ГЛАВА IV.
Народенъ прѣдставитель въ Цариградъ. — Новъ махзаръ до Н. И. В. Султана. — Тържество по случай издаваньето на фермана. — Различни пропаганди въ Охридъ. — Възванието на Пърличевъ къмъ българския народъ. — Мелети подканя разбойника Шахина да избие охридскитѣ първенци. — Лазе Манянъ. — Генади Велешки и интригитѣ на Мелетия. — Афоризмото. — Нови клевети на Мелетия и скандалътъ въ Струга. — Въпросътъ за черква. — Грабваньето на „св. Климентъ” и на училищата. — Мѣркитѣ на народа и на Натанаила. — Битолскиятъ валия. — Прѣдаваньето на училищата и на черквата пакъ на българитѣ. — Манастирътъ „св. Наумъ”. Ходатайство чрѣзъ св. екзархия за български митрополитъ. — Истилямитѣ. — Избираньето на Натанаила Зографски за охридски митрополитъ. — Издаваньето царския му бмератъ. — Неговото посрѣщанье въ Охридъ. Приеманьто да управя епархията. — Протосингелъ Диониси. — Заточението на Стоянчо Костовъ. Дигваньето на дѣда Натанаила. — Двѣ думи намѣсто послѣсловие.
До 1870. год. охридчани водили борбата самостойно и независимо, а отъ тая дата въпросътъ взелъ друга фаза, друго направление. Прѣзъ мѣсецъ май сѫщата година, църковната община и другитѣ първенци рѣшили да проводѭтъ въ Цариградъ свой народенъ прѣдставитель, който, заедно съ другитѣ народни прѣдставители, да се труди за урежданьето
664
и основаваньето на бѫдѫщата бълг. екзархия. За такъвъ избрали Миле Манчевъ и го условили да сѣди тамъ до окончателното свършванье на въпроса, а за трудоветѣ му обѣщали да му плащатъ по петь лири мѣсечно. Него снабдили съ пълномощия отъ цѣлата епархия, а въ сѫщото врѣме направили и единъ епархиаленъ махзаръ до Високата Порта, който да занесе и го подаде той въ Цариградъ. Тоя махзаръ билъ подпечатанъ съ всичкитѣ махаленски печати и подписанъ отъ свещеницитѣ и отъ по четирима аази отъ всѣкоя махала. Послѣ М. Манчевъ съ тоя махзаръ обиколилъ цѣлата епархия, събралъ 232 печата и безброй подписи и се отправилъ въ Цариградъ. Тамъ, като събралъ прѣдставители отъ цѣлата епархия, поднесълъ махзара, кѫдѣто трѣбва, и се съединилъ съ другитѣ народни прѣдставители.
Съдържанието на махзара било, че се отказватъ отъ гръцката патриаршия и припознаватъ за напрѣдъ българската независима черква.
М. М. прѣсѣдѣлъ въ Цариградъ цѣли три години, поддържанъ отъ охридската община, и се върнѫлъ въ Охридъ слѣдъ назначението на Натанаила за охридски митрополитъ.
Забѣлѣжка. Да споменемъ по какъвъ случай билъ проводенъ прѣдставитель въ Цариградъ. Ферманътъ за основаваньето на бълг. екзархия билъ прѣдаденъ на прѣдставителитѣ въ Цариградъ на 28. февруари 1870. година, а въ първитѣ дни на мартъ се получилъ единъ екземпларъ отъ него и въ Охридъ. Той се прочелъ на 8. мартъ всрѣдъ голѣмо тържество и всрѣдъ множество народъ въ черквата св. Климентъ, а вънъ въ широкия и голѣмъ дворъ светили вода, и Пърличевъ държалъ прочувствена рѣчь. Ето какъ писва самъ той за нея: [1] „Понеже никога не съмъ сполучилъ да извадѭ изъ очи на многочисленъ народъ толкова сълзи, колкото чрѣзъ слѣдующето слово, пращамъ Ви го да го обнародвате, ако .... Словото се рѣче вчера, като се събра весь градъ въ църква, прочете се ферманътъ, а словото се прочете на дворъ прѣдъ весь народъ, облѣченъ съ най-лѣпитѣ дрѣхи, като проливаше горещи сълзи и пазеше дълбоко мълчение. Гласътъ на оратора колко и да бѣше силенъ не достигаше ясенъ въ ушите на вситѣ слушатели. Толко многочисленъ бѣше народъ. А на поющитѣ ученици гласътъ оглушаваше человѣка, и вся нощь би освѣтление по цѣлъ градъ. Наумѣте си що поетическо нѣщо е освѣтление въ градъ съ мѣстоположение, каквото охридското”.
Наистина тържеството било голѣмо и, народътъ не можалъ да спре сълзитѣ си отъ радость.
Слѣдъ горното извѣстие било взето рѣшение отъ общината да се проводи народенъ прѣдставитель въ Цариградъ.
1. Достойно е да прочетѫтъ читателитѣ туй прочувствено словце (вж. в. „Право”, 1870. г. бр. 6.), и за това го привеждаме изцѣло тука:
Благословенъ Господь яко посѣти и сътвори́ избавленіе людемъ свои́мъ.
Благословенъ и Царь нашъ Султанъ Абдулъ Азисъ Ханъ, що погледна на насъ и стори спасение за насъ.
Въ растояние на 108 годинъ бѣхми потънѫли въ църна тъмница, ево денеска зблъснѫ за насъ свѣтълъ день, веселъ день, день великъ, день святъ, радость надъ радости, празникъ надъ празници. Бѣхми загубили и язикъ и народность, Царь денеска пакъ ни ги подари. Бѣхми поругани и посмѣяни отъ вси народи, Царь денеска ни зеде подъ крило свое. Бѣхми въ чьрно облѣчени, Царь денеска ни облѣче бѣли дрехи. Бѣхми разслабнѫти и въ земля наведени, Царь денеска ни уячи и ни исправи. Бѣхми ужаляни, Царь денеска ни урадва. И тая радость не ще бѫде само денешня, но вѣчна! Дѣца, хвалите царя!
Когато цариградски Патрикъ Самуилъ съ страшна измама урнѫ Охридската Архиепископия и я прѣтопи и по вся България прати гърци владици, и на столътъ святи Климен-
665
Завчасъ слѣдъ отказваньето на охридчани отъ патриаршията и изпѫжданьето на Мелетия отъ черквитѣ, почнѫли да кръстосватъ въ Охридъ различни пропагандисти. Ако оставимъ настрана гръцкитѣ, които сѫ били много години, на ново се явили сърби, католици и протестанти. Всичкитѣ обѣщавали голѣми блага на народа, само и само той да се съгласи съ тѣхъ. Първо дошли двама сръбски учители и тѣ прѣдложили да учителюватъ даромъ и даромъ да подаряватъ книги и пособия на училищата. Но охридчани ги проводили да си отидѫтъ, откѫдѣто сѫ дошли, като имъ казалъ, че тѣ сѫ българи, и че всичкитѣ инородни елементи като турцитѣ и албанцитѣ за такива ги считатъ.
Слѣдъ сърбитѣ се появили двама католишки свещеници съ цѣль да въведѫтъ унията въ Охридъ. Тѣ най-голѣми обѣщания давали. Свобода въ черквитѣ, свобода въ училищата, свобода на всѣкѫдѣ, стига само да се съгласѭтъ да споминатъ поповетѣ името на папата. Народътъ ни най-малко не обърнѫлъ внимапие. Като видѣли, че въ Охридъ нѣма почва за католицизъмъ, отишли въ монастира „св. Наумъ” и оттамъ не се върнѫли вече.
Явили се и протестанти. Тѣ, благодарение на своитѣ парични възнаграждения, успѣли да обърнѫтъ къмъ себе нѣколко сѣмейства. Но и тия послѣднитѣ не смѣели явно да се обявѭтъ за такива, защото се боели отъ прѣзрѣнието на народа. Вчасъ слѣдъ заминаваньето на пасторитѣ, всичко като димъ изчезнѫло и тѣ останѫли пакъ такива, каквито си били и по-прѣди.
товъ седнѫхѫ фенерски зверове и се изгони славянскиятъ язикъ и отъ цьркви и отъ училища, тога Български народъ се облѣче въ чърно, наведе глава до земя и не се надѣваше никакъ да добие пакъ, това що изгуби. Отъ тога насамъ, 108 години работахми повече за гърци. Со потъ български се вадехѫ (поливахѫ) гърцки училища, гърцки болници, гьрцки книгохранителници, и фенерски раскошъ. А българинътъ бѣше оголенъ и осѫденъ само да работитъ и вси народи се смѣехѫ со насъ. Денеска царь хвърли на насъ милостиво око и ни подари все що бѣхми изгубили и стори лицето наше свѣтло и весело заради напрѣжнитѣ ни мѫки. Напрѣдъ Гръцки Патрикъ бѣше ходатай прѣдъ царя само за гърцитѣ, денеска царь ни даде да имаме и ние ходатай за насъ прѣдъ него. Съ една рѣчь бѣхме въ чърна тъмница, денеска царь ни изваде на бело видело. Деца, хвалите царя. (Пѣсень.)
Како единъ человѣкъ що се нахожда въ далечно мѣсто, на чуждина, и му се чуло извѣстие, че умрѣлъ и въ татковината негова го исплакали и чада, и сродници, приятели, та сетнѣ ненадѣйно дошълъ отъ чуждина здравъ и веселъ и лѣпо наруженъ, та си го обколисватъ мили чада, та му цѣлуватъ кое рѫка, кое чело, кое очи, и вси плачѫтъ оть радость, така и ние, како що плачехме отъ жаль, че изгубихми патрикана, така и сега плачимъ отъ радость, че умрѣлото въскръснѫ, че загубеното се найде. Дѣца, хвалите царя! (Пѣс.)
Царь се показа за българитѣ вторъ Мойсей. Како Мойсей що остави царска трапеза и царски наслаждения, за да откинитъ отъ яремъ израилтянитѣ и 40 години шета со нимъ по пустинитѣ и сънъ спокоенъ не паднѫ на очи негови, дори да откинитъ благословениотъ народъ, и да ги доведе въ Ханаанската земля, земля, що течеше медъ и млѣко, така и царь остави единствената на свѣтътъ столица и прошета по Европа за да прѣнеситъ свѣтло за насъ, за да отрѣшитъ най-жизненнитѣ въпроси, между които и народниотъ ни въпросъ и отъ кога се въскачилъ на високия Османски прѣстолъ сънъ спокоенъ не паднѫлъ на очи негови дори да откинитъ българския народъ отъ фенерекия яремъ, дори да ни подаде загубената наша Архиепископия, която е за насъ повече отъ медъ и млѣко. Дѣца, хвалите царя!
Български народе, благословенъ народъ, извадите капи! Закълните се, че ще чувате како очите правдината, що ви подари царь! Закълните се, че ще бѫдете по-вѣщи отъ дѣдовитѣ ваши! Тие изгубихѫ, вие да чувате, и на чада ваши наследие да оставите, и да ги научите отъ мали да почитатъ царя и името царско да го споменуватъ съ любовъ и уважение, да ги научите отъ мали да молѭтъ Бога да му подари дълги дни и бладоденствіе (Аминъ), и неприятелитѣ му да ги спрострѣ подъ стѫпкитѣ му (аминъ)!
666
Всичкитѣ тие пропаганди правили много пѫти опитвания, за да залъжѫтъ народа. Тѣ и сега не прѣставатъ да дѣйствуватъ. Това е дало поводъ на покойния Пърличевъ да напише възвание къмъ българския народъ: да погледне съ четири очи къмъ нещастната Македония. Ние ще приведемъ тука една часть отъ това възвание, защото то има значение и днесъ и повече даже отъ тогава. Ето какъ започва то: „Еднажъ за всѣкога, братя, послушайте гласа ни. Македония се намира въ опасность отъ пропагандитѣ. Кърстосватъ ѭ самитѣ катигитѣ (професори) и консули и директори отъ Гърция; кърстосватъ ѭ сърбски учители; кърстосватъ Македония и протестанти. Всичкитѣ тие обѣщаватъ и подаряватъ учители, учителки, пари, книги, даже и училища. Ето нѣколко отъ извършенитѣ дѣла на тия пропаганди.” [1] Понататъкъ Пърличевъ изброява гдѣ и какви учители и училища има гръцки и сръбски. Наистина, тѣ никакъвъ успѣхъ не сѫ показали тогава, благодарение на твърдостьта на народа, но за това пъкъ сега развиватъ усилена дѣятелность, като се ползуватъ отъ икономическия упадъкъ на македонския българинъ. Трѣбвало би да се вземѫтъ нѣкакви мѣрки за подобрѣнието на тая клета страна, дори не се обърнѫла на прахъ и на пепель.
* * *
Мелети не можалъ да се побере въ кожата си отъ ядъ, загдѣто не успѣлъ да затрие Пърличева, както направи съ бр. Миладинови. Като видѣлъ, че съ клевети прѣдъ правителството нищо не ще направи, тогава той влѣзълъ въ споразумѣние съ разбойника Шахина, който най-много върлувалъ около Охридъ и самъ живѣелъ въ тоя градъ, да влѣзе тоя съ нѣколкома разбойници въ града нощно врѣме, да убие Пърличева и другитѣ на около му съсѣди първенци. Наистина Шахинъ една вечерь се озовалъ на Кукуля съ цѣль да изпълни желанието на Мелетия, но не сполучилъ, защото го усѣтили варошани и дигнѫли цѣла врѣва въ града. Това било прѣзъ 1870. год.
Като не сполучилъ въ това си прѣдприятие, Мелети отъ злоба намислилъ да затрие цѣлия градъ. Тогава той влѣзълъ въ споразумѣние съ прочутия тогава разбойникъ Лазе Маняна. Лазе Манянъ разполагалъ съ цѣлия така називаемъ Долни Дебъръ (Матъ) и можелъ да поведе толкова арнаути оттамъ, колкото искалъ. Той се съгласилъ съ Мелетия, но прѣдварително пожелалъ да подкани охридчани да го припознаѭтъ и, ако се откажѫтъ, да влѣзе въ града съ 2000 пушки и да го унищожи. Написалъ писма до всичкитѣ първенци и ги подканилъ. Ето съдържанието на тия писма: „Всичкитѣ първенци охридчани и всичкитѣ чорбаджии, които се отдѣлихѫ прѣди малко отъ владиката си, трѣбва да го припознаѭтъ отъ сега до 6 дни за духовенъ пастиръ и да направѭтъ махзари за благодарностьта си отъ него, или инакъ да знаѭть тѣзи първенци и чорбаджии, че ще дойдемъ съ 2000 пушки ний арнаутитѣ
1. Вж. в. Право, 1873 год. бр. 40.
667
отъ Дебъръ и ще изгоримъ градътъ ви и нѣма да оставимъ нито единъ христианинъ. Искаме отговоръ въ 6 дни. Ако щете, кажете на правителството.” [1] Благодарение на единъ случай горнитѣ покани били открити отъ самата мѣстна власть. Арнаутинътъ. които билъ натоваренъ да ги раздаде, въ самия мезличъ, изкарвайки изъ-подъ феса си нѣкакъвъ записъ, изпуснѫлъ ги отъ пазвата си. Члѣноветѣ, като видѣли цѣлъ снопъ писма у единъ простъ сейменинъ, заинтересували се и прочели съдържанието имъ. На въпроса, кой ти ги даде, той не скрилъ и отговорилъ смѣло, че е проводенъ отъ Лазе Маняна, да ги пръсне по чорбаджиитѣ въ града. По такъвъ начинъ било открито намѣрението на Мелетия, властьта взела мѣрки, и градътъ билъ спасенъ.
Чуделъ се Мелети, по какъвъ начинъ да си отмъсти на тия „бугари-кондрокефали” и кому да излѣе яда си. Най-сетнѣ му се прѣдставилъ случай. Тоя билъ слѣдния: отъ отказваньето отъ патриаршията, та дори досега били изминѫли почти цѣли три години. Прѣзъ това врѣме се натрупали сума църковни работи за извършванье. Охридската община се обърнѫла до Бълг. Светѣйши Синодъ въ Цариградъ и го молила да ѝ проводи врѣменно нѣкой владика, който да дойде и да извърши нѣкой и други църковни потрѣби. Свет. Синодъ прѣдписалъ на Генадия Велешки, който тогава се намиралъ въ Велесъ, да слѣзе въ Охридъ и послѣ, слѣдъ като извърши необходимитѣ нужди, пакъ да се върне назадъ. Наистина, прѣзъ м. септември сѫщата 1871. год. негово високопр. Генади билъ посрещнѫтъ съ подобающата честь, минѫлъ срѣдъ множество народъ по чаршията и се установилъ въ една кѫща въ долна Влашка махала. Това било цѣла демонстрация, и за това Мелетия страшно се ядосалъ. Той намислилъ тука поне да напакости и за това изведнажъ се заловилъ за интригитѣ. Протестиралъ прѣдъ валията въ Битоля, че не може другъ владика да влѣзе въ чужда епархия безъ позволение на митрополита отъ послѣдната и казалъ, че Генади е дошелъ да размирява населението и да лъже православнитѣ му гърци христиани. И наистина, не били изминѫли още два мѣсеца отъ пристигваньето му, когато една сутрина, по заповѣдь на битолския валия, влѣзли нѣколко жандарми въ кѫщата му, измъкнѫли го отъ леглото и, безъ да му дадѫтъ хубаво да се облѣче, завели го пѣши въ конака. [2] Оттамъ, като му извѣстили заповѣдьта на валията, моментално го натоварили на единъ самаренъ конь и го пратили подъ конвой въ Битоля.
До колко били оскърбени отъ тая случка българитѣ въ Охридъ, не може да се изкаже. Всички тичали съ сълзи на очи да изпращатъ високопрѣосвещения Генадия и да му цѣлуватъ светата десница. Тои сѫщо съ сълзи благославялъ и съвѣтвалъ, да не се кахърѭтъ, защото рано или късно гръцкитѣ клевети щѣли да изчезнѫтъ и правдата щѣла да надвие. Между другото, за успокоение на народа, по гръцки прибавялъ:
1. Гл. в. Турция, бр. 4, 1871 год.
2. Казвать, че съ нощна антерия и съ нощна шапка билъ горкия старецъ, когато го водили на сарая.
668
ὁ ὑπομείνας μέχρι τέλους, σωϑήσεται (той, който прѣтърпи докрай, ще се спаси).
Ето какъ доблестниятъ Мелети си отмъщавалъ, а пъкъ нашиятъ народъ съ какви хора ималъ работа!
Валията въ Битоля, като изслушалъ отъ Генадия, че той отишелъ въ Охридъ по заповѣдь на Свет. Бълг. Синодъ, за да извърши нѣкои църковни нужди на българитѣ, освободилъ го и му запрѣтилъ да се връща назадъ, защото това не искалъ гръцкия владика Мелетиосъ ефенди.
* * *
Ако гъркоманитѣ въ Охридъ начело съ Мелетия се стараели да пакостѭтъ на народа съ клевета и съ прѣдателства, той пъкъ, народътъ, имъ отплащалъ съ страшна умраза и прѣзрѣние. Това послѣдното напослѣдъкъ до такава степень се увеличило, щото нашиятъ народъ пожелалъ да прѣкрати всѣкое сношение съ събратята си гъркомани охридчани. По тая причина тѣ рѣшили да произнесѫтъ публично проклятие върху оноговъ, който би си позволилъ да говори или пъкъ да има вземанье-даванье съ когото и да бѫде отъ гъркоманитѣ. Това се уредило да се прочете на 27. юли 1871. год. въ съборната черква св. Климентъ на деня, когато е праздникътъ на храма. Пърличевъ билъ поканенъ да държи рѣчъ прѣди афоризмото и да разясни на народа причинитѣ на тая крайна мѣрка на общината. Тѣ били главно гоненията на Мелетия и прѣдателствата на гъркоманитѣ. Наистина, на 27. юли (тоя день става моноклисия) въ присѫтствието на цѣлия народъ Пърличевъ държалъ рѣчь, а попъ Георги Бѫндевъ отъ св. Царски врата прочелъ проклятието. Неговото съдържание горѣ-долу било слѣдното: „тъй като ние българитѣ отъ гр. Охридъ припознаваме за глава нашата бълг. православна черква, а пъкъ нѣколкома наши събратя, при всичко че три пѫти бѣхѫ поканени да се присъединѭтъ съ насъ, се стараѭтъ по всѣкакъвъ начинъ да прѣчѫтъ на напрѣдъка, като си позволяватъ още и клевети и прѣдателства, то се намѣри за цѣлесъобразно съ общо съгласие и съ клетва прѣдъ лицето на светаго Климента всѣкой да се откаже отъ тѣхъ, да не говори съ тѣхъ, да не имъ продава нищо и нищо да не купува отъ тѣхъ, и да не влиза въ никакви роднински връзки съ тѣхъ чрѣзъ даванье тѣмъ или взиманье отъ тѣхъ моми и жени. Който не устои на всичко това, проклетъ да бѫде отъ Бога и отъ народа, прѣзрѣнъ да бѫде отъ всѣкиго и безчестенъ да бѫде за всѣкога!”
Лошо било положението на гъркоманитѣ слѣдъ това народно афоризмо (проклятие). Всѣкой бѣгалъ отъ тѣхъ като отъ заразителни хора; дукянджиитѣ не имъ продавали нищо, фурнаджиитѣ не имъ печели хлѣбъ, отъ кѫщитѣ били изпѫждани, по пѫтищата имъ се смѣели и пр. Били принудени да се обърнѫтъ къмъ властьта, но и тя какво е могла да направи? Ако туй не бѣ се развалило за скоро, всичкитѣ гъркомани щѣли да бѫдѫтъ принудени да се откажѫтъ отъ Мелетия, защото нѣмало за кого да омѫжватъ дъщеритѣ си. Но, за жаль, това нетраяло дълго врѣме и пакъ нашитѣ го нарушили. Причина били трима само
669
(на които нѣма да споменѫ имената), които взели дъщери отъ хора, които и днесъ сѫ гъркомани. По такъвъ начинъ се развалило това проклятие, и на гъркоманитѣ се дало възможность пакъ да си останѫтъ такива.
Има да се чудѫтъ хората, които прочетѫтъ тази история на възражданьето въ гр. Охридъ. Ще се чудѭтъ не толкова на постоянството на народа, колкото на клеветитѣ и на кознодѣйствията на Мелетия. Мнозина, може би, ще се осъмнѭтъ въ истинностьта на всичко описано, но ние ги увѣряваме, че по-малко е писано, отколкото би трѣбвало да се пише. Ако извѣстимъ, какъ Мелети принуждавалъ населението въ Крушово да му дава махзари, че е харенъ, [1] ако извѣстимъ, какъ той въ Рѣсенъ „като бѣсенъ вълкъ” разпѫдилъ учителитѣ въ бълг. училища и ги билъ чрѣзъ ясакчиитѣ и своерѫчно [2] и какъ тамъ въ съгласие съ единъ арнаутинъ грабнѫлъ благодарителнитѣ писма до Султана по случай благополучното разрѣшение на църковния въпросъ, [3] ако извѣстимъ всичко това, казваме, отвлѣкло би ни много надалече; но ние прѣмълчаваме работитѣ, които не сѫ станѫли въ Охридъ, а говоримъ само за това, което прѣдъ очитѣ на охридчани се е вършило. Думата ни е за клеветата която направилъ Мелети прѣзъ 1872. год. Тя се състои въ слѣдното: извѣстилъ на властьта, че българитѣ сѫ бунтовници и че тѣ се молили постоянно въ черквитѣ за здравьето на руския царь. Ако тя, властьта, вземе черковнитѣ имъ книги и ги разгърне, ще се увѣри въ истината. Наистина, правителството вдигнѫло книгитѣ отъ църквитѣ Герекомия и Каменско и намѣрило въ молитвитѣ, гдѣ се споменува името на руския царь. По поводъ на това арестували свещеницитѣ п. Анастаса Гаврииловъ, н п. Якима Маленковъ и епитропитѣ на черквитѣ Манета Миле Даскаловъ и Ангела Яневъ Марковъ. Тѣ увѣрявали каймакамина, че всичко това е клевета и че това не се чете въ черквитѣ никога. Ако името на руския царь се споменува въ тѣхъ, то е, защото книгитѣ сѫ печатани въ Русия; но че тия книги сѫ безврѣдни, доста е да се докаже отъ това, гдѣто царската цензура въ цариградъ ги е пропустнѫла въ държавата. Но „кой ти чете ферманъ въ орманъ?” [4] Двама лъжесвидѣтели свещеници-гъркомани подтвърдили клеветата на Мелетия, и нещастнитѣ изведнажъ вързани и подъ конвой ги проводили въ Битоля. Оттамъ по сѫщия начинъ право въ знаменитото солунско Канлѫ-куле. [5]
Нѣмало, може би, да се върнѫтъ горкитѣ отъ заточение, ако охридчани не били енергични и дѣятелни въ онова врѣме. Изведнажъ разиграли телеграми между Охридъ, Битоля, Солунъ, Цариградъ. Благодарение на всичко това били спрѣни въ Солунъ, правителството се увѣрило въ невинностьта имъ и слѣдъ нѣколко мѣсеци ги освободило отъ затвора.
1. Вж. в. „Македония,” 69 год. бр. 51.
2. Вж. в. „М.,” 67 год. бр. 46.
3. Вж. в. „Право,” 1870 год. бр. 6.
4. Пословица; въ Охридъ каматъ: „коі ти́ пеіт фéрман в óрман!”
5. Тая кула сега се нарича Беязъ-куле. Прѣди нѣколко години нѣкои европейски консули обърнѫли вниманието на турското правителство върху старото и грозно название Канлѫ-куле (кървава куда) на тая кула, и то я побѣли и заповѣда да я наричатъ Беасъ-куле (бѣла-кула). До тогава бѣше червена и само съ вънкашностьта си вдъхваше ужасъ на хората.
670
Всичко това Мелети го правелъ, за да може по единъ или другъ начинъ да грабне една черква отъ българитѣ въ Охридъ. Нему му се додѣяло вече да се черкува въ кѫщата на попъ Масина. Цѣли 4—5 години не билъ влѣзълъ нито въ една черква въ Охридъ. Тая 1872. г. той намислилъ по какъвъ и да е начинъ да служи на Рождество въ една отъ черквитѣ. Искалъ да употрѣби насилие въ Охридъ, но се увѣрилъ, че нѣма евтино да му излѣзе това, и за туй рѣшилъ да изпълни плана си въ Струга. Наистина, заобиколенъ съ нѣколко десетки жандарми, влѣзълъ на сила въ черквата и тъкмо тогава, когато се започнѫла вече службата. Двамата гъркомански свещеника заедно съ архиерея си почнѫли да бутатъ и да пѫдѫтъ българскитѣ попове. Като се грабили па прѣстола по такъвъ начинъ, бутнѫли св. потиръ и излѣли св. тайни. Но това ни най-малко не смутило високопрѣосвещения да тури плана си въ дѣйствие. Той, наистина, изпѫдилъ българскитѣ попове и почнѫлъ самъ да служи.
Народътъ се въздържалъ да се намѣси, макаръ и да мислилъ съ зѫби да разкѫса насилницитѣ: вѫтрѣ въ черквата били жандармитѣ.
Мелети криво-лѣво прослужилъ и още веднажъ не се върнѫлъ вече. Това му било послѣдно влизанье въ Стружката черква.
Много хора останѫли непричестени тоя день.
Ето какви били геройствата на Мелетия.
Слѣдъ отказваньето на народа отъ патриаршията и отъ Мелетия, 17-тѣ гъркомански сѣмейства останѫли безъ черква. Всичкитѣ черкви, естествено, прѣминѫли въ рѫцѣтѣ на българитѣ. Мелети съ своитѣ привърженици, като нѣмалъ, гдѣ да се черкува, направилъ единъ параклисъ въ кѫщата на попъ Масина и тамъ се молелъ на своя богъ на кознитѣ, прѣдателствата и интригитѣ. Но той и „народътъ му” не били доволни отъ това. Тѣ искали на разположението си черква; а това май лесно не можело да се придобие, защото били пръснѫти по единъ по двама въ всѣкоя махала. За това тѣ се отнесли до властьта и направо, и чрѣзъ св. патриаршия. Властьта, както всѣкога тъй и тогава, искала да имъ помогне, но не знаела какъ, защото нѣмало основание, нѣмало опора. Годинитѣ минавали, а Мелети и „народътъ му” все били безъ черква и продължавали да се черкуватъ въ една стая на поменѫтия вече свещеникъ Масина. Прѣзъ 1872. г. той пакъ подигнѫлъ въпроса за черква прѣдъ властьта, ама все пакъ залудо. Властьта употрѣбявала всевъзможни усилия да имъ се даде черква, но народътъ не склонявалъ, защото нѣмали право отцѣпившитѣ се отъ него братя. Прѣзъ сѫщата тази година, като не можалъ Мелети, макаръ и на сила, да грабне една черква нито въ Охридъ, нито въ Струга, той, отчаянъ и засраменъ, се отдѣлилъ отъ Охридъ и отишелъ да живѣе въ св. Наумъ, Рѣсенъ и другадѣ по епархията. Митрополията му управявалъ внукътъ му попъ Антонаки. Този човѣкъ, съ черна душа и съ пъклени иаклонности, мислелъ вѣчно да пакости на народа. Той съ гордость се хвалелъ прѣдъ всѣкого, че всичкитѣ 10,000 т. л., които събралъ чичко му отъ епар-
671
хията, щѣлъ да ги изхарчи, ала все пакъ щѣли да останѫтъ въ Охридъ. Но и за него настанѫлъ конецъ. Кѫдѣ половината на 1873. г. се разболѣлъ отъ лоша болѣсть и умрѣлъ въ правителствениа домъ. [1] Българитѣ направили отстѫпка, отворили вратата на съборната черква и го погребали съ приличие, при всичко че той билъ врагъ на народа и на българщината. Това много раздразнило Мелетия. Защо единъ православенъ христианинъ да бѫде погребенъ въ черква на схизматици, а тѣ да си нѣматъ никаква?! По поводъ на това пакъ подигнѫлъ въпроса за черква чрѣзъ самата патриаршия. Най-сетнѣ се досадило на В. Порта, и тя издала емирнаме до охридския каймакаминъ, да даде черква на гъркоманитѣ по какъвто и да е начинъ. Това емирнаме, прѣди да дойде, тайно се изгубило; [2] тогава патриаршията се обърнѫла за друго, получила и го прѣпратила въ Охридъ, а това пристигнѫло въ началото на 1874. г. Сега се започнѫли най-голѣмитѣ насилия на каймакамина за черква. Той заплашвалъ общината и члѣноветѣ ѝ съ заточение, ако не се съгласѭтъ да дадѫтъ поне една черква на владиката. Тѣ отговаряли, че черквитѣ сѫ отъ народа, и народътъ може да ги дава. Така или иначе, той се разпоредилъ единъ день прѣзъ м. мартъ да отидѫтъ при него десетина „созъ анлая,” съ които да поговори по тоя въпросъ. Събрали се около 40 мина, но, дори да отидѫтъ до хюкюмата, останѫли само слѣднитѣ десеть души: п. Василъ Касаповъ, п. Анастасъ Гавриловъ, Петъръ Огненъ, Григоръ Бояджия, Коста Размовъ, Илия Чобановъ, Ангелъ Спространовъ, Тасе Сапунджия, Якимъ Тримчевъ и Коля Сионъ. Вчасъ като се появим до конака, обиколили ги десеть души жандарми и ги внесли прѣдъ лицето на каймакамина. — „Нима вие не знаете, че имамъ власть да ви затвортѭ, да ви заточѫ и да направѭ съ васъ, каквото искамъ? Менъ ми е заповѣдано да дамъ една черква на владиката, ще се съгласите ли да дадете, или не?”
— Ефендимъ! ние сме царски хора и черквитѣ сѫ царски! Вие можете, каквото искате да правите. Ние не можемъ да изпѫдимъ единъ попъ отъ енорията му за хатъра на двама погърчени българи. Той се рѫкоположилъ за нея и трѣбва до смърть да живѣе въ нея. Ако ние прѣдадемъ черквата му и го изпѫдимъ на улицата, тогава съ какво ще живѣе той?
— Ама вие забравяте, че могѫ да ви проводѭ всичкитѣ на заточение и да строшѫ вратата на която черква искамъ?! Дайте ги ключеветѣ на св. Климентъ!...
— Ключеветѣ сѫ въ рѫцѣтѣ на народа, и вие можете, каквото искате да правите. Правдата е на наша страна и съ името на Н. И. В. Султана ние не се боимъ отъ нищо и никакво.
1. Той живѣелъ въ конака, защото никой не му давалъ кѫща като на прѣзрѣнъ човѣкъ.
2. Това емирнаме въ съгласие съ пощалиона го откраднѫлъ единъ младежъ-българинъ. Ние не искаме да му споменемъ името, защото съ неблагоразумната си постѫпка не направилъ друго, освѣнъ накаралъ водителитѣ да трошѫтъ пари и смалъ не пострадали нѣкои отъ тѣхъ. Мелети протестиралъ за кражбата, пощалионътъ билъ даденъ подъ сѫдъ и откаранъ въ Битоля, а водителитѣ, за да не ги издаде, били принудени да му плащатъ всѣки день по бѣла меджидия и да му хранѭтъ сѣмейството. Слѣдъ нѣколко врѣме съ рушветъ се запотушилъ въпросътъ и по такъвъ начинъ се отървали.
672
— Вънъ, . . . . . . . леръ!
Слѣдъ тоя остъръ и сериозенъ разговоръ Мелети убѣждавалъ каймакамина на сила да влѣзе и да грабне съборната черква св. Климентъ. И наистина, пръснѫло се слухъ, че Мелети съ сто души войници ще дойде и ще грабне училищата и черквата. Това било на 22. мартъ. Народътъ почнѫлъ да се трупа отвсѣкѫдѣ. Жени заобиколили пѫтнитѣ врата на св. Климентъ. Дѣца, мѫжье се изпокачили по зидоветѣ на градината. Толкова свѣтъ се събралъ, щото игла нѣмало кѫдѣ да падне. Всички плачели и се питали: „какъ е възможно черквата на светаго архиепископа Климента на сила да се вземе отъ рѫцѣтѣ на народа?!” Кѫдѣ пладнѣ пристигнѫлъ, единъ юзбашия съ сто души низами, но не можелъ да си пробие пѫть прѣзъ навалицата. Женитѣ плетъ били направили прѣдъ вратата. Мелети билъ заобиколенъ отъ жандарми и войници. Юзбашията, за да отвори пѫть, почнѫлъ да бие съ една сопа, която държадъ въ рѫка. Тогава една юначна жена — Йованица Филдишова се спуснѫла къмъ него, грабнѫла му сопата, изфърлила я надъ съсѣдскитѣ кѫщя и викала съ сълзи на очитѣ: „ние ризитѣ отъ гърба и обецитѣ отъ ушитѣ сме си продали за тая черква, а ти си дошелъ на сила да ни я грабишъ?!”... Тогава той заповѣдалъ на войницитѣ да се заловѭтъ за орѫжие и наистина около десетина жени били ранени съ щиковетѣ. Страшна олелия настанѫла! Слѣдъ като се пролѣла невинна кръвь на жени-христианки, Мелети влѣзълъ въ притвора на черквата. Ключеветѣ били у епитропа Йована Симончевъ. Но тъй като него го нѣмало, Мелети се разпоредилъ да повикатъ Демира (циганинъ-ковачъ), да отключи черквата съ инструментитѣ си. И той не можалъ да направи това, защото вѫтрѣ била калугерицата Ефимия и затваряла отвѫтрѣ. Тогава счупили желѣзата на единъ прозорецъ, влѣзли вѫтрѣ, избили всрѣдъ черква нещастната Ефимия и завладѣли черквата заедно съ училищата. 450 мало-възрастни дѣца почнѫли да се скитатъ по улицитѣ, да се биѭтъ, дрехитѣ да си дерѫтъ, обувкитѣ да си губѭтъ, главитѣ да си цѣпѭтъ, уроцитѣ да си губѭтъ изъ паметьта. [1] Тѣ отивали всѣкой день прѣдъ хюкюмата и викали: „дайте ни училищата! защо ни грабнѫхте училищата!”... А Мелети пъкъ една часть отъ тѣхъ направилъ за своя митрополия, въ другата се помѣстили нѣколкото гъркомански ученици, и мислелъ той вѣчно да се разполага съ тая светиня на бълг. народъ.
Слѣдъ извършваньето на това светотатство общинаритѣ и водителитѣ на народа не можели да стоѭтъ съ скръстени рѫцѣ и да гледатъ равнодушно. Тѣ вчасъ направили една телеграма до садразама въ Цариградъ и му извѣстили всичко подробно. Тѣ споменѫли за насилията на каймакамина, за раненитѣ жени, за скитаньето на ученицитѣ и за беззаконията на Мелети. Най-послѣ молили, часъ по-скоро да имъ се повърне черквата. Тая телеграма костувала около 15 т. л. Проводили въ сѫщото врѣме прошение и до валията въ Битоля. Тѣ били подпечатани отъ всичкитѣ
1. Вж. в. Вѣкъ, бр. 20. 1874 год.
673
махаленски печати и подписани отъ свещеницитѣ, отъ аазитѣ и отъ мухтаритѣ на махалитѣ. Вслѣдствие тая телеграма дошелъ нарочно въ Охридъ Битолския валия, за да изслѣдва на мѣстото работата. Повикалъ Мелетия, повикалъ и общинаритѣ и, слѣдъ като ги разпиталъ, далъ имъ надежда, че слѣдъ пристиганъето на българския митрополитъ въ Охридъ, черквата и училищата ще имъ бѫдѫтъ прѣдадени.
Тогава ставали голѣми приготовления за посрѣщаньето на първия бълг. митрополитъ Натанаила. Той тръгнѫлъ на 6. априлъ, 1874. год. отъ Цариградъ и пристигнѫлъ въ Охридъ кѫдѣ половината на тоя мѣсецъ. За неговото посрѣщанье ще говоримъ особено въ тази кратка история, но сега нека продължимъ разказа за черквитѣ. Щомъ като взелъ управлението на епархията дѣдо Натанаилъ, първата грижа му била да се залови за черквата св. Климентъ и за училищата. Той съ нови махзари и писма проводилъ Ангела Спространовъ бързо въ екзархията, за да разясни какъ стои работата и въ сѫщото врѣме пакъ се телеграфирало на садразама въ Цариградъ и до валията въ Битоля. По поводъ на това още веднажъ билъ проводенъ въ Охридъ послѣдния, за да изслѣдва пакъ работата. Тогава Н. В. П. Натанаилъ му поднесълъ прошение заедно съ всичкитѣ първенци въ Охридъ и съ всичкитѣ 400—500 ученици отъ училищата. Валията се вѫрнѫлъ назадъ и слѣдъ една седмица дошелъ пакъ по заповѣдь на Високата Порта, за да прѣдаде черквата на българския митрополитъ. Наистина, възнаграденъ прѣдварително прѣскѫпо за трудоветѣ, дошелъ, арестувалъ за една вечерь Мелетия, заповѣдалъ на десеть души жандарми да изпразнѭтъ митрополията му и прѣдалъ черквата на народа. [1]
Не е нужно да се описва тържеството, което стаиѫло слѣдъ прѣвзиманьето на черквата.
Слѣдъ всичко това гъркоманитѣ пакъ останѫли безъ черква. Но благоразумниятъ дѣдо Натанаилъ, за да умири духоветѣ и да задоволи правителството, убѣдилъ гражданитѣ да имъ дадѫтъ една черква. Тѣ го послушали и имъ отстѫпили черквата св. Врачи, която и днесъ е гъркоманска; а враченци пъкъ почнѫли да се черкуватъ въ св. Климентъ.
* * *
Първата грижа на българитѣ въ Охридъ слѣдъ отказваньето отъ патриаршията била да присвоѭтъ манастира св. Наумъ — тая светиня на цѣлия български народъ, а не само на охридчани. Наистина, тѣ го
1. Баща ми разказва, толкова била бърза работата, щото той въ три дена отишелъ отъ Охридъ до Цариградъ. Маршрутътъ му билъ такъвъ: Охридъ—Битоля, Битоля—Владово, Владово—Солунъ; сѫщия день се качва на параходъ и четвъртия день зараньта пристигнѫлъ въ Цариградъ. Слѣдъ като прѣдалъ писмата и порѫчкитѣ, се спрѣлъ въ „Ягджи-хани.” Подиръ нѣколко дена получилъ слѣдната телеграма: „Ягджи-хани, Ангелъ Спространъ, свети Климентъ клисеси булгаръ деспоти Натанаила теслимъ олунду.” Изведнажъ се отправилъ съ Ивана Манговъ въ екзархията и прѣдалъ телеграмата на терджуманина да я прочете. Антимъ си почивалъ. Щомъ чулъ, какво се чете вънъ, скокнѫлъ съ разрошени коси и взелъ съ радость телеграмата. — „Защо мене по-скоро не извѣстяватъ?” попиталъ той. — „Ваше Блаженство, Вие сте официално лице и за туй не побързали Вамъ да извѣстѭтъ телеграфически. Вие очаквайте подробности съ пощата и писмено.” Наистина, тъй станѫло.
674
придобили и поставили за настоятели Гр. Паунчевъ и П. Огненовъ, а за икономь пакъ сѫщия, който билъ и по-прѣди, Андроника Зарчевъ. Колко се излъгали българитѣ, гдѣто оставили да бѫде въ настоятелството и Зарчевъ! Цѣли три и половина години билъ манастирътъ въ рѫцѣтѣ на нашия народъ. Прѣзъ това врѣме настоятелитѣ се съгласили да изплатѭтъ дълговетѣ на манастира и, за да не плащатъ огромни лихви на беговетѣ въ Старово и Поградецъ, тѣ дигнѫли 500 л. т. отъ Евстатия Стамовъ (родомъ отъ Охридъ и прѣселенъ въ Битоля), богаташъ и дѣецъ по възражданьето, съ 10% лихва на свое име и ги дали кѫдѣто трѣбвало. Освѣнъ тая огромна сума манастирътъ още много дължалъ, но благодарение на щедритѣ подаръци на народа, всичко се изплатило въ едно кратко врѣме. Освѣнъ това и манастирътъ продължавалъ да внася по 3000 гр. за поддържанье училищата въ Охридъ, тъй като нѣкога тоя манастиръ, при купуваньето на чифлика Любанишча, дигнѫлъ отъ училищната каса 300 л. т., та сега останѫло обичай да се плаща всѣкоя година лихвата на тие пари. Отъ 1869. год. та до 1873. всичко вървѣло по редъ, и народътъ радостенъ и веселъ отивалъ на 20. юни и празднувалъ деня на светаго Наума. Тая година народътъ пожелалъ смѣтка отъ иконома А. Зарчевъ, тъй като той неимовѣрно разбогатявалъ. Явно било, че той злоупотрѣбявалъ съ манастирскитѣ имущества. За да избѣгне това, той прѣдалъ манастирскитѣ ключове на Мелетия. Мелети пъкъ това и чакалъ. Той вчасъ ги приелъ и подигнѫлъ сѫдъ направо и чрѣзъ партиаршията противъ претенциитѣ на българитѣ. Гъркоманитѣ се опирали на това, че манастирътъ билъ ставропигиаленъ; слѣдователно съ него може да се разпорежда само митрополитътъ или пъкъ патриаршията. Народътъ пъкъ доказвалъ, че манастирътъ не е ставропигиаленъ, а е енориатски, че въ него се черкуватъ двѣ села — Любанишча и Търпейца и тамъ кръщаватъ, вѣнчаватъ и погрѣбяватъ. Огромни суми се изразходвали по телеграми и прошения до В. Порта. По поводъ на това било заповѣдано на Битолския мутесарифъ да дойде на праздника въ манастира и тамъ да изслѣдва работата. Наистина, на 20. юни 1873. г. 7000 души народъ се скиталъ около манастира, цѣлували зидоветѣ и вратата на черквата, безъ да можели да се поклонѭтъ прѣдъ светитѣ мощи на св. Наума. Тѣ доказвали на мутесарифа и устно и писмено, че манастирътъ е народенъ и че въ него нѣма нито единъ монахъ освѣнъ свещеникътъ, който служи на любанишчани и търпейчани, а той ги заставялъ на сила да идѫтъ да се поклонѫтъ на Мелетия, ако искатъ да бѫде отворена черквата. Докачилъ се народътъ и викалъ: „да живѣѭтъ българитѣ” и сѫщия день си разотишли, безъ да стоѭтъ нѣколко дена, както други години. [1]
Какви клевети употрѣбилъ Мелети за да задържи манастира, никому не е извѣстно; но че правителството се увѣрило, че манастирътъ не е ставропигиаленъ, а енориятски, не искало никакво съмнѣние.
1. Вж. в. „Право,” 1873 год. бр. 30.
675
И днесъ петима гъркомани се разполагатъ съ тая светиня на бълг. народъ. Зарадъ нея се съсипа П. Огненъ, тъй като дигнѫтитѣ пари отъ Евст. Стамовъ, останѫха върху неговия гръбъ. И сега наслѣдницитѣ на покойния пазѭтъ записитѣ и пълномощията, ала каква полза отъ това...
* * *
Вчасъ слѣдъ основаваньето на св. бълг. екзархия църковната община въ Охридъ извѣстила по цѣлата епархия, че трѣбва да се ходатайствува чрѣзъ нея за митрополитъ на охридския архиепископски св. Климентовъ прѣстолъ. Отвсѣкѫдѣ се получили сума удобрителни писма. Тогава се взели мѣрки и се съставилъ новъ махзаръ отъ страна на цѣлата епархия и нови пълномощия до Негово Блаженство, за да ходатайствува прѣдъ В. Порта за митрополитъ въ Охридъ. Тоя махзаръ и тие пълномощия, слѣдъ като обиколили Охридъ, цѣло Охридско, Струшко, Рѣсенско, Крушовско и Желѣзничка-Рѣка, проводили ги чрѣзъ народния прѣдставитель въ Цариградъ до св. бълг. екзархия. Тя подкачила да ходатайствува, но тъй като Охридъ съвпадалъ въ спорнитѣ епархии, то, на основание чл. 10. отъ царския ферманъ, трѣбвало да се разпита (истилямъ) населението. Разгласили по цѣлата околия, че ще става истилямъ и се опрѣдѣлилъ денятъ, въ който да се явѭтъ и граждани, и селяни и да засвидѣтелствуватъ прѣдъ властьта съ прошения въ рѫцѣ, кое вѣдомство за напрѣдъ ще припознаватъ — гръцката патриаршия ли, или пъкъ бълг. екзархия. Тогава общината голѣми прѣдварителни мѣрки взела за да подготви населението. Цѣлъ мѣсецъ Пърличевъ, Я. Сапунджиевъ, и Н. Спространовъ приготовявали прошения. Послѣдниятъ още изпълнявалъ и длъжностьта на терджуманинъ въ хюкюмата между селянитѣ и властьта. Други пъкъ стоели по пѫтищата вънъ отъ града и подканяли селянитѣ въ врѣменно приготвения ханъ въ кѫщата на Гьорше Мустревъ, кѫдѣто да сѣдѫтъ и да се хранѭтъ безплатно, дори да се прѣдставѭтъ прѣдъ каймакамина. Трети пъкъ, които имали повече влияние върху селянитѣ, като Илия Чобанъ, Ангелъ Спространъ, Огненъ и др. а отъ Струга Георги Чакаръ и Янкула Матевъ Голобовъ, цѣлъ мѣсецъ обикаляли по селата и агитирали помежду селянитѣ, убѣждавали ги и ги учели да гласуватъ за екзархията, а не за патриаршията. Вснчко това възлѣзло на повече отъ сто т. лири, но кой жалелъ въ онова врѣме пари, енергия и сили? Така подготвено населението, захванѫло да се явява прѣдъ властьта. Първо почнѫли да изпитватъ гражданитѣ махала по махала, а послѣ и селянитѣ. Всички се отказали и влашкитѣ махали даже прѣдъ лицето на самаго Мелетия, а изключение направили само ония, що ги споменѫхме и по-горѣ. Отъ селата останѫли подъ вѣдомството на патриаршията само двѣтѣ влашки села Долна и Горна Бѣлица и българскитѣ — Подгорци и Любанишча. Но тѣ нищо не можели да попрѣчѫтъ, за да излѣзе населението повече отъ 2/3 споредъ чл. 10 отъ фермана. Резултатътъ на това изпитванье се извѣстилъ въ Цариградъ и на това основание билъ издаденъ бератътъ на Н. В. П. Натанаила за охридо-прѣспански митрополитъ.
676
Натанаилъ Зографски билъ рѫкоположенъ за охридски митрополитъ на 24. септември 1872. год. Неговото рѫкополаганье станѫло доста тържествено въ Цариградъ. Забѣлѣжителни сѫ думитѣ на архимандрита Мелетия отъ сѫщата обитель, изказани въ словото му по тоя случай: „рѣчената Зографска обитель, светителю, казалъ той, отъ като духовно Ви отхрани, днесь като благовонна жертва Ви дава на народа си въ замѣна на онова сокровище, което тя пази въ себе си — прахътъ на послѣдния Охридский патриахъ Арсения, когото противницитѣ тамъ били заточили, безъ да знаѭтъ что правятъ съ това. Чудни съвпадениа, дивни дѣлата на Божия промисълъ!” [1] Наистина, чудни съвпадения и дивни дѣла на Божия Промисълъ! Зографскиятъ манастиръ погълнѫ праха на послѣдния охридски патриархъ и въ замѣна на това тъкмо слѣдъ сто и нѣколко години ни даде първия бълг. митрополитъ.
Повече отъ една година се изминѫло, дури се издалъ царскиятъ бератъ на Натанаила. Това станѫло на 25. мартъ 1874. год. Народътъ билъ прѣмного ускърбенъ по случай грабваньето на съборната черква на 22. мартъ сѫщата година отъ Мелетия, когато чулъ радостната вѣсть, че многоочаквания бератъ е врѫченъ вече на дѣда Натанаила. Изведнажъ той, народътъ, билъ повиканъ и му се прочело телеграфическото извѣстие отъ екзархията. Въ най-близката недѣля станѫло едночерквие и се отслужило молебенъ за здравьето на Н. И. В. Султана и се разпратили извѣстия по цѣлата епархия, за да направитъ сѫщото. Отъ тоя день се започнѫли усилени приготовления за посрѣщанье на Н. Високопрѣосвещенство.
Дѣдо Натанаилъ тръгнѫлъ отъ Цариградъ за епархията си на 6. априли. Сѫщия день по телеграфа се извѣстило въ Охридъ за неговото тръгванье. Охридската община пъкъ отъ своя страна извѣстила по цѣлата епархия. Приготовления за посрѣщаньето се почнѫли още по-прѣди. Отъ тоя день нетърпѣнието и ентусиазъмътъ все повече и повече обхващало населението. Всички се приготовявали за едно голѣмо тържкество, за единъ великъ праздникъ. Каква радость, какво възхищение било изписано по лицата на хората! Всичко се размърдало и раздвижило. Бащитѣ носели отъ чаршията бѣли платове, за да ошиѭтъ на дъщеритѣ и на дѣцата бѣли дрехи. Майкитѣ ги шиели и не можели да пристигнѫтъ. Момичетата събирали цвѣтя, виели китки и пѣсни пѣели. Дѣцата, подъ рѫководство на Пърличевъ, учели новата пѣсень „Бога Вишнаго да славимъ”..., съчинена нарочно за прѣдъ архипастира, [2]
1. Вж. в. „Право”, 1872 год., бр. бр. 29 и 31.
2. За любопитство на читателитѣ привождаме я тука и самата пѣсень:
|
Бога Вишнаго да славимъ, И честитаго Царя. И со радость да посрѣщнемъ Добраго ни пастиря.
Како прѣжде Богомъ пратенъ Моисей за Израилъ Така сега царемъ пратенъ Пастиръ нашъ Натанаилъ.
Окаянному народу Врата рая отворилъ Горки солзи стогодишни Во веселйе прѣтворилъ.
Сега коски миросани Патрика Арсения Веселятся болгарскаго Ради воскресения. |
Добръ ни си дошолъ, отче, Слава намъ и лѣпота! Посѣтилъ си народъ скърбенъ, Що лежале во темнота.
Ни си радвалъ твоя радость Да би Вишний умножилъ! И отъ наши дни и лѣта На твоитѣ приложилъ.
Наши дрехи великденски Прѣдъ тебе би послали, Но намъ пастири лъжовни Дрехи неоставили.
Прѣдъ стѫпки твои, владико, Цвѣтя да би послали, о подъ звѣрско имъ движенйе Цвѣтя намъ увѣхнѫли . . . . . . |
677
Всичко това се приготовявало съ трѣскава бързина. Страшно движение се забѣлѣзвало навсѣкѫдѣ. Мнозина отишли да го посрѣщнѫтъ въ Солунъ, въ Воденъ и въ Острово. Особена депутация го чакала въ Битоля, за да го поздрави отъ страна на охридскитѣ граждани и на всичкитѣ епархиоти. Най-вече народътъ се готвелъ да го посрѣщне въ полето близо до Охридъ. Посрѣщаньето на дѣда Натанаила било тържество за всичкитѣ българи въ Македония. Това се започнѫло отъ Солунъ и, кѫдѣто минелъ, все многочисленъ народъ го посрѣщалъ съ пѣсни и хваления, привѣтствувалъ го съ добрѣ дошелъ и радостно го изпращалъ. Неговото посрѣщанье не можело съ нищо друго да се сравни освѣнъ съ славното влизанье на Спасителя въ Иерусалимъ. Всички обсипвали първия наслѣдникъ на Арсения съ цвѣтя и съ зелени клонове, а селянитѣ пъкъ сѣчѣли цѣли разцъвтѣли вѣйки отъ дърветата и ги фърляли подъ краката на коня му. Колко сълзи, колко радостни възклицания изъ сърцата на българитѣ! . . „Хвала Тебѣ, Господи, хвала Тебѣ! че погледнѫ и на клетитѣ погазени бугари!” И самъ дѣдо Натанаилъ, като виждалъ тоя ентусиазъмъ въ населението, тая радость искренна и задушевна, плачелъ и бисерни сълзи се ронели по бѣлата му брада. Пъкъ и можелъ ли човѣкъ да не поплаче, като виждалъ, какъ единъ цѣлъ народъ тържествувалъ за побѣдата отъ една 20 годишна постоянна и неуморима борба! Наистина скѫпо костува тя на Охридъ (не е имало прѣдателство, което да се неоткупува съ огромни суми, давани за рушветъ и подкупъ) и вслѣдствие нея много сѣмейства се разорихѫ, но зарадъ туй тържеството било негово и враговетѣ паднѫли заедно съ всичкитѣ си кознодѣйства, клевети и прѣдателства. Впрочемъ нека дойдемъ на прѣдмета си.
Главно посрѣщаньето на Н. Високопрѣосвещенство се започнѫло отъ Острово. Тамъ излѣзли на прѣчекъ жителитѣ на 12 села, находещи се въ Леринската околия, но подъ вѣдомството на Охридската епархия. Тѣ всички съ кърстове и хоругви въ рѫцѣтѣ, посрѣщнѫли го, фърляли му китки цвѣтя и постилали пѫтя съ зелени клонища. Въ с. Вошчорани на 6 часа пѫть отъ Битоля се присъединили депутатитѣ отъ епархията, граждани отъ Охридъ, Рѣсенъ, Крушово, Прѣспа и много други придойдени отъ радость и всички на кони, и, така заобиколенъ, дѣдо Натанаилъ почнѫлъ да се приближава къмъ Битоля. Тя пъкъ цѣла била излѣзла напрѣчекъ. Четири часа пѫть отъ Битоля къмъ Восчорани билъ почернѣлъ и прѣставявалъ една многочислена армия, която като че излѣзла да се бие съ многочислепъ неприятель. Г-да Робеви били приготвили нарочно файтонъ за дѣда Натанаила и всички първенци съ
678
файтони и на конье го посрѣщнѫли близо до Восчорани. Оттамъ нататакъ колкото свитата пó се приближавала къмъ Битоля, толкова посрѣщачитѣ били по-много и по-много. Редоветѣ ставали все по-гѫсти и по-гѫсти и най-сетнѣ кѫдѣ кафенето Абди-паша до Битоля не било възможно да мине нито човѣкъ, нито конь, нито кола. Тукъ полицията усилила своята конница, разгонила народа, отворила пѫть, заобиколила файтона на Н. В. Прѣосвещенство, и стигнѫли до общината.
Дѣдо Натанаиль прѣстоялъ три дена въ Битоля, докато се прѣдстави на валията и на други голѣмци и докато му повърнели визита и тѣ, и послѣ на 15. априли рано тръгнѫлъ съ множество народъ за Рѣсенъ. Оттука пъкъ по цѣлия пѫть все се трупало народъ отъ близкитѣ села; рѣжели клонове и фърляли подъ краката на коня му. Особена честь направили на дѣда и на множеството селянитѣ отъ с. Цапари, 4 ч. далече отъ Битоля къмъ Рѣсенъ. Тѣ не само че го посрѣщнѫли тържествено, както навсѣкѫдѣ, но още и великолѣпенъ обѣдъ прѣдложили на архипастира си. Нѣма да говоримъ за посрѣщаньето въ Рѣсенъ. То било тоже тържествено. Всичко живо отъ Рѣсенско и Прѣспанско било се събрало въ Рѣсенското поле. Щомъ се задалъ архинастирътъ отъ Гьавато, всички скокнѫли на крака и се подигнѫло единъ шумъ, и вси изпускали радостни въсклицания.
Въ Рѣсенъ дѣдо Натанаилъ прѣстоялъ нея вечерь и на 16-и рано тръгнѫлъ за Охридъ. Проводили се нарочно трима гонци, за да извѣстѭтъ въ Охридъ, че той тръгнѫлъ и че скоро ще пристигне. 30,000 души народъ билъ скокнѫлъ да посрѣщне наслѣдника на Арсения. [1] Граждани и селяни били се слѣли въ едно. И турцитѣ съчувствували на това народно тържество, и тѣ били напустнѫли работитѣ, затворили училищата и излѣзли да посрѣщатъ. Който ималъ конь, отишелъ 3—4 часа надалече, а най-голѣмото множество било единъ часъ далече отъ града. Духовенството отъ града и отъ всичкитѣ села било разположено по пѫтя кѫдѣ Сушица. Всички облѣчени въ най-хубавитѣ одежди и между тѣхъ черковнитѣ знамена и кръстове. До тѣхъ ученицитѣ и ученичкитѣ, облѣчени само въ бѣло и прѣпасани прѣзъ рамената кръстомъ съ червени и зелени ленти. Тѣ, разположени на два реда, държали въ рѫцѣтѣ си китки цвѣтя. Навалицата нѣмала край. Слѣдъ обѣдъ кѫдѣ деветь часа по турски се показалъ дѣдо Натанаилъ възседнѫлъ на бѣлъ конь и обиколенъ съ стотини хора коняци. Билъ привѣтствуванъ тамъ отъ една ученичка съ добрѣ дошелъ, която му поднесла и хубавъ букетъ, а ученицитѣ му изпѣли горѣпоменѫтата вече пѣсень. Послѣ тръгнѫлъ съ духовенството и колкото приближавалъ къмъ града, толкова ставало невъзможно да се мине. По пѫтя се сипѣли цвѣтя върху главата на Н. В. Прѣосвещенство и той само на цвѣтя стѫпвалъ. Въ града изъ прозорцитѣ на кѫщята сѫщото ставало. Най-сетнѣ съ голѣми мѫки пристигнѫли въ великолѣпно украсената черква св. Никола (Герекомия) и тамъ отслужилъ
1. Вж. в. „Вѣкъ”, 1874 год.; бр. 17.
679
молебенъ и се изпѣла вечерната. Слѣдъ това дѣдо Натанаилъ и народътъ излѣзли на мегдана Сараище, и тамъ Пърличевъ държалъ прочувствена рѣчь, описалъ теглата на народа подъ игото на фанариотитѣ и поздравилъ народа съ освобождението отъ това духовно робство. Всички плакали отъ радость и умиление въ тоя день на днитѣ. Слѣдъ това и Натанаилъ отговорилъ, и народътъ, слѣдъ като му цѣлувалъ рака, си отишелъ. [1]
Така се извършило това тържество. Първата грижа слѣдъ дохожданьето на дѣда Натанаила била да се прѣдстави на мѣстнитѣ власти и да прѣдстави царския си ферманъ. Изведнажъ, още неотпочннѫлъ, повикалъ общинаритѣ, свѣщеницитѣ и първенцитѣ, прочелъ имъ екзархийското си назначение, прѣдставилъ имъ високия царски ферманъ и приелъ управлението на епархията. Слѣдъ това, придруженъ отъ всички, отишелъ въ конака да се прѣдстави на каймакамина. Послѣдниятъ го приелъ съ подобающата честь, благоговѣйно взелъ ферманътъ на султана, цѣлунѫлъ го, турилъ го на главата си и го прѣдалъ да снемѫтъ прѣписъ. Слѣдъ тая формалность Натанаилъ взелъ назадъ фермана си, и пакъ всички задружно се върнѫли въ митрополията.
Първитѣ нѣколко дена дѣдо Натанаилъ приемалъ свещеници и депутации отъ цѣлата епархия, които идѣли да му се прѣдставятъ. Разпитвалъ ги за положението на страната, за нуждитѣ на христианитѣ, за всичко. Първата грижа му е била, да се отнеме съборната черква св. Климентъ отъ рѫцѣтѣ на Мелетия. Какви мѣрки и какви срѣдства употрѣбилъ за това дѣдо Натанаилъ видѣхме по-горѣ.
Тъй като, когато обикалялъ дѣдо Натанаилъ по епархията, се чувствувало нужда отъ човѣкъ вѣщъ, способенъ и главно знающъ турския езикъ, за да го прѣдставява въ хюкюмата и да защищава интереситѣ на българитѣ, сѫщата година св. екзархия му проводила за протосингелъ нѣкого Дионисия, който знаелъ много добрѣ официалния езикъ. Той напустнѫлъ Охридъ сѫщо слѣдъ диганьето на Натанаила.
При всичко че охридчани сполучили въ борбата и най-сетнѣ се видѣли съ свой архипастиръ, но борбата още не била свършена. Въпросътъ за църквитѣ още се продължавалъ. Духоветѣ макаръ по-умирени, още не били утихнѫли. Трѣбвало умѣнието и тактичностьта на дѣда Натанаила, за да уреди всичко. При все че той се стараелъ да удовлетвори нѣкои нужди и на отцѣпившитѣ се братя начело съ Мелетия, като имъ далъ черква, тѣ пакъ не прѣставали да интригуватъ и да клеветѭтъ. Прѣзъ 1877. год. 20. августъ, вчасъ слѣдъ дигваньето на дѣда Натанаила, тѣ така наклеветили Стоянча Костовъ, секретаря му, щото властьта отъ трапезата си го дигва и, безъ да го арестува, праща го на
1. Посрѣщаньето на дѣда Натанаиля било цѣла демонстрация. То бѣ разтрѣвожило цѣлата екзархия начело съ първия екзархъ Антима. Послѣдниятъ почнѫлъ да мъмри А. Спространовъ, проводенъ въ Цариградъ вчасъ слѣдъ пристиганьето на Натанаила по въпроса за „св. Климентъ” и училищата. А. С. отговорилъ: „Ваше блаженство! никой не е виноватъ тука. Възможно ли бѣше слѣдъ толкова жертви и усилия народътъ да бѫде мъртавъ и равнодушенъ къмъ сполуката си? Цѣли сто години той не е видѣлъ свой архипастиръ, ето защо не можеше да се спре отъ да не се радва и весели!....”
680
заточение. Дѣдо Натанаилъ още не билъ пристигнѫлъ въ Цариградъ. Въ Солунъ узнава, че водѭтъ на заточение Стоянча, спрѣлъ се и почнѫлъ да ходатайствува прѣдъ валията, ако не е възможно да го освободи, да го проводи поне на по-добро мѣсто. Само за тая просба трѣбвало да жертвува хубавия си бѣлъ конь, който слѣдъ единъ день се намѣрилъ въ яхъра на валията. Стоянчо не билъ спасенъ и пакъ отиде двѣ години да се скита въ Диарбекирскитѣ пустини. Върнѫ се, както и мнозина други заточеници, слѣдъ освобождението на България. [1]
Народътъ не за дълго се радвалъ на своя си архипастиръ. Той не цѣли четири години прѣстоялъ въ Охридъ. Прѣзъ 1877. г. на 10. августъ дѣдо Натанаилъ получилъ телеграма отъ екзархията, че трѣбвало по заповѣдь на Н. И. В. Султана вчасъ да напустне Охридъ и да тръгне за Цариградъ. Като получилъ това извѣстие, сѫщия день събралъ общинаритѣ и всичкитѣ първенци и имъ извѣстилъ скърбната вѣсть. Всички плакали отъ жалость. Сѫщата вечерь се приготвилъ криво-лѣво, безъ да вземе нѣщо отъ хубавитѣ си скѫпоцѣнни одежди и богата покѫщнина, на другия день всрѣдъ многочисленъ народъ се помолилъ Богу и светому Клименту въ съборната черква, държалъ кратка рѣчь и се упѫтилъ. Кѫдѣ Горна-Порта още веднажъ се обърналъ къмъ св. Климента, като казалъ, че Нему остава на съхранение стадото си и българския народъ и желае, когато се върне, да го намѣри пакъ здраво и живо подъ неговата защита. Ние се отказваме да описваме понататъкъ това сърцераздирателно попращанье, а ще припомнимъ на читателитѣ пѣсеньта на Пърличева „Въ хиляда и седъмстотинъ, шестдесеть и второ лѣто! . . .” въ която се описва много живо и много релефно испращаньето на послѣдния бълг. патриархъ Арсения. Колко общо има между първото и второто изпращанье! Като че специалния салахоръ говорелъ на Натанаила Охридски:
„Царска воля е да тръгнешъ денеска въвъ Цариграда”.
Той събира стадото си, извѣстява му скърбната вѣсть и за послѣденъ пѫть го благославя. Тогава
„Черна тѫга поразила старо, младо, мѫжи, жени,
Вси со рѫцѣ заплетени сълзи проливатъ.
Той ги гушка, тие тѫжни му цѣливатъ десна рѫка
И отъ рѫка какъ отъ изворъ сълзи се лѣѭтъ.
Вяхнѫлъ патрикъ бърза коня и неволно упѫтилъ се,
Тогай громки плачъ народенъ небо процѣпилъ.”
Това сѫщето се повторило и съ първия наслѣдникъ на послѣдния бълг. патриархъ Арсения. [2]
1. Стоянчо Костовъ е родомъ отъ Скопие. Той принесълъ голѣми услуги на възражданьето въ Скопие. Старъ учитель, наслѣдникъ на всѣизвѣстния въ Скопско и Велешко учитель Константинъ Джинотъ. Слѣдъ освобождението си се прѣсели въ Княжеството, става мирови сѫдия и днесъ, съвсѣмъ парализиранъ отъ апоплексия, живѣе на пенсия въ Кюстендилъ и отъ день на день очаква смъртьта си.
2. Най-голѣмото безобразие, което направиха гъркоманитѣ слѣдъ диганьето на Натанаила е изгорваньето на митрополията му прѣзъ 1882. г. Тя се помѣстяше въ кѫщата на
681
Съ това свършвамъ историята на възражданьето въ гр. Охридъ. Събитията, които станѫхѫ слѣдъ откарваньето на Натанаила, засега ги прѣмълчаваиъ, защото сѫ прѣсни и нови. Но прѣди да свършѫ окончателно, нека ми бѫде позволено да кажѫ двѣ-три думи намѣсто послѣсловие. Вѣрвамъ, мнозина ще бѫдѫтъ недоволни отъ горнитѣ бѣлѣжки, защото имената не имъ споменѫхъ, или пъкъ защото бѣхъ на нѣкои мѣста много откровенъ. За успокоение и на еднитѣ и на другитѣ ще кажѫ, че не е било възможно иначе да се постѫпи. Народътъ е дѣйствувалъ като единъ човѣкъ. Ако фигуриратъ имената на нѣкои лица, то е, защото тѣ сѫ били водители и всичко е ставало по тѣхна инициатива. Само по себе се разбира, че тѣ нищо не би направили, ако не се ползувахѫ съ поддърѫката на народа. Пакъ и народътъ, ако нѣмаше на чело такива дѣйци и водители, нѣмаше да бѫде освободенъ отъ игото на фанариотитѣ. За това едни сѫ споменѫти, а други не. Ако пъкъ нѣкои сѫ принесли сѫществени ползи на това народно дѣло и азъ, по едни или други причини, не съмъ ги споменѫлъ, молѭ ги да побързатъ и да попълнѭтъ настоящитѣ бѣлѣжки, като укажѫтъ невѣрнитѣ мѣста, ако има такива, за поправка. [1]
При съставяньето на тѣхъ азъ се ползувахъ главно отъ свѣдѣнията на Е. П. Размовъ и отъ различнитѣ издавани прѣзъ онова врѣме вѣстници въ Цариградъ. Нито едно сьбитие не вмѣстихъ, безъ да го провѣрѭ или съ вѣстницитѣ или пъкъ отъ стари хора, които сѫ били свидѣтели и сѫ взимали живо участие въ борбата. При все това пакъ не се съмнѣвамъ, че има пропуски и недостатъци.
г. Н. Паунчевъ, богато и великолѣпно здание. Заедно съ нея изгорѣхѫ всичкитѣ наоколо кѫщя. Ужасъ бѣше! Това изгорванье се отдава пакъ тѣмъ. Въ нея тогава изгорѣхѫ много одежди, черковни книги, богата библиотека, стари кондици, покѫщнината, всичко. Нищо не можеше да се спаси, защото огънятъ изведнажъ отвсѣкадѣ избухнѫ. Загубитѣ възлизатъ на повече отъ 1500 л. т. Това се отдава повече на А. Зарчевъ, който искалъ да си отмъсти за изгорваньето на неговата кѫща. Тъй ли е, положително не се знае.
1. Най-точни и най-подробни свѣдения по възражданьето на Охридъ и околията може да ни даде неведнажъ споменѫтия въ статията Я. Сапунджиевъ, който е билъ другарь на Пърличевъ и единъ отъ първитѣ дѣйци по възражданьето. Подканяме го да се притече и попълни празднитѣ мѣста и недостатъцитѣ.