МАКЕДОНСКАТА БОРБА (СПОМЕНИ)

Германос Каравангелис

 

III. КОСТУР

 

В.

12. Критяните пристигнаха

13. Двадесет и пет години не беше стъпил патриаршески архиерей в Желеничево
14.
Обиколка из Леринските села
15. „Костурският
каймакамин ми беше приятел
16.
Започна Българското въстание. „Моят приятел Хюсеин Хюсни Паша ... изгори селата и се върна победител
17.
Българската гимназия в Костур под ръководството на архикомитаджията Лазо Поптрайков. Трима желевци му отрязаха главата

 

12. На 29 юни в навечерието на Светите Апостоли, трябваше според обичая да отслужа в Лехово и оттам да продължа обиколката си по селата. Така че написах на приятелите, че ще се срещнем в Лехово. Преди да тръгна от Костур, каймакаминът ми каза: „Къде отиваш? Ще те убият. Да ти дам една дружина?” И ми даде като съпроводачи - 25 войника с един офицер, албанецът Русте бей. В навечерието на Светите Апостоли се намерих в

 

338

 

 

Лехово. След като пристигнах и слезнах от коня, критяните пристигнаха открито, представиха ми се и ме поздравиха: „Ваше преосвещенство, покланяме се!”. Всички бяха въоръжени и носеха боти и критски каскети. Изненадан Русте бей ме попита: „Кои са тези?” Понеже му казах „Българският комитет готви въстание и ще минем през няколко български села, написах и ми изпратиха няколко мъже.” Албанецът отговори: „Добре направи!” След малко пристигнаха и момчетата на Вангелис със самия него. (Капитан Вангелис идваше в Митрополията съвсем открито и казваше, че ми е телохранител.) Така всички заедно станаха петдесетина - гърци, турци и албанци. 25 на Русте бей, 15 на Вангелис и 10 критяни.

 

Вечерта на Светите апостоли стана голям гуляй с печено и вино. Мъжете, които ме съпровождаха, се изпонапиха и започнаха да се целуват помежду си. Такова беше побратимяването им, че не се страхувахме повече от предателството на турците.

 

 

13. От Лехово отидохме в Сребрено, славяногласното село на капитан Вангелис, сетне в Невеска и оттам стана нашето спускане към българските села. „Къде ще отидем?” - ме питат. „В Желеничево”. „Но това е българско село? - каза Вангелис. - Няма вече българи” - му отговорих. Двадесет и пет години не беше стъпил патриаршески архиерей в Желеничево. Едно село с 350 семейства. Селото имаше четирима български свещеници, значи екзархисти, от които един дори беше грък от Пелопонес, побългарен. Патриаршески свещеник беше само един, поп Димитри, който заедно с 15 семейства, особено граменопулите и роднините им, останаха верни на елинизма. Те за църква използваха един параклис в гробищата, който им бяха дали турците. Докато другите, които бяха станали лека-полека българи през 20-те години, бяха превзели централната църква и не разрешаваха в селото влизането на гръцки архиерей. Преди да влезем в селото започнахме с изстрели и българите се побъркаха. „Владиката идва” - казваха. Ние се настанихме в къщата на поп Димитри. Казвам му на поп Димитри: „Утре ще отслужим в Голямата църква.” -Осведомих българите да дойдат да ме видят и да ми донесат ключовете. Тоест, коджабашията и свещениците. Пристигнаха българите, но ми казват, че селото им е българско и че те не предават ключовете си. „Оставете шегите - им казвам - Ще отслужа. Имам войска. Избрани юнаци. Само офицери. Мина времето, което познавате. Ще ви минем всички под ножа. Кажете на

 

339

 

 

вашите главатари Чекаларов, Митре Влао, Кършаков, Кузо и другите да се скрият, защото свършиха лъжите. Не ще се спасите!” Изслушаха ме изплашени. „Да попитаме - казват - и селото”. Отидоха си, върнаха се, но нищо. „Не предават - казват - ключовете”. Скочи тогава Каудис, хвана коджабашията за шията, за да го заколи. За щастие съумях да му попреча. „Какво ще правя аз бре, момчета - им казвам, - ако го заколите?” „Ела с нас в планината” - ми отговориха. „Добре, аз ще дойда, но какво ще стане с Патриаршията?” Каудис, както го държеше на земята, му счупи зъбите с петата си. И така, накрая дадоха ключовете. „Ще ви изгорят селото” - им казах, показвайки им критяните. И съм на мнение, че тази случка ускоряваше прогласяването на българското въстание. Защото българите, в лицето на критяните виждаха пътеките на гръцкия комитет. Така отслужихме в голямата църква и на него дойдоха доста българи, защото се бяха изпоплашили. Но трима от тях избягаха и отидоха в Битоля да се оплачат на руския, английския и австрийския консул.

 

 

14. Оттам заминах за село Айтози. Преди да отида, минах през Айтозския манастир. Игуменът, който беше грък, дойде и хвана оглавника на коня ми: „Не продължавай- ми каза, - защото Неговани, което беше на 2 1/2 часа път, когато излезнахме от Айтози (селото е в долината на една планина и ние трябваше да се изкачим и преминем на върха), Каудис ми каза: „Слезни от коня, защото местността е опасна!”

 

В Невеска имах един влах, член на Българския комитет, на когото плащах по две лири на месец и ми казваше всичките действия на българите. Във всяко село имахме свои хора, и ако вдигаха глава, ги убиваха. Открито бяха влезли в българския комитет, но тайно бяха предани на нас. В селата, особено, които бяха под влияние на комитета, нашите агенти никога не се откриваха. Все пак намираха начин и ме осведомяваха. Докато все още се намирах в Айтози, пристигна до мен едно писмо от влаха в Невеска, с което ме осведомяваше, че Алексис с неговата чета е хванал Айтозския връх, откъдето щях да минавам за Неговани, за да ме дочака на засада, убие и избяга в тамошната гора. Още не излязъл от Айтози, Каудис ме накара да слезна от коня и критяните се разделиха на две, отивайки на ляво и пет на дясно, за да очистят местността. Неочаквано чух един залп. Емин ми каза: „Хвани скалата!” Хванах скалата, същото направи и Емин с пушката в ръката, но битката не продължи много. Алексис разбра, че

 

340

 

 

има опасност да бъде заобиколен и затова, след като даде няколко изстрели, за щастие, без да улучи някого от нас, отстъпи в гората и изчезна. Критяните хванаха трима българи. Двамата бяха ранени. Единият беше куриер, а двамата - ятаци на Алекси. Тях ги взехме заедно с нас и се върнахме в Айтозския манастир, където игуменът закла и опече агнета и ядоха, и пиха юнаците и си направиха кефа. Тримата българи ги държахме вързани на дърветата. Оттам ги изпратих в затворите на Лерин, като убийци и аз с моите съпровождачи, тръгнах за Негованес, където преорганизирах една чета от местните с главатар Никола - хубав борец - харамия. Дадох му на него офицерска сабя, която бях купил в Битоля и пушки за момчетата му и продължих обиколката си из Леринските села Котори, Куаковени и други.

 

 

15. Щом се върнах в Костур, случи ми се една неприятна случка. Турското правителство, поради намесата на Руското посолство, телеграфира кодово послание до Костурския каймакамин, от когото искаше информация за гюналидите (така се наричаха гърците от свободна Гърция, които съпровождаха Митрополита). Село Желеничево влизаше в Лерински окръг, но църковно се подчиняваше на Костур. По правило правителството трябваше да се обърне до Леринския каймакамин. За щастие то направи грешка, и вярвайки, че то принадлежи и цивилно на Костур, телеграфира на Костурския каймакамин. Той с писмена заповед възложи на каймакамина на жандармерията да проучи случая. И началникът, който ми беше приятел, дойде бедният посред нощ в Митрополията и с агония ми показа телеграмата. Помислихме малко и останахме съгласни да отговорим на каймакамина, че след като видях българските банди да ми приготвят опит за убийство, взех със себе си по обиколката някои от телохранителите ми, всичките местни, за по-голяма охрана и съзнанието на управлението Жандармерията. Така и стана. И случая привърши без други последици.

 

 

16. Един-два дни след моето завръщане в Костур, започна Българското въстание. Неочаквано една сутрин се събудихме и виждаме наоколо планините почернели. Въстанието се разпространяваше от река Бистрица и достигаше до Българските граници, обхващайки Тракия и Македония. Сарафов им беше заповядал да излязат всички в планината. И така определения ден на 20 юли 1903 година, всичките български села, някои доброволно и някои със сила, излязоха, мало и голямо в планината.

 

341

 

 

Ние се оказахме затворени в Костур. Турската войска беше напуснала. В българските села убиха аскерите. Тогава критянчетата дойдоха при мен в Митрополията, както и Вангелис с неговите момчета. Само един от критяните, Сейменис, поради болест, беше останал в Лехово и там го намери и уби Чекаларов. Кота остана в планините. От него се страхуваха и не го пипаха. Но той се видя принуден да вземе участие във въстанието им.

 

Вътре в Митрополията имах деветте критяни и Вангелис с неговите петнадесет момчета, двадесет и пет всичките заедно. „Стойте тука! - им казах. - Но стойте мирно!” Но те къде да мируват? Цял ден играеха. Бореха се, викаха и се биеха. Така ги разбраха турците и бяха принудени да си отидат в Гърция. Само Каудис остана. „Аз - каза - не бягам!”

 

Началникът на гръцко-турските граници беше моя приятел Хюсеин Хюсни Паша. Той дойде в Костур с войска да нападне въстанието. Но българите бяха господари на положението и така чакаше един месец в Костур, докато получи достатъчно подкрепление. След като насъбра десет до петнадесет хиляди войска, излезна да ги удари. Изкачи се на един хълм, за да се ориентира. Българите го видяха и се спуснаха да го ударят там. И го удариха. Но войската беше сега силна. Само мъжествени албанци. Разпръсна ги веднага, изгори околните села и разпокъса въстанието. Оттам потегли за Корещата. Изгори селата ѝ и се върна победител. Хюсеин Хюсни Паша по мое изискване и показване не изгори смесените села, нито гръцките, но само чисто българските Посдивишча, Бъмбаки, Вишани, Дреновени, Българска Блаца и други някои двадесет и пет села вкупом.

 

Тогава горе-долу триста български селяни пристигнаха за защита в Митрополията, заедно с децата и жените си. Влизаха в лодките на Костурското езеро, идваха в Костур и право в Митрополията. Всичките бяха българогласни гърци. Обаче, заедно с тях дойдоха някои роднини на българеещите се и потърсиха прошка, казвайки, че българите ги бяха излъгали и търсеха да ги спася. Други пък, българи, ми пишат заедно с нашите от Загоричене „Св. Анаргир” и ме молеха: „Спаси ни”. Тогава намерих възможност и ги сложих да ми направят декларации, че се възвръщат в православието и че вече принадлежат на Патриаршията. Вкупом пристигаха от всичките българеещи се дотогава села, докладвайки до Правителството и Митрополията : „Бре, момчета - им казвах, - какво е това? Прави ли се въстание без планове?

 

342

 

 

Видяхте ли да пристигнат офицери от Гърция? Видяхте ли мен да излезна в планината с пушка в ръка?”

 

Тогава изпрати оттук [52] и правителството един представител Йоанис Кафтадаоглу от Трикала да раздели пари на нашите пострадали. Една малка, разбира се, помощ. Раздели я със собствените си ръце и си отиде веднага.

 

 

17. В Костур от двадесет години и повече съществуваше българска гимназия под ръководството на архикомитаджията Лазо Поптрайков, въпреки че не съществуваше в Костур българско семейство. Поп Трайков, обаче, събираше ученици от всичките села за Костурската гимназия, които се хранеха и учеха с парите на Българския комитет. Парите ги изпращаше българското консулство в Битоля. В Битоля тогава нямаше нито един сърбин. От тези гимназии излязоха най-изтъкнатите и най-фанатичните членове на Българския комитет, които направиха най-голямото зло на елинизма, защото както бяха фанатизирани от учението им в гимназията, беше естествено да фанатизират и роднините и познатите си в селото и да ги карат да се отцепят от Патриаршията за Българската екзархия.

 

Много пъти се потрудих да затворя това гнездо, изтъквайки на Турското правителство опасностите, които създаваше. Но то се оказа невъзможно. Вече беше закоренено, след като действаше над двадесет години.

 

Но сега, след българското въстание, използвах омразата на турците, влезнах в гимназията и изхвърлих каквото намерих: легла, покривки, чинове, предмети за обучение, карти, библиотеки и портрети на екзарх Йосиф. Такава беше катастрофата на това училище, че оттогава никога не се преоткри. Но и училищата из периферията бяха изгорени.

 

Тогава убихме и генералния ръководител на Българския комитет в Костурско и Леринско, Лазо Поптрайков. Той беше от село Косинец [53] и беше син на поп Трайко. Завършвайки Българската костурска гимназия [54] се оказа най-страшния неприятел на елинизма. Гореше гръцките книги в църквите и училищата ни и ги фанатизираше селяните в полза на българската идея с проповеди в църквите, където влизаше и проповядваше с четата си, без самия той да е поп. В нашата периферия той беше най-важното лице на Българския комитет. Изглежда в някаква схватка с турците, Трайков беше ранен във врата и беше отишъл някъде в планината да се лекува. В планината го намериха

 

343

 

 

трима желевци (Желево беше Акропол на елинизма в Корещата и седалище на Кота). Наум, Трайко и Павлос Киру, които по-късно се издигнаха до главатари, отрязаха му главата и я донесоха в Митрополията. В отговор на Българската костурска гимназия срещу Митрополията аз основах едно сиропиталище за децата на главатарите и църковните служители, които ги убиваше българския комитет. Децата ядяха и спяха там, а през деня се обучаваха в гръцките училища на Костур. Там взех децата на Далити, на Вангели, на поп Илия, на Ковачи от Смърдеш, когато го убиха в Билишча и други. Завършилите ги изпращах в Гърция и се образоваха в лицея на Делиу. Тук (Атина) плащаше за тях центъра на гръцкия комитет, на когото пишех и поемаше децата. От училището на Делиу ги поставяха във военното училище, както бяха децата на Кото, на Дамти, на апостоли на Апоскеп и други или в Университета, както беше сина му на Василис Цаманис от Костинец, който днес е добър лекар в Костур. Други пък ги изпращах в сиропиталището на Солун, като Сотир, синът на бай Илия. В сиропиталището на Костур прибрах горе-долу 70 сирачета на гръцки патриоти и борци, които падаха от български куршуми (от тях двамата сина на Калипи, които станаха офицери и от които единият падна, воювайки в Сангарис).

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

52. Тоест Атина

 

53. Греши, той е от с. Дъмбени

 

54. Той е завършил Солунската българска гимназия