III. КОСТУР
Д.
25. Георгиос Цонтос - генерален вожд на комитета в Западна Македония
26. Държавата и изпрати консули (в Солун, Битоля, Серес, Кавала, Дедеагач)
27. Страшният комитаджия Костандов в Костурско
28. Генерал Хюсеин Хюсни паша в Митрополията
31. Изпращане на Вардас от Костур
32. Гръцките чети все повече се размножаваха
33. „В цяла Македония бяха убити от Българския комитет почти всичките велики гръцки патриоти”
34. „Андартите възвърнаха гръцкото население в ентусиазма и православието”
35. Захариас (Фуфас) - един от най-смелите подофицери на гръцката войска
37. Закас и Гермас и четите им
39. Павлос Киру, грък, славяногласен от Желево
40. Далитис, славяногласен. Критянинът Воланис, капитан Макрис
24. След смъртта на Мела, пристигна Котехакис, тогава подофицер с псевдонима Рувас, обаче остана малко време, защото пострада от апандисит и замина в Атина на лечение. С него, след предварително споразумение, се срещнах през нощта в село Сливница и разговаряхме заедно. И щеше да работи много резултатно и мъжествено, ако не беше му се случило това нещастие. От Атина после отиде главатар в Бер.
25. След Котахакис, генерален вожд на комитета в Западна Македония, каквито бяха Мелас и Котахакис, изпратен бе Георгиос Цонтос, офицер или подофицер, с псевдонима Вардас. Той работеше повече време от всичките други вождове, систематически и мъжествено и постигна много неща. Вардас влезна многократно в Корещата, сблъска се с български чети, разпустя много български села, и показа юначество, достойно на критските борби.
26. Борбата вече беше възглавила държавата и изпрати консули - Коромилас - в Солун, Калергис - в Битоля, Сахтурис - в Серес, Маврудис - в Кавала, Йонас Драгумис - в Дедеагач, с когото, когато беше секретар в Битолското консулство, братски бях сътрудничил. За секретари на консулите бяха изпратени офицери, какъвто беше Мазаракис - в Солун, Константинополос - в Битоля и други. Съпротивата се обоснова в цяла Македония. Председателството на Комитета за Западна Македония се възложи на Колопотаки и гръцките чети една след друга пристигнаха в Костурско и оттам се изпращаха по на север в Леринско, Битолско и Мориховско.
27. В Костурско се движеше страшният комитаджия Костандов и трябваше по всякакъв начин да се изтреби. Вардас отиде във Винтелусти, гръцко село; заедно с неговия братовчед Николаос Вардас. С една чета, доста силна, имайки със себе си поп Дракос и някогашния разбойник Караливанос и по-сетнешен верен инструмент на Несад паша. Той Дракос живее и е свещеник на Първо гробище в Атина. Неговото име е поп Хризостомос. Той ми беше ученик в Теологическата школа в Халки. Аз него помнех, че ми беше ученик и един ден получавам негово писмо: „Аз съм старият ти ученик Хризостомос и сега се казвам поп Дракос. Научавайки за националната ти дейност в Костурско, не
357
можех да остана безучастен в борбата и да оставя добрия си учител да се бори сам и така от днес се поставям на твоите заповеди”. Поп Дракос преди това беше свещеник в едно градче отвъд Дарданелите.
Беше известно, че Костандов веднаж в седмицата отиваше в Лебишево, в къщата на своята годеница, българка. От Винтелусти, където отсядаше Вардас (от Винтелусти има 1 час път до Лебишево), научи точния час, кога пристигаше Костандов, осведоми го поп Стериос на село Лебишево, който беше от нашите тайни привърженици. Когато идваше в Митрополията да ми съобщи нещо, горкия трепереше. Именно той оповести Вождас, чрез негово вярно лице. Вардас веднага пристигна в Лебишево и заобиколи къщата, в която се намираше Костандов. Предложиха му да се предаде. Но той не се съгласи и започна да стреля отвътре. Тогава нашите счупиха портата и се качиха отвън на стаята, където се бяха затворили българите. Обаче един куршум прониза дланта на Никое Вардас и така се принудиха да отстъпят и да излезнат. Тогава Караливанос се качи върху покрива на къщата и започна да ги застрелка отгоре. Обаче и Костандов го удряше отдолу и така Караливанос се принуди да слезне. Тогава заповядаха огън. Събират газ от всички и слагат огън. Костандов продължи да стреля, но след малко изстрелите замлъкнаха. Изгоряха всички вътре. Българите разпръснаха слуха, че Костандов беше избягал. Но аз се осведомих от същото село, чрез изпращането на мой човек, че всички изгоряха там. В оджака на кухнята имаше една голяма четвъртита плоча и върху нея готвеха. Но когато отиваха някакви турци да ги хванат изваждаха плочата, под която се намираше една дупка, побираща няколко човека. Там влезе Костандов с четата си, стопанската сложи пак плочата отгоре им, отгоре на плочата - пепел и готвеше, докато си отидат турците. В това скривалище се бяха приютили сега всички с надеждата да се спасят. Но изгоряха или по-точно, умряха от задушаване, там вътре, всички заедно, тоест Костандов, четата му и годеницата му.
28. Бяха изминали няколко дни от унищожаването на тази банда, когато пристигна в Митрополията да ме посети генерал Хюсеин Хюсни паша, наследник на Несад паша, който като главнокомандващ Управлението на гръцко-турските граници имаше седалище в Населица. Докато ядяхме на масата ми каза, смеейки се: „Какво направиха пак твоите в Лебешево?” Отговорих му:
358
„Моите изгориха Костандов с цялата му чета в Лебишево, нещо, което не е постигнала до днес твоята войска. Следователно, мисля, трябва да бъдеш благодарен за това което направиха моите. Ако щеш твоите”. Тогава ми каза: „За съжаление Костандов избяга и не можаха да го изгорят. Избяга от селото”. Казвам му и аз: „Лъжат те българите, паша май”. „Как?” - ми казва. - „След като изпратих войска и намериха всичко изгорено, въглени, но никакъв скелет. Ще рече, че са избягали”. Тогава го осведомих, че Костандов с четата му се намира в еди кое си място под плочата и придадох: „Изпрати ако искаш, за да знаеш, че българите те лъжат”. Аз го бях научил това от поп Стерио на Лебишево, който от страх се правеше българин, но беше голям патриот и винаги чрез свой човек ме осведомяваше тайно за движението на българите. Хюсеин действително изпрати войска, която отиде и ги намери всичките там проснати. Бяха пукнали от дима.
29. Една българска чета отиде и запали манастира на Чурилово, чийто игумен, архимандрит Григориос беше голям патриот и юнак, въпреки че беше старец на 70 години и славяногласен, много пъти беше приютявал Мелас, Вардас и всичките гръцки чети, които минаваха оттам. За щастие, когато българите запалиха манастира той не беше вътре и така се спаси от сигурна смърт. След няколко дни българите запалиха и друг манастир, Сливнишкия, и убиха игумена, който беше вътре. Понеже в тези нападения бяха взели участие и много български селяни от Загоричане [57] Вардас реши да ги накаже, Загоричане беше едно село с над 600 къщи - български и гръцки.
В църквата една неделя служеха българите и една - гърците. Накрая останаха нашите 60 къщи само и те започнаха да редеят. Бяха най-лошите българи в моята епархия. Когато Вардас реши наказанието им, написа ми и аз му изпратих имената на нашите, за да не ги пипа. В навечерието на 25 март 1905 година [58] се скри в отсрещната гора на селото с 300 мъже, между които беше капитан Каудис, капитан Макрис, капитан Болакас, един разбойник Гавдае със сина си и други. Рано-рано влизат в селото и започват изстрелите. Онези, които се противопоставиха, ги убиваха и запалваха къщите им. В този ден бяха убити 79 българи, за съжаление няколко наши, обаче славяногласни, но много ценни [59]. Наши не се убиха много освен, че аз бях дал каталог на имената им на Вардас и те се бяха скрили. Докато българите се биеха диво. В суматохата не беше лесно да се разделят гърците от българите [60].
359
Междувременно пристигна войска от Костур и след малко от Клисура. След като наближиха доста извикаха на андартите „Теслим” („предайте се”). Нашите, обаче, които бяха хванали височините, удариха един залп и турците веднага избягаха. Същото стана и с войската от Клисура. Така нашите останаха свободни, и убивайки се разхождаха цял ден из селото. След като консулите на Великите сили научиха, веднага побързаха за Загоричане. Там българският комитет беше дал указание да казват, че цялата катастрофа я докарах аз и че чуваха Вардас да вика: „Убивайте българи, защото ни заплаща Митрополията!” Консулите се съжалиха, защото бяха убити много жени и пишат на посланиците в Цариград, че причината за тази катастрофа е Клисурския митрополит и те направиха веднага постъпки пред султана да ме премести оттам. Тогава патриарх Йоаким III се видя принуден да ми пише да отида в Солун, и че там ще намеря негови писма. Действително намерих негово писмо, в което ми пишеше: „В това и това те обвиняват и за това ти написах да дойдеш, за да науча какво става, защото правителството ме натиска да те преместя.” Тогава направих едно писмо-изложение до патриарха и му обясних как се случи това, и че причина беше изгарянето на манастирите в Сливен и Чурилово и убийството на Сливенския игумен, и че гръцките чети отидоха да си отмъстят.
„Направиха лошо, разбира се, но аз - придадох - нямах сила да им попреча, така че ако господата консули могат да докажат това, което казват, тогава наказанието за мен е смъртта или заточението. Но ако не могат, както и не съм съучастник, тогава те трябва да понесат наказанието, което щях да понеса аз. И съжалявам много, че са консули на Великите сили и не мога да ги обвиня в клевета. Ако имаше Международен съд, щях да ги обвиня и сигурно - да осъдя”. И накрая патриархът ми писа: „Остани още малко в Солун”. Останах още един месец. Отново му писах: „Ще се върна назад”. Отговори ми: „Не още”. Аз обаче отидох.
В Солун се доближих много пъти до Хилми паша и успях да му развия историята на въпроса и да му обясня причината за катастрофата в Загоричане, че е била изгарянето на манастирите и убийството на игумена и други духовници и го убедих, че това дело на гръцките андарти, което аз самият не споделям, беше естествен резултат на големите и безкрайни злостория на българите, както и аз, че нито предвидих и нито имах възможността да го спра.
360
Когато бях напуснал Костур, българите с радост ме изпращаха, защото бяха уверени, че вече няма да се завърна. Когато ме видяха, се отчаяха.
31. Вардас с юначеството си и с настойчивостта си беше успокоил Корещата в съгласие с желевци и други елементи и навсякъде заработи с успех и се наложи. Обаче, неочаквано се появи нуждата да слезне в Гърция, за да се споразумее с комитета. Така че през ноември 1905 година ми написа от село Желево, Корещата, да му изпратя на дадено място в северната част на езерото две лодки, за да мине по южната част на езерото и оттам да си отиде за Гърция. Понеже помислих, че мястото беше много опасно, защото на север и юг имаше български села и български чети, а към запад Костур, където имаше много турска войска, и от страх, че може би лодкарите няма да го дочакат докрай Вардас и си отидат, и тогава щеше да бъде сигурно унищожаването на четата, ако беше осъмнала на това място между езерото, българските села и аскера, реших самият аз да отида и да ги приема. Без да ме усети никой намерих се рано на определеното място около 8 часа вечерта, след едночасово и половина пътуване. На лодкарите казах, че отиваме да ловим риба, но след като се отдалечихме достатъчно, им казах истината, че отиваме да приемем една чета. Когато пристигнахме на определеното място, разчистихме едно място в тръстиките и ги зачакахме безкрайно много. Минаха обаче много часове, но никой не се виждаше. Както ми каза след това Вардас, те бяха загубили пътя и се залутали няколко часа из Корещата. Лодкарите, обаче, започнаха да се безпокоят и имаха право, защото от влагата се бяха намокрили съвсем. След това, те имаха и своята работа, да ловят риба, а беше минало полунощ. Започнаха да негодуват и да искат да се върнем. За щастие, успях да ги задържа, кого с обещания, кого със заплахи: „Колко риби хващате - им казвам - ще ви ги заплатя аз”. Бях съвсем сам с лодкарите, но имах, обаче, с мен „Манлихер” и револвер.
Накрая, между 3 и 4 часа сутринта, в тази настръхваща агония, за щастие на четата, чухме лаенето на кучетата от село Апоскеп и след малко, да наближават стъпки. Когато наближиха достатъчно близко, извикаха паролата „Крит” и аз им отговорих „Македония”. И пробивайки си път през гората от тръстика, стигнахме на брега и настанихме четата в корабчетата. Четата се образуваше от 25 мъже, между които бяха капитан Далипис, Ат. Скалвунос и др.
361
Аз бях донесъл със себе си месо, плодове и вино за момчетата и ядоха с голям апетит. И когато се бяхме достатъчно отдалечили, цялото езеро отекна с „Черна е нощта над планините” от националния ни химн и други патриотични песни. След час и половина пристигнахме в южната част на езерото, където ни чакаше куриерът Василис от село Зрелци, когото бях осведомил да дойде и приеме четата. Така завърши тази хубава екскурзия. Там аз се разделих с мъжете и се върнах в Костур, където пристигнах по изгрев слънце.
Те с куриера потеглиха за Зрелци, село, което беше на разстояние половин час от езерото и като спаха там през целия ден и си отпочинаха вечерта, потеглиха за Гърция по пътя за Гревена.
След малко време Вардас се завърна от Атина и продължи националната си дейност.
32. Гръцките чети все повече се размножаваха. Доста местни се въздигнаха и те на главатари и българския комитет се ужаси. Освен Вардас, който владее в Корещата, действат славно в периферията на Леринско и Костурско, критските главатари Воланис, Макрис, Каравитис, Каудис, Булакас, Барба Андреас и други, които навлизат и достигат до Паристер и Морихово. Също така капитан Далипис от Габреш и Павлос Киру от Желево, които паднаха жертви на българско убийство. Догрис в Богацико, Григорис, Христос, Папаставрос от Сребрено в Маврово, Илияс и Христос от Блаца, Павлос от Раково, Симос от Арменско, Навроматис и Лицас - в Костенарията, фуфас в Корещата и Костур, капитан Вергас (Патрос Манос) в гръцките села: Малиос, Сулиос, Капитан Закас (Григориос Фалераес) Гермас, който падна близо до Костараци, офицерът Каломенопулос, Ребелос и други. Всички те се появиха по цялата на Анаселица, Корча, Костур, Лерин и Битоля. Същото стана в Средна и Източна Македония и гръцките чети обръщат в бягство българските банди и навлизат до българските граници. Костур, както и Битоля, беше станал център за всяко национално движение в Западна Македония. С всички тези главатари се намирах в продължителна кореспонденция, както и с консулството в Битоля и Митрополиите на Сисания, Гревена, Кожени, Лерин, Корча и Битоля. Всеки ден в Митрополията пристигаха на купове писмата на главатарите, а моите куриери тичаха към направленията с писма и пари за главатарите, с указания и информации за движението на турската войска и българските банди. С всички тези главатари се срещнах
362
и лично, за да ги запозная, да ги ориентирам в положението в Западна Македония и да им дам, колкото можех, напътствия. Закас, например, срещнах, след като се съгласихме, в гората, отвъд костурското езеро, близо до село Дупак, където отидох от Костур с кораба. С Фуфас се срещах много пъти в село Костарци. С Лицас - в село Лебишево. И с други там и другаде.
33. Както казах и преди, когато гръцкото правителство реши да поеме под свое покровителство борбата, беше доста късно, защото в цяла Македония бяха убити от Българския комитет почти всичките велики гръцки патриоти, подкрепата, да речем, във всяко място на елинизма и Православието. Само в периферия бяха убити Гелев и моят Котас и Вангелис, които щяха да подпомогнат толкова много гръцките чети. Беше убит поп Костандинос от Неред, поп Димитрис от Сребрено, поп Илияс и племенника му Георгиос. Гиамос от Посдивишча, попа на Зеленичево, поп Христос от Прекопане, учителят Атанасиос от Шестеово, четири лица от Бабчар в една нощ, Демек, трима мъже и една жена, които ми бяха гостували до 1901 година, учителят на Сетова, други от Айтози, Илиас Ковачис от Смърдеш, Зисис от Апоскеп, три жени от Жупанишча, на които им разпраха коремите и ги обесиха за краката, Аргирис от Куманичево, Лазар от Смърдеш и много други, стотици, насилни подкрепители на елинизма [61], Лазарос от Смърдеш го убиха, защото един ден преди това дойде при мене и ми извести, че Чекаларов с неговата чета се намираше в планината, в дадена точка над Смърдеш. Това беше през 1902 г. преди българското въстание. Веднага осведомих турската войска и тя отиде на това място, обаче, по причина на неспособност на командващия офицер, Чекаларов им избяга съвсем от ръцете.
34. Но и гръцките чети не пострадаха малко от безразличието и бавността на гръцкото правителство да се намеси в борбата, защото страната толкова беше побългарена, че с големи жертви, чети и главатари, сполучиха андартите да навлязат в територията на Българския комитет и да освободят гръцкото население, което полека-полека, отново се възвърнаха в ентусиазма и православието. След като Мелак падна в Статица, в Палеохор пада фуфас - с почти цялата си чета. Пада Лисас - в Осничани, Цорис - в Лехово, Гермас - близо до Костараци, Ламбринос Вранас - в Белкамен, Павлос от Желево - в Желево, Далипис от Габреш - в една планина на Корещата.
363
35. На Фуфас действителното име му беше, мисля, Захариас - един от най-смелите подофицери на гръцката войска. Непрекъснато се опитваше да влезе в Корещата, влизаше, наказваше и щеше да действа много резултатно, ако не падаше жертва на предателство. Той решил да влезне в Палиохор, но планът му беше предаден на българите и в момента, когато влизаше в Палиохор, общ залп на българите го простря мъртъв с доста други от неговата чета. Друг мъжествен офицер, от по-мъжествените от Македонската борба, беше Мицас (истинското му име мисля е Влахакис). Той влезна в Костенарията с периферия, която се намира западно от Бистрица. Българските комитаджии заеха защитна позиция в една каменна къща и започнаха оттам битката. За съжаление, Лицас отиде сам да сложи една бомба на къщата и там го убиха него, Петропулакис и над десет мъже от неговата чета. Петрополакис беше студент по право и произхождаше от аристократично семейство на Пелопонес. Лицас, неговите мъже и Петропулакис ги погребаха във Винтилуст и аз самият извърших панихидата на гроба им.
36. Леонидас Цорис от Тесалия, мисля, но не офицер, влезе в Лехово, село албаногласно, с чисти гръцки чувства. Докато се намираше в селото, беше предаден от българите, които не можеха да влезнат в селото, на турската войска и той беше заобиколен много тясно в Лехово от всички страни и поиска Цорис да се предаде, Цорис беше решил да воюва докрай. Обаче, поради това, че турците поставиха топовете си извън селото и заявиха, че ако не се предаде, ще изгорят цялото село, беше убеден от молбите на селяните да се предаде. И се предаде. Обаче, след като уби турския офицер и обръщайки револвера към себе си, се рани смъртоносно в главата. Турската войска ги затвори в затворите на Костур. Оттам жалкият им пишеше и ми изпрати едно писмо и ме молеше, понеже куршумът беше достигнал до мозъка и страдаше от ужасни болки, да му изпратя един револвер да се убие, защото турците, разбира се, му бяха взели неговия и беше без лекар. Изтичах веднага при каймакамина и го помолих да разреши посещението на един лекар. Но каймакаминът не се съгласи по никакъв начин. Беше неумолим: „Нека издъхне кучето” - казваше. Тогава написах писмо до английския консул в Битоля, уж е написано от самия Цорис и сложих дори неговия подпис и казвах, че гръцкия елемент на Македония представлява днес английската политика срещу пан-славизма и че ние, гърците, излезнахме и подкрепяваме гръцките
364
интереси, но борбата на елинизма е борба и за интересите на Англия, на която ние имаме цялостно доверие, и от която и само от нея, очакваме подкрепа на правата на елинизма, които се отъждествяват съвсем с интересите на Англия. Накрая му излагаше, че падна в ръцете на турците и го молеше да се застъпи пред Валията на Битоля, да заповяда на Костурския каймакамин да разреши намесата на лекар-хирург, за да му извади куршума от черепа.
Междувременно, разбира се, не престанах и аз да действам пред каймакамина, казвайки, че е несправедливо да се мъчи така един борец, който е пленник в ръцете на държавата. Но каймакамина настояваше в своето отрицание, английският консул не зная какво направи и така, след 13 дни умря с ужасни болки Цорис и го погребах близко до гроба на Мелас.
37. Закас (Григориос Фалиреас - днес генерал) и Гермас (Николаос Цотакос от село Герма от епархия Итилу, Лакония, подофицер тогава) имаха по една доста добра чета и се бореха мъжествено и систематически. Закас дори беше влязъл в Тиолишча, Кладораби и в други села и беше наказал някои от българите, които злостореха. Тези двама главатари се бяха обединили и се задържаха около Костараци, Льошница и други села. Един ден, където се намираше цялата им чета, около 25 мъже, на рида върху двете села, значи Льошница и Костараци (аз ги бях предупредил навреме, че ще отиде турска войска и да вземат съответните мерки, се намериха неочаквано заобиколени от турска войска и в битката, която последва, че уби Гермас и други, а Закас едва се спаси, скачайки от пропастта на една планина, с риск да бъде убит. Гермас го погребаха селяните на Льошница, която след освобождението на Македония, се преименува в село Герма.
38. Четата на Каломенапулос беше най-добре съставената чета, която беше изпратена от Гърция. Беше над 100 души и сред тях Ребелос (името му, мисля, беше Цолекопулос) и един добър юнак, критянина Ламбринос Вранас, един от десетте кри-тяни, които беше изпратил Мелас. Четата пристигна право да Белкамен на Великата неделя, обаче през Великия петък изслуша службата толкова време, че властите и българите на Белкамен я предадоха на турския аскер на Лерин, който веднага заобиколи цялото село и поиска предаването на андартите. Андартите, които имаха указание от Гърция да не се бият с турския аскер, поставиха Коломентопулос в дилема или да се сблъска, или да се предаде и предпочете второто. Ребелос обаче с 60 от
365
неговите юнаци не се съгласи да се предадат и решиха да си пробият път. В процепа падна Лабринос Вранас. Ребелос, ранен в крака, се спаси с другите в Морихово (периферията на Битоля), където работи дълго. Минал е, значи, от Неговени, Горничево и стигна в Морихово. Каломенопулос, с другата половина от четата го хванаха и го изпратиха в затворите на Битоля. Каломенопулос живее още и днес е генерал.
39. Павлос Киру, грък, славяногласен от Желево, беше един от нашите най-добри агенти, с учителя Николаос от Желево, Наум и Трайко. Накрая го бяхме провъзгласили за главатар. Българите, обаче, откакто научиха това, излезнаха извън себе си. Предадоха го на българския комитет и един ден, когато излизаше от селото, една тяхна банда го уби.
40. Далитис, славяногласен и той се уби по същия начин. Далитис бе първо юнак на Мела.
Почти най-голямата дейност от всички главатари, имаше критянина Воланис. Той беше хванат след убийството на Мела и изпратен заедно с шестима другари в затворите на Битоля. Когато, обаче, се даде и втората амнистия, излезе от затворите и се качи в планината с неговата чета. Беше първият юнак на Мела и заработи героически между Битоля и Костур.
Един друг мъжествен главатар, който действаше с голям успех, е капитан Макрис. В една битка с турската войска, близо до Битоля, той загуби заместника си. Каравитис заработи усилено в Леринско, Каудис в периферията на Корещята и др.
41. Друг главатар беше Йоанис Булакас, критянин и той. Булакас действаше в Белкамен и в полето на Рупишча. Близо до Белкамен беше село Неговани, където имаше двама попа. Един румънеещ се и един албанеещ се. Един ден, в тежка зима, когато падаше сняг на гъсто, Булакас отиде в Неговани, влезе в къщите им и ги обезглави. И когато се върна в Белкамен и го видяха селяните, окървавен, съвсем се изпоужасиха. И той имаше своя чета. Един ден, обаче, слезна от Костараци самичък, без никакъв другар, в полето на Купишча, облечен като калугер, търсейки българи, и достигна почти до Костур, с риск да бъде заловен (отиваше пеша). Това го излагам като доказателство за неговото юначество. Когато се върна в Атина, се захвана с манатите в една комарджийница и го убиха. Страшно нещо.
42. Починалият Константинос Манос, преди българското въстание, след като научи, че в Костур се върши национална
366
дейност, дойде с паспорт с трима други съмишленици право в Костур, уж като джамбаз, обаче там, застояването му за няколко дни повдигна съмнението на турските власти, които го заловиха, хвърлиха го в затвор и му конфискуваха и револвера. Аз се застъпих веднага пред каймакамина за освобождението му и след хиляди трудности и лични парични пожертвувания, успях да го освободя с другарите му. Но незабравимият не възнамеряваше да си отиде, ако не си взима и револвера, защото смяташе това за обида. Помолих каймакамина да му го върне и му обещах да му дам друг револвер, но каймакамина не се съгласи. Виждайки настойчивостта и на двамата, презакупих доста скъпо пищова от каймакамина, дадох го на Манос и той си отиде.
43. Един друг мъжествен главатар беше критянина бай Андреас, който имаше за чета всичко на всичко две момчета. В една голяма битка, която стана в планината на Лехово, между група чета и турска войска, той изгуби едното си око от хвърчащ камък върху който удари куршум. Оттогава турската войска, когато ги гонеше, казваше: „Търсим трима души с пет очи”. Но понеже четата беше малочленна, никога не го хванаха и продължи да действа в Лехово и околността.
44. През 1905 г. в Зеленичево ставаше една българска сватба. За това научи четата на Каудис, влезна на сватбата и понеже угасна осветлението, хвърли в тъмницата една бомба и уби 15 или 16 българи. Обаче невестата и зетя не се убиха. Това го направиха, защото мислеха, че на сватбата присъстваха членове на българските банди, за да изплашат българите.