ГЛАВА I.
Мисъль за замѣнение на гръцкия езикъ съ български. — Димитъръ Миладиновъ. — Църковнитѣ и училищнитѣ настоятели. — Изпѫжданье на Д. Миладиновъ. — Първенцитѣ въ Охридъ. — Гьорше и Никола Мустреви. — Партени Зографски. — Първото българско вечерно училище. — Ученици на това училище. — Кознитѣ на гъркоманитѣ. — Арестуванье на Н. Мустревъ и затварянье на училището. — Начало на борбата. — Смъртьта на Иоаникия. — Мелетия Велички. — Протестъ и неуспѣхътъ на охридчани противъ Мелетия. — Пакъ Д. Миладиновъ. — Неговитѣ проповѣди. — Пращаньето на Ивана Капчевъ въ Русия. — Прѣдателство противъ Миладинова. — Неговото откарванье. — Измамата на Капчевица. — Арестуванитѣ съ Миладинова. — Негодуванье на народа. — Старѣйшинитѣ. — Изпѫжданьето имъ изъ митрополията. — Послѣдствията отъ това.
Пръвъ замълвилъ за замѣнение на гръцкия езикъ съ български въ училищата на гр. Охридъ Димитъръ Миладиновъ, учитель въ тамошнитѣ училища, кѫдѣ 1848 г. Разбира се, той билъ гръцки учитель, а не български. Затрудненията, които срѣщалъ обаче въ прѣподаваньето на чуждъ езикъ, неразбираньето на уроцитѣ отъ ученицитѣ му, внушавали му мисъльта, че, за да има успѣхъ и напрѣдъкъ въ училищата, трѣбва да се замѣни гръцкиятъ езикъ съ български. Той всѣкога прѣвеждалъ урока на български, за да бѫде понятенъ на ученицитѣ и послѣ имъ го разказвалъ. Като сега помнѭтъ нѣкои, какъ даскалъ Митре Миладинъ клателъ тѫжно глава и съ тѫга на душа, говорелъ на ученицитѣ си: „любезни чеда! азъ ви учѫ на чуждъ езикъ, но несправедливо е това ýченье. Едвали ще се намѣри другъ народъ по-доленъ и по-низъкъ оть нашия! Другадѣ никой не получава първото образование на чуждъ езикъ, а се учи на своя майчинъ и татковъ. Ще дойде врѣме и близко е, когато и ние ще започнемъ да се учимъ на своя български майчинъ езикъ.” Тѣзи мисли Миладиновъ ги сѣелъ не само между ученицитѣ, а и между народа. Така той настоявалъ прѣдъ училищнитѣ настоятели, да се съгласѭтъ и да замѣнѭтъ въ училищата чуждия гръцки езикъ съ български, ако искатъ да има успѣхъ въвъ тѣхъ. Разбира се, че не можело и дума да става за отцѣпление отъ гръцката патриаршия, нито пъкъ мисъль за основаванье на самостоятелна българска черква. Ала черковнитѣ и училищнитѣ настоятели, като закоренѣли консерватори, опоени отъ гъркоманство, ако и да не разбирали гръцкия езикъ, освѣнъ думитѣ: киръ и кирия, калимера и калиспера, не искали да слушатъ учителя, който
622
имъ проповѣдвалъ нововведения въ училищата. За тая негова смѣла постѫпка тѣ го намразили, а слѣдъ шесть мѣсеца го изгонили отъ Охридъ.
Димитъръ Миладиновъ почнѫлъ тогава своя скитнически учителски животъ изъ разни градища на Македония, безъ да се остави обаче отъ мисъльта, че трѣбва да се въведе бълг. езикъ въ училищата, да се отфърли чуждиятъ, непонятниятъ гръцки езикъ. Първата сѣмка била по такъвъ начинъ фърлена, ала тя изникнѫ и даде плодъ тъкмо слѣдъ цѣли десеть години.
Даже въ самия Охридъ Миладиновитѣ идеи не останѫли безъ всѣко влияние. Нѣкои хора отъ долна и срѣдна рѫка дошли до убѣждение, че „даскалъ Митре” билъ правъ и че тѣ би се съгласили сега, да започне той да учи чедата имъ на майчиния български езикъ. Но Митре билъ далечъ отъ Охридъ, онеправданъ и изгоненъ, и другадѣ сѣелъ добро и благотворно сѣме. Първенцитѣ обаче, въ рѫцѣтѣ на които били и църкви и училища, приближени до гръцкия митрополитъ, си въображавали, че наистина сѫ чистокръвни елини, безъ да знаѭтъ елинския езикъ, и мразели всѣкого, който имъ пошушвалъ за български езикъ и за българско писмо. Макаръ тѣ и да гледали така злобно на тая благородна и патриотическа мисъль, но тя намирала добра почва въ простия народъ и пускала дълбоки корени. Най-сетнѣ, кѫдѣ края на 1858 г., тя съзрѣла хубаво, и липсвалъ само центъръ, около който всички да се съберѫтъ и да почнѫтъ нововведението. И наистина, тъкмо тогава въ началото на мѣсецъ октомври, се явили двама прости и бѣдни хорица, по занятие самарджии и то отъ „дивата” и селската [1] махала Месокастро, баща и синъ, които отворили въ дома си първото вечерно българско училище въ гр. Охридъ.
Тѣ били Гьорше и Никола Мустреви.
Инициативата за отварянье българско училище въ Охридъ излѣзла отъ Зографския манастиръ въ Св. Гора. Тамъ въ нѣкоя мрачна калугерска келия се разисквалъ въпросътъ, по какъвъ начинъ да се отвори българско училище въ тоя градъ, или да се въведе българскиятъ езикъ въ училищата. Въ тоя манастиръ е билъ и Партени Зографски, слѣдъ една година Поляно-Кукушки митрополитъ. Той, като българинъ отъ Дебърско (отъ с. Галичникъ), не веднажъ минавалъ прѣзъ Охридъ и отивалъ въ тамошния монастиръ Св. Иоанъ Дебърски. Той си припомнилъ, че има единъ познатъ приятель-монахъ въ тоя манастиръ. Тоя неговъ приятель билъ отецъ Андонъ, прозванъ Маджунъ, отъ рода на Гѫзиновци и роднина на Гьорше Мустревъ. Дѣдо Партени взелъ монашеския си посохъ и тръгнѫлъ да се срещне съ отца Андона. На чии срѣдства пѫтувалъ той, съ какви наставления, никой не знае. Знае се само, че наистина дѣдо Партени минѫлъ прѣзъ Охридъ, отишелъ въ манастиря Св. Иоанъ Дебърски, съвѣтвалъ се съ Маджуна и извикалъ оттамъ Гьорше Мустрева.
1. Въ онова врѣмо, па даже и сега, варошанитѣ гледали на месокастранитѣ като на селяни и като на диви, необразовани и невъзпитани хора.
623
Гьорше Мустревъ билъ 60 годишенъ старецъ. Той неведнажъ отивалъ въ манастира при сродника си, събиралъ волни помощи за тоя манастиръ и прѣкарвалъ тамъ по нѣколко мѣсеца. По-голѣмиятъ синъ на Гьорше — Никола — почти що отрастнѫлъ въ манастира. Тамъ се научилъ да чете и пише по „словѣно-болгарски.” Послѣ се върнѫлъ въ Охридъ и почнѫлъ да се занимава съ занаята на баща си. Той нито мислелъ, нито сънувалъ да стане нѣкога учитель и да запали първата искра за народно чувство въ сърцата на своитѣ съграждани. Даже и когато баща му билъ повиканъ въ манастира да се съвѣтва и уславя за учитель съ Партения, той продължавалъ да прави и да кърпи самаритѣ на охридскитѣ добитъци.
Така или иначе Гьорше отишелъ въ Дебъръ и оттамъ заедно съ Партения се отправилъ въ Св. Гора. Слѣдъ кратко врѣме се върнѫлъ въ Охридъ, натоваренъ съ два-три товара български и славянски книги. Дошелъ Гьорше Мустревъ и отворилъ въ дома си първото българско вечерно училище, учитель на което билъ синъ му Никола, условенъ въ Зографъ за 6000 гроша. Разбира се, това било тайно и тайно отивали да се учѫтъ у него.
Вечерното българско училище само нѣколко мѣсеца останѫло тайно за митрополита и за първенцитѣ — гъркомани. Слѣдъ малко и камънитѣ узнали, че има българско училище, и че всички отиватъ да се учѫтъ въ него. Съ каква радость, съ каква охота и съ какво усърдие търчали „како овци по соль” [1] да се учѫтъ българско четмо-писмо, даже и ученици отъ гръцкитѣ училища, и калфи, и майстори, [2] и попове! Първитѣ денемъ минавали за гърци въ гръцкитѣ училища, а вечерь пъкъ слѣдъ отпускъ отивали въ дома на Мустреви и въ два часа по турски, съ скрити подъ политѣ запалени фенерчета се връщали по домоветѣ си.
Ученицитѣ на Г. и Н. Мустреви били мѫжье, възрастьта на които възлизала на 20 и 30 год. Тамъ били и женени и неженени, и всички чудесно напрѣдвали. Въ 12 мѣсеци тѣ направили такъвъ успѣхъ, като че цѣли петь години били се учили на български — бързо и отчетливо четѣли, красно и хубаво пишели. И сега даже има хора, които на това училище дължатъ своята грамотность.
Гьорше и Никола денѣ правели и кърпели самари, а вечерно врѣме пъкъ ставали учители. Тѣмъ имъ се чинело, че неприятелитѣ — гъркоманитѣ не знаѭтъ това, а въ митрополията се кроели планове, какъ да се затвори и унищожи това училище, което било зародъкъ на всичко понататъшно. Както всѣкога, тъй и въ тоя случай, гъркоманитѣ не можели да си послужѫтъ съ друго срѣдство освѣнъ съ козни и съ прѣдателства. Тѣ рѣшили да обадѭтъ всичко това на мѣстната власть и да кажѫтъ, че нѣкои отъ народа се събиратъ у Мустреви не за да се учѫтъ, а Богъ
1. Вж. бр. бр. 39 и 40 на в. „Македония”, 1807 год.
2. К. Размовъ разказва, че взималъ отъ керханата си всичкитѣ калфи и ги водилъ самъ у Мустреви да се учѫтъ на български.
624
знае съ какви задни мисли и противни цѣли. [1] Рѣшено и свършено. Тасе, Зарче и Стефания попъ Димитриевъ, [2] и двамата първенци, богаташи и чорбаджии, обадили всичко на каймакамина и, за потвърждение на думитѣ си, поканили го, вечерно врѣме да направи обискъ въ кѫщата на Мустреви. И наистина, единъ юзбашия съ 10-мина жандарми на 17-и октомври 1859 год. вечерьта слѣдъ два часа по турски, тъкмо слѣдъ една година (училището било отворено на 10-и окт. 1858 год.) влизатъ въ кѫщата на Мустреви, намиратъ ученицитѣ съ учителя въ зимника подъ кѫщата, като въ нѣкоя катакомба, разгонватъ ги, дигатъ три ковчега книги и арестуватъ Никола.
Въ изслѣдваньето Никола отговарялъ смѣло и откровено. Той оборилъ клеветата на гъркоманитѣ, че книгитѣ му сѫ ужъ противни на царството и че рѣшавали тукъ бунтовнически работи. При все това държали го затворенъ отдѣлно въ една джамия, прѣнесли го слѣдъ 17 дена въ общитѣ затвори и най-сетнѣ, слѣдъ нѣколко мѣсеца, освободили го, като му заповѣдали строго, да не събира за напрѣдъ никого, защото това било противно на патриархията и защото давуджки му били владиката и чорбаджиитѣ. [3]
Наистина Мустревото училище било затворено, но искрата, която фърлило то, не угасла. Тя тлѣела въ сърцата на ученицитѣ и на народа и чакала другъ по-сгоденъ моментъ за да избухне и да се разпали въ пламень и огънь. Ученицитѣ пакъ започнѫли да отиватъ въ гръцкитѣ училища, народътъ мълчалъ, а гъркоманитѣ, на чало съ митрополита, се радвали, че успѣли да унищожѫтъ училището още въ зародъка му.
1. Клеветницитѣ казали на властьта, че у Мустреви се рѣшавали по заповѣдь на Русия бунтовнически работи и че тамъ горѣли лампади, донесени дори отъ Москва.
2. Стефания попъ Димитриевъ Владиковъ билъ синъ на митрополита Калиника. Слѣдъ смъртьта на послѣдния майката на Стефания доказала това прѣдъ битолскитѣ власти, и момчето ѝ наслѣдило всичкитѣ имущества на Калиника. Стефания билъ отхраненъ и порастнѫлъ въ митрополията на баща си. Оттамъ билъ прозванъ Владиковъ.
3. Г-нъ К. Шапкаревъ въ една своя рецензия („Бълг. Прѣгледъ”, год. II, IX, 285) казва, че той въвелъ първъ бълг. езикъ въ класнитѣ охридски училища прѣзъ 1859 год., когато било открито Мустревото вечерно училище, подъ прѣдлогъ да приберътъ ученицитѣ си, които ги напуснѫли и посѣщавали това училище. По-долу казва, че Мустревото училище не било затворено отъ властитѣ и по подстрѣкателство отъ гъркоманитѣ, а само отъ себе, защото, слѣдъ въвежданьето на бълг. езикъ въ тия училища, тѣ, ученицитѣ, прѣстанѫли да посѣщаватъ вече месокастранското тайно училище. Много добрѣ. Че дѣйствително г. К. Ш. въвелъ по такъвъ начинъ бълг. езикъ въ тия училища, нѣмаме причини да не вѣрваме; обаче съврѣменници твърдѭтъ, че съвсѣмъ не е било така и че поменъ нѣмало за бълг. езикъ въ класнитѣ училища. — Относително затваряньето на Мустревото училище неоспоримъ фактъ е, че то е затворено отъ властитѣ по подстрѣкателство на гъркоманитѣ чорбаджии. Че това е тъй, всички старци твърдѭтъ сега. Чудно е само, какъ тъй г. Ш. да забрави единъ фактъ, който страшенъ шумъ произвелъ на врѣмето си, па и сега още хората го помнѭтъ?! — „Това бѣше, пише г. Ш., прѣзъ 1860—1861 год.” Датитѣ ни се бъркатъ. Споредъ нашитѣ свѣдѣния Мустревото училище сѫществувало само една година — отъ 1858—1859, а г. Ш. казва, че туй било прѣзъ 1860—1861. Кое е по-вѣрно? Г. Шапкаревъ твърди, че прѣди това той въвелъ бълг. езикъ и въ Стружкитѣ училища. Колкото и да се старахме да намѣримъ утвърждение за това въ споменитѣ на Д. В. Македонски (вж. в. „Съгласие”, год. I бр. 1—13 „Изъ дневника на единъ български учитель”), като първъ български учитель въ Струга, нищо не можахме да намѣримъ. Той говори да се прѣподавало прѣди него български отъ единъ стружанинъ, но никакъ не спомина името на г. Шапкарева.
625
Слѣдъ двѣ-три години умрѣли Гьорше и Никола. На тия двама първи български патриоти охридското население трѣбва вѣчно да бѫде признателно.
* * *
Наскоро слѣдъ затваряньето на Мустревото училище въ Охридъ се случило едно неочаквано събитие, което било начало на сѫщинската явна борба за народни права: на 25. декември, Рождество Христово, 1859. год., умрѣлъ прѣстарѣлиятъ бивши елбасански охридски митрополитъ Иоаники. Въсползувани отъ неговата смърть, охридчани още сѫщия день извѣстяватъ на патриаршията, че епархията овдовѣла, и молѭтъ патриарха, да назначи за архиерей на овдовѣлия архиерейски прѣстолъ Авксентия Велешки, бивши Кюстендилски, който щѣлъ да бѫде приетъ единодушно отъ всичкитѣ епархиоти. Слѣдъ два дена узнаватъ, че патриаршията мислела да имъ назначи за архиерей Мелетия Велички; тѣ пакъ писватъ на патриарха и му извѣстяватъ, че Мелетия по никакъвъ начинъ не ще бѫде приетъ отъ епархията, и за това го молѭтъ, ако не желае да станѫтъ неприятни работи, да не назначава поменѫтия владика, защото той е извѣстенъ по злодѣянията си на цѣлата епархия като бивши протосингелъ на бившия охридски митрополитъ Дионисия. [1] Охридчани се вълнували и съ нетърпѣние очаквали да чуѭтъ, кой ще бѫде назначенъ. Тѣ посочили кандидати за охридския архиерейски прѣстолъ: първо, Авксентия Велешки и Илариона Макариополски, а по-сетнѣ, по наставленията на Д. Миладиновъ, и Антима Видински.
Отъ тоя день, т. е. отъ смъртьта на Иоаникия, започва се дълга прѣписка, отъ една страна между охридчани и патриаршията, а отъ друга между първитѣ и тѣхнитѣ пълномощни прѣдставители въ Цариградъ. Такива били охридскитѣ богаташи— кьуркчии, находещи се тогава тамо: братя Манчеви, братя Я. Паунчеви, братя К. Паунчеви и бр. Кецкарови. Тѣ постоянно отивали да молѭтъ патриарха, да не праща за митрополитъ Мелетия въ Охридъ, но той не искалъ и да ги слуша. Употрѣбили всевъзможни срѣдства, дано убѣдѭть патриаршията да ги почуе, ала нищо не помогнѫло. Заплашвали я, че ще прѣгѫрнѫтъ католицизма, — и туй напусто.
Патриаршията, съ една дума, не щѣла и да знае, какво искатъ охридчани. Тя като че на пукъ избрала сѫщото лице и го назначила за Охридъ. Мелети билъ цѣло страшилище за населението. Той, както поменѫхме и по-горѣ, билъ извѣстенъ всѣкому съ лошитѣ си постѫпки и злодѣяния: цѣли десеть години живѣлъ по-прѣди въ Охридъ и послѣ, възведенъ въ епископски санъ, билъ проводенъ въ Зворникъ (Босна), а оттамъ въ Кюстендилъ пакъ съ сѫщия митрополитъ Дионисия. Охридчани страшно възнегодували противъ него и изведнажъ протестували единодушно противъ избора му; протестътъ носелъ 12 хиляди подписа. Въ сѫщото врѣме тѣ
1. Вж. документитѣ на гръцки въ Сбм., X, слѣдъ „кодекса на охридската патриаршия.”
626
посочили още като на достойно лице, да заеме охридския архиерейски прѣстолъ, и Илариона Макариополски. Цѣльта имъ била да дойде въ Охридъ владика българинъ, който да знае български и на такъвъ езикъ да поучава стадото си. [1]
Всичко това било напусто. И противъ общото епархиално желание, патриаршията, слѣдъ възкресение на 1860. год., мѣсецъ априлъ, проводила го въ епархията силомъ. Мелети не сполучилъ. Епархията го не приела, а той останѫлъ въ нея. Охридчани, прѣди да дойде той, протестирали прѣдъ патриаршията и я молили, ако не е възможно да го замѣсти съ друго лице, да го остави въ Цариградъ, а намѣсто него да проводи само единъ епископъ, съ обѣщание пакъ да събиратъ владичнината и да му я пращатъ тамо. Най-сетнѣ, като не се почуло и това, епархиотитѣ протестирали съ протестъ общъ отъ 4-и априли 1860. год., съ който ѝ явили, че, понеже тя не зачита за нищо тѣхнитѣ молби и просби, а се отнася като чужда мащиха, а не като сѫща майка, и проважда имъ за митрополитъ лице, противъ което епархията категорически се произнесла, то и тие отъ тогава на сетнѣ не щѫтъ да я припознаватъ за своя църковна глава [2]. Въ сѫщото врѣме охридчани се обърнѫли и къмъ властитѣ, за да си искатъ Юстиняновитѣ правдини, отнети съ лукавство отъ гърцитѣ. [3]
1. Охридчани отначало не смѣели явно да изкажѫтъ мисъльта си. Тѣ искали да бѫде назначенъ уменъ и достоенъ пастиръ на охридския архиерейски прѣстолъ, но не казвали, че трѣбва да знае и български езикъ. Въ едно подобно заявление до патриарха и светия синодъ тѣ само имъ загатватъ: „да отговаря и на съврѣменнитѣ изисквания на народа”, т. е. да знае български езикъ и на такъвъ да поучава стадото си. (Вж. Сбм. X, слѣдъ кодекса на охридската патриаршия).
2. Вж. Материали за животоописанието на бр. Миладинови Д. и К. отъ Шапкаревъ, Пловдивъ, 1884 год.. П. Сп. на Б. К. Д. въ Срѣдецъ, 1885, кн. XVII; Бълг.-Гръцката църковна распря въ Ц/градъ отъ Ст. Бурмовъ.
3. Шапкаревъ: Материали и пр.
Запазенъ ли е тоя документъ, или не, не знаемъ, но въ Сбм., X, стр. 578, слѣдъ кодекса на охридската патриаршия, намираме на гръцки слѣдното пълномощно до „прѣдставителитѣ на българския народъ” въ Цариградъ:
„Достоуважаеми прѣдставители на българския народъ,
Подписанитѣ жители на Първа Юстиняна или Охридъ отъ една страна като видѣхме, че при всичката ни надежда общата ни майка Великата Христова Черква не даде никакво внимание на едно слѣдъ друго подаденитѣ ни общи прошения до нея, чрѣзъ които горещо молимъ за да замѣсти избрания противъ нашитѣ желания и молби на нашата епархия митрополитъ господина Мелетия чрѣзъ други скромноживущъ, мѫдъръ, укиченъ съ наука и спомагающъ на нравственото образование на словесното стадо, но, напротивъ, своеволно и наложително изпрати тоя сѫщия Мелетия, който бидейки намъ извѣстенъ отблизу по нескромния си животъ и по всѣкаквитѣ насилствени дѣйствия и злоупотрѣбления, и най-послѣ и зарадъ неговото невѣжество, счетохме за недостоенъ да го приемемъ; а отъ друга страпа, увѣдомени, че цѣлия нашъ български народъ негодува по сѫщитѣ причини противъ Великата Христова Черква и прибѣгнѫ къмъ милостьта на прѣмилостивия ни царь господарь султанъ Абдулъ Меджитъ ханъ, ефендимисъ (чиято власть да прѣбѫде во вѣки!), който винаги се е грижилъ за благоденствието на вѣрнитѣ си подданници, и чрѣзъ колективни прошения до Високата Порта, подадени чрѣзъ насъ, които цѣлия народъ чрѣзъ особени общи пълномощия ни припозна за пълновластни свои прѣдставители, поиска да се утвърди на основание автокефалната архиепископия на Първа Юстиняна Охридъ и цѣла България, която несправедливо и безпричинно около 1767. год. се унищожи отъ тогавашния цариградски патриархъ Самуила, който никакво право нѣмаше, освѣнъ власть да унищожи една автокефална архиепископия, основа на синодално въ врѣме на императора Юстиняна и толкова години отъ толкова византийски императори и толкола султани зачитана и, слѣдователно, бидейки и ние члѣнъ на сѫщия народъ
627
Така или иначе, Мелети, както поменѫхме и по-горѣ, прѣзъ м. априлъ 1860. г. дошелъ въ Охридъ и приелъ управлението на епархията, макаръ и да билъ ненавижданъ отъ всѣкого. Полека-лека той си съставилъ малка партия и намѣрилъ силни поддържници, именно горѣпоменѫтитѣ богаташи и прѣдатели на Мустревото училище Стефания п. Димитриевъ и Тасе Зарчевъ. Посрѣдствомъ тѣхъ той рѣшилъ изведнажъ слѣдъ дохожданьето си да проводи прошение до патриаршията ужъ отъ охридската епархия, съ което да се моли патриархътъ, да не обръща внимание на досегашнитѣ имъ прошения и да ги прости, загдѣто досега неизказали своята покорность прѣдъ него слѣдъ възкачваньето му на вселенския прѣстолъ. Освѣнъ това, протестирали, да сѫ дали нѣкакво пълномощно на нѣкакви хора въ Цариградъ. За да може да се подпише това прошение, Мелети проводилъ нѣкого си Анания, свой приближенъ човѣкъ и чиновникъ въ митрополията му, който на сила и съ измама взелъ подписитѣ на нѣкои простодушни селяни, и по такъвъ начинъ проводили прошението. Че дѣйствително подписитѣ били взети силомъ, ето какво четемъ въ единъ протестъ отъ страна на Демиръ-Хисарскитѣ жители до патриаршията: „понеже г-нъ Мелети, като дойде тука, тиранически прибърза, щото съ измама и срѣдства принудителни да грабне подписитѣ наши за своя полза, повръщаме си тѣзи послѣднитѣ и ги прогласяваме съвсѣмъ безсилни, протестираещи прѣдъ Бога и прѣдъ хората противъ таквитѣ беззаконни дѣла негови, защото, Всесвятѣйши, нито Мелетия приемаме, нито подписитѣ си дадохме съ волята ни; но нѣкой си Анания, неговъ чиновникъ, дойде съ орѫжиеносци и чрѣзъ насилие грабнѫ подписитѣ ни, като застрашаваше свещеницитѣ и първенцитѣ. Ние окаяннитѣ що имахме да сторимъ? Едни отъ страхъ, други отъ измама, дадохме си подписитѣ. Заради това повторително молимъ да ни отървете отъ такъвъ архиерей като го замѣсти съ нѣкой честивоживущъ и съгласенъ съ молбитѣ и желанията на епархията”. [1] Освѣнъ това, както се научаваме отъ едно друго пълномощно писмо отъ охридчани до
взехме поводъ отъ всичко това и счетохме неизбѣжна наша длъжность, съгласно съ нашия народъ, да ви назначимъ и да ви припознаемъ чрѣзъ настоящето наше общо пълномощно пълновластни прѣдставители, щото отъ наша страна най-горещо да помолите Високата Порта да послуша нашитѣ молби и да ни избави отъ своеволието на гръцкого духовенство, като подтвърди основаваньето на автокефалната архиепископия на Първа Юстиняна Охридъ и цѣла България, която несправедливо и незаконно присвои сѫщото гръцко духовенство; а за трудоветѣ, които ще положите за благополучното доизкарванье на прѣдлежащия въпросъ особеното наше отечество ще ви поднесе вѣчна признателность. При това, като оставаме съ надлежното къмъ васъ почитание, се подписваме
на 9. априлъ, 1861. год. въ Първа Юстиняна или Охридъ
Първенцитѣ отъ Първа Юстиняна или Охридъ.”
Г-нъ Щапкаревъ казва (вж. „Бълг. Прѣгледъ”, год. II, кн. X), че датата на туй писмо трѣбва да е погрѣшена и трѣбва да бѫде не 1861, а 1860. Ние се съгласяваме съ него. То трѣбва да е пратено до „прѣдставителитѣ на бълг. народъ” вчасъ слѣдъ протестътъ отъ 4. априли, 1860. год. Правъ е г. Ш. като казва, че прѣзъ февруари на 1861. год. бѣ уловенъ Д. Миладиновъ и слѣдъ него едвали можехъ охридчани да мислѭтъ за протести и прошения.
1. Вж. „Нови документи по владишкия въпросъ въ Охридъ прѣзъ 1859—1861 год.” Тѣ ще се печатѭтъ въ слѣднята книга на „Сборника”.
Че Мелетия си служелъ съ насилия, когато събиралъ подписи, ще имаме случай да видимъ и по-нататъкъ.
628
своитѣ прѣдставители въ Цариградъ, Мелети ги обвинявалъ не само въ самозванство, но още ужъ че щѣли да завлѣкѫтъ епархията въ лоното на католическата черква, слѣдъ като я съсипѣли материално. Всичкитѣ тия и други клевети на Мелетия, охридчани, па и жителитѣ на цѣлата епархия, побързали да оборѭтъ, както прѣдъ патриаршията, сѫщо тъй и прѣдъ своитѣ прѣдставители. И така Мелети не сполучилъ. Двамата му привърженици, поменѫтитѣ Ст. п. Димитриевъ и Т. Зарчевъ, останали докрай на борбата съ него, не сѫ се отдѣлили отъ Мелетия и голѣми пакости нанесли на населението, както ще видимъ по-долу.
По такъвъ начинъ се започнѫла борбата, която се свърши тъкмо слѣдъ цѣли 15 години.
* * *
Да се върнемъ малко назадъ. Не било възможно лесно да се забрави училището на Мустреви и стореното отъ гъркоманитѣ. Всички говорили само за това. Негодували и пакъ искали да се възроди първото. Колкото повече врѣмето вървѣло, толкова повече се увеличавала народната партия и дохождала до убѣждение, че врѣме е да напуснѫтъ чуждия и неприятелски гръцки езикъ. Първитѣ учители още не били отишли въ черната земя, когато пакъ се явилъ познатиятъ намъ учитель. Този послѣдниятъ не билъ вече учитель на малкитѣ, а на възрастнитѣ. Той не учелъ по училищата, а по домоветѣ, по стъгдитѣ и по дукянитѣ. Той проповѣдвалъ на гражданитѣ, да изфърлѭтъ гръцкия езикъ отъ училищата, да се откажѫтъ отъ патриаршията и да се борѭтъ за самостойна черква. Хората, жадни за сладка и народна дума, се сгрупирали около него, жадно го слушали, въодушевявали се и готови били на бой да тръгнѫтъ съ него. Той билъ „даскалъ Митре Миладинъ,” който скоро се завърнѫлъ отъ обиколката си по Македония, гдѣто отишелъ да събира волни помощи съ една пандахуса, подтвърдена отъ патриаршията за направа на бълг. фенерска черква св. Стефанъ въ Цариградъ. Той обиколилъ цѣлата Македония, не толкова да събира пари, колкото да агитира, да проповѣдва, да подбужда, да оре и да сѣе добри сѣмена и мисли. Пандахусата му била було, подъ което се криели други по-благородни и по-възвишени цѣли. Той обикалялъ, придруженъ отъ брата си Наума. Съ голѣмо умѣние вършелъ възложената му работа, купувалъ стари книги и рѫкописи, събиралъ пари, учелъ и нигдѣ не се спиралъ. Най-сетнѣ дошелъ и въ Охридъ и се прибралъ у дома си въ Струга. Това било въ 1859. год. Тъкмо тогава билъ подигнѫтъ и въпросътъ за избиранье на новъ владика. По инициатива на Миладинова били прѣдложени, както видѣхме, горѣпоменѫтитѣ кандидати, а особено Иларионъ Макариополски, съ когото той лично се билъ познавалъ.
Димитъръ Миладиновъ не се задоволявалъ само съ едни сухи проповѣди. Той искалъ да види въ отечеството си, макаръ и слѣдъ врѣме, и учени мѫжье. За това пращалъ желателитѣ да се учѫтъ въ странство, именно въ Русия. Той съ голѣма радость приелъ и прѣдложението на
629
Илия Капчевъ, да проводи дѣтето му Ивана въ Русия, да се учи на „българско” четмо. Това отпослѣ послужило за фактъ и доказателство на прѣдателитѣ, че Д. Миладиновъ бунтувалъ ужъ населението и ималъ работа съсъ страни неприятелски на султановата държава.
Така или иначе, Митре Миладинъ самоотвержено и геройски вършелъ своята работа, безъ да се страхува отъ враговетѣ си. Той знаелъ, че Мелети и неговитѣ приближени — силнитѣ на деня Тасе Зарче и Ст. попъ Димитриевъ (иначе Владиковъ) не спѫтъ. Тѣ съ четири очи бдѣли и съ жъдность би разкѫсали проповѣдника, стига само да бихѫ могли. Тѣ знаели, какъ той по-напрѣдъ насърчавалъ народа да не иска Мелетия, а да иска българинъ владика. Мелети билъ узналъ всичко това и се готвелъ да си отмъсти. Най-сетнѣ, за хватка имъ послужило изпращаньето на Капчевото момче въ Русия. Тѣ и тримата, още и Венедиктъ — гръцкиятъ битолски митрополитъ, като вѣрни подданници и слуги на султана, побързали да извѣстѭтъ валията въ Битоля за бунтовника, който сѣелъ ужъ бунтовнически мисли въ народа, размирявалъ населението въ Охридъ и Струга, та трѣбвало часъ по-скоро да се прѣмахне, догдѣто нѣма никакви опасни послѣдствия. Разбира се, че не можелъ валията да не обърне внимание на тѣхнитѣ заявления и да не ги повѣрва, защото двамата отъ тѣхъ били владици — милетбашии, а другитѣ двама първенци най-богати и най-влиятелни. Тогава той, безъ да губи врѣме, пратилъ чакъ въ Струга нѣкого-си Кемаилъ-бега, който на 16-и февруари, 1861 год. [1] съ нѣколко десетки жандарми обсадили домътъ на Миладина, вмъкнѫли се въ него и изкарали Димитра като разбойникъ, безъ да му дадѫтъ врѣме даже да се опомни и да се прости съ жена си и съ дѣцата си. Събрали всичкитѣ му книги и моментално тръгнѫли за въ Охридъ. Слѣдъ тридневно прѣбивание въ охридскитѣ затвори, откарали го въ Битоля. Като сега помнѫтъ нѣкои, какъ Д. Миладиновъ, вързанъ съ вериги на конь, минавалъ по охридската чаршия, тѫжно поглеждалъ навалицата, която се стекла да го гледа и да го оплаква, безмълвно се прощавалъ съ всички. Всички били вцѣпени и вдървени и никой не смѣелъ да шавне. Тукъ тамѣ само се спускалъ по нѣкой и му подавалъ помощь по грошъ и два, за да му се найдѫтъ по пѫть.
Отъ Битоля отправили Д. Миладинова въ Цариградъ. Какъвъ бѣше неговия край и краятъ на брата му Константина, извѣстно е на читателитѣ. Само това трѣбва да се спомене тука, че, слѣдъ откарваньето му въ Цариградъ, изпратили заповѣдь оттука въ Охридъ, да се разпитатъ давуджиитѣ, съ какво могѫтъ да подкрѣпѭтъ своитѣ показания. Тогава прѣдателитѣ подготвили старата, недѫгавата, слабоумната бабичка — Капчевица, да стане да засвидѣтелствува прѣдъ властьта, че Д. Миладиновъ съ измама и на сила взелъ и изпроводилъ въ Русия внука ѝ. Тя сега търси отъ него дѣтето и е давуджия противъ него.
1. Вж. Материали за животоопис. на бр. Миладинови отъ К. Шапкаревъ.
630
Съ Д. Миладиновъ били арестувани още и Н. Евровъ (старъ учитель) и Г. Чакъровъ, който отпослѣ принесе голѣма полза на народното дѣло. Тѣ и двамата за вчасъ били освободени въ Охридъ. [1]
* * *
Умразата къмъ гъркоманитѣ растѣла, както духътъ на народа крѣпнѣлъ и се увеличавалъ. Па и не можело да бѫде инъкъ. Постѫпкитѣ и дѣянията на Мелетия и на неговитѣ поддържници наистина били гнѫсни и осѫдителни. Трѣбвало да бѫде сьвсѣмъ тѫпъ и нечувствителенъ народътъ, за да не почувствува, какъ немилостиво се тѫпчели неговитѣ свети чувства и желания и какъ прѣдателски се гонели и затваряли неговитѣ водители. Тѣ почнѫли явно да негодуватъ и да ненавиждатъ. Събирали се на купчинки, говорели, осѫждали и мислели, не ще ли бѫде възможно по нѣкакъвъ начинъ да се избавѭтъ отъ тоя вълкъ въ пастирски дрехи. Сърцата имъ трептѣли, и духътъ имъ се подигалъ, когато разисквали по тоя въпросъ. Нѣмало кѫща, нѣмало дюкянъ, нѣмало човѣкъ, който да не знаелъ и да не говорелъ за това. Всички се молели на Бога и на свети Климента да ги избави отъ Мелетия. Тѣ не знаели само, какъ да започнѫтъ въпроса и кой да води работитѣ.
Най-много народътъ възнегодувалъ и почувствувалъ, че чашата е вече прѣпълнена, въ 1862. год., когато Мелети изпѫдилъ отъ митрополията старѣйшинитѣ. Тогава нетърпѣнието стигнѫло до своитѣ граници. Въ тая година патриархътъ проводилъ окрѫжно до всичкитѣ свои подвѣдомствени митрополии, съ което окрѫжно постановявалъ при митрополититѣ и съвѣтъ отъ шестина честни и опитни граждани, наречени старѣйшини (δημογεροντία). Всесвятѣйшиятъ вселенски патриархъ прибѣгнѫлъ къмъ това поради голѣмитѣ злоупотрѣбения, кражби и подкупи на гръцкитѣ владици. Патриаршията мислѣла само съ това да удовлетвори оплакванията на населението. И така охридскитѣ старци-първенци избрали шестина изпомежду си и единъ писарь Я. Сапунджиевъ. Послѣднитѣ нито единъ мѣсецъ не засѣдавали въ митрополията и били изпѫдени. Причината на това била една жертва отъ невиннитѣ кондрокефали, която високопрѣосвященниятъ Мелети искалъ да я оскуби. Послѣдниятъ само за едно прошение искалъ да вземе отъ невинния и простодушния селянинъ — българинъ три лири турски. На това се възпротивили старѣйшинитѣ и казали на прѣдсѣдателствующия владика, че това не е право и че това е явно злоупотрѣбение. Мелети излѣзълъ отъ търпѣние и съ особена злоба, прѣзрѣние и лютина се обърнѫлъ къмъ Гьоршета Гърдана, който
1. За Д. Миладиновъ най-точни и най-подробни биографични свѣдѣния може да ни даде Андроникъ Иосифчевъ, 90 годишенъ старецъ, неговъ ученикъ и послѣ дълго врѣме неговъ другарь-учитель по разни градове изъ Македония. Той може да ни даде интересни свѣдѣния и по положението на българитѣ въ онова врѣме. Той помни като сега Джеладинъ-бега охридски, Али-паша янински, разорението на Нѣгушъ, избиваньето на колунцитѣ край Битоля и др. Подканяме го въ интереса на историята и на народа да се залови за перо и да не ни лиши отъ тия толкова важни свѣдѣния.
631
му направилъ тая забѣлѣжка: „киръ Гьорше, киръ Гьорше! Ти не знайшъ да судишъ, а знайшъ со аршинотъ само басма и хасе да мѣришъ! . .” Докачени старѣйшинитѣ отъ това, докаченъ сѫщо така и Мелети отъ тѣхъ, че не му позволили да вземе рушветъ и да скуби бѣднитѣ, затваря имъ вратата, а и тѣ зарѣзватъ митрополията. По такъвъ начинъ става окончателенъ разривъ, и народътъ пожелалъ да се освободи отъ своя пастиръ-тиранъ Мелетия.
Минѫли още двѣ години. Мелети билъ независимъ господарь на епархията и царь въ митрополията. Той никого не питалъ и прѣдъ нищо не се спиралъ. Стараелъ се по всѣкакъвъ начинъ пари да събира, да скуби народа и да разбогатява. За да постигне тая цѣль, той употрѣбялъ всевъзможни срѣдства — и позволителни и непозволителни. Народътъ или по-добрѣ старцитѣ били разфърлили по два гроша на вѣнчило за поддържанье на училищата. Отъ това даждие се събирали 30 лири въ годината и всичкитѣ отивали въ джеба на Мелетия. Когато му ги искали, казвалъ съ своеобразната гръцка надутость: „на българитѣ не сѫ трѣбни пари, а на владиката.” Много години той злоупотрѣбявалъ тоя приходъ, а сѫщо тъй грабилъ и прихода на църквитѣ. Най-сетнѣ, въ 1864. год., въ единъ прѣкрасенъ день се събрали охридскитѣ българи, повикали по двама прѣдставители отъ всѣко село и градъ на епархията и се съгласили единодушно да изпѫдѭтъ Мелетия отъ Охридъ и послѣ да искатъ свой българинъ единокървенъ пастиръ за охридския св. Климентовъ прѣстолъ. Сторили тука вѣра и клѣтва, че докрай ще каратъ работитѣ въ единодушно съгласие, братска любовь и взаимно помаганье. Слѣдъ като упълномощили епархийскитѣ прѣдставители охридскитѣ старци да водѭтъ дѣлата, разотишли си радостни и весели.
Инициаторитѣ и водителитѣ на всичко това били слѣднитѣ граждани: Гьорше Гърданъ, Петъръ Огненъ, братя Паунчеви, Георги Чакъръ (отъ Струга), Ангелъ Групчевъ, Симонъ Кърмишъ, Миле Манчевъ, Тасе и Якимъ Сапунджиеви, Григория Пърличевъ, Коста П. Размовъ, Димитъръ попа Симовъ, Григоръ Бояджия, Ангелъ по-сетнѣ и Наумъ Спространови, Стефанъ Тримче, Илче Чобанъ, братя Пармагови, Яне Сакуль, Анастасъ Дафинче, Спасе Нерезанъ, Коста Нелчинъ, Петъръ Янчевъ, Серафимъ Топалчевъ, Петъръ Пирузе, Христо-Дуле Топеничарь и др.
Всичкитѣ тия господа на другата година (1865) се рѣшаватъ да направѭтъ една колективна жалба (прошение) до Великата Църква въ Цариградъ. Тѣ въ нея излагатъ всичкитѣ беззакония на своя пастиръ, безобразията му, кражбитѣ, злоупотрѣбенията, отвращението на народа отъ него и молѭтъ по всѣкакъвъ начинъ да се махне тоя служитель на дявола и мамона часъ по-скоро отъ прѣстола на св. Климента, за да не го осквернява съ богупротивнитѣ си постѫпки, и да го замѣнѭтъ съ другъ достоенъ и добъръ за такъвъ единъ високъ и почетенъ архиепископски прѣстолъ. Пращатъ я тая жалба (ἀναϕορά) въ Цариградъ на кьуркчиитѣ, та тѣ лично и саморѫчно да я поднесѫтъ на патриарха
632
и синода му. Тая анафора се подписва отъ всичкитѣ старци, подпечатва се съ всичкитѣ махалепски (мухтарски) печати отъ градоветѣ и селата на цѣлата епархия и се изпраща.
Охридскитѣ кьуркчии въ столицата на султана, като получили това прошение, се събрали всички, събрали прѣдставители отъ Рѣсенско, Прѣспанско, Крушовско и Желѣзничка-Рѣка и всичкитѣ задружно го поднесли на патриаршията. Прочели това въ патриаршеския синодъ, разгледали го и имъ отговорили на подавателитѣ, които чакали отговоръ: „идете си вие и не се грижете. Патриаршията ще проводи въ Охридъ двама екзарха (пратеници), за да изслѣдватъ работитѣ. Ако се окаже вѣрно писаното въ прошението, непрѣмѣнно ще се дигне Мелети и ще ви се проводи тоя, когото искате вие.” Върнѫли се всички по работата си и извѣстили въ Охридъ за резултата на тая колективна жалба.
Патриаршията, както ще видимъ по-долу, изпратила дѣйствително двама митрополита, но всичко залудо.