Книга трета
В МАЛА АЗИЯ. ПОДГОТОВКА ЗА ПРЕДСТОЯЩИТЕ БИТКИ
Александър изпрати Клеандър да набира наемна войска от Пелопонес, а той, като въдвори ред в Ликия и Памфилия, придвижи армията си към град Целена [1]. През средата на този град тече река Марсий [2], позната ни от гръцките легенди. Тя извира от най-високия връх на планината Тавър, водата ѝ с грохот пада върху скалата под него, а след това се разлива нашироко и оросява околните поля. Водата ѝ е съвсем спокойна и прозрачна. Затова цветът ѝ, подобен на цвета на спокойно море, вдъхновявал поетите. Оттук и преданието, че нимфите, сякаш влюбени в нея, дълго седели на онази скала. Впрочем, докато тече между стените на града, реката запазва името си, а щом излезе извън тях, става по-буйна и я наричат Лик [3].
И тъй, Александър влезе в изоставения от жителите му град, готвейки се да превземе с пристъп крепостта, в която се бяха укрили. Все пак изпрати херолд [4] да им предложи да се предадат, защото иначе ще претърпят големи злини. А те въведоха херолда в кулата и го накараха да я огледа — колко забележителна е и по местоположението, и по начина на строеж. Дори му предложиха да каже на Александър, че той и жителите на града не преценяват еднакво нещата: те знаят, че той е непобедим, но ако се наложи, ще умрат, верни на дълга си. Като видяха обаче, че крепостта е обсадена и припасите от ден на ден намаляват, те сключиха примирие за шестдесет дена с уговорка да предадат града, ако в този срок Дарий не им изпрати помощ. Не получиха помощ отникъде и затова в предвидения ден те се предадоха на Александър.
Пратеници от Атина настигнаха Александър с молба да им върне пленниците, взети при река Граник. Той отговори, че ще им бъдат върнати не само те, но и всички останали гърци, след като завърши войната с персите. И
21
понеже бързаше да настигне Дарий, за когото беше разорал, че още не е преминал река Ефрат [5], събра отвсякъде войските си, за да влезе в един решителен бой с всичките си сили.
Фригия, страната, през която водеше войските си, имаше повече села, отколкото градове. Тук се намираше прочутата резиденция на Мидас [6]. Гордий [7] е името на града, покрай който протича река Сангар. Те са по средата между Понтийско и Киликийско море. Пространството Между тези две морета е най-тясното място на Азия. Тази ивица земя е свързана с брега, но понеже в по-голямата си част е обградена от вода, прилича на остров.
След като установи властта си над града, Александър влезе в храма на Юпитер. Видя там колесницата, за която казват, че принадлежала на Гордий, бащата на Мидас. По външната си направа тя не се отличаваше дори от най-евтините и обикновени колесници, но яремът ѝ беше забележителен, стегнат здраво от много ремъци, преплетени така, че краят им не се виждаше. И когато жителите на града му разказаха за предсказанието на оракула, според което Азия ще завладее този, който развърже възела, го обзе силно желание да изпълни предсказанието.
Около царя се събра тълпа от фригийци и македонци — едните чакаха напрегнато, другите бяха обезпокоени от безразсъдната самоувереност на Александър. Ремъците бяха преплетени така, че не можеше да се види нито къде е началото, нито къде е краят. Александър се уплаши да не би един неуспех да се изтълкува от тълпата като лошо предзнаменование и затова, без да се колебае много, разсече загадъчния възел с меча си, като каза: „Не е важно по какъв начин ще се развърже.” Така или надхитри оракула, или изпълни предсказанието му.
Александър беше решил да плени Дарий, където и да се намира, но за да си осигури тила, постави начело на флота си при Хелеспонт Амфотер, а начело на сухопътните войски — Хегелох. Те трябваше да освободят от неприятелските гарнизони островите Лесбос, Хиос и Кос [8]. За водене на войната им даде петстотин таланта [9]. На Антипатер [10] и тези, които охраняваха гръцките градове, изпрати шестстотин. Според договора от съюзниците бяха изискани кораби, които да охраняват Хелеспонт. Той още не беше узнал, че Мемнон, който му създаваше големи грижи, не е вече между живите. Защото знаеше, че
22
всичко ще завърши без затруднения, ако той не му попречи.
В град Анкира [11] Александър преброи войските си и влезе в Пафлагония [12]. В съседство на тази област живеят хенетите [13], от които, както смятат някои, водят произхода си венетите [14]. Цялата област се подчини на царя, жителите ѝ дадоха заложници и измолиха да не ги принуждава да плащат данък, какъвто не са плащали дори на персите. Начело на властта в Пафлагония той постави Калан [15]. Александър се отправи за Кападокия [16] заедно с войските, които неотдавна бяха дошли от Македония.
Дарий, като научи за смъртта на Мемнон, покрусен и загубил всякаква надежда, реши да води борбата сам. Като преценяваше всичко, което бяха извършили неговите пълководци, той дойде до заключението, че повечето от тях не са проявили никакво усърдие, а и на никого от тях не се беше усмихнало щастието. И така, като разположи лагера си пред Вавилон, за да влязат войниците му с колкото се може по-висок дух в сражение, разгъна всичките си военни сили пред погледа им. Построи кръгъл вал, който да побере десет хиляди въоръжени войници, по примера на Ксеркс [17] и започна да преброява войските си.
От изгрев слънце до мръкване персийските пълчища навлизаха във вала, а след това излизаха от него и заемаха полята на Месопотамия — безбройна върволица от конници и пехотинци, които изглеждаха много повече, отколкото бяха. Персите [18] бяха сто хиляди, от които тридесет хиляди конници. Медите [19] — десет хиляди конници и петдесет хиляди пехотинци. Барканските [20] конници бяха две хиляди, въоръжени с двуостри секири а леки щитове, подобни на кожените. Следваше ги десетхидядна пехота със същото въоръжение. Арменците [21] бяха изпратили четиридесет хиляди пехотинци и седем хиляди конници. Хирканите [22], както е обичаят при онези племена, бяха въоръжили шест хиляди отлични конници и хиляда конници тапури [23]. Дербиките [24] бяха въоръжили четиридесет хиляди пехотинци: повечето имаха копия с медни или железни върхове, а някои — пръти, закалени в огън. Придружаваше ги двехилядна конница от същото племе. Откъм Каспийско море бяха дошли осем хиляди пехотинци и двеста конници. Между тях имаше и войници от други неизвестни племена — две хиляди пехотинци и
23
два пъти повече конници. Към тези сили се прибавяше и тридесетхилядна гръцка наемна армия от най-отбрани младежи.
Бързото развитие на събитията беше попречило на Дарий да набере войници от живеещите по брега на Черно море — бактриани [25], зогдиани [26], инди и други племена с имена, непознати дори на персите. Дарий съвсем не можеше да се оплаче, че му липсва голяма армия. При наличието на тази армия извън себе си от радост и обнадежден от обичайното ласкателство на придворните, той повика атинянина Харидем, опитен във военното дело и враждебно настроен към Александър, защото по негова заповед е бил изгонен от Атина.
Дарий започна да го разпитва смята ли, че е достатъчно подготвен, за да смаже врага. Гъркът, забравил и за своя жребий, и за царското високомерие, каза: „Може би не ще пожелаеш да чуеш истината, но ако не ти я кажа сега, друг път не бих я признал. Тази войска, облечена така великолепно, тази маса от хора, събрани от толкова племена от целия Ориент, може да бъде страшна за съседите. Тя блести в пурпур и злато, святка с оръжието и е толкова многобройна, че човек не би могъл да си я представи, ако не я види сочите си. Македонският боен ред обаче е устойчив. Щитове прикриват гъстите редици на воините. Те наричат този боен ред от непоколебими пехотинци фаланга. Наредени са войник до войник, копие до копие и са научени по даден знак да следват знамената, като спазват бойния ред. Всички изпълняват заповедите да се съпротивляват, да обкръжават противника, да разчленяват бойния ред. Не по-лошо от пълководците умеят да променят хода на сражението. И да не помислиш, че подчинението им се поддържа със злато и сребро! Дисциплината им се поддържа, като ги приучваг към лишение. Голата земя е легло за уморените, за храна им служи това, което заграбят от пленените. Часовете за сън са по-малко от дължината на нощта. А тесалийските конници! А акарнаните и етолийците! Те са непобедими във война. Нима ще бъдат отблъснати с прашки и копия, закалени в огън? Трябва да излезеш срещу тях със същите въоръжени сили. Трябва да ги търсиш в страната, която ги е създала. Изпрати там злато и сребро, за да ти бъде доведена тук такава войска.”
По характер Дарий беше тих и отстъпчив, но щаст-
24
ливото му царуване беше променило много вродените му качества. И сега не можа да понесе истината и заповяда да накажат със смърт предания му гост, който, паднал на колене, му даваше последни съвети и молеше за милост безпощадния си господар. Дори и тогава, не преставайки да бъде откровен, гъркът каза: „Имам готов отмъстител за моята смърт! Човекът, за когото аз те предупредих, ще те накаже, задето си презрял моя съвет. Променил се така внезапно поради заслепението от царската власт, ти ще бъдеш за поколенията пример как хората, замаяни от щастие, забравят, че са хора.” Още не бе доизрекъл думите си, и по заповед на царя слугите го удушиха. После, когато го обхвана разкаянието, Дарий заповяда да го погребат и призна, че му бе казал истината.
Тимонид [27], син на Ментор, беше честен младеж. Дарий му беше възложил да приеме от Фарнабаз [28] всички войници чужденци, опитни във военното дело, които се надяваше да използува във войната. На Фарнабаз даде същата власт, каквато беше дал преди това на Мемнон [29].
Обхванат от постоянни грижи, Дарий вече и насън бе започнал да вижда тревожни видения, породени от трудностите или от пророческите свойства на душата. Ето, вижда как лагерът на Александър е осветен от блясъка на силен огън, а малко след това пред него е доведен Александър в същите одежди, в които той самият беше провъзгласен за цар. След това Александър минава на кон през Вавилон и внезапно изчезва от погледа му заедно с коня. На всичко отгоре и гадателите засилваха тревогата му с различните тълкувания на съня. Едни предсказваха, че сънят е благоприятен, тъй като лагерът на Александър е горял и понеже е видял Александър без царските си одежди да идва при него в обичайното за персите облекло. Други казваха, че сънят е неблагоприятен, тъй като осветеният лагер на македонците предсказва успех на Александър; няма съмнение, че той ще завладее Азия, понеже бил в одеждите, в които Дарий е бил провъзгласен за цар. Както става обикновено, безпокойството му предизвикваше спомени за стари пророчества. Припомни си, че в началото на царуването си той беше заповядал да направят ножницата на сабята му по гръцки образец. Тогава халдейските тълкуватели му бяха предсказали: персийското царство ще премине в ръцете на тези, на чието оръжие той подражава. Все пак Дарий бе зарадван доня-
25
къде от благоприятните тълкувания на съновиденията му, които се разпространяваха сред войската, и заповяда да придвижат лагера към река Ефрат.
Казват, че според персийския обичай може да се почне настъпление едва след изгрев слънце. Когато напълно се разсъмна, от царската шатра прозвуча тръба. Над шатрата, която се виждаше отвсякъде, се издигна блестящият образ на слънце в кристален диск. Походният строй беше следният: най-отпред носеха на сребърен олтар огъня, който персите наричаха свещен и вечен. След него вървяха жреците, които пееха химни. Следваха ги триста шестдесет и пет млади момци в пурпурни наметала. Техният брой беше равен на дните на годината — тъй като и у персите тя има толкова дни. След тях бели коне теглеха колесница, посветена на Юпитер [30], а зад нея вървеше огромен кон, наречен кон на слънцето. Кочияшите бяха в бели наметала, украсени със златни клончета. Съвсем близо до тях се движеха десет колесници, украсени с много злато и сребро.
Следваше ги конницата от дванадесет племена с различно оръжие и нрави. Непосредствено след нея вървяха около десет хиляди, наричани от персите безсмъртни. Никой друг не притежаваше такова по варварски пищно облекло: носеха златни огърлици, дрехи, обшити със злато и сребро, туники, украсени със скъпоценни камъни и прикачени със златни игли. На късо разстояние пред тях вървяха петнадесет хиляди души, които се наричаха роднини на царя. Тази тълпа с почти женския си разкош биеше на очи повече с изящното си облекло, отколкото с оръжието си. Най-близкият до тях отряд се наричаше отряд на копиеносците. Те обикновено пазеха царския гардероб и вървяха пред царската колесница, в която царят се извисяваше прав над всички. От двете страни колесницата беше украсена със златни и сребърни статуи на богове. Блестящи скъпоценни камъни украсяваха ярема, а над него се издигаха лакът високи две златни статуи на дедите — едната на Нин [31], другата на Бел [32]. Между тях имаше златен орел с разперени криле.
Царските одежди надминаваха с разкоша си дрехите на всички останали: той носеше пурпурна туника, украсена по средата с втъкана бяла ивица. Два златни ястреба, готови сякаш да се клъвнат, украсяваха плаща, изпъстрен със златни нишки. От златния пояс се спускаше къс меч,
26
ножницата на който беше обсипана със скъпоценни камъни. На главата си носеше виолетовосиня диадема, избродирана с бяла (характерна за царете) украса, наричана от персите тиара [33]. Десет хиляди конници следваха колесницата. Техните копия и стрели бяха с позлатени върхове и украсени със сребро. Отдясно и отляво царят беше придружен от около двеста най-знатни велможи. Тази свита пък се охраняваше от тридесет хиляди пехотинци, следвани от четиристотин царски коня. След тях на разстояние един стадий на друга колесница се возеше майката на Дарий — Сизигамбида, а в трета беше жена му. Свита от жени на коне придружаваше цариците. След тях пътуваха петнадесет товарни коли, в които бяха децата на царя и техните възпитатели, както и тълпа евнуси, които не будеха презрение у тези народи. По-нататък следваха 365 царски наложници, облечени също разкошно, по царски. Шестстотин мулета и триста камили с охрана от стрелци караха царското съкровище. Следваха ги жените на приятелите и близките на царя, продавачите и служителите в обоза. Последни вървяха леко въоръжените отряди със своите пълководци.
Ако някой погледнеше бойния ред на македонците, щеше да види съвсем друго нещо. Конете и хората блестяха не със злато и пъстро облекло, а с желязо и мед. Това не бе тълпа, претоварена с багажи и прислуга, а войска, готова за поход и да изпълни не само заповед на пълководеца, но дори и едно негово кимване с глава. За нея винаги се намираше и място за лагер и храна. Александър нямаше нужда от повече войници, а Дарий, повелител на такава огромна армия, беше принуден поради теснината на мястото, където щеше да се сражава, да намали броя ѝ — нещо, за което се надсмиваше на противника си.
В ПРОХОДИТЕ НА КИЛИКИЯ
Александър остави Сабистамен [34] да управлява Кападокия и на път за Киликия пристигна с цялата си армия в областта, наречена Лагерът на Кир. Тук Кир се бил разположил на лагер, когато повел войските си към Лидия срещу Крез [35]. Тази област отстоеше на петдесет
27
стадия от прохода за Киликия. Местните жители наричат тесния проход „врати”, понеже напомня изкуствено укрепление. Затова Арзам [36], управителят на Киликия, като си припомни какво ги бе съветвал в началото на войнатаа Мемнон, реши, макар и късно, да последва полезния мит: с огън и меч да опустоши Киликия, за да я превърне в пустиня за неприятелите. Той унищожи всичко, което можеше да им бъде от полза, и остави безплодна и гола земята, която не можеше да защити. А много по-полезно щеше да бъде, ако завардеше тесния проход към Киликия, като заеме височините над него със силна войска, да спре или да разбие нахлуващия неприятел, без да понесе загуби. Сега, като остави малки части от войската на стража по планинските пътеки, сам отстъпи назад, като опустоши земята, която трябваше да пази. Оставените войници сметнаха, че са предадени, не намериха сили да противостоят срещу какъвто и да е неприятел, макар че можеха въпреки малобройността си да задържат прохода. Киликия се обграждаше от непрекъснато скалисто и стръмно планинско било. То започва от морския бряг, описва сякаш някакъв залив и достига до отсрещния бряг. Там, където билото се врязва навътре в морето, минават три стръмни и твърде тесни прохода. През единия от тях можеше да се проникне в Киликия.
Киликия е равна откъм страната, която е разположена до морето, и е прорязана от много рекички. Тук текат прочутите реки Пирам [37] и Кидън [38]. Кидън е забележителна с бистрата си вода. Тя тече бавно от изворите си по твърда почва и няма бързо спускащи се притоци, които да мътят водата ѝ. И така, бистра и студена, тъй като е засенчена от обрасли с дървета брегове, тя се влива в морето толкова чиста, колкото е при изворите си. В тази страна времето беше разрушило много паметници, известни в легендите: наблизо се виждат основите на градовете Лирнез [39] и Тива [40], пещерата на Тифон [41] и Корикинският лес [42], където расте шафран. Има и места, в които продължава да живее само славата.
Александър влезе в планинския проход, наречен „врати”. Казват, че като разгледал мястото, бил удивен от късмета си: признавал, че когато минавали отдолу, войските му са могли да бъдат затрупани с камъни, ако е имало кой да ги хвърля. По пътя можеха да минат едва по четирима войници. Планината надвисваше над пътя, който бе
28
не само тесен, но и прорязан на много места от потоци, извиращи от нея. Все пак Александър заповяда на леко въоръжените траки да минат напред и да претърсят пътеките, за да не връхлети върху тях скрит неприятел. Настани в планинския проход и отряд стрелци. Предупреди ги, че тръгват на бой, а не на поход и войниците държаха опънати лъковете си. Така войската пристигна до град Тарз [43], подпален от персите, за да не попадне богатството му в ръцете на неприятеля. Александър изпрати Парменион с леко въоръжен отряд да потуши пожара. Като узна, че с идването на неговите хора варварите избягали, влезе в спасения от него град.
През града тече рече Кидън, за която вече се спомена. Беше лято и слънцето изгаряше земята на Киликия както никъде другаде. Настъпваше най-горещото време на деня. Бистрата вода на реката привлече потъналия в прах и пот цар да измие разгорещеното си тяло. Той свали дрехите си пред погледа на войниците, смятайки, че е достойно да им покаже колко малко грижи са нужни за тялото му, и влезе в реката. Но едва стъпил във водата, той започна да трепери и да се вцепенява. След това побледня и жизнените сили почти го напуснаха. Слугите го поеха полумъртъв и в безсъзнание го отнесоха в шатрата.
Голямо безпокойство и скръб настъпиха в лагера. Със сълзи на очи войниците се вайкаха, че при такъв успех на похода загубват най-славния цар на всички времена, и то не в бой, не убит от неприятел, а по време на къпане; че Дарий излиза победител, преди да е видял врага, че отново ще владее земите, които прегазиха като победители и бяха опустушени от тях или от враговете.
През опустошените места, дори и никой да не ги преследва, те щяха да загинат от глад и недоимък. А кой ще ги поведе обратно? Кой ще се осмели да заеме мястото на Александър? Дори да стигнат с бягство до Хелеспонт, кой ще приготви флот, с който да го преминат? И отново започнаха да жалят царя, цъфтящ от младост, силен по дух. Забравили за себе си, те ридаеха от мъка, че един достоен цар и боен другар ги напуска.
Междувременно царят започна да диша по-свободно. Притворил очи, постепенно дойде в съзнание и започна да разпознава хората около себе си. Дали намалялата сила на болестта не се проявяваше само в това, че съзнаваше сполетялото го зло. Душевно безпокойство отново го
29
връхлетя, защото съобщиха, че след пет дена Дарий ще бъде в Киликия. Александър се вайкаше, че е в ръцете на Дарий и му се изплъзва такава голяма победа, че ще умре в палатката си от безславна смърт. Извика приятелите си и лекарите и им каза: „Виждате до какъв поврат ме доведе съдбата. Струва ми се, че чувам шума на неприятелското оръжие. Аз, който започнах войната, не мога да участвувам в нея. Значи, когато Дарий е писал високомерното си писмо, е придвидил моята участ. И напразно ще бъдат всичките ми усилия, ако не ми се позволи да се лекувам. Положението ми не ми позволява да изчакам действието на слаби лекарства и нерешителни лекари. Предпочитам да умра бързо, отколкото да оздравявам бавно. Затова, ако лекарите имат способности и умение, нека да разберат, че аз търся лекарство не за да спася живота си, а да продължа войната.”
Неговото опасно безразсъдство хвърли всички в голяма тревога. Всеки според сана си започна да го моли да не увеличава опасността с бързането си, а да се довери на лекарите. Неизпитаните лекарства са подозрителни, тъй като, за да го погуби, неприятелят би подкупил хора и от собственото му обкръжение. Дарий беше заповядал да се разгласи, че ще даде хиляда таланта на убиеца на Александър. Смятаха, че никой не би се осмелил да опита лекарство, което поради това, че е ново, буди съмнение.
Сред известните лекари, последвали Александър от Македония, беше и акарнанинът [44] Филип, особено предан на царя. Негов другар и телохранител още от детските му години, той го обичаше с най-нежна обич не само като свой цар, но и като свой възпитаник. Филип обеща да донесе лекарство, което ще действува бързо, но е силно, и заяви, че Александър ще оздраве от него. Това лекарство не се одобряваше от никого освен от този, за когото бе предназначено в онзи опасен момент. Александър можеше да понесе леко всичко друго освен едно бавно лечение. Пред очите му бе войската и той смяташе, че ще победи, щом застане под знамената. Недоволствуваше, че по лекарско предписание лекарството ще трябва да се вземе след три дена.
Царят получи писмо от Парменион, най-верния от придворните му, с което го предупреждаваше да не поверява здравето си на Филип, защото той бил подкупен от Дарий с хиляда таланта и с обещание да го
30
ожени за сестра си. Писмото го смути извънредно много и той тайно преценяваше дали да се поддаде на страха или на надеждата. „Да изпия ли лекарството? Ако наистина ми бъде дадена отрова, значи заслужавам това, което ще ми се случи! Да се съмнявам ли във верността на лекаря? Да допусна ли да ме умъртви в собствената ми палатка? По-добре да умра от чужда ръка, отколкото от собствения си страх!” Дълго се колеба, но не съобщи на никого съдържанието на писмото, а го запечата със собствения си печат и го мушна под възглавницата си. В такива размишления изминаха двата дена. Настъпи определеният от лекаря ден. Той донесе чашата, в която беше налял лекарството. Като го видя, Александър се надигна в леглото си. В лявата си ръка държеше изпратеното от Парменион писмо, а с дясната пое чашата и изпи лекарството, без да трепне. После заповяда на Филип да прочете писмото, като не откъсваше очи от него, смятайки, че ще може по изражението на лицето му да долови някакъв признак на смущение. Но Филип, след като прочете писмото, прояви повече негодувание, отколкото страх. Той хвърли плаща си и писмото пред леглото и каза: „Царю, моят живот винаги е зависел от тебе, но сега разбрах, че зависи от твоята свещена и почитана дума. Обвинението в убийство, насочено против мене, ще бъде опровергано от твоето оздравяване. Излекуван от мене, ти ще ме върнеш към живота. Настоявам и те моля: остави страха и позволи лекарството да се разлее по вените ти! Успокой душата си, която верните и много ревностни приятели смущават с неуместното си безпокойство!”
Тези думи не само успокоиха царя, но го възрадваха и обнадеждиха. Той каза: „И така, Филипе, ако боговете ти позволяха да изпиташ духа ми както пожелаеш, то ти можеше да избереш и друг начин, но той несъмнено нямаше да бъде по-добър от този, който използува. Въпреки писмото аз изпих приготвеното от тебе лекарство. Сега, вярвай, аз съм не по-малко загрижен за доказването на твоята вярност, отколкото за моя живот.” Като изрече това, Александър подаде десницата си на Филип.
Това, което последва, сякаш потвърди клеветата на Парменион. Силата на лекарството веднага се прояви: дишането на царя стана затруднено. Филип опита всич-
31
ко: налагаше тялото му с компреси, възбуждаше сетивата му ту с миризми на храни, ту с вино. А щом забеляза, че Александър идва в съзнание, започна да му говори непрекъснато за майка му, за сестрите му, за очакващата го голяма победа. Скоро лекарството се възприе от тялото и действието му се почувствува. Най-напред се възстанови духът на Александър, а после и телесните му сили, и то по-бързо от очакваното. Още на третия ден царят излезе пред войниците. Войската прие Филип така сърдечно, както и царя, всеки му стискаше ръцете и му благодареше като на бог. Не е лесно да се опише с думи колко са предани македонците на своите царе и особено на този цар. Те го обичаха повече, отколкото повелява вроденото у македонците чувство на уважение към царете. Струваше им се, че той не предприема нищо без помощта на боговете: щастието го съпътствуваше навсякъде, дори дързостта му го водеше към слава.
Възрастта на царя съвсем не беше достатъчно зряла за такива големи подвизи. Тя украсяваше всичките му дела. За войниците са важни и други неща, на които повечето хора не обръщат внимание — съревнованието с воините във физическите упражнения, държанието и облеклото му, които бяха като на обикновения боец, физическата му сила. Със своя природен дар и добродетелите на духа си Александър беше спечелил обичта и почитта им.
Като получи известие за болестта на Александър, Дарий потегли към река Ефрат толкова бързо, колкото му позволяваше неговата тежко натоварена войска. Той построи мостове и успя за пет дена да прехвърли войската си през реката, бързайки да завладее Киликия. Александър, вече с възстановени сили, достигна до град Соли [45], превзе го, наложи му глоба от двеста таланта и постави гарнизон в крепостта. След това извърши жертвоприношение като благодарност за възстановеното си здраве и чрез игри и почивка показа колко много презира варварите, защото устрои състезания в чест на Ескулап [46] и Минерва [47].
Докато наблюдаваше игрите, дойде радостното известие, че при Халикарнас персите са победени в бой от негови войскови части. Покорени били дори миндите [48] и кауните [49] и по-голямата част от областта паднала под македонска власт. Като приключи различните игри,
32
Александър вдигна лагера, прехвърли мост през река Пирам и през град Малос [50] на другия ден пристигна в град Кастабал [51]. Там го посрещна Парменион [52]. Той беше изпратен напред да проучи планинските проходи, които водят към град Иса [53]. Парменион заел планинските проходи и изоставения от варварите град, прогонил неприятелските войскови части във вътрешността на планината, завзел целия път и се укрепил. Така че той дойде и като изпълнител, и като вестител. Тогава и царят придвижи войските си към този град. Там се състоя съвещание, на което бе обсъдено дали да се върви по-нататък, или тук да се изчакат подкрепленията от Македония. Парменион заяви, че не вижда друго място, по-удобно за сражение. Тук двамата царе щяха да имат по равен брой войска, защото проходите не биха побрали повече. Те трябваше да избягват равнините и полетата, защото там биха могли да бъдат обкръжени и застрашени от двоен удар. Страхуваха се още, че могат да бъдат победени не от силата на неприятеля, а от преумората. Реши се да се изчака неприятелят в проходите на Киликия.
Във войската на Александър имаше персиец на име Сизина. Изпратен някога от управителя на Египет при Филип [54], почетен с дарове и много уважаван, той беше заменил бащиното си огнище с изгнание, а след това последва Александър в Азия и се смяташе за един от верните му приятели. Един войник от Крит му беше предал писмо с печат, чийто знак не беше известен. Пращаше му го Набарзан, велможа на Дарий, и искаше от него да извърши нещо, достойно за произхода и знатността му, което щеше да му донесе големи почести от персийския цар.
Сизина, който беше невинен, се беше опитвал да покаже писмото на Александър, но като виждаше с какви грижи е отрупан царят в приготовленията си за войната, изчакваше по-удобен случай и така даде повод да го обвинят в измяна. Защото преди той да предаде писмото на Александър, то попадна в неговите ръце. Като го прочете и запечата отново с непознат на Сизина печат, Александър заповяда му го върнат, за да изпита верността на варварина. Но той в продължение на много дни не се яви при него и Александър го заподозря в предателство. По време на похода по заповед на царя той бе убит от критяните.
При Дарий пристигнаха най-после гръцките войници,
33
които Тимонид получи от Фарнабаз — главната и почти е единствена надежда на царя. Те настояваха Дарий да се върне обратно и да се отправи към обширните поля на Месопотамия или ако отхвърли това предложение, да раздели и без това многобройната си армия, за да не попадне цялата сила на царството му под един удар на съдбата. Този съвет не се хареса на царя, а още по-малко на придворните му. Плашеха ги съмнителната вярност на гърците и предателството им, купено с пари. Страхуваха се, че те искат да разделят войската и като тръгнат в различни посоки, да издадат на Александър възложените им задачи. Дори предлагаха на Дарий да ги обкръжи с войска, да ги обсипе със стрели и да им докаже, че предателството не остава ненаказано.
Религиозен и тих, Дарий отказа да извърши подобно престъпление — да заповяда да бъдат избити войниците, които му се бяха доверили. Кое от чуждите племена после ще му довери съдбата си, ако опетни ръцете си с кръвта на толкова войници? Никого не наказа за неразумния съвет, тъй като никой не би се решил да дава съвети, ако това носи опасност! Та нали те идват всеки ден при него на съвет и изказват най-различни мнения? Той не смята, че му е най-верен този, който дава най-умни съвети. И нареди да съобщят на гърците, че им благодари за съвета, но ако започне да отстъпва, това би означавало да предаде царството си на неприятеля. Изходът от войната зависи и от бойната слава. Всеки, който отстъпва, се смята за беглец. Едва ли има основание да се протака войната. Наближава зима и може да не се намери достатъчно храна за голямата му армия в опустошената от неговите и от неприятелските войски страна. Дарий добави, че и според обичая на дедите му войските не могат да се разделят, тъй като винаги в най-решителния бой персите са противопоставяли всичките си сили заедно. И призоваваше боговете за свидетели, че Александър е изпаднал в неоправдана самоувереност. Сега, като е разбрал, че Дарий е наблизо, той е заменил безразсъдството си с предпазливост и се укрива в тесните планински проходи като див звяр, който, доловил човешки стъпки, бяга навътре в гората. Дори под предлог, че е болен, Александър мами войниците си. Не, Дарий повече няма да допусне да се отлага сражението! Той ще притисне противника в същата дупка, в която се е скрил.
34
Това беше казано от Дарий повече като самохвалство, отколкото с увереност. Като изпрати с малък отряд всичките си пари и скъпоценности към Дамаск в Сирия, отведе останалите войски в Киликия, придружаван според обичая от жена си и майка си. Неомъжените му дъщери и малкият му син също го придружаваха.
Стана така, че през същата нощ Александър пристигна до прохода, водещ към Сирия, а Дарий — до Аманските врати [55]. Персите пе се съмняваха, че македонците бягат, след като са изоставили превзетия от тях град Иса. Те бяха пленили няколко ранени и сакати, които не могли да последват войската. Подтикнати от варварски жестоки те царедворци, те им отсекли и обгорили ръцете. Дарий заповядал да ги разведат наоколо, за да ги огледат войниците му, след което да съобщят на своя цар каквото са видели. След това вдигна лагера и премина река Пинар [56] с намерение да последва тези, които смяташе, че бягат. Осакатените пристигнаха в македонския лагер и съобщиха, че Дарий ги преследва с най-бърз ход.
Беше трудно да им се повярва. Затова Александър заповяда изпратените предварително в крайморската област съгледвачи да узнаят дали идва сам Дарий, или някой от сатрапите му е дал повод да се помисли, че идва цялата персийска войска. Още на връщане съгледвачите забелязаха в далечината персийските пълчища.
Из цялото поле горяха огньове и то приличаше на огромен пожар. Цареше безпорядък и войниците бяха разположили палатките по-нашироко от обикновено поради големия брой впрегатен добитък.
Александър заповяда помощниците му да определят точно на това място терен за лагер. Очакваше с най-голямо желание в тези проходи да се разиграе решителният бой. Впрочем, както обикновено става в решителния миг, увереността му се превърна в безпокойство. Страхуваше се от съдбата, по чието благоволение беше извършил толкова велики дела. И то не без основание. По това, което вече му беше донесла, той знаеше колко изменчива е тя. Оставаше една нощ до изхода от голямата битка. Убеждаваше се, че наградата е по-голяма от опасността, и макар и да се съмняваше дали ще победи, беше сигурен — ще умре честно и славно.
И така, нареди войниците да се подкрепят и отпочинат, а след третата смяна на нощната стража да бъдат строени
35
и въоръжени. Той се изкачи на върха на високата планина и според бащиния си обичай при светлината на много факли принесе жертва на боговете, покровители на тази местност.
БИТКАТА ПРИ ИСА
Както беше наредено, при третия сигнал на тръбата войниците бяха готови за поход и бой и непрестанно насърчавани, достигнаха на разсъмване до прохода, който трябваше да заемат. Съгледвачите съобщиха, че Дарий се намира на тридесет стадия оттук. Тогава Александър заповяда на войската да спре и като сам взе оръжие, построи бойния ред.
Местните жители, уплашени от идването на неприятеля, известиха Дарий. Той не повярва, че срещу него са тези, които преследва. Ужас обхвана душите на персите, защото те бяха готови за поход, а не за бой. Но все пак веднага се хванаха за оръжието. Това суетене насам-натам и подвикванията им „На оръжие!” предизвикаха още по-голяма суматоха: едни се изкачваха по билото на планината, за да видят оттам неприятелските войски, други оседлаваха конете си. Така тази пъстра по състав войска, която нямаше единно командуване, изпадна в пълно безредие.
Отначало Дарий реши с част от войската си да заеме билото на планината, за да обгради неприятеля и отпред, и откъм тила; да прехвърли и откъм морето войски на десния фланг, тъй че да притисне противника от всички страни. Освен това изпрати напред войска от двадесет хиляди стрелци, като им заповяда да преминат река Пинар, която течеше между двете войски, и да нападнат предните бойни редици на македонската армия. А ако не успеят, да се върнат обратно в планината и скрито да нападнат противника откъм тила. Всесилната съдба обаче осуети така добре замисления план, тъй като едни войници, силно уплашени, не се осмеляваха да изпълнят заповедта; други пък напразно се мъчеха да я изпълнят, защото, след като отделните бойни части се разчлениха, се наруши целият строй. Персийският боен ред беше такъв: Набарзан с конница и с около още двадесет хиляди прашкари
36
и стрелци охраняваше десния фланг. Тук най-отпред беше и Тимонид с тридесет хиляди гръцки пехотинци наемници. Това беше ядрото на войската, построено подобно на македонската фаланга. На левия фланг тесалиецът Аристомед командуваше двадесет хиляди варвари пехотинци. В резерв бяха оставени най-войнствените племена. Три хиляди отбрани конници царски телохранители и конен отряд от четиридесет хиляди бяха на десния фланг, където Дарий щеше да се бие. Зад тях бяха построени хирканите и индийските конници, а отляво и отдясно на тях — останалите племена. Пред тази армия бяха построени шест хиляди копиеносци и прашкари. Целият проход се изпълни с войски, като единият фланг опираше в планината, а другият — в морето. В средата на бойния ред се намираха майката, жената и децата на царя, както и тяхната свита от жени.
Александър постави отпред фалангата, най-силната част на македонската армия. Десният фланг се командуваше от Никанор, сина на Парменион. Близо до него бяха Кен и Пердика, Мелеагър [57], Птоломей [58] и Аминта [59] — всеки начело на своята част. На левия фланг, който достигаше до морето, бяха Кратер [60] и Парменион. Кратер имаше заповед да се подчинява на Парменион. На двата фланга беше поставена конницата, десният беше охраняван от македонци и тесалийци, а левият — от Пелопонесци. Пред тях Александър беше разположил прашкари и стрелци. Най-отпред вървяха леко въоръжени траки и критяни. Срещу изпратените предварително от Дарий по билото на планината Александър насочи агрианите, доведени неотдавна от Тракия. На Парменион заповяда да разгърне бойния ред колкото се може по-близо до морето, за да бъде по-далеч от планината, заета от варварите. Но варварите не се осмелиха да нападнат македонците, които преминаваха вече край тях. Изплашени от вида на прашкарите, те побягнаха. Това освободи Александър от страха, че от тази страна войската му може да бъде нападната откъм височината. Македонците вървяха по тридесет и двама в редица, тъй като проходът не позволяваше бойният ред да се разгърне по-нашироко. Но пътеките постоянно ставаха по-широки, макар и да криволичеха, и даваха възможност да се увеличат пехотинците в бойните редици, а конницата да прикрива фланговете им.
37
Двете войски стояха една срещу друга на разстояние Малко повече от хвърлей на копие. Персите от първите редици започнаха да крещят диво. Македонците им отвърнаха, и то със сила, по-голяма от числеността на войската. Ехото отекна по билото на планината и дълбоко в лесовете: околните гори и скали връщаха звука многократно по-силен. Александър вървеше пред знамената и многократно възпираше с ръка войниците си да не се хвърлят прибързано в бой така възбудени и запъхтени. Той обхождаше на кон бойните части и се обръщаше към всеки от войниците с различни думи според чувствата и мислите му. На македонците, победители в толкова войни в Европа, дошли до Азия не толкова по негова заповед, отколкото по своя воля, той напомняше, че сега трябва да покорят и тези народи и да достигнат до крайните предели на Ориента. Напомняше им за неувяхващата им слава: те ще станат освободители на света и като достигнат до стълбовете на Херкулес [61] и татко Либер [62], ще наложат властта си не само над персите, но и над всички народи; Бактрия и земите на индите ще станат македонски провинции; това, което те сега имат, е малко — една победа ще им даде всичко; далеч оставаше непосилният труд в стръмните планини на Илирия и Тракия; целият Ориент ще бъде техен и едва ли ще има нужда от мечове, защото ще могат да отблъсват само с щитовете си противника, обзет от ужас. Припомняше им за баща си Филип, победител на атиняните, и за покорената неотдавна Беотия, за сринатия до основи град Тива. Припомняше им победата при река Граник и многобройните градове, които превзеха или им се предадоха и станаха техни съюзници. Припомняше им, че всичко, което сега е зад гърба им, е тяхно и в краката им.
Когато минаваше покрай гърци, Александър им напомняше, че персите започнаха войната против Гърция поради високомерието на Дарий I, а след това на Ксеркс. Дошлите при тях да искат „вода и земя” [63] те бяха хвърлили в кладенците. Припомняше, че персите два пъти са изгаряли и разрушавали храмовете им и са нарушавали човешките и божествените закони.
Траките и илирите, свикнали да живеят от грабеж, Александър подбуждаше, като им показваше обсипаните със злато и сребро неприятели, отрупани с плячка, а не с оръжие: нека те смело и мъжествено да изтръгнат златото
38
от страхливите като жени племена, нека заменят стръмните била на своите планини и голите скали, настръхнали от вечен студ, с богатите поля и равнини на персите.
Двете армии бяха отдалечени на хвърлей на копие, когато персийската конница внезапно връхлетя върху левия фланг на македонците. Дарий знаеше, че силата на македонската войска е във фалангата, и затова нанесе решителния удар с конницата си. Персите започнаха да обхващат и десния македонски фланг. Като забеляза това, Александър заповяда на два конни отряда да останат по билото на планината, а насочи главния си удар срещу центъра на персийския боен ред. На командира на тесалийските конници заповяда скрито да заобиколи откъм тила войската и като се свърже с Парменион, да изпълни незабавно неговите заповеди. Вклинили се в центъра на персийския боен ред и заобиколени отвсякъде, македонците упорито се биеха, но застанали плътно един до друг, не можеха да размахват оръжието. А копията им, хвърляни едновременно по една и съща цел, се удряха едно в друго и повечето падаха на земята, а не върху неприятеля. Принудени да започнат ръкопашен бой, войниците извадиха мечовете. Проля се много кръв: двете войски бяха така настръхнали една срещу друга, че се удряха щит с щит, мечовете се насочваха в упор, нито ранените, нито малодушните можеха да отстъпят. Рамо до рамо войниците оставаха на едно и също място, докато си пробият път през вражите редици. И напредваха едва след като поваляха неприятеля мъртъв. Когато нов неприятел се нахвърляше върху тях, останали без сили, дори ранени, те не можеха да напуснат строя, тъй като отпред ги притискаше противникът, а отзад — собственият им боен ред.
Александър се сражаваше повече като войник, отколкото като пълководец. Искаше да се прослави, като убие царя, тъй като Дарий, изправен в колесницата, призоваваше своите войници да го защищават, а неприятелите — да го нападат. Брат му Оксатър забеляза, че Александър се е устремил към него, и изведе пред колесницата му конниците, които командуваше. Оксатър, който се отличаваше с физическата си сила и бе предан на царя, се прочу в този бой. Започна да поваля едни от враговете, които настъпваха непредпазливо, а други обърна в бягство. Македонците, заобиколили царя си, се насърчаваха взаимно и заедно с него нападнаха конниците. Започна без-
39
огледно клане. Около колесницата на Дарий лежаха най-знатните му пълководци, загинали геройски пред очите му. Всичките лежаха по очи, тъй като бяха получили рани отпред. Между тях бяха Атиций и Реомитър, управител на Египет, Сабак, предводители на огромни войски. Около тях лежаха телата на неизвестни пехотинци и конници. От македонците имаше също убити, наистина не много, но измежду най-храбрите. Александър беше ранен леко в десния хълбок.
Конете, които теглеха колесницата на Дарий, прободени от много копия и побеснели от болка, започнаха да разтърсват юздите и изхвърлиха царя от колесницата. А той, уплашен да не попадне жив в ръцете на неприятеля, скочи и възседна приготвения за тази цел кон. Дарий захвърли позорно атрибутите на царското си достойнство, за да не го издадат по време на бягството му. След него ужасени се разпръснаха и другите. Побягнаха кой където свари и захвърлиха оръжието, което преди това бяха грабнали, за да се защищават. Толкова голяма беше паниката им.
Конницата, изпратена от Парменион, се спусна след бегълците и всички се насочиха към левия фланг. Откъм десния фланг персите притиснаха силно тесалийската конница и един отряд беше разпръснат. Но тесалийците обърнаха конете си пъргаво и се върнаха в сражението и в страшно клане започнаха да повалят разпръснатите и заслепени от увереността си в победата варвари. Конете, както и конниците на персите, са защитени с покривало, обшито с метални плочки — те са тежки и им пречат да се придвижват бързо. Тъй че тесалийците ги обкръжаваха и пленяваха без загуби. Съобщиха на Александър за този успех. Дотогава той все още не се осмеляваше да преследва варварите, но като разбра, че е победител и на двата фланга, започна да притиска бягащите от две страни.
Не повече от хиляда конници следваха Александър, докато от персите отстъпваха много повече. Кой преброява войниците при победа или в бягство? Толкова много перси, обезумели от страх, бяха подкарани като добитък от македонците. Гърците във войската на Дарий начело с Аминта — някога пълководец на Александър, а сега беглец — успяха да се изплъзнат.
Варварите се разбягаха на различни страни: едни към Персида, други — по околни пътища към проходите и в
40
планините и само малцина към лагера на Дарий. Но победителят беше нахлул вече и тук. Войниците на Александър разграбваха огромни товари злато и сребро, вещи не за бой, а за разкошен живот. И понеже заграбваха повече, отколкото можеха да носят, пътищата бяха задръстени от евтини вещи, захвърлени от тях. Достигнаха и до жените. Дърпаха и измъкваха накитите им толкова по-грубо, колкото по-скъпи бяха. Дадоха воля и на страстта си.
Лагерът се изпълни с ридание и глъч от тежката участ. Покъртителна беше картината на злощастието. Жестокостта и разюздаността на победителя не се съобразяваше нито със сана, нито с възрастта на жертвите. Колко изменчива е съдбата! Тези, които се грижеха за шатрата на Дарий, потънала в разкош и богатства, сега я пазеха за Александър като неин стопанин. Според наследения обичай войниците я бяха оставили непокътната, за да я получи победителят на победения цар.
СЕМЕЙСТВОТО НА ДАРИЙ
Майката на Дарий, както и жена му привличаха вниманието на всички: едната достойна за уважение не само с достолепието си, но и с възрастта си, а другата — с красотата си, непомрачена от положението ѝ на пленница. Държеше на ръце сина си, още ненавършил шест години. Беше се надявала, че го очаква голямо щастие, но баща му току-що го беше загубил. В скута на осамотилата се старица се бяха сгушили две вече пораснали момичета — внучки, потънали в скръб не толкова за себе си, колкото заради баща си. Край тях стоеше голяма свита от знатни жени с разпуснати коси и разкъсани дрехи, забравили за предишното си достойнство. От време на време ги назоваваха ту царици, ту господарки. Истинските им титли бяха загубили вече значение. Разпитваха на кой от двата фланга се е намирал Дарий и какъв е бил изходът на сражението. Не искаха да се признаят за пленници, ако царят е жив. А той беше побягнал вече далеч.
В това сражение бяха убити сто хиляди пехотинци и десет хиляди конници от персийската армия. От македон-
41
ците бяха ранени четири хиляди и петстотин. Триста и двама конници бяха изчезнали, а сто и петдесет бяха убити. С толкова малки загуби беше извоювана голямата победа. Александър беше уморен от напрегнатото преследване на Дарий. Тъй като нощта настъпваше и нямаше вероятност да го настигнат, той се отправи към лагера, превзет малко преди това от войниците му. Заповяда да извикат най-близките му приятели. Драскотината на хълбока не му попречи да участвува в устроеното пиршество. Неочаквано от най-близката шатра долетя жален вик, примесен с плач и пляскане с ръце по варварски, който разтревожи пируващите. Кохортата, която охраняваше царските шатри, стресната да не би това да е начало на бунт, започна да се въоръжава. Оказа се, че майката и жената на Дарий и останалите знатни пленнички със силно ридание оплакваха царя, когото смятаха за убит. Един от евнусите, пленник, който стоеше пред тяхната шатра, бил видял у някого си плаща, захвърлен от Дарий по време на бягството му, за да не го издаде с богатата си украса. Евнухът сметнал, че е снет от убития цар, и беше известил погрешно жените за смъртта му.
Казват, че Александър, като разбрал заблуждението на жените, заплакал от състрадание към съдбата на Дарий и трогнат от любовта на семейството му към него. Заповядал при тях да отиде Митрен, който се беше предал в Сарди и знаеше персийски, и да ги утеши. Но след това съобрази, че появата на предателя може да предизвика гнева и да усили скръбта на пленничките. Затова изпрати един от придворните си — Леонат — да им съобщи, че оплакват жив човек.
Придружен от няколко телохранители, Леонат дойде до шатрата и помоли да им съобщят, че е изпратен от Александър. Слугите, които стояха пред входа на шатрата, като видяха въоръжени хора, сметнаха, че е настъпил последният час на господарките им. Те се втурнаха в шатрата и крещяха, че са дошли войници да ги убият. Жените не можеха да им попречат, но не се осмеляваха да ги пуснат вътре. Стояха безмълвни и очакваха да се изпълни волята на победителя. Леонат почака някой да го въведе вътре и след като никой не се осмели, остави в преддверието телохранителите и влезе в шатрата. Жените се смутиха, тъй като им се стори, че е влезнал без разрешение. Майката и съпругата на Дарий коленичиха пред него и го
42
молеха, преди да ги убият, да им бъде позволено да погребат Дарий според древния обичай. Заявиха, че са готови да посрещнат смъртта, след като окажат последна почит към него. Леонат им съобщи, че Дарий е жив и че никой не само няма да ги докосне, но ще им бъде запазено предишното положение и достойнство. Едва тогава майката на Дарий се изправи.
На следващия ден Александър, макар и да беше зает с погребението на загиналите войници, заповяда да се отдаде почит на най-знатните от персите и позволи на майката на Дарий да погребе по старинен обичай когото пожелае. Тя нареди да бъдат погребани скромно някои от роднините ѝ, като съобрази, че е неуместно устройването на тържествено погребение на перси, след като победителите изгориха останките на своите мъртви без всякаква пищност. След като отдаде последна почит към загиналите, Александър заповяда да известят пленничките, че ще отиде при тях. Освободи придружаващата го свита и влезе в шатрата само с Хефестион [64].
Хефестион беше най-любимият приятел на царя. Заедно с него той бе възпитаван. Доверяваше му всичките си тайни. Никой не съветваше по-откровено Александър. Тази привилегия той използуваше разумно като подарена, а не като присвоена. Беше връстник на царя, но го надминаваше по ръст. Затова и цариците, които помислиха, че той е царят, му оказаха почит по техния обичай. Когато пленници евнуси им казаха кой е Александър, Сизигамбида падна на колене пред краката му и започна да се извинява, че е сгрешила, тъй като никога преди не го е виждала. Александър ѝ помогна да стане и каза: „Не си сбъркала, майко, защото и този е Александър.” Наистина, ако той беше останал до края на живота си така въздържан, вярвам, че щеше да бъде по-щастлив, отколкото, когато, подражавайки на Либер и триумфиращ над всички народи, премина от Хелеспонт до Океана. Така би надвил гордостта и гнева — пороци, които не можа да преодолее. Така по време на пировете не би извършил убийства на беззащитни приятели, отлични пълноводни, покровители на толкова много народи. Щастието още не беше го възгордяло. Приемаше го разумно, но не съумя да го задържи при възхода си. По умереност и снизходителност надмина всички царе преди себе си. С девойките царици се държа така благоприлично, както към родни сестри. Съпругата
43
на Дарий, с която никоя нейна връстница не можеше да се сравнява по красота, не само че не оскверни, но се погрижи никой да не се погаври с нея. Заповяда да се върнат всички скъпоценности на жените и да не липсва на пленничките нищо от предишния разкош освен това, че не са свободни. Сизигамбида каза: „Царю, ще се молим за тебе така, както някога сме се молили за нашия Дарий. Ти не заслужаваш омразата ни. Ти победи великия цар не само поради щастлива случайност, но и със справедливостта си. Ти ме наричаш твоя майка и царица, но аз се считам само твоя робиня. Приемам зачитането на предишното ми величие и ще изтърпя сегашното робство. Ти разполагаш с нас, но нека доказателство за силата ти да бъде не жестокостта, а снизхождението.”
Александър ободри жените и прегърна сина на Дарий. Макар и да го виждаше за пръв път, детето не се уплаши и го прегърна. Трогнат от тази искреност, Александър каза на Хефестион: „Колко бих желал Дарий да се поучи от това!” След това излезе от шатрата.
Александър издигна на брега на река Пинар три олтара — на Юпитер, на Херкулес и на Минерва. После се отправи за Сирия. Напред изпрати Парменион в Дамаск, където се намираше царската хазна. Парменион узна, че го е изпреварил сатрапът на Дарий. Понеже се опасяваше да не би малобройността на войниците му да окуражи противника, реши да потърси подкрепление. Случайно сред изпратените напред съгледвачи попадна някакъв човек, по народност мард [65], който предаде писмо на Парменион, изпратено от управителя на Дамаск до Александър. Мардът добави, че управителят ще му предаде цялата съкровищница. Парменион заповяда да го задържат под стража и разпечати писмото, в което управителят предлагаше на Александър да изпрати някой от пълководците с малко войници, за да му предаде всичко, което Дарий му е поверил. Парменион изпрати с придружители марда при предателя. По пътя той се отскубна от стражата и преди разсъмване влезе в Дамаск. Това нещо смути Парменион. Страхуваше се от коварство и не смееше да тръгне по непознатия път без водач. Но като вярваше в щастливата звезда на своя цар, заповяда да заловят селяни за водачи по пътя. С тяхна помощ на четвъртия ден пристигнаха пред града.
Сатрапът [66] на Дамаск беше започнал вече да се стра-
44
хува, че няма да му се доверят. Загубил сякаш вяра в непристъпността на градската крепост, още преди изгрев слънце заповяда да изнесат царските пари — персите ги наричат хазна — и най-скъпите неща, като се преструваше, че бяга. Всъщност, възнамеряваше да ги предложи на македонците като плячка.
Хиляди мъже и жени вървяха след него в привидното му бягство — жалка тълпа, достойна за съжаление от всекиго освен от сатрапа, на когото тези хора се бяха доверили. Защото, за да бъде наградата за предателството по-голяма, той подготвяше за врага плячка, много по-скъпа от каквито и да са пари — знатни мъже, жените и децата на Дариевите пълководци, както и пратениците на гръцките градове, които Дарий, считайки, че там ще бъдат в безопасност, беше оставил в ръцете на предателя. Персите наричат „гангаби” хората, които носят на раменете си товари. Но тези носачи не можаха да издържат внезапно разразилата се буря и последвалата я виелица, както и скованата от студ земя. Те започнаха да навличат искрящите от злато и пурпур дрехи, които носеха. Никой не ги спря, след което съдбата позволяваше на най-низвергнатите това своеволие. Парменион прецени, че това не трябва да се допуска. Той подкани войниците си като при предстоящо сражение да пришпорят конете и да препуснат към града. Носачите, прегънати под товарите си, подплашени започнаха да ги изоставят и да бягат. Даже и войниците, които ги придружаваха, също уплашени, захвърлиха оръжието и започнаха да се укриват. Сатрапът, който се преструваше също на уплашен, увеличаваше страха им.
По цялото поле се търкаляха царските богатства, парите за заплата на войниците, облеклото на знатни мъже и жени, скъпи вази, златни юзди, богато украсени шатри, препълнени със скъпи вещи колесници, изоставени от собствениците им — гледка, печална даже за македонците, ако нещо можеше да възпре алчността им. Натрупаното в продължение на много години поради една невероятно злощастна случайност сега беше или изпокъсано от клоните на дърветата, или затънало в тиня. Македонците не смогваха да заграбят всичко. Застигнаха челните бегълци. Бяха жени, повечето от които с деца на ръце. Между тях имаше три девойки, дъщери на Ох, който беше царувал преди Дарий, загубили бащиното си величие поради из-
45
менчивостта на съдбата, а сега с още по-тежка участ. Сред тази тълпа бяха жената на Ох и дъщерята на Оксатър — брата на Дарий. Тук бяха жената и синът на най-знатния от придворните — Артабан. Името на сина му беше Хистан. Пленена бе заедно със сина ѝ съпругата на Фарнабаз, комуто Дарий бе поверил върховната власт по крайбрежието. Тук бяха и трите дъщери на Ментор и съпругата на знатния пълководец Мемнон. Едва ли имаше незасегнат дом на някой от придворните при това голямо клане. Пленени бяха и спартанци и атиняни, последвали персите след нарушаването на съюзния договор: Аристогитон, Деропид и Ификрат — знатни по произход и прославени между атиняните; спартанците Пасип и Ономасторид заедно с Ономант и Каликрат — също от знатен род. Монетите възлизаха на две хиляди и шестстотин таланта, а теглото на сребърните предмети се равняваше на петстотин фунта. Пленени бяха тридесет хиляди души и седем хиляди глави впрегатен добитък. Боговете отмъстители бързо наказаха този, който предаде това голямо богатство. Един от неговите съмишленици, предан на царя, занесе на Дарий главата на убития предател — известно утешение за предателството, тъй като беше отмъстил и искаше да го увери, че споменът за неговото величие още не е изчезнал в съзнанието на хората.