III. КОСТУР
Г.
18. Балканският комитет в Лондон. „Съумях да наблюдавам всичките им постъпки”. Сарафов в Костур
19. Европейски съветници и международна жандармерия в Македонија. „Италианци, французи и англичани ... всички бяха на страната на българите, никой с нас”
20. Българският митрополит на Битоля в Костур. Решихме да го изгоним
21. Четирима офицери от Атина (Мелас, Папула, Колокотронис и Кондули) да направят едно подробно предложение
22. Двубой между Мелас и Колокотранис. Геройският младеж, славяногласен в езика, но грък в душата, Вангел от Сребрено, истинско страшилище за българите (1904)
23. Пръв официален вожд на гръцкото правителство в Костурско - Павло Велас. Тялото на Мелас
18. Докато българското въстание завърши така безславно и се появяваше единствената възможност за Гърция да сложи основите на едно ново социално действие в Македония и да преспечели каквото от години беше оставено да се изгуби, умуванията, нерешимостта и отлаганията на гръцкото правителство, оставиха да отмине неизползван този велик миг. Така българският комитет намери време да се прегрупира и да започне по-решителна от всякога, унищожителна дейност за елинизма.
Българският комитет беше разпокъсан на две парчета. Централистите, начело със Сарафов, който целеше обединението на Македония с България, и върховистите под председателството на Михайловски и полковник Янков от Загоричене, които изискваха автономията на Македония като първа постъпка към обединението, както е станало с Източна Румелия [55]. От двамата вождове, Сарафов беше посетил почти всички столици на Европа, изнасяше разни лекции в полза на Българския комитет и подкупи една голяма част от Европейските журналисти. В самия Лондон създаде Балкански комитет, който беше чисто български
344
комитет. Този балкански комитет го ръководеха братята Бъкстон, подкрепени от един Брайсфорд, един Райе и кореспондента на вестник Таймс - Бауцер. Балканският комитет изпращаше за преглед и помощ на българите в различни места из Македония свои английски представители и се намираше с тях в постоянен контакт, чрез местните английски консули, поради което, благодарение на голямото влияние в Английското правителство успяваше винаги да назначава филобългар. Така и сега веднага след българското въстание изпрати в Костур една комисия от мъже и жени, между които се отличаваше г-ца Томсън, да раздели дрехи и пари на пострадалите българи и да ги преустрои в борбата им. Членовете на комисията отседнаха в една гръцка къща и така аз съумях да наблюдавам всичките им постъпки. Научавах например, че през нощите мъжете и Томсън имаха срещи с българските главатари и ги поощряваха, даваха им напътствия и съвети и каквото беше много опасно за гръцките интереси. В това наблюдение на движението на англичаните, ни помагаше тяхната хазайка, гъркинята и особено нейните роднини, с които поддържах връзка, за да научавам какво става. С тяхна помощ в ръцете ми попадна едно писмо на английския консул в Битоля до англичаните на Балканския комитет, които се намираха в Костур, на които им пишеше за някаква случка (не си спомням за какво точно), неблагоприятна за българите и казваше, че зад нея вижда „пръста на Костурския митрополит”, и ги съветваше да внимават. Това писмо го изпратих на гръцкия консул в Битоля. Не зная как моето писмо стана достояние на английския консул, нещо, което предизвика отвращението и омразата му към мен.
Оттогава Балканският комитет на Лондон започна да пише срещу мен един куп лъжи и истини. Самият Брайсфорд и Прайс, които издадоха цели кореспонденции в полза на българските претенции, пишеха с най-черни краски името ми, както и кореспондента на Таймс, който обикаляше Македония и след това отсядаше в София, на която се беше превърнал на сляп и глух служител. Същото отношение взимаше към мен и „Новое время” на Петербург, посвещавайки цели статии срещу мен, на които аз се противопоставях, подписвайки се с един кръст на вестник „Неа имера” („Нов ден”) на Триест. Но това, което надминаваше всичко, беше българския печат. И секретарят на Българската екзархия с псевдонима Боян и със заглавието „Как Патриархът третира българите” - издаде една книжка пълна с лъжеизвинения, показвайки една
345
фотография на управителния съвет на Костур, на който аз бях член, съгласно канона на нашата Църква. Под снимката беше влезнало заглавието „Метрополитът на Костур и неговите адютанти”.
В цялата тази книжка, една глава посвещаваше на мен, наричайки ме Нерон, чието име ще се предава с проклятие от поколение на поколение.
В къщата, в която отседнаха англичаните, идваха вождовете на българите и даже доста непознати лица. Представителят на турското правителство в Костур или от безпомощност, или от страх от Англия, не наблюдаваха това движение на българите и връзките им с англичаните.
Един ден дойдоха и ме посетиха двама англичани, съпроводени от един непознат, когото го представиха и него уж като англичанин. Разговорът ни, в който аз им преразказах патилата, които понасяха гърците от българите, неизвестния взе живо участие, отричайки твърденията ми, изразявайки горещо чувствата си за България. Когато си отидоха от Митрополията, дойде някой от роднините на хазайката на англичаните и изрази мнението, че неизвестният ще да е българин, защото говореше отлично български с българите, които посещаваха англичаните. И имаше, казва, идеята, че този не беше никой друг, освен главатарят на българските комитаджии, самият Сарафов. Тогава му показах различни снимки на българските главатари и между тях снимката на Сарафов и намери като едно и също лицето, което беше на снимката на Сарафов и това, което ме беше посетило. Същото и аз. Тогава отидох веднага при каймакамина, осведомих го за тази историйка и го посъветвах веднага да пристъпи към залавянето на неизвестното лице. Обаче той ми отговори: „И да го хванем Сарафов, те имат хиляди като Сарафов да сложат на неговото място”. Разбрах, че се страхуваше от англичаните и не искаше да предприеме никаква постъпка. И така Сарафов си отиде необезпокояван от Костур в неизвестно направление. Човекът, който изрази това съмнение за Сарафов се казва Тодорос Папамандзарис.
19. Целият този журналистически шум на българите и Балканския комитет, който зарази сериозно Европейската дипломация, имаше като резултат отстъпването на турското правителство и изискването на великите сили доста права за християнското население на Македония. Докато преди Македония беше
346
разделена на вилаети, сега получаваше генерален управител, представител на Султана, Хилми паша с европейски съветници и международна жандармерия. В Западна Македония бяха назначени италиански офицери за организатори на жандармерията, които имаха и политическо послание и много пъти по скандален начин се намесваха в управителни положения, в полза на българите. В Серес бяха французите, а в Солун - англичаните. И всички бяха на страната на българите, никой с нас.
20. Освен с реформите, даде се и генерална амнистия. Така излезнаха сурии от затворите, всичките осъдени и подследствени за политически постъпки и между тях всичките български комитаджии и главатари, които през времето бяха хванати и затворени. Така българите започнаха да възправят глава отново, главатарите им - да се раздвижват с банди и да слизат от леговището си. Тогава и Българският митрополит на Битоля можа да получи разрешение от Хилми паша и пристигна в Костур с предостатъчно пари и облекло, цяло едно състояние. Имаше за цел, закрепвайки своя лагер в Костур и сработвайки се с комитета, от една страна да ги осмелява селяните и от друга страна, да преоткрие Българската гимназия в Костур. И ако съумя да остане там няколко месеца, сигурно оставането му в Костур ще да е имало отрицателни резултати за елинизма. Когато научих това, бях на обиколка в Корча. Написва ми моят протосингел Платон: „Идва българският митрополит”. Веднага тръгнах за Костур, където влезнах в същия час, в който влизаше и българинът. Направихме заседание на Съвета на старейшините и решихме да го изгоним. „Но как?” - ме попитаха. Казвам им: „Ще дойдете утре всички рано-рано в Митрополията и оттам ще потеглим за управлението. Докато аз протестирам вътре, вие ще протестирате от двора гласно. И така станах рано-рано, обръчът около двора на Митрополията беше пълен. Оттам потеглихме за управление. Отпред аз, върху кон, а отзад - народа. „Каква работа има той тук?” - рекох на каймакамина. „Но той дойде с разрешението на правителството” - ми отговори. И докато аз протестирах, народът отвън, раздивен викаше: „Вън Чекаларов”, „Вън комитаджията”. Кай-макаминът, който беше и страхлив, щом като видя тълпата и чу гласовете, ми поиска разрешение и време да телеграфира на Хилми паша. Аз му казвам: „Не бягам оттук, докато не заповядаш заминаването му”. Но той настояваше: „Ще ти покажа телеграмата, която ще изпратя на Хилми и той ще го изгони. И
347
действително изпрати. Тогава разтурих множеството и се върнах в Митрополията. И оттам ние изпратихме друга телеграма на Хилми. „Или ще си отиде този комитаджия от Костур, или ние. И тогава, дайте ни място, къде да обитаваме”. Но отговор не получихме. Тогава, на другия ден, поръчах да дойдат в Митрополията всички жени на Костур и казах на една, по-буйната, да ме дръпне силно за расото, така, че да го разкъса, за да ме принуди уж да се кача на коня. Осведомих жандармерията, и дойде началникът им. Тя ме дръпна за расото и започна да ме тегли. „Или ще си отиде той, или да си отидеш и ти!” Тогава хвърлих калимявката си и казвам: „Такъв живот не желая!” Яхвам коня и потеглям към Управлението. След мен идваха около хиляда жени. Бях ги фанатизирал. „Какво да правим?” - ми отговори той. „Или ще си отиде българина, или ще паднем всичките”. Отивайки към управлението, бяхме минали с гласове и закани пред къщата на българския митрополит, когото го охраняваше една рота с щикове на пушката. Това и навлизането на протестиращите жени в управлението, направи голямо впечатление на каймака-мина и той не знаеше какво да стори. За щастие изпратените телеграми на каймакамина и мойта донесоха своя резултат със заповедта за напускането на българина. Нашето, значи, беше едно мирно въстание. Когато отидоха и казаха на българина да си отиде, той се престори, че не може, защото е болен. „Добре” - му казаха - „преспи тази нощ и утре да си отидеш”. И поради това, че и на другия ден не се виждаше разположен да си отиде, каймакамина, който виждаше народа на крак, изпрати жандармерията и повдигна, сложиха го на един кон и си отиде. Каймакаминът ме бе помолил да не ги направят „резил” моите. Обаче, народът и особено децата, го изпратиха с викове и газени тенекии от един хълм.
21. Комитетът, както казах, беше презапочнал по-настойчиво действията си. Обаче, новите безогледни убийства на външните гърци, постоянните мои изложения и постъпките на офицерите в Атина и особено на Мела, събудиха, накрай, правителството от престъпния му сън и реши да изпрати на място четирима офицери, да прегледат и да научат дали беше истина това, което пишех. И ги изпрати Мелас, Папула, Колокотронис и Кондули. Четиримата офицери пристигнаха с паспорти на търговци.
Когато пристигнаха на костурското езеро, Мелас ми написа: „Искаме да се споразумеем. Изпращаме Кондули. Изпрати го
348
тогава и го приех. От храма на Чурилово и с лодка по езерото пристигна в Костур, където го настанихме в къщата на Менелаос Бетринас, която беше до езерото. Там се срещнахме тайно и се разбрахме за по-нататъшното им пътуване и действия. Обясних му добре цялото положение и след това го помолих да разгледат и те добре и да направят едно подробно предложение. След това известих Кота и отиде да ги взе всичките заедно от Костараци, където се намираха и ги съпроводи из цялата им обиколка в славяногласната зона на Корещата и Леринско. Заведе ги във всичките села, също и в най-лошите. Взимаше ги през нощта тайно, с неговата чета. Котас беше силен и не се осмеляваха да го ударят дори и да се съмняваха.
22. Когато се възвърнаха в Гърция, офицерите направиха изложение до Министерството. Обаче, за съжаление, техните мнения се различаваха. И това разногласие завърши с двубоя между Мелас и Колокотранис. Защото Колокотранис с Папулас казваха, че е трудно да заработи за гръцкия комитет. Мелас с Кондулис - противоположното. „Имаме казваха - центрове и главатари и средства за съпротива и населението е наше”. Но с това разногласие отново не стана нищо и комитетът продължаваше, без да бъде обезпокояван, унищожаването на македонския елинизъм. Този, който беше станал истинско страшилище за българите, беше капитан Вангелис от Сребрено и затова решиха за унищожаването му. Това стана през 1904 г. преди да излезе Мелас с четата си. Вангелис беше отишъл в Битоля заедно с четири момчета, т. е. по-късните главатари Григори, Христо, Стерио и някой друг и поп Димитри, син на сребренския свещеник, когото бяха убили българите. Беше празникът Петдесетница, когато житата в Македония са много високи, по-високи от човешки ръст. Българите научиха, че Вангелис се намира в Битоля и знаеха, че връщайки се за селото, щеше да мине от дадено място със семе. Изпратиха, значи, един техен агент в Сорович да очаква връщането на Вангели (там щеше да пристигне с железница) и да оповести намиращата се наблизо българска чета. Наоколо се намираха там две банди - на Алекси и на Пандели. И действително, току-що пристигна и Сорович Вангели, осведомиха се бандите, които се намираха близо до Айтози и се скриха покрай пътя, който минаваше посред житата. Един, покатерил се на едно дърво и с далекоглед наблюдаваше наближаването на Вангели. Комитаджиите се приготвиха и в часа, когато Вангели, без да се досеща, минаваше край тях, един залп го просна мъртъв. Така умря геройският младеж,
349
славяногласен в езика, но грък в душата, който за четири цели години работи с всеотдайност и ентусиазъм и положи неоценими служби на Родината. Неговите момчета се разпръснаха и се спасиха в Сребрено. А него го взехме от пътя, където беше убит и го закопахме в Сребрено.
23. Накрая гръцкото правителство реши да изпрати своя пръв официален вожд в Костурско - Павло Велас. Получих тогава негово писмо, в което ми казваше, че след малко ще излезе от гръцките граници с четата си, за да дойде в Костур и че трябваше да подпомогнем четата му с местни мъже.
В Македония от години действаше като главатар на разбойническа банда Караливанос, който произхождаше от Тесалия, някогашен подофицер, избягал от Гърция, защото бе гонен за някакво престъпление. През 1899 г. или 1900 година беше взел в плен един много богат гръковлах от град Клисура, господин Симота, който днес не е жив. Зетят на Симота, изглежда, че противопоставяйки се, се захванал с Караливанос и той, в стремежа си да се освободи от него, го убил с ножа си. Обаче Симота го освободи, след като получи определената сума и го мъкнеше със себе си почти на всичките планини на Македония. Беше направил и други престъпления, но правителството на Хамид му даде амнистия и го постави в служба на началника на гръцко-турските граници - Несад паша, който го използваше срещу разбойниците и други такива злосторни елементи. Него аз един ден извиках в Митрополията през 1901 г. и той допринесе от този ден големи заслуги на родината си. Изпращах го и отиваше в България като в името на Несад паша, особено в Бобишче, която съвсем я беше изплашил. И в Българското въстание спасих много села от унищожаване. Българите се опитаха по всякакъв начин да го отстранят. Но Несад, въпреки всичките им грижи, го задържа. Така че щом като Мелас мина границите, Караливанос веднага постъпи в четата му, защото като познавач на местността, щеше да му бъде много ценен. И когато пристигна в Костур, поставих под негово разположение водачи и куриери и му дадох някои от момчетата на убития Вангели, между които и по-сетнешните главатари Григори и Христо от Сребрено. През този период в Корещата се намираше и Критския главатар Евтимиос Каудис, главатар Павлос Киру от Грелево, Митов от Черновишче, Трайкос от Брезница, Василис - в Дреновени, Христос в Шестево и в други села, в Клисура, Невесна, Белка мен, Костенарията и други.
350
Обаче организацията на Българския комитет беше толкова съвършена, че движението в зоната на владението [...] ѝ беше нещо най-трудно. Защото всеки път, когато една българска чета се заплашваше, било от турски аскер или от гръцка чета, комитетът с помощта на селяните, се събираше с невероятна бързина, би казал някой автоматически, на дадено място и ги спасяваше.
Мелас имаше указания от Гърция да не се сблъсква с турската войска, нещо, което беше много облекчително за нашите чети. И аз го бях предупредил многократно да не влиза веднага в Корещата, но да започне да покорява местността полекалека. Мелас, обаче, беше неудържим от патриотически ентусиазъм. Посети веднага няколко български села и с деликатността на неговия начин и уважението, което проявяваше, привличаше селяните и работеше много систематически и резултатно. Влезна и в Прекопана, където наказа показателно убийците на поп Христо. Оттам отиде в Сребрено, Лехово, Невеска и Белкамен.
За нещастие след малко беше писано да стане жертва на следната случка. Докато се намираше в Белкамен, един ден научава, че в Нерет се намира Митре Влао с четата си. Спусна се веднага в Нерет и заобиколи къщата, в която се намираше българина. Започна битка, или ще се убиеше, или ще изгореше в къщата Митре Влао, ако не пристигаше турска войска от Лерин. Мелас напразно моли със сигнали турците да спрат за малко и да го оставят да се удари с българите. Те настъпват срещу него. Започват да. стрелят и тогава се убива един от неговите хора, Модис, аптекар от Битоля. Върху убития, турците намериха бележка на Калерги, гръцки консул в Битоля, който молеше Мелас да приеме приносителя на поръчението, казвайки, че той е от нашите хора, верен и изпитан. Това стана причина турското правителство да поиска преместването на Калерги, който беше принуден да отстъпи. По-късно стана министър на външните работи и посланик на Гърция в Рим. Мелас, виждайки, че се намери между два огъня, и че се опасяваше да бъде заобиколен се видя принуден да отстъпи и така Митре Влао намери време да избяга в Кономлади. Мелас потегли за Желево, славяногласно село, но с борбите на учителя Никола, Наум, Трайкос, Павлос Киру и други, беше станало акропола на елинизма в Корещата. Отиваше там да се срещне с Каусис и Павло Киру. Желево се намира на пътя Билишчелерин и границите на областите Костурско, Преспанско и Леринско.
351
Над Желево върху висока планина е влахогласното село Псодери, чийто свещеник поп Ставри, влахогласен и той, обаче ентусиазиран грък, беше ми се оказал ценен през цялото това време, като посредник с разни лица от селата на Преспата, Леринско и Битолско и безспорно ще да е оказал ценни услуги на Мелас, с познанията, които притежаваше на местността и лицата. За съжаление, не беше писано Мелас да се срещне с тези светли патриоти, с които щеше да постигне чудеса. На пътя падна Мелас и след две години паднаха Павлос Киру и поп Ставро, убити от българите.
Мелас по време на пороен дъжд (беше месец ноември) и непрогледна нощ, вървейки по високите планини на Търсие, пристигна в Корещата и се видя принуден да отседне в Статица, село смесено, за да си почине малко и да се изсушат момчетата му, преди да продължат пътя за Желево. Тогава, обаче, Митре Влао, който изглежда, че наблюдаваше всички движения на Мелас изпраща в Кономлади едно писмо, написано на гръцки до офицера на тамошната турска войска, в което посочваше мястото, в което беше отседнал Мелас. Писмото го беше написал един Константин, по заповед на Митре Влао и вътре в него осведомяваше турците, че уж в Статица, в еди-коя си къща се намира скрит Митре Влао, за чието убийство турското правителство беше обещало голяма награда, поради многото и страшни злостория. И скроеното сполучи. Турският офицер побърза веднага и в същата нощ заобиколи Статица и къщата, в която се намираше Мелас. От лаенето на кучетата Мелас разбра, че нещо става. И тук направи една голяма грешка. С пистолет в ръка той поиска да излезне и да направи едно оглеждане. Но в момента, когато излизаше от портата, един залп на войската го простря мъртъв. Не умря веднага, а След малко. Беше ранен в стомаха. Мъжете му, седем, които бяха отседнали заедно с него в къщата, изтеглиха тялото му вътре, затвориха портата и оказаха за малко време съпротива. Но накрая се принудиха да се предадат, след като преди това скриха своя вожд. Турците взеха тържествено седемте, без да знаят, че падна Мелас. Бяха Георгис Воланис, славният критянин, който се възвърна по-късно в борбата като главатар и неговите роднини Вангелис Григорис и Христос. Тях изпратиха в затворите на Костур. Караливанос с другите, които бяха отседнали в други къщи, успяха да избягнат опасността.
Току-що научих за трагичните събития, веднага осведомих заловените в затвора да запазят в тайна името на вожда с мисълта,
352
че ще остане скрита смъртта на Мелас и същевременно изпратих един юноша Дине от Статица да отиде и да докара в Костур, срещу богато възнаграждение, тялото на Мелас за погребение. Обаче телеграфически беше осведомено от посолството Министерството и семейството му за лошата участ и народът в Атина беше покрусен.
Турското правителство научи от телеграмата на Атина, че падна Мелас, зет на Драгуми (беше се вдигнал голям шум в печата) и заповяда телеграфически властите да разгледат по-добре местността на събитието и да открият тялото на убития. Мравуняк от аскер пристигна в Статица през същото време, през което беше пристигнал Дине. И така, той несмогвайки да пренесе цялото тяло, отсече главата и я пренесе в Псодери, където я погребаха в църквата. Войската откри обезглавеното тяло и го пренесе в Костур. Докара го в управлението през времето, когато заседаваше управителният съвет. От прозореца видях аскера да носи едно тяло и попитах каймакамина. Той ми каза, че уж е тялото на Митре Влаха. След това слезе на двора, прибра каквито писма се намираха върху него и ги докара в Съвета. Писмата се адресираха до господин Тзедза, псевдоним на Мелас и между тях имаше много мои, с псевдонима ми Костас, написани със специален криптографически шрифт. Всичко показваше, че беше някакъв главатар Тзедзас, но нищо не открояваше, че беше Мелас. Тогава каймакамина ме попита кой е убития. Отговорих му: „Казва се Тзедзас и не зная нищо повече”. Пак ме попита: „Кое е истинското му име?” И му отговорих отново, че вярвам истинското му име да е Тзедзас. За да ме принуди да кажа истинското име, защото и правителството и двореца очакваше с нетърпение да научи резултата, каймакамина заяви, че убитият е българин и ще донесе от Апоскеп български свещеник, за да го погребат българите в българско село. Отговорих му, че името му е гръцко, писмата му са шифровани, но между тях има и няколко, писани на гръцки и то анонимни, но няма нищо българско. Следователно, убитият беше грък и трябваше да ми го предаде да изпълня последните задължения към него. Но той настояваше докрай да предаде тялото на българите. Тогава виждайки неговата настойчивост, осведомих тайно младежите на Костур да дотичат до управлението и с гласове да поискат тялото на гръцкия главатар, за да го погребат. Веднага пристигнаха със стотици в двора на управлението и според моето упътване, викаха, че ще поемат тялото
353
на гърка. Вдигна се голям шум, но каймакаминът си оставаше неотстъпчив. Тогава извън контрола излезнах от управлението и отидох в отсрещната къща на Митмаз бей, където се бяха насъбрали всичките бейове на Костур и им изложих мизерното поведение на каймакамина и показвайки стреса разяреното множество им казах, че ще се пролее много кръв в Костур, защото гръцкият народ е разгневен и съвсем основателно, от оскърбление, ние сме решими, аз и народът, да паднем върху трупа на Тзедзас. Заедно с нас, разбира се, ще паднат и много турци, нещо което не го искам, защото до днес живя миролюбиво и приятелски турският народ с гръцкия и е несправедливо сега за ината на един чужденец (каймакаминът беше от друго място), който днес е тук и утре няма да бъде, да се разклатя тези приятелски отношения и да изгори един град, толкова културен като Костур. Накрая отправих горещ апел към патриотическите им чувства и поисках да се намесят решително така, че по мирен начин да се реши въпроса.
Представя ли си някой моето психологическо състояние. Бях решен да не си отида жив от управлението, ако не взема тялото на Мелас. За щастие, беговете повярваха думите ми, качиха се лично в управлението и заявиха на каймакамина, че трябва да предаде тялото на мене или да си отиде от Костур. Пред тази дилема, защото беговете бяха всесилни в града, по-силни от каймакамина той се принуди да ми предаде тялото по време, когато започна да се свечерява. Пренесох го в Митрополското здание и тази нощ не спахме въобще. Бдяхме над него цялата нощ и на другия ден, съвсем рано, както бях обещал на каймакамина, го погребах с малко от моите доверени хора, за да отбегна други размирици и оплаквания на народа. Погребах го в гробищата срещу Митрополията. В същия час и тук, в Атина, се правеше панихида и голям траур, нещо което аз още не знаех.
От съчиненото на място надгробно слово, гърците на Костур не знаеха още добре кой е, къде и до днес, смятам, се съхранява.
След малко време госпожа Наталия Мела ме осведоми, че желае да дойде в Костур да се поклони на гроба му. Съгласихме се да дойде, не разбира се, като съпруга на Мела, а като обикновена гъркиня, нищо, че много гърци на Македония я познаваха, както и българи, които бяха ходили в Гърция. Затова от страх да не бъде хваната от турците или убита от българите, между Костур и Суровичево (там завършваше пътуването с железницата до
354
Костур), слезнах в Солун да я посрещна и очаквах пристигането на кораба, с който ме беше оповестила, че ще пристигне. Заведох я в къщата на сестра ми Клеоники и после тримата заедно потеглихме за Костур. Госпожа Мела носеше псевдонима Мария Йоану и я водех уж като учителка в село Хрипишча, ако случайно я разкриеха властите. Беше облечена обикновено, в черно, но без воала, след като потеглихме от Солун. От Суровичево, за да не влезем в българските села - заобиколихме за Кожени, където останахме през нощта в едно роднинско семейство и на следващия ден за Богацико, селото, от където произлиза Драгумис. Пристигнахме в Костур, минавайки все през гръцки села. Не можах да открия как се научи новината в Костур. Изглежда, че костурчани, които живееха в Атина, осведомиха роднините си, че идва госпожа Мела и така, когато стигнахме Дупак, езерно село покрай Костур, видях много народ, който чакаше да поздрави госпожа Мела. Опитах се да ги измамя по всякакъв начин, че не е тя, обаче не ми повярваха. И понеже вестта се беше разпространила, достигна и до турците.
Отседнахме в Митрополията, където живееше и голямата ми сестра Афродита, която я съжали горката вдовица и се опита, колкото може да я утеши. Но след малко пристигна в Метрополията началникът на жандармерията и поиска да научи коя е чуждата госпожа. Отговорих, че е госпожа Мария Йоану и че я доведох от Солун като учителка за Хупишча. Не повярва и поиска да я види. Но тя му отговори, каквото я бях подготвил. Отиде си тогава за управлението и се завърна след малко, искайки, след заповед на властта, веднага да си отиде госпожа Мела от Костур. Отговорих му, че това не е възможно, защото госпожата е преуморена от дългото пътуване, болна и затова не може да си отиде веднага. През нощта, към полунощ, излезнахме от Метрополията, госпожа Мела, двете ми сестри и аз и отидохме на гроба, който се намираше на отсрещното гробище. Там, може да си представи всеки сърцераздирателните сцени, които се развиха.
С хиляди трудности и подкупи успях да остане няколко, само няколко дни още и през нощта посещаваше гроба на съпруга си. След споразумение с каймакамина, решихме да си отиде направо за Суровичево, заедно със сестра ми Клеоники, като дотам бъде съпроводена от войскова сила (когато идвахме от Суровичево за Костур, нямахме никакъв съпроводач, защото нямаше опасност от гръцките села, така че отидохме с лодка в Маврово, крайезерно
355
село, където чакахме до свечеряване да пристигне войската. Като видяхме, обаче, че войската не пристига, възвърнахме се в Костур и тогава реших да я изпратя за по-голяма сигурност на север от Костур, до Бер, [56] с кон и съпроводени отмои момчета, въпреки че пътят беше чисто гръцки. Това стана към края на 1904 година или в началото на 1905 г. След три години получавам едно писмо на баща ѝ Стефанос Драгумис, в което ми пишеше, че дъщеря му ще дойде на поклонение при съпруга си, не със псевдоним, а с името си, като госпожа Мела, след като самият той се беше споразумял с Централното турско управление за това. И така, пристигнаха в Митрополията вдовицата Мелас, братът на убития - Кохос Мелас, Гианис Драгумис (Йон), мисля, битолския консул, не си спомням много добре, и други, съпроводени от турски офицери. Определи се денят на възпоменанието, което извърших аз с клира и произнесох възпоменателна реч.
Госпожа Мела беше поискала да донесат главата му, която беше погребана в Псодери. Така че изпратих чрез Лерин в Псодери верния ми Зисиядис с калъфа за митрата ми, да сложи в нея главата и да я донесе в Митрополията. Но, понеже Зисиядис беше съмнителен на турците, те го хванаха в Лерин и го хвърлиха в затвора.
Тогава по негово поръчение, секретарят на Леринската митрополия отиде в Псодери, взе главата и я донесе в Костур. Но госпожа Мела от скръб не искаше да види главата, въпреки че се съмняваше, че тази глава е действително на съпруга ѝ. За да уточни, направи следното. Каза на сестра ми Афродита, че Мела има един златен зъб и я помоли нея да види, дали черепа има такъв. Сестра ми отиде, погледна, видя, че има три златни зъба и ѝ каза истината. Тогава вече се увери, че главата беше на Мела, защото действително имаше три златни зъба, а не един и изпадна в ридание. Стана презакопаването в един ковчег, където сложихме костите с главата и пръст от семейния им гроб, заедно с разни дарове на децата му и нейните, които госпожа Мела донесе.
Погребението стана от цялата община и на него присъствуваше турски офицер. Денят беше много тъжен. Госпожа Мела в църквата се държа мъжки и само когато се върна в Митрополията, изпадна в ридание. През нощта на погребението отворих един квадратен гроб пред Свещената трапеза и положихме свещените мощи. След това сложих четвъртата плоча отгоре, запечатах с цимент и останаха там, очаквайки деня на освобождението
356
на Македония, който за щастие не закъсня да дойде и намират се, вярвам, още и днес там, близо до мястото на неговата героическа смърт.