I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ПЪРВА. 11-ГОДИШНО УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА ГРЪЦКИЙ ЯЗИК ОТ 1854 ДО 1865 ГОД. [1]
2. ПЪРВО, ТРИГОДИШНО УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ В СТРУГА [1], ОТ 1856 ДО 1859 ГОД.
От незапаметно време в тоя градец училище съществувало, а особито в последне време, откато се появил на сцената приснопаметний Д. Миладинов, родом от същий градец, то взело да се повишава, в което на няколко пъти учителствувал и същий Д. Миладинов, а по-после и негови някои ученици. [*] От това, види се, ученолюбието у стружаните всекога е било цветуще.
Ние нищо не знаем за състоянието на стружкото училище в предстогодишнето му време, а едно само можем да кажем с увереност, и то от устни разкази, както споменах и в началото на първата глава, че седъмдесет години преди да учителствувам тамо аз, в църквата и в училището тамошни служил е българский язик и че дедите на съвременните свещеници, а на по-старите от них и бащите не знаели да четат гръцки, следователно само по себе се разбира, че гръцкий язик бил тамо въведен нещо около 20 години подир паданието на Охридската архиепископия, именно около 1786 година.
Ревността към учението в Струга рано се е била развила, както се вижда от многото, съразмерно с жителството учени момци, които излезли от тоя малък градец, между които първо място държат покойните братя Хр. Миладинови.
За поддържание училищата си стружаните или по-право хлебарский еснаф стружани, живущи в Албания, а особито в Шкодра, бяха си съставили две особни каси, една — за главното, елинско училище, а друга — за първоначалното, с приходите на които да се поддържат тези училища, освен църковните приходи, които дохождаха като допълнителна част на
1. Описанието на гр. Струга намира се в особения ми сборник от описания на разни градове и местности в Македония, който е вече обнародван в I том на Сборника, издаден от Кн. бълг. дружество. [**]
70
училищний бюджет. След танзимата, [*] т. е. между 1830—1840 год., старата си църквица подновили са от основа и я напра-нили много по-голяма и великолепна, а около 1854 год. съградиха грамадно ново училище при старото, долний етаж на което да служи за помещение на взаимноучащите се ученици, , горний — за класно-елинско училище. За изучвание ланкастерската метода проводили бяха в същето време един свой съгражданин и дълговременен учител, бивши ученик на Д. Миладинова, Наума Хр. Хаджов, в Крушово при взаимноучителя Папия. Като беше се върнал, той пръв въвел в училището взаимноучителната метода. Той и дотога девет години наред беше учителствувал в същето училище като елински учител и като наустничар, но оттога вече като взаимноучител. Напоследне обаче съгражданите му забелязали у него недостатъци както в учебно отношение, така и в съучастие в партизанство помежду гражданите, от което се породила и траяла многовременна (1 1/2-годишна) борба между последните, разделени на два лагера или партии. От друга страна, очарованията от слуховете за добрий вървеж на охридските училища, в които учителствувахме ние, бяха подбудили противната на Хаджова партия стружани да решат, щото да извадят него И да го заместят с друг, по-способен. Гонението против него бе почнато и през м. февруария 1856 год. поканиха мене за негов заместник в стружкото училище. Но аз, едно, защото бях си на служба в охридските училища, а друго, че той, Н. Хаджов, имаше и яки защитници като Матета Дудулов, брата си Гьорета Хаджов, Йована Деребанов и др., които го крепеха, та гонителите му не могоха да сполучат. При все това последните, между които по-лични бяха Георги С. Чакъров, учен и влиятелен момък, Йован Евров, тоже учен и многогодишен учител, и Йован Кокошев или Куюмджията — коджабашия, не престанвеха от да го гонят чрез владиката Дионисия.
Тук му е мястото да се каже нещо за того Дионисия, охридский митрополит, който, гонен допреди малко от епархиотите си и повикан в Цариград от Патриархията, да даде уж ответ на обвиненията му, след пълна сполука върна се в Охрид победител около 1855—1856 година. А неговий протосингел, по-сетне епископ Велицкий, Мелетий, като се узна, че интригувал против своего митрополита, того същаго Дионисия, биде дигнат от Охрид и прехвърлен в Зворник (Босна) като митрополитски наместник в тая епархия. Но в преполовението на 1858 година и същий Дионисий биде преместен от Охрид в по-прежната му Кюстендилска епархия и заместен с
71
елбасанско-дирахийский Йоаникия, за когото повече ще говорим по-надолу.
Най-после, като се научиха, че в мес. май същата 1856 год. ние бяхме излезли от охридските училища и аз бях отишъл в Битоля да търся оттамо служба някъде, каквато и бях чрез приятели нашъл във Велес [1], но не бях още отишъл там по причина, че надлежнийт ми контракт не беше ми още дошъл потвърден от владиката, по тогавашний обичай, поради отсъствието на последния, стружаните, и преди да извадят от службата дотогашний си учител Н. Хаджов, дошли в Охрид и в мое отсъствие условили ме чрез вуйка ми г. Я. Стрезов за учител в градеца си по следующите условия:
1) Годишната ми заплата да бъде 3000 гроша.
2) Понеже не бяха още извадили предшественика ми учителя, то аз тога щех да постъпя в училището им, когато тие би сполучили да го извадят, а заплатата ми щеше да следва от денят на условяванието ми, макар и ако да не учителствувах, освен в случай че през цялата година не сполучат да ме въведат в училището, в такъв само случай аз се задължавах да им отстъпя 500 гроша от годишната си заплата.
3) Аз, където и да се нахождах, длъжен бях според контракта да се явя в Струга на първата призовка от страна на стружаните.
Подписан в контракта беше само пок. Георгий С. Чакъров съгласно обаче и с другите горепоменути негови другари.
Тоя контракт ми се проводи в Битоля. Като го получих, аз поколебах се малко отначало дали да го приема или не и да си чекам контракта от Велес и две цели седмици не можех да се реша нито на едното, нито на другото, та затова и не
1. В гр. Велес от незапаметни времена и дотога бил е запазен в училищата българский язик, а напоследне взел бе да се вмъква и сърбизмът, така щото главните му училища под управлението на Йордана х. Константинов не бяха друго освен сръбско-български. (Но за чест на велешаните, това сръбско-българско състояние скоро се изчисти и стана чисто българско.) Тамо има и влашки семейства. Не помня добре за в кои училища бях поканен и условен като взаимен гръцки учител в тоя град, дали за в някое поддържано от власите гръцко училище или пък за в някое от поддържаните от българите, в които може би някои от тези последните пожелали да въведат и гръцкий язик, а едно само зная на вярно, че аз през юния или юлия 1856 год. се услових за гръцки взаимен учител в гр. Велес.
72
отговарях на автора му, но най-после, откак се поразмислих, реших да го приема и отговорих Г. Чакърову утвърдително.
След един-два месеца върнах се в Охрид, [1] където от ден на ден с нетърпение обчеквах да ме призоват и да отида в Струга.
На 12-й декемврий същата 1856 год. пристигна, проводен оттамо с призователно писмо от страна на Г. Чакъров до мене, един турчин стружанин, с когото и незабавно отидох в Струга. Там за празникът на св. Николая (6-й декемврий), по обичая, беше дошъл и охридский владика Дионисий (дваж в годината, на Гьоргевден и на Николовден владиците отиваха в Струга), който след много разправии и разисквания решил бе изключението на дотогашний учител Н. Хр. Хаджов от училището и заместванието му с мене. След един-два дни аз поех вече работата си в училището, откак предварително направиха се и се размениха нови, официални контракти помежду нас, а за по-прежнийт неофициален контракт заплати ми Георгий
1. Пребиванието ми в Битоля тога трая около три месеци: юния, юлия и августа, през което време полежах и малко болен от треска. През същето това лято турската войска се връщаше от Кримската наричана война с Русия, нещастна за последнята тази държава и благополучна за Турция благодарение на помощта, подадена от страна на Англия, Франция и Сардиния. Никога не бях виждал и досега не съм виждал войска по-многочислена, събрана на едно място (освен на 1878 год. руската в Едрене), отколкото тогавашната в Битоля, в който град като меркес (седалище, резиденция) на румелийската турска ордия беше се стекла. Никога дотога не бях виждал зрелище по-смесено и по-разнообразно — от една страна, турците и приятелите им радваха се и се веселеха за сполуката против Русия, когато, от друга страна, християните, които от тая война очекваха освобождението си от турското господарство, жалеха за несполуката на Русия и кълнеха европейците, задето така противохристиянски подадоха помощната си ръка на евангелскийт и християнскийт общ неприятел — турчинът. Християните тога с едно само се утешаваха, че търговията и въобще алъш-веришите достигнали бяха до неимоверно цветуще състояние. Войските, нагърстени с англофранцузко злато, не гледаха къде и колко разнасяха, или по-добре, пръскаха парите си, та тога, които от търговците, занаятчиите или простите работници умееха да се ползуват от кьоравийт случай и да пазят спечеленото, запълниха се с пари, които обаче, за жальост, у съвсем малцина се задържаха. Такива извънредни случаи са много редки и браво на ония, които знаят да се ползуват от тях. Подобно стана и през последнята Руско-турска война.
73
Чакъров врещу 5 1/2 месеци неизработани, от 15-й юлий до 12-й декемврий 1856 година.
В Струга учителствувах три години, от половината на 1856 година до 20-й августа 1859 година, благополучно и задоволително от обете страни, а само в началото на първата година партизаните на предшественика ми роптаеха по малко против мене. Но и това малко роптание скоро изчезна, щом като в първото изпитание видяха успехът на училището, та за идущата година тие сами повече се постараха да ме условят с повишение даже на платата ми. За сътрудник през целите три години имах Георгия поп Христов Икономов, местен жител, който същевременно беше и църковний певец.
Успехът на учителствуванието ми в Струга се възвиси и ознаменова с едно ново и съвсем дотога нечуто явление, именно с въвежданието на българский язик в училището, а по-сетне и в църквата, което стана по следующий начин.
В първата глава казах, че в Охрид през предидущата година бях имал случай да се запозная с българското четмо и писмо, а през 1857 год. покойний Д. Миладинов, който тога, заедно с покойния тоже Р. Жинзифова, учителствуваше в Прилеп като елински учител [1], проводи ми даром 15 екземпляра буквари с българо-църковно съдържание и на църковно-славянски печатен почерк. Аз незабавно ги раздадох даром по един на по двама от по-възрастните и по-силни ученици, които усърдно ги приеха, и взех да им преподавам по них църковно четмо, а същевременно не пропуснах да ги упражнявам и на краснопйсание българско. Това правех еднъж-дваж в седмицата само, и то в такви дни, през които бях уверен, че ще съм свободен от всекакви посетители, от страх, разбира се, да не би да влезе слух за това нещо в ухото на гръцкий владика, та да пострадал и аз заедно със започнатото дело. [2]
Идущата 1858 год. Д. Миладинов, заедно с Жинзифова,
1. Описанието на прилепските тогашни училища виж в пер. сп. «Читалище», год. 1872, както и в глава IV на настоящето ми описание.
2. Забележително е това, че когато в ни едно от оние места в Македония, у които дотога служеше в училищата и църквите гръцкий язик, не беше се въвел още българский язик, нито даже помислюваше някой за въвежданието му, в Струга най-първо почна той да се въвежда, и то благодарение на Д. Миладинов, който ми прати, както по-горе казах, 15-те буквари и който с едно писмо ме насърчаваше да ги въведа. Идущата година, пак по негова инициатива, се въведе и в Кукуш.
74
отиде да учителствува в Кукуш, откъдето съще ми прати, пак даром, едно количество екземпляри от гръко-българский буквар и от св. история [*] на покойнаго Партения Зографский, [1] по-сетне епископ Полеяно-Кукушкий. [2]
Като видях, че дотога никакво отникъде препятствие на въвежданието българский язик не се появи, а, напротив, съглеждах още и задоволствие от страна на гражданите [3], което от ден на ден растеше, а, от друга страна, насърчаван и от
1. Партений Зографский, родом от дебърското голямо село Галешник, син на х. Василя, в мирянството си се наричал Павел. Той учил на гръцки в охр. елинско училище, чини ми се, при Д. Миладинова. Той още тога подбуждал съучениците си охридяни да се учат и по български, едни от които и се научили от него да четат българославянски, но после пак забравили, като нямало у кого и как да следват, тъй като в това вре ме бълг. училище нямало. Но както ще видим по-долу, пак той същий е първата причина да се въведе бълг. язик в Охрид (виж в гл. III), както Д. Миладинов е причина да се въведе в Струга и в Кукуш.
2. В същето време или и малко нещо по-сетне същий Д. Миладинов ме снабди и с някои други български книги за собствено мое употребление: именно с по един екземпляр от многозаслужившата ми бълг. история «Царственик», от славено-гръцката граматика на Типалда, от славено-гръцкий кратък словар и от славенската христоматия на Неофита Рилский, от преведената на български практическа аритметика на Вафа, както и от други някои български съчинения, които по това тъмно време много ми послужиха. [**]
3. При такъвата готовност и радост даже от страна на гражданите в Струга да се въведе бълг. язик в училището им; при нямане никакво, ни най-малко препятствие от страна на когото и да било, не зная дали би бил голям труд за учителя да го въведе, дали се искала от него някоя героическа доза родолюбив и самоотверженост, за да изпълни тая народна нужда, следователно и дали се пада нему да се каже, че е принесъл народу си бог знае каква услуга? Според мене нищо повече той не е направил, освен че е изпълнил една от своите към него длъжности. А още ни малко може да се каже, че е побългарил таквите българи или ги е и избавил от гърцизма, който обаче, макар и 70 години да е бил упражняван в училището и църквата им, но никак не повлиял върху них, нито им повредил народността. Само в противен случай нужни щеха да бъдат трудове, страхове от гонения и страдания, които се появиха по-сетне отчасти и през по-послежните години от страна на владиката Мелетия. Но тога грижата за защищаване язика и народността си взеха вече върху си самите граждани, които и доволно се бориха.
75
пок. Д. Миладинова, с когото на 28-й октомврия 1858 год., когато дойде от Кукуш, влязох вече и в сродни свръзки, както е казано другаде, аз се залових за делото по-сериозно и се вдадох в него с по-силна охота, а, кажи, с неугасим народен ентусиазъм, раздадох букварите и свещените истории на половината почти ученици и ученички, които с радост ги приимаха и с голямо усърдие се учеха на майчин си язик; разширих кръгът на действията си в това отношение и в учениците, и във времето — взех да преподавам редовно и безбоязнено по в три дни в седмицата, а в останалите по гръцки. Всите ученици в училището, от мъжкий и женский пол, повече от 200 на брой, разделяха се на два отдела: на класен, или синдактически, и на взаимноучителен. Първий се състоеше от два класа или отделения, на които се преподаваха предмети от 4-то днешно отделение и от I клас. Българский язик държеше първото място.
Възхищението на слушателите граждани биде невъздържимо, когато на изпитанията от тая 1858 година учениците разказваха изучените си предмети на майчиния си български язик, който отпреди 70 години не бяха чули в училището си. А представените български изящни [1] краснописания доведоха зрителите до изступление, така да се рече, от народна радост: всекой с горещо любопитство търсеше да ги види и не можеше да им се нагледа, догдето друг ги сграбчеше от ръцете му, за да им се понарадва и той, и така тие преминаваха от ръка на ръка и от човек на човек, като летящи лястовици, без да паднат на земя, из всичкото многочислено множество, което, предизвестено, беше се стекло на изпитанията.
Духът и ревността за българский язик и за българската народност мигновено обзе всички граждани и оттога не вече тайно и предпазливо взе да се говори и да се разисква за них, а открито и полуофициално. Българский язик същевременно
1. Между учениците ми в Струга се появиха такви изящни краснописци, каквито не съм срещнал други, втори през цялото си 30-годишно учителствувание по разни места из Македония и които с краснописанията си учудиха не само всекого, който ги видя, ами и мене същаго, който съм ги учил на него. Особено трима от тях бяха неподражаеми — Яким Чакъров, Стефан Узунов и Христо Видов. По един екземпляр от техните прекрасни краснописания запазени са у мене и до днес.
76
се въведе и в църквата, без да се появи никак и от никого някакво съпротивление. Помощникът ми в училището Георгий поп Христов Иконом свободно и безпрепятствено пееше през цялата служба в църквата по славянски, както и някои от свещениците. [1] Но на това наше лесно възтържествувание в Струга най-много помогна и друго едно, не маловажно обстоятелство, следующето: охридский митрополит Дионисий, който, гонен, както рекохме, от епархиотите до 1854 година и повърнат от Цариград на 1855—1856 год. победител, през 1857—1858 год. биде дигнат от епархията и заместен с друг — с Йоаникия прежде Дирахийский [2], родом арнаутин от гр. Елбасан, человек добродушен, богобоязлив, набожен, человеколюбив и свободен от всекоя гръковладичка зараза, с една реч, същ средновековен християнин, който нищо противохристиянско не виждаше в нашето дело — във въвежданието българский майчин ни язик в училището и църквата. Заради това и когато мина през Струга за в епархиалнийт столичен град Охрид, биде от народа посрещнат с голяма радост и възхищение. Освен това той след няколко месеци, повикан, отиде в Цариград, за да узнае колко ще има да дължи на Патриархията срещу новата си Охридска епархия, както свой собствен дълг за нея, така и недоплатенийт от предшественика си. Там н. в. преосвященство преседе доста много време, около година и половина, а едвай няколко месеци пред смъртта си, която се случи на 25-й декемврий 1859 год., се върна в епархията си, и то скапан болен от сърдешница (дизентерия), от която и умря. [3]
1. Същий тоя Георгий Икономов, по-сетне зет на Д. Миладинов за третята му дъщеря, в по-сетнешните години, при владикуванието Мелетиево, за пусти интерес и от пусти инат, за жальост плю на общето ни и свое дело и се обърна към страната на противонародните ни неприятели, както се казало и може би ще се повтори и другаде.
2. Дирахийската (Дуруската) епархия, макар и да обема широко пространство и да обзима градовете Елбасан, Тиран, Кавая и Дурус, но като населението ѝ е повечето арнауто-мохамеданско, християнски семейства съразмерно на брой са съвсем малко, не повече от около 800 всичко, та заради това тя се брои между малките епархии, когато Охридската, която обзима Охрид, Струга, Ресен и Крушово с околиите им, брои около 40 хил. венчила и е една от големите епархии, даже по-голяма и от Битолската, която обзима само Битоля и Прилеп и брои 25 хил. венчила. Следов. Йоаникия с Охр. епархия биде повишен.
3. За да изплати огромните количества дълг, натоварен нему от Пат риархията, покойний Йоаникий принуден биде да изпродаде всите имоти, не свои, защото той нямаше никакви, а на всите свои роднини и да остави голи тези последните с надежда, че като поживее някоя и друга година в Охридската многолюдна епархия, ще събере парите и ще им ги плати. Ранната му обаче смърт осуети надеждите му, та оголените му сродници върнаха се назад в Елбасан съвсем осиромашени.
77
През тази 1858 година имах честта да се опозная по-отблизо и по-добре с пок. Дим. Миладинов, който през есента дойде от Кукуш, и с фамилията му, у която по-сетне и поживях няколко месеци, и да се свържа с него чрез сродна свръзка, която отпосле много ми послужи във взаимното ни и задружно работане по църковний въпрос в мястото ни. [*]
Идущата 1859 година българский дух взе всеобщност и безбоязнено следвахме си вече българский язик както в училището, така и в църквата, без да оставим обаче съвършено и гръцкий по самата причина, че се лишавахме от нужните български учебници. Ето защо, когато при конеца на същата година, след смъртта на речений владика Йоаникия, се породи българский църковен въпрос за български владика, се посрещна от всичките стружани с радост и удоволствие, а не по влиянието на някои външни побуждения, както някои може би да мислят.
Откато няколко време при края на 1858 год. поседе в Струга при фамилията си, Д. Миладинов пак се върна в Кукуш, където тога се играеше важна народна рол, гонеше се гръцкий владика Мелетий, а се искаше от Патриархията, а по-преди от Солунската митрополия български владика, за каквито отпърво бяха избрани трима кандидати, а по-сетне само един — Партений Зографский. Към края на мес. юния 1859 год., по причина на приемането унията в Кукуш, Д. Миладинов, като не съчувствуваше с нея, а, от друга страна, и боеещем се от гръковладичките интриги и гонения, дойде си пак в Струга окончателно, където преседе няколко месеци празен. А аз, гледаещем, от една страна, че бях поканен от Охрид, както ще се рече другаде, за учител; а, от друга, че Миладинов, мой пресен сродник, седеше без работа (ако да не бях бил такъв, той беше доста способен с майсториите си да ме изтика), реших и пред свършванието даже на учебната ми година да му отстъпя мястото, та да си премина в Охрид, както и сторих
78
на 20-й август [1]. И така, аз заминах за Охрид [2], а той се услови на мястото ми в Струга.
Заб. [а)] В това време, именно през 1858—1859 год., пок. Д. Миладинов се стараеше да проважда в Русия на възпитание колкото би било възможно повече момци от Македония. Преди една година беше проводил в Москва брата си Константна, а на конеца от 1858 год. проводи другаря си Р. Жинзифова, Кон. Н. Станишева и Ник. Делииванова от Кукуш, а други някои по-малки възрастом от същий градец — в Цариградското българско училище; Андрея Стоянов от Воден и Геор. Стаменов от Дорян — тоже в Русия, и Йоанна И. Капчев от Охрид — в Смоленск, откъдето след две години върна се, без да свърши нищо; на 1859 г. Константина Узунов, някогашний забавач в охридските училища — в Киевската пещерска лавра, който и след три месеци умря там. Щех същевременни да отида и аз, ако налетившата ме през августа същата година треска не ми беше попречила, та наместо мене отиде Васил Диамандиев, съще охридянин, от махалата Месокастро.
Тога или идущата година, не помня добре, отидоха в Русия и други охридски момци, именно Харалампий Петрушовски и Димитрий Зарийчин, но, за жальост, ни единий, ни другий не биде честит да свърши; защото първий след една година върна болен и след малко умря, а вторий след две години пострада същето. А пък и В. Диамандиев след 2—3 години се върна болен, но можè да предвари злото и да се избави от него.
1. За да тура обаче решението си в действие, аз срещнах немалко мъчнотии: гражданите, като чуха, че аз искам да си отида оттам, рипнаха и ми не позволяваха, докато не употребих хитрост, уж че желая да отида в Европа да продължавам в някое висше училище, та само тога ме пуснаха.
2. Никога през живота си не съм бил трогнат толко, колкото при раздялата с учениците си от Струга. Преди да се разделя с них и да си тръгна за Охрид, събрах по-възрастните класни ученици около себе, казах им две-три думи, сходни с обстоятелството, и тога, без да чекат да свърша думите си, рукнаха из очите на всички порой сълзи. Това като видях, трогнат до глубини сърца, аз не можех нито думата си да довърша, нито да се въздържа от общето увлечение на учениците и да не заплача също, та прибързах да се оттегля. Но те задържаха ме, попаднаха всички на колене като снопе, поклониха ми се и ми целуваха десница; а аз едва могох да се дръпна от тях с пълни със сълзи очи, като ги оставих плачущи като осиротени от родителите си деца.
79
И така гр. Охрид ни от един от тие възпитаници, освен отчасти от В. Диамандиева, не биде честит да види някаква облага. Но нито друг някой град в Македония от другите от другаде изпратени възпитаници; защото освен Константина Миладинов, който заедно с брата си умря в цариградските темници, но и Р. Жинзифов и Н. Делииванов, както и Везанков от Крушово умряха в Русия; а Андрея Стоянов от Воден и Кон. Н. Станишев от Кукуш останаха там вече завсегда, като тамошни жители, както и Георги поп Стаменов от Дорян.
Забел. б) Да седи човек да описва злоупотребленията, станали в Струга или макар и в Охрид в описаните дотук 4—5 години от страна на турците против християнското население, нито възможно е, тъй като те са безбройни, катадневни и неописуеми, нито пък са предмет на настоящето ми описание. Заради това пропускам ги като вън от предметната ми цел съща.