МАКЕДОНСКАТА БОРБА (СПОМЕНИ)

Германос Каравангелис

 

Въведение

 

 

Един утихнал следобед на март на някоя съвсем изгаснала в паметта ми година, селото ни, Богацико, бе в голямо оживление. Очакваше трима владици. През турско време беше голямо събитие и посещението на един владика по селата. Този ден беше нещо особено. „Дотогава никога не бяха посещавали трима владици нашето село” - казваха старците и биеха камбаните на двете църкви като на Великден. Когато настъпи часът, новооблечени, заедно с четиримата свещеници и евангелието, излязохме да ги посрещнем - мъже, жени и деца. По червеникавия коларски път на Кожени се видя да се изкачва почетния съпровод на владиците върху хубави коне. Те бяха съпроводени от въоръжени гавази и турски заптиета. Когато се приближиха, по-големите ученици запяха национални напеви, жените се покланяха и целуваха ръцете на свещените мъже, на незабравимия свещеник Пападимос, отличен духовник, учител и боец, този, който пръв съпроводи Павло Мела, когато мина границите, държа реч. В чистата ни детска душа този следобед беше за нас мистичен. Когато трима архиереи, четирима свещеници и трима дякони държаха служба в църквата „Светите апостоли”, от мястото на нашето разположение ние не сваляхме очи от тримата великолепни владици, от нашия незабравим владика Серафим на Сисания и Сятиста, отличаващ се с бялата си брада и ангелски глас, от националния мъченик Емилиян на Гревена и Костурския владика Германос Каравангелис - млади с черни бради. В нашата представа те бяха трима духовници, слезли от някоя стара икона на горната църква „Свети Хризостом”, която турците изгориха през 1912 г. и остана в развалини почти 40 години след свободата ни. От нартика ние наблюдавахме залеза на слънцето, заснежените върхове на Хасия и Грамос, през което време отекваха думите от напева „Идващи от залеза на слънцето”, единственото нещо, което ние разбирахме. Натам, от другата страна на бистрия Аякмон [2] ни казваха, че бяха границите на Гърция, чието име изпълваше нашите нежни души с обич и мечти.

 

315

 

 

Така видях за първи път Германос Каравангелис, който вече беше започнал да става легенда в народното съзнание. Намерих тази случка на тържественото посещение, отбелязана в историческото изложение на мъжествения духовник до Вселенския патриарх Йоаким III, която се отпечатва в настоящото издание. Това посещение, което се осъществи през 1905 г. не беше случайно преминаване на тримата владици, а едно посещение, пресметнато, за да въодушеви населението на трите околии, което откъснато и незащитено, беше заплашено от ежедневните зулуми на българските комитаджии. Страшни и диви бяха тези години, когато никоя власт не защитаваше изтезавания живот на миролюбивия народ. Държавата, отбелязваща се само на картата като Отоманска монархия, беше един труп. Гладните и необуздани войски, ненаситните геги, които ни ограбваха всеки път, връщайки се от незавършващото въстание в Йемен, вместо сигурност и обич, всяваха ужас. Селата ни бяха принудени да осигурят сами своята защита. Винаги бяха нащрек и всяка вечер виждахме юнаците с „Гра” на рамо да се изкачват по височините на патрул. Беше едно положение на постоянна агония и предпазливост. Притежанията ни винаги бяха скрити в избите, които ние, децата, не бяхме ги видели никога и прекарвахме по цели нощи без да мигнем, готови да избягаме, когато се разпространяваше смъртоносния вик: „Идват българите”.

 

Но те никога не бяха минавали височините на планините ни, защитаваха като невидими пазители заедно със светците на нашите параклиси. Неизброими и неописуеми (бюлетини на известия) кланета и насилия на Чекаларов, на Колес, на Каракашов и другите български убийци се разпространяваха от уста на уста. През тези години по нашите места нямаше телеграф, нито телефон, нито радиопредавател, дори нито велосипед. Понякога след седмици пристигаха вестниците „Алитиас” [3] от Солун, „Неологос” [4] и „Тахидромос” [5] от Цариград и „Неа имера” [6] - Триест. През този период на забравяне и унищожаване на елинизма, единственият приют и защитник ни беше Църквата. Действителната Велика църква, майка и защитник, изпращаща вдъхновение и мъжествени духовници, като този Фотиос на Корица [7], Емилиян в Гревена, Германос Каравангелис в Костур, Серафим - в Сятиста, националния мъченик Хризостомос в Драма, Йоаким Фуропулос в Манастири [8], архимандрит Никандрос в Едеса [9] и толкоз други. Блестят на страниците на героическата епоха с делата и с

 

316

 

 

имената си. По-късно започнаха да се движат като сенки андартите [10] със синкавите фустанели и черните скуфи [11], които не оставяха да взимаме в ръцете си тежките им пушки. Още не беше изсъхнала кръвта на Павло Мела, чиято смърт беше една много дълбока рана. Неговата песен, която отекна като топовен гръм из всичките села, стана парола на смелост, преданост и издържливост. Но всъщност само убийството на кръвожадния Чекаларов даде на народната душа удовлетворение и успокоение.

 

* * *

 

Людете от поколенията на Македонските борби, които преживяха събитията, ще преживеят, не се съмнявам, със същите съчувствия, четейки спомените на владиката, с прекрасния образ и всеобхватна душа, която бе централен образ на тази борба. С първия миг на неговото появяване на окървавената сцена, с тази драматична борба на живот и смърт на нацията ни Германос Каравангелис стана кумир. Той се оказа съвсем сам в тази битка и се противопостави на инсценираното въстание на Илинден от 20 юли 1903 г. с устрема и пламъка на младостта, където „народът”, който я правеше, беше клан. Той беше родоначалника, организатор и глава на съпротивата, на най-важния и най-опасен край на Македония, в Костур, чиято митрополия, нека не се забравя, включваше почти цялостната съвременна околия на Лерин и околията на Кожени.

 

Не беше по-лесна борбата, която трябваше да се води цели четири години 1900-1904, за да се нажали и привлече малкото царство на Гърция, което не беше се съвзело от последствията на битката от 1897 г. Имаха големи проблеми на древната политика да решават атиняни. Без разлика от това, че той им пишеше и обясняваше Делияни [12] не отговаряше. За него Македония беше много далеко, докато българския комитет имаше център за набиране на комитаджии и информации вътре в тази Атина, в която имаше дързостта да се движи онзи кръвожаден Чекаларов. Дори купуваше пушки от Гърция, за да коли от другата страна на синурите поробените гърци. Така ни намериха неподготвени и изненадани събитията от 1903 г., на които само Каравангелис им се противопостави със селските чети на капитан Вангели, на капитан Кота, Гелев, Догри и др. Чак през 1904 г. се разчувства официалната държава, благодарение на подбудите на семейство Драгуми, което непрекъснато поддържаше връзка с Македония

 

317

 

 

и малкото село на произхода им, където все още е запазена родната им къща. [13]

 

Каква щеше да бъде съдбата на Македония без този богоизпратен човек през първите години на борбата, през които гръцката държава отсъстваше от сцената на събитията?

 

Германос Каравангелис беше надарен с всичките духовни и морални стойности на един ръководител, мъжествен и смел, решен и ентусиазиран, без да познава отчаяние по никаква причина, той бе винаги готов.

 

* * *

 

Биографията на този велик духовник до 1907 г., след която бе изпратен в Костур поради настояване на Високата порта, за да удовлетвори исканията на руския посланик Зиновиев. Както разказва сам в спомените си, които се спасиха благодарение на незабравимата Пинелопи Делта за Македонските борби. Отношението на тогавашните велики сили към Македонската борба, без изключение, беше непрекъснато пробългарско, защото българската и руската пропаганда в чужбина работеше неуморимо и систематически. Раздаваше бол злато на международния печат, благодарение на когото винаги намираше начини да оправдае всичките кланета, постъпки и деяния на българите в Македония, в Източна Румелия и Тракия. Европейците не бяха разбрали нищо от балканската действителност и не виждаха, че с тази тяхна политика те отваряха пътя на Русия за Цариград и Средноморието, която бяха спрели през Кримската война 1853 г.

 

Сега тя се опитваше да премине тези премеждия и се пита човек къде щяха да се намират днес границите на България, ако не беше се присъединила към Централните сили и бе на страната на победителите в Първата световна война. Щеше ли да има и за нас място под слънцето и за нашите приятели югославяните?

 

През 1913 г. и след смъртта на патриарха Йоаким III, Германос Каравангелис бе избран за потирник на Светия синод на Вселенския трон и бе почти най-младия между владиците. Той вече се беше оказал за достоен наследник на великия патриарх, но неговото национално веяние в Македония бе непреодолимата пречка за неговото възкачване на Вселенския трон през този период и по-късно.

 

Като потирник на Вселенския трон остана до есента на 1914 г., докато бе избран за патриарх халкидиеца Германос V.

 

318

 

 

Както показват събитията след Малоазийската катастрофа, остарелият духовник беше винаги готов за самопожертване, никога не се стремеше да се въздигне към други достойнства, неотнасящи се към правата вяра. Колкото беше способен да води една битка и да държи фронт, толкова по-малко този човек умееше да води задкулисни схватки. Този е общият характер на всички достойни души.

 

Не беше по-малко велико и по-малко опасно неговото дело в Понт. [14]

 

Като митрополит на Амасия Германос Каравангелис продължи неотклонимо националната си дейност, организирайки общините и образувайки околиите, в които откри стотното си училище с великолепни сгради за Митрополията и гимназията за Сампсомда.

 

През дивото изгнание и унищожение на гърците и арменците в Полет, които бяха организирани от новотурците в навечерието на Първата световна война (1914-1918 г.) Германос Каравангелис показва своята изпитана способност и самозащита. Както заобикна Македония, така заобикна и Полет, където все още се намираха синурите на гръцкия свят. През този трагичен период на изгнания и групово преселване на гърците, провеждан от Рафет и Пахаедин Саки, неустрашимият национален борец спаси своите сънародници от Амисо чрез намесата на своя стар приятел Вехип паша. За да се срещне с него в Су Сехир на Изтока, той постави себе си на осемдневно пътуване пеша. Но програмата за унищожаване на гръцкия елемент не беше спряна. На 15.Х. 1917 г. самият митрополит под конвой бе изведен и затворен с общоизвестни престъпници, подир което бе освободен след настойчивото настояване на Патриаршията.

 

Връщайки се в своята епархия след отстъпването, направи големи филантропични дела през тези жалки и страдателни дни. Организира разпредялба на храна между бегълците и пое издръжката на отлично сиропиталище, където намериха приют над 500 сираци, чиито родители бяха станали жертва на кланетата.

 

Революцията на Кемал Ататюрк го завари в Понт, осъществяващ събирането и съхраняването на изгнаниците. Съдът на независимостта на Анкара беше вписал в листата като враг № 1 Германос Каравангелис, защото той не беше се отказал от сътрудниците си и делата, между които беше и героическия старец протосингел Платон Айвазидис, който го следеше вярно от Костур,

 

319

 

 

пеещ божествени псалми през време на придружаването, за което беше и той осъден на смърт. Но междувременно Каравангелис успя да избяга в Цариград, който се намираше под надзора на съюзниците. Както толкова хубаво беше писал в „Свободен печат” незабравимият Кавафаки, журналистът С. Протонотариус („Тази присъда създава венчаването на патриотическата дейност на националния борец”). Тази двадесетгодишна смъртна присъда, чиято неизпълнимост беше чудо на ръцете на бога, както е чудо и неговото запазване през седемгодишното смело и опасно действане в Македония, осигурява почетно място на този национален герой и го постави в Пантеона на великите клерикански борци на съвременна Гърция.

 

* * *

 

До Малоазийската катастрофа незабравимият духовник отсядаше в Цариград, допринасящ със службата си на воюващата Нация и Църква. След смъртта на Вселенския патриарх Германос V (края на 1921 г.), Германос Каравангелис имаше в ръцете си гласът на Светия синод, но той подкрепи кандидатурата на Мелетиос Метаксакис, жертващ кой знае за кой път личното си издигане. Той продължи да се жертва до края на своя живот. Защото, избягал за Гърция през 1923 г., той беше предложен за митрополит на Атина, но накрая не бе избран. В последствие на това той бе избран за митрополит на Янина, но на това си изкачване той не остана за дълго време. Принуден да се откаже, бе определен през 1924 г. за екзарх на Вселенския патриарх в Централна Европа и замина за Европа, където се намираше неговото седалище. Това място за неуязвимия национален борец беше място на изгнание и отстраняване от Атина. И с тази горчивина в душата, затвори очи на 11 февруари 1935 г. във Виена, където и до днес се намират неговите свещени мощи. В дадената гласност на завета му, написан в Атина на 27 март 1933 г. и отпечатан от прокуратурата на Атина на 28.II.1935 г. (№ 1381/1935 г.) се подписва с чистото спартанско име Евротас Г. Каравангелис. Поръчва погребението му да стане „само с един свещеник, без дякон”, и придава като заключение „Не съм длъжен на никого нито куршум.” На нацията посветих каквото беше възможно като духовник на 1921 г.”

 

И действително, незабравимият македонодействащ бе достоен духовник на тази голяма национална борба.

 

 

Д. Цуркас

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

2. Бистрица

 

3. „Истина”

 

4. „Нова дума”

 

5. „Поща”

 

6. „Нов ден”

 

7. Корча

 

8. Битоля

 

9. Негош

 

10. Гръцки четници

 

11. Вид шапка, подобна на фес

 

12.  Министър-председател на Гърция през този период

 

13. До 1912 г. се запазваше в Богацико цялостна къщата на рода Драгуми, където се е родил родоначалника на рода Маркос Драгумис, секретар на архиадмирала на Отоманската империя и кандидат за Влашкия престол. Той е баща на Никола Драгуми, дядо на Стефанис и прадядо на Йона и Филип Драгуми, както и на госпожа Наталия Павло Мела. Тази къща е обстрелвана от турците малко преди освобождението на Македония от гръцката армия. Днес са запазени развалините.

 

14. Има се предвид Цариград и Малоазийските градове