отрицателен отговор, за да ме нападне после и да ме изхока и с безчестие да развали условяванието ми. Но като усетих какво той кроеше, аз внезапно обърнах колата и отговорих: «Когато честното събрание видяло за благословно така, то и аз, като съгражданин, склонявам на неговото решение да остана и занапред на ланската си заплата.» Събранието се благодари от отговора ми и заповяда на училищните настоятели Коста Белев и Наума Хр. Снегаров да ми дадат съответствующийт контракт. Но они, последователи, както видяхме, Стефаниови, подбудени несъмнено от

 

 

1. Д. Миладинов учителствува в Струга от септемврия 1859 до априлия 1860 година; а тога, повикан в Цариград от българските първенци, биде проводен по Македония повидимому да проси помощ за построението на българска в Цариград (Фенер) църква, а на дело — да събужда народа и да го упътва към народното му съзнание, като му вдъхна народен дух и народно чувство, за което впрочем беше и извънредно способен. Обиколката му по Македония трая до есента, когато пак се завърна у дома си и пое учителската си длъжност в стружкото училище за малко време, тъй като наскоро го натиснаха неприятелските интриги от всички страни. Но да остава това; защото по това нещо доволно вече съм писал в «Материалите» ми за неговото и на брата му Константина животоописание.

 

113

 

 

същия, който никак не желаеше да остана там учител и занапред, не рачиха да ми дадат, извиняющи се, че тие само за до три месеци още щели да упражняват настоятелските си длъжности, подир които свършвал им се мандатът, а сетне щели да си дадат оставките. Заради това събранието реши исканийт контракт да ми даде градский кмет (коджабашията) Христо Танчев, като го потвърди и с общеградский (варошки) печат. Аз склоних и набързо отидох у дома си, написах контракта и прибързах да го представя кмету да го подпише и подпечати, преди той да има време да се споразумее частно със Стефания, който навярно не щеше да му позволи.

 

Като си взех контракта утвърден, аз утрината продължих си работата и следвах да я продължавам до свършекът на втората си тази учебна година — до 31 август 1861 год. Но проклетий Стефания, като не може да сполучи да ми отмъсти в условяванието ми, отмъсти ми по-сетне с препятствието си в изплащанието платата ми. Цяла тая година работих, без да получа освен една девета част (500 гр.) от платата си, и нея случайно някак, а за останалите осем части Стефания беше запретил кмету да ми ги плати. Цялата година молих и него, и други от първенците и прошения даже им подавах като на официални правителствени (!) лица, но никак не биде възможно да сполуча. Тога и владиката Мелетий беше се по-твърдо установил в града ни и работите в Охрид, особито след уловяванието и отвежданието на пок. Д. Миладинова, бяха малко поутихнали, народът, подплашен от Миладиновата катастрофа, беше замълчел и се потайваше, макар и да го не припознаваше, освен твърде малцина със Стефания начело, чрез които обаче владееше обществените заведения, следователно и ние, като обществени служители, бяхме и неволно принудени да му се повидимому покоряваме или поне да се показваме неутрални.

 

Молих прочее и него да подействува, за да ми се плати платата; но той ми каза откровено, че като насреди бил Стефания и той ме гонел, не било възможно да сполуча инак освен чрез давия, и то не тук, където турците и хукюматът не смеят от него да решат в моя полза, а в Битоля, където можеш, каза ми, да намериш и някой приятел — защитник. И то беше цяла истина. Защото аз чрез приятели се опитах да сондирам мнението по тоя въпрос и на правителствените лица (каймакамина, кадията, аазите и беговете), а и оттам изцяло получих същия отговор, който и от владиката: «Мадем вътре бил про-

 

114

 

 

мешан Стефания, ние никой не можем да ти помогнем — твоята работа може само в Битоля да се види». [1]

 

И действително след една седмица тръгнах за в Битоля, едно, според владиковия съвет, да правя давия за заплатата см, [2] а друго, за да търся служба другаде, тъй като за на същото място не можеше вече нито да се помисли; защото в това време пак беше преодолял над всички известний ни Стефания — той палеше, той гасеше, както казват.

 

Щом пристигнах в Битоля, най-първо се съветувах с някогашний ми по ланкастерската метода учител пок. А. Анести, който тога занимаваше секретарска и счетоводителска служба и правителственото окр. битолско ковчежничество. Той пък от своя страна ме препоръчи на пелагонийский митрополит Венедикта, който, откак му разказах целта и състоянието ми, каза ми първо да отида за учител в Прилепското гръцко училище, което отпреди един месец беше овдовяло, а после оттам да упълномоща някого да отвори процеса ми. Владиковите думи паднаха върху мене како мехлем на рана; защото аз аслъ и това желаех. Следователно, така и постъпих — отидох в Прилеп, разбира се, с негово препоручително; заех учителската си служба, а след малко упълномощих първо едного, а по-сетне другого по процеса ми. Давията ми се отвори и трая две-три години. Подробностите ѝ считам за излишне да излагам тук, а ще кажа само, че с помощта на приятеля си А. Анести и на неговите приятели, християни и турци, най-после, след големи затруднения, сполучих да си взема парите, макар и малко нащърбени.

 

Но тоя процес биде причина да ме намразят мнозина от обичащите ме по-преди граждани първенци; защото, когато се отвори процеса, 18 души от тях — градските старейшини, всред зима бидоха доведени в Битоля, за да дадат ответ на искът ми, а само Хараламбий, Стефаниов по майка най-мал брат, и Андроник Зарчев не дойдоха, защото Стефания и Андроник Зачев в лукавщината си още на първото поканвание в Битоля

 

 

1. Ето факти, които потвърждават казаното от мене за влиянието и силата на Стефания, че от него се боеха не само християните граждани, ами и самите турци, аги и бегове.

 

2. Не съм бил само аз, който съм бил принуден да прибягвам до подобни крайни мерки. Имало е пред мене и мнозина други, които съще пострадали и които, мисля, споменал съм другаде.

 

115

 

 

припознаха правото ми, което по-преди не щеха да припознаят, че града ни действително ми дължи.

 

Като свършихме дотук, не би било зле, мисля, да спомена мимоходом още нещо за уловението и пострадванието на пок. Д. Миладинова, което стана на 16-й февруарий 1861 год. Мимоходом, казах, затова, защото за него по-подробно съм писал в «Материалите» за животоописанието му, а тука не трябва да пропусна, че в тоя случай заедно с него бедствувах да пострадна и аз. Съучастникът на Д. Миладиновото опропастявание, Стефания, незадоволен само с една жъртва, турил бе намерение в същата беда да хвърли и мене, млад и зелен, едвай 27-годишен, но не смеял, види се, от народа, да не би да навлече върху си общето негодувание, от което много майсторски се предпазваше. Когато съпругата на Д. Миладинова отиде да му се моли, за да помогне уж за спасението на мъжа ѝ, той гърделиво и съвсем немилостиво изревал ѝ: «Той (мъжът й) отиде; за него чаре няма вече; но кажи на това куче, зета ти (разумевающи мене), да си седи мирно на гъзът, защото, ако му турам един пръст, ще дигна и него на възбог, по облаците, како мъжа ти!» Теща ми, като чула тие заплашителни и безчеловечни думи, гръм я удрил по главата, та в несвест излязла от дома му и като пиена кокошка едвай сполучила да се докопчи до нашата къща. Щом влезе у нас, помня като сега, хвърли се колко беше дълга и широка всред стаята и с мъртовешки охкания извика: «Ох, леле, що ме нашло мене, сирота! Мъж ми отиде, но пази се ти барем, синко (обращающа се към мене), да не патиш и ти същето! Това ми казаха у Зарчета, това ми рече и проклетий Стефания!» [1] Тога, уплашен, аз се

 

 

1. Замечателно съвпадане е, че Стефания е бил ученик на пок. Д. Миладинова, а той пък после биде най-деятелнийт съучастник в опропастението му — стана негов предател, подобно на Юда Искариотски, който предаде учителя си Исуса Христа. Трябва да има човек Искариотско сърце и Юдино поведение, за да се реши на подобно едно злодейство. А по-чудното, че след 23 години от това приключение Д. Миладиновата дъщеря г. Царева, възпитана в народний дух, в Русия [а], се омъжи за братовчед на бащиния си предател и опропастител на фамилията му, казвам, за Н. п. Алексиовски! Какво променение! Какво незачитание! Друго едно: владиката Мелетий опропасти Д. Миладинова, а след 2—3 години съпругата му Димитра и тя, заедно с втория си зет Г. Икономов от Струга и И. Евров, народен съмислител и състрадалец даже отчасти на Миладинова, поклониха се Мелетию и десница му целиваха от пусти инат и за да надвият на цялото почти българско в Струга население, което против волята на владиката искаше в училището да ги замести със собствен български учител, Д. Македонский! Къде прочее остана скъпата кръв на приснопамятнаго народнаго поборника Д. Миладинова?! . . .

 

a) Едничкото възнаграждение от страна на русите към пок. Д. Миладинова за неоценимите му в полза на славянството подвиги биде това, дето по посредничеството на руский в Битоля консул А. Хитрово и на руски разноски биде на 1866 проводена и изучена в Киев втората му дъщеря, Царева. При това същий консул на 1863 г. чрез мене помогна на бедната му фамилия с пет (5) руски империали.

 

116

 

 

приготвих да бягам в Сърбия; но голямата и люта зима, която през тая година върлуваше, ме уплаши още повече, та останах у дома си, но, разумява се, живущ заячен живот: да не би днес или утре ме снамери подобно на Миладиновото добро (!).

 

Едно още важничко да спомена, станало с мене през 1860 г., та да свърша тая глава.

 

Казах по-горе, че още на 1854 г. бях записал няколко народни песни, но от нямане време бях изоставил пак; а през поменутата 1860 год. даде ми се случай да поднова пак събиранието им и да го продължа, догдето набера едно огромно количество от них с намерение в едно удобно време да ги издам чрез печата, както и направих през последните години, от 1891 до 1892 година. Един ден в ръцете на К. Робевите деца в училището съзрях една българска книга и полюбопитствувах да вида. Но колкава биде радостта ми, когато, като я разгърнах, видях, че тя беше сбирка от български народни песни, събрани и издадени през същата 1860 година от многотрудившийт се С. Верковича, [*] когото за пръв път бях виждал на 1857 год. в Струга, заминуваещи оттам. Оттога како силен пламен ма запали сърцето ми и още от същий ден започнах пак да събирам песни и следвах събиранието им както в Охрид, така по-сетне в Прилеп, в Кукуш и където другаде можах. В последний град имах случай да се снабда и със сборника на подобни народни песни, събрани от бр. Миладинови, които още повече ме насърчиха. Но аз не се задоволявах само с песните а в коша си втурвах каквото друго народно да срещнех — пословици, гатанки, приказки, предания, обичаи, наименования, описания на местности, сбирки от наши и чужди думи и пр., и пр. [1]

 

 

1. Лицата, които, както и да било, са ми помогнали в събиранието на тия народни старини, наименовани са вече в предговора на издадений ми почти сборник.

 

117

 

 

Наконец, въобще да се каже, описваните две години на учителствуванието ми в Охрид могат да се сматрят като начало на народното събуждание и народното движение в епархията ни, която постепенно последваха и другите македонски епархии, така щото, като се почна от 1858 год. в Кукуш, а на идущата 1859 г. искрата прехвръкна в Охрид, оттам народнийт пламен се раздаде и разпростря по цялата област, та изгоря и съсипа дотогашнето владичество на гърцизма и гръцкото висше духовенство, а възстанови и закрепи у българите ѝ жители собствената им народност, собствената им писменост, народното самосъзнание, народното им църковно самоуправление.

 

Забел. През 1861 година Коста Белев, нов чорбаджия в Охрид, обогатен чрез не дотолко почтени средства, по побуждение, както казваха, на Стефания, биде убит от турчина Ахмеда Зекьов, деня на пладнина, в местността Студенчица [1] пред многобройно избор множество граждани, събрани там на угощение.

 

*

 

За подкрепление на изложеното в тая глава по владичкий въпрос не ще бъде, мисля, излишне да прибавя в оригинал и в превод някои от прошенията и пълномощните писма по тоя въпрос, освен ония пет, които са обнародвани само в оригинал в кн. X на Министерск.[ия] сборник и на които тук притурям само превода.

 

Забел. Казаните тук документи дадени са за обнародвание в същий Мсб. п, чини ми се, ще бъдат напечатани ако не в книга XIII, а то поне в някоя от по-сетнешните (и вече са напечатани). [*]

 

 

1. Местност увеселителна в Охрид, на югоизток от града, на подножието на планината Летница, снабдена със сенки и студени изворни води, от които добила и името си. Това място било заградено и украсено, водите му разпределени на вадички и хаузи от известний охридски управител Джелядин бега.

[Previous] [Next]

[Back to Index]

Стр. 96*. В случая Шапкарев пресилено и неоснователно критикува и напада, макар и анонимно, Григор Пърличев.

Стр. 98*. Вж. за това по-подробно у Ив. Xаджов, Ал. В. Рачински за братя Миладинови — Училищен преглед, 1932, кн. 1, с. 102—119.

Стр. 100*. Под инициалите МСб. (Министерски сборник) се разбира «Сборник за народни умотворения, наука и книжнина», който започнал да излиза през 1889 г. като издание на Министерството на народното просвещение (до кн. XVIII — 1901 г.) След това изданието се поема от Българското книжовно дружество (по-късно Българската академия на науките).

Стр. 109*. Поемата «Горский пътник» на Г. С. Раковски била издадена през 1857 г. в Нови Сад.

Стр. 112*. Има се пред вид т. нар. великденска акция (3. IV. 1860 г.) на българите в Цариград, чрез която публично се провъзгласява отказването им от Гръцката патриаршия.

Стр. 117*. Сборникът на Стефан Веркович «Народне песме македонски бугара» бил издаден в Белград през 1860 г.

Стр. 118*. Документите, за които става дума, тук не се възпроизвеждат. Те са били публикувани от Кузман Шапкарев в Сб. НУНК, 1900, кн. 16—17, с. 912—925 под наслов «Документи по Възражданието. Нови документи по владишкия въпрос в Охрид през 1859—1861 г.». В ръкописа на Шапкарев тези материали са изпълвали седмата тетрадка (от с. 193 до 247), която днес се намира в НА на БАН, ф. 11, оп. 2, а. е. 69, л. 1—36.