За възраждането на българщината в Македония. Неиздадени записки и писма

Кузман Шапкарев

 

I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.

 

ЧАСТ ПЪРВА. 11-ГОДИШНО УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА ГРЪЦКИЙ ЯЗИК ОТ 1854 ДО 1865 ГОД. [1]

 

1. ПЪРВО, ДВЕГОДИШНО УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ В ОХРИД ОТ 1854 ДО 1856 ГОД.

 

 

За да бъде изложението ми по-вразумително за станалите събития през двегодишното ми учителствувание в споменатото място и време, нужни са предварителни някои познания за това място, които не трябвало би да се пропуснат незабеле-зани.

 

Никой не може с чиста съвест да каже, че в гр. Охрид, като от незапаметно време от българи населяван, не е бил служил някога в църквите и в училищата му матерний на населението българский язик, но кога именно той се бил заместил с гръцкий, тоже днес никой не знае. Разни мнения и предположения има за времето на това замествание, но едни от други по-неверни и по-неточни. Вярното е, че много време преди уничтожението на независимата Охридска архиепископия, сир. преди 1761 година, гръцкий язик в Охрид е служил за тълковател между бога и българското на града население, както и между науката и това последнето. Доказателства за това има няколко:

 

а) в находящийт се църковен св. Климентов кодикс, който датира от 1677 година, между многото със зелено мастило патриаршески подписи и подписите на синодалните владици ни един подпис или какъвто и да е протокол не се намира писан на български, а всите до един писани са на гръцки; [2]

 

 

1. Учителствуванието ми чисто на гръцки язик не било 11 години, а само три, от 1854 до 1857 г., а от 1857 до 1865 год. е било смесено или преходно. За по-подробно разяснение виж в бележката под Звездица в началото на втората част от настоящето описание.

 

2. Имаше и друг, собствено патриаршески кодикс, по-стар от днес съществующия, който, както казва почит, д-р Константин Робев, датирал отпреди 600 години, който обаче на 25-й януария 1861 година изгоря заедно с цялата къща на братя Робеви, където бил се пазел уж за по-безопасно. В него, казват, протоколите и подписите както на архиепископите, така и на синодалните владици били писани все на българaски. По всекоя вероятност в него трябва да са се намирали и много исторически важиости, които биха най послужили за разяснение на много още тъмни въпроси по Охридската архиепископия. Същий г. д-р К. Робев казвал ни, че пок. Михаил Бодлев разказвал му, че когато бил в Германия, той намерил в Мюнхенската библиотека друг един охридски по-стар кодикс или, според по-нови сведения, едно съчинение от охридский архиепископ Димитрия Хоматиана, [*] «Кодикс» наричано и много важно за историята на Охридска архиепископия. [**] Тоя Михаил Бодлев извлякъл бил от това Д. Хоматианово съчинение много бележки по тождеството на Първо Юстиниановата архиепископия с Охридската. Сега казват очевидци, че това списание се намирало във Виенската държавна библиотека.

 

37

 

 

б) между старците наши съграждани, доживели и до наше време, които помнеха и ни разказваха по предание от бащите си по нещо за независимата Охридска архиепископия, която наричаха патриархия, и за паданието ѝ, никой не знаеше и не помнеше да ни каже нещичко за българский язик, кога ли е служил той в охридските училища и църкви;

 

в) у никого от гражданите ни не се е намерил някой някакъв ръкопис или каквито и да са записки, писани на български язик, когато такви, писани на гръцки, се намират;

 

г) намирающите се и до днес в св. Климентовата библиотека църковни славянски книги и заместившите ги гръцки не са по-нови от 100—150 години, а учебни български книги няма никакви. [1]

 

 

1. Св. Климентовата библиотека била е някога пребогата с разни кожени ръкописи, гръцки и славянски, както и ония на св. Наумовата обител, но първата от небрежност, а втората от невежеството на гръцкото духовенство били изнурени и съвсем уничтожени. Във време на детинството ми учениците, за да увиват тетрадките и учебниците си, кинеха (късаха) листя кожени от небрежно разхвърлените по църковните долапи и прозорци разни огромни съчинения славянски и гръцки. Всекакви пътешественици, които посещавали града ни и библиотеката, избирали са си и вземали каквото им се поревнело от нея. Пръв славянски пътешественик, който посетил гр. Охрид в наше време, е бил русинът Виктор Григорович, казанский професор, на 1845 година, когото и аз лично видях. Той посетил св. Климентовата библиотека и снел доста бележки из нахождающите се дотога по-важнички ръкописи, а както казваха, нищо нищичко не взел. Напротив, съветвал още гражданите да пазят древностите си. На 1853 год. друг славянин, потурчений хорватин френк — Юмер паша (християнското му име беше Михаил, а презимето му забравил съм), вървеещем низ гр. Охрид с войска против Църна гора, избрал бе някои от находящите се още дотога български пергаментни ръкописи и ги оставил в правителствений дом с цел, когато се върне от похода, да ги вземе. Но като кроежът му не се сбъдна, защото той на идущата година от Църна гора направо по море тръгна за против Русия, която тога беше обявила война на Турция, ръкописите останаха у турците, именно у охридский Шериф бега, братанец на известний Джелядин бега, тогавашний охридски муселимин или както по-сетне се нарекоха управителите, мутесарифин; а понеже той, Шериф бей, наскоро умря от апоплексия, наследникът му Халил паша битолский, негов зет за дщерка, като го наследи, пренесе си в Битоля, заедно с всичкото му наследство, и ръкописите, за които ни е речта. Поч. д-р К. Робев много се постарал, казват, да ги вземе оттам, но всичките му старания останали всуетни. Оттога що станаха тие ръкописи, никой не знае. Трети славенин пътешественик, който посетил Охрид, е бил русинът Александър Гилфердинг заедно с княгиня Долгоруки около 1863—1865 год., който, като потърсил библиотеката, намерил, казват, някой важен ръкопис и го поискал да го вземе, но охридчаните му го не дали.

 

За изгорванието библиотеката на св. Наумовата обител писал съм другаде, та да не повтарям и тук. До скоро време български църковни книги намираха се по всичките почти охридски църкви и манастири, захвърлени по църковните и манастирски тъмни ъгли и долапи, повечето пергаментни, но днес едва ли би се намерила по някоя, и то от по-ново време, печатана на хартия и без някоя важност. Слушал съм, че един ковчег стари славянски книги намирали се и до днес у някого в града ни, но у кого именно, не зная. Пок. Д. Узунов, наш съгражданин, който напоследне показа ми една таква, знаел, казват, у кого са се нахождали тие книги, които навярно не ще бъдат безинтересни и без важност. Но той умря, без да съобщи никому, следователно и до днес тая тайна останала е за нас и ще си остане все пак тайна. Има и в една турска къща, Шашковци, една св. Климентова древност, но какво именно нещо е тя, никой не знае, тъй като притежателите ѝ турци никому досега не са разяснили повече. Предедите, християни, на тия Шашковци в християнско време били са настоятели на св. Климентовата църква, сега потурчена, та при нашествието на турците, потурчени, запазили си правото на епитропството и по наследство оставили го на превнуците си и до днес.

 

38

 

 

Както и да е, от приведените тук доказателства явно-се заключава, че българския язик в охридските училища и църкви е бил заместен с гръцкий много по-рано отпреди 100—150 години, може би отпреди 200 или и 300 и повече години. Не е било обаче така и в околността на гр. Охрид. В Струга, както ще се каже на потребното място, когато на 1856—1859 год. учителствувах там, казваха ми, че едвай ли преди 70 години оттога, т. е. около 1786 год. или доскоро след падането на Охридската архиепископия, служили в църквата си на български язик; дедите на съвременните ми свещеници в Струга, бащите даже на по-старите от тях, не знаели да четат по гръцки, а само по български. Съще съм слушал и за в Битоля. А и до днес една част от Охридската кааза, именно нахията Де-

 

39

 

 

бърца, запазила си българския язик в църквите и никога не допущила в них гръцкия. Само по-ближните до града села, ортакол наричани, не могли да го запазят и да не въведат гръцкий.

 

В наше време в Охрид нямаше човек, който да знае четмо и писмо българско, освен неколцина, които бяха го научили в места, дето българската азбука била в действие, като в Скопие, Дебър, Прилеп или другаде. Такви са били: първо, пок. Христо Узунов и Ангеле Групчев, които бяха научили славенско писмо и четмо в Шкодра от някои славени още през 1830 година; второ, братя Д. Котушови, Михаил и Стефан, които бяха научили в Скопие, дето отиваха по търговия с кечета, и Васил Кецкар, който беше се научил в Ердзеговина; трето, Гьорше Мустрев, научил в дебърский манастир «Св. Иван». А подир 1850 год. имаше пойциня, които четеха и пишеха български. Всичко друго дотога беше по гръцки: и училища, и църкви, и манастири, и митрополия, и търговски тефтери и записи и пр. все с гръцкий язик или поне с гръцка азбука си служеха. Училищата елински напреднали бяха били до една доста висока стъпен според оная епоха. Това се доказва от стари някои наши съграждани, доживели и до наше време, които притежаваха доста високи познания. Тогашната обаче наука се състояла повече от гръцката литература с класическите ѝ списатели; от знанието на старата и църковната истории и от знанието на латинский и италианский язици, а напоследне, преподавали са се и начала от французкий язик. На физикоматематическите науки малко внимание тога са обръщали, та и небрежно са ги преподавали и учили.

 

От известните до наше време елински учители, които учи-

 

40

 

 

телствували в охридското централно училище, помнят се като по-лични допреди 1830 година следующите:

 

1) Тръпко поп Маков, родом от Охрид, възпитан във Воскополе.

 

2) Димитри Арнаутинът, татко на бивший велешкий митрополит Генадия, родом от Мокра, затова и Мокранин наричан.

 

3) Гьорше Попов, родом от Охрид (Месокастро), пръв янински възпитаник.

 

4) Христо Сапунджиев, родом съще от Охрид, ученик на Димитрия Мокранинът и на Гьоршета Попов, и

 

5) х. Пульо, родом влах, от Самарина в Тесалия.

 

А от по-сетнешните, приснопаметний Димитрий Миладинов, родом от Струга, ученик на Д. Мокранинът и на хаджи Пуля, учителствувал в същето училище първо на 1830 год. подир х. Пуля; после пак на 1835/36 до 1840 и на 1845 и 1848 година. От 1832 год. и до 1859 и по-сетне учителствували между многото чужденци учители още някои от Миладиновите ученици, като Я. Робев, Андроник Йосифчев, Янаки Стрезов, Григор Пърличев и други.

 

Допреди паданието на Охридската архиепископия, а особено в патриархуванието Йоасафово училищата били цъфтели. Но подир падането ѝ и до Калиника, четвъртий охридски владика след това падане, те били паднали на много ниско състояние, така щото, когато на 1802 год. дошъл поменутий Калиник, намерил само един първоначален учител на име Герасим, а елинско никакво. Той владика, родом от Калипол, макар и немного учен, но много ученолюбив, постарал се да ги въздигне пак на първата им височина и сполучил в целта си така, щото при учителствуванието на горепоменатите учители, а особено на пок. Д. Миладинова, охридските училища пак и отново процъфнали. Днешните училища в Охрид, макар и да са на майчин ни българский язик, сравнявани обаче с тогашните на чужди язик, намират се на много по-долня стъпен.

 

Като казвам охридските училища в това време цъфтели, не разбирам всичките училища, а само главното, елинското; а първоначалното, както и другаде се каза, било е на съвсем долно състояние, както що е било и навсекъде. В него по най-старата метода децата учили се на гръцки октоиси и псалтири едно криво-лево четмо, малко писмо и четирите аритметически прости действия практично. Който би желал да научи нещо повече, трябвало му да встъпи в елинското, в което пре-

 

41

 

 

подаванието и учението било, разбира се, по-свястно и по-редовно.

 

Каза се по-горе, че всекъде, в училищата, в църквите, в манастирите, в митрополията и пр., служеше гръцкий язик. Но при все това язикът на населението, т. е. българския, беше си юстанал домашен, чаршийски или народен язик, макар в него и да бяха се вмъкнали някои и други гърцизми и гръцки думи, както и много турцизми и турски, или сърбизми и сръбски думи, вследствие на многовременното с тези народности съживуване или съседство, следователно и непосредствено с них съприкосновение. Това си е неизменяем природен закон. Но да не помисли някой, че като гръцкий язик бе взел толкав връх по официалното църковно-училищне отношение, паралелно с него вървела е и мисълта за гръцка народност, не; това да се мисли, било би голямо и дебело заблуждение и страшно унижение за българский ни народ. Въпиюща неправда е, дето някои от днешните наши родолюбци — народни деятели, за да възвишат себе и превъзнесат своите старания и действия за в полза на народа си, та да преувеличат услугите си, които по длъжност може би принесли на своя народ, унижават того последняго, като безстидно смеят още да казват, че той уж съвсем бил погърчен, но че те, със своите неусипни (!) и неуморими (!) трудове, отървали го от гърцизма и го обърнали в българизма! Бог да пази съвестните люде от подобна зараза на самохвалство, ущърбно за народното ни достолепие. Допреди появлението на църковний български въпрос, когато се раздуха идеята за народностите, не само в Охрид, но и никъде по Македония не съществуваше между българите някаква идея за гръцка народност — никой българин дотога не казваше, че бил грък или българофон, както по-после го изковаха и както някои българи гъркомани, от инат, се казват, но пък нито се погрижвеше някой за променвението на църковно-училищнето статукво, за въвежданието сир. българский язик в църквите и училищата, или за поискване църковна независимост, на което, както ще се каже на потребното място, пръв е дал повод и подтик покойний Д. Миладинов на 1857 год. в Струга, на 1858 год. в Кукуш и на 1859 г. в Охрид. Всекой дотога знаеше и признаваше си, че е българин, но се учеше на гръцки язик не за да стане грък, а просто, за да се изучи и просвети, както някога европейците учили са се на латински не защото били латини или за да станат такви, а просто защото нямали още свой литературен и обработан писмен язик. Според мене нашите македонски българи, като нямали бъл-

 

42

 

 

гарския свой язик обработан, нито учебници на него, а нито пък било им възможно да направят онова, което нито по-голямата българска маса дотога не бе направила, сир. да обработят язика си, в такъв случай, казвам, македонските българи не направили зле, дето са се учили на гръцкий язик. Защото, на кои български учебници ще можеха да се учат, на псалтир и на наустница ли, на които се учеха българите в Дебър, Кичава, Прилеп и Скопие? И какво щеха да научат от тях и колко ли щеха да прокопсат? — всеки знае. Там, където бяха се учили на гръцки, намираха се в наше време по някои учени стари, без да си изгубили народността; а къде ли са оние учени, които излезли от тогашнето българско на псалтири и наустници учение? Няма ги никак, нито могло да ги има.

 

А че всичко това се е направило от гръцките владици и въобще от гръцкото висше духовенство, което с въвежданието гръцкий язик у българите искало да ги погърчи за в полза на великата гръцка идея, за стремлението му към тая цел, то не може никой да го откаже, но за любопитство нека бъде и мене позволено да приведа тук един куриозен епизод, станал с дебърчанский поп Йоан Чутура около 1840 година.

 

Този поп беше от селото Велмей, от Охридската нахия Дебърца, където гръцкий язик дотога не беше се още вмушнал. Той беше човек влиятелен в нахията си, а физически силен и снажен като исполин, занимавающ се повечето време на живота си с пушката в ръка, съвършено малко грамотен, умеющ едва ли криво-ляво да чете по славянски. През 1840 година владиката Калиник, макар и да не беше като днешните гръцки владици върл елиноидеист, намислил да го ръкоположи за свещеник, разбира се, с цел да може чрез неговото влияние да въведе гръцкий язик в нахията Дебърца, където дотога не беше още въведен. Но какво да прави, когато кандидатът му не познаваше ни буква гръцка? Довежда го прочее в града и задължава учителите да го научат едно криво-ляво гръцко четмо. Последните от своя страна възложили тая длъжност на по-първите и по-възрастни от учениците си, които бяха го научили да чете по малко гръцки в псалтира, и ето ти го, гледаш, че не след много грубий селский исполин представлява се всред митрополитската църква, достоен да извършва святите християнски тайнства. Ръкоположил го за свещеник, а след малко време окачил му и титлата «иконом» на цяла Горня и Долня Дебърца. Новий поп Йован Чутура биде първий и последний, който чете по гръцки в тая нахия. А за свещениче-

 

43

 

 

ското му достойнство стига да спомена един само пример. Когато служил в църква, той взимал си със себе и любимата си пушка, която държел на св. престол. Ако изпомежду служението през олтарний прозорец видел да мине отвън край олтаря някой дивяч, извиквал на църквующите се: «Постойте малко, селяне», и като прекъснел службата, взимал от престола пушката си, убивал дивяча, обесвал го в олтаря, а след това пак си продължавал службата. Но той никак не оправда целта на владиката, а, напротив, във време на църковний въпрос най-много действува за в народна полза. Син му Стефан бе се учил малко-много не на гръцки, а на български и на 1859 година биде ръкоположен от гръцкий владика Йоаникия за български свещеник.

 

Прочее, тук намерението ми не е да защищавам или да хваля чуждий нам гръцкий язик и да укорявам и унижавам нашия, не дай боже; а просто да защита една неопровержима истина, че българите в Македония не претърпели някоя вреда от това, че са се учили на гръцки, [1] а, напротив, може с всекоя вероятност да се каже, че са се възползували, като малко-много са се просветили чрез него тога, когато наший язик не бил в състояние да ни ползува, като не е имало учебници на него. А при това нямаше, както казах, и никоя опасност за погърчвене чрез него, защото и самите преподаватели, често власи или арнаути, нямали такви намерения и не гонили таква цел, види се, следователно тие никога не казвали на учениците си, че тези последните били гърци или че трябвало да станат такви. Идеята за гърчението между българите и за по-

 

 

1. Нито са се погърчили от това, както някои искат да кажат; защото, ако гръцкий язик сам бил е погърчвел безусловно учащите се на него българи, то най-много трябваше да погърчи подобните самохвалци и унизители на народа си, които и те са се на него учили. Ако язикът само, на който се учи човек, би бил в състояние да променяна народността на ученика, то трябвало би всички, които се учат на чужди язици, да си изменили народността, да се изродили, което обаче ние не виждаме; а, напротив, гледаме, че всичките първи народни деятели на българщината в Македония, всички почти основатели на българското развитие в тая област били учени и възпитани на гръцкий язик, а мнозина от тях свършили науките си в гръцки места, като напр. в Янино или в Атина. И може да се каже, че те се показаха най-родолюбивите, най-деятелните, по-родолюбиви и по-деятелни даже от мнозина други, които не бяха никак учили гръцкий язик.

 

44

 

 

гърчвението между гърците, макар и да била зачета още от Ипсилантово време, но тя и доскоро спиеше, не живееше, а се събуди, въплоти, съживи и се разви едвай когато се появи църковний въпрос, а за усилванието действията ѝ съставиха се погърчителните гръцки дружества, «Силлогоси» наречени. Допреди това време и у самите гръцки владици тойзи дух никак не беше развит, когато, ако тие бяха били напоени с него, както днешните, и ако бяха по-деятелни в това отношение, навярно щеха не в дълго време да слеят цялото християнско население в Македония в гръцко. [1] Между них намираха се и такви, които не се грижеха нито за гръцки училища, понеже тези последните можеха да отворят очите на народа, та да види техните злоупотребления и укоризнений им живот, а предпочитаха да остане паството им в тъмнина, нежели да го просвещават, много повече да го погърчват. Тие държеха училища само колкото за очи.

 

Гърцизмът, или погърчвението, сполучило само в някои градове, като в Костур, Кожани, Сичища, които се погърчили съвършено почти, и в някои села около Солун и Сяр отчасти. А как би могло българското население в Македония да устои против гърцизма повече, когато в самата Южна България (Тракия), а даже и в Северна България не се могло да се противостои? Гр. Пловдив и до вчера беше цял погърчен, повече даже, отколкото днес е Солун; а в Македония в ни един град, освен горепоменатите, ни една фамилия не беше се погърчила. В това отношение охридянинът особито може с отворено чело да се гърдее, че и с 300-годишни елински училища и в 300-

 

 

1. В тяхно време много пъти някои от свещениците, наши съвременници, казваха в църквите евангелието на български, преведено от гръцкий текст, какъвто беше например поп Костантин Икономът; а други пък, какъвто беше поп Анастас Духовникът и поп Йоанче Гроздин, и цялата служба извършваха на български, тоже преведена от гръцкий текст и написана с гръцка азбука. Съще много пъти казваха в църквите поучителни слова, «дидахми» наричани. А на последне време и певците по негде-годе бяха почнали да изпяват по нещо наизуст по български, като: «Св. боже», «Господи, помилуй» и пр. И всичко това се вършеше пред очите на самите владици, които никак не препятствуваха. Тие малки явления на българското пение, види се, да бяха предводителите и предвестниците на приближающето се всецяло въвеждание на българский язик в църквите, което се извърши по-сетне, подир няколко години, както ще видим по-долу.

 

45

 

 

годишно съществувание на гръцкий язик в училищата и църквите му, той можел да си запази народността непокътната. В Охрид, както и в Кукуш, който стои на солунското преддверие и се сношава със солунското гръцко население чрез търговията си, и до днес няма фамилия погърчена; напротив, намират се, както в едний, така и в другий, гръцки семейства, повременно заселявани в тях, които са се прелели на български. [1] А още, оттам, от тия два града, най-първо избухна българский църковен въпрос в Македония, а подбудителят на това избухвание както в едний, така и в другий град, беше пок. Д. Миладинов от Струга, пак Охридско, възпитан на гръцкий язик в Янино. Трябва да забележим само, че дотога гръцки девически училища не съществуваха, които, ако ги имаше, навярно щеха да бъдат в състояние да погърчат цялата Македония, и така, невежеството на женския пол послужило е спасително за опазваннето народността ни. А това пък се дължи на непредвидливостта на гърците и на нехайството на гръцките владици, които тога, като бяха всемогъщи, можеха, само ако желаеха и ако имаха воля, да направят всичко, каквото би помислили и каквото би поискали.

 

Ако има вреда, която гръцкий язик да нанесъл на българското в Македония население, то тя е, че като официален в църковно-училищно отношение той е бил в състояние да представлява и е представлявал пред света македонските българи за гърци. Пътешествениците, които посещавали Македония, като се сношавали с владиците гърци, виждали училища и църкви гръцки, заключавали си, че населението е гръцко, и с такво убеждение връщали са се в Европа, та после чрез об-

 

 

1. Напоследне двама само гръцки учители, родом българи от същий град Охрид, именно Маргарит Димзов, професор в Атина и автор на много оригинални списания, между които и едно за независимата Охридска архиепископия и за нуждата на подновяванието ѝ от гръцка точка зрения; а друго — македонска история и география до Филипа. И друг още един, Никола Савин, съще българин. Тие двама, като от много време излезли са от Охрид и живеят между гърци и като убежденията им са били, че ние изконни били сме гърци, а повече подкрепвани и от материални интереси, погърчили се съвършено. Напротив, друг охридянин, пок. Йованче Сапунджиев, учен мъж на гръцки, и след 50-годишнето си в Атина пребиваване като гръцки вестникар, запазил бе българските си чувства. В Битоля такожде много фамилии напоследне взеха да се гърчеят и погърчват.

 

46

 

 

народванието на добитите си сведения за страната ни прогласявали ни чрез печата за гърци. Но никой пътешественик досега не се е докоснувал до населението, за да се увери за народността му. Само един, В. Григорович, направи този труд и затова доби по-верни от всекого другого сведения. [*] А по-смешното е било, че и един русин консул, янинския, като вървеше на 1860 год. през гр. Охрид и видял някои корабари, облечени в бели арнаутски дрехи, и чул да си говорят български, паднал в такво дебело и тъмно заблуждение, щото писал, че жителите в Охрид били арнаути, но че тези арнаути говорели язик много ближен до руский. . . т. е. не можел кутрийт да разбере, че тие не били арнаути, за каквито ги взел, а българи, които говорили си българский язик, действително сходен и ближен до руския.

 

Убедени в това, и самите гърци мислели ни за гърци; но като напоследне из Македония екнаха български викове, измислиха и ни прекръстиха на българогласни гърци — Βουλγαρόϕωνοι ἒλληνες. Тая вреда за македонските българи и днес още, след толко променения, след толко открития и след толко усилия, за жальост, не е могла да се поправи съвършено, освен отчасти. И днес още намират се европейци, и то високоучени етнографи, даже и слависти, които не могат да се разубедят, че Македония не се населява от гърци, а от българи. До ще обаче време, когато и тая тъмна мъгла ще се разсее, та и слепите ще узрят действителната истина. Но да се повърна на Охрид.

 

За поддържание на тогашните училища в Охрид служил е на по-старо време наемът на една градина в Цариград, притежание на Охридската община, състоящ се в по-прежне време от 70 гроша, а в по-сетнешно от 700 гроша, с който се плащали учителите. [1] А в Калиниково време и когато градината, кой знае как, нямало я вече, по побуждение, види се, на поменутий владика Калиника съставена била и училищна каса, с приходът на която поддържали са се училищата. Най-скъп в последне време учител е бил пок. Д. Миладинов, комуто след възвръщанието му от Янино, на 1835—1840 год., плащало се годишно по 4000 гроша, сума, действително удивителна и баснословна за онова време.

 

Градски първенци, които в нашето детинство управляваха

 

 

1. А още в по-прежне време според св. Клим. кодикс училищата в Охрид се поддържали с частни подаяния.

 

47

 

 

общинските градски работи и училищата, [1] бяха: 1. братя Робевци, Ангеле и Тасе, търговци, които занимаваха се с манифактурна търговия с Европа и първи по богатството си граждани, както тога тие, така и днес синовете им. (Синовете на Тасета Робевот 1861 год.,откато изгоря в Охрид къщата им, преселиха се окончателно в Битоля, а Ангелевите изумряха, освен д-ра Константин, най-стария Ангелев син, който, 85-годишен старец, жив и свеж е още и до днес) [а]. 2. Константин Паунчев, търговец кожухар; 3. Петре Танчев, тоже търговец; 4. Тасе Зарчев, многогодишен градски кмет — коджабашия, и много влиятелен в по-старо време; 5. Коста Манчев, по-нов търговец кожухар и други. А по-стар от тях, когото едвай помня, беше Кьор Никола поп Стефаниов, подобно многогодишен градски коджабашия. А малко подир горните или и при тяхното съществувание, прибавиха се още и следующите: Христо Танчев, Христо Манчев, Андроник поп Стефаниов, Кьорниколовий син, Евстатий и Стефания, Владиков наричан, който, както ще се каже по-сетне, най-голямата рол е играл в Охрид.

 

Догдето беше жив поменутий владика Калиник или малко нещо подир или преди неговата смърт, не помня добре, и догдето общинските работи управляваха първите от горепоменатите първенци, училищата е града ни следваха си добрий вървеж. Учители всекога имаше добри и всекога плащаше им се добре и редовно. Ученици излизаха добре приготвени. През това време именно, около 1843—1844 год., при настоятелствованието на бр. Робевци, съгради се ново голямо училище [2], предназначено за ланкастерско или взаимноучително обучение [3], и пръв взаимен учител биде доведен един арнаутин,

 

 

1. В това време официален митрополитски съвет, община или старейшина — Δυμογεροντία, както се наричаше по-сетне, — не съществуваше, а владиците работеха си самовластно със съвещанието на оние само от градските първенци, които им идеха по гайдата или от които се боеха. Тие, владиците, със съветниците си избираха училищните настоятелства, разбира се, от помежду по-отличните и по-богати граждани, които или бяха техни акуратни послушници, или пък се боеха от тяхното влияние и противодействие.

 

а) Както и в друга една предидуща бележка казах, и той се помина на 18-й януарий 1900 год.

 

2. Което турците, наши съграждани, нарекоха «топхане» и поискаха да го съборят.

 

48

 

 

родом от гр. Пърмет, в Албания, а за главни елински учители служеха кога Д. Миладинов или негови ученици, а кога външни някои власи или гърци. Техните (на първенците) старания за училищата показваха жарките им ученолюбиви чувства; тие често посещаваха училищата и поправяха недостатъците им, особито във всекоя събота вечер, когато обикновено дохождаха в църков на вечерня, изпитваха учениците, за да се уверят в успехът им, или, обратно, насърчаваха ги или и ги съветваха, когато

 

 

3. Дотога първоначалните училища следваха по най-старата метода на октоиси, псалтири и часослови. В една дълговата голяма стая на единия и на другия ѝ край на по един четвероъгълен дъсчен креват седеше по един учител, на източния — едноокия Николе Апотоне, а на западния — поп Стефан поп Стефаниовски, и си шиеше по нещо домашно, като до себе си, на кревата, държеше и по една дълга пръчка, а насреща му, на зидът, висеше тираническата фалага (всекой може да я знае, та да не я описвам), с която учителите често наказваха немирните си ученици за по-важните им престъпления, та им «донасяха умът в главата», както се изразяваха. Учениците, изпоседнати кръстнозе като турци по дюшемето, бяха наредени на два реда, един срещу други, около училищните зидове и с книгите си в ръце, учеха се уж, като викаха колкото ги глас държеше. Всред училищната стая беше отворено едно широко селско огнище със селски тоже комин, около което в зимно време насядваха учениците да се греят на изобилно горящия огън. Дърва не се купуваха, а си носеха учениците всекое утро всекой по едно цепено или по едно съче. Когато искаха да се изслушат, да кажат урока си де, учениците дохождаха около учителя с десетки, застанваха прави на кръг и всички, от разновидно съдържание, прочетваха всекой каквото искаше от октоиха или псалтира с вик, когато учителят шиеше си домашна някоя дреха, гащи, риза, антерище или каквото и да било, без да погледне в лицето им поне. Когато учениците свършеха уж казванието на урока си, един подир друг извикваха му: «Даскале! Го рекох матимото»; а учителят им отговаряше: «Вземи другото.» Ама знаели ли го или не, то нито грижа му беше. Така следваха си с години, освен ако някой от учениците би имал учен нещо родител или брат, или какъвто и да бил сродник, който да се погрижеше да се научи за своето си сродни че на какво учебно състояние се намира то или пък понякога и сам учителят кажеше, че еди-кой си ученик свършил вече у него, та да се премести в главното. Мене даже чудно ми се види как, като имаше такви главни училища, да се не погрижи някой за вървежът и на първоначалните?

 

По пладне, когато учителите искаха да си поспият малко, заповядваха на всичките ученици да легнат и те да спият, повалени като прасци по рогузите, имаещи за възглавница един дълъг от край докрай по дължината на училището, нарочно поставен табан (дебела греда). А за да не би обезпокоявал някой съня на учителите, спящи съще, туряха един по-възрастен ученик, да ги надзирава, който от своя страна туряше в ухото на всекого по едно зърно грах (фасул) или по едно камче, та комуто зърното или камчето паднеше, той строго биваше наказван като немирник. Когато някой ученик изучеше един учебник, октоихът например или псалтирът, и минеше в друг, родителите му донасяха на учителят дар: един салтар пържени питулици или локуми, паур ракия и една шамия.

 

Много още тогашни училищни куриози има да се пишат, но аз премълчвам ги; ще спомена само първо, че биението с пръчка по ръце и по нозе във фалага беше немилостиво и безчеловечно, та тежко оному, който би имал честта да вкуси от пръчка и фалага. Едно нещо още да не забравя: в лятно време учителя пращаше по няколко от по-възрастните ученици на нивата си, за да му садят грах или да му я требат от каменя, на която служба с радост търчаха, само и само да не се учат. В това време какво нещо беше училищен слуга, не беше известно: метене училището, носене вода и палене огънят бяха дежурна работа на учениците.

 

За начинът и методата, по които учениците се учеха в тия първоначални училища, и да не говоря вече. Те са горе-долу известни, мисля, всекому, който ги чул или ги видял.

 

49

 

 

у някого от них забележеха някой недостатък, а учителите и учениците посрещаха ги с истинско благоговение и уважение. Първенците, или както у нас ги наричат, старците, всекога се грижеха да снабдяват училищата с добри и способни учители и с нужните училищни потребности. Набавили бяха добра и пълна библиотека, с една реч, тиесе стараеха за учението и възпитанието на градските младежи като истински отци за своите чеда. От това време излязоха доста много учени момци, които после се разпръснаха като учители по разни места из Македония и Албания, а някои от тях отидоха в Атина или в Европа за усъвършенствование. Има даже някои от них живи още и сега, които до вчера упражняваха учителска служба като остарели учители. До това време никъде в Македония нямаше друго училище, което да конкурира или да се тъкми (да се сравнява) с охридското. От цяла Македония и Албания се стичаха в него ученици да църпат наука.

 

Но от смъртта владикова насетне или малко нещо по-напред или по-сетне, не помня добре, че бях много малък, както казах, тие училища взеха да отпадат малко по малко, догдето най-после и съвсем отпаднаха по следующите причини:

 

50

 

 

а) Още при живота на Калиника, към старостта му, гражданите по някои неизвестни мен причини бяха се скарали с него, а пък, от друга страна, и турците, техни съграждани, под предводителството на Шериф бега, за когото говорих другаде, поради стари някои ядове, издействували бяха му трикратно заточение, от което обаче и трите пъти той беше се връщал още по-силен. Но при все това, ядосан на християните, той беше се оттеглил от гр. Охрид и отишъл бе да живее в ближнето до Ресен село Янковец, където подир малко и умря и там биде могребен. По същата причина и на смъртний си час нищо не бе завещал на охридските училища, а, напротив, за богатата си собствена библиотека, която по-преди бил завещал на тях, тога оттеглил си завещанието и я завещал отново на отечествените си училища в Калипол, а имуществото му наследи поменутийт негов незаконен син Стефания, Владиков за това наричан, за когото и много пъти още ще се говори, роден от попа дията на поп Димитрия поп Алексиовски, която и официално изповядала си това беззаконие пред битолския хукюмат пред тогашний валия, когато тя, заедно със сина си, отишла там да иска съдебним образом наследството владиково. [1]

 

б) Касата училищна, която била разделена между неколцина от първенците да работи с лихва, уничтожила се, като един от тях, под извет, че похарчил за общи нужди намираю-

 

 

1. Поведението на Калиника като на владика може да се очърти с няколко кратки думи. Той бил човек ученолюбив и много остроумен, лишен от свирепостите на днешните гръцки владици, каквито обаче и не били нужни тога да се развиват, ако би да съществували у него, тъй като никой не смеел да му противостои, при Джелядинбеговото всемогъще покровителство. Калиник много обичал салтаната. Не е бил никак сребролюбив, та затова и не глобел епархиотите си. Едничкийт, но най-лошийт истов порок бил на младите му години блудството. Той имал незаконни, любовни сношения с жените на някои от по-първите в града семейства, поп Алексиовски и поп Стефаниовски, които или преоблечени в мъжки дрехи довеждал в митрополията, или сам той отивал у домовете им да спи. А често те дохождали му и официално, на визита уж, с всем чадом и домом; а мъжите им, повечето свещеници, били от ближните му любимци, които залъгвал с титули и по-отлични уж служебни почести. На поп Алесксиовската фамилия принадлежеше поменутата попадия Димитрова, с която незаконно родил е една мома, Зографина, и един син, Стефания. Още две сестри поп Алексиовски, Наумка и Ката Заройчини, мъжите на които бяха на владичка служба, макар и миряни.

 

51

 

 

щийт се у него неин дял, го не дал, а примера му последвали и другите. И ето защо отпосле народът имаше право, дето ги наричаше «ядачи — изедници».

 

в) След смъртта на поменутий владика Калиника, около 1842—1843 год., който владикува в Охрид цели 40 години, наследи го един караманлийски грък, 70—80-годишен старец на име Йосиф, човек съвсем и до костите си развратен и за нищо неспособен, по примера на когото и цялата му свита беше се повлякла така, щото митрополията в неговото време приличаше на свинярница и блуднишки вертеп. Гражданите или епархиотите охридски скоро почнаха да се отвръщат от неговите непростими гнъсотии и дигнаха се да го гонят и да искат заместванието му с друг, по-достоен. Но намериха се между гражданите и такви, които го поддържаха и защищаваха, та от това епархиотите се разделиха на две партии, владичка и противовладичка. По-голямата и по-благородната част от гражданите под предводителството на Робевци, П. Танчев и Паунчевци съставяваше противовладичката партия, която не можеше да гледа хладнокръвно и студено да търпи противохристиянский и развратний живот на владиката; а малцината владикови привърженици, всекогашни владиковци, които намираха интересите си всекога в митрополията, като Манчевци [1], Зарчевци, поп Стефанновци, Стефания Владиков и техни някои сродници и послушници, съставяваха владичката партийна, която го защищаваше. Нарочит представител в Цариград от страна на гонителката партия беше проводен сам г. д-р Константин А. Робев, който след многовременна борба при Патриархията, като не може да сполучи, най-после чрез помощта и заповедта на великия везир успя да махне от епархията злонравния грък владика Йосифа, след четиригодишно мръсно в Охрид живение и да го замести с друг, уж по-добър от него. [2] За наследник на падналия владика дойде бивший

 

 

1. Чудно как Манчевци, които нямаха никакъв интерес в митрополията, съединени бидоха с владиковците не само в тоя случай за Йосифа, ами и по-сетне за Дионисия. Види се, причината ще да е другаде, именно в Цариград, дето пок. К. Манчев имаше свободен достъп и приятелски прием в Патриархията.

 

2. Гнъсното поведение на тоя дърт блудник, грък владика срамно би било наистина да се описва и да му се отстъпва място в страниците на настоящето ни скромно описание. Но тъй като отначало още се обещах да бъда по възможности безпристрастен, ще отбележа някои само чърти от нечутото досега Йосифово поведение. Той, макар и 70—80-годишен белобрад старец, самичък изповядваше си на язик бошначкий, който бил е понаучил във владикуванието си по Босна или Ерзеговина, казваше буквално така: «Я сум караманлия, не могу да седу без жену.» Следователно, взел беше си една от долня класа и непочтена жена, Арса Митрейчина, която, за да я залъже, че ще да я има до живот за своя, направил бе невероятно нещо, венчал се с нея чрез Иконома поп Константина; а на мъжа ѝ, за да не бъде в града, дал бе му митрополийска служба вън от града, по епархията. Неговия пример последвали бяха всичките му митрополитски люде и така, граматици, дякони, протосингели и туте кванте, всекой си имаше в митрополията по една постоянна държанка; така щото митрополията заприличала беше тога на Сарданапалов дом. Мъжите на държанките им дохождаха да си ги търсят, а владиковците, като ги не отпускаха да си отидат у дома, често пъти произвеждаха се и съвсем неприятни сцени, боеве, заканвание с убивание и други подобни скандали. В такво положение като беше митрополията, какви можеха да бъдат църковните епархиални работи и нужди, как се управляваха те и как се гледаха, всекой сам си може да заключи.

 

52

 

 

едногодишен кюстендилския митрополит, някой си Дионисий, родом грък, от гръцките острови, ученик на известния по безбожническите си учения Каири, человек от низък ръст, а с високи знания, но при все това недостоен за нищо и страшен пияница. За него казваха, че той предал бил учителя си Каири. А чудното му беше това, че той, макар и да притежаваше висока наука, но нямаше никаква любов към нея; вместо да отваря училища нови и да усилява съществующите, той, за пари, затваряше и тези последните и ги преобръщаше в църкви, както направи с Долновлашкоселското училище, а църквите ги продаваше като собствени свои имоти, како що направи с Каневската църква, храм св. Йоана Богослова, която беше продал на Иконома поп Константина и на брата му Андроника за осъм хиляди гроша с цел да я затворят, за да не би да се поврежда техний интерес, тъй като църквующите се в тяхната, св. Климентова църква щели да се стърчат за църквувание в новата, Каневска църква, та тяхната щела да се отпразва и интересите им щели да пострадват. Непостоянството му остана като пословица в устата на народа, който често повтаряше изричните владикови думи, изречени от него пред битолскийт правителствен съвет, където каневските махалци бяха се отнесли против него, задето беше им продал църквата. Тие владикови думи бяха: «Дувар дел им, бир созде дураим.» Той

 

53

 

 

със себе имаше и протосингел, по-сетнешния охридски Мелетия, за когото другаде ще се говори по-надълго, човек, лишен от наука, родом царигражданин, страстолюбец и немилостив грабител.

 

Щом Дионисий за пръв път пристигна в епархията, и владиковците незабавно прилепиха се и се съединиха с него, а другата, по-голямата партия, която изгони предшественика му, като видя и неговите мръсотии, подигна се и противо му. Същите защитници и същите гонители Йосифови станаха и Дионисиеви. Гонението и давията, които се започнаха около 1850— 1851 година, следваха две-три години, а се свършиха със заточението на представителите на гонителката партия при края на 1853 година. Покойний Димитър К. Паунчев и Сотир Кецкаров, с двама още свои събратя ресенци, бидоха заточени в Св. гора като възмутители, вследствие на един патриаршески такрир. Оттам Сотир Кецкаров, Робевски зет и доста богат, избяга, като се хвърли от височините на зданието, в което беше затворен, а Д. Паунчев след 1—2 години биде освободен по настояванието на тогашните гръцки антарти — въстаници, които бяха нахлули в Св. гора. По-нататъшното изложение за владиката Диониоия ще продължа в идущата глава, в учителствуваиието ми в Струга, когато и той биде заместен с друг, а засега нека се повърна пак към училищата.

 

От тия партии, които следваха да съществуват непрекъснато и една с друга да се преследват, а повече след несполуката на противовладичката партия да изпъди Дионисия, като взеха връх владиковците защитници, особито незаконното владичко чедо Стефания и Христо Манчев с другарите си, училищата паднаха съвършено и се парализираха. Касата, както се каза по-горе, беше се уничтожила, та учителите нямаше откъде да се плащат, защото друг приход нямаше никакъв. Мнозина от тях, откато изслужеха една учебна година, без да получат ни скършена пара срещу платата си, напущаха служението в тия неплащущи училища и търсеха късмета си другаде, като предварително отвореха процес срещу училищнето настоятелство, за да си получат заслужената си плата. Такви са били: Маргарит Димзов, Константин Грунчев, Андроник Йосифчев и други (а напоследне, през 1861 год., същето добро ме сполете и мене, както ще се рече на потребното му място). От това по-достойните и по-опитни учители отбягваха вече от да служат в тези завидни другош охридски училища, а се разпръсваха по други места и градове. Тая е причината, задето пок. Д. Миладинов в тия години служи в Кукуш, в Крушово,

 

54

 

 

в Струга, в Магарово, в Битоля и другаде. От това и учениците, като гледаха падналото състояние на училищата, пръскаха се или по други градове заедно с достойните учители, или на махаленските [1] училища в Месокастро и влашките махали, където по същата причина бил съм ученик и аз цели 7 години при учителя г. Янакия Стрезов.

 

Най-нискийт стъпен на училищата беше около 1853—1854 година, когато владичката партия, като беше надвила над съперницата си народна във владичкия въпрос, взели бяха управлението на общинските работи и на училищата двамата ѝ предводители първенци, именно Стефания Владиков и Христо Манчев. В това време никой от по-способните учители не желаеше да приеме служба в тие училища, защото знаеше, че не ще може да си получи условената и заслужена заплата, а трябваме да служи безплатежно. Но пък и ако би някой от тях пожелал тая служба, не беше му възможно нито да се добере до нея, защото тая служба от няколко години занимаваха двама любимци, сродници на горепоменатите двама всесилни тога първенци и училищни господари — в елинското главно училище учителствуваше Спиро Танчев, добър момък и доста учен, но като слабохарактерен и бездарен инак и за нищо некадърен не можеше да намери служба никъде, та се задържвеше в Охрид от зета си за сестра Стефания Владиков. А във взаимното училище учителствуваше Димитрий Масин, който по-сетне се ръкоположи и за свещеник, человек с доста познания, но недеятелен и за нищо неспособен, а като изпаднал търговец, ослонил беше се на учителствувание, което обаче, по причина на мекушавостта си, не беше достоен да упражнява. Той при все това се поддържаше в училището от баджанака си, първенеца Христа Манчев, за хатъра, както казваха мошите уста, на жена си, с която имал уж тоз Христо нечестни сношения. Платите на тия двама учители плащаха им се редовно, макар и да нямаше вече каса; защото поменутите първенци, като бяха станали всемогъщи, имаха всичко в ръце те си — тие вареха, тие печеха, както казват; задължили бяха владиката, уж за да го препоръчат пред негодующий против него народ, да дава за училищата по 3000 гроша годишно; от манастирът св. Наумов, който беше в тяхна ръка, взимаха

 

 

1. Когато казвам охридски училища, разумявам централните, св. Климентовите, освен които има и други, махалски, за които не ни е тук думата.

 

55

 

 

тоже ежегодно други 3000 гроша (толку бяха на явно, а скришем колко взимаха, само бог знае); съще взимаха по 5—600 гроша и от другите охридски манастири «Св. Спас» и «Св. Петка». При това, в градския данък причисляваха други 3000 гроша като училищен данък. Платите на речените двама учители всичко бяха 6000 гроша, на първия 4000 гр., а на втория 2000 гр., които се посрещаха само от владиковите и от св. Наумовите, а останалите 3—4000 гроша, разбира се, разделяха си ги, както народът предполагаше и вярваше, помежду си първенците. При всичко това, пак тези последните постоянно викаха, че училищата били задлъжнели, че учителите не получили двегодишните и тригодишните си заплати! А кого учеха тие учители?. . . Мишките, може да се отговори. Защото, както и по-горе се каза, учениците, недоволни от недоброто състояние на училищата и от неспособността на учителите, бяха се разпръснали едни по махаленските училища, други по кожухарский занает, а мнозина пък други се скитаха по улиците като пусти говеда или като псета без стопани, така щото нито една десета част от всичките ученици не бяха останали да следват редовно в училищата.

 

Това най-низко и позорно състояние на охридските централни училища трая три-четири години. Народът роптаеше и пъшкаше, но не можеше що да стори, тъй като той беше съвсем безсилен след побеждението си във владичкийт въпрос; а силните на денят бяха поменутите двама първенци, особито водителят на владичката партия Стефания поп Димитрийов поп Алексиовски, Владиков наричан, рожба и възпитаник гърковладички, человек учен и богат, като владиков наследник, хитър и лукав като същ грък и интригантин като съща гъркофенерска породица. От него трепереха не само християните граждани и селяни, но даже и силните местни турци. Бегове и аги говееха пред него като невеста пред кума си, а паши и везири почитаха го като най-достоен мъж. И наистина, строгата справедливост изисква да изповядаме цялата истина, че той беше действително достоен мъж, колкото никой друг измежду цялото христянско и турско население на цялата ни епархия и ако достойнството му не беше било опятнявано от злобността, злосторствата и злонравний му живот; ако то беше се украсявало с добри дела и добродетелни резултати, то той заслужвал би за вечна и неизгладима памет. За зла чест обаче на града, в който бе се родил и хранил, способността му, тая божия дарба, кацнала бе в гнъсен съсъд, върху мръсна особа, която само вонящи дела

 

56

 

 

обичаше да прави и отвратителна памет остави, както другаде ще се рече много повече.

 

На таква степен отпадналост бяха работите в Охрид, когато на 1854 год. Янаки Стрезов и писущий тия редове бидохме повикани от народа да учителствуваме в града — първий за главен, а аз за взаимен учител, и то ето как: Към края на 1853 год. Янаки Стрезов, който учителствуваше в Крушово, вследствие интригите на един от събратята си учители, грък сачищанин, биде принуден да се оттегли преди свършванието на учебната си година от крушовските училища и да дойде в Битоля, за да иска платата си от крушовчани съдебним образом. В това време, по негова покана, там отидох и аз, за да уча ланкастерската метода при един новодошъл от Атина добър взаимноучител и педагог, Атанас Анести, родом албанец. В априлия на идущата 1854 год., щом като се върнах в Охрид, където Янакия беше дошъл по-напред от мене, появиха се някои от среднята класа или, както у нас ги казват, от средня ръка граждани и поискаха ни за учители. Но като ние не смеехме да се наемем на тая служба, против всемогъществото на известните вече първенци, споразумяхме се с поканителите ни да открием частно училище с една умерена годишна плата, плащана от всекой ученик, който би пожелал да влезе в него. Откри се прочее списък и в малко време, като се напълни най-нужното число бъдъщи ученици, на 9-й август същата 1854 година училището се отвори в една под наем къща, в къщата на Ангелета Паунчев. Правителствено позволение тога не беше нужно, както сега що е необходимо за откривание на училище, а владиковий наместник протосингелът Дионисиев, а сетне епископ Мелетий, който представляваше митрополита си Дионисия в отсъствието му, не смееше да се противи, за да не би да даде повод на ново гонение, тъй като това училище, макар и частно, сматряше се обаче като полуофициално народно, в което бяха се стърчали чедата на по-благородните градски фамилии; заради това и, поканен, дойде и извърши начинателнийт водосвет в присъствието и на множество граждани.

 

Училището се състоеше, както рекох, от два отдела: от главний или елинский, управляван от Я. Стрезов, и взаимно-учителний под мое управление. Скорошното натрупвание на голямо число ученици от разни възрасти и сили и от обата пола [1] потвърдяваше горепоменутото за негодованието на на-

 

 

1. Девическо училище особно за женский пол дотога нямаше и даже и до 1867 год. не съществуваше никакво. При все това моми в Охрид отдавна са се учили, макар и в мъжките училища. Първо българско девическо училище се откри на 1867 год. с учителка баба Неделя Петкова от Сопот.

 

57

 

 

рода против дотогашните общи училища, а непощадността на предплатите, които с готовност плащаха ни и най-сиротиците вдовици, като откъсваха залъка от устата си, доказваше силното и жарко ученолюбие, което всекога е характеризирало охридското население и което още и дотога беше се запазило цветуще.

 

Учебната ни къща беше доста широка, но при все това тя се препълни дотолко, щото ние не след много продължително време бидохме принудени с прискърбие да отказваме вече на мнозина родители, които дохождаха по-късно, приемането на чедата им за ученици, които, вследствие, нажалени и със сълзите в очите си се връщаха. Но нямахме що и как инак да правим — помещението ни не позволяваше да ги приимаме; набрали бяха се вече повече от 40 ученици в класний отдел, разделени на два класа и в две стаи, а повече от 130 ученици в първоначалний, разделени по ланкастерската метода и поместени в една дълговата зала, съставена нарочито от три една до друга разградени помежду им широки стаи, а за повече място вече нямаше.

 

Колкото за успехът на това частно наше училище, аз не мога да кажа нищо, защото никой не може да съди справедливо за себе и за своята работа; оставям да съдят за него оние, които имаха случаи да го видят и го опознаят, а ще спомена само това: първо, че аз, макар млад и неопитен още в самостоятелно управление на училище и в упражнение учителска служба, но под опитнийт и мъдрийт надзор на управителя г. Я. Стрезов неуморимо се трудех да отговора по възможности на възприетата си длъжност; второ, че между учители, от една страна, и ученици, от друга, съществуваше взаимно и пълно благодарение и задоволствие вследствие на взаимното ни поведение. Усердието и ревността на учениците за учението бяха неописуеми; ние никога не дойдохме до неприятното положение да накажем ученик за незнание урок или за някое от голяма важност престъпление, макар и да се намираха между учениците и такви, които миналото им не ги препоръчваше за мирни. А и в случай, че дойдеше понякога нужда за наказание вследствие на някое маловажно престъпление, употребявахме наказания не от старата мода с боеве и тиранства,

 

58

 

 

а наказания нравствени и такви, които ударяха и влияеха повече върху чувствата и душата, отколкото върху телата ученически. Тоя начин на поведение към учениците, да си кажем истината, ние първи, за жальост и последни сме употребили и с него сме сполучили във всекое отношение.

 

Усердието и ревността се виждаше и от това, че ученици, които с големи затруднения и мъки родителите им водили ги в дотогашните общи училища или и никак не са могли нито един път да ги заведат, та се скитали по улиците и безчинствували, в нашето скромно заведение търчаха сами като ягънца по майките си, и то толко усърдно, щото, когато от глъбоки зори ние отидехме в училището, нахождахме ги стоящи пред училищната врата, дошли още с нощ със запалени фенерчета. Второ, други момчета, които отпреди няколко години оставили бяха училището и бяха постъпили в кожухарский занаят, щом се откри нашето училище и добри слухове се чуха за негови ѝ вървеж, търтиха занаята и дотърчаха в училището. Съще направиха и повечето от ония ученици, които дотога следваха в общите училища, както и мнозина от ония, които бяха отишли и махалските. И така, в малко време улиците утихнаха от скитающите се по-преди в них дечища, по кожухарските керхани маловъзрастните работници се разредиха, а в общите училища некадърните учители останаха да свирят с дървен кавал на по няколко маловъзрастни дечиня, сродници нихни или на патроните им. Оние пък ученици, които от нямане у нас място не можехме да ги приемем, възнегодующи, не рачеха да се повърнат нито в общите училища.

 

Но това явление зле повлия върху духът на горепоменутите двама първенци, особито на първия от тях, които не можеха да го търпят. Тие господа, като не можеха да търпят никакъв съперник, никаква бележка даже по делата си, ще можеха ли хладнокръвно да гледат две даскалчета, ничтожни и презрени според тях човеченца, чрез едно частно свое заведение да компрометират подкрепяваните и поддържани от тях в общите училища учители и да извадят наяве недоброжелателството на подкрепителите им към града? Тие разбираха, че най-после народа, осветлен, можеше да се дигне като един човек, да ги събори от върхът, на който, изправени застанали да го угнетяват, предвиждаха, че той, наоодът, един ден ще намери, както по-сетне и намери, предводители, под ръководството на които ще стане и ще грабне от ръцете им управлението на общинските работи, ще изтика с безчестие и позорно учителите им из училищата, ще ги замести с други, способни, и ще вземе

 

59

 

 

в ръцете си юздите на градските общински училища; а това не беше нещо, което они могли би да претърпят. Заради това овреме още постараха се да предварят злото: употребиха всевъзможни интриги и лукавства, подмилквания, подмазвания, застрашавания — дано сполучат да закрият заведението ни. Но ние, знаеещем за стоки са тие лисици, никак не рачехме да ги послушаме или да се уплашиме от заплашванията им, докогато имахме с нас целий прибер град. Тога они, виждаещем, че ние не им въртиме глава, обърнаха се с майсториите си към гражданите, родители на учениците ни, с предумвания, с убеждавания, че щели нас да назначат за учители в общите училища, за да се учат децата, казваха им, не само на ония, които могат да плащат, а и сиромашките; стараеха се да се покажат като най-жарките, най-искрените доброжелатели на града, а особито на сиромашията. Молеха прочее по-заможните граждани, кълнеха им се в най-светото за искреността си, ронеха крокодилски сълзи и всеко средство, простено и непростимо, употребяваха, дано убедят гражданите да се затвори училището ни. Но откако повечето от последните склониха, понеже ние никак не се съгласявахме да уничтожим заведението си, защото разбирахме адските им кроежи и знаехме неискреността и лукавството на поменутите първенци и не ги вярвахме при всите нихни клетви и сълзи, тие тога, за да ни принудят, употребиха друго, насилствено някак средство — накараха притежателя на училищието ни помещение Ангелета Паунчев, човек груб и пияница, да ни изпъди из домът си. А той, задължен някак от них, не се забави да се съобрази с диктовката им. Следователно, един ден представи ни се в училището, в присъствието на всичките ни ученици, със секира в ръка и ни се развика: «Или си отивайте оттука, или сега ще изпосека столовете (чиновете) и ще ви изгоня из къщата ми.» Това той повтори няколко пъти заедно с груби и варварски изражения и псувни, при все че нямаше никакво право да постъпя така безпътно и да ни пъди без време, понеже къщата му беше ни наета за цяла година и наемът цял беше си получил предварително, а годината не беше още изтекла. Ние, при всичкото си упорствувание и постоянство да удържим заведението си, откато видяхме, че мъчно ще ни бъде да излезем на глава, от една страна, с луд и пияница човек, а от друга, с най-лукавите и най-силните първенци, толко повече, че между другите граждани, които бяха с нас, не се намираше никой друг, способен да им се изпречи с гърди и да се бори с них, принудихме се и въпреки волята си да оставим тая къща и да

 

60

 

 

се оттеглим с учениците си в друга, за каквато отбрахме Я. Стрезовата, с намерение дано можем да удържим училището. [1] Но откак еднъж подместиха ни от гнездото, не беше вече мъчно на злобните първенци и да ни разтурят съвсем. И така употребиха за оръдие противо нас същите родители на учениците ни да ни предумват да разтурим училището си. Ние, виждаещем, че последните склонили на гонимата от известните двама първенци цел, без да се усетят и узнаят в каква пропаст падат, и че ако ние да упооствуваме още, тие могат и да ни изоставят, волею и неволею склонихме.

 

Радостни и весели, че сполучиха в първата сцена ролта си, лукавите първенци, а особито Стефания, заловиха се да представят втората. Под лицемерната преструвка, че желаят общето добро и се стараят да устроят училищата, тие свикаха няколко пъти общи събрания от по няколко души от всекоя махала. В тие събрания по нихно първоначинание (инициатива) и под нихно предводителство, издириха се и се найдоха средства за поддържание училищата и с обще одобрение се избра и назначи ново, тричленно училищно настоятелство, състояще

 

 

1. Това кратковременно разстояние на учителствувание в Я. Стрезовата къща е много важно за мене, защото тога именно зачех за пръв път мисълта да събирам народни български песни, по следующий повод. Един ден в една камара съзрях един тетрад, взех го, разгърнах го и виждам в него скоронаписани с Я. Стрезов почерк и с гръцка азбука няколко песни. Аз, като видях, че тетрадът е приготвен за записване не само тие няколко песни, а и за систематично събиране много такви, разигра ми се сърцето от някаква радост и с възхищение казах си: «А защо ли да се не погрижа и аз да събирам песни», толко повече че и сам си знаех много народни, а и имах от кого да слушам безбройно число такви? Незабавно прочее поисках от притежателя тетрадът, за да препиша находящите се в него, преписах ги и после по насърчение от същия Я. Стрезов тръгнах да търся и да записвам и други, а той оттога, като натовари мене с тая работа, престана вече да записва. Но навалната ми работа, която малко време след това поех в общето централно училище, а по-сетне и в Струга, не ми позволи да следвам със същата ревност записванието, а ме принуди да отложа предприетото и започнатото дело до 1860 год.. когато ми се даде нов подтик на тая ми ревност от едно друго лице, почтений г-н К. Робев, както ще се каже на друго място и време. Тога започнах да записвам отново и следвах, догдето свърших колкото можех.

 

И това съще време почнал съм за пръв път да записвам бележките си, на основание на които съставено е по-сетне настоящето ми описание.

 

61

 

 

се от покойните днес братя Я. Паунчеви, Григора и Христа, от Христа Капчев и от Якима Групчев (Топалчев), от които първите двама, Паунчеви и Капчев, бяха человеци богати, мирни и правдолюбиви, а последний изпаднал първенец и немирен, свадлив и любител на пренията. В едно от същите събрания условиха и нас двама за учители с годишна заплата: Янакия Стрезов за 4000 гроша — за елински главен учител, а мене за 2000 гроша — за взаимноучител. Контрактите се направиха и подписани от новото настоятелство, дадоха ни се. Следователно, ние на 5-й май 1855 г. встъпихме в общите централни училища.

 

Щом се разчу из града, че ние влизаме да учителствуваме, стърчаха се от целий град ученици като улишча, даже и от махалските външни училища, така щото числото им в малко време порасна неимоверно; в главното събраха се повече от 80—90 ученици, а във взаимното повече от 400, мъжки и момичета, мали и големи. Помещенията училищни се препълниха и се яви необходима нужда не само за по един-двама сътрудници, но и за училищни стаи. В главното елинско училище, учениците на което, разделени на три класа и един предуготовителен и поместявани в четири пълни стаи, за помощник на Я. Стрезов се назначи Н. Савин, а във взаимното за мой помощник още отначало, по наша препоръка, биде условен Миле Скопачев, който дотога учителствуваше в Струга. Но не след много време, понеже числото на учениците не беше възможно да се побере в пространното взаимно училище, отделиха се около 100—150 от них, най-малките, в друга стая, на които се назначи за учител или забавач пок. Константин Хр. Узунов, който по-сетне, както ще се каже другаде, отиде за учение р Русия, дето след три месеци и умря в Киевската п[ещерска] лавра. Брат му Димитър Хр. Узунов тога беше ученик в I кл. на елинското училище. В същето това време и в същето училище ученичествуваха в III кл. Андон Митанов и г. Васил Диамандиев, който тоже след няколко години отиде в Русия.

 

Работата в училищата се започна радостно и усърдно и следваше се ревностно както от страна на учителите, така и от учениците; училищнето настоятелство усърдно се грижеше да отгогори на назначението си: то често посещаваше училищата, набавляваше училищните потребности [1] и редовно пла-

 

 

1. В охридските училища още от по-старо време имаше богата библиотека, част от която беше се запазила и до наше, която и ние сме пазили като зеницата на окото си. След нас обаче и тая част малко по малко изчезна, така щото днес не вярвам да съществува нито един том поне от богатата някога училищна библиотека. За съвършеното ѝ изгубване помогнаха много неприятни обстоятелства и много скверни ръце. След една-две години в Струга у поп Йоана Сакелария, у когото поживях няколко време, найдох няколко томове от важни гръцки съчинения, отнети из тая библиотека, а пък други другаде. Но конечното ѝ изчезвание и заличвание от списъка на библиотеките нанесе на нея през 1874 год. гонений тога гръцки владика Мелетий, за когото по-долу ще се говори повече. В нея библиотека, както я намерихме ние, действително нямаше никакво славянско съчинение; но и таква, каквато си беше, не можеше да бъде презрителна и тога, когато в ни един от околните градове, и даже и по-големи от Охрид, не съществуваше никаква, даже нито училище добре уредено.

 

62

 

 

щаше учителските плати; а народът виждаше се задоволен от училищнето състояние, с една реч, рекъл би човек, училищата в града ни се поправиха и се вкараха в правилнийт вървеж. На дело обаче все това не беше друго нещо освен една преходна привременност, която наскоро щеше като дим да изчезне. Защото известните ни първенци, а особито Стефания Владиков, това страшно чудовище на природата, тоя изверг, макар и да се виждаше, че споделя уж повидимому радостта и задоволството общи за доброто уреждание на училищата и за добрия им вървеж и понякогаш, макар и неволно, принудени биваха да ги похваляват, но в сърцето си тие постоянно вриеха и кипеха от яд и само време и удобен случай чекаха да изиграят последнята сцена на подземната си рол — да изгонят нас, които им измътихме водата, и да наместят пак своите любимци учители, което по-сетне и сполучиха отчасти.

 

Видяхме вече, че нихното намерение беше да затворят частното ни училище, да ни подместят еднъж от самостоятелното ни положение, по-трудно нещо за тях, в което обаче, както рекох по-горе, сполучиха, а пък сетне лесно им беше да ни изхвърлят от общинската служба, в която като граждани имаха право да боравят и даже да я управляват, както и направиха през настъпающата учебна година, и то ето как.

 

Щом на 5-й май 1856 година се свърши първата ни в общите училища учебна година, призовани бидохме в едно обще събрание от по-първите граждани и настоятелите, за да ни се поднови уж условяванието и за идущата година, в което и се усло-

 

63

 

 

вихме със същата миналогодишна заплата. Поменутите обаче първенци или, по-право, Стефания, който все кроеше да ни махне, но не смееше на явно от народа и от другите първенци, не престанвеше от да търси причини, които би могли да го остудят от нас; той все се стараеше как и как да ни компрометира пред гражданите и откак ни обвини в нещо, да има право да ни изпъди. Ние гледахме как тая проклета душа, тоя заклет враг наш, през цялата изтекша година се обхождаше; как всекое средство употребяваше и всекой случай търсеше да разпръсва помежду народа негодувателни и компрометирующи нас слухове; как интригуваше, за да ни намразят гражданите; всичко това ние гледахме и разбирахме, но нямахме що да чиниме; не бяхме в състояние нито пък приимахме да агитираме и ние и да интригуваме против него. Нито народът, нито първенците му разбираха неговите сплетни и зломислени кроежи; а ако изпомежду всички нахождаше се някой, който да ги разбира, не смееше, боеше се да му противодействува. Той със своите интриги беше довел работите дотам, щото настоятелството, честно инак, да се поколебае в желанието си да продължава настоятелствуванието си и втората година, та и не рачи да подпише второгодишните ни контракти непосредствено, а отложи за неопределено време. А все това беше кроеж на злобния Стефания, на което беше го така надумал, обаче то не можеше да разумее целта му. При все, що познавахме лукавствата и интригите на тоз зъл дух и накъде водеше простодушните настоятели, ние принудени бяхме да се съобразим с тяхното или, по-добре, с неговото решение, да чекаме за контрактите до неопределено време и да се преструваме, че нищо не разбираме от онова, що със задня мисъл се вършеше зад кулисите. Две цели седмици следвахме работата в училищата, без да получим контрактите си. Намерението Стефаниево беше да ни изиграе някак, та или да работим цяла година без никаква сигуранция, следователно и без никаква плата, бидеещи без контракти, като щеше да принуди и самото настоятелство да се оттегли, или пък да ни обвини пред народа, че не сме имали в него доверие, ако бихме постоянствували за контракти, както и наистина направи. И в едний, и в другий случай той кроеше да ни повреди за отмъщение, но ние, като познавахме нечистата му цел, прибързахме да се предпазим и да го предварим.

 

На 22-й същаго месеца мая, празник на св. Йована Владимира (Елбасански наричан), празнуван в Охрид ежегодно като народен празник, решихме да не отворим училищата, а да се погрижим да си вземем от настоятелството контрактите си.

 

64

 

 

А преди него ден и други два наред празнични дни не бяхме ги отворили. Лукавийт, като видя, че три дни наред училищата сме държали затворени, счете за най-удобен случай, за най-осязателен факт и за най-сгоден момент да ни обвини и да сполучи в целта си, та прибърза да се възползува от случая и в същия ден свикал обще събрание, без ние нищо да знаем за него, приготвил и предразположил членовете му, така щото, щом се явиме и не се покориме безусловно, да ни извадят от службата. А изпомежду това бе се споразумял с някои от първенците, особито с пок. Ангеле Групчев, на мястото ни да доведат пок. Григора Пърличев, който тога за няколко месеци учителствуваше в Прилеп, [1] и поп Стефана Гюрчев, който в същето време учителствуваше в махаленското взаимно училище в Месокастро.

 

Когато се призовахме и се представихме пред събранието като подсудими, един от училищните настоятели, именно пок. Христо Капчев, съвсем безцеремонно ни попита: «Защо вие, даскали, три дни редум сте затворили училищата?» А ние му отговорихме: «Защото първите два дни бяха празници (Петдесетница, Духовден със Св. Константин и Елена), а днес, казахме му, едно, защото е тоже празник, а друго, защото не сме си получили още контрактите, та да ни ги дадете.» Тога погледна в нас, пое речта и като бесен тигър провикна ни се Стефания: «Зер геризи ке ги сториме нашите усти?» (Не геризи само, бих казал аз, ами и по-нечисто нещо от геризи биля, без да се никак свенят, ги чинеха!). «Ние ви рекохме, продължи той, че ке ви дадеме контракти, и вие трябваше да си следвате работата; парите не ке ви загинеха.» Ние тога му отговорихме, че без контракти не можем да следваме по-натам работата. А той аслъ и това чекаше от нас да чуе, та пак като разярен вълк се провикна: «Когато не сте имале доверие на цял един град, на честното му събрание (пусто честно събрание, цяло

 

 

1. Пок. Гр. Пърличев в автобиографията си [*], стр. 19, като казва, че на 1859 г. отишъл втори път в Атина, откато шест години преди това учителствувал в Охрид, а преди това време в Прилеп, съвсем погрешно подразумява, че той бил учителствувал в Прилеп и бил повикан в Охрид на 1852 год.; не. Ето кога е повикан в Охрид — на 22-й май 1856 год., където учителствува до 1859 год., следователно, не шест години, а три, първата година сам или с Н. Савин, а втората и третята със Спира А. Танчев. Подобна погрешка в автобиографията му ще имаме случай да срещнем и другаде.

 

65

 

 

фарисейско сонмище! Ние на града имахме пълно доверие, на на него и на управляваното от него събрание не можехме да имаме никакво доверие), то отсега натамо гледайте си работата, търсете си късметя!» Това ние и очаквахме от него и почти бяхме уверени. Ние излязохме си, а събранието моментално писа Пърличеву в Прилеп поканително писмо и поп Стефана Гюрчев, който седеше в друга стая скрит, условиха в същия ден.

 

Така се свърши тая комедия — изпълни се гонимата от речените първенци цел в три и чрез три действия: първо, закри се частното ни училище; второ, една година учителствувахме в общите училища; третьо и най-после, бидохме коварно изключени от них и заместени от двама други, при които не се забави да се вмъкне пак изгонений преди една година Стефаниев шурей, некадърний за нищо Спиро Танчев. Едвай дори тога гражданите се свестиха и съзряха в коя пропаст били хвърлени и коя ли била причината на разиграваната комедия, но вече беше късно и не можеха що да чинят, защото бяха вече сплетенн в мрежите на лукавия Стефания, та волею и неволею трябваше и принудени бяха да търпят и да се наказват за глупавите си грехове и престъпления.

 

Ние оттам се разделихме — Янакия отиде за главен учител в Корча, а аз в Струга, както ще се рече в следующата глава.

 

Тая година на учителствуванието ми в общинските охридски училища биде за мене частно най-забележителна в живота ми, защото през нея година случайно някак яви ми се едно най-важно явление — през нея бидох честит за пръв път да се опозная с началото на народната ни писменост, с българската азбука по следующий случаен начин. Забавачът на малките ученици, пок. Константин Хр. Узунов, научен от татка си, знаеше да чете и пише по славянската азбука. Един ден в ръцете му съзрях една неизвестна мене книжка. Питам го: «Каква е тая книжка?» «Сръбски буквар» — отговаря ми. Взимам я и я разглеждам. Тя беше наистина сръбски буквар, напечатан на три почерка: на граждански сръбски печат, на ръкописен и на църковнославянски. А както разбрах по-сетне, ако не ме лъже паметта, той беше х. Найденовия български буквар [*], печатан в някоя сръбска печатница. [1] Аз не изгубих време, а пожелах да науча азбуката от трите почерка. Като жеден елен

 

 

1. Помня само това, че в него имаше две български приказки: за дяда господа и за бързоработната жена и пр.

 

66

 

 

за студена водица аз втренчих вниманието си върху тия три почерка и за скоро бях свободен четец на славянски и български, даже и красно да пиша по ръкописний почерк. (Защото разликата между гръцкий и българский ръкописен почерк не е голяма, стига човек да познава буквите и почерка, та лесно може да пише и двете азбуки, а българската — много по-лесно.) Незадоволен вече от букваря, търсех други славянски книги, български ли, или сръбски, за мене беше все едно, стига да бяха славянски и със славянска азбука писани, но по злощастие никъде и никакви не можех да найда, защото тога у нашите места такво нещо беше библиографическа рядкост или, по-добре, съвършена скудост, та окайвах себе си, задето не ми беше възможно да утоля народната си жажда, догдето след една-две години отчасти сполучих в Струга, а по-сетне и повече в Прилеп.

 

Това ми биде първото запознавание с писмений ни майчин български язик, който отпосле много ми послужи, както ще се види по-сетне.

 

 

Забележвание. Настоящата глава може би и да не е толко нажна по съдържанието си, но аз счетох за нужно да я не пропусна по две причини: а) в нея се описва тогавашнето състояние на училищата; и б) че се очъртават две доста забележителни личности: Стефания Владиков и Христо Манчев, които по-после, в по-важните времена и обстоятелства на възражданието ни играяха важна рол в течението на църковно-училищний въпрос в града ни, за които ще се говори по-пространно в III глава от първата тази част на настоящето ни описание.

 

 

ПРИБАВЛЕНИЯ И ПОПРАВКИ КЪМ ГЛАВА I, ЧАСТ ПЪРВА

 

1. За кодиксите в Охрид, стр. 37—38 на настоящата книга. Според по-нови сведения, чърпани из дневника на пок. д-р Кон. А. Робев, кодикси в Охрид имало два: един съществующий днес, който датира от 1677 година; и втор, който изгоря на 1861 год. заедно с тяхната, Робевската къща. Този последний бил взел същий Константин Робев от «Св. Климент» у дома и, за да прегледа нещо, и в това време или малко по-сетне преварил го пожарът и изгорял. Тоя кодикс бил датирал от сто години преди турското завладявание страната ни, т. е.

 

67

 

 

отпреди около 600 години отсега. Славянско писмо в тоя кодикс не е имало. Когато на 1846 година дошъл В. Григорович, бил го видял и го преписал. [1] Който желае, казва г. д-ра, да научи съдържанието му, може да види книгата на тогашнето пътувание на В. Григоровича. [*] А това, що сме чули за кодикса в Мюнхенската библиотека от разказа на същия К. Робев, че Михаил Бодлев бил го виждал, не бил кодикс, а едно списание на един от охридските архиепископи, Димитрия Хоматияна, който патриаршествувал в Охрид през дванадесетото столетие и е бил много учен и юрист. Това негово списание се наричало «Кодикс». Същето списание д-р К. Робев виждал във Виена, което съдържало много работи, относящи се до Първа Юстинияна, и разни въпроси и решения.

 

При това г. д-р К. Робев прибавя, че във Виена е имало ръкописи на едни учен охридянец, на име Галинос (който имал и други имена), който живял в четиринадесетото столетие. Който желае да разбере някогашнето състояние на Охрид, прибавя същий, може да разгледа тези ръкописи, в които имало описания за Охрид и охридските тогашни работи. Като е думата за Охридската архиепископия и дали тя е същата с оная на Първа Юстинияна, или друга, както казват някои от историците, г. д-р К. Робев казва, че голяма грешка правят оние, които мислят, че не е Охрид рожденото място на императора Юстиниян и че първо някой си историк (името на когото той ми е казал, казва посредственийт ми кореспондент, забравил съм, а он го знае), със задни мисли изказал подобно мнение, но прибавя г. д-р К. Робев, че сега един германец, който още преди четири години написал животоописанията на двама от потомците наследници Юстиниянови, щел да напише, и може би досега да е написал, и житието на Юстинияна. Това казва д-р К. Робев.

 

А и професорът на историята в Атинский университет, ако не се лъжа, Филипос Йоанну, според тогавашните тамошни студенти, през 1851 година от професорската си катедра проповядвал изрично: «Троица илирийци, или славяни, родом от Охрид, от които един беше Юстин, вуйко на императора Юстинияна и който се въцари и пр., и пр. . .»

 

При това друго едно уважаемо лице ми казвало и следующето: Теофилакт, архиепископ на Първа Юстинияна или Ох-

 

 

1. Може да е снел само някои бележки според нас, а не и да го е преписал изцяло. Инак щехме да го видим обнародван.

 

68

 

 

ридски, в списанието си «Ἐπιστολαι Θεοϕυλάκτου», което се намира в библиотеката на Солунската гръцка гимназия, има много сведения за стария Охрид и за архиепископията му. При това, в същата библиотека има и едно друго списание на един, току-речи, солунски митрополит, родом от Охрид, на име Βασιλειος Αχριδηνός. А и Маргарит Димзов (Димица) напоследък написал история на Охрид и, чини ми се, я обнародвал.

 

 

2. За охридските първенци, стр. 48.

 

По-стари първенци в Охрид, при паданието на архиепископията, били: Стамче бей, Малечко бей, Буяр Лигдо и Нейко челеби. Всичките тие четирма големци, когато трябвало да отидат в турския хукюмат, не отивали пеши, а възседнали на хатове, на които се качвали при помощта на сеизи и бинекташи, които стоели при портите на палатите им. Потомци техни почти не останали до днес, а местата, дето били техните палати, и сега се посочват.

 

Подир имало други, пак влиятелни първенци, между които най-отличен е бил Наум [1] Фортомар, който с влиянието си пред турската власт и от въжето, дето казват, снемвал човека. Подир този последния дохождат оние първенци, които споменах по-горе в отбелезаната страница, а пропуснал съм да спомена Константина Бакалов, потомец или право внук, не помна добре, на поменатий Наума Фортомара. И той имал могъществено влияние, за което от завист и бил отровен у дома му от един местен муселимин Осман бей, на 1843 год., когато угощавал того последняго.

 

3. Ръкописите, които от св. Климентовата библиотека взел френк Юмер паша и оставил у Охридский хукюмат, били всички славянски и там били занесени чрез самия К. Робев. Този последния казва, че много се трудил да ги вземе назад, но не му било възможно. От други обаче улики се подозира, че те трябва да са вземени, но не и повърнати на мястото им. А какви ли са били тие ръкописи, никой досега не ни е разправил; във всекой случай, не ще бъдат без важност, инак не трябвало ф[ренк] Ю[мер] паша да ги взима.

 

 

Забележвание. Сведенията за съдържанието на тая глава от кого съм черпал, явил съм в период, сп. «Б. преглед», та излишне би било да повтарям и тук. [*]

 

 

1. Чини ми се, така му е било собственото име.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

Стр. 38*. Става дума за за Димитър Хоматиан, охридски архиепископ (1215 — 1230).

 

Стр. 38**. За охридската архиепископия вж. Г. Стрезов и А. Шопов, Един стар кодекс на Охридската архиепископия от 1677 г. до унищожението ѝ. — Сб. НУНК, кн. VI, 1891, с. 192 и сл., и кн. X, 1894, с. 536 и сл.; Ив. Снегаров, История на Охридската епископия. . . т. II, С., 1931.

 

Стр. 47*. Всъщност и други чужди наблюдатели през тази епоха са подчертавали българския характер на славянското население в Македония (вж. например: Българската история в трудовете на европейски учени, С., 1970; Македония. Сборник от документи и материали, С., 1978).

 

Стр. 65*. Автобиографията на Григор Пърличев е издадена през 1894 г. в Сб. НУНК, кн. 11.

 

Стр. 66*. Вероятно става дума за «Буквар или началное учение», Белград, 1849 г., 24 с. Първото издание на тази книга било отпечатано през 1846 г. в Букурещ.

 

Стр. 68*. Има се пред вид «Очерк путешествия по Европейской Турции», Казан, 1848; 2 изд. М., 1877.

 

Стр. 69*. Авторът има пред вид публикацията си «Няколко критически бележки върху обнародваните досега материали върху историята на възраждането на българщината в Македония». — Български преглед, 1895, кн. 7, 8, 9, 10.