IV. ПРИЛОЖЕНИЕ
ЗА ОСОБЕНОСТИТЕ НА АВТОРОВИЯ ЕЗИК И ПРЕДАВАНЕТО МУ ТУК
Специално внимание заслужават езикът и стилът на книжовника Йордан х. Константинов. Активната му творческа дейност съвпада с времето, когато българският книжовен език е в период на всестранно изграждане, и това налага отпечатък върху цялостния езиков облик на написаното от него.
По въпроса за устройството на „общонародния език” Й. х. Константинов следва собствено виждане, резултат от солидната му за тогава филологическа подготовка. То се оформя въз основа на задълбочените му познания върху историята и съвременното състояние на говоримия български език в почти цялото му диалектно многообразие. На теория книжовникът от Велес е привърженик на черковнославянската школа. Според него единен общонароден език може да се създаде, както пише той, „ако се склоними в едно согласие да пишеми и да сочиними граматика точно по славянской системи, и да дополними падежите и глагол, время неопределеное: творити, питати, бити. Ний в малко времена ще достигнеми достоблагородний образ первославянство и вторий степен до учеността” [1].
Както много други книжовници, и Й. Хаджиконстантинов не е последователен и единен в отстояването на възприетите от него принципи. Причината не е една, но основната е противоречието между теоретически възприетите постулати и практическата реализация в сложната езикова ситуация на 40-50-те години на XIX в. Въпреки преклонението си пред славното минало на народа ни, пред езика на Кирил и Методий, той е убеден, че бъдещето е на говоримия български език, затова го и въвежда в училище. Но по отношение на това, кои негови черти трябва да залегнат в основата на книжовния език, проявява в някои случаи неоправдан консерватизъм. Така например той е за запазването на падежната система и инфинитива, обявява се срещу употребата на определителния член. Върл противник е на членната форма, но под влияние на живата реч, с известни ограничения, я използува. От друга страна обаче, трябва да сз изтъкне, че Й. Хаджиконстантинов подкрепя изхвърлянето от графичната система на ъ, ѫ, ѭ, за които пише: „тия три букви велико зло творат — затварят пута на церковний язик, замрсуват падежите, в непорядок тураят правописанието, никакво сочинение не ся познава, ни името има свое място, ни глаголът свой основ”. Един от най-важните му аргументи е свързан с обучението на подрастващите...
Тази противоречивост във вижданията на Й. Хаджиконстантинов в езиково-стилния изказ на материалите му предизвиква реакция още у съвременниците му. Редакцията на „Цариградски вестник”
1. Цариградски вестник, 84, 8 май 1852, с. 133.
162
придружава стихотворението му „Рай божий” със специална статия, посветена на езика на автора, и го определя като „не токмо неразумлив, но и совсем разнороден” (бр. 55 от 16.10.1851). Повод за критическите бележки и несъгласия са публикациите на Джинот в самия „Цариградски вестник”. Продължавайки сътрудничеството си в него, в една от следващите си статии той дообосновава своята концепция. „Моят език е навикнат от различни наречия” — пише Й. Хаджиконстантинов. И това не е само декларация, а съзнателно прокарвана линия, чрез която се цели равноправно участие на българските говори във формиращия се книжовен език. Основата обаче, която обединява „различните наречия”, е старобългарският (черковнославянският) език.
Като държи сметка за съществените различия в граматическия строй на старобългарския език и на говорната практика, Й. Хаджиконстантинов се опитва да съгласува отделни аналитични и синтетични особености, да се намеси в решаването на въпроси, за които смята, че са от значение за устройството на единния книжовен български език. Илюстрация на неговите усилия в тази насока е и настоящето издание, което включва главно неговите прояви от 50-те години в „Цариградски вестник”. Въпреки че не е работено с личния архив на автора, „автентичността” на неговия език и стил е гарантирана от установената във вестника практика предлаганите материали да не се обработват езиково. Това е напълно естествено, като се има предвид, че тогава един редактор няма обективни основания за подобна намеса по простата причина, че липсва нормативност, в името на която да се унифицира цялото разнообразие от черковнославянски, западнобългарски, източнобългарски и други форми, употребявани от отделните автори. Днешният читател ще бъде еднакво затруднен както от езика на Й. Хаджиконстантинов, така и от езика на който и да е друг наш автор от същия период. Въпреки това статиите му се предлагат без каквато и да е допълнителна езикова обработка. Намесата на съставителя в случая се отнася само до ортографското оформление на текста.
В изданието са отстранени буквите Ъ, Ы и І, малкият ер (Ь), краесловният вр(Ъ) при имената от м.р. Представянето на ѣ в случаите, когато е използуван от Й. Хаджиконстантинов, е съобразено с буквеното му означаване в аналогични думи и форми, употребени на друго място и записани съответно като Е или Я, тъй като самият автор също използува буква Я. Затрудненията при замяната на Ы с И се отнасят единствено до формите на личните местоимения за 1 и 2 л. мн. число, от които у Й. Хаджиконстантинов първата е винаги Мы, а втората само в няколко случая е представена графично като Вы. За да се избегне смисловото и графичното им дублиране с кратките винителни местоименни форми ми и ви, по изключение е възприето предаването им като Ний и Вий. Срещаното в някои глаголни форми краесловно Й е заменено с И (освои вм. освой).
163
Известни корекции претърпя слятото, полуслято и разделно писане на отделни думи и частици. Така например слято написаните в печатания текст глагол и отрицание към него тук са представени отделно (не лицемерствуе вм. нелицемерствуе, не денгубуе вм. неденгубуе и др.); отделно се пише възвратната частица се (ся), която в много от случаите в „Цариградски вестник” е написана слято със съответния глагол; избегнато е слятото изписване на повелителни глаголни форми заедно с кратката местоименна форма към тях (просвяти ги, научи ги, устрои ги, умудри ги), както и сливането на спомагателния глагол съм (в 3 л. ед. ч.) с въпросителната частица ли.
Полуслятото писане на името и членната морфема, както е в „Цариградски вестник” (негова-та, моя-то, вяра-та, самолюбие-то, сон-ат, свой-ат, богаре-те, шар-а...), е коригирано. Слято са поднесени и някои сложни прилагателни (у автора отделни думи или свързани с дефис), като староболгарски, черковнославянски и др. Разделно написаните съюзи (за това, за ради, колко то, от како), някои наречия и др. се дават слято, съобразно сегашните изисквания. Премахнато е различието в поднасянето на думите със сричкотворни съгласни. Оставени са единични случаи, и то само като наименования на географски обекти.
Избегната е немотивираната употреба на главни букви, използувани от автора със стилистична цел и по лични подбуди.
Пунктуацията е съобразена със съвременните предписания, без да се нарушава изреченската структура. Това улеснява възприемането на текста, който с автентичната си, несъобразена със синтактичния принцип пунктуация на места е доста неясен. Случаите на „преместване” на изреченска граница са единични, наложени от съображенията за смислова яснота. Оформянето на нови абзаци също е ограничено и се мотивира от практиката на възрожденските автори да разграничават качествено новата мисъл с тире в общия ход на изложението.
Изключение е направено във връзка с употреба на запетаята в сложно съставно изречение с подчинено допълнително съобщително, при което съюзът да съответствува на че — формално погледнато, там има еднократна употреба на да и запетаята не е необходима, но поставянето ѝ се налага с оглед на смисловата яснота („Негова милост г. С. Радулов сос цела Одеса говори, да Велес и Скопе скотове правим...”, „Они видоха, да е нихний кумир най-гърдно плашило...”). Случаите на двойни съгласни (мм, нн, сс), когато запазването им не е мотивирано, са представени само с едната. Изправени са само явните печатни грешки, като глупци вм. глувци (мишки), ножи вм. кожи, зербли вм. сербли, всеу вм. всуе, митлополити вм. митрополити и др.
Правописът на автора не претърпява промени, тъй като тогава
164
все още липсва единен език и правопис, а от друга страна — у Й. Хаджиконстантинов фонетичният и морфологичният правопис са тясно преплетени. Това позволи максималното запазване на автентичността на текста във всяко отношение — фонетично, лексикално, морфологично, синтактично, за да може съвременният читател да добие цялостна и точна представа за този своеобразен автор.
Характерната за езика на Й. Хаджиконстантинов разнородност се проявява още на фонетично равнище. Причините за това откриваме както в неустановеността на единен книжовен език с единен фонетичен облик, така и в лингвистичните схващания на автора, прокарани в статиите и описанията му. В езика си, „навикнат от различни наречия”, той наистина се опитва да съгласува черковнославянския с цялото диалектно фонетично многообразие на българските говори. Така например праславянските съчетания tj, dj у Й. Хаджиконстантинов се срещат съответно като шт и к' (къща, вреща, дшерките, блещее, още, кукя, вракям, бракя) и като жд (вижд, осъжди, осужди, раждаят, принужден), без да се забелязва някаква системност в употребата им. При това една и съща дума може да се срещне в различни варианти (например наречието мощне, мошне, мочне или къща, куща, кукя, или вракям и врати се).
Не по-малък е разнобоят при рефлексите на старобългарските носовки (ѫ, ѧ), изяснени по различен начин в българските диалекти, върху които се опира Й. Хаджиконстантинов. Старобългарската ѫ се предава като ъ (къща, покъщнина, бъдник, дъбе), като у (гугнивий, муча, мудрост, мужество, дубови, рука, зуби, куща, сущий), като а (пат, раж, бадник, рака, лажа, лажичарник, машко), като о (соседно). Нерядко се оказват в съседство форми на една и съща дума с различни рефлекси на ѫ (например: път, пат и пут, маж, муж и мъж, дъбе и дуб, къща, куща и каща).
Специално внимание заслужават формите на най-често срещаните глаголи бъда и съм, в които ѫ е предаден различно. Бъда се среща и като буда, будеш, буде, и като бида, бидам. А съм обикновено като сум („сам сум зол”, „що сум изражил”) и по-рядко като сам („аз сам болгарин”) и съм („аз съм болгарин”). Останалите форми на спомагателния глагол съм също са доста неединни, доколкото е различна и диалектната им основа. При това, макар и рядко се употребяват и старобългарските форми на съм („се кажуваме да есми народ”, „наистина ли есми болгари”). Формата за 2 л. мн. ч. се представя ту като сте („сте добри и разумни граждане”, „тогава сте народ най-дивейший”), ту като есте, а третоличната форма за мн. ч. е са, представяно и като ся и се, но се среща и във варианти сут („сут род добр”) и су („Наши философи Кирил и Методий, за кои все учен свет знае, да са болгаре солуняне, па сербите кажат да су били сербли... па греците писуват да су били греци”).
165
Подобно е положението с рефлексите на старобългарската малка носовка (ѧ). В повечето случаи тя преминава в е (девет, десет, пет), но се появяват и десят, девят, пят, а чедо има дублетна форма чадо, което е повлияно от черковнославянския език. От останалите старобългарски вокали, с оглед на голямото неединство, с което се срещат у автора и свидетелствуващи за различната диалектна основа на използуваните от него форми, от особена важност са континуантите на ъ, ь и ѣ. Думите със старобългарски ъ у Й. Хаджиконстантинов са представени по няколко начина (сън, съд но и сон, дождови, возвиши, воспитува, созидан, сладок, данок, бочва, в единични случаи — садове, танак, залаг). Предната (мека) ерова гласна (ь) в едни случаи е изравнена с ъ, в други с е. Крайно непоследователно и несъобразено с определен говор или група говори са представени формите с т. нар. ятова гласна (ѣ). „Екавите” форми бега, бегайте, место, десна, млеко, стега, седат, цел съжителствуват успоредно с „якавите” — голяма, тягота, задявам, приклонявам, сядат, тяжко... Нерядко една и съща дума е представена по различен начин (вера и вяра, тряба и треба).
От другите по-важни за фонетичния облик на езика на Й. Хаджиконстантинов особености трябва да се посочат:
- Наличието на интервокално х (дадоха, беряха).
- Наличието на сричкотворни съгласни — срби, врх, мртовец, црвен, држи, врти, грдно, врзува. Но същите думи се употребяват и в друга форма — сърби и серби, мертовец, въртоверни.
- Паралелна употреба на групи цър/цр и чер/чр в думи като Църна гора, Црна гора, църква, црква и черква и др.
- Нерегулирана употреба на групи ър/ръ и ъл/лъ (в думи като гръци, сръби, кърчми, стърмни и стръмни), явяващи се като ер/ре и ел/ле (в думи като греци, древена, терговци), като ор/ро и ол/ло (в думи като оскорбявате, кров, торгув, волци, должен, молча, поно, болгари, премолчим и др.). Трябва да бъдат отбелязани и случаите на поява на гласна у вм. съчетания лъ/ъл след устнена (лабиална) съгласна — вуна, пунодостоен, ябука, дужен, дужност и др.
Фонетичният облик на езика на автора се определя още и от непоследователното графично представяне на съгласните, подложени на асимилация (распален, испратете, превосходен, исток, восточното, зградуват, зборник, збират, но паралелно с произходат, воздаваме, разсудок), от което се вижда, че авторът не прави разлика между фонетичен и морфологичен правопис. Различия има и при изписването на съгласните, подвластни на закона за краесловното обеззвучаване — рид и рит... По-ограничени са случаите на „нередовна” палатализация, в резултат на което се срещат както ковчеги (мн. ч. от ковчег), така и книжи заедно с книги.
Разнородността на езика на Й. Хаджиконстантинов се отнася и
166
до лексикалния състав на предлаганите творби. В тях днешният читател среща както лексика, в основната си част съхранена в съвременния български език, така и остаряла от съвременно гледище, което е напълно естествено, като се има предвид, че разликата във времето е 130 години. Следвайки личните си виждания за устройството на новобългарския книжовен език, авторът използува много старинни думи — старобългаризми и черковнославянизми (абие, убо, ради, такожде, паче, тисяща, вес, зело, рачение, кромешний, отвеч, согубо, отнюд, весма). А съвременната нему лексика, по причина на неустановеността на книжовния език, е представена главно от думи, принадлежащи към говоримата народна реч. И тъй като в този период тя съдържа заемки от сродни и несродни съседни езици, употребата им от Й. Хаджиконстантинов е оправдана. Много от тях не влизат в речника на съвременния читател и заедно с диалектните думи са включени към приложения в края на книгата списък. Извън него остават думите, значението на които е обяснено от самия автор в скоби непосредствено в текста.
Най-голямо разнообразие се наблюдава при морфологичната характеристика на езика на Й. Хаджиконстантинов. Това се отнася както до именната, така и до глаголната система, до останалите части на речта и формите, в които те се проявяват.
Независимо от това, че в говоримата реч вече трайно се е установило аналитичното изразяване на смислово-синтактичните отношения (чрез предлози или чрез прилагане), авторът следва книжовната традиция, служейки си и с падежни форми при имената — съществителни, прилагателни, числителни и местоимения („моли учителя твоего”, „сос което тува делим роду моему”, „почитание своего царя”, „плакят царю”, „любим болгарскаго нашего народа”, „апостолский труд с братом его Кирилом” и др).
Въпреки застъпничеството си за традиционната система от падежи Й. Хаджиконстантинов не устоява на влиянието на говоримия език, в резултат на което при него аналитичното изразяване е доста активно („В истата улица лежи в браздата един велик камен с писма, но никой не се е наел да ги препише”, „В Цареград между учените и образованите человеци било разговор за народните в Болгария, колко има и кои са тия училища”). Преходен между тях се явява смесеният тип — „кажи на твоего учителя”, „он говори како рак на малаго рака”, „стоят великите лугови (лагъми, подкопи) на Димитрия Полиокрита”...
Друга характерна морфологична особеност, която дава облик на езика на възрожденеца от Велес, е употребата на определителен член. На теория негов противник, в писмената си практика той допуска редица членувани форми, като смесва при имената от м.р. членове -ът, ъ (-ат, -а), -ят, -я, -от, -о, без да прави разграничение
167
кога името е употребено като подлог, кога като допълнение. Паралелно с формите, членувани с -от („речот ми е за юрук”, „що ни хулат язикот”) и -о („който родо свой си хули”, „земи им умо и язико”, воло, жигеро, арнаутино, егумено, народо, харемо, патриархо и др.), се среща членуване и с -ат (срамат, напредокат, трудат, язикат), с -ът („Ни глаголът свой основ”, сонът, народът), с -а („да оставим чеснока”), с -ят (ячменят, „своят язик украшай го”, „срамота е да се отрицава от свойат род и язик”, „пресладкоречибоят ни язик”), с -я (манастиря). Непоследователността при членуването е толкова голяма, че се стига до употреби на различни членни форми при една и съща дума в аналогична синтактична позиция, в едни и същи публикации (напр. манастиро, манастиря и манастирът, носът и носат и др.).
Членуването у Й. Хаджиконстантинов засяга и имената от женски и среден род, а също и формите за множествено число. Така например въпреки острата му реакция, породена и от чисто фонетични съображения („Друго нищо от нас не се слуша от сем: -та, то, то, ат... кревай вилици, мести зуби, верти рилки и чурилци” — възмущава се той в една своя статия), авторът прекрачва собственото си „табу” върху употребата им, като застъпва широко членуваните фоми: кровта, вратата, дщерката, името, телото, русите, зубите, мутните и др. Що се отнася до самата статия в „Цариградски вестник”, в която са изяснени схващанията му по тоя въпрос, в нея нито веднъж не се среща членувана форма, защото съзнателно подбира други средства за изразяване на определеността. В останалите си материали обаче, когато вниманието му е насочено към съдържанието, авторът неволно се поддава на установената говорна практика.
В именната система и специално при съществителните имена се наблюдават и други „двойствени” морфологични особености. Така например за мн. ч. на едносричните съществителни формите са образувани, от една страна, с окончание -е (дъбе, расте в см. храсте), а от друга — с окончанието -ове (ови): сомове, попове, попови, волове, ридове (ритови) и др. При много от тях те се редуват без всякаква системност, в резултат на което срещаме: ракове и раци, боре и борове (борови), часи и часови, скоти и скотови, речи и речове (речови), расте и растове (растови).. Част от тези съществителни завършват на -ие (мужие, царие, терние, князие...), с което разнообразието във формите за мн. ч. става още по-голямо. У Й. Хаджиконстантинов обаче те са по-редки, докато образуваните с -е и -ове (ови) са с еднаква честота.
Смесване се наблюдава и в случаите, когато е необходима бройна форма при съществителните от мъжки род. И тук авторът е доста непоследователен, та употребява паралелно и формата за мн. ч. — три месяци, три манастири, три часови, пет сводови, и бройни
168
форми с окончание -а (един-два реча, два палата, сто реча, три мертовца, четири дара, четири холма и др.).
От останалите имена твърде неединно е представянето на прилагателните, които се срещат с най-разнообразни окончания: ревностний читател, младий болгарин, бедний егумен, светлий петок, всемирная история, земля обетованная, безчинно поступане, зимное време; прави и верни и благородни чловек, долни град... При това, когато са използувани форми на -и, -ий (в мн. ч. -ии), понякога те не са съгласувани със съответното съществително граматически, а това още повече засилва неединното представяне на текста (примерно: „щото да научиш чисто всекой потребнейшии имена”, „несъмисленни речей...”).
Голямо е разнообразието и при представянето на степените за сравнение. Съвместното битуване на синтетични и аналитични форми показва, че наследената книжовна традиция не може да противостои на говорната практика и постепенно губи позиции. По тази причина в текста срещаме едновременно: ученейший и славнейший Венелин, най-знаменитите человеци, най-скупо грозде, по-великии дарове и науки, по-голема наука, по-улучшено и др. — представящи всъщност различните етапи, през които преминава степенуването при прехода от синтетично към аналитично изразяване.
Измежду всички имена най-голямо разнообразие на формите показват местоименията. Това се отнася за всичките им разновидности и най-вече за личните и притежателните, което се мотивира от различната диалектна основа на застъпените форми.
От личните местоимения у Й. Хаджиконстантинов се срещат следните: за 1 л. ед. ч. — аз, за 2 л. ед. ч. — ти, представяно като ты, за 3 л. — он, оно и она; за 1 л. мн. ч. обичайната форма е мы, която при предаването ѝ с и като ми дублира кратката местоименна форма за дателен падеж, поради което се наложи да бъде заменена с ний (формата ние се среща само 3-4 пъти), второличната множествена форма е вы и съвсем рядко вие, а третоличната редовно е они.
При винителните форми на личните местоимения различия се срещат при кратките варианти: за 1 л. ед.ч. — ме, мя и дори ми. Същото се отнася и за второличната, срещана като те и тя. А пълната форма за 3 л. по-често е них, макар че има случаи на употреба и като тях. От дателните форми (пълни и кратки) срещаме нам, респ. ни, а съкратената форма за 2 л. мн. ч. — ви.
Едновременната употреба на пълни и кратки местоименни форми, т.нар. дублирано допълнение, е обичайна и се отнася до всички лица в двете числа: „мене ми е мука”, „тебе султано великий чрезмерно те люби”, „мене повече требува да мя благодарят”...
Друг вид местоимения, при които се наблюдава смесване на форми, присъщи на различни диалекти, са притежателните. Това се
169
отнася преди всичко до формите за 3 л. мн. ч., от които се употребяват паралелно техен (тяхна, тяхно, техни) и нихен и нихний (нихна, нихно, нихни).
Подобно вариране на форми е характерно и за показателните местоимения. Сред посочващите лица и предмети, освен тойзе, тая, това, тейзи, тия, срещаме още той (той разговор), тий (тий книжи), тии (тии болгаре), а също и овой (овой град), ова (ова река), ово (ово мое плачевно писмо), овии (вси овии градове) и овия (овия монастири), а също еве (еве сам великоможия) и ево (ево на Димка). Съвсем в единични случаи се използува сей (сей пример) и сем...
Що се отнася до показателните местоимения за признак, покрай „книжовните” такъв, такава, такова, такива, авторът редовно употребява и таков, таквая („защо си таквая гнусна”), такови (такови ритови), таквии, таковия, тако и др.
Сред останалите местоименни форми трябва да се отбележи наличието на съкратени форми на обобщителните местоимения — вси (вси болгаре, вси овии градове), вся (но пишеме вся), както и своеобразното образуване за мн. ч., вероятно по аналогия с всичкият — всият... Под диалектно влияние на места срещаме обобщителна местоименна форма све („све ний знаеме”, „све с терпение ще се свърши”), но това е по-ограничено.
Вариантите на различните видове местоимения са твърде много и не е възможно да бъдат изчерпани. Някои от тях, като всекой (всякой) и всякий (секой, сякой), някой, некой и некий, какъв и каков са модификации на една и съща изходна форма според употребата и в различните диалекти.
Аналитичният строй на нашия език осезателно се отразява върху морфологичната характеристика на глаголната система у Й. Хаджиконстантинов. От нея отпада инфинитивът, появява се ново спрежение, увеличава се броят на глаголните времена и наклонения и др. И тъй като по времето на автора книжовният език още не е наложен, обяснима е проявената от него „двойственост” — от една страна, използуването на синтетични, а от друга страна — на аналитични форми, опитът му да съвмести елементи от писмената традиция с говоримия език. Така например у него все още се среща инфинитив („правилно никогда не щем писати, „сос време щем се исправити”, „не щем разумети”, „кога щем се сложити”, „щом знати буду како су владат”), макар че е обичайна употребата на да + личен глагол. Появата на а-спрежение, както и използуваните глаголи, образувани по различни словообразувателни модели, а също и различната им диалектна основа, са причина за значително разнообразие, което по необходимост беше запазено. Докато едни от глаголните форми са контрахирани (венчам), други са удължени и именно те са често срещаните (даваят, имаят, затвораят, тураят, убиваят...). Глагол-
170
ното окончание за 1 л. -м, типично за III-то новобългарско спрежение, у Й. Хаджиконстантинов се среща редовно и при други глаголи (напр. плачем, делим, творам, владам се, пишем, мислам, молим, соплетем, говорим, видим, назначам, живим), за 1 л. мн. ч. е широко разпространено окончание -ме, независимо от спрежението: можеме, разкажеме, наложиме, покажеме, плетеме, изгониме, разсудиме, тражиме... Еднакво се срещат и твърди, и меки глаголни окончания, като едни и същи глаголи се появяват ту с твърди, ту с меки окончания (хулат и хулят, говорят и говорат, творят и творат, благодарят и благодарат, любят и любат).
Изявителни и преизказни темпорални форми с елово причастие (за мн. ч.) у автора могат да завършват както на -и (добили, решили, донели), така и на -е (дарувале, родиле, питале, се наричувале, се сочиниле, правила, изсипувале...). Понякога еловата причастна форма се появява с облик могол, рекол, извлекол, а специално отишъл се среща и като отишел, и като отишал.
В словообразувателно отношение глаголите у Й. Хаджиконстантинов показват доста голяма неустановеност и това се отразява зърху всички техни форми за съответните морфологични категории. Наблюдава се смесване на наставки и представки дори при един и същ глагол (со и съ, воз и въз, пре и при, -ова и -ува), както и замяна на представка в с у (уразуми вм. вразуми, укусат вм. вкусат). И докато различието в представките не пречи на образуването на формите за времената и наклоненията, то различието в наставките им влияе чувствително. Затова срещаме повелителни форми като занимай се, приимай, разрешуй, не губите, не умеруйте, вижд, не страши се, зовни и др.
Що се отнася до бъдещите форми на глаголите, те обикновено се образуват с частицата ще (ще бегат, ще излвзат, ще открият, ще седат), която се среща като ке (ке видите, ке идам, ке носам), а на места се редува с бъдещи форми със спомагателния глагол ща (щат ви оставят, щат видат и др.).
За езика на Й. Хаджиконстантинов е много характерна употребата на различните причастия и деепричастия (видящ, слушающе, зовомая, нарицаемое, прочитуейки, наречуейки, шетаюки...), в чиито форми се чувствува както влиянието на отделните диалекти, така и на черковнославянската традиция.
При останалите части на речта също се наблюдават значителни особености и те са съхранени в изданието. Така например местоименното наречие тук в много случаи е съхранило изконната си форма ту, а се появява и във варианти тук, тука, туд, тува; тъкмо се явява като токмо, иначе като инаку, тогава като тогай и др. Същото се отнася и за предлозите (с има варианти со, сос, и със, в — во, във, върху — върхе и уз...), за частиците (паки и пак, още — ущ
171
и уще, дори и дури) и за съюзите (кой, коя, кое заедно с който, която, което, които, нити-нити, къде и къд вм. където, како-тако и мн. др.).
С тези и редица още особености езикът на Й. Хаджиконстантинов постига своеобразието си, изгражда стилистиката на интересно и въвличащо читателя изображение.
доц. Пенка Радева