ВЪЗРОЖДЕНЕЦЪТ ОТ ВЕЛЕС
Йордан Хаджиконстантинов е роден през 1818 г. в гр. Велес, където, по думите на Кузман Шапкарев, „от незапомнени времена и дотогава бил е запазен в училищата българский язик”. Умира пак там — на 29 август 1882 г. Кръгът се в затворил по логиката на съдбата, но и като трагично разрешение на нерешена национална и лична мисия. Животописът му на възрожденец като че ли плаче да бъде издържан в духа на класическия тип биографично изложение — няма цялостен очерк за него, публицистичните му прояви продължават да избледняват наред с колонките, оставени от звани и незвани по страниците на „Цариградски вестник” отпреди 120-130 години... Пък и почитателите му, изследвачите Васил Кънчов, Симеон Радев, Антон п. Стоилов и от по-ново време Емил Георгиев, днес почти не намират продължители. Глъхне, стряскащ ни само по юбилейните поводи, интересът към тази колоритна и трагична фигура, към нейното дело. Там, в това дело, с класическа простота, но и с вътрешно напрежение се редуват и застигат във времето опитите за школски преобразования, зовът към разкрепостени хоризонти на познанието, разприте с гръцки владици и гърчеещи се българи, изкушенията за творчество, подземният тътен на традицията, властният диктат на съвременността. Особено напрегнато за Йордан Хаджиконстантинов е десетилетието на 50-те години. Тогава той, млад и амбициозен, с цялата си напористост се втурва в обществените разпри на Велес, Скопие и Прилеп и издига реформаторските програми на българското училище в родния си край. Тогава увлича младите, проповядва пред стари — самият той олицетворение на новия дух и на новото време, чест гост на затворите в Битоля, Призрен или Велес, заточеник в диарбекирския град Айдин. Тогава, ако не всеки ден, то всяка седмица, сяда и написва поредния си диалог, статия или стихотворение за „поредния брой” на „Цариградски вестник”. Но през 50-те години, както и малко по-преди, когато учи в Самоков и Солун, или след време, когато пише гневните си писма от Диарбекир и последните си „български вести” до Цариград, е все той — неукротимият, борбеният, непоколебимият!
Като въвеждам читателя в света на тази книга на Йордан Хаджикостантинов, реших да се откажа от обстоятелствения, строго подредения му животопис. Кои наши днешни думи могат да
5
възродят атмосферата на тогавашния ден от битието на българина, жаден за наука? Кой се наема да проследи стъпка по стъпка усилията на велешанчето Йордан х. Кочов — първо в родния му град, след това в Солун или пък в Самоков при даскал Никола? Почти е невъзможно за сетивата на съвременника, дори и с помощта на документите, на задълбоченото познание и на интелектуалните усилия, да бъде възстановена картината на тогавашния живот, на манталитета на тогавашния възрожденски учител, на представите за собствена мисия на книжовника...
Една човешка същност проговаря пред нас чрез статиите и стиховете, чрез учебните програми, чрез възхитата в детските очи, чрез почитта на околните. Тя носи нещо от типичното, от онова, което сме навикнали да виждаме в облика на възрожденеца —книжовник и общественик. Но портретът на Йордан Хаджиконстантинов не е изграден само от тия черти. Ще сгрешим, ако единствено с тях се опитаме да откроим присъствието му в духовнии ни живот през 50-60- те години на XIX век. По-релефни и запомнящи се са лично градените качества — в характера, в поведението, в помислите, в делата. Да не забравяме, че никои от съвременниците не го е смесвал с друг, че е невъзможно да се сгреши „гласа” му по страниците на „Цариградски вестник. Почти всичко у него — трябва да вярваме на спомените, защото те са единодушни — говори за ярката му индивидуалност и непоклатимо следвана лична мисия д живота. Поветрията на обстоятелствата го отвеждат къде ли не — в Солун, Самоков, Велес, Скопие, Прилеп, Белград, Цариград, Диарбекир. Но никъде Йордан Хаджиконстантинов не е оставил спомена, че само живее. Където живее, там той и се бори за националната кауза на културно-просветния процес. Винаги съумява да изяви гражданската си съвест, реформаторския си дух. Не изчаква добрите, благоприятни случаи, а сам ги предизвиква. Бърза да изпревари събитията, да ги пресрещне, да им придаде желаната от него насока. Странно е, но като че ли Йордан Хаджиконстантинов не помъдрява с годините — дотолкова младежкият жар и разпаленост не го напускат. Не е бунтовник, не е висш духовник, а го заточават както преди десетина-петнадесет години са заточили Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, както малко по-късно след него ще изпратят в Диарбекир заловените комити и съзаклятници от Свищов през 1867 година...
Средата, в която живее и работи Йордан Хаджиконстантинов, е била обикновено среда, която трябва да бъде преодолявана, надмогвана, променяна. За нея ние знаем не толкова от пространни лични признания на възрожденеца, а от отделните изрази на възмущение, на укор и временна умора, които се прокрадват в статиите и бележките му, в писмата му. Но и да нямаше тези следи, за атмосферата, сред която той израства и заживява с идеята да служи на родното - с почти същата сигурност можем да
6
съдим от автобиографията на един Григор Пърличев, от документирания жизнен път на Миладиновци, от повествованията на Кузман Шапкарев. Или пък... от „Железният светилник” и „Преспанските камбани” на Димитър Талев. Защото учителят Райко Вардарски, разбунил гръкоманска Преспа, притисната от непроницаемия похлупак на отродяването по страниците на романовия разказ, е почти със същите физически и духовни черти, които знаем, че са черти на Йордан Хаджиконстантинов.
Трябва да ни направи впечатление — същият тоя край на България, откъдето тръгва зовът за народностна пробуда чрез проявите на Христофор Жефарович от Дойран, на Паисий от Банско, на Кирил Пейчинович и Йоаким Кърчовски, на Емануил Васкидович от Мелник и Неофит Рилски от Банско, на Марко Теодорович от Разлог — през 40-50-те години в застрашен от погърчване. И на този, който познава успехите на новобългарската просвета и на националното осъзнаване в средата на века из градовете Габрово, Копривщица, Котел, Търново, Трявна, Калофер, Свищов, Бяла черква и др., му се струва странна тази промяна, това пречупване. Но те са факт. Възрожденците ни, които трябва да работят в Скопие, Велес, Прилеп, Битоля, Охрид, през 50-60-те години се сблъскват с трудности, които ги карат отново, по свои пътища, да преоткриват нишките към идеята за национално осъзнаване. Като че ли тук не е минал Паисий, като че ли тук не са се формирали Ем. Васкидович и Н. Рилски... Не е ли странно, че за края на 40-те години младият тогава Гр. Пърличев признава: „Не се найде ни един да ме посъветува да ида в Русия, а пък тогава само името на Атина и Янина звучеше у нас.” А Васил Априлов още през 30-те години набира възпитаници за Одеса и там ще се окажат Найден Геров, Добри Чинтулов, Ботьо Петков и др.
Къде трябва да търсим отговора за тая вълна на гръкоманството в Скопие, Велес, Охрид, след като оттук е тръгнала преди това идеята за национално пробуждане, е трудно да се каже. Но средата, в която Й. Хаджиконстантинов трябва да изяви родолюбивите си пориви след 1840 г. като учител във Велес, след 1848 г. като учител В Скопие, е доста различна с центробежните си сили и хората, които ги олицетворяват, от онова, което предлага гражданският статут на един Свищов, на Копривщица, Габрово или Търново.
Като по правило враг на учителя-реформатор във Велес, Скопие и Прилеп е владиката — бил той Игнатий, Венедикт или Теоклит, но и стената от чорбаджии и първенци гръкомани и „цинцарогреци”, както ги нарича Джинот. В похода си за победа над тази среда Йордан Хаджиконстантинов няма интимни опори, не успява да се ожени, да направи семейство, да види край себе си деца. Обикновено „във всякой празник събирал простолюдието в залата на квартирата си, в училищната сграда” — неодобрително свидетелствува Кузман Шапкарев, а против него са били чорбаджийските фамилии,
7
сдружени с гръцкия митрополит, с каймакамина на града. Съзаклятническата му дейност е от такова естество, че не може да бъде скрита. Тя трябва да се прояви на мегдана, в училището, в църквата, по улиците, при случайна среща с „противника”. И мемоаристи като Шапкарев, които не му симпатизират, са принудени да му признаят смелостта, да отдадат дължимото на неговата непримиримост. Така Джинот няма да се замисли за последиците и ще превърти ключа, за да осигури неколкочасов престой на омразния владика Венедикт на не особено приятно за седене място (тоалетната). Ще напише остра сатира за велешкия митрополит Игнатий и ще я разлепи по улиците на града. В продължение на цели петнадесет години го срещаме все така непреклонен и готов да отвоюва късче по късче от тази враждебна среда. Дори и след като остарява, след като напуска предните позиции на обществените борби, Й. Хаджиконстантинов по своему подчинява тази среда на веруюто си. Според Васил Кънчов, който издирва щрих по щрих от паметта на все още живи съвременници на Джинот чертите от биографичния му портрет, от средата на 60-те години, след като се в затворил в себе си, възрожденецът от Велес продължава сбирките на съмишленици, където се водят разговори по философски въпроси, на морални теми.
Малцина са съумявали да минат с такова достойнство през годините, край съблазните на спокойния, осигурения живот, край изкушенията за тихо пристанище, без страх от клеветите, от затворите и заточаванията. Ето само един случай — на Й. Хаджиконстантинов заради плодотворна събирачвска дейност на ръкописи и паметници от миналото му в предоставена възможността да живее в Белград, да получава пенсия, да се ползува от почитта на книжовници. Без да се замисля и раздвоява, той се отказва от това признание и остава сред своите, сред тия, които са зад него и го подкрепят, с които воюва. Само в тази си роля той може да получи сърдечното писмо: „Ваше народолюбие, добродетелю сладкий! Посилаюки ний долеподписани това наше общо писмо от честта на убогите наши болгари просиме... Заради това убо общо граждански молиме Ваша доброта, да нас подкрепите по ваша воля и народолюбие.” Получава го от Скопие през юни 1851 г. По-късно „Цариградски вестник” в броя си от 4 юли 1859 г. публикува кратко известие от Прилеп: „Граждани прилепски... единогласно решиха училище българско да отворят и за учител призоваха г- на Йордана х. Константинова, който е от 15 юния почена уже да учи. Надежди наши са големи на г-на Йордана и дано Бог согласие между нас да даде, за да ся не излажиме.”
Йордан Хаджиконстантинов ли не знае цената на тази покана? Той ли не усеща смисъла на идващата от прилепчани защита, удовлетвореността от свършеното, която излъчват очите на околните... Какво друго занимание може да му ги замени, да го отклони от поетия път?
8
„Цариградски вестник” не е място, където да се проследява стъпка по стъпка битието на учителите и книжовниците. Но по страниците му с доста голяма точност можем да досегнем постоянните приливи на загриженост и внимание от страна на същата тази среда, на това обкръжение, което Й. Хаджиконстантинов се опитва да моделира по своя образец и представи главно във връзка с просветата и съдбата на българското съзнание. Не са един или два случаите, когато от тези страници прозвучава повикът в защита на арестувания и малтретиран възрожденец, зовът за намеса на обществеността. От Прилеп в началото на 1860 г. ще пишат, за да изразят тревогата си от изгонването му. От Велес с друга дописка ще ги успокоят: „Колкото за г. Йордана х. Константинов за исто го в наклеветил г. Венедикт на правителството и си е дошел във Велес; но г. Й. X. Константинов своя къща във Велес си има и не е в никаква беда, се покои и ний Велешаните го почитаме и го любиме.” [1] Той е вътрешно убеден, че околните разбират истината, че нейният глас ще се чуе. И се чува — неподправен, смел, нетърпящ двусмислен отговор: „Преди малу време идейким от Битоля митрополит наш Венедикт... почна да хули връз господин учителя Йордан х. Константинов и му затвори изходното и по няколко деня му ги би учениците, от мука ради що ни го уреди и просвяти нашето славяно-болгарско училище...” Дори има очакваното продължение: „За това молиме... сос жежки сълзи да сторите мукает, ради нашийот учител Й. X. К. да ни дойде и нашето славено-болгарско училище да ни се отвори.” [2]
Та от тази среда, наситена с толкова противоречиви събития, с толкова разпри, произлиза Й. Хаджиконстантинов и поема пътя на патриота-общественик, на народния будител, книжовник и интелектуалец. Тя похабява много от усилията му, но и много в нея се променя под напора на идеите му. Забелязал го е Кузман Шапкарев, без да може да си го обясни и оттам да осъзнае революционизиращата му роля в едно обкръжение, което е заплашвало да продължи да обслужва инерцията и чуждопоклонничеството: „Като народен деец той не в бил друго, освен един лек, да не кажа луд, фанатик, поради което и навлече върху себе си както негодуванието на властите, така и разярението на владиката, който най-после го предаде и го изпрати на заточение.” [3] И с присъщата си готовност за обобщения е уточнил за усилията на Джинот в Прилеп: „повече вреда, отколкото полза е принесъл на място.”
Все пак оценките на Кузман Шапкарев, също многозаслужил наш книжовник, учител и общественик, не бива да се приемат дословно
1. Цариградски вестник, № 476, 24 март 1860, с. 119.
2. Цариградски вестник, № 479, 15 април 1860.
3. Вж. К., Шапкарев. За възраждането на българщината в Македония, С., 1984, с. 124-125.
9
и безкритично. Наистина той не може да не го познава, защото върви по стъпките му — във Велес (юни-юли 1856 г.) и в Прилеп (1862-1863 г.) Шапкарев пребивава, след като там вече е учителствувал Йордан Хаджиконстантинов. Тук попадаме на трудно обяснима лична неприязън. В основата ѝ вероятно стои конкретен конфликт между двамата, големите различия в характерите им, в представите им за обществена изява: Шапкарев в по-дипломатичен и търпим, Джинот — рязък, нападателен, неотстъпчив. Че тези несходства са били съществени и са си казали думата, личи от някои признания на първия. Като чертае картината на престоя си в Прилеп и атмосферата там, той пише: „Гледах и скърбях, но нямах що да чина. С кого да се почне работа за поправление на това жалостиво състояние? Сам ли? Невъзможно. Аз не бях Йордан. Нужни бяха хора, събудени граждани. Но де ги?” И сам уточнява: „В такъв случай... принуден бях да прегърна лисичата политика: преструвах се на власите като уж нихен, преструвах се пред владиката като най-покорен нему привърженик: а същевременно се приближавах до българите, но твърде предпазливо, догдето да намеря верни и мало по-събуденички в тях.” [1] Ето тук е ядката на разминаването. Кой може да си представи, че Й. Хаджиконстантинов, с неговия нрав, ще се опре на „лисичата политика”, че ще се „преструва” на приятел на „куцовласите и цинцарогреците?... Но това са въпроси около присъствието му във възрожденския духовен живот, които търсят отговор не толкова в онова, което му предлага и иска от него заобикалящата го среда, колкото в онова, което произтича от характера му.
Значителната част от чертите, които изграждат портрета на Йордан Хаджиконстантинов, и тия, които чрез свидетелствата на другите ни помагат да осъзнаем ролята му в процесите, имат определена характерологична стойност. Те се налагат с резките си контури, с индивидуалната си багра, с ритуалната си безотказност на проявление. Още в една от първите си публикувани страници той изрича своето верую като верую на българина: „Че не е честно... да творам зло и лукавство; прави болгарин нелажи, незавидуе, неденгубуе, нелицемерствуе, неблудуе, за печена кокошка верата неразменуе.” [2]
Читателят сам ще се убеди, макар и от писаното слово на тоя „прави българин”, че всяко от тия заклинания Й. Хаджиконстантинов спазва като молитвата „Отче наш”. Той доказва неколкократно, че няма да „разменуе” вярата и народността си не само за „печена кокошка”, но и за големи материални облаги, за официална почит — вече знаем случая с поканата от Белград, а трябва да се припомнят и редицата опити на католическата пропаганда да получи неговата
1. Вж. К., Шапкарев. Цит. книга, с. 131.
2. Цариградски вестник, № 44, 1851.
10
подкрепа в родния му край. И не „вярата” си, а и частица от своите идеи, от своята убеденост и родолюбива същност не помисля да „разменуе”, дори и когато е гонен, бит, болен, с пръснато от заптийски бич око, когато глъхне в нищета и мизерия из Диарбекир...
Ако трябва днес ние да определяме характера на Йордан Хаджиконстантинов, спокойно можем да посегнем към всичките ония черти, които сме похабили от употреба: твърдост и морална устойчивост, горещо родолюбив и готовност за възхвалата му, неотклонно следване на поетия път. И няма да сгрешим — защото първата направена крачка към постъпките му или към страниците на неговата документално-публицистична проза ще ни убеди в присъствието на тези качества при реализацията му във възродителния процес.
Всичкото това подхранва и едно честолюбие, диктува едно самочувствие — състояние на духа, на което Й. Хаджиконстантинов не е чужд. Верен на своята праволинейност, той се самохарактеризира в дописките до „Цариградски вестник”, сам публикува двустишието, с което го посрещат българите в Цариград:
Философ скопский,
наш Тредяковский...
В биографическите бележки за Йордан Хаджиконстантинов, въз основа на лично събирани спомени, след разговори с негови близки, Васил Кънчов ни напомня: „Той влизал в едно училище само ако е могъл да бъде пръв в него; тъй също е влизал в едно общество само ако е могъл първо място да държи в него.” [1] Този максимализъм, с еднаква острота обърнат и към самия него, и към околните, поразително напомня кредото на Григор Пърличев пак като продължение на холеричен темперамент, но и на безкомпромисното чувство за отговорност: „или съвършенство, или смърт.” Преведено на езика на Джинот, то ще рече — безостатъчна служба на националното пробуждане и възхвала на родното.
Не е нужно да се изброяват всичките прояви на Йордан Хаджиконстантинов, които отвеждат към твърдостта на неговия характер, към неговия фанатизъм в отстояване на българското съзнание, към преклонението му пред българското минало. Тогава ще се наложи да се привлекат всичките му статии, стихове и диалози, написаното и ненаписаното, отпечатаното и нестигналото до нас. Като цитира Джиновото „Нека служам роду моему, ако е и за крива Бога”, Симеон Радев уточнява: „Човекът, който хвърляше това предизвикателство на Бога, не бе ни
1. Вж. В., Кънчов. Йордан Хаджи Константинов-Джинот — Български преглед, 1896, № 4, с. 100.
11
безбожник, ни фанфарон; той бе патриот, готов да пренебрегне за доброто на родината си всичко, дори Бога — в който вярваше.” [1]
За издирваческата нагласа и практика на Васил Кънчов са ни известни доста неща и не ни изненадва фактологичната уплътненост на неговия разказ за Йордан Хаджиконстантинов. Остават неизвестни пътищата, по които Симеон Радев събира данни и съди за неговото поведение, за чертите, които го налагат в очите на съвременниците. Трябва да приемем, че и той е прибягнал до свидетелствата на живи възрожденци. Иначе не може да се обясни сигурността, с която портретува психологическата му същност: „Той беше страшен човек, този Джинот — своенравен, прекален, крайно чувствителен, свадлив, предизвикателен и — подобно на Раковски — със слабост към зрелищни самопоказвания: изобщо мъчен характер, според някои съвременници, но според мнението на всички благороден, безкористен, храбър до безразсъдство, живеещ само с една страст — родината си.” [2] Буен и невъздържан — но в обществените дела, иначе — аскет, води строг нравствен живот, скромно битие, посветено на книгите...
Не за да издирвам и прибавям нови черти към портрета му, а за да доуплътня вече посочените чрез свидетелствата на други, ще напомня, че Йордан Иванов го определя като „най-разпален будител на българщината против гръцките посегателства”. Друг изследвач, Пенчо Пенев, в своя статия за Й. Хаджиконстантинов пише: „... неговата дейност трябва да се мери с големите резултати за народностната цялост и със значителните замисли, които завещава на поколенията тоя странен човек, придобил в неравната борба интересното прозвище „лют българин.” [3] Тази е насоката, в която запомнят нрава му неговите съвременници...
Не може да се отмине самохарактеристиката, която Йордан Хаджиконстантинов си прави, когато е заточен в Айдин. Намираме я в негово писмо от 12 април 1863 г., изпратено до Никола П. Тъпчилещов в Цариград. Вече знаем за писмо на Джинот от 15 май 1861 г. до „Цариградски вестник”, публикувано там и намерило място в настоящето издание. Разликата между тях не в само във времето. Текстът, изпратен до Н. П. Тъпчилещов, не е писмо в същинския смисъл на думата. То е една безконечна оплаквачка и ни кара да се запитаме какво в довело тоя корав човек с твърд характер до безостатъчното озлобление към света и към всичко, което е досегнал в съществуването си през годините?
1. Вж. Симеон Радев. Македония и българското възраждане, С., 1942, с. 111.
2. Радев, С. Цит. книга, с. 111.
3. П. Пенев, Йордан Хаджи Константинов Джинот — Просвета, 1941, № 7, с. 800.
12
Нашата литература едва ли познава друго подобно писмо. Известни са ни избухванията и заклинанията на Неофит Бозвели, преднамерената злост на Кирил Христов. Но страниците, оставени ни от Йордан Хаджиконстантинов като последица от заточаването му, са единствените сред писмовното ни наследство. В тягостните часове на равносметка той онасловява писмото си „Гонение и страдание за честно име болгарско”, за да започне уж в спокойна, разсъдъчна форма: „Сладкий ми Господар! Ти питаш ме колко са моите мъки, беди и гонения! Аз от край до край все подробно ще ти изкажем мощно вкратце на ово писмо, щом да не би ти нещо било неприятно...” Изненадата и стъписването ни връхлитат от съприкосновението със същинската част, където свидетелствата за преживени разочарования, поражения и издевателства се преплитат с резки присъди и филипики, където властва задъханата, безглаголна фраза, нетърпящите възражения оценки. Картината на лично преживяното от възрожденеца-размирник е разбита на 96 момента — уж за да я разслои и конкретизира. Но всеки от тях започва с една от думите: „мъка”, „беда”, „гонение”, „злоба”, „разорение”, „зло”, „безчестие”, „мъчение”. Ако реши да смени тона на самоизображение, то е, за да ги степенува („велико зло”, „гонение немилостиво”, „велико мучение”) или да ни убеди в тяхната повсеместност за целия му роден край („Беда от Кърчова до Велес...”, „Беда от Прилеп до Велес...”).
Нека не приемаме това писмо като изчерпателна самохарактеристика на общественика у Й. Хаджиконстантинов, нека виждаме в гневните изблици само крайната точка не толкова на накърненото му честолюбие, колкото на жизнените му сили, на резултата от изолацията му. Все пак читателят познава „страданията” на Софроний, описаните гонения на „неповинния болгарин” Раковски, задъханите вопли на Бозвели, но те като че ли бледнеят пред нагнетените „гонения и страдания за честно име болгарско” на възрожденеца от Велес.
Този рязък, но и благороден, свадлив, но безкористен характер предопределя същината на делото на Джинот, мястото му във възрожденския процес на 50-60-те години. Със своята неотстъпчивост той влиза в двубой с наложения ход на живота във Велес, Скопие и Прилеп. И пораженията — затвори, гонения, заточение — са мярка за онова, с което заплаща победите си. Защото в нередки случаи — това се разбира от самопризнанията му в писмото от 1863 г., от свидетелствата на Шапкарев — в революционните си акции Йордан Хаджиконстантинов е „сам”. И то сам в конфликтите с владици, каймаками, паши или всесилни местни първенци.
Йордан Хаджиконстантинов е личност с размах на целите и задачите, които поставя пред себе си. Не прави строго разграничение между творчески планове и осъществени книжовни дела. Амбициите му са в насоки, които преплитат в едно цяло
13
неспокойствието на общественика-патриот с практическите занимания на учителя, с помислите на публициста или поета.
В напрегнатия си живот на книжовник, общественик и педагог възрожденецът от Велес общува с немалко от видните дейци на своето време: Васил Априлов, Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Александър Екзарх, Сава Радулов и др. Специално внимание заслужава паралелът с делото на великия негов съвременник Раковски. За съжаление връзката им е документирана непълно и крайно недостатъчно. Изследвачите на нашето Възраждане, фолклор и митология са в дълг към своеобразното взаимопроникване на идеи, виждания и етимологии у автора на „Българска старина” и у Джинот [1].
В замяна на това за тази връзка няма да забравят да споменат, без да привличат аргументите и да разгръщат основанията си, всички, оставили ни кратки . характеристики на Йордан Хаджиконстантинов. Васил Кънчов го вижда „оригинален човек, пренесен патриот, последовател на Раковски”. Пенчо Пенев сочи — „като филолог Джинот е бил от школата на Раковски”... Ето и фактите. Запазено в писмо от Борис Мирков до Раковски от 17 април 1859 г., в което четем: „Приех вашето приятелско писмо от 28 март на 1-и априлия, наедно с пет екземпляра от вашият драгоценен труд под име „Показалец”... Горните две надписани от Вас до лицата г. Миладинова и г. Юр. х. Костадинова по случаи истата неделя в денят събота (4 апр.) изпроводих с Натанаиловия брат.” [2] В бележка към писмото се изтъква, че тоя пасаж е „единственото документално указание за връзките на Раковски с Джинот”. Изследвачите обикновено сочат и позоваването на Раковски в книгата му „Няколко речи о Асеню Первому...”(1860): „Освен в „Синодика царя Борила” то възобновление българския патриаршия... е обнародвано от г-на Йордана х. Константинов в VII свезка Гласник дружества сръбске словесност.” [3] Но че помежду им е имало контакт и единомислие, подсказват и други факти. Знае се, че поводът за един от арестите на Джинот, след което е заточен в Айдин (1861 г.), са намерените у него книги на Раковски. Или пък случая с отпечатаната от него поема „Женитба Ива от Меглена Българска войвода” („Цариградски вестник”, бр. 439 от 11. VII. 1859)... Само след няколко месеца, когато Раковски публикува „Повестност и описание стараго Котела”, пак в същото издание (бр. 462 от 17. XII. 1859), той цитира откъс от песента на Джинот.
1. Епизодическите позовавания у: М.Арнаудов. Очерци по български фолклор, С., 1968, т. I, с. 268 и сл.; Г. С. Раковски. Съчинения в четири тома, С., 1988, т. IV, с. 490.
2. Архив Г. С. Раковски, С., 1957, т. II, с. 425.
3. Г. С. Раковски, Съчинения в четири тома, С., 1984, т. III, с. 61.
14
Съпоставени, фактите и времето на тяхната поява категорично убеждават — трудно можем да докажем общоприетото днес, че възрожденецът от Велес е „усвоил патриотичния романтизъм на Раковски” (Ем. Георгиев), че „историко-филологическите му идеи се формират под влияние на Г. С. Раковски” („Речник на българската литература”)... Та нали първите по време свои статии - „Бог”, „Сновидение или истинословие”, „Венец первий” — Йордан Хаджиконстантинов пише през 1851 година? Та нали още в тях откриваме възхвалата на родното минало, на българския език, и то с изрази и в насоки, които познаваме от Раковски. Просто възрожденецът от Велес с няколко години по-рано е предусетил онова, което ще се превърне в разпознаващ знак за автора на „Горски пътник” и „Българска старина”. Той просто изпреварва вричанията, намерените опорни точки на филологическия романтизъм и фанатизъм на Раковски.
В този смисъл за влияние като че ли е трудно да се говори. Изследвачите, които го сочат, забравят по-ранната изява на Йордан Хаджиконстантинов и се предоверяват на големия авторитет на Раковски, на неговото име, превърнало се в синоним на определен подход към език и минало. Това е посоката, в която вече работи възрожденецът от Велес. Но колкото и да е убеден в правотата си, колкото и да са непоклатими устоите му като поклонник на българското минало, той не крие, че търси опора у другите. И в края на 50-те години вече я е намерил у Раковски.
Йордан Хаджиконстантинов има самочувствието на активен книжовник, на личност-водач в процесите на пробуждането. Той е с амбицията да издаде книга, отпечатва неколкократно в „Цариградски вестник” известия за подготвени творби, за преводи, за стари ръкописи. За авторитета му в тия насоки свидетелствува и общуването му с Васил Априлов. Още в далечната 1845 г. отбелязва в статията си „Що е юрук?”: „На 1845 година май 8 аз получих едно почитаемо писмо от покойнаго Василий Априлов (заедно) с една „Денница”. И ми писува, „разумевате ли тамо от Велес до Солун защо ги зоват тия болгаре помаци и юруци? Чети и во моята „Денница”, ще видиш изражен помак. И моля от моя страна да заседнеш една-две години на едно место. Искам наскоро да ми известиш.” [1] За да характеризира по-пълно атмосферата, след Априловия цитат Джинот продължава: „В тия години будучи аз незрел во кровта, а друго ради много простота во моите съотечественици, не съм могъл ни хлеб да ядам без отрова...” Този факт не е коментиран задълбочено, но той заслужава внимание — още през 1845 г., когато Йордан Хаджиконстантинов не е публикувал нищо и е само от няколко години учител, той кореспондира с В. Априлов, получава наставленията му.
1. Цариградски вестник, № 124, 6 юни 1853.
15
Деен и суров човек в битието си на възрожденски общественик и педагог, в творческите си занимания Й. Хаджиконстантинов като че ли е артистична натура — там отприщва въображението си, което обикновено почива не на маниакални творчески амбиции, а на жаждата за възслава на родното. Макар всичко, което е обявено, да не е било преведено, създадено и подготвено — то в било в плановете, в желанията, в помислите...
Цялото дело на Й. Хаджиконстантинов в пронизано от идеята за възраждане на българския народ. Както подчертава Васил Кънчов, „На първо място в своите проповеди той турял народността... Той е възхвалял името българско по различни начини и се гордеел с него, като искал и другите да следват примера му.” [1] Не само в проповедите, а и в учебните програми, в статиите, в повседневно владеещото го съзнание и възбуда това по бозвелиевски натрапчиво преоткриване на незавидната участ на родното и на пътищата за неговата възхвала спечелва и обяснява как Джинот вижда смисъла на своя живот. Оказва се, че той е от онази група възрожденци, при които интелектуалното напрежение и високи помисли на „големите” си дават среща с глухото и непреклонно усилие и жажда за самостоятелен дял на анонимното множество в процесите.
Формулата „просветители-революционери”, наследство от тогава, е удобна за нас, но живата картина е толкова сложна и противоречива! Неколкократно арестуван, изтезаван, заточаван в Диарбекир, просветител или революционер е Йордан Хаджиконстантинов? Все пак така поставеният въпрос за условията на 50-те години наистина не иска днес категоричен отговор...
Истински бог на познанието и родолюбивия порив се чувствува Йордан Хаджиконстантинов в училището, сред децата. Ако винаги го виждаме в ролята на Минерва, позната от публикувания му още през 1851 г. диалог („Цариградски вестник”, бр. 48 от 15 август), няма да сгрешим. И то не толкова въз основа на резултатите от въздействието му върху околните, колкото спрямо личните му представи и амбиции — ако отсъдим, че училището е неговата крепост. Завладявайки територията му в Скопие, Велес или Прилеп, той знае, че властвува над душите на младите, че намесата му в обществения живот и книжовните му занимания ще намерят отклик. Макар и малко трудно, все пак можем да си представим мисията му в българското училище на тия градове от 40-те до края на 60-те години.
Със себе си Йордан Хаджиконстантинов носи нов дух и атмосфера — така нужни на възродителния процес, въплъщава нов метод на преподаване. Училището е и една малка държавица в държавата — т. е. в бездържавието на всекидневните нрави и издевателства над българина, където търсят надмощие интересите на поробителя, на
1. В., Кънчов. Цит. статия, с. 90.
16
гръцката патриаршия и на възраждащата ни се народност. Джинот ли няма да знае това? Ето защо толкова много от енергията му заляга в темелите на идеята за новобългарско училище. Ще отпечата „Таблица первая”, статията „Скопски родолюбци”, придружена с програма на училището, по която преподава, продължена и в следващите броеве на „Цариградски вестник” (бр. 59, 61 и 62 от 1851 г.). Ще напише „Плач на Скопското училище многотрудное” (бр. 68 от 1852 г.), бележката „Скопско училище неумрено” (бр. 134 от 1853 г.). Яростна защита на постигнатото, своя представа за същината на обучението — върху това обикновено стъпва организацията на малката „ученическа държавица” на Йордан Хаджиконстантинов било във Велес, или в Прилеп, но най-вече в Скопие, където се задържа по-продължително време.
Принуден да напусне даден град, преследван от властта и гръцките владици, Й. Хаджиконстантинов превръща дома си в училище за младите и бащите им. За него това не е обикновена професия, а съдба, винаги желана орис. Установи ли се някъде — училището трябва да промени своя облик, да подеме родолюбивите му пориви. Така в Скопие през 1851 г. той обучава около 180 ученици в три групи („чина”): детевъзпитно, гимназиално и църковно. Отзвукът от тази му дейност е голям. Усилията му са изключително плодотворни, и то във време, когато всеки учител е „програма” и „авторитет” за себе си. Отдават му заслуженото не само в Скопие, където имат възможност най-пълно да осъзнаят резултата от усилията му. В дописка до „Цариградски вестник” (бр. 476 от 1860 г.) и от Прилеп сочат качествата му, отблъскват нападките на гръцкото духовенство: „Нагласихме и доведохме за учител г-на Йордана х. Константинов, човек смирен, трудолюбив, който начна да учи момчетата наши с усъдие неизказано, и мъже, и жени, девойки ходеха да слушат негово преподавание... С една реч всички се ползувахме и радвахме.” Само в една от оценките, в неговото „смирение”, трябва да се съмняваме, в другите — не. Доброволно поетият дълг при личност с характера на Йордан Хаджиконстантинов се превръща в ревниво следвана и отстоявана мисия. Доказателство са свидетелствата на неговите съвременници, пък и самите програми, по които се е ръководил. Има само едно отклонение в оценките. За разлика от останалите Кузман Шапкарев, когато е принуден да досегне работата на Джинот като педагог, пише: „Може да се заключи, че той, като български учител, не бил освен един сърбист шарлатанин; язикът на преподаването му е бил повече сръбски, нежели български или по-право, нито сръбски, нито български, а нещо като сръбско-български смес: преподаването му и програмата му — чисто шарлатанско и гьозбаджийско перде.” [1]
1. К., Шапкарев. Цит. книга, с. 124-125.
17
Читателят сам ще се убеди от статиите на Й. Хаджиконстантинов в неправомерността на това обвинение. А ето възражението на В. Кънчов: „Тук му е мястото да отблъснем най-енергически съмненията, които някои изказваха за своя съгражданин, че бил заразен от сърбизъм. Ни едно доказателство, ни един пример, ни един признак няма в живота на тоя човек, който да потвърждава подобни съмнения.” [1]
Тук трябва да си спомним есето „Сновидение или истинословие”, за да видим, че всичките практически усилия, а и бълнуванията на този самотен иначе човек са в името на неговото „мило Славяно Болгарство”. Джинот не само извежда етимологията на думата „българин” от Бог, от „Болг Болий — величайший...” Той винаги пише родовото си име с главна буква, ако има как, ще го изписва и цялото с главни букви — БОЛГАРИН. В тази насока са любопитни дори и имената, с които се подписва — ту като „многоревностний Йордан х. Константинов, болгарский чинов”, ту като „многострадалний болгарин Й. X. Константинов”... Можем да си представим какъв израз са намирали тия убеждения в проповедите му в училището. Ето какво включва в „Хронологията” за събитията, която втълпява на своите ученици: „Откакто българете са под турско владение и ся стараят от ден на ден да са най-верни поданни султанови — год. 600... От како се отвориха училища в Болгария или год. 12... Откако умреле нашите Патрици и Владици, има 181 год... Откако ги храниме и облечуваме и им полните кесиите на греческите гладници — 291 год... От като учителите болгарски како апостоли ги гонят от град в град — год. 13.” [2]
Не са малко случаите, когато учителят Джинот диалогизира истината, „разиграва” идеите, които го вълнуват и които довежда до съзнанието на младите. Навярно написаните от него диалогични творби са били много, но до нас са стигнали: „Минерва и девет Музи и Остримеч...”, „Разговор или прави човек”, „Седем возрасти человечески”, „Педагогизъм за българските деца”...
В атмосферата, която царува в родния му край — на отдалеченост от центровете на вече възродилата се българщина, от повсеместното откъсване от Цариградската патриашия — Йордан Хаджиконстантинов, както и Димитър Миладинов, Григор Пърличев, съсредоточава своята енергия в училището. За тях друга територия през 50-60-те години в Скопие, Битоля, Охрид, Велес или Прилеп няма. Читалищата и останалите просветни форми все още не съществуват, общината е в ръцете на гръкоманите-чорбаджии. Затова първите стъпки на техния поход за „възраждане на българщината в Македония”, както по-късно онасловява една от
1. В., Кънчов. Цит. статия, с. 100.
2. Цариградски вестник, № 91, юли 1852.
18
книгите си Кузман Шапкарев, са техните стъпки в училището, техните следи в съзнанието на най-младото поколение.
Когато засяга обществената дейност на Йордан Хаджиконстантинов, географът Васил Кънчов изтъква: „Ще видим в неговото лице един от ония апостоли, които напъваха всичките си сили да пробудят от сън майка България. Те ѝ викаха, теглеха я, биеха ѝ тъпани, свиреха ѝ с тръби на ушите и всяко нейно разклащане, всяко разтваряне на очите посрещаха с пламенен възторг.” [1] А в книгата си „Македония и българското възраждане” Симеон Радев дори се опитва да противопостави гражданските му дела на усилията му като книжовник: „Голяматата заслуга на Джинот не са неговите трудове, но неговата апостолска дейност в Македония, която той бе изходил надлъж и нашир като учител и агитатор... Търсейки сам борбата, тъй както други се стремят към покоя. Този романтик бе паладина на българското движение в Македония.” [2] С това именитият документалист на обществения ни живот през XIX в. завършва портрета на възрожденеца от Велес.
Истината е, че Йордан Хаджиконстантинов не се затваря между стените на училището, както и в страниците на публикуваното. Там не само нахлуват отзвуци от обществените борби. Самият Джинот повежда тълпите против гръцкия митрополит в Скопие и Прилеп, самият той заклеймява родоотстъпниците, гръкоманите. В тази епическа разпра не са малко случаите, когато губи битката, не намира подкрепа у околните. Дори и те го осъзнават и в писмо от Прилеп срещаме: „Г-н Йордан, наший учител мочно боле ся труди, но що ке ти чини он сам?”
Борбата с фанариотската политика в родния си край Й. Хаджиконстантинов води открито, той не познава ходовете на „лисичата политика”. Персонални негови противници се оказват всички висши духовници, живели тук. Назначен за главен учител, той се чувствува и призван, и задължен да бъде начело на разприте със застрашаващото да вземе превес гръкоманство. Убеден е, че от лична позиция тоя конфликт трябва да се превърне във водораздел, който да предизвика съвестта на всеки българин към самоопределение.
Българският език в българското училище за изява на българско съзнание! — така можем да обобщим програмата му, да я сведем до една-единствена формула. Иначе — превъплъщенията и са подирени във всичко, което предлагат времето и обстоятелствата. Като никой друг документ писмото от Мала Азия до Никола Тъпчилещов свидетелствува за титаническите му усилия в разприте с гръцки
1. В., Кънчов. Цит. статия, с. 94.
2. С., Радев. Цит. книга, с. 11-12.
19
духовници и гърчеещи се българи. Думите на тия, които го познават, са: „съвършено независим човек”, „упорит и нeотстъпчив”...
Есето си „Сновидение или истинословие” Й. Хаджиконстантинов започва с признанието: „Размишляващ аз на всяка вечер ради нашето славянобългарство, на кой начин има да ся пробуди...” Използувано е не като ефектно въведение, а като точен израз на ненапускащо го състояние на духа. Още по-показателен в случаят с опитите за намеса на католическата пропаганда в тоя край. Особено активна в началото на 60-те години, тя не „забравя” и Йордан Хаджиконстантинов. Изкушението да използува и подчини на политиката си неговия авторитет в голямо. И униатитe правят своя опит — уви, срещнал съпротивата на убедения патриот. В периодическия печат от това време се говори за писмата, които му изпращат, за увещанията, към които прибягват. Но всичко се сблъсква с неговата непреклонност. Ето нейния публицистичен израз в писмото, изпратено на 15 май 1861 г. от Айдин до „Цариградски вестник”: „Бегайтe, бeгайтe, сладки мои братя болгари, от Римпапа! Айдe да се обединиме в согласие и любов, да си чуваме православната вяра и да искаме болгарски наши владици...”
Йордан Хаджиконстантинов сътрудничи и на „Български книжици”, „Македония”, „Гласник друшства српске словeсности”. Така във вестника на Дядо Славейков ще публикува стихотворението си „Река Вардар” („Македония”, г. III, притурка от 29 април 1869 г.), в белградското списание — житието на св. Петка, житието на княз Стефан, „Слово Кирила философа българскаго”, „Писмо от папа Инокентий...”, като под всяка от тях в подписът: „Саобщио г. Йордан х. Константинов”. В сп. „Български книжици” (бр. 1 от 15 ян. 1859 г.) също ще срещнем словото за „Кирил философ български”.
Всичкото това в важно, интересно и показателно за усилията на Й. Хаджиконстантинов. Но като книжовник той се формира и изявява пълно по страниците на „Цариградски вестник”. Името му срещаме от юли 1851 г. до 15 април 1861 г. Малко е да се каже, че е сред редовните сътрудници на „Цариградски вестник”. Там печатат и други възрожденци, като Иван Богоров, Найден Геров, Емануил Васкидович, Никола Палаузов, Г. С. Раковски, Константин Д. Петкович, Пандели Кисимов, П. Р. Славейков... Но активността и продуктивността на Джинот в нещо по-различно. Има месеци, когато буквално в почти всеки брой срещаме неговото име — под статии, стихотворения, съобщения, полемики, народни песни и пословици, характеристики на ръкописи, диалози, писма... Как при тогавашните условия се е осъществявало това сътрудничество — къде е Скопие, къде е Цариград! Но то е факт. Очевидно е, че не жаждата за слава и ламтежът за писателска изява са в основата на тази амбиция за творчество. По-вероятно е да си казва думата неговата неотстъпчивост, която знаем от реализацията му на учител и общественик в Скопие, Велес и Прилеп — но пренесена в полето на
20
книжовния живот.
Мнението на Симеон Радев е, че „голямата заслуга на Джинот не са неговите трудове...” Но той изтъква важна особеност, която не можем да не приемем, макар и с уговорки: „Писанията на Джинот са изображение на характера му: разхвърляни, пресичани от хрумвания и лирически отклонения, пълни с възторг и ирония. Той имаше забележителна дарба да рисува портрети и е набелязал такива, които остават като образци в тоя род.” [1] Разхвърляност... хрумвания, лирически отклонения... възторг и ирония — да, но в рамките на дадената статия, на конкретното. Иначе — книжовното наследство на Йордан Хаджиконстантинов може да ни изненада със своята цялостност и единно звучене. От началото на сътрудничеството си в „Цариградски вестник” до последните си публикации там го занимават едни и същи въпроси, пише за тях с една и съща съпричастност и вълнение. Любопитно е, че още след първите му публикувани материали във вестник срещаме доста пространна бележка, пак там — в рубриката „Български”, подписана с инициалите „А. Ип. Т.” Тя предхожда включеното стихотворение на Джинот „Рай божий”. В нея се казва: „Самоподписаний сочинител на тия стихове доволно ся разпозна мислим, ради многократно изложаемите в нашите следни листове различни негови сложения. Но ние от наша страна не заличихме нещо от тях, оставающи их на благочувствието и съда на самите читатели, както сторихме на други подобни вмещания, смотряюще како прости начатки на нашите мислени делатели...” [2]
Тия редове са всъщност първият критически отзив за книжовните занимания на Й. Хаджиконстантинов. Истина е, че повод е езикът на автора, маниерът му на изложение, повод, който дава възможност на редакцията да постави още веднъж въпроса за мястото на местните наречия, за единността на книжовния език и т. н. Но е изтъкнато важно качество на публициста: „Г-н Йордан от една страна ревнител на просвещението и трудолюбив, не се лени да списува каквото мисли за добро и да ни изпраща съчинения.” Справката показва, че от „Бог”, т. е. от средата на 1851 г. до средата на 1855 г. — като имаме предвид, че половин година вестникът не е излизал (септ. 1852 — ян. 1853) — в тия двеста броя Йордан Хаджиконстантинов участвува в 56, понякога и с два материала... Затова не е сред обикновените сътрудници, а се налага като постоянен „кореспондент” на „Цариградски вестник” — самозадължил се да описва ставащото в родния му край, да представя на читателя неговото минало, неговото книжовно наследство. При трудностите, сред които живее, и подвижническото си
1. С., Радев. Цит. книга, с. 111.
2. Цариградски вестник, № 55, 6 окт. 1851.
21
учителствуване, можем да си представим с цената на какво е намирал време и настроение, за да пише, да се възторгва и възмущава, да се надява на победа. След като публикува в няколко поредни броя „Учение в скопското училище” — програмата, по която там работи, Джинот завършва: „И молим вас да ми опростите ради всичко, що ви пишем и досадувам, и знайте колко пишем всичко, от основание и воистина пишем, и овоми е мене обикнато като Аз буки.” [1]
Но и без това лично признание редакцията на вестника е била убедена в ревността и безкористните цели на своя най-активен сътрудник. Там той е ценен и уважаван. И не бива да ни изненадва, че под бележката „Скопско училище неумрено” стои датата „13 август 1853 у Цариград, у Пера”, а самото съчинение е в броя, който излиза само след два дни (бр. 134 от 15 август). Очевидно е, че Джинот тогава в в Цариград, на място написва текста и своевременно го отпечатват. Не бива да ни изненадва и другото — че когато решава да се обади от заточението си в Мала Азия през 1861 г. и да се обърне към своите ученици „Петре, М. Цеков, Александро Г. X. Димов, Лазар П. X. Стоянов и Йордан К. Т. Кубев”, той отново се насочва към страниците на „Цариградски вестник”. И още едно свидетелство за авторитета на публициста и отношението на редакцията към него: в броя от 7 февр. 1853 г. (бр. 108) е публикувана полемичната статия на Сава Радулов, а вече на 20 февруари Джинот е написал отговора и само след две седмици, в бр. 113 от 14 март, този отговор е отпечатан. На тази бързина може да завиди днес всеки наш седмичник.
Като участник в книжовния процес на 50-60-те години Йордан Хаджиконстантинов се изкушава и от поетическите форми, от възможностите на диалога. Тези два жанра в най-голяма степен го приближават до търсенията на художествената ни литература през Възраждането. Но само външно погледнато — защото чрез стихотворните си и диалогични прояви той не съумява да се наложи и открои, да се включи пълноценно в развоя на поетическото и драматургично мислене на своето време. Те, за разлика от търсенията на Н. Геров, Д. Чинтулов, П. Р. Славейков, имат просвещенски характер, издържани са в духа на една класицистична изразност, която е предопределяла степента на тяхната художественост. Стихотворенията на Й. Хаджиконстантинов си остават любопитна страница от неговата лична творческа биография, без да могат да се влеят сред явленията, които чертаят еволюцията на поетическите форми. Звучат анахронично или школско-дидактично. Така е с „Рай Божий”, „Дионис Вакхо”, „Труд ми е името”, „Плач на Скопското училище”, „Аврора”. По своя строй и съдържателни характеристики те напомнят някои строфи на Неофит
1. Цариградски вестник, № 62, 25 ноем. 1851.
22
Рилски, на Янко Дряновец или Пеньо Давидов, които добиват популярност в Търновско-Габровския край точно през 50-те години. Ето нравоучителния заряд на „Труд ми е името”:
Български пилчини,
почтенни дечиня,
Вий следуйте по Бога,
сос наука блага.
Трудът ще вас научи,
и ще вас обучи,
блаженно да ступате,
добро да творате. [1]
В същия дух е и вложеното в стихотворението с антично-митологичното заглавие „Аврора”:
Още ли по мрак ще будете,
приидете овде и разсудете,
Ето свещта запалете,
очи ваши отворете.
Жал ми е да ви гледам,
за вас плачам, горко ридам,
запалете свещта и видете,
срам имайте, разсудете... [2]
Опитът на Йордан Хаджиконстантинов да надмогне този обстоятелствен маниер на опоетизиране проличава в „Плач на Скопското училище многотрудное”. Помага му конфликтът около собствената мисия, напрежението, крещящата неправда, която вижда около себе си. Изригналото възмущение го кара да се обръща към „небото”, към „солнцето” — те да съдят, те да определят вината му. Но това не „спасява” творбата, не я прави нещо по-различно от останалите по сила и пълнота на художественото изображение. Пък и сам Джинот като че ли осъзнава и вижда преди всичко нейния нравоучителен ефект. Затова придружава „Плач на Скопското училище...” с бележката: „Чадо болгарское, нека ти служи овая песня за пример добродетелний, щото ѝ ти да терпиш како мене. Ето за всичко зло що ми сотвориха, ще се трудим чрезмерно добро да творим...” [3] По всяка вероятност „образователни” са подбудите му и когато публикува „Припев”, „Женитба Ива...”. Те носят в себе си
1. Цариградски вестник, № 64, 8 дек. 1851.
2. Цариградски вестник, № 88, 28 юни 1852.
3. Цариградски вестник, № 68, 1 ян. 1852.
23
фолклорното начало — първата в уточнена като „припев от язичества болгарско в Македония”, втората като „болгарска стара песен... почти една история”. На днешния читател те почти нищо не могат да кажат. Но за тогавашния са били доказателство да види у Джинот „Философ скопский, наш Тредяковский”.
Колкото до диалогичните фрагменти, тях Йордан Хаджиконстантинов ги съставя с неприкритата задача да популяризира своите виждания около необходимостта от просвета и познание, своите представи за доброто и злото. Дидактичният патос на просвещенското ни мислене — жив и продуктивен до 40-те години, чрез тези диалози, както и с оставените от Добри Войников, Петко Р. Славейков и др., продължава да присъствува в книжовния процес. Така ще се появят „Минерва и девет музи и Остримеч...”, „Разговор или праправи чловек”, „Седем возрасти человечески”, „Педагогизъм за българските деца” и др. Сред заглавията, които Джинот обявява в „Цариградски вестник” (бр. 424 от 1853), че са готови за печат, любопитна е поредицата „Писма до любезнаго г. Терпко” — цикъл от самостоятелно обособени, замислени за публикуване съчинения, по всяка вероятност оригинална авторска проява, и то в диалогична форма. Ето насловите на някои от тях, посочени като отделни бъдещи книги с техните допълнителни уточнения: „Писмо III. Човек е роден догде е жив да работи и тако всичко зло и напасти да победи”, „Писмо до любезнаго Терпка защо греческите архиереи держат в слепота народа”, „Писмо IX. До любезнаго Терпка, всичко неуреждане на училищата изходи от болгари грекомани” и т. н. За съжаление интересният замисъл или е неосъществен, или просто остава непубликуван...
Книжовната си дейност Йордан Хаджиконстантинов развива в преломно време — не само за обществения живот, но и за естетическия ни развой. Формирал се е в условията на просвещенските идеи от 30-40-те години, но е трябвало да се реализира в средата на века, когато по-друг тип търсения определят характера на литературата. В известен смисъл фигурата му на книжовник се родее с тази на И. Бозвели — по неотстъпчивост на нрава и свободолюбивия му дух, с интереса към диалогичната и документална проза, родее се с вършеното от Иван Богоров, от Христодул Костович Сичан-Николов... Проявите му — поезия, диалози, публицистика — са опит да се пренесат идеи и форми от просвещвнско естество в картината на литературата от 50-60- те години. Класицистичният елемент звучи вече непривично за ухото на възрожденеца, запознат със стиховете на Д. Чинтулов, Н. Геров и П. Р. Славейков.
Но в една насока Й. Хаджиконстантинов не среща съперник и дидактизмът му не дразни дори сетивата на съвременника — публикуваните от него описания на Скопие, Велес, Кратово, Прилеп, Охрид, Битоля. Наричаме ги ту „географски”, ту „статистически”.
24
Но грешим, като търсим точното им и еднозначно определение. В тях е целият възрожденец — с непресекващия си интерес към учебното дело, с увлеченията си по „славянските древности”, по старинността на българския език и обичаи, с обичта си към родния край, с представите си за народностно-характерологичнитв черти на народа тук. Сам с определени интереси, а и със заслуги в тази насока, В. Кънчов бележи, че Й. Хаджиконстантинов е „обнародвал цял ред описания, които са твърде важни за нас като първи географски и втнографически бележки за Македония, написани от българин, който добре е познавал своята родна страна.” [1]
Откъде това съзнание у Джинот за стойностите на подобни описания? Откъде тази увереност в смисъла на вършеното? Вярно е, че още в „Български орел” на Ив. Богоров срещаме описания на Котел, Самоков или Рилския манастир. Но по-интересно е другото, че след като Й. Хаджиконстантинов преоткрива за читателя на „Цариградски вестник” селищата на своя роден край и публикува очерците за Скопие, Велес, Прилеп или Битоля, през 1853-1854 г. П. Р. Славейков ще започне да описва Търново, Трявна и Присовския манастир, Раковски през 1859 г. ще създаде „Повестност и описания стараго Котела”, ще последват описанията на Жеравна, на Света гора, на Елена...
Запознаем ли се с характеристиките на Велес, Охрид, Битоля, Прилеп, Тиквеш, ще се уверим, че не е достатъчно да ги определяме само като „първите географски и втнографически бележки за Македония”. В оценката си трябва да отидем по-нататък. С тази пъстра смесица от предания, точни факти, непосредни картини и субективни възприятия, уловени народностни черти и повици за гражданска активност те се превръщат във вълнуваща документална проза. Дори и да забравим познавателната им стойност, те могат да ни изненадат с непретенциозните, но интересни картини от живота в родния край на автора. Знае се, че още през лятото на 1846 година (от 12 август до 8 септември) Й. Хаджиконстантинов предприема пътуване с единствената цел — да опознае тази част на България. Което ще рече, че още тогава у него съзрява идеята и набира впечатления за публикуваните малко по-късно очерци. Трудно се характеризира тази внушителна поредица от описания, в които има и география, и статистика, регионален колорит, история, етнография, но и народопсихология и носталгия по истинския възрожденски култ към родното. Всичко в тях е видяно на живо, поднесено е с вътрешна потребност и напрежение. Те, както се казва, трябва да се прочетат, за да се досегне емоционалният им вят и се осъзнае, че в никакъв случай не се побират в графата на кромното и сухо статистическо описание. В тях Джинот не забравя икога да характеризира живите хора, които среща. Счете ли за
1. В., Кънчов. Цит. статия, с. 97.
25
нужно, ще отбележи: „Прилепчани са наредени на еснафи, и трудолюбиви са и отвеч досетливи, пеячи и играчи и чистотни. Много са гостолюбиви и за наука желателни...” И в други случаи ще уточни в същата насока: „Кратовските славяни са чрезвичайне гостолюбиви и старно приемливи и имат велик дух от остроумие, и са любопитни за всяко нещо.” Ще се опита да хиперболизира, за да изтъкне важни черти: „До тук е Църна гора, която е един милион пъти по-гостолюбива от Авраама и сто милиона пъти по-измъченн и търпелива от Йова.” Или пък ще бъде по-конкретен: „Характер: стас имат висок, лице благообразно, чело високо, очи черно-сини, космати, бистри, готов гений, за да ся пробудят.” Ето как търси и по-общата картина, когато описва мориевските села: „Планините са облечени в дъбови буки, а най-вече с борове, извишени като кедрове ливански. Там снеговете почиват вечно, на разбойници е всегдашно и свободно обиталище, прочути капитани спокойствуват безбрежно, защо никой не ги гони. Климатът в студен, най-вече север духа.” Интересно е описанието на една от духовните обители край Скопие: „Манастирът е прекрасен, на обично место устроен, наоколо си има чардаци, на сред двор църквица прелепа, чешма с изобилна вода, коя увеселява манастира. Вон от манастиря от всяка долина кладенци и извори рикаю ще течат: един бързо, а други тихо...”
Уж географски, уж етнографически, уж статистически, а в предлаганото тук издание описанията на Йордан Хаджиконстантинов се третират като литература. Истина е, че те могат да подпомогнат географи, етнографи или историци, че могат да се възприемат и откъм тия си страни, за което се иска друг подход, друг коментар, друга нагласа, а и други читатели.
За мен и читателите на тази книга очерците за Охрид, Скопие, Тиквеш, Прилеп, Велес или Битоля са преди всичко литературни. Защото в редица от случаите изложението се превръща с белетристична картина, в развълнуван разказ за миналото, за непосредния ход на живота. Познавателното е поднесено във форма, която обогатява въздействието му. Може би тук най-вече трябва да търсим значението и приноса на Йордан Хаджиконстантинов — в утвърждаването на очерково-документалния „жанр”. Някои учени (С. Машински, А. В. Чичерин) виждат в подобен тип повествования, с тоя превес на документалното и битоописателното „лабораторията за изработването на последователно реалистичен стил в руската литература” (Чичерин). Не са ли своеобразен „физиологичен очерк” и страниците на Джинот от 50-те години? И не са ли едни от опорните точки на реалистично изображение за нашата белетристика от 60-70-те години? Нали те изграждат вкуса на читателя към проявите на родната действителност, но и вкуса на книжовниците към автентичното и директно наблюдаваното? На фона на натрапчиво привличащата вниманието преводна проза
26
очерците-описания на автори като Йордан Хаджиконстантинов, П. Р. Славейков, К. Петкович, Г. С. Раковски и др. утвъждават линията на оригинално четиво. Да не забравяме това!
През целия си живот Йордан Хаджиконстантинов робува на идни и същи идеи, на едни и същи пристрастия. Важна насока на усилията му се свързва с интереса към миналото, към историята, към ръкописното наследство на българина. С изненадваща широта той е неуморим, но и неумолим в отстояването на родовия си корен, на осъзнатата потребност от знание за миналото. В някои случаи той наистина прибягва до маниера на Раковски и разкрива реални и илюзорни следи от езика на прадедите, в други — с търпимостта и широтата на Доситей Обрадович, чието дело познава, ратува за съгласие между славянството. Но в едно не позволява никой да се усъмни — в неговата национална принадлежност и родолюбие. Стигне ли се дотам, словото му прераства в емоционални изблици и застива в заклинателни формули. Читателят ще ги открие в първото му публикувано есе „Бог”, ще ги намери и в последното му публикувано писмо от далечна Мала Азия (1861 г.). Ето откъде започва неговата развълнувана изповед: „И ако ме попита някой, школски человек ли си или болгарин? Аз полноответам: Болгарин съм.” В породилата се полемика между него и Сава Радулов е обвинен, че отправя груби тенденциозни нападки към обикновения народ и неговата безпросветност. В отговора си отново формулира изгарящото го родолюбие: „Аз, чини ми се, милион пъти от ваша милост повече любим болгарскаго нашего народа, а и всякаго просветнаго и непросветнаго.”
Много са възрожденците от родния му край — Димитър Миладинов, Райко Жинзифов, Константин Миладинов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев и др. И е трудно да преценим кой изразява най-пълно и най-последователно родолюбивия дух на своето време. Но ако Пърличев има зад гърба си поемите „Сердарят” и „Скендер бей”, братя Миладинови — сборника „Български народни песни”, Жинзифов — богатата публицистична дейност в Русия, в едно Йордан Хаджиконстантинов няма съперници — в интереса към ръкописното наследство на миналото. Тоя интерес се преплита тясно с географско-статистическите му описания. Пък и тези му занимания външно погледнато, отдалечени едно от друго — имат една основа. Увлеченията на Джинот по съдбата на старите ръкописи и настоятелните прониквания в същината на живота в Скопие, Прилеп или Охрид са все израз на гражданския му и патриотичен дълг.
Още през 1852 г. в „Цариградски вестник” Й. Хаджиконстантинов публикува статията „Обичаи славянски”, която има програмен характер за увлеченията му по миналото. А по-късно ще формулира веруюто си, добило категоричността на призив: „Най-вероятната история за българите в древността, и най-вероятните свидетелства са македонските градове.” И издирвачът на ръкописи ще
27
предложи поредица от известия, описания и публикации на откъси от паметници на книжнината. Владее го изненадващо ни днес чувство за историзъм и настоятелност в усилията на събирач. През 1853 г. в „Цариградски вестник” (бр. 192 от 1854 г.) дава съдържанието на 2 ръкописа, от които един „Апостол” от Иван Александрово време. Любопитен е случаят с друга проява на Джинот, без да са положени усилия да се изясни кой е източникът. В бр. 471 от 1860 г. на същото издание той отпечатва „Повест из рукописна книга — кръщението на болгарите, русите и маджарите”. Откъде е взет изключително интересният историографски къс, след като не се покрива с текста нито на Паисиевата, нито на Спиридоновата или Зографската история, е трудно да се каже. Същият характер има и сътрудничеството на Йордан Хаджиконстантинов и в „Български книжици”, в „Гласник друшства српске словесности”... Не е минало и без увлечения. Според Джинот, ако събирането на ръкописи е започнало преди 20-30 години, само от родния му край сме щели да притежаваме 1 500 000 ръкописа. Засегне ли в описанията на отделните градове или манастири въпроса за унищоженото от немара или от гръцкото духовенство, той не забравя да посочи, че преди там е имало „20 товара”, „30 товара” или „50 товара” стари български книги и ръкописи.
Рубриката, в която Йордан Хаджиконстантинов най-често се изявява по страниците на „Цариградски вестник”, се нарича „Български вести”. Пак в тази рубрика на „Цариградски вестник” от съвременник на Джинот е отбелязано: „Да пише човек за българите ще рече да плаче и да пише: нищо друго няма да чуе освен еди-кого обрали, еди-кого били, еди-кого убили...” Авторът на тази книга е изцяло потопен в тази атмосфера, неведнъж изпитва върху собствения си гръб изреченото. Но е живял и писал за другото: за българската древност, за миналия и тогавашния облик на родния си край, за неговите потребности, за възхода на българските училища. Така патриотът и книжовникът у него въплъщава формулираното пак в „Цариградски вестник” верую: „Човекът, принадлежащ към двата мира: към мира физически и към мира нравствен, в единия и другия той трябва да действува.” Възрожденецът от Велес Йордан Хаджиконстантинов е работил всекидневно, упорито, всеотдайно — остава поколенията да не го забравят.
проф. д-р Иван Радев