IV. ПРИЛОЖЕНИЕ
БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТОВЕТЕ
[ Бележките са също включени към съответните глави, В.К. ]
„ГОНЕНИЕ И СТРАДАНИЕ ЗА ЧЕСТНО ИМЯ БОЛГАРСКОЕ” (с. 31). Публикува се по текста, включен в статията на Димитър Мишев „Едно писмо от прочутия даскал Джинот до Н. П. Тъпчилещов” от сп. „Минало” (1909, кн. 2, с. 187-202).
Там текстът е придружен от бележката под линия: „Това писмо на покойния Йордан х. Константинов заедно с едно негово стихотворение, озаглавено „Горка чаша княза Лазара, последна тайна вечера”, ми е дадено във Велес през 1896 г. от сегашния св. Пелагонийски митрополит г. Авксентий, тогава св. Велешки.”
За съжаление Димитър Мишев не споменава нищо повече за стихотворението, не го срещаме и по-късно публикувано. А самото писмо изследвачът много вярно и точно определя като „скелет на автобиография, на която липсва най-същественото: дати, освета на фактите и очерк на споменатите лица”.
Известни, стигнали до нас, са и други писма на Йордан Хаджиконстантинов (Вж. X. Поленакович, Биографски прилог запознаването на Джинот. Едно автобиографско писмо на Джинот од 1856 год., Годишен зборник на Филозофскиот факултет на Университета в Скопие, 1954, т. 7.; X. Поленакович, Кореспонденцията на Йордан Хаджи Константинов со Друштвото срепске словесности, Материали на филозофскиот факултет на Университета в Скопие, 1955, бр. 2; X. Поленакович, Необичаен пат на писмо од Джинот, сп. Културен живот, Скопие, 1963, бр. 2 и др).
Сред кореспонденцията на Йордан Хаджиконстантинов за нас в случая от определено значение е писмото му от 23 април 1856 г. То е изпратено от Скопие до Белград и е публикувано от X. Поленакович в Годишника на Скопския университет през 1954 г. С автобиографичния си характер то се родее с тук включеното „Гонение и страдание за честно имя болгарское”, като отчасти се покрива и с неговото съдържание.
Изложението в писмото на Джинот от 23 април 1856 г. е в по-спокойна тоналност, по-сдържано се поднасят характеристиките и разочарованията на педагога и общественика-патриот. Това личи и от началото: „До днеска добро поминувах и добро живеях, и не ме е сретнала никаква скудност и сиромашия, а от днеска тамо Бог немилостив како ке заповеди. Ето има 15 години, како ме гонат владици и богати граждани, и тако ако би го гонил некой дяволу, истий дявол би умрел ако е безплотен”. (Вж. X. Поленакович, цит. статия в ГЗФФУ - Скопие, 1954, т. 7, с. 63.)
Текстът на „Гонение и страдание за честно имя болгарское” изобилствува от имена на обикновени българи, местни учители и тукашни турски управници. Част от тях е характеризирал в бележ-
173
ките си към писмото Димитър Мишев в сп. „Минало”. Тук ще бъдат включени само имената на историческите личности.
Тъпчилещов, Н. П. (19.II.1817 - 15.V.1895) Родом от Калофер, живял и работил като търговец и общественик в Цариград, виден представител на българската общност тук.
Велешки, А. (1798-1865) Един от видните дейци на борбата за църковна независимост, противопоставил се на Цариградската патриаршия.
Икономов, Г. (1822-1865) Родом от Станке Димитров, учителствувал във Велес, Прилеп и другаде.
Гарашанин, Ил. (1812-1874) Виден сръбски общественик през 50-60-те години на XIX в.
Петкович, К. (неизв.-1898) Родом от Бешино село, Велешко, учи в Одеса и Петербург, заслужил възрожденски деец и публицист.
Гранитски, А. П. (1825-1879) Родом от Котел, дългогодишен учител и автор на поредица от книги с различно съдържание
Кръстевич, Г. (1817-1898) Родом от Котел, учи в Цариград и Париж, общественик и възрожденски деец, книжовник.
„БОГ” (с. 35). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 44 от 21 юли 1851 г. Подписано е „многоревностний Йордан X. Константинов, болгарский чинов”. Тук му е мястото да отбележим, че в многобройните си публикации възрожденецът от Велес се подписва само с името Йордан х. Константинов или с неговите инициали. И никъде — от самия него или от съвременниците му не е сочен в статии и полемики с името „Джинот”. Ето защо тук, в това издание, по правило се приема онова, което изразява волята на самия автор — Йордан х. Константинов (Джинот е употребено по изключение на няколко пъти в предговора).
Всъщност като жанрова форма „Бог” има всички черти и качества на краткото есе. И може да заеме естествено и ненасилено мястото си в книга „Възрожденски есета”. Още тук срещаме опита на Й. х. Константинов за етимология на името българин в духа на филологическия романтизъм на Г. С. Раковски.
„Бог” е съпроводен от два кратки неподписани материала за училището в Скопие, които най-вероятно са също от Й. х. Константинов. Затова са и включени тук. Първата част съставя съпроводителна информация за това, че „скопеяните можат да се представят като един пример за ученолюбието”. Втората част представлява писмото, което те изпращат до „едного родолюбиваго нашего съотечественика” — т. е. до самия Й. Хаджиконстантинов. Ето текста на двата фрагмента:
„Ний, както винаги уважаваме на всяко добро дело. Така и сега поспешаваме да изражим сърдечната наша радост и да похвалим някои наши родолюбци. Град Скопия, който, както ся знае, е среда на албанската Болгария, е знаменит за неговото пристойно место-
174
положение, ради торговията на ветхото и нинешното время. Он е положен в една обширна поляна, окружена от всяка страна с високи прекрасни гори, през средата тече знаменитата река Вардар, над която съществува един каменний мост. Наоколо по горите лежат 12 ветхи монастири, гдето татко ся научавами, има разни болгарски древни рукописи. Но знаменитий тойзе град со всите тия негови преимущества, останал беше назад откъм просвещението, както и всите негови окрестни села и градове, и ако непрестанно существуваше и существува седалище на едного архиерея, останал беше лишен от едно обще училище, щото и самите священици едвам можат да си подпишат имято. Сега обаче со всяко уважение скопеяните можат да ся представят като един пример за ученолюбието. Они е родолюбиво спомоществование, пред две-три години составиха едно временно училище и сега приготвили са веществото да устроят едно доволно големо училище, което да може да собере не токмо гражданските нихни деца, но и ония, които от окрестените села и градища, ради науки ищат да приидат, и они тамо место да намерят. А за доказателство на това ни богоугодно намерение и ученолюбива ревност, вместявами следующите редове от едно нихно писмо, което са отправили къмто едного родолюбиваго нашего соотечественика.”
Скопия 20 юния 1851
Ваше народолюбие, добродетелю сладкий.
Посилаюки ний, долеподписани това наше обще писмо от честта на убогите наши болгари, просиме. 1. Приидуваме синовно пред отца и како мали деца просиме камен и то от детински умове. Но Ваше щедродеятелное ердце како отец, който знаеш что е приемно на чадата ваши, дай довлетвореност. Защото ученийат всегда е отец на неученийат и защо що просиме како собствени синове храна от своего отца. 2. Училището наше е разделено на три сечения: перво - гимназиалное, второ - детовоспитное, трето - церковное. В первото съществуват 24 ученика, в другото - 120, в третото - 35, и странни деца, както от Призрен, Тетово, Куманово, Дебр, Река - имаме 30 и безплатно учат. А има ли да биде по-добро училището ни, мислиме да ги усугобиме и ний сме усугоблени всички единодушно се трудиме да го возобновиме вечито да съществува. 3. Ради това убо общограждански молиме Ваша доброта, да нас прикрепите по ваша вола и народолюбие... и пр.
„СНОВИДЕНИЕ ИЛИ ИСТИНОСЛОВИЕ (с. 35). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 51 от 8 септ. 1851 г., подписана: „Йордан х. Константинов, болгарский чинов”. Статията е съставена от три малки части, втората има наслов „Молитва”, третата - „О, родолюбче”, от която тук са съкратени финалните пасажи, посветени на езикословни тълкувания и авторски етимологии, отново в духа на Раковски. Те нищо не говорят на днешния читател, а накърняват есеистичната същност на статията. В края стои „уще ке следуем”, но
175
липсва продължение.
„ВЕНЕЦ ПЕРВИЙ” (с. 37). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 63 от 1 декември 1851 г. В края на статията стои „още ке следуем”, неподписана. Но по всичко личи, че е от Й. х. Константинов. Очакваното продължение, както е с много от статиите му в „Цариградски вестник”, тук неизвестно по какви причини липсва.
Венелин, Ю. И. (1802-1839). Виден българист, украинец по произход, чрез научните си интерси и изследвания спомогнал много за опознаване на българския народ и неговото минало от славянския свят. Постигнал го е с книгите си „Древные и нынешние болгаре” (1829), „О зародише новой болгарской литературы” (1838) и др., които своевременно са преведени на български и стават популярни сред възрожденската ни интелигенция.
„О ЦЕРКОВНОМ ИЛИ СЛАВЯНСКОМ ЯЗИКУ” (с. 39). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 69-70 от 12 и 19 януари 1852 г. В „Българската възрожденска книжнина” (С., 1957, т. I, с. 217) на М. Стоянов неточно е отбелязано, че статията продължава и в бр. 92 от 19 юли 1852 г. на „Цариградски вестник”. Там всъщност е включената и тук статия с отделно свое заглавие „Болгарска писменост”.
Раковиецкий, Б. — Вероятно авторът има предвид Игнаци Бенедикт Раковецки, полски книжовник от първите десетилетия на XIX в., издавал „Правда руска” (1820-1822 г.).
Шишков, А. С. (1754-1841) Руски писател и държавник, министър, автор на художествени творби и на ред разсъждения за езика и литературата. Съвсем откъслечният цитат не позволява със сигурност да идентифицираме автора, но е очевидно, че не става дума за нашия възрожденски книжовник Т. Шишков, който по-късно се включва в литературата. А от представитилите на руската литература от първите десетилетия на XIX в. по характер на заниманията си най-близък до привлеченото тук съждение е именно А. С. Шишков.
Карамзин, Н. М. (1766-1826) Виден представител на руската литература от края на XVIII и началото на XIX в. Популярни у нас през Възраждането са неговите творби „Бедная Лиза” и „Наталия, болярска дъщеря”, написани в духа на сантиментализма, отчасти неговата многотомна „История на руската държава”. Най-вероятно е Й. х. Константинов да се е позовал на А. С. Шишков чрез посредничеството на по-популярния у нас Карамзин.
Стоянович, Ал. Книжовник точно с това име през Възраждането липсва. Или става дума за Анастас Стоянович Кипиловски (1802-1870), издал „Кратко начертание на всеобщата история” от Ив. Кайданов (1836 г.), или за Иларион Стоянов (Макариополски), издал „Православное учение или сокращенно християнско богословие” (1844 г.).
Соларич, П. (1779-1821) Заслужил представител на сръбската школско-педагогическа книжнина, автор на „Ново гражданско землеописание” (1804), на „Буквар славенский триазбучний” (1812).
176
„Ъ, Ѫ, Ѭ, ЛИТЕРИ БОЛГАРСКИ”. (с. 40). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 82-65 от 19 април - 10 май 1852 г. с продължение. В края е уточнението „Скопе, 4 март 1852”.
Априлов, В. Ев. (1789-1847) Виден представител на нашата емиграция в Одеса, на нашето Просвещение и възродителен процес от 30-40-те години на XIX в. Автор е на „Българските книжници” (1841), „Денница на новобългарското образование” (1841), „Допълнение към Денница...” (1842), „Мисли за сегашното българско учение” (1847).
Любопитно е, че още за 1845 г. Й. х. Константинов упоменава факта за писмовна връзка с В. Априлов, за получен дарствен екземпляр от „Денница...”, за поставена му изследователска задача (Вж. включената тук статия „Ответ г. С. Радулову”). Тоя факт е доказателство както за широкообхватните усилия на Априлов, така и за рано извоювания авторитет и популярност на Й. х. Константинов като възрожденски деец.
„География математическа” — вероятно става дума за „Математическа география”, ч. I, издадена в Одеса от Ив. Богоров през 1842 г.
Смотрицки, Мил. (ок. 1578-1633) Общественик и книжовник, автор на ред произведения, сред които много популярната сред южните славяни негова „Граматика славенская” (1619), за която в случая споменава и Й. х. Константинов.
Фотинов, К. Г. (ок. 1790-1858) Виден представител на възрожденската ни книжнина от нейния просвещенски период (30-40-те години), редактирал първото наше списание „Любословие” (1842).
Пиперов, П. Г. Роден в Русе, търговец в Лайпциг и Одеса, превел от френски ез. книгата на Фенелон „Приключенията на Телемаха” (Виена, 1845).
Икономид Константин (1780-1857) Гръцки книжовник, автор на „Реторика” (1813) и на „Граматика” (1817 г.).
Кефалов, М. (1783-1868) Възрожденски деец и книжовник, превел „Заради возрождения новой болгарской словесности или науки” (1838) на Ю. И. Венелин през 1842 г.
Вуйчич, Й. (1772-1847) — представител на сръбския духовен и книжовен живот от края на XVIII и първите десетилетия на XIX в.
Берон, П. (1795-1871) Виден представител на нашата просвещенска книжнина и на възрожденския духовен живот, автор на „Буквар с различни поучения” (1824) и на др. съчинения.
Стеич, Йов. д-р (1803-1853) Сръбски общественик и книжовник.
Караджич, В. (1787-1864) Виден сръбски книжовник и реформатор на сръбския език и култура, фолклорист, автор на учебници.
Шафарик, П. Й. (1795-1861) Виден словашки и чешки славист, автор на „История на славянския език и литератури на всички
177
наречия” (1826 г.) и др. съчинения.
Расин, Ж. (1639-1699) френски драматург, представител на класицизма в литературата.
Паскал, Бл. (1623-1662) френски математик, физик, писател и философ.
Фенелон, Фр. (1651-1715) Виден представител на френската литература, автор на популярната у нас негова книга „Приключенията на Телемаха”.
Корней, П. (1606-1684) френски драматург, виден представител на класицизма в литературата.
Молиер, Ж. Б. (1622-1673) Велик френски драматург-комедиограф.
Готщед, Й. Xр. (1700-1766). Виден представител на немското Просвещение.
Бодмер, Й. Якоб (1688-1783) Швейцарски критик и поет.
Xалер — Вероятно става дума за швейцарския учен и поет Халер Албрехт Галер (1708-1777), чиято философска поема „За произхода на злото” Н. М. Карамзин превежда на руски ез. през 1786 г.
Лесинг, Г. Е. (1729-1781) Изтъкнат драматург и теоретик на изкуството, представител на немското Просвещение.
Аделунг, Ф. П. (1768-1843) Руски историк и литературовед.
Ломоносов, М. В. (1711-1765) Виден представител на руската литература и култура на XVIII в.
Державин, Г. Р. (1743-1816) Виден представител на класицизма в руската поезия от XVIII в.
Пушкин, А. С. (1799-1837) Гениален руски поет и представител на руската култура и литература на XIX в.
„БОЛГАРСКА ПИСМЕНОСТ” (с. 54). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 92 от 19 юли 1852 г. Под статията е уточнението „У Скопе, 24 май 1852”. Повод за написването ѝ е публикуван материал в „Цариградски вестник” (бр. 82, с. г.) във връзка със състоянието на българския периодически печат, подписан анонимно — „Ибраилски болгаре”. Изложението на Й. х. Константинов има полемичен характер.
Богоев, г. Ан. — вероятно става дума за Ив. А. Богоров (1818-1892), виден представител на възрожденската ни книжнина, автор на „Първичка българска граматика” (1844 г.) и др. съчинения.
Палаузов, Н. Xр. (1821-1899) Представител на възрожденската фамилия Палаузови, живеещ в Русия, публикувал през същата 1852 год. в „Цариградски вестник” своите статии „Няколко мисли заради болгарското правописание” (бр. 80-81), „Болгарска писменост” (бр. 99).
Добровски, Ив. (1812-1896) Редактор на едно от първите списания у нас „Мирозрение” (1850). При Й. х. Константинов името му е „госп. Йован Добрев”.
178
„ОТВЕТ г С. РАДУЛОВУ” (с. 57). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 113-114 от 14 и 21 март 1853 г. Отговор е на публикувания в рубриката „Болгарски” материал на С. Радулов, който взема повод от статията на Й. х. Константинов „Обичаи в Долна Мизия или Западна Болгария” (бр. 95 на „Ц. в”, включена във втората част на нашето издание), за да изрази несъгласието си: „По-доле X. К. напада страшно на Скопие и Велес и сравнява жителите на тия градове със скотове. Това сравнение весма ново и много унизително за человечеството” (С. Радулов, из Одеса в „Цариградски вестник”, бр. 108 от 7 февр. 1853 г., с. 47).
Изказаното от С. Радулов несъгласие е повод за Й. х. Константинов да подеме изясняването на един интересен демографски проблем. Резултатът е както тази, така и следващата му статия „Що е юрук?”.
Радулов, С. (1817-1887) Възпитаник на Ришельовския лицей в Одеса, учител, книгоиздател и участник във възрожденския книжовен живот. Съставител на редица учебни пособия през 40-60-те години на XIX в.
Кумас, Кон. (1777-1836) Виден гръцки книжовник, привърженик на Кораис. Автор на дванадесеттомна „История на човешките дела” (1830-1832), за която споменава Й. х. Константинов.
„ЧТО Е ЮРУК?” (с. 65). С допълнително подзаглавие „Ответ вторий г. Саву И. Радулову”. Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 120-121 и 124 от . май 1853 г. Пасажът в текста, отбелязан с многоточия, е или от автора, или от редакцията, вероятно във връзка с някакъв пропуск.
„СКОПЕ” (с. 77). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 200 от 20 ноември 1854 г. На тоя град и миналото му Й. Хаджиконстантинов посвещава редица материали, тъй като в тамошното училище той прекарва няколко години, свързва се с духовния живот на града и много от кореспонденциите си изпраща от тук.
„СКОПСКИ ДОКАЗАТЕЛСТВА” (с. 81). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 240 от 3 септември 1855 г. Текстът е с незначителни съкращения в края — схематично изреждане на имена и църковни титли, които почти нищо не прибавят към съдържанието и стойността на статията.
„СКОПСКО УЧИЛИЩЕ НЕУМРЕНО” (с. 83). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 134 от 15 август 1853 г. Под материали срещаме уточнението: „Йордан х. Константинов, Болгарский чинов,
Философ Скопский
наш Тредяковский...” („Похвални стихове от учените в Цариград”). Също: „13 августа 1853, в Цареград, у Пера (уще ке следува)” Разбираме, че авторът е пребивавал в Цариград, че тук, на място е написал статията си и я предал в редакцията, като почти веднага е публикувана.
Съдбата на българското училище в Скопие занимава много Й. х.
179
Константинов, тъй като самият той полага големи усилия за изграждането му, за утвърждаването му. Освен включените тук статии, които засягат един или друг момент от пребиваването му в Скопие, е и стихотворението „Плач на Скопското училище многотрудное”, ксето той отпечатва в „Цариградски вестник” (бр. 68 от 1 януари 1852 г.). Ето текста му:
Внуши небо и разумей,
Благи совет ти же подай.
Внуши небо и разбери,
ако сум зол, ти отбери!
И ти солнце засведочи,
Изгоре ме спущи лучи,
Нищо зло аз несотворих,
но ся трудих и ся борих
Училище да отворим,
Незнането да изгоним,
Децата им добро учих,
Да писуват ги научих.
. . . . . .
. . . . . .
Право ли е да ме безчестят
И за нищо да ма гонят?
Защо добро, аз же учих
И с голями труд ся мучих.
Това не било за почести,
Но било е ради радости.
И завистта ме безчести
С много хули... ме нечести.
Но ази паки ще ся трудим
Чадото ни ще го будим,
щ по-добре ще го учим,
Ако страдам — ако се мучим.
Аз ще ся трудим да сум човек,
Да се явим добър во век.
Все що поем, това творим,
За чадото всегда горим.
Да снаучи, да с'не мучи,
Во наука да я обучи.
Която е божия венец,
Жива вода и младенец.
Чадо болгарское, нека ти служи овая песня за пример добродетелний, щото и ти да терпиш како мене. Ето за всичко зло, що ми сотвориха, ще се трудим чрезмерно добро да творим. Сега от Нова година ще явим во вестника за всичка високосня година наука що ще
180
да предпиши на учениците и сос делом ще се явим совсем вам на служба многосмироний Й. х. К.”
След включеното тук стихотворение и бележката „Чадо болгарское...” предложена програма, по която Й. х. Константинов обучава своите ученици в Скопие (Вж. Цариградски вестник, бр. 68 и 69 от 1 и 12 януари 1852 г.).
„ЦЪРНА ГОРА СКОПСКА” (с. 84). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 211 от 15 февр. 1855. Отбелязано е, че статията е написана и изпратена от Скопие на 20 май 1855 г.
„ЮЖНА СТРАНА СКОПСКА” (с. 89). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 225 от 21 май 1855 г. Посочено е, че е изпратена от Скопие на 1 май 1855 г.
„ВЕЛЕС” (с. 94). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 204 от 18 дек. 1854 г. Посочено е, че е изпратена от Скопие на 17 декември 1854 г.
Раич, Йов. (1726-1801) Виден представител на сръбската книжнина, чието потекло е българско и води от гр. Видин, автор на четиритомната „История разних словенсих народов, най-паче Болгар, Сербов, Харватов” (1794-1795), която е била популярна и чрез нашите възрожденци.
„ВЕЛЕС — СТАТИСТИЧЕСКО ОПИСАНИЕ” (с. 97). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 421 от 7 март 1859 г. Статията е неподписана, но всички нейни черти свидетелствуват, че е от Й. Хаджиконстантинов. Така например в нея е казано: „И другогаш сме казале как Велес лежи между 30° и 40° степен северна дължина и 41 до 42 ширина...”. Същата фраза-уточнение ние вече сме я срещнали във включената по-горе статия „Велес”, която е публикувал в бр. 204 от 18 дек. 1854 г.
Петкович, К. Д. (неизв. - 1898) Възрожденски деец и книжовник, автор на студията „Преглед на атонските старини” (1865).
„ПРИЛЕП” (с. 103). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 205 от 25 декември 1854 г.
Миханович, А. Австрийски дипломатически агент, занимавал се със събираческа дейност на старобългарски книжовни паметници, влизал във връзка с възрожденци като Н. Бозвели, Он. Попович и др.
Григорови ч, В. (1815-1876) Виден руски славист, предприел пътуване по славянските земи на турската империя, като се е интересувал от съдбата на старите книжовни паметници, автор на книгата „Очерк путешествия по Европейской Турции” (1848 г.).
„КРАТОВО” (с. 106). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 208 от 9 януари 1854 г.
„МАНАСТИР (БИТОЛЯ)” (с. 109). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 210 от 29 януари 1854 г.
„ТИКВЕШ (ЛЮБЛЯНО-ПЕОНИЯ)” (с. 113). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 214 от 26 февр. 1855 г.
181
„ОХРИД ИЛИ ПРЕСПА” (с. 117). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 218 от 26 март 1855 г.
„АРХИЕПИСКОПИЯ ОХРИДСКА ИЛИ БОЛГАРСКАЯ И ОБИТЕЛ ТРЕСКАВЕЧКАЯ ИЛИ ПРИЛЕПСКАЯ” (с. 121). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 240 от 28 февруари 1859 г.
„ОПИСАНИЕ НА КР'СТОЧВА, ОХРИД, БИТОЛА И ПРИЛЕП” (с. 123). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 422-423 от 14 и 21 март 1859 г. Посочено е, че е изпратена от Велес на 1 февруари 1859.
Зографски архим. Парт. (1818-1876) Виден представител на църковната борба и възродителния процес, книжовник, сътрудник на възрожденския периодически печат.
„СТАТИСТИЧЕСКО ОПИСАНИЕ НА ДЕБРСКА РЕКА В СТАРА БОЛГАРИЯ” (с. 128). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 412 от 1 януари 1859 г. Авторът се е подписал: „Многострадалний болгарин Йордан х. Константинов”.
„Краткая свещенная история” — Става дума за „Кратка свещенна история на ветхо и новозаветната църков”, превел архим. Партений Зографски, Цариград, 1857 г.
„СПОМЕНИК ЗА СЕЛА, НАЗИВАЕМИЙ МОРИЕВО, ПРИЛЕПСКО” „Статистическо описание” (с. 130). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 458 от 20 ноември 1859 г. Статията е подписана: „Най-покорний болгарин Йордан х. Константинов, Прилеп, 28 октомврия”.
Цанков, Др. (1828-1911) Виден представител на нашето Възраждане, общественик, редактор и публицист, редактирал в. „България”, привърженик на униатството.
„ОБИЧАИ СЛАВЯНСКИ” (с. 137). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 101 от 20 септември 1852 г.
„ОБИЧАИ В ДОЛНОЙ МИСИИ ИЛИ ЗАПАДНОЙ БОЛГАРИИ” (с. 140). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 93-94-95-96 от 1852 г. Статията има подзаглавие „Училище и учение” в рубриката „Болгарски” и е под формата на диалог между героите Мисленко и Помнивсех. Тук се предлага с незначителни съкращения.
„ИМЕННИК (Къща и покъщнина, т. е. къщни вещи)” (с. 147). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 433 от 30 май 1859 г. Самата статия е неподписана, но преди заглавието ѝ във вестника срещаме следната бележка на редакцията: „Следующата статия „Именник” испраща ни ся от г-на Йордана х. Константинов с която ся означават на подробно всите домашни наименования и любопитна е весма много както ще видиме”.
„АЙДИН, 15 МАЙ 1861” (с. 151). Печата се по „Цариградски вестник”, бр. 24 от 10 юни 1861 г. В изнесеното на първа страница на вестника съдържание на броя е отбелязано: „Жаловито писмо от заточеният г. Йордана х. Константинов”. По тоя начин редакцията се явява в защита на своя сътрудник и многозаслужил общественик. Молба до Великия везир в Цариград за освобождаването на Й. х.
182
Константинов от заточение а изпратена още през 1860 г. от името на прилепските еснафи: търговски, терзийски, бакалски. тютюнджийски, казанджийски, кюркчийски, механджийски, папукчийски, бояджийски и аладжийски (Вж. Антон п. Стоилов, Документи и бележки за миналото на българите в Македония, Сб. на БАН, 1918, кн. IX, с. 13-15).
проф. д-р Ив. Радев