Книга втора
Начало на похода на Изток. Завладяване на Малоазиатското крайбрежие
АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ
След смъртта на Филип Македонски синът му Александър, наречен Велики поради величието на извършените от него дела, едва двадесетгодишен, наследил царството на баща си. Заобиколен от ненавист и опасности, той самият бил изпълнен с омраза.
Съседните провинции и народи, които ненавиждали македонското владичество, сега се надигнали, за да му отнемат дори и това, което бил получил като наследство от баща си — върховната власт.
Александър наказал най-тежко тези, които били заподозрени като съучастници в убийството на баща му. След това поел големите си задължения. Той укрепил властта си много по-бързо, отколкото всички очаквали. Въпреки че бил съвсем млад и заради това презиран от някои, той в непринудени разговори с хората така ги предразположил, че им вдъхнал не само надежда, но премахнал както страха, така и презрението им към него. Дал свобода на македонците във всяко отношение освен в носенето на военната служба. С това напълно ги привлякъл към себе си. И когато още в началото на царуването му срещу него се вдигнали въстания, смело и с невероятна упоритост той бързо ги потушил. След това отпътувал за Коринт [1] в Пелопонес, твърдо решен да настоява войната срещу Персия да се обяви от името на цяла Гърция. Персийското царство по това време било най-голямо, а персите неведнъж били нападали Гърция и ѝ причинявали големи злини. Тук той бил избран за цар.
Когато се подготвял за война с персите, на Александър съобщили, че атиняните, тиванците и лакедемонците са се отметнали от него и са преминали на страната на персите и че вдъхновителят на това отцепване — Ораторът Демостен — бил подкупен от персите с много плато и сребро.
14
С неимоверна бързина и с добре подготвена войска Александър се отправил срещу непокорните и подчинил почти цяла Гърция. При преминаването през Тесалия той спечелил тесалийците, като им напомнил благодеянията, които баща му Филип им е правил. Напомнил и за старото приятелство, с което били свързани от самия Херкулес. В най-сърдечни разговори ги убедил да разчитат преди всичко на него. Било взето решение, отнасящо се до цяла Тесалия — бил избран за върховен вожд на цялото племе и било решено да му предават всичките си данъци и приходите от всичко. . .
Този младеж действувал с такава бързина, бил толкова разумен, че ужасил всички, които се държали настрана от него и го презирали. Атиняните, които първи се отцепили, първи се и разкаяли. Момчешката му възраст, доскоро презирана, те издигнали над храбростта на старите пълководци. Изпратили пратеници и предотвратили войната. . .
Казват, че между пратениците бил и Демостен. Но той не се явил с тях пред Александър. Може би само е дошъл от Китерон [2], или е бил изплашен от това, че твърде много нападал с речите си Филип и говорил в свободната Атинска република против македонците (или пък затова, както казват, че бил подкупен от персийския цар, за да осуети намеренията на македонците). Казват дори, че бил укоряван от Есхин, който заявил това в една своя реч.
След като потушил вълненията в Гърция, преди да се отправи за Азия, Александър решил да мине през Тракия, през земите на пеоните, трибалите, илирите и други гранични племена, които се опитвали отново да вдигнат въстания. . .
Александър тръгнал с войска от Амфипол [3] към земите на траките (за които гърците казвали, че са автономни, защото не зачитали властта му и законите му ) и на десетия ден стигнал до планината Хемус. Там в тесния планински проход го очаквала огромна „армия” от местното тракийско население. Траките заели височините около прохода и го преградили с колите си, за да го отбраняват, ако се наложи. Но войниците на Александър, предварително подготвени, избягнали опасността: едни оставили проходи в бойния строй, а други приклекнали и се покрили с щитовете си. След това със
15
силни викове се нахвърлили срещу противника и го победили още при първото нападение.
След като завладял върха, Александър се отправил към земите на трибалите. Техен цар бил Сирм. Като разбрал, че Александър идва, той изпратил веднага жените, децата и останалото невъоръжено население на остров Певка на река Дунав, където се били оттеглили и траките, граничещи с трибалите. Не след дълго избягал там и Сирм. Останалото население на трибалите се оттеглило на друг остров — на мястото, откъдето Александър тръгнал един ден преди това.
Александър нападнал отново трибалите, предизвикал ги да слязат от планината в равнината и след като били избити три хиляди души, една част прогонил, а друга пленил. След това се отправил пак към река Дунав — към острова, на който било избягало мирното население на трибалите и траките. Варварите оказали голяма съпротива, тъй като били в по-благоприятно положение. Македонците разполагали с малко кораби, а и течението на реката било много силно. Поради това, след като изтеглил корабите си, Александър преминал през нощта реката с хиляда и петстотин конници и четири хиляди пехотинци. Той се отправил към земите на гетите [4], чиито войски, строени на отсрещния бряг, били около четири хиляди конници и повече от десет хиляди пехотинци. Те не издържали дори и първото нападение, тъй като били изплашени от необикновено бързото преодоляване от македонските войски само за една нощ на река Дунав, една от най-пълноводните и дълбоки реки в Европа, без да търсят мост. След като те побягнали навътре в горите, Александър заварил града им празен, превзел го и го изравнил със земята. Тук при него дошли пратеници от останалото население по поречието на Дунав, от името на трибалския цар Сирм и от германците с предложение да му станат съюзници. Той приел тяхното предложение, а германците запитал кое най-много ги плаши. Той смятал, че известността на името му им е внушила страх. А те отговорили, че ги е изплашило преди всичко това да не би някога и върху него да рухне небето. Александър не се разгневил от високомерния им отговор, само заявил, че германците са много горди. И ги изпратил да си отидат.
Дал заповед походът да продължи към земите на агрианите [5] и пеоните. След като покорил и тези племена,
16
той получил известие, че в Гърция отново са избухнали бунтове и доста държавици и преди всичко Тива са се отметнали от него.
ГЕРОИЧНА ТИВА
Тиванците обградили с дълбок ров и здраво укрепен вал крепостта на града, наричана Кадмейска [6], и се опитали да изгонят от нея македонския гарнизон. Александър с цялата си войска спрял недалеч от града.
Тъй като били изненадани от неочаквано бързото му пристигане и не били сигурни, че ще получат помощ от съюзните държавици, тиванските военачалници се заели да обсъдят плана си за действие. Едно било ясно — настъпил е най-критичният момент от войната и затова те смятали, че е по-добре да не влизат в сражение. Но царят им настоявал да променят решението си. Смятал, че не трябва да се иска мир и че държавата му може и сама да се бори срещу многочислената македонска армия. Наистина той разполагал с повече от три хиляди пехотинци и около три хиляди конници, всички изпитани във военното дело, на които се бил доверил по време на войната с персите [7].
Ако тиванците бяха поискали мир, Александър би приел предложението им благосклонно, защото много бързал да осъществи похода си срещу Персия. Но понеже те решили да не си служат с молби, а с оръжие, той предприел военни действия.
Тиванците се сражавали самоотвержено срещу противника, който далеч ги превъзхождал. Всички, които защищавали Кадмейската крепост, били избити от нахлулите в нея през задния вход македонци. Александър се надявал, че гърците, които станали свидетели на това клане и на този ужас, не ще надигнат глави, докато той отсъствува. И понеже силно желаел и тиванците да изпълняват волята му, накарал фокейците [8] и платейците [9] да ги укорят за упорството им. Загинали повече от шесг хиляди души. Три хиляди той продал в робство. От тази продажба получил четиристотин и четиридесет таланта. Пощадил поета Пиндар [10], като проявил най-голяма бла-
17
госклонкост към него — пример на почит спрямо големия поет и учен.
Струва ми се, че не би трябвало да се отмине и случката с Тимоклеа, знатна тиванка, за която разказват историците, описали подвизите на Александър.
Едии от тракийските вождове опозорил знатната жена и накрая поискал да му предаде скъпоценностите си. Тя му отговорила, че всичко най-скъпо е скрила в сухия кладенец. Воинът се навел да види какво има в него. Тя го блъснала в кладенеца, след което го затрупала с камъни. Тя била доведена в окови пред Александър. Той я запитал коя е. Жената отговорила, че е сестра на Теаген, който като пълководец в борбата срещу Филип се е сражавал храбро за свободата на Гърция и умрял за нея. Царят се учудил на величието на духа ѝ и я пуснал на свобода заедно със сина ѝ.
Атиняните тежко понесли нещастието, сполетяло тиванците, и им съчувствували, но си взели от него поука. Отворили вратите за всички, които искали да избягат против волята на царя им. Това засегнало много Александър. Когато те изпратили за втори път хора да молят да не им обявява война, той поискал да му предадат ораторите и пълководците, поради чиято самоувереност толкова пъти подновявали войната. Александър задържал ораторите, които му били предадени, а пълководците изпратил в изгнание. Те веднага отишли при Дарий, царя на персите.
Александър свикал гърците в Коринт, където било взето решение да се отправят в поход против персите. Проявил снизхождение само към Диоген [11] — циник, който тогава пребивавал в Коринт. Той не обърнал никакво внимание на Александър и продължавал да си седи в бъчвата. Учуден, Александър дошъл при него и го попитал от какво има нужда. Диоген му отговорил: „Да отстъпиш малко, за да не ми закриваш слънцето.” Казват, че Александър много се развеселил от този отговор и казал на своите войници: „Ако не бях Александър, бих желал да бъда Диоген.”
18
НАЧАЛО НА ПОХОДА НА ИЗТОК. ЗАВЛАДЯВАНЕ НА МАЛОАЗИАТСКОТО КРАЙБРЕЖИЕ
След като усмирил Балканския полуостров и поверил цяла Гърция и Македония на Антипатер, комуто имал най-голямо доверие, с настъпването на пролетта Алескандър пристигнал при Хелеспонт. Оттук прехвърлил войските си на брега на Мала Азия. Като стъпили на азиатска земя, той пръв забил копието си във враждебно настроената към него земя, а после заклал жертвено животно, молейки боговете да не допуснат той да бъде приеман тук като нежелан цар. След това предупредил войниците си да не опустошават Азия. Казал им, че трябва да пазят завладените богатства, да не унищожават това, което ще бъде тяхно.
Войските му наброявали тридесет и две хиляди пехотинци, не повече от пет хиляди конници и не повече от сто и осемдесет кораба. Трудно е да се каже кое е било повече за учудване — дали че възнамерявал да победи целия свят с толкова малка армия, или че се е осмелил да тръгне в поход с войска не от силни и здрави младежи, а от ветерани, повечето от които били отслужили военната си служба при баща му и чичо му. Те приличали на избрани за армията му началници, а не на войници. Никой нямал право да стои в първата бойна редица, ако не е навършил шестдесет години. Погледнат отпред, този боен ред приличал повече на сената на някоя стара република. Затова и по време на сражение никой не мислел за бягство, а всички се стремели да победят. Надявали се не на краката си, а на мишците си.
Александър извършвал жертвоприношения навсякъде, но преди всичко в Троя [12], на гроба на Ахил [13], от когото, казвал, че води произхода си по майчина линия. Смисълът на тези обреди бил ясен: потомъкът на Ахил, продължавайки делото на своя прадядо, бил застанал начело на гърците, за да завърши победоносно започнатата някога от тях война против азиатците. Защото на мястото на азиатците троянци сега били дошли персите. . .
Река Граник тече между Троя и Пропонтида [14]. На отсрещния ѝ бряг се била разположила войска около двадесет хиляди пехотинци и не по-малко конници начело с
19
най-отбрани персийски военачалници. Те с насмешка наблюдавали малочислената армия на Александър. Той също виждал голямата опасност, но бил сигурен, че ще победи, тъй като вярвал в щастието и храбростта си, както и в крабростта на своите войници. И победил, като преодолял буйната река и дързостта на гледащите го с насмешка и надменност перси.
В това сражение от персите паднали около двадесет хиляди пехотинци и двеста и петдесет конници. Македонците загубили не повече от тридесет и осем войници.
Победата на македонците при река Граник изиграла решаваща роля в устрема на Александър на Изток. След като превзел Сарди [15], крепостта на морската империя на варварите, съседните ѝ народи и народа на Лидия, той ги оставил да живеят съобразно със своите закони и продължил нататък. Превзел Хефес [16], за който воювал четири депа. В това време дошли пратеници от Магнезия и Трал [17], които обещали, че техните градове ще се предадат. Александър изпратил при тях Парменион с две хиляди и петстотин наемници и толкова македонски войници, за да сключи мирните договори. В приятелски настроените градове изпратил двеста конници. След това опустошил град Милет [18], който твърдо отстоявал свободата си. Оттук се отправил към Халикарнас [19]. Александър превзел всички градове, които били на пътя му. Заварил обаче Халикарнас много добре укрепен. Водил за него ожесточено сражение и го превзел, но дал много жертви. Затова го изравнил със земята.
Като навлязъл в Кария [20], царицата на тази страна на име Ада го посрещнала благосклонно. Тя била изгонена от престола от Оронтобат, изпратен тук от Дарий за управител, и била останала само с град Алинд. Тя предала този град на Александър и го осиновила. Царят, като оценил както свободолюбието на жената, така и осиновяването, я оставил да пази града, а след това, като покорил цяла Кария, не забравил благодеянието ѝ и предал под нейна власт цялата страна. Оттук потеглил за Ликия [21] и Памфилия [22] с намерение да продължи за Финикия [23] и Киликия [24]. Като победил невойнствените народи на Пизида [25], Александър с още по-голяма жар се насочил срещу Дарий, за когото бил чул, че наближава с многохилядна войска. Навлязъл във Фригия, през която смятал да преведе войската си.