IV. ПРИЛОЖЕНИЕ
ЗА ХАРАКТЕРА НА ИЗДАНИЕТО
Предлаганият том е опит да се представи на днешния читател книжовното наследство на Йордан Хаджиконстантинов — един от изтъкнатите представители на възрожденския ни процес и активен участник в него от 40-те до 70-те години на XIX в. Изданието има подборен характер.
Не са включени редица прояви на книжовника от школско-дидактично естество: „Минерва и девет музи и Остримеч се разговарят ради изгубена Болгария” („Цариградски вестник”, бр. 48 от 18.VIII.1851), „Таблица первая”, „Разговор или прави чловек” („Цариградски вестник”, бр. 53-54 от 22 и 29 септ. 1851), „Седем возрасти чловеческии” („Цариградски вестник” бр. 56-57 от 13 и 20 окт. 1851), „Учение у Скопското училище” („Цариградски вестник”, бр. 59 от 3 ноем. 1851), „От осем части слова и художественословний чин” („Цариградски вестник” бр. 61 от 17 ноем. 1851), „Диалектический чин на молитвата господня „Отче наш” („Цариградски вестник” бр. 62 от 17 ноем. 1852), „Хронология” („Цариградски вестник” бр. 91 от 12 юли 1852), „Педагогизъм за болгарските деца” („Цариградски вестник”, бр. 102 от 27 септ. 1852), „Двама деногубци” („Цариградски вестник”, бр. 190 от 11 септ. 1854) и др.
Също така отпадат: „Припев от езичества болгарскаго в Македония” („Цариградски вестник”, бр. 431 от 16 май 1859), „Женитба Ива от Меглена болгарска войвода” („Цариградски вестник”, бр. 439 от 11 юли 1859).
Не се включват и материалите, в които Йордан Хаджиконстантинов оповестява съдържанието на ръкописи и на старобългарски книжовни паметници, издирени лично от него по време на посещенията му в села, градове и манастири: „Книга зовомая Вериги вери живия и мир сей суетен” („Цариградски вестник”, бр. 242 от 17 септември 1855), „Житие и жизн преподобние матере Петки” („Гласник српског ученог друшства”, 1856, кн. 8), „Слово Кирила философа болгарскаго” („Български книжици”, г. II, 1, от 15 ян. 1859), „Повест из рукописна книга на крещението на болгарите, русите и мажарите” („Цариградски вестник”, бр. 471 от 20 февр. 1860) и др.
В предлаганото издание не намират място и стихотворенията на Й. х. Константинов — 6-7 на брой („Рай божий”, „Аврора”, „Дионис Вакхо”, „Труд ми е името”...), които имат най-вече познавателно значение и е целесъобразно да се обърнем към тях, когато се подготвят събраните му съчинения. Те имат обикновено школско-диадактичен характер. На читателя, за да добие представа за тяхната същност, предлагаме едно от тях — „Река Вардар”, публикувано във в. „Македония” (III, притурка от 29 април 1869), а по-нататък в бележките и „Плач на Скопското училище многотрудное”. Ето текста на „Река Вардар”:
157
Река Вардар
Вардар тече низ Македония,
Поперечно уздол Пеония.
Скопия, Велес она обросява,
Витло тихо влада во Егея.
Реки Лепен, още Треска буйна,
Сладка Пчиня, Тополка, Бабунка,
Брегалница и давница Церна,
И Бошава удавница земна.
Това ти е Вардарова вода,
За търговци на служба, на сгода.
Болгарин е от стари времена,
Населен е с болгарски племена.
Гъстивирци, тетовци, мияци,
Прав-болгари, най-стари скопянци,
Велешани, бедни тиквешани,
Мегленчани и поливачани.
Ето, братя, етнографья,
Не вервайте грчка географья!
Македония, страна толко славна,
Българска е от веки, отдавна.
Не вервайте странни описатели,
Они си са све ласкатели.
Нищо право за нас не писуват,
Болгарството они заривуват.
Но хайдите дружно да търгнеме,
Ний болгари да си загърнеме
В едно писмо обща ПИСМЕННИЦА
Во вси школа една спомощница.
Правописни и кривописци,
Сос ерици или со строчици,
Со ерови, с юсови достойни,
Всички ови все са наши войни.
Доста това, ний да сме согласни,
Да с'не хулим, да с'не явим гнъсни.
Постепенно учените идат,
Полека же всичко ще наредат.
158
Ний, болгари, требе да търпимe,
Защ, високо име ний носиме:
От Благота, даровита слава,
Нек, трпиме с непонизна глава.
Съображенията при подбора на съчиненията на Йордан х. Константинов за този том са не политически, не идейни, не жанрови. В основата на изданието залягат неговите „описания”, статии и полемични материали с художествено-публицистична насоченост.
Книгата обхваща оная част от тях, която е посветена на родния език и минало, на обичаите, поредицата от характеристики, издържани в географско-статистически и народопсихологически дух, на селищата от родния край на книжовника: Охрид, Скопие, Битоля, Велес, Прилеп, Кратово... По мое убеждение те звучат единно, представят доста добре и пълно Й. Хаджиконстантинов като творческа личност и ще предизвикат интереса на широки читателски слоеве. Книжовните занимания и прояви на възрожденеца от Велес тук са търсени най-вече като литература.
С ред свои черти Й. Хаджиконстантинов е неотделим от обобщената представа за облика на нашата интелигенция през XIX в. Неизброими са имената на тия, които са в руслото на открояващия се обществено-политически и културно-просветен подем — по места, сред емиграцията ни в Румъния, Русия, Сърбия. Но сравнително малко от тях въплъщават с делото си, с книжовните си занимания определена концепция. Неориентирани към същината на ренесансовия живот са ред издания, статии, полемики, преводни книги... Й. Хаджиконстантинов е сред участниците в обществено-културния процес, който се изявява със свои идеи и представи, с неотклонно следвана линия на гражданско поведение, с емоционална и интелектуална пристрастеност към определен национално-патриотичен идеал. Това придава на публицистиката му физиономични черти, личен почерк, общонародна тревога, обобщаващо звучене и измерения, възможност за въздействие и върху днешния читател. Макар и отдалечил се много от душевността и светоусещането на възрожденеца, не се съмнявам, че при тази си първа среща с по-цялостно представеното публицистично наследство на Й. Хаджиконстантинов съвременникът ще намери път към същността и стойностите на статиите и „описанията”. Патосът на родолюбивия порив, интелектуалното напрежение, любопитството към съдбата на народа ни преди и днес, които властвуват във всяка оставена от него страница, не могат да ни оставят безучастни.
Въпреки обявите и неколкократните опити, Й. Хаджиконстантинов не е успял да издаде отделна своя книга. Не е представян на читателя и след Освобождението. Статиите, стихотворенията, описанията и диалозите му остават по страниците на „Цариградски вестник”, „Македония”, „Български книжици” и др.
159
Трудно е днес да уточним предпоставките за така активното сътрудничество на Й. Хаджиконстантинов в „Цариградски вестник”. Може би в годините на неговите най-плодотворни книжовни занимания, на най-сериозна обществено-педагогическа дейност това е изданието, което е било най-авторитетното и разпространяваното. Така или иначе другаде (в „Български книжици”, „Гайда”, „България”, „Българска дневница”) по една или друга причина не са могли да му предложат възможност за такава честа оперативна творческа изява. Че сътрудничеството на Й. Хаджиконстантинов е привличало вниманието, свидетелствуват ред полемични позовавания, а също и спомените на свищовеца В. Манчев. За посещението си в Прилеп той пише: „Тогава главен учител беше Йордан х. Константинов от Велес, който сегиз-тогиз пишеше кореспонденции на „Цариградски вестник”. В стаята му съгледах една голяма лавица, която обхващаше 3-те стени, пълни с черковни и литургични книги, също стари ръкописи... По неговите кореспонденции, които четях в „Цариградски вестник”, можех да съдя, че е оригинален човек.” [1]
Книжовно-просветните си занимания Й. Хаджиконстантинов започва с „Таблица первая”, която той публикува в печатницата на архимандрит Теодосий Синаитски [2]. Обикновено се приема, че „Бог” е първата му публикация във възрожденския периодичен печат — „Цариградски вестник” бр. 44 от 21 юли 1851 година. Истината е, че още в бр. 7 от 28 октомври 1850 г. същият вестник отпечатва една неподписана бележка за образованието във Велес. По всяка вероятност тя е на Й. Хаджиконстантинов. В нея се казва: „Кой по право не познава онова, що пострадаха жителите на Велешката епархия? Тия, достойните за сожаление наши еднородци, става до нине три години, що едно след друго претерпеха убитоци на своите имоти... Но при все това, вместо да охладнеят и умалят, тия украшават и умножават народните свои учебни заведения.” Следва картината на 5-те училища във Велес: „славяноболгарското със старо предаване с 300 ученика”, „елиноболгарското по взаимоучителен метод с 80”, „славеноболгарското по взаимоучителния метод с 200”, „елинското с 60”, „девическото с 60” — общо 700 ученика... И се формулира почти като заклинание задачата, която стои пред всички българи: „кой воистина забраня нас, за да прегърнем просвещението, негли трябва да мислиме безрасудно, както некогда са мислили...” От съдържанието и от начина на изложение е ясно, че автор на бележката е Й. Хаджиконстантинов. За пръв път обаче с неговия подпис се появява есето „Бог” (бр. 44 от 21 юли), а последната му проява в „Цариградски вестник” е „писмото” от Айдин (бр. 24 от 10 юни 1861).
1. В. Манчев. Спомени, С., 1982, с. 67.
2. А. п. Стоилов. Документи и бележки от миналото на българите в Македония, Сб. на БАН, 1918, кн. IX, с. 11-12.
160
Да добием известна представа за продължаващите усилия на Й. Хаджиконстантинов за контакти и участие в периодическия печат ни помага „Дневникът” на в. „Македония”. Оттам разбираме, че с писмо от 19 януари 1869 г. той пише до П. Р. Славейков и му заръчва един абонамент от вестника за училището в Скопие. След година отново е споменато, че от Скопие г-н Й. Константинов „праща изображението на една пасхалия на св. Кирила. Имал някаква стара книга” [1].
В текста на отделните статии и описания се срещат имена от античността, от гръцката митология, в още по-голяма степен — имена на селища, местности, манастири и др. географски понятия. Като се има предвид популярният характер на изданието и ориентацията му към широки читателски кръгове, а и представянето на текстовете по-скоро като литература, като снимка-характеристика на тогавашния живот на българина от тоя край, а не като специализирано географско-статистическо изложение, се счете за по-целесъобразно тези имена и обекти да не се обясняват, да не се издирва днешното им наименование и т.н. Защото това би обременило повествованието и ще затрудни читателя да заживее с неговите естествени, а също и естетически качества.
проф. д-р Ив. Радев
1. Литературен архив, т. I, С., 1959, с. 125, 131.