III. КОСТУР
Б.
7. Войводата Гелев. Първият удар на отмъщение на гърците
8. Българите зачестяваха своите действия
9. „Полека-лека започна да се събужда интереса и на общественото мнение в Гърция”
10. „Комитетът реши убийството ми”. Лукас
11. Се убиха първите войводи на Българския комитет, Петров в Шестово и Марков - в Патели
7. От Коте бях научил за една сцена между Чекаларов и един друг български войвода, Гелев, по един семеен въпрос. Чекаларов, значи, гонеше съпругата на Гелев и Гелев беше много разсърден за това. Но освен това Гелев беше братовчед на поп Илия и убийството не ще да го е благодарило. Така сложих Кота да му напише едно писмо, в което да поиска среща с мене. Гелев се съгласи и като място на нашата среща беше определено село Статица - там, където по-късно падна Мелас. Оставям едно запечатано писмо на протосингела ми, незабравимия светомъченик Платона, което съдържаше разпорежданията ми, в случай на смъртта ми и заминах от Митрополията нощем с моя гаваз Емин, един верен турко-албанец. „Къде ще отиваш?” - ми каза протогсингелът ми. „Оставих ти писмо в седалището ми и ако не се върна, ще го отвориш”. Там пишех къде отивам.
Когато излязох извън Костур, Емин ме попита: „Къде отиваме?” „Вън, в Корещата” - му казах. „А, не, аз имам деца”. „Не се страхувай!” - го успокоих аз. „Имам споразумения”. „Взимаш ме на тила” [43] - ми каза Емин, но продължаваше да ходи. Имахме два здрави коня. Той със своята пушка „Гра” и аз със своята „Манлихер” и една черна кърпа върху главата, за да не ме разпознават лесно. „Къде отиваме?” - ме попита отново след малко. „Ще отидем в Статица”. Това село е на разстояние 6 часа път от Костур. По пътя не срещнахме никого. Когато пристигнахме българският вестител на Гелев ни очакваше и ни поведе към една къщичка. Като отивахме, си мислех: „Гърция ни изостави, трябва, значи, да взема от тях” [44].
Къщичката, към която ни поведе имаше само една стая на горното дюшеме. Отдолу беше добитъка, воловете, коня и магарето.
332
Сложиха ме да седна в тази единствена стая и зачаках. Мина полунощ. Дойде един, дойде два и никой не се появи. Изведнаж, в два и половина чух псета да лаят и след малко ми се стори, че чувам стъпки. Почти в същия миг една дъска от пода се подигна и от отвора се показа една българска глава. Беше войводата Гелев. След него излезнаха и неговите петнадесет юнаци. Гелев се доближи до мен и пожела да ми целуне ръката, но аз го спрях. „Остави! - му казах. - Нека поговорим и сетне”. Той обаче настояваше и аз го оставих. Гелев знаеше малко гръцки и така говорихме на гръцки. Беше от Търсие, едно село близо до Лерин и преди това беше български учител. Така започна разговорът. Казах му това, което казах и на Кота и допълних: „Работите за свободата на Македония. Целта ви безспорно е свещена, но разрешено ли е на едно такова движение да върши такива убийства?” Гелев мълчеше. „Не ми казваш - го попитах. - Отидохте при поп Илия, прие ли ви?” „Да”. „Тогава защо го уби този злосторник?” „Да”. - ми каза. „И аз се разсърдих за това”. „Какво ще рече се разсърдих?” Така за един свой каприз да убие такъв човек?” „И сетне - придадох, -зная и другите на Чекаларов”. Двама мъже, които излизат заедно в планината са като братя. Жената ти значи, трябваше да му е свещена. Това и това да знаеш ще донесат големи злини. От България - му казах накрая. - Не трябва да очакваш нищо. Само когато ще видиш на планинските върхове на Македония гърчетата и мен с пушка в ръка, само тогава да правиш въстание”.
Накрая успях да го убедя. Толкова се беше нажалил, че започна да плаче. Аз имах готово удостоверение от Костур до Деличани и му го представих. „Какво е това?” - ми каза, „Едно удостоверение, че ще работите за гръцкия комитет. Кога да е, ще пристигнат отдолу и гръцки дружини критяни и манятес [45]. Ще видиш всяка шумка юнак. Подписа се с българския печат: „войвода Гелев”. От останалите, някои подписаха с ръката си, а други слагаха печата си. Тогава им казах, че ще е срамота да взимат пари от бедните селяни. Три лири на него и по една и половина за всеки член от четата му...
Взех декларацията с подписите и си отидох. Сутринта се намирах в Костур. След няколко дни Гелев уби двамата комитаджии - убийци на поп Илия. Това беше първият удар на отмъщение на гърците. И стана през 1901 г.
Когато пристигна вестта, бях при каймакамина със съветника си. „Какво им се случи на българите, че се самоубиват?” -
333
попита ме каймакимина. - „Не се ли радваш?” - му отговорих. „Нещо трябва да знаеш ти!” - настояваше. „Не зная нищо, но се радвам”. Изпратих веднага едно изложение до Делиганис в Атина с декларацията на Гелев и го оповестявах, че откъснах още една българска банда, която преди това направи толкова лошо на гърците и го помолих да ми изпрати помощ в мъже. Никакъв отговор.
След това написах същото и на Заимис: „Изпратете ми петдесет юнаци, петдесет критяни, за да ги обединя с моите. Така ще съставя двадесет чети и ще ги разделя от Алякмона до Морихово и Битоля, от Лерин до Острово, Сетина, Владово, Водене и Караджова. Времето е подходящо за деяние. Един куп прокрити, свещеници и даскали са организирани и капитаните очакват помощ от Гърция. Идването на юнаците отдолу ще даде кураж на нашите, ще попречи на откъсването им и ще изплаши българите. Тези петдесет момчета ще ги предам на Кота, на Гелев, на капитан Вангели, на капитан Георги от Неволени и други и неочаквано една вечер ще заповядам да ударят във всяко село един-двама български главатари и така цялото място ще стане наше”. За съжаление гръцкото правителство все още беше уплашено от отстъпването в 1897 г. и не се решаваше по никакъв начин да излезе от това самоизолиращо се състояние. Заимис даже толкова се изплаши, че каза: „Да изтеглим веднага Каравангелис от Костур, защото ще направи голямо зло”.
8. Докато нашите бездействаха, българите зачестяваха своите действия. И председателят на българския комитет Борис Сарафов, който се намираше на север от Битоля, в планината Смилево [46], когато научи за споразумението ми с Гелев и неговото отцепление (междувременно Гелев беше стигнал до въоръжен конфликт с Чекаларов), слиза с една силна дружина с над триста мъже, заобиколи Търсие, селото на Гелев, хваща го него и жена му и ги направи на парчета. Тогава излизайки извън себе си, телеграфирах на Патриаршията, че си подавам оставката, защото не мога да гледам безучастен да се лее гръцка кръв. Патриаршията не прие моята оставка: „Търпи” - ми казаха. И търпях. Но ако бяха изпратили помощта, която изисквах от тях, не щеше да бъде убит Гелев. Нито той, нито толкова други.
Българският комитет имаше в Костур шпиони, които наблюдаваха кой влиза и кой излиза от Митрополията. Един ден към края на 1901 г. мисля, през месец ноември, дойде в Митрополията
334
един старец над 70 години, свещеник, поп Димитрис от село Сребрено. Въпреки че беше толкова стар, беше голям юнак. И покрай това, че българите му бяха заповядали да не идва в Митрополията, той дойде и така научих много за комитета и намеренията на българите. „И мен - ми каза накрая - ме гонят страшно, защото не се разцепих”.
Отиде си от Митрополията и в разстояние от един-два часа, го убиха. Представете си колко лошо ми стана с това.
През този период българите убиваха попа и слагаха български поп. Убиваха учители и слагаха български учител. Кой да им попречи?
Щом като научих за смъртта на поп Димитрис, поканих сина му, едно момче на 20 години, ръкоположих го поп на селото, на мястото на баща му и го прекръстих поп Димитри.
Но поп Димитри имаше и един племенник, Вангелис, истински гигант в снагата и душата си. Поканих, значи, и него в Митрополията заедно със сина на поп Димитри и други роднини и след като им изложих каква болка предизвиква в мен престъплението и какви злосторни люде са българите, им казах, че трябва да вземат пушките и да отбраняват селото си. И обръщайки се към Вангели, му заявих, че няма да бъде достоен за своето юначество, ако не си отмъсти за убийството на своя вуйчо. Но когато аз отидох в началото в Костур, намерих само двама български войводи, които кръстосваха по периферията със собствени банди. Капитан Марков, значи, беше ходил в Сребрено и беше заклел селяните в българския комитет заедно с Вангели. Той ми каза това, но аз го успокоих: „Ще те освободя от клетвата ти - му казах. - Те убиха вуйчо ти. Убиват ежедневно нашите роднини и приятели”. И след като го освободих от принудителната клетва, го заклех върху библията в гръцкия комитет и му дадох пушки и муниции и всички, заедно с младия свещеник ги изпратих в Сребрено, където се създаде първата гръцка чета в началото на 1901 г. с 12 юнаци под началството на Вангели. Между тези беше неговият племенник Григорис и един Христос, които по-късно и тях ги направи главатари и когато падна Белас, ги хванаха и хвърлиха в затворите.
Една вечер българите заобиколиха къщата на Вангели, но заедно с Григори, Христо и други издържаха борейки се до сутринта и така се спасиха. Вангелис допринесе големи услуги, още преди да излезе Мелас [47]. Само когато го убиха Гелев, Вангели и другите се събудиха тукашните [48].
335
Същата организация направих и в другите села. В Неред на мястото на убития поп Константин ръкоположих неговия син Димитри и го прекръстих и него поп Константин. Младият свещеник, заедно с брат му Нико, чичо му Гяни и други роднини и приятели, съставиха една значителна сила, която се бореше дълго време с хиляда опасности.
По същия начин горе-долу преорганизирах съпротивата в другите села: в Желево, българогласно, обаче най-гръцкото село, в Псодери, влахогласно, гръцко село, в Клисура, Богацино и Лехово. Въоръжих селяните и отвътре на къщите си започнаха да бият българите всеки път, когато искаха да влезнат. А в Неговани сложих и главатар, капитан Никола от същото Неговани, племенник на капитан Георги.
9. Всичко това излагах в известност на консула в Битоля с когото поддържах кореспонденция, както и на Гърция с изложения до министерството. Полека-лека започна да се събужда интереса и на общественото мнение в Гърция. От една страна, моите изложения, от друга страна, безогледните убийства на гърци от край до край в Македония, предизвикаха едно оживено патриотическо движение, въпреки че всичко това беше частно, в което имаха първенство доста мъжествени офицери, какъвто беше Даглис, Мелас, Ексдактилос, Мазаракис, Цонтос и други и особено семейството на македонеца Стефанос, Драгумис и маркизата Луиза Рян-кур. Тогава Павлос Мелас, четейки моите изложения, започна да кореспондира с мен. В писмата си аз се подписвах с псевдонима Костас Георгиу, т. е. Костурски Герсиянос. Мелас ме поздравяваше за битката ми, опитваше се да ме окуражи, казвайки, че много патриоти в Атина споделят и действат смело в правителството и че той самият се поставя на негово разположение. В едно писмо той се вижда отчаян от безразличието на правителството. Пишеше ми: „Прочетох изложението ти в министерството, но тук спят. Какво да ти направя аз?” Отговорих му: „Изпратете ми 100 пушки „Гра” с патроните им”. Написа ми веднага: „Изпратих ги в Калам-бака и се опитай да ги получиш от лекаря Рамо и Анагностопуло. Тогава изпратих една малка част на границата в Каламбака, която получи пушките и ги донесе в Костур. Това за мене беше едно голямо ободряване. Тогава за пръв и последен път ми изпрати, без да поискам аз, една парична помощ 200 лири от Рянкур. Тези пари ги разделих като месечна заплата на четата на Кота. Но битката ми беше неравна, защото българският комитет беше организирал
336
съвършена мрежа в цяла Македония с много и опитни началници, с достатъчни сили, докато ние се крепяхме само на нашите сиромашки възможности. Ако гръцкото правителство решаваше още тогава да се вслуша в моите показания, които изпращах чрез консула господин Пеза от 1901 г. и след това чрез неговите заместници, всичките планове на българския комитет щяха да бъдат преобърнати. Докато, когато реши [49] да изпрати човешки материал от Гърция, беше вече много късно, защото българският комитет беше убил най-важните представители на елинизма в цяла Македония и беше много трудно гръцките части да влязат и действат вътре в пространствата, под влияние на българския комитет. И когато след 1904 г. и нататък - това стана с гръцките части, успявайки да влязат в територията на Българския комитет, направиха това с големи жертви.
10. През този период нашето живо национално движение в Костур обезпокои българските среди на София и като отглас на това комитетът реши убийството ми и изпрати специална част в Македония със специално поръчение. Откакто взеха това панегирично решение, турското посолство в София осведоми турското правителство и то - патриаршеството и оттам ми писаха и забраниха да излизам на обиколка в страната, обръщайки ми същевременно внимание да взема предпазителни мерки. Междувременно бандата беше пристигнала в Корещата, но когато видя, че е невъзможно да постигне целта си, защото аз бях взел предпазителни мерки и внимавах, решиха в Черновишча да изпрати един член и да ме убие в Костур. Хвърлиха си жребие, то падна на един млад от Костур, Лукас, син на един влах. Тогава идва един мой доверен човек от Черновишча, Митос, който уби близо до Кономлади подвойводата на Митре - Никола [50] и ме предизвести, че една българска банда е изпратила свой член в Костур, за да ме убие. И да взема предпазителни мерки, особено в часа, когато отивам от Митрополията в съда.
И действително, един ден поусетихме Емин и аз, да се свърта на ъгъла едно съмнително лице, съвсем непознато на мен и на него. Веднага заповядах на Емин и той го хвана, слезнах аз от коня и заедно го доведохме в Митрополията. Там го свалихме в избите, претърсихме го и намерихме в него един голям пищов и нож. Заплашвайки го с дърво, призна си всичко. Особено, когато видя, че аз зная всичко. Само предаде, че след като му се е паднало жребието на него, той е бил принуден да дойде в Костур, дори
337
и да е нямал намерение да извърши убийството. И с разни други глупости се опита да ни подхване с добро, за да се спаси, казвайки, че след като ме е видял от далеко „един юнак, толкова млад, красив и смел”, толкова се е съжалил, че сее отказал да изпълни заповедите на комитета. Аз осведомих каймакамина и той дойде заедно с началника на жандармерията и поразпитаха Лука, който си призна всичко, както беше признал всичко и на мен. Началството на жандармерията го изпрати в Битолските затвори, откъдето излезе след българското въстание [51], когато турското правителство даде всеобща амнистия. Тогава се възвърна в Корещата и стана главатар на банда. От тази длъжност той ми написа едно писмо, в което ми казваше, че сега ще се срещнем и ще си разчистим старите сметки. Обаче след няколко дена под селото Шестеово неочаквано попадна на турски аскер и се уби в схватката, той и двама от неговата чета.
11. Същевременно се убиха първите войводи на Българския комитет, Петров в Шестово и Марков - в Патели и положението започна да вдъхва някаква определена надежда, но нашите все още не възнамеряваха да се събудят. И след малко комитетът отново се връща, засилвайки дейността си. Изпраща Делчев да огледа бандите, изпрати още Геранов, Давидов и други с програма да изтреби всеки гъркоман, който щеше да се противопостави на плановете му. Убийствата започнаха по-страшни в цяла Македония. Тогава написах на Мела: „Изпрати ми отдолу няколко мъже” и Мела ми изпрати съвсем по собствена инициатива десет критяни през юни 1903 г. и ми писа: „След като разучат добре местността, да ги направиш главатари”. И наистина, всички бяха юнаци. Но помощта дойде много късно. След 20 дни се прогласи българското въстание.
Между тези десет беше Евтимиос Каузис и Георгиос Диконимос или Макрис, които се отличиха с юначеството си и станаха по-късно главатари, както един Сейменис, един Георгиос Перакис и други.