По възражданьето въ градъ Охридъ

Е. Спространовъ

 

ГЛАВА III.

Григори Пърличевъ. — Кюркчийска каса. — Нова анафора. — Смъртнитѣ грѣхове на Мелетия. — Халкидоносъ. — Отказванье прѣдъ патриарха и синода му. — Паритѣ на касата. — Свалянье на старитѣ ѝ настоятели и избиранье нови. — Грижа за български учители. — Недѣля Петкова. — Въвежданье на българския езикъ въ основнитѣ училища. — Рѣчьта на Пърличевъ на Русална-срѣда. — Грабванье на главното училище. — Наумъ Спространовъ. — Свещеницитѣ. — Прѣдложение на гъркоманитѣ за присъединение. — Съединението къмъ народа на свещеницитѣ. — Три нови махзари. — Челничкиятъ михтаръ Анастасъ Стрѣзовъ. — Поднасянье на махзара каймакамину. — Изфърлянье името на Мелетия отъ църквитѣ. — Протестътъ на Мелетия. — Първата българска община въ Охридъ. — Читалище. — Кознитѣ на Мелетия. — Пърличевъ арестуванъ. — Случката съ Якимица Сапунджиева. — Откарванье на Пърличева въ Дебъръ. — Грижи за освобождението на арестуванитѣ. — Освобождението имъ. — Нѣколко думи по поводъ рецензията на г. К. Шапкаревъ, помѣстена въ „Бълг. Прѣгледъ,” год. II, VII—IX.

 

Тази неравна борба обхванѫла всички духове. Нѣмало човѣкъ, който да не мрази Мелетия и духовното му началство. Всички искали да се избавѭтъ отъ звѣрскитѣ имъ нокти, ала нужно било слово, огнено и пламенно слово, за да ги въодушеви и да ги тикне напрѣдъ. За тази грамадна маса, за това болшинство, трѣбвало лостъ твърдъ, желѣзенъ. И наистина, тъкмо въ това врѣме, въ 1866. год., когато най-много се чувствувала тая нужда, явява се на сцената Григори Пърличевъ. И можеше ли тоя възторженъ мѫжъ, тоя човѣкъ съ пламенна душа и съ горещо сърце, тоя краенъ идеалистъ, поетъ, великъ патриотъ, доблестенъ гражданинъ, да стои равнодушенъ, да мълчи и да нѣмѣе, когато правдата

 

 

643

 

се тъпчела отъ шепа хора и врагове на единъ цѣлъ народъ? Никога! Той отворилъ уста и словата, рѣчитѣ и проповѣдитѣ потекли [1] като огънь и лава. Непропущалъ случай, да не се въсползува, за да насърчи, да подкрѣпя духоветѣ на народа и да призовава всички къмъ съгласие, любовь и единодушие. Пърличевъ съ похвала насърчавалъ и съ укоръ насърчавалъ. Гдѣто не помагали добритѣ и сладкитѣ думи, тамъ си служелъ съ другото орѫжие на рѣчьта — съ укора и мъмреньето. И наистина сполучвалъ, и всѣкога излизалъ побѣдителъ. Като сега помнѭтъ охридчани, когато единъ пѫть съ прѣзрѣние и съ негодование, но съ тѫга на душата и съ болка на сърцето, отъ черковния амвонъ ги назовалъ, „кьотилеръ — селяни кондрокефали,” загдѣто изгубвали въ нѣкои случаи куража и смѣлостьта. Бичувалъ той, нападалъ безпощадно, но когато трѣбвало и гдѣто имало нужда. И никой не му се сърделъ, и всѣкой го уважавалъ, и всѣкога печелелъ. Той билъ само душа и енергия. Безъ него дълго имало да се протака въпросътъ. Той бѣ роденъ тъкмо за епохата и за това най-много помогнѫ. Нему най-вече дължѫтъ охридчани за всичко, що иматъ, и той никога нѣма да бѫде забравенъ. Но и той умрѣ онеправданъ и обиденъ. Нему криво бѣше, когато виждаше. че едикой-си неговъ съгражданинъ бѣше възнаграденъ по-добрѣ отъ него. Явно исказваше това прѣдъ приятелитѣ, но не укоряваше оцѣнителитѣ, а своитѣ съграждани-общинари, които издаватъ лъжливи свидѣтелства и фалшиви документи.

 

Гр. Пърличевъ умрѣ прѣзъ 1893. год. на 25. януари на самия си именъ день. [2]

 

Пърличевъ почнѫлъ своята дѣйность още въ 1861. година, [3] но това е било тайно и глухо за Вароша, защото гърцизъмътъ билъ се вкоренилъ дълбоко въ сърцата на охридчани. Ето какъ говори той въ биографията си [4] за оная епоха: „Още отъ 1861 почнѫхме съ Якима Сапунджиевъ народний подвигъ; но го почнѫхме глухо: Врѣмето още не бѣше сгодно; гърцизма въ Охридъ отъ вѣкове бѣше се вкоренилъ и до сега все раслъ и раслъ; [5] Българинъ Българина наричаше „шопъ”; Българската азбука само на трима бѣше извѣстна и се наричаше Сьрбска; Учени мѫжи увѣрявахѫ, че Българитѣ нѣмѫтъ писменъ язикъ; Обвини-

 

 

1. По-долу ще запознаемъ читателитѣ съ нѣкой откъслекъ отъ неговитѣ рѣчи.

 

2. Не считаме за нужно да дадемъ подробни биографични бѣлѣжки за покойния Пърличевъ, защото е публикувана вече неговата автобиография въ Сбм. XI. Който желае, може да я прочете тамо. — Тая автобиография съвсѣмъ малко ни разказва за възражданьето на гр. Охридъ. Авторътъ ѝ, види се, отъ скромность не искаль да пише подробно за тия събития, защото би трѣбвало на всѣка страница да поменува името си — нѣщо несъгласно съ неговата скромна натура.

 

3. Трѣбва да се разбира краятъ на 1861 год., защото прѣзъ м. февруари сѫщата година бѣше прѣдаденъ Д. Миладиновъ и откаранъ въ Цариградъ. Пърличевъ тогава се намиралъ още въ Гърция и послѣ се върнѫлъ.

 

4. Вж. Сбм. XI. Автобиография отъ Гр. С. Пърличевъ.

 

5. Гърцизъмъть бѣ се вкоренилъ само въ нѣколкото чорбаджийски кѫщи. Масата, т. е. народътъ, била, както е и сега, проста и невѣжествена. Трѣбваше само да ѝ се отворѭтъ очитѣ, да ѝ се даде да разбере, че тя е плячка на гръцкитѣ калугери фанариоти. И наистина, като съзна положението си, дигнѫ се като единъ човѣкъ и, макаръ мѫчно, отърси отъ гърба си духовното гръцко робство. (Доказателства за туй вж. рецензията на г. К. Шапкаревъ въ „Бълг. Прѣгледъ,” год. II, IX, 282).

 

 

644

 

телитѣ на Миладиновци, тогава скоро наградени съ ордени, бѣхѫ въ най-високѫтѫ степень на славѫтѫ си и на влиянието си.”

 

При все това, искрата бѣше вече фърлена и идеята за възражданьето се ширеше надалечъ. Проповѣдитѣ на Миладинова още звучели въ ушитѣ на охридчани, а пъкъ кошишкото училище имъ напомнѣло, че тѣ сѫ българи, а не гърци. По поводъ на това, Пърличевъ побързалъ още тогава да се запознае съ българската азбука. „Въ дукяна на Ангела Групчевъ, пише той, който служеше какъ читалище, се научихъ на българско чтеніе и язикъ. Си помагахме взаимно: Онъ ни изясняваше Българскитѣ непонятни намъ думи, а ние — нему Европейскитѣ. Прочетохме българскѫтѫ историѭ и разказвахме въ училището и по кѫщи дѣто трѣбаше най-потрясающитѣ ѝ страници и мѫченическѫтѫ смърть на Миладиновы. Често расправяхме на ученицытѣ и на родителитѣ имъ (но не всѣмъ) колко е труденъ Еллинскый и колко по сладко и по лесно е да се учатъ на майчинъ си языкъ. Много пцалми прѣведени на Македонско нарѣчіе се четехѫ по църквитѣ и вдъхвахѫ свещенъ ужасъ на хрістіанитѣ. Когато чтецътъ не ми се аресваше, самъ ставахъ чтецъ. Силно се Богу молехме: но сѫщевременно и работехме. Орахме день и нощь да си приготвимъ почвѫ за сѣенье.” [1]

 

Главната дѣйность на Пърличевъ се почва по-сетнѣ. Той билъ инициаторътъ за основаваньето на „кьуркчийската каса” въ Охридъ, която толкова много помогнѫла съ сумитѣ си въ народното дѣло. Кожухаритѣ били подготвени за това нѣщо, само че нѣмало кой да ги подкани и кой да ги насърчи. Тѣ, като прѣкарвали почти по-голѣмата часть отъ годината въ Цариградъ, не можели да не знаѭтъ, какво се върши по другитѣ крайща на отечеството ни. Намирайки се постоянно въ съприкосновение съ народнитѣ прѣдставители на Тракия и Мизия въ „Ягджи-хани” и „Кьуркчи-хани,” освѣстявади се, учели се, събуждали се. Всичко видено и чуено искали да прѣнесѫтъ и прѣнасяли го кѫдѣ насъ. Това най-много помогнѫло за съставяньето на горѣпоменѫтата каса. И въ 1866. год. лѣтото, когато се върнѫли кожухаритѣ отъ Цариградъ, събрали се въ единъ праздниченъ день и, насърчени съ едно словце отъ Пърличева споредъ духа на врѣмето, рѣшили да основѫтъ тая каса, която да имъ служи отпослѣ въ случай на нужда. Направили единъ „кондикъ” и въ него записали всички волни помощи. Всички казваме, защото записали и майсторитѣ, записали и калфитѣ; записали и голѣмитѣ, записали и малкитѣ. Изведнажъ паднѫли 412 т. л., т. е. около 10,000 лева. Тѣ не се задоволили само съ това. Майсторитѣ-кожухари се задължили да даватъ за въ полза на касата по 10 гр. на денгъ стока, която ще донасятъ отъ Европа, а калфитѣ пъкъ — по единъ день отъ годината да работѭтъ за сѫщата каса. Това послѣдното въ сегашно врѣме не прави никакво впечатлѣние, защото кожухарството съвсѣмъ опаднѫ, и Охридъ опустѣ; а въ онова врѣме било чудо — съ

 

 

1. Вж. Автобиография и пр.

 

 

645

 

стотини денгове се внасяли въ Охридъ и хиляди рѫцѣ ги изработвали. Нанстина, чудна била тая каса! Тя съсипала елинизъма въ Охридъ. Мелети, казватъ, и внукътъ му попъ Андонаки, щомъ узнали за тая каса, ахнѫли и казали: „ето тя ще ни стори прахъ и пепель!...” Това било истина, това се сбѫднѫ и това ги опропасти.

 

Въ това събрание кожухаритѣ избрали двама настоятели — Гр. Паунчевъ и П. Огненовъ, повѣрили имъ касата, а тѣ раздали паритѣ съ лихва по 10 % и всичкитѣ тия доходи били прѣдназначени главно за урежданье на училищата; „но не веке, се говори въ една дописка, да задържѫтъ и гърцки езикъ; ами твърдо рѣшение имахѫ да го замѣнѫтъ него съ майчиниятъ (българскиятъ).” За голѣмо съжаление „една цѣла година, продължава дописникътъ, по разни причини не могохѫ да турѫтъ въ дѣйствие намѣрението си, понеже въ Охридъ, при сè що нѣма ни единъ гъркомислящъ, но относително училищата може да се найде още по нѣкой да мисли различно... или пъкъ да се колебаѭтъ въ двоумие.”

 

*  *  *

 

Слѣдъ подаваньето на поменѫтия махзаръ на Н. И. В. Султана, охридчани се надѣвали, че патриаршията ще се вразуми и ще махне Мелетия, а на негово мѣсто ще назначи другъ българинъ. Днитѣ минавали, недѣлитѣ минавали, цѣли мѣсеци тъй сѫщо изминѫли, а никаква вѣсть нѣмало отъ патриаршията. Много пѫти живущитѣ търговци — охридчани въ Цариградъ отивали въ патриаршеския домъ съ цѣль да узнаѭтъ нѣщо, ала нищо не узнавали и неприимани бивали даже. Най-сетнѣ тѣ излѣзли отъ търпѣние, събрали се единъ день, съвѣтвали се помежду що да правѭтъ и какво да прѣдприемѫтъ и рѣшили да пишѫтъ въ Охридъ пакъ, за да се състави още една обща епархиална жалба. Това било тъкмо слѣдъ една и повече година, откакъ си отишли екзархитѣ. Безъ да се губи врѣме, охридскитѣ старци — първенци, начело съ Г. Пърличевъ и Я. Сапунджиевъ (и този послѣдниятъ не малко е помогнѫлъ за възражданьето на Охридъ съ рѣчитѣ си въ нѣкои случаи), повикали по петмина отъ всѣкоя махала, неизключая и двѣтѣ Горна и Долна Влашки махали, съвѣтвали се и рѣшили да съставѭтъ тая епархиална жалба (ἀναϕρὰ) като допълнение на първата и на прошенията, що се подали на екзархитѣ, и въ нея да изброѭтъ всичкитѣ смъртни грѣхове, които билъ направилъ Мелети. И наистина въ 1868. год. се събрали всички граждани и свещеници отъ Охридъ, изброили всичкитѣ злодѣяния, що билъ направилъ Мелети, придружили жалбата съ 40 още прошения [1]

 

 

1. Измежду всичкитѣ тие прошения заслужва вниманието едно най-вече. Това бѣло на една влахиня отъ с. Бѣлица. Тая, стара жена, живѣела съ невѣстата на единствения си синъ, който се намиралъ въ чужбина. Горкиятъ той бъхталъ си главата по далечни страни да спечели хлѣбъ и соль за младата си жена и за старата си майка, а Н. В. П. Мелетиосъ ефенди се ползувалъ съ хубавото, росното и младото лице на булката. Той я отнелъ отъ свекървата и си я държалъ цѣли четири мѣсеца въ Янковецъ. Писватъ на мѫжа ѝ, той се връща и дома я не намира. Тогава се отправилъ въ Янковецъ при владиката и си я взелъ. Не се изминѫли

 

 

646

 

на частни лица, които били пострадали отъ него, подписали я и я подпечатали съ всичкитѣ махаленски печати и съ ония на общинитѣ отъ епархията и я проводили пакъ на кожухаритѣ-търговци въ Цариградъ. Тѣ, щомъ я получили, незабавно се събрали около 30 мина и отишли да поднесѫтъ жалбата на Н. Всѣсветѣйшество патриарха.

 

Въ патриаршията не било позволено на всичкитѣ да се явѭтъ прѣдъ духовния глава на черквата. Тѣ избрали изпомежду си петь-шестмина по-свѣстни и по-разбрани, които да влѣзнѫтъ въ синода. Тѣ били слѣднитѣ: Анастасъ Шурбановъ, Никола Паунчевъ, К. П. Размовъ, П. Огненъ, Гр. Паунчевъ, Ангелъ Спространъ и Йованъ Чукале. Останѫлитѣ чакали вънъ въ коридоритѣ на патриаршеския домъ. Докато жалбата се чела, тѣ стоели прави. Почнѫли да разглеждатъ другитѣ прошения и, когато се чело онова на влахинята, всичкитѣ синодални архиереи прѣхапали си устнитѣ и загладили си брадитѣ. Огненитѣ думи на Пърличева: „о, В. Всѣсвятѣйшество, какво чакате още! да се отворѭтъ небесата ли и самъ Богъ да ни накаже, като зафърля жупель и огънь отъ небесата, както направи съ Содома и Гомора?!...” Тие думи, изкарватъ синодалния члѣнъ Халкидоносъ отъ търпѣние, и той всрѣдъ синода и прѣдъ лицето на патриарха позволява си да каже: „е, та, какво се е сторило, като е говорилъ охридскиятъ Мелети съ млада жена?! Не ли и Христосъ говореше съ самарянката? Когато Той е съгрѣшилъ, колко повече единъ човѣкъ—владика?!...” Ужасъ обхванѫлъ прѣдставителитѣ. Изпоглеждатъ се единъ другиго като вджасени, безъ да си продуматъ нѣщо. Най-сетнѣ, съвзематъ се малко, дохождатъ на себе си и казватъ: „дойде му веке саăтотъ”. Тогава А. Шурбановъ, като по-смѣлъ и по-рѣшителенъ, обръща се къмъ патриарха и къмъ Синода му и тѫжно имъ казва: „Ваше Всѣсветѣйшество и Всѣсветѣйши Синоде! Ние отъ Охридъ и отъ охридската епархия неведнажъ вече сме се обръщали къмъ Васъ, за да ни снабдите съ достоенъ пастиръ, който да има архиерейски чинъ, а не разбойнически; а Вие постоянно ни показвате черното за бѣло и сравнявате Спасителя съ единъ най-грѣшенъ измежду грѣшнитѣ! Щомъ е такава работата, ние сами го провъзгласяваме за недостоенъ, сваляме го отъ прѣстола на св. Климента и прѣставаме отсега да бѫдемъ чеда на Великата Черква. Позволете ни, прочее, да Ви цѣлунемъ рѫка за послѣденъ пѫть”. Ужасъ обхванѫлъ патриарха. Той се вдървилъ и автоматически само и махайки съ рѫката укротително, казвалъ: „μή παιδιὰ μου, σταϑῆτε! μή παιδιὰ μου, σταϑῆτε...” Но тукъ се дигнѫла цѣла врѣва. Разгорещили се всички отъ думитѣ на Шурбанова и гракнѫли съ единъ гласъ: „не, не искаме! и сто Мелетиовци да ни проводите вече, за насъ сѫ недостойни и не ги приемаме! Нищо сѫ всички и всички сте такива!...” Безъ да се кланятъ,

 

 

цѣли два мѣсеца, убиватъ мѫжа, а жената пакъ се връща у Мелетия. Разбира се, никой не се съмнѣвалъ, па и сега никой не се съмнѣва, че това било работа на архиерея ни. Това прошение произвело ужасъ на синодалнитѣ архиереи въ патриаршията и това прѣкѫснѫло нишката, която свързвала народа съ нея.

 

 

647

 

безъ да цѣлуватъ по обичая рѫка, ядосани, разпалени, излѣзли, траснѫли вратата и, присъединявайки се съ другитѣ, тръгнѫли за „Ягджи-хани”. [1]

 

По пѫтя съ въодушевение разказвали всичко това на другаритѣ си, радвали се и се чудели. Всички се съгласили на окончателното отказванье и се възхищавали даже. Лицата сияели на епархиалнитѣ прѣдставители, като че Духъ Божи билъ ги озарилъ. Какви братски и задушевни чувства си исказвали тѣ! Любовь ги въодушевявала, съгласие ги съединявало и вѣрата въ сполуката ги ободрявала. Наистина така било, наистина и съ това спечелили! Какъвъ добъръ и поучителенъ примѣръ за сегашнитѣ младежи!

 

Въ хана прѣдсгавителитѣ обмислили сериозно по-нататъшнитѣ дѣйствия, защото имало да се борѭтъ съ една вѣковна стихия, която бѣ пуснѫла дълбоки корени навсѣкѫдѣ и за всѣкога. Тѣ тогава рѣшили да пишѫтъ въ Охридъ за всичко станѫло и да подканѫтъ всичкитѣ епархиоти, съвсѣмъ да стане отказваньето отъ самото мѣсто. Читателитѣ ще прочетѫтъ за това по-долу.

 

Още не били се разотишли тѣ, когато влѣзнѫлъ делегатъ отъ патриаршията да ги моли и да имъ обѣщава, че всичко ще бѫде сторено по желанието имъ. Но тѣ и тука отказали и останѫли докрай твърди на думата си.

 

*  *  *

 

Желанието да се откажѫтъ отъ патриаршията и да свалѭтъ Мелетия май не било толкова лесно на практика. За това тоя въпросъ, докато узрѣе и се поразчепка повече, останѫлъ нѣколко мѣсеца по-късно. Но за това пъкъ трѣбвало да се извърши единъ другъ не по-малко важенъ и потрѣбенъ отъ първия. Той билъ въвежданьето на бълг. езикъ въ училищата. Тукъ трѣбвало сумитѣ на касата да се пустнѫтъ въ ходъ за помощь и поддърѫка. Кожухаритѣ, и ония въ Цариградъ, и ония въ Охридъ, се замислили и разбрали, че тази борба май нѣма скоро да се свърши, а пъкъ до когато се свърши, естествено, ще трѣбватъ жертви и то не малко жертви, а много. За това рѣшили събранитѣ суми, т. е. кюрчийската каса да се употрѣби за тая работа. На това рѣшение се възпротивили тогава старитѣ настоятели Гр. Паунчевъ и П. Огненъ. Разбира се, въ такъвъ случай нѣмало друго, що да се прави, освѣнъ да ги свалѭтъ и на мѣстото имъ да изберѫтъ други. Наистина свалили тѣхъ, а за нови избрали К. П. Размовъ и Коста Карадимчевъ. Но този послѣдниятъ вчасъ се отстранилъ, като си отишелъ въ Бруса по своя частна работа, и се замѣнилъ съ Илия Чобановъ. Много билъ сполучливъ

 

 

1. Баща ми и сега съ възхищение разказва за тоя случай. Той билъ облѣченъ като скотовъдецъ въ арнаутски дрѣхи и прѣдставялъ арнаутското население на епархията. Приказвалъ по арнаутски по прѣдварително скроенъ планъ. Никой не го разбиралъ, освѣнъ корчанскиятъ синодаленъ митрополитъ. На въпросъ, защо не искате Мелетия, той му отговарялъ по арнаутски, че той, Мелети, не е достоенъ за владика, защото е рушветчия, женкарь, клеветникъ, и защото съ паството не се отнася като съ хора, а като съ говеда. „Като свинье ни затваря, казалъ, въ котаритѣ”. — „Когато излѣзохме тъй сърдити изъ патриаршията, прибавя баща ми, само едно „шубе” имахме: да не ни вързѫтъ и да не ни заточѫтъ за постѫпката.”

 

 

648

 

тоя изборъ. И двамата крайни и горещи патриоти вчасъ подкарали работата напрѣдъ. Члѣноветѣ на касата имали пълно довѣрие на тѣхъ и имъ дали безгранични права — да харчѫтъ за училищата, колкото могѫтъ и както знаѭтъ. Тѣ изведнажъ помислюватъ за български учители. Кѫдѣ края на м. августъ 1867. год. условватъ г-жа Недѣля Петкова за дѣвич. училище, [1] а учители за мѫжкитѣ училища? Наистина Пърличевъ и Димитъръ Узуновъ били готови, но не ли били гръцки възпитаници! Тѣ, освѣнъ да говорѭтъ бълг. езикъ като тѣхенъ майчинъ, друго не знаели. Рѣшаватъ се тогава да отидѫтъ въ Цариградъ и да изучѫтъ писмения; но тука пакъ ново прѣпятствие: пари нѣма. И наистина, откѫдѣ щѣли да иматъ, когато общината била разнебитена и никой не имъ плащалъ като на гръцки учители? Тогава настоятелитѣ на касата ги снабдяватъ съ пари и ги пращатъ да изучѫтъ българското писмо. [2] Слѣдъ шесть мѣсеци прѣзъ м. ноември 1868. год. се връщатъ отъ Цариградъ и се назначаватъ за бълг. учители въ основнитѣ училища, кѫдѣто въвеждатъ и бълг. езикъ. Главнитѣ училища още били гръцки и още продължавали тамъ да учителствуватъ Савинъ, Темко П. Стефаниевъ и др.

 

Гр. Пърличевъ много по-отрано проповѣдвалъ изфърляньето на гръцкия езикъ отъ училищата. Но това не било тъй лесно, както споменѫхме и по-горѣ. Въ една дописка отъ Битоля съ дата 1867. год., 28. януари, въ в. М. бр. бр. 12 и 18 се казва: „днесь въ Охридъ загърмѣ гласъ народенъ при тихитѣ дни на Августейшия ни царь султанъ А. Азисъ татко нашъ. Самитѣ до сегашни гърцки учители, а особито Г. Пърличевъ, който биде вѣнчанъ въ Атина за прочутата му поезия „Ἀρματωλός,” проповѣдуватъ въ гърцкитѣ училища съборно за досегашното имъ (ни) заблуждение. Сѣкоя недѣля се изговарятъ по църквитѣ трогателни слова за постраданието и досегашното ни боледувание отъ гърцизмътъ и оти безъ друго требитъ да го изтуркаѭтъ сосемъ та да видѫтъ бѣла виделина.”

 

Най-голѣмъ ударъ Пърличевъ нанесълъ на гръцкия езикъ съ рѣчьта си произнесена на Русална-срѣда (Прѣполовление). [3] Ние ще приведемъ тука твърдѣ малка часть отъ тая знаменита рѣчь, за да видѭтъ читателитѣ съ какви огнени думи Пърличевъ насърчавалъ населението и „какъвъ пламенъ горѣлъ въ гърдитѣ му,” както самъ казва въ автобиографията си. Ето го тоя откъслякъ:

 

„Жаждай да грядетъ ко мнѣ и да пиетъ. Рече И. Христосъ: кой е жеденъ, нека дойдить кай мене да го напиямъ. Коя е водата Христосова, що е гаснитъ жедостьта отъ людитѣ? е светеното писание; а ние бѣдни само името го слушаме, оти викаеть светено писаиие, а що пишить во него, баре хаберъ нѣмаме. Се пеитъ, а ние не разбираме; туку стойме како зграгорени, язикъ свой си имавме и го погазивме, ситѣ народи си учатъ свой язикъ, а сомо ние

 

1. Вж. в. М. бр. бр. 39 и 40 за 1867. год. За поддържанье учителка въ дѣвическото училище покойния Тошковичъ отъ Одеса подарилъ годишно 3000 гр. Тая частна субсидия се продължавала нѣколко години.

 

2. Въ Цариградъ Пърличевъ се училъ български у Найденова безплатно. Както видѣхме по-прѣди, той се запозналъ съ българската азбука още въ Охридъ у Ангела Групчевъ, но туй не му стигало и за това отишелъ въ Цариградъ.

 

3. Тоя день става моноклисия въ Охридъ.

 

 

649

учиме язикъ чужди и най-мѫченъ. Дѣцата пѣетъ на училище и не разбираетъ, за това учеетъ безъ севда и слѣпи останвеетъ.

 

„Бѣше потрѣбно да имавъ гласъ огроменъ како гърмежъ за да викнамъ и отъ гласотъ мой да се занишеетъ темелитѣ отъ църквата и кубето да се раздѣлитъ, за да се разпърчкатъ гласътъ и да се чуѭтъ на всѣкѫдѣ.

 

„Како ние ке е исполниме наречбата Христова? Како ние ке угасниме жадостьта наша! Кога ние ке разбериме светеното писание? Како не думаме, оти со елинскиотъ язинъ не можатъ да бидитъ напрѣдия у насъ! Како не думаме, оти елинскиотъ язикъ е най-маченъ отъ ситѣ язици и оти сакатъ 20 години учение! Како не думаме, оти ние нѣмаме врѣме да ги пущаме чедата 20 години на училище! Како не думаме, оти да бѣше майкиниотъ язикъ никой не ке останеше неученъ! Како не думаме, оти света България се разбудила и си отворила сколя български и се просветила! Не е ли срамъ голѣмъ за насъ, свитѣ братя наши да бѫдеетъ разбудени, а ние сами да спияме! свитѣ да пиеетъ отъ водата Христова, а ние да жедвиме! Не е ли слѣпотия голѣма да ги слушате дѣцата ваши да ви пейетъ гърцки, та ни тие да разберетъ, та ни вие да разбервите! Како ке даите отговоръ прѣдъ Господа вие що си ослѣпивте сами чедата ваши со язикъ чужди, мъртовъ и най-маченъ! Що, не само вие не пияте отъ водата Христова, туку и чедата ваши не ги напивате! Ни они входятъ во царство небесно, и иния возбраняютъ! Ели вака ние ке добияме честь и прѣдъ людие и прѣдъ Господа? Ели вака ке го употрѣбяваме духотъ и умотъ и разумотъ, що ни ги дарва Господъ за да имаме разлика отъ говедата! ...” [1]

 

Кое сърце и чия душа не би се трогнѫла отъ тие патриотически думи?

 

Както поменѫхме вече, въ основнитѣ училища се прѣподавало по български, а въ главнитѣ — по гръцки. Това се протакало цѣли двѣ години. Скандалъ било наистина това, ала нѣмало що да се прави. Излизали ученицитѣ отъ основнитѣ училища, смѣели се на събратята си отъ гръцкитѣ и ги подигравали. Нападали се, карали се и много пѫти се сбивали. Ето го иде даскалъ Савинъ. Тѣ изведнажъ почвали да викатъ „тороломъ, тороломъ,” да му се смѣѭтъ и да го украсяватъ съ най-сквернитѣ епитети. Другъ пѫть го замѣрвали съ камъни и др.

 

Чудно било, наистина, въодушевението въ онова врѣме. Желанието да се избавѭтъ отъ духовното робство и да махнѫтъ гръцкия езикъ бѣ обхванѫло и мало и голѣмо. Съ еднаква страсть мѫжи, жени и дѣца били прѣдадени на идеята. Съ какъвъ интусиязъмъ, съ какво въодушевение се пѣела тогава пѣсеньта на Пърличева „До кога братя мили българи, до кога гърцитѣ ще ни тъпчатъ!...” Дѣца и старци, мѫжи и жени я пѣели. Съ страшна ненависть се изпѣвали особено стиховетѣ: [2]

„Хайде да ги пропѫдиме отъ насъ,

Отъ всички български градове!

Да извикнемъ всички со голѣмъ гласъ:

Бѣгайте, гърци, не ве сакаме! ...”

 

А пъкъ когато редѣли причинитѣ на тази си умраза — унищожението на старата охридска патриаршия, сълзитѣ като градъ се сипели. Тази знаменита на врѣмето си пѣсень постоянно се лѣпѣше въ лицето на гъркоманитѣ. Минаватъ ли дѣца покрай домътъ на Мелетим, пѣѭтъ му любимия си куплетъ: „Хайде да ги пропѫдиме отъ насъ . . .” Минава ли по пѫтя нѣкой гъркоманъ или гъркомански учитель, сѫщото му пѣѭтъ. [3] Съ тази сѫщата пѣсень окончателно изринѫли гръцкия езикъ

 

 

1. Вж. в. М. 1867 год., бр. 32.

 

2. Това го помнѭ и азъ, само че по-късно.

 

3. Помнѭ като сега, съ каква ненависть се отнасяхме къмъ гъркоманитѣ. Когато срѣщахме по пѫтя Мелетия, обръщахме му гърба и не си сваляхме фесоветѣ. Щомъ минеше българскиятъ Натанаилъ, изправяхме се почти като въ фронтъ, сваляхме фесоветѣ и благоговѣйно

 

 

650

 

отъ училищата и имъ ги отнѣли еднажъ за винаги. Това било въ 1869. год., 15-и септември. Въ тоя прѣкрасенъ день се събрали най-възрастнитѣ ученици отъ Пърличева, още отъ вечерьта се затворили въ главнитѣ училища и ги заковали вратитѣ. Храна си подавали прѣзъ прозорцитѣ и цѣлата нощь останѫли да пазѭтъ училището. На другия день отрано, щомъ се появилъ главниятъ даскалъ на гъркоманитѣ, прѣзъ прозорцитѣ залетѣли надъ главата му пинаки, дъски, гръцки книги и всичко, каквото било останѫло отъ тѣхъ. Въ сѫщото врѣме съ единъ възторженъ гласъ изъ гърлата на затворенитѣ ученици и изъ ония на надойденитѣ отрано изгърмѣла пѣсеньта „До кога братя мили българи”... и се разнесла по цѣлия градъ. Разбира се, всичко това било майсторски и умно устроено отъ по-прѣди. По такъвъ начинъ Савинъ се махнѫлъ и не помислилъ вече да се върне; а нашитѣ пъкъ съ тържество отворили училищата, очистили ги, освѣтили вода, която, разбира се, се сключила съ подобающата рѣчь отъ Пърличева, и започнѫли прѣподаваньето въ тѣхъ. [1]

 

Училищата въ Месокастро и въ Болница махала безъ шумъ минѫли въ рѫцѣтѣ на народа, защото нѣмало кой да ги оспорва.

 

Ето така се свършилъ въпросътъ за училищата. Гъркоманитѣ и день днешенъ се скитатъ отъ кѫща на кѫща. Тѣ съвсѣмъ би изчезнѫли, ако нѣма измежду насъ още такива българи, които да се лъжѫтъ за една

 

 

очаквахме благословията му. Той съ сияйно лице дигаше рѫката си и усмихнѫтъ ни благослявяше. — По гъркоманитѣ фърляхме камъни, смѣехме се и ги подигравахме. — Това се отнася къмъ 1874—75 год., когато азъ вече почвахъ да помнѭ и да наблюдавамъ. Борбата още не бѣше свършена и се продължаваше съ сѫщото ожесточенне, както и по-прѣди.

 

1. Мислѭ, не ще бѫде злѣ, ако приведѫ тукъ цѣлата горѣпоменѫта пѣсень и една друга, които толкова много въодушевявахѫ населението тогава. Ето ги: 

I.

До кога, братя мили българи,

До кога гърцитѣ ще ни тъпчѫтъ,

Чрѣзъ своето фенерско духовенство,

Милото наше отечество?

 

Хайде да ги пропѫдиме отъ насъ,

Отъ всички бьлгарски градове;

Да извикнемъ всички со големъ гласъ:

Бѣгайте, гърци, не ве сакаме!

 

Защото сте причина станѫли,

Та прѣди стотина години

Народната ни патриархия,

Съ измама ни я усвоихте!

 

Гдѣ съ нашитѣ стари списания?

Гдѣ сѫ нашитѣ стари списатели?

Всичко, всичко на прахъ е станало,

Отъ гръцката фенерска злоба!

 

Тѣ со своитѣ лѫжи, клевети,

Изморихѫ и много българи;

И сегашнитѣ ни свети отци,

Пратихѫ ги во заточение.

 

II.

Чуйте чеда, македонци,

И вси вие млади момци!

Зарѫчало отечество

На нашето юначество.

 

Да е клета тая глáва,

Що отъ сега кье познава

Владичкото църнокапство,

Фанарйотско духовенство!

 

Ой болгарски, ти мой народъ,

Що не гонишъ лошъ фанарйотъ!

Отъ вситѣ страни болгарски

Владицитѣ изтерале!

 

Врѣме дойде да си върнемъ

Гръцки книги да изгоримъ,

Какъ що тие ни правѣхѫ,

Наши книги изгорѣха!

 

Да се чуе по Европа

Паметната ни работа,

За пакостьта фанарйотска,

За славата макьедонска!

 

651

 

писалка, даромъ дадена отъ гъркоманския учитель или пъкъ за единъ грошъ тирипъ. Впрочемъ и това би се прѣмахнѫло, но се изисква охридчани да бѫдѫтъ малко по-щедри. Много има да се говори по тоя въпросъ, но нека да го оставимъ за другошъ.

 

Цѣлата тази работа по историята на възражданьето въ гр. Охридъ, ако да бѣше останѫла на пишущия тѣзи редове, той би заминѫлъ Наума Спространовъ безъ никакво внимание, тъй като неговата главна дѣйность се отнася къмъ по-ново врѣме. Но понеже К. П. Размовъ, [1] който ми достави по-голѣмата часть отъ тѣзи свѣдѣния. счелъ за необходимо, да посвети нѣколко реда върху неговия жнвотъ, то нѣма защо и ние да се отказваме отъ да споменемъ нѣколко думи, толкозъ повече че и той немалко е спомогнѫлъ за възражданьето и подиганьето на българитѣ въ Македония.

 

*  *  *

 

Наумъ Спространовъ се родилъ въ 1854. г. и билъ единствениятъ на врѣмето, който съзналъ необходимостьта отъ изучваньето на турския езикъ. Благодарение на стрика си Ангела, той успѣшно свършилъ ружджието въ Охридъ и едвамъ 17 годишенъ, билъ назначенъ за учитель по турски езикъ въ главното училище. Това било въ 1868. година. Чудна дарба и чудно постоянство е показалъ той въ изучваньето на езицитѣ. При всичката умраза и ненависть на турчетата, никога не се отчаялъ и не помислилъ да зарѣже училището. Неведнажъ изѣждалъ плѣсници и неведнажъ излизалъ отъ училището изплюванъ отъ турчетата. Съ голѣмо търпѣние прѣнасялъ малкия Наумь ефенди тие обиди и никога непосмѣялъ да се оплаче отъ другаритѣ си. Най-сетнѣ настанѫлъ край и на това. Той свършилъ съ награда турската реалка въ Охридъ и постѫпилъ учитель. При всичката си малка възрасть, той е билъ въ ума като старъ човѣкъ. Разисквалъ заедно съ учителитѣ, училъ и наставялъ. Той е единъ отъ инициаторитѣ, за да се състави бълг. читалище по онова врѣме въ Охридъ. Най-много спомогнѫлъ на охридчанн тогава съ съчиняваньето на нѣкои арзухали на турски езикъ, които арзухали никой турчинъ не се рѣшавалъ да ги напише, и въ врѣмето на истилимитѣ. Разказватъ единъ епизодъ за единъ такъвъ арзухалъ, повърнѫтъ отъ Бабаалие съ заповѣдь да се издири авторътъ. Ние ще оставимъ за другъ пѫть да опишемъ тоя епизодъ и ще минемъ по-нататъкъ. [2]

 

 

1. К. П. Размовъ е взималъ най-живо участие въ всичката тази борба. Най-сетнѣ пожела да принесе още едно добро на народа, като се съгласи съвсѣмъ доброволно да достави свѣдѣния за съставяньето на тази история. Най-много дължимъ нему за този трудъ. Него прѣди двѣ години Н. Събрание облагодѣтелствува съ една пенсия отъ сто лева за заслугитѣ му. За жаль, сегашното му я отнѣ. По кои причини, не знаемъ. Желателно би било тоя дѣятель да не се остави да гладува на старость съ сѣмейството си.

 

2. Писалъ въ едно прошение, че всичкитѣ турци сѫ лоши и нетърпими. Тая фраза жегнѫла правителственитѣ хора въ Цариградъ и вчасъ побързали да повърнѫтъ прошението назадь съ строга заповѣдь, да се издири, авторътъ. Разбира се, че охридскитѣ власти го узнали. За да се запотуши работата, родителитѣ му даватъ рушветъ и се писва въ Цариградъ, чо авторътъ билъ много младъ и неопитенъ човѣкъ. По такъвъ начинъ се спасява.

 

 

652

 

Слѣдъ нѣколко годишно учителуванье Н. С. бѣ заведенъ отъ стрика си Ангела въ Цариградъ, да изучи специално възточнитѣ езици. Той тамъ необикновена дарба е показалъ въ изучваньето не само на възточнитѣ, ами и на западнитѣ езици. Подъ рѫководството на нѣкого си Емрула-бей отъ Тифлисъ, многоученъ и високообразованъ руски емигрантъ, изучи персийски, арабски, руски, нѣмски, француски и усъвършенствува турския езикъ до висока степенъ. Главната мечта тогава му бѣше да постѫпи на служба въ Бабаалие, но въ 1877. год. заедно съ Игнатиева минѫ въ Източна Румелия и много отблизо се запозна съ тогавашнитѣ директори. Вчасъ слѣдъ това тѣ заедно рѣшаватъ да отворѭтъ бълг. гимназия въ Солунъ и за най-подходящъ да извърши това намиратъ него. Той изведнажъ се отправя тамъ, съ голѣмо умѣние отваря училище, изпълнява длъжностьта на таенъ български комисарь и най-сетнѣ, вслѣдствие страшни душевни мѫки и страдания по причина на крайната му сиромашия, умрѣ отъ охтика 32 годишенъ на 6. мартъ вечерьта, 1887. год. [1]

 

Той се радваше на своето чадо — гимназията и има щастието да види нѣколко випуска отъ нея. За влиянието, което имаше въ Македония, за довѣрието, което придоби отъ българитѣ въ вилаетитѣ, за дѣйностьта му въ Солунъ, сега нѣма нищо да говоримъ, защото е работа на бѫдѫщето. Пишущиятъ тѣзи редове, като най-близъкъ нему и като помощникъ въ трудоветѣ и работитѣ му, всичко знае и помни и единъ день, може би, ще опише подробно дѣйностьта негова. Доста поучителенъ е неговиятъ кратковрѣмененъ животъ и недаромъ оплака македонскиятъ българинъ кончината му. Въ неговото лице наистина загубата бѣ голѣма за Македония и за това още го помнѭтъ.

 

Н. С. е погребенъ въ Солунскитѣ бълг. гробища. Погребението му стана славно и тържествено, каквото Солунъ не бѣше виждалъ до тогава никога.

 

*  *  *

 

Въпросъть за отказванье отъ патриаршията и отфърлянье името на Мелетия доста билъ узрѣлъ. Благодарение па рѣчитѣ, които всѣкоя недѣля се държели по църквитѣ, народътъ се подготвилъ и всички били рѣшени на всичко, само че свещеницитѣ още се колѣбаели. Наистина, немалко врѣме закъснѣло отказваньето съ тѣхната нерѣшителность. Старцитѣ, т. е. водителитѣ на борбата, се събрали на общо събрание, повикали още и по петмина отъ всѣкоя махала (въ Охридъ има 12 христиански махали) и рѣшили 1-во, да се откажѫтъ писменно отъ патриаршията и 2-ро, въ единъ день да се изфърли отъ църквитѣ

 

 

1. Сиромашията му настѫпи, защото прѣстанѫ да му дохожда платата слѣдъ с.-бълг. война и прѣврата въ България. Екзархията сѫщо се отказа да му помага, прѣдъ кредиторитѣ изгуби довѣрието, задължнѣ, срамъ го бѣше да се обръща къмъ всѣкого. Съ Ястребова, руския консулъ въ Солунъ, бѣхѫ въ обтегнѫти отношения по въпроса за Македония и . . . . смърть мѫченическа.

 

 

653

 

името на Мелетия. За да се изпълни и едното и другото, трѣбвало народътъ да има на своя страна свещеницитѣ. Тѣ пъкъ не се рѣшавали на такъвъ рискъ. Събранието рѣшило прѣди всичко да ги повика тѣхъ и да ги убѣди, да склонѭтъ на тѣхна страна. И наистина въ м. априлъ 1869. год. се събиратъ Гр. Бояджия, К. П. Размовъ, Я. Сапунджиевъ, Гр. Пърличевъ, Д. Пармаговъ, Стефанъ Тримчевъ, Анастасъ Дафинчевъ, Симонъ Кърмишъ, Георги Чакаръ (отъ Струга) и много други, повикали всичкитѣ свещеници и имъ извѣстили рѣшението и желанието на народа. Тукъ се изказали двѣ слова отъ Пърличева и Я. Сапунджиева и имъ прѣдложили, съгласни ли сѫ да дойдѫтъ съ народа или не. Тѣ нищо не отговорили и пожелали, да имъ позволѭтъ да се помислѭтъ. Съ това и се свършило събранието.

 

Свещеницитѣ въ това врѣме, може да се каже, били между два огня. Отъ една страна народътъ ги викалъ съ себе и ги заплашвалъ съ изпѫжданье, отъ друга пъкъ — Мелети ги заплашвалъ съ арестувания, отлѫчения и бръсненье на брадитѣ имъ. Тѣ не можели изведнажъ да се рѣшѫтъ ни на това, ни на онова. Народътъ бързалъ. Той се събралъ пакъ, събрали се отъ всичкитѣ махали и категорически имъ прѣдложили: „ще дойдете съ народа или ще останете съ Мелетия? Ако сте съ народа, кажете; ако останете съ Мелетия, махнете се! Ние ще си рѫкоположимъ свои свещеници, и, ако може, Мелети нека ви храни, нека храни и сѣмействата ви.” Тѣ се извинявали, че владиката ги заплашвалъ. — „И сами сега не знаемъ какво да прѣдприемемъ”. — „Тогава идете при него, подайте прошение и питайте го, ще може ли да прѣпитава васъ и вашитѣ сѣмейства, ако се откажите отъ народа.”

 

Наистина нашитѣ свещеници слѣдъ това подали прошение, но Мелети не благоизволилъ да ги удостои съ отговоръ. Той мълчалъ, и врѣмето минавало; но колкото врѣмето минавало, толкова и отношенията между народа и свещеницитѣ ставали по-обтегнѫти. Започнѫли да ги не приематъ въ кѫщи и да ги пѫдѭтъ. Не ги викали да изпълняватъ църковнитѣ потрѣби, не имъ помагали, мразѣли ги и ги заплашвали. Това се протакало доста дълго врѣме. Въ домоветѣ на свещеницитѣ се почувствувалъ гладъ и сиромашия. Най-сетнѣ тѣ се рѣшили сами лично да идѫтъ при Мелетия, да прѣдлагатъ и да търсѫтъ окончателенъ отговоръ. Разбира се, това е било много неприятно за него. Той имъ отговорилъ сбирайки рамената си: „та вие искате невъзможното.”

 

— Какво да правимъ, В. Високопрѣосвященство?

 

— Трѣбва да слушате заповѣдьта на архиерея си и да се държите съ Великата Черква, а не да се водите по ума на ония прости бугари-кондрокефали. И почнѫлъ тука да ги заплашва съ клетвата на патриарха, и че щѣли да се разкайватъ отпослѣ, ама щѣло да бѫде късно. Можело ли тука да влияе клетва и заплашванье, когато се касаела работата до животъ или до смърть отъ гладъ? Тѣ пакъ повторили питаньето си: „ще можете ли, Ваше Високопр., да храните и насъ и сѣмействата ни, иначе . . . ще отдемъ съ народа?” Той пакъ мълчалъ и най-послѣ

 

 

654

 

съ заканванье имъ казалъ: „ще идете, ама . . . συλλογωδῆτε!” т. е. мислѣте се. Станѫли тогава свещеницитѣ, цѣлунѫли му рѫка за послѣденъ пѫть и рѣшили въ себе си да го зарѣжѫтъ и да се присъединѫтъ съ народа.

 

Най-сетнѣ водителитѣ на борбата рѣшили да направкьтъ още едно общо събрание, на което да вземѫтъ послѣдната дума не само на свещеницитѣ, ами още да прѣдложѫтъ и на отцѣпенитѣ да се присъединѫтъ съ народа. Това събрание станѫло въ срѣдата на м. май сѫщата година. Събрали се прѣдставители отъ всичкитѣ махали и поканили първо отклонившитѣ се братя. Отъ тѣхъ се явили само половината. Тогава Пърличевъ както всѣкога, станѫлъ и държалъ рѣчь доста строга и мъмрителна. Естествено, на нѣкои се понравила, на нѣкои не; но правдата го изисква да кажемъ, че всѣкоя дума била на мѣстото си. Слѣдъ него п. Анастасъ Гавриловъ и п. Апостолъ Мизовъ, които отъ най-начало били съ народа и никога не помислили да се отцѣпѭтъ отъ него, почнѫли частно да ги убѣждаватъ и да имъ доказватъ, че не е хубаво да се дѣлѭтъ отъ народа и да се отклоняватъ отъ правия пѫть. Тѣ, заразени съ прѣдразсѫдъкъ и суевѣрие, не се рѣшили да се присъединѭтъ, защото отначало се обявили противъ, па послѣ срамъ имъ било, и тъй пакъ останѫли отдѣлени и възненавидени.

 

Слѣдъ заблуденитѣ и непослушни братя, повикали и останѫлитѣ свещеници отъ всичкитѣ махали. Тѣ не можели да не дойдѫтъ. Тогава имъ извѣстили цѣльта, защо сѫ повикани, и имъ казали: „за послѣденъ пѫть народътъ ви прѣдлага, ще дойдете ли съ него, или не? ще се присъедините ли къмъ паството си като добри пастири, или ще го зарѣжите?” Като вдървени стоели всички и само се поглеждали единъ други. Ако дървото и каменятъ можели да проговорѭтъ, то и отъ тѣхъ би могло да се очаква въ тая минута отговоръ. Тогава става правъ п. Ап. Мизовъ и се обръща къмъ свещеницитѣ: „братя, молѭ ви се въ името на Бога Вишнаго почуйте ме! грѣхъ и прѣстѫпление ще бѫде отъ наша страна, ако се откажемъ отъ своитѣ духовни чада и отъ своитѣ овци. Овчаритѣ трѣбва винаги да бѫдѫтъ съ овцитѣ си, да ги пазѭтъ, да ги рѫководѭтъ и да ги наставяватъ. Народътъ е стадото, гражданитѣ сѫ овцитѣ, ние сме овчаритѣ. Нека прочее се присъединимъ къмъ тѣхъ и да бѫдемъ винаги съ тѣхъ!” . . . Могли ли сѫ да не повлияѭтъ тие хубави думи на бѣлобрадия старецъ — свещеникъ? Всички се съгласили и почнѫли да се цѣлуватъ въ знакъ ва съгласие и любовъ. Трогнѫто събранието отъ тая картина, не могло да спрѣ сълзитѣ си. Колцина плакали отъ радость и умиление! По такъвъ начинъ свещеницитѣ се присъединили съ народа и по-нататъшното вече било лѣсно.

 

*  *  *

 

Завчасъ слѣдъ това рѣшаватъ да напишѫтъ три махзара отъ страна на населението и да ги подадѫтъ, единъ направо до Н. И. В. Султана, другия до валията въ Битоля, а третия до охридския каймакаминъ. Съдържанието и на тритѣ махзара било почти еднакво. Извѣстили

 

 

655

 

Н. Величество и правителството Му като негови вѣрни подданници, че се отказватъ отъ патриаршията и отъ нейния прѣдставитель Мелетия и като чисти българи по вѣра и народность за напрѣдъ ще припознаватъ надъ себе вѣдомството на бълг. православна черква. Така приготвени махзаритѣ, започнѫли да ги подписватъ и да ги подпечатватъ. Подписвали ги свещеницитѣ, аазитѣ, мухтарътъ и удряли печата махаленски.

 

Въ Охридъ има 12 махали христиански и въ всѣка махала има по една или двѣ черкви, свой свещеникъ, мухтаръ и печатъ. Тия махали сѫ: 1) въ Варошъ: св. Димитри, Пондоносъ, св. Врачъ, Болница, Герекомия, Фардакь и Челница; 2) вънъ отъ Вароша: Месокастро, Скендер-бей, Кошишча, Горна влашка махала и Долна влашка махала. Населението на всичкитѣ тия махали било едногласно, а гъркоманитѣ били пръснѫти измежду тѣхъ по двойца по тройца. Когато ставало всичко горѣописано, нѣмало никой да прѣпятствува, защото нѣмали нищо въ рѫцѣ. Изключение направило само сѣмейството Стрѣзовци. Анастасъ Стрѣзовъ и братъ му Янаки — „сега пенсиониранъ,” още гъркомани, тогава се възпротивили. Единиятъ като мухтаръ не искалъ да подпечати махзаритѣ, а другия като учитель гръцки проповѣдвалъ и агитиралъ изъ народа, че не трѣбвало туй да стане. — „Трѣбва, казвалъ, ние яко да се придържаме о патриаршията и Мелетия, защото имаме работа само съ гърци. Я погледнете, съ Солунъ и съ Дурусъ търгуваме, които сѫ населени съ чисти гърци, а не съ ония бугари, що носѭтъ на главитѣ шапки отъ цѣла овча кожа!” Така Я. Стрѣзовъ продължавалъ да бѫде гръцки учитель и противудѣйствувалъ на братята си. Слѣдъ нѣколко години обаче и той обѫрнѫлъ колата, като видѣлъ, че дѣйствително българитѣ надвиватъ н че той ще остане гладенъ на пѫтя съ своя гръцки езикъ.

 

Най-сетнѣ махаленцитѣ излѣзли отъ търпѣние. — „На сила, бре!” едно разпалено главище подстрѣкнѫло гражданитѣ. Наистина мисъльта на Йонче Джеровъ се понравила на челничани. Тѣ рѣшили на сила да вземѫтъ печата отъ Стрѣзовци. Рѣчено и свършено. Въ единъ недѣленъ день, тъкмо слѣдъ отпускъ на черквата свалили на земъ Анастаса и грабнѫли му печата. Той викалъ, крѣскалъ заплашвалъ нѣколко врѣме и млъкнѫлъ. А нашитѣ свършили си работа и повѣрили печата на поменѫтия Ив. Джеровъ, който отпослѣ цѣли 9 години мухтарувалъ все въ съгласие съ народа.

 

Подписани и подпечатани, махзаритѣ ги пратили въ Струга. Въ Струга пъкъ само една кѫща останѫла гръкоманска — на братята Тодоръ, Евтимъ, Якимъ и Йонче Чакарови; но тѣ не можели нищо да правѭтъ, като нѣмали нищо въ рѫцѣ. По такъвъ начинъ махзаритѣ отъ село на село били подпечатани отъ всичкитѣ стружки и охридски села. Най-сетнѣ донесли ги пакъ въ Охридъ. Ония що били за Битоля и Цариградъ, проводили ги; а онзи, който билъ за мѣстнитѣ власти, рѣшили да го поднесѫтъ слѣдъ единъ молебенъ. Събрали се водителитѣ, свещеницитѣ и множество народъ въ кѫщата на Ангелица Паунчева, която кѫща врѣменно служела за центъръ на събранията или просто за врѣменна

 

 

656

 

митрополия, безъ да има още община и прѣдсѣдатель. Тука се отслужилъ молебенъ, осветили вода, сторили свещеницитѣ вѣра и клетва, че винаги ще бѫдѫтъ съ народа, и цѣлунѫли се въ знакъ на съгласие и любовь. Народътъ, благодаренъ и доволенъ, съ сълзи имъ цѣлувалъ рѫцѣтѣ. Тогава избрали трима свещеници и дванадесеть мирски лица и ги упълномощили лично да поднесѫтъ махзара на мѣстния каймакаминъ. Тѣ изведнажъ станѫли и тръгнѫли. Каймакаминътъ и всичкиятъ мезличъ се очудили, кога прочели махзара. Слѣдъ нѣколко заплашвания и прѣпирни се върнѫли упълномощенитѣ.

 

Всичко това се свършило. Сега трѣбвало на дѣло да покажѫтъ, че дѣйствително отфърлятъ Мелетия и че не припознаватъ надъ себе никаква митрополия и никакъвъ митрополитъ. Наистина, рѣшили на 27. май да отфърлѭтъ свещеницитѣ името на Мелетия отъ черквитѣ и намѣсто него да споменуватъ Светѣйшия Бълг. Синодъ, освѣнъ това сѫщия день попъ Ан. Гаврииловъ да вѣнчѣе Георгия Главинчевъ Туфекчията безъ разрѣшението на Мелетия и безъ позволително тескере. Но, както всѣкога, тъй и сега можело ли да се мине безъ прѣчки? Наистина, водителитѣ рѣшили да се вѣнчѣе поменѫтия безъ позволение, но рѣшавалъ ли се е попъ Анастасъ туй да направи! Той, отъ страхъ да не бѫде разпопенъ, отказалъ да вѣнчѣе. За осигурение свое и на сѣмейството си, ако въ случай стане подобно нѣщо, поискалъ задължение отъ водителитѣ, че тѣ ще отговарятъ за послѣдствията и че тѣ ще поддържатъ челядьта му. Рѣшителнитѣ старци, разбира се, не се поколѣбали да направѭтъ и това. Петмина отъ тѣхъ му дали писменно задължение, че тѣ ще отговарятъ за всичко, каквото би послѣдвало отъ постѫпката му. Тогава той вѣнчалъ въ съборната черква всрѣдъ множество народъ поменѫтия Главинчева, безъ да се вземе прѣдварително позволение отъ митрополията; а на другия день изведнажъ въ всичкитѣ черкви изфърлили името на Мелетия и се споменувалъ намѣсто него Светѣйшия Бълг. Синодъ. Това било разгромъ за Мелетия, и той побързалъ да си отмъсти. Нека да видимъ тогава какво е искалъ той да направи.

 

Мелетия не очаквалъ подобно нѣщо отъ българитѣ и отъ свещеницитѣ, които постоянно заплашвалъ съ заточения и съ бръсненье на брадитѣ имъ. Като видѣлъ, че тѣ не се боѭтъ отъ голитѣ му думи, пожелалъ на дѣло да изпълни това. За прѣдателството и клеветата, които направи, ще говорѭ на широко по-сетнѣ, а сега нека да кажѫ, какъ се свърши постѫпката на попъ Анастаса. Мелети вчасъ слѣдъ това протестиралъ противъ постѫпката на българитѣ и пожелалъ настоятелно отъ мѣстната власть, да му проводи виновния и непокорния свещеникъ въ манастира Калишча, [1] за да го сѫди споредъ църковнитѣ правила. Можеше ли властьта да не чуе просбата на милетбашията Мелетия и да не проводи тамо виновника? Тя изведнажъ се разпоредила да го уловѭтъ и да му го проводѭтъ подъ конвой въ манастира. Но води-

 

 

1. М. Калишча се намира на ю.-з. отъ Охридското езеро и подъ управлението на Елбасанския митрополитъ.

 

 

657

 

телитѣ отъ своя страна се разпоредили да се скрие п. Анастасъ и се явили лично да протестиратъ противъ дѣйствията на Мелетия. — „Ваше благородие, казали на каймакамина, Мелети нѣма право да се бърка въ нашитѣ работи, защото ние сме българи, а не гърци. Свещеникътъ, ако е вѣнчалъ, вѣнчалъ е българинъ и като такъвъ, нѣма защо да се допитва и да взима позволение отъ гръцкия владика.” Каймакаминътъ имъ заявилъ категорически, че ще проводи безъ друго попа въ Калишча. Тогава нашитѣ заявили, че това за сега е невъзможно по никакъвъ начинъ, защото свещеникътъ опасно е боленъ и, ако се дигне отъ леглото, може да умре.

 

— Е, добрѣ! Можете ли да доставите медицинско свидѣтелство?

 

— Десеть, в. благородие, ако обичате, не само едно.

 

Завчасъ старцитѣ за осемь турски лири взели отъ д-ръ Томарась свидѣтелство, че дѣйствително е боленъ свещеникътъ отъ опасна болесть и за оздравяньето му сѫ необходими 15 дена абсолутно спокойствие. На това основание каймакаминътъ обсажда кѫщата на п. Анастаса съ 12 жандарми, за да не бѫде похитенъ той по другъ начинъ. Слѣдъ това водили прѣговори съ каймакамина чрѣзъ Якима Бакаловъ, и работата се закрила само съ 40 турски лири.

 

Попъ Анастасъ билъ освободенъ слѣдъ една недѣля.

 

Слѣдъ тая смѣла и рѣшителна постѫпка на водителитѣ на народната партия изминѫли цѣли три мѣсеци докато се учредила българска община въ Охридъ. Всѣкой праздниченъ день прѣзъ това врѣме ставали събрания, и проповѣди се държели по черквитѣ и събранията. Оратори били поменѫтитѣ вече учители Г. Пърличевъ, Д. Узуновъ, младиятъ Спространовъ и гражданинътъ, Я. Сапунджиевъ.

 

Имало и други способни и вѣщи хора, които можели да дѣйствуватъ за по-скорошното събужданье и подиганье на народа, но тѣ още се отнасяли скептически къмъ тая неравна борба и никакъ не вѣрвали въ успѣха на народа. Както и да е, и безъ тѣхъ се свършилъ благополучно въпросътъ, и се уредила българската община. Това станѫло на 24. августъ 1869. год. [1] Въ тоя день станѫло μονοκλησία (едноцърквие) въ съборната църква свети Климентъ, блѣскаво и тържествено се отслужила литургията отъ всичкитѣ свещеници и цѣлия градъ, и слѣдъ това народътъ заедно съ духовенството се отправилъ въ врѣменно избраната митрополия. И тамъ се осветила вода и се избрали първитѣ члѣнове на първата бълг. община въ Охридъ. За прѣдсѣдатель билъ избранъ п. Василъ Касаповъ, неговъ съвѣтникъ п. Никола Бѫндевъ, а члѣнове пъкъ П. Огненъ, К. Размовъ, Илче Чобанъ, Стефанъ Тримчевъ (отъ Месокастро), Кольо Сионъ (отъ Влашкитѣ махали) и Георги Чакаръ (отъ Струга). Тия лица отъ тоя день взели върху себе училищнитѣ и църковнитѣ работи и почнѫли единодушно да работѭтъ и да слѣдватъ прѣдназначения пѫть.

 

 

1. Вж. в. „М.” за 1869 год. бр. 41.

 

 

658

 

Слѣдъ урежданьето на общината младежитѣ пъкъ отъ своя страна по инициатива и рѫководство на учителитѣ си съставили читалище, центърътъ на което била митрополията, и тамъ всѣкоя недѣля и всѣкой день даже слѣдъ дневнитѣ училищни работи се събирали, държели сказки, прочитали вѣстници, разисквали, учели се помежду си и се насърчавали. Колко далечъ е останѫлъ сега Охридъ отъ онова врѣме! Сравнение даже не може да има! . . .

 

Страшни нравствени и душевни мѫки прѣтеглилъ въ онова врѣме Мелети. Напрѣдъкътъ на училищата, основаваньето на общината и читалището, изгонваньето му отъ черквитѣ, отказваньето отъ патриаршията, всичко това били клинци подъ ногтитѣ му. Той жаденъ билъ за отмъщение. O, да бѣше могълъ съ единъ размахъ да унищожи, да изтрѣби отъ свѣта тоя български народъ! Високопрѣосвещенниятъ Божи служитель, като не можалъ това да направи, пожелалъ да унищожи баремъ водителитѣ. Въ него кипѣла жажда за отмъщение. Ала кому да си отмъсти? на всички ли? — Не е възможно. Само на водителитѣ ли? — И тѣ не сѫ малцина. А кому? Разбира се, на най-способния, на лоста, на оня, който подигалъ народа, възбуждалъ го, насърчавалъ го и разпалвалъ духа му. Той билъ учителятъ Григори Пърличевъ и нему паднѫло жребето. Но какъ да го прѣмахне, какъ да го заточи, какъ да го лиши отъ свободата? Ето че се дава ходъ на кознодѣйствата и на подлоститѣ. Още когато Пърличевъ произнесълъ знаменитата рѣчь за отфърляньето на гръцкия езикъ, още тогава се почнѫли клеветитѣ. [1] Тия клевети още повече се увеличили, когато Пърличевъ и Я. Сапунджиевъ на изпитанията произнесли на български двѣ слова, съ които люто нападнѫли Мелетия. Тогава внукътъ на Мелетия, попъ Андонаки, (неговъ логотетъ) сѫщия день даже донесълъ до знание на правителството за тия рѣчи, като прибавилъ, че тѣ сѫ бунтовнически и че българитѣ сѫ бунтовници, и го подканилъ да вземе мѣрки противъ нихъ, за да прѣдпази народа. Каймакамътъ, макаръ и да противудѣйствувалъ на нашитѣ и да помагалъ на Мелетия, [2] изведнажъ не се рѣшилъ да посегне върху свободата на Пърличевъ. Той се колѣбаелъ; [3] но постояннитѣ клевети, които отъ день на день се увеличавали заедно съ напрѣдъка на народа, го принуждавали да се рѣши и да направи обискъ въ кѫщата на Пърличевъ. Клеветницитѣ тъй го и увѣрявали: ако се рѣши и направи обискъ въ кѫщата му, ще се увѣри въ истината, че той е бунтовникъ и че въ него се пазѭтъ бунтовнически писма, пращани отъ нѣкакви комитети отъ Влашко. Наистина, на 2. ноември 1869. г. твърдѣ рано Андонаки, Наумъ Стружанъ и Анастасъ Точковъ заедно съ нѣколкома жандарми му събрали книгитѣ, спустнѫли компромитирующе писмо па и други книги съ противно на държавата съдържание измежду тѣхъ и ги дигнѫли като завели съ себе и стопанина имъ.

 

 

1. Вж. в. М. 1867 г. бр. 32.

 

2. Вж. в. М. 1869 г. бр. 41.

 

3. Вж. в. Право 1869 г. бр. 1.

 

 

659

 

Сѫщия день направили обискъ и арестували и двамата му сестрини внукове Георгия и Климента Пармагови, заедно съ брата на Пърличевъ Иоана. Послѣдниятъ и Климентъ Пармаговъ при откарваньето на П. въ Дебъръ били освободени.

 

Пърличевъ ни най-малко не се боелъ отъ това, защото билъ чистъ и непороченъ. А и можело ли да се прѣдполага подобно нѣщо въ онова врѣме, когато народътъ изключително бѣше прѣдаденъ на умственото си развитие и бѣше вѣренъ поданникъ на царя? А че дѣйствително прѣдателитѣ и клеветницитѣ спустнѫли писмо, не само П. говори въ автобиографията си, но се доказа още и отъ една подобна постѫпка открита на самото мѣстопрѣстѫпление. И сега помнѭтъ охридчани, какъ жената на Якима Сапунджиевъ уловила за рѫката Андонакия тамамъ тогава, когато пъхвалъ писмото въ джеба ѝ.

 

Ще ни извинѭтъ читателитѣ за отстранението отъ главния въпросъ, ако разкажемъ, какъ станѫло това. Ревностнитѣ гъркомани, внукътъ на Мелетия, Анастасъ Точковъ и Наумъ Стружанъ, силнитѣ на деня, прѣдателитѣ и шпионитѣ, подбудени отъ Мелетия, пожелали да компрометиратъ народа прѣдъ властьта и ѝ извѣстили, че той се готви да въстане и има натрупано пушки и барутъ въ черквичката „св. Никола.” Моментално обсаждатъ черквата и почватъ да копаѭтъ вѫтрѣ. Разбира се, че нищо не намѣрили. Тогава клеветницитѣ посочили на кѫщата отъ Я. Сапунджиевъ, която се намира надъ самата черква, и казали, че се съмняватъ въ нея. Цѣльта имъ била да компрометиратъ него и другитѣ водители-първенци. Тогава водителитѣ на властьта ги послушали и бастисали тамо. Накарали домакинката да имъ отвори ковчезитѣ и да изкара вещитѣ изъ тѣхъ. Когато тя правила това, възползуванъ отъ залисваньето ѝ, Андонаки почнѫлъ да норка въ джеба ѝ, за да спустне компрометирующето писмо. Тя като лвица грабнѫла го за рѫката и „какъвъ е тоя маскаралъкъ” му извикала. Разбира се, всички видѣли това. Прѣдставителитѣ на властьта, докачени отъ постѫпката му, излѣзли засрамени и за кратко врѣме го арестували. Но, не ли билъ роднина на владиката, вчасъ го освободили безъ да се засрамѭтъ и погнусѭтъ отъ дѣянията си.

 

Така постѫпили и съ Пърличевъ. Него моментално завели на хукюматъ, безъ да го държѫтъ, вързали го въ вериги, натоварили го на едно хамалско конище и изведнажъ подъ конвой, заедно съ внука му Георгия Пармаговъ, откарали ги въ Дебъръ (тамъ бѣше тогава вилаетския градъ).

 

Трогателно било изпращаньето на Пърличевъ и по-трогателно даже отъ онова на Д. Миладиновъ. Тогава още народътъ се намиралъ въ началото на събужданьето, а сега съвсѣмъ бѣше се събудилъ; тогава още слабо било въ него националното чувство, а сега той знаеше, че е българинъ и че за това именно го прѣслѣдватъ; тогава той не познавалъ себе си, а сега той знаеше, що е билъ нѣкога, какъвъ е станѫлъ благодарение на гръцката злоба и ненависть, какъвъ е сега, пакъ благодарение на своитѣ врагове — гърцитѣ и какъвъ ще бѫде, ако се освободи отъ тѣхъ. Ето защо откарваньето на Пърличевъ по такъвъ начинъ

 

 

660

 

нанесло имъ рана, и тѣ почувствували болки чакъ въ душата си. Пърличевъ и Пармаговъ вървѣли вързани съ вериги на коньетѣ изъ града, а народътъ пъкъ се трупалъ по улицитѣ да се прости съ тѣхъ, макаръ и отдалече, и сълзитѣ лѣели ли се лѣели! Млъкнѫло тогава всичко живо, въ трауръ се облѣкълъ цѣлиятъ градъ и нѣмало пѣсень, нѣмало свирня отнѣгдѣ да се чуе. Нѣмало вече пѣснитѣ да се раздаватъ отъ кѫща на кѫща и да се изгубватъ по тихитѣ води на езерото. Всичко тѫжело и всички били фърлени въ скърбь и тѫга.

 

Слѣдъ откарваньето на тия двама невинни мѫченици, коварно наклеветени отъ своитѣ съграждани-гъркомани, общинаритѣ и другитѣ по-първи граждани взели енергически мѣрки за тѣхното освобождение. Подиръ два-три дена тръгнѫлъ за Дебъръ Я. Сапунджиевъ, дано нѣкакси ги освободи чрѣзъ тамошнитѣ бегове. Но той нищо не можалъ да стори. Какво да се прави? Благодарение на енергията на К. П. Размовъ всичко се свършило бързо и благополучно. Той влѣзълъ въ споразумѣние съ единъ благороденъ и честенъ мусулманинъ-бегъ и се съгласяватъ единиять да направи заявление до Вали-паша отъ страна на цѣлия градъ, а другиятъ да му даде възнаграждение 12 лири турски. Наистина, голѣма сума за едно прошение, но прѣдъ свободата на единъ патриотъ какво сѫ? Съ благодарение му ги далъ К. П. Р. и взелъ прошението, като получилъ и слѣднитѣ наставления: това да бѫде подпечатано отъ всичкитѣ махаленски печати, да бѫде подписано отъ мухтаритѣ и аазитѣ и да бѫде поднесено отъ петьмина седемдесеть годишни побѣлѣли старци. Всичко това така е било направено и избрани били тѣзи нѣколко лица за да подадѫтъ прошението: Тасе Сапунджиевъ, Миле Даскаловъ, Григоръ Топеничаровъ, Димитъръ Пармаговъ, Наумъ Кумевъ и Гьоре Мушмовъ. Като взели съ себе два товара охридски риби и около 50—60 т. л. на 5. януари всрѣдъ страшна и тежка зима тръгнѫли отъ Охридъ за Дебъръ.

 

Пратеницитѣ пристигнѫли въ Дебъръ на самъ-день Богоявление и на другия день всички се прѣдставили лично прѣдъ Н. В. П. Вали-паша и подали прошението. Безъ да гледатъ, че поднасятъ прошение, съ сълзи на очитѣ и почти колѣнопрѣклонно му се молили и му казвали: „сторете милость! освободѣте ни даскала! Той е невиненъ, той е коварно наклеветенъ! За него гарантира цѣлиятъ народъ, за него гарантираме и ние съ своитѣ побѣлѣли глави!”... Могълъ ли да бѫде пашата равнодушенъ къмъ тие старчески молби, примѣшани съ сълзи и съ ридание? Той ги изслушалъ внимателно, прочелъ прошението и ги проводилъ, като имъ казалъ: „идете и молете се Богу за здравьето и за живота на султана! Вашиятъ даскалъ наистина е невиненъ, и той скоро ще бѫде освободенъ.” Дѣйствително благородниятъ вели-паша удържалъ думата си: той освободилъ арестуванитѣ, които побързали да се върнѫтъ въ Охридъ. Пърличевъ, за жаль, нѣмалъ щастието да си остане дома, защото вчасъ слѣдъ това на 20. януари пакъ го повърнѫли въ Дебъръ, [1] кѫдѣто му било

 

 

1. Подробно за това чети въ автобиографията на Г. Пърличевъ въ Сбм. IX.

 

 

661

 

писано да прѣтегли новъ арестъ — той билъ прѣдаденъ въ рѫцѣтѣ на дебърския гръцки митрополитъ Антима по желанието на тоя послѣдния. Пърличевъ прѣстоялъ още цѣли три мѣсеци въ митрополията на високопрѣосвящения. Цѣльта на послѣдния била да отстрани Пърличева за да не въведе бълг. езикъ въ училищата. Глупаво измислено.

 

Гр. Пърличевъ пакъ се върнѫлъ въ Охридъ, и нарддътъ пакъ започнѫлъ да пѣе и да тържествува на пукъ на Мелетия и на гъркоманитѣ.

 

Като говоримъ за дѣйносьта на Пърличевъ, не можемъ да минемъ безъ внимание рецензията на г. Шапкаревъ, помѣстена въ „Бълг. Прѣгл.” год. II, VI—IX. Въ тая рецензия г. рецензентътъ фърля страшни обвинения по адреса на покойния Пърличевъ. Ние искахме още на врѣмето да отговоримъ противъ тия обвинения, но се въздържахме засега, защото знаехме, че статията ни ще бѫдѫтъ публикувана. Както и да е. Г-нъ Шапкаревъ съ особено негодуванье пише противъ Пърличева. Това се забѣлѣзва отъ тона на бѣлѣжкитѣ му, па и отъ тукъ-тамѣ непристойнитѣ му изрази, като „лижеше скутоветѣ”, „мечешки услуги”, „надмѣнъ”, „самохвалъ”, и пр. и пр. Г. Ш. неотрича, че покойниятъ Пърличевъ се турилъ на чело на народното движение още отъ 1862. год. (макаръ и не отъ 1861., както пише П. въ автобиографията си), но намира, че той водилъ борбата нетактично, безмислено, глупаво и неумѣло, съ което направилъ „мечешка услуга” на града и съ което принесълъ такива злини, които никога нѣмало да се изличѫтъ. Злинитѣ сѫ, че той билъ причина, да се разцѣпи народътъ на гъркомани и българи. Още, че той билъ причина да се грабнѫтъ и училищата отъ рѫцѣтѣ на българитѣ, и да се прѣдаде манастирътъ св. Наумь на гъркоманитѣ. Ние уважаваме г. Шапкарева и вѣрваме, че той нѣма да счете нашитѣ тукъ възражения за неучтивость отъ наша страна къмъ него. Въ онова врѣме гъркомани въ Охридъ сѫ били сѫщитѣ ония лица, които сѫ и сега. Ние ги изброихме по-горѣ въ статията си. Тѣхъ не само Пърличевъ, но и самъ г. Ш. съ своята умѣлость и тактичность, ако да бѣше на чело на движението, пакъ не можеше да ги привлѣче. Какво можеше да се паправи съ Стефания Владиковъ, тая „ехидна” и „хидра”, както го нарича Шапкаревъ и съ Андонакия, внука на Мелетия? Ами по-нататъкъ гъркоманството нали продължихѫ тѣхнитѣ наслѣдници и роднини? Можеше ли тъй лесно да се привлѣкѫтъ тѣ когато постоянно бѣхѫ съ Мелетия, обикаляхѫ около него и се намирахѫ подъ неговото влияние? Казваме не. Ако е тъй, защо Пърличевъ да бѫде причина да стане това дѣление, когато то било естествено, както се забѣлѣзва и по други градове? „Пърличевъ ги е бичувалъ и за това тѣ отбѣгвали”, ще ни възразѭтъ. Могълъ ли е, да ги не бичува, когато тѣ постоянно пакостили на народното дѣло и вървѣли противъ волята и желанията на народа? Навѣрно г. Ш. искалъ, Пърличевъ да ги гали и да ги ласкае, докато си сплете кошницата. Това не е било и не бѣше по характера и по натурата на Пърличевъ. Той всѣкога билъ и бѣше за правдата и вървѣше съ сѣкира напрѣдъ. Благодарение на тоя му характеръ, можалъ да обедини народа, да го държи подъ влиянието си

 

 

662

 

и да го води на всѣкѫдѣ. Ако той не бѣше такъвъ и ако не бичуваше както противницитѣ, тъй и малодушието на народа, нѣмаше да излѣзе побѣдитель, па и борбата, може би, щѣше да се влачи още и до днесъ.

 

Относително училищата и катедралната черква св. Климентъ, струва ни се, съвсѣмъ нѣма защо да се обвинява Пърличевъ. Тѣхъ искалъ да завладѣе Мелети не защото го било ядъ на Пърличева, или защото пъкъ тоя послѣдниятъ ги прѣдалъ, а по право на давность: тѣ били гръцки, отъ вѣка се прѣдавало въ тѣхъ по гръцки, слѣдователно и сега трѣбва да си останѫтъ пакъ гръцки. Мало ли въ Македония бълг. общини си изгубили и училищата и църквитѣ по такъвъ начинъ и сега ги владѣѭтъ само нѣколкома гъркомани-цинцари? Освѣнъ това, Мелети искалъ да присвои училищата като собственость на черквата св. Климентъ. А послѣдната той оспорявалъ, като казвалъ, че това не е черква, а манастиръ ставропигиаленъ, т. е. безъ енория. Ето защо Мелети силомъ прѣвзелъ тая черква съ училищата заедно, а народътъ трѣбвало отпослѣ да докаже неосновното твърденье на силния противникъ и да харчи много пари. Ако не е тъй, нека г. Шапкаревъ ни докаже противното. [1]

 

Що се касае до манастира св. Наумъ, просто чудимъ се, защо г. Ш. обвинява Пърличева? Положително се знае, какъ е прѣдаденъ на Мелетия тоя манастиръ: Андроникъ Зарчевъ като настоятель на манастира, оскърбенъ загдѣто Гр. Паунчевъ на синовото си първиче (повратки) у Шардовица (Влашка махала) му казалъ, че храни кѫщата си отъ приходитѣ на черквата, взелъ ключоветѣ, прѣдалъ ги на Мелетия, а въ Цариградъ пъкъ самъ лично прѣдалъ манастирскитѣ хюджети на патриаршията и самъ станѫлъ гъркоманъ. Патриаршията и Мелети, възползувани отъ случая, присвоили го като ставропигиаленъ. Ето коя е истината, а не както твърди г. Ш. безъ доказателства, че виновникъ билъ Пърличевъ.

 

Г-нъ Ш. казва, че словата и рѣчитѣ на П. били надмѣнни и пълни съ самохвалства и улични псувни. Ако помнѭтъ читателитѣ, ние приведохме по-горѣ една малка часть отъ една негова рѣчь, а по-долу пъкъ ще прочетѫтъ и едно друго цѣло негово слово. Въ тѣхъ абсолутно никакви псувни и самохвалства не се забѣлѣзватъ. Укоръ къмъ гражданитѣ, които още не се рѣшаватъ да замѣнѭтъ гръцкия мѫченъ за дѣцата езикъ съ български. Гдѣ са тамъ псувнитѣ и надмѣннитѣ рѣчи? Ние сами сме слушали Пърличева да държи рѣчи, чели сме му нѣкои такива въ рѫкописъ и помѣстени въ в. в. „Македония” и „Право” и нигдѣ не сме забѣлѣзали нѣщо подобно. Защо тогава г. Ш. твърди противното? Наистина Пърличевъ нападалъ, но никога не излизалъ вънъ отъ границитѣ на благоприличието. Що се отнася до оная рѣчь, за която арестуваха Пърличева, тя тоже е лишена отъ подобни неприличности. [2] За нея самъ говори и Пърличевъ въ автобиографията си. Мелети искалъ да прѣмахне Пърличева, не защото го е било ядъ отъ неговитѣ нападки, а защото въ него

 

 

1. По-долу ние говоримъ по-подробно както за тая черква, сѫщо и за манастира св. Наумъ.

 

2. Пърличевъ въ тая рѣчь подканялъ народа да се откаже отъ гръцкитѣ владици и да не имъ плаща владичнина (вж. автобиографията му Сбм. т. X.

 

 

663

 

виждалъ опасенъ врагъ противъ гърцизъма и защото искалъ да лиши народа отъ главатаря. Не направи ли тъй Мелети и съ покойния Д. Миладиновъ? Ето кое е вѣрното, а не което твърди г. Ш. въ рецензията си. Недоволството изказано отъ г. Ш. въ рецензията спрѣмо Пърличева, показва, че трѣбва да има нѣкакви стари, незабравени дертове между него и Пърличевъ. Положително знаемъ, че въ в. „Право” отъ 1871. г. бр. бр. 5, 11, 15, 18 и 35 се е водила остра полемика между Пърличевъ и Шапкаревъ по въпроса за училищата въ Охридъ. Въ послѣдния брой Шапкаревъ е страшно нападнѫтъ и е нарѣченъ „искусенъ либелистъ”, „клеветникъ” и пр. [1] Като спомняме за тоя фактъ, не искаме да обиждаме никого, а просто да се попитаме, не е ли оттамъ омразата, която се забѣлѣзва противъ Пърличевъ въ поменѫтата рецензия на г. Шапкаревъ? Ако е тъй, жално е, загдѣто г. Ш. сбъркалъ пѫтя и намѣрилъ сега случай, т. е. слѣдъ смъртьта на Пърличевъ, да си отмъщава. Ние не вѣрваме въ туй, но патосътъ, съ който сѫ писани редоветѣ за Пърличевъ и омразата, която се забѣлѣзва и прозира прѣзъ тия редове, дава ни поводъ да вѣрваме въ това. [2]

 

 

1. Дописката е подписана отъ тогавашнитѣ училищни настоятели Илия Чобановъ, Коста П. Размовъ и Коста Карадимчевъ, но по стила се вижда, че е писана отъ Пърличевъ. — Либелистъ е нареченъ Шапкаревъ, защото по онова врѣме се пустнѫли нѣкакви тайни либели въ полза на Мелетия и противъ народа, отъ които гражданитѣ се възмутили и смѣло ги приписвали на г. Шапкаровъ.

 

2. Има много до се пише противъ тая рецензия, но ние ще се ограничимъ съ малко. Г-нъ Ш. въ нея сравнява дѣйностьта на Я. Стрѣзовъ съ оная на Д. Миладиновъ. Първо, това е прѣмо обида за покойния Д. Миладиновъ и, второ, г. Ш. тукъ е вече съвсѣмъ пристрастенъ. Какъвъ дѣець е билъ Я. Стрѣзовъ, може да ни каже всѣкой единъ охридчанинъ. Ние ще цитираме само думитѣ на Д. В. Македонски, който (вж. в. Съгласие год. I, бр. 8 „Изъ дневника на единъ старъ учитель”) го нарича „Иоанъ Стрезиди, единъ отъ най-върлитѣ гъркомани по онова врѣме” (думата е за 1868. год., когато борбата въ Охридъ се намирала въ най-голѣмия разгаръ, и когато Пърличевъ гърмѣше съ рѣчитѣ си по църквитѣ. Още (вж. сѫщия брой): „Пенсия получава отъ сѫщото правителство, (т. е. бълг.), и Иоанъ Стрезиди, сега Иванъ Стрѣзовъ, види се защото до освобождението на България бѣше гръцки учитель, и агитаторъ въ Македония, а въ 1878 год. се научи да чете български, живѣ нѣколко врѣме въ Княжеството и биде назначенъ, по недостатъкъ на неподготвени хора, за членъ на Кюстендилския Окрѫженъ Сѫдъ, а въ 1880 год. отиде за български учитель въ Воденъ”. Историята не търпи пристрастия, г. Шапкаревъ.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]