Блазиус Клайнер и неговата „История на България” от 1761 година
Скромният светогорски инок Паисий Хилендарски, автор на забележителната „История славянобългарска”, представя несъмнено една изключителна личност в българската действителност през последните три столетия. С неговата гореща защита на поробения през XVIII в. и охулен български народ и с неговото възвеличаване на българското минало като средство за събуждане на националното самосъзнание ние днес свързваме началото на нашето национално Възраждане. Това признание на огромната роля, която „родоначалникът на нашето Възраждане” е изиграл в съдбините на българския народ, е напълно заслужено. То не бива обаче ни най-малко да помрачава погледа ни за всичко онова, което до Паисиевата епоха и до появата на бял свят на „История славянобългарска” в 1762 г. може да се окачестви като изява в по-малка или по-ярка степен на национално самосъзнание у българите. Съзнание за „свой род и свой език”, стремеж към познаване на родното минало и употреба на своето национално име, обич към своя народ и към родната земя — всичко това са основни елементи на Паисиевото национално самосъзнание. Подобни прояви и частно интерес към националното минало обаче ние откриваме, ако и по-слаби и не така ярко изяснени, както у хилендарския монах, много време преди средата на XVIII в. у мнозина просветени и книжовни българи. [1] Специален интерес представят за нас опитите да се проучи и изложи по-сбито или по-обстойно, по-осведомено и просто въз основа на непълни и неточни знания българското минало. Без да се прави тук обстоен обзор на всички допаисиевски опити от страна на българи да изложат цялостно или поне частично националното ни минало, нека споменем някои писания от XVII столетие като непосредни предходници на хилендарския книжовник и историограф. Един от най-видните представители на българското католишко движение през седемнадесети век, софийският католишки архиепископ, чипровчанинът Петър Богдан Бакшев (около 1601—1674) се проявява като добър книжовник, и то главно като преводач на съчинения с религиозно съдържание. [2] Заедно с това той живо се е интересувал от историята на католишкото движение в българските земи. Запазени са два кратки негови исторически очерка върху историята на Охридската и Призренската църква. [3] Известно е също, че той съставил една книга в десет глави, в която излагал историята на като-
1. Подробности вж. у Ив. Дуйчев. Прояви на народностно самосъзнание у нас през XVII век. — Македонски преглед XIII, кн. 2 (1942), с. 26—51. Вж. още Б. Цветкова. Опазване на българската народност и изяви на народностно съзнание през XV—XVIII в. В. Първи конгрес на Българското историческо дружество, I. С., 1972, с. 431—446.
2. За подробности вж. у I. Dujčеv. Il cattolicesimo in Bulgaria nel sec. XVII secondo i processi informativi sulla nomina dei vescovi cattolici. Roma, 1937, p. 40—41.
3. E. Fermendžin. Izprave god. 1579—1671, tičuće se Crne gore i Stare Srbije. Starine, XXV (1892), p. 187—191, 191—192. Срв. Ив. Дуйчев. Софийската католишка архиепископия през XVII век. Изучаване и документи. С., 1939, с. 39 и бел. 1; същият. Два исторически опита на архиепископ Петър Богдан Бакшев. Родина, 1/3, 1939, с. 162/3.
5
лишкото движение в България от края на XVI в. [4] Просветеният чипровски духовник се е старал, доколкото можем да съдим по запазените два негови исторически очерка и по многобройни други писания, излезли от неговата ръка, например прочутия му доклад (релация) от 1640 г., в която дава обстойни описания за посетени от него градски и селски селища в България, [5] да постави историята на католишкото движение у нас в рамките на общата българска история. Можем прочее да предполагаме, че Петър Богдан ще да е изложил заедно със сведенията за зараждането и развоя на българското католишко движение също и други сведения, отнасящи се изобщо до миналото на нашия народ. За по-далечното минало той е можел да разполага с писмени, ръкописни и вече обнародвани исторически извори, а за по-близки събития е говорел като съвременник или въз основа на живи тогава предания. Трябва с оглед на всичко това само да се съжалява, че тази творба на главата на българското католичество през XVII в. не можа и досега въпреки всички дирения да бъде открита. Знае се, че тази „История” е била завършена към пролетта 1667 г. Архиепископът направил опит да я обнародва в някоя от печатниците във Венеция, обаче разходите по нейното издание били толкова големи, щото той трябвало да се откаже от своето намерение. Малко по-късно той представил ръкописа си на „Конгрегацията за разпространение на вярата” в Рим с молба за нейното отпечатване. Тъй като работата се забавила, преди завръщането си в България той представил единствения препис от своето съчинение на един кардинал, чието име не е изрично посочено. Две години по-късно, както научаваме от едно писмо на самия Петър Богдан, с дата 5 август 1669 г. книгата била дадена за печат по поръка на „Конгрегацията за разпространение на вярата” в Рим. [6] Понататъшната съдба на това съчинение на архиепископ Петър Богдан Бакшев не е известна, въпреки че все още съществува надежда то да бъде открито.
Злополучният край на Чипровското въстание, избухнало през есента 1688 г., [7] представял прелом в историята на българското католишко движение. Неговото главно средище в българските земи — градчето Чипровец, било напълно разрушено и разграбено, жителите му били избити или прокудени по разни краища на българските земи и чак в отвъддунавските области. Разселени във Влашко, Трансилвания, Маджарско и дори в Албания, тези бежанци и техните потомци продължили да живеят с традициите на своя народ и със спомените за своето национално минало. Първото полустолетие от пребиванието им в тези отдалечени от България области обаче представяло за тях твърде тежко време. Малцина от българските преселници са имали влечение и възможност през този тежък период от време да се занимават с книжовен труд и още по-малко пред грижите за настоящето да се заловят да проучват миналото на българския народ. Към средата на XVIII в. положението на преселниците от България вече изглежда стабилизирано и подобрено. Успоредно с пробуждането на ин-
4. Н. Милев. Католишката пропаганда в България през XVII век. С., 1914, с. 117—118; Ив. Дуйчев. Софийската католишка архиепископия, с. 39, бел. 1. Моите досегашни усилия да бъде открит този труд не дадоха положителни резултати.
5. Оригиналният текст на тази написана на италиански език релация бе издаден от българския францисканин отец Eusebius Fermendžiu (Fermendžin). Acta Bulgariae ecclesiastica ab a. 1565 usque ad a. 1799. Zagrabiae 1887, p. 68—106; български превод заедно с някои обяснителни бележки вж. у Ив. Дуйчев. Описание на България от 1640 г. на архиепископ Петър Богдан. — В: Архив за поселищни проучвания, II/2, 1940, с. 174—210.
6. Fermendžin. Acta Bulgariae, p. 280; „ . . . Rendo gratie infinite а V(ostra) S(ignoria) Ill(ustrissi)ma, ch’habbia dato il ordine al Signor Pastrizio d’abboccarsi con Signor cardinale Altieri per quella mia scrittura, quale m avisa, che habbi havuto l’ordine da medesimo Signor Cardinale d’aggiustarla е di novo mostrarla al Signor cardinale, che la farebbe stampare. Per questo humilmente prego anco V(ostra) S(ignoria) Ull(ustrissi)ma si degni ancor lei spender in questo sua autorità et favorier questa opera per beneficio commune di queste parti, et io per questo et per molti altri beneficii ricevuti ne restarò obligatissimo servitore . . .”. 3a Giovanni (Girolamo) Pastrizio (1635—1708) вж. у Dujčev. Il cattolicesimo, p. 161; n. 1. По-нататък е упоменат „държавният секретар”, кардинал Палуццо Алтиери, за него вж. посочва нията у Dujčev, op. cit., p. 167, п. 1, 171, 173 sqq.
7. За въстанието вж. статията на Ив. Дуйчев. Чипровското въстание през 1688 г. — В: Чипровци 1688—1968. Материали от научната сесия по случай 280-годишнината на Чипровското въстание. С., 1971, с. 17—30. Същият сборник съдържа богати материали във връзка с миналото на Чипровци.
6
терес към националното минало всред българите от родината, краен израз на което явление било именно съставянето от Паисий Хилендарски на „История славянобългарска”, подобен интерес се наблюдава и всред откъснатите от българските земи преселници и потомци на жителите от Чипровската покрайнина. В началните години на втората половина на XVIII в. тук била съставена една обстойна „История” на българското католишко движение от Средновековието до към средата на XVIII в. все в големите рамки на общата българска история.
Автор на този забележителен труд, останал и до днес неиздаден, ако и вече използуван и упоменаван в научната литература, е обаче не българин, а чужденец — францисканският монах Блазиус Клайнер (Blasius Kleiner). За живота и дейността на Клайнер притежаваме за съжаление оскъдни известия. Ако се съди по самото му фамилно име — Kleiner, би трябвало да се предположи, че той е произхождал от средата на немското население, обитаващо вероятно града Алвинц (днес Винцул де-жос в Румъния) или неговата околност. Като се изхожда от някои негови признания за връзката му с българските францискани от тази област, можем да допуснем, че Блазиус Клайнер още като младеж ще да е стъпил в редовете на францисканската българска „провинция” там като послушник, после като монах е отраснал и получил своето възпитание и образование и благодарение на това се свързал най-тясно с българските бежанци и техните потомци. В уводната част към своето съчинение той не само сочи подбудите, които са го накарали да се залови да изложи миналото на българския народ и специално историята на българското католишко движение и на францисканската „кустодия”, а после „провинция” у нас. След като изтъква трудностите във връзка с написването на една „История на България”, Блазиус Клайнер добавя: „Царство България, което някога е било най-цветущо, още не е имало писател, който да остави на потомството описани превратните съдбини на царството и на своя народ, прочут в света. Чуждите писатели, измежду тях главно гърците, които често са изпитвали мощта на българите, говорят за тях малко, и то само случайно. Смятам, че е станало така главно за това, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва.” Той заявява, че по негова преценка „чуждите и особено латинските писатели, бидейки отдалечени, са имали ограничени сведения за достойните за упоменаване преславни деяния на българите”. Клайнер в същото време обвинява гърците, „които действително са имали отлични сведения за българите, които биха могли да оставят и на потомството, понеже понесли много злини от българите, то завистта им не е допускала те да кажат нещо похвално за този народ”. Тези писатели по негови думи „против волята си разказват за нанесените им щети, а, напротив, своите победи, които понякога са спечелвали над българите, много преувеличават и въздигат. И ако българският народ не е бил толкова войнствен, щото често да причинява извънредно големи затруднения на гръцките [византийските] императори, гръцките [византийските] писатели нито го биха споменали, но както премълчават деянията на други народи, така биха отминали и делата на българите. Блазиус Клайнер признава, че намерил „малко, и то пръснати тук и там сведения за българите у различни автори”. Той сметнал, че е потребно тези вести да бъдат събрани: „Сметнах за необходимо да ги събера грижливо и изложа в по-добър ред, така че с течение на времето някой друг, надарен с по-голям ум, подбуден от по-малко, отколкото настоящото усърдие, да пожелае да подхване започнатото дело с по-малко труд и по-голям успех и да го доведе до съвършенство.” Тук той дава някои сведения за самия себе си, чрез което обяснява и желанието си да се залови с проучване и излагане на историята на българския народ. „Немалък е срамът ми (нека си го кажа искрено) поради голямото невежество, с което досега работех за познаване на българските работи, виждайки се по божие благоволение приет сред препочтените отци обсерванти на провинция България, учреден от серафическия отец свети Франциск, и почти като осиновено чедо на този предостоен за хвала народ.” За съжаление никакви по-подробни и точни све-
7
дения не са добавени към това твърде общо признание. След като обяснява начина на подреждане на събраните от него исторически сведения, Блазиус Клайнер е сметнал за необходимо да каже две думи и за своя метод на работа: „Прочее, за да не ме укори някой напразно и неоснователно, че съм създал нещо само измислено от мене,
Сградата на някогашния български францискански манастир в гр. Алвинц (дн. Винц) в Румъния, където през 1761 г. Блазиус Клайнер е написал „История на България”
ще приложа не само имената, но и самите слова на писателите, освен ако не попречи понякога прекалената обширност.” Своя труд той посветил на „преславната майка”, именно българската францисканска „провинция”, и това „в знак на вечна признателност”. Твърде малко може да бъде добавено към тези оскъдни автобиографични сведения на Блазиус Клайнер. Знаем прочее само това, че през 1762 г., следователно една година след завършването на неговия труд, Клайнер е бил игумен (абат) на българския францискански манастир в Алвинц. Тъкмо това негово ръководно положение му е дало очевидно възможност да възложи на един от своите събратя, също от немски произход, на име отец Андрей Випфлер (А. Wipffler), монах от същия орден и вероятно негов връсник (починал през 1786 г.), да препише начисто ръкописа. По-късно в продължение на три години, от 1764 до 1767 г., Блазиус Клайнер е бил „провинциален настоятел” (minister provincialis) на българската францисканска „провинция”. В 1773 г. той отново поел тази важна длъжност и останал като „провинциален настоятел” до 1776 г. [8]. Според запазените сведения [9] в течение точно на един век като „предстоятели” на българската францисканска „провинция” са действували цяла редица добре известни духовници от български произход и някои потомци на чипров-чани: например Иван Деянович (1683 г.), Иван Радоич (загинал мъченически непосредно след Чипровското въстание), след като стоял начело на българската фран-
8. С. Othmеr: Studi Francescani, S. 3-a, a. III (XXVIII), nr. 3 (1931), p. 348.
9. Othmеr. Ibid., p. 347—348.
8
цисканска „провинция” през 1686—1690 г., ще рече, тъкмо по време на въстанието; отец Петър Данчич, предстоятел през 1690—1691 г. и също така загинал като „мъченик”; по-късно отец Марко Пеячевич от Чипровци (1691—1693 г.), който е бил „предстоятел” на провинцията и през 1700—1703 г., и т. н. Това показва, че Блазиус Клай-
Сградата на някогашната българска църква в Алвинц, построена през 1724 г.
нер е успял да се издигне много високо в йерархията на българската францисканска провинция. Своя труд върху миналото на българския народ той е иисал по всяка вероятност именно в Алвинцския манастир. Тъй като в съчинението му са използувани доста голям брой, и то твърде редки книги, обнародвани до това време, трябва да се предполага, че в българския францискански манастир в Алвинц по онова време е съществувала богата библиотека или пък че Блазиус Клайнер е имал възможност да обиколи и други селища, за да работи в техните библиотеки. Спомен за библиотеката и за архива на Чипровския францискански манастир ни е оставил самият Блазиус Клайнер, който се е позовавал несъмнено и на разкази на по-възрастни свои събратя, които познавали положението преди въстанието в 1688 г. и непосредно след него: „Наес unica infelix dies devoto et fideli pooulo Bulgarico omnem substantiam, cunctam supellectilem et universa assumpsit desiderabilia, quidquid per avos, proavos et abavos
9
collectum pro perpetua servabatur memoria ab hearedibus, pessundedit. Haec inquam dies pauperculae provinciae nostrae archivum, et quidem ut ab aliquo antiquo patre sacerdotali fide in alique schaeda attestatum inveni, integrum cubile, seu conservatorium ple-num manuscriptis annotationibus, variisque antiquitatibus cum sat pulchra bibliotheca
Църковни утвари в Алвинцката църква, занесени от България
sustulit. Haec die pretiosa per aliquot saecula collecta periere clenodia . . .” [10] Никополският католишки епископ Антон Стефан пише в едно свое писмо от 30 януари 1689 г., изпратено от Виена, следователно само няколко месеца след разгрома на Чипровското въстание, [11] че чипровските католици загубили при злополучния край на възстанието своята библиотека и архива си. Може обаче все пак да се предположи, че бегълците от опожарения и разграбен от турците Чипровец ще да са отнесли със себе си нещо от тази библиотека и от архива си и в отвъддунавските земи. [12] Събирайки сведения общо за българската история и специално за историята на българското католишко движение, Блазиус Клайнер вероятно ще да е използувал също и някои донесени книги и архивни материали, които някога се съхранявали в Чипровския францискански манастир. От уводните думи на Блазиус Клайнер се вижда, от друга страна, че съставената от архиепископ Петър Богдан Бакшев история на българското католишко движение не само не е била достъпна за него (по думите на самия Петър Богдан единственият екземпляр от нея се е намирал в Рим), но и изобщо не е била позната, че съществува. Основната цел на Блазиус Клайнер е била да изложи историята на българското католишко движение и по-тясно на българската францисканска „кустодия” и по-късно „провинция”.
Неговият труд носи дългото заглавие
„Archivum tripartitum inclytae provinciae Bulgariae, sub titulo Immaculatae Conceptionis beatae Virginis Mariae, Fratrum Minorum
10. Fermendžin. Acta Bulgariae, p. 303.
11. Fеrmеndžin. Op. cit., p. 304—305.
12. Срв. Дуйчев. Софийската католишка архиепископия, с. 82 сл.
10
Regularis Observantiae sancti patris nostri Francisci, ex variis probatis authoribus pro futura memoria collectum, annuente A. R. P. Francisco Subotin ex-diffinitore et sanctae theologiae lectore, ac iterato ministro provinciali actuali, per R. Patrem Blasium Kleiner, ex-diffinitorem et sanctae theologiae lectorem, in conventu Al-Vincziensi ad sanctos apostolos Petrum et Paulum, anno а partu virgineo 1761-о, descriptum vero а R. P. Andrea Wipffler eiusdem ordinis et provinciae praedicatore, necnon recensiti conventus Al-Vincziensi actuali guardiano anno Christi 1764-to”.
Както се вижда от това заглавие, трудът е бил съставен в три части. След кратко въведение следва надсловът на първата книга, която е най-важна за нас, тъй като е посветена изобщо на историята на българския народ. Надсловът на тази първа книга гласи
„Pars prima Archivii Provinciae Bulgariae, in qua ortus, mores, religio gentis bulgaricae, eiusque in Europam eruptiones ac ipsum Bulgariae Regnum cum praecipuis urbibus describitur, omniaque memorabilia tam politicum, quam ecclesiasticum statum concernentia, а Bulgarorum in Bulgariam adventu, usque ad annum Christi 1453, quo anno а Turca infestissimo christianorum hoste capta est Constantinopolis, recensentur et pro coronide elenchus omnium principum ac regum Bulgariae annectitur”.
След тази първа книга на съчинението, която обгръща изобщо 207 страници, следва надсловът на втората книга, посветена специално на историята на католишкото движение в България и на францисканската „кустодия”, по-късно издигната в „провинция”. Ето що гласи този надслов:
„Chronologiae tripartitae fratrum Minorum sancti Francisci observantium provinciae Bulgariae immaculatae Conceptionis B. Mariae V(irginis), pars secunda, referens ortum, progressum Custodiae ac Provinciae Bulgariae, ejusque vicissitudines ac damna perpessa, necnon fratres, qui pro Christi nomine sanguinem suum fuderunt, aut а Turcis, Tartaris laesi, vulnerati et capti fuerunt. Item virosmillustres officiis et dignitatibus ecclesiasticis conspicuos ac numerum omnium pie in Domino fratrum defunctorum tum intum extra pestem, cathalogum (!) omnium ministrorum provincialium. Tandem omnes conventus, residentias et parochias in Regno Bulgariae, Principatu Valachiae et Bannatu possessas et ammissas, ac descriptionem singularum conventuum, residentiarum, parochiarum et capellaniarum, quibus pro tempore gaudet. Collecta а R. P. Blasio Kleiner, sanctae theologiae lectore et diffinitore ejusdem instituti et provinciae alumno anno Domini 1763, annuente adm (odum) r(everen)do patre Francisco Subotin ex-diffinitore, sanctae theologiae lectore, et iteraro actuali ministro provinciali.”
Както се вижда от прегледа на тази втора част, [13] в нея са събрани редом с вестите за историята на францисканите в България също и множество вести изобщо за българската история, поради което и тази втора част от труда на Блазиус Клайнер би заслужавало да бъде издадена. Известно е, че съществува и друг ръкопис от съчинението на Клайнер [14] и този ръкопис, както изглежда, е трябвало да съдържа третия дял от съчинението, обаче преписвачът не е успял да довърши работата си. Така ние не притежаваме никакъв препис от третата част от съчинението на Блазиус Клайнер. Първите два дела от неговата книга се намират, в оригиналния препис на о. Андрей Виплер, в ръкопис, съхраняван в Архива на францисканската провинция Св. Йоан Капестран в Будапеща. [15]
Написан на обичайния и употребяван в книжнината на католишката църква латински език, трудът на Блазиус Клайнер не е намерил, както изглежда, широко разпространение. Едва през втората половина на XIX в. той бива открит от неколцина изследвачи на историята на францисканския орден и те извличат по различни поводи по-големи или по-кратки откъси от него и ги обнародват или пък просто използуват
13. Оthmеr. Ibid., p. 341—356.
14. Othmеr. Ibid., p. 356: „Dell’opera del Kleiner. . esiste ancora un secondo volume а Gyöngyös, nel quale però non sono menzionate che alcune poche parocchie, mentre quasi l’intiero volume è rimasto ssnza scrittura alcuna: era destinato forse, per ricevere il testo della Parte terza dell’Archivum, che appunto si chiama tripartitum.”
15. Othmеr. Ibid., p. 339: „Archivio della Provincia francescana di S. Giovanni da Capestrano а Budapesta.”
11
някои събрани в него сведения. Доколкото е възможно да се установи, за първи път това съчинение бива използувано от българския францисканин Евсевий Ферменджин към края на 80-те години на миналия век. Отец Ферменджин е имал под ръка ръкописа от Будапеща и е дал доста голям брой извадки от него. [16] Няколко години по-късно видният историк на францисканския орден отец Марчелино да Чивеца на свой ред използувал съчинението на Блазиус Клайнер и също дал някои извадки от него и използувал събрани там сведения за францисканското движение в българските земи. [17] Покойният проф. Любомир Милетич също попаднал към края на миналото столетие на този ръкопис („ръкопис Ortus et progressus provinciae Bulgariae”) и го използува, като привежда от него различни сведения. [18] Доколкото може да се съди по дадените от Л. Милетич извадки и посочвания, той насочил вниманието си главно към втория дял от съчинението на Блазиус Клайнер, в който са събрани сведения за историята на францисканското движение у нас през епохата на турското владичество. Ако и покойният наш учен да се е ограничил с едно твърде общо посочване — той говори неколкократно за „будимски ръкопис”, — няма никакво съмнение, че става дума за същия ръкопис, който става широко известен в по-ново време. Той сочи между другото също и едно писмо на Блазиус Клайнер като наместник на българската францисканска провинция от 1767 г. [19] Трябва само да се изкаже съжаление, че този наш отличен славист и специалист по историята на българското католишко движение, какъвто бе проф. Л. Милетич, не се е заловил по-внимателно да проучи и да издаде изцяло или в по-значителни откъси ръкописното съчинение на Блазиус Клайнер. Повече от две десетилетия по-късно един маджарски историк отново насочва поглед към съчинението на Блазиус Клайнер, като извлича оттам сведения за Йоан Капестран. [20] При диренията си на документи за историята на францисканското движение францисканският монах Каио Отмер (Caio Othmer) попаднал преди около четири десетилетия на будапещенския ръкопис със съчинението на Блазиус Клайнер и даде едно доста обстойно съобщение за него. [21] След кратко въведение [22] и някои сведения изобщо за ръкописа [23] той дава надслова на цялото съчинение и на първия дял от него,
16. Fermendžin. Acta Bulgariae ecclesiastica, p. 297: nr. CXC („P. Blas. Kleiner Archiv. fratr. minor. prov. Bulgariae, msc. p. 75”), p. 302—304 („P. Blas. Kleiner . . . , p. 17”); p. 312—313 („P. Blas. Kleiner . . . , pag. 33”); p. 318, nr. CCXII; p. 321, nr. CCXVII („P. Blas. Kleiner . . p. 35”); p. 322, nr. CCXVIII („P. Blas. Kleiner . . . , p. 36”); p. 331, nr. CCXXV; p. 333, nr. CCXXVIII; p. 334, nr. CCXXIX; p. 334—335, nr. CCXXX; p. 336—337 („P. Blas. Kleiner . . . , p. 35”); p. 344—345, nr. CCXXXVII; p. 351—352, nr. CCXLIII; p. 360, nr. CCXLVI („P. Blasius Kleiner . . . , p. 268”); p. 361, nr. CCXLVII; p. 361—362, nr. CCXLVIII; p. 363—367, nr. CCL; p. 367—368, nr. CCLI; p. 368, nr. CCLII („p. 22”); p. 369, nr. CCLIII („p. 248”); p. 370, nr. CCLV; p. 371, nr. CCLVI; p. 372, nr. CCLII; p. 373—376, nr. CCLIX; p. 376—380, nr. CCLX; p. 385—386, nr. CCLXII („p. 180”); p. 386—387, nr. CCLXIII („p. 461”).
17. Marcellino da Civezza. Storia universale delle missioni francescane, VII, parte III (Firenze 1894), p. 714 sqq., 719 sqq., passim.
18. Л. Милетич. Заселение на католишките българи в Седмиградско и Банат. — В: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, XIV, С., 1897, с. 324, бел. 1; с. 326, бел. 1; с. 336, бел. 2; с. 338, бел. 1; с. 361, бел. 1 и 2; с. 363, бел. 1; 405—406) извадка на текста на документ от 10 септ. 1716 г.); 445 № XX (писмо от 8 февр. 1729 г. според същия ръкопис „в архивата на францисканския манастир в Будин-Пеща”).
19. Л. Милетич. Пос. съч., с. 350, бел. 1. Според покойния учен това писмо на Блазиус Клайнер е „цитувано в един ръкопис, озаглавен Descriptio parochiae et residentiae Körösbanyensis, който се намира в архивата на франц(исканския) манастир в Будим”.
20. Ö. Вölсskеу. Capistranói szent Jànos élete és kora. III. Székesfehérvár 1923—1924, p. 601. Тази книга ми е недостъпна.
21. С. Оthmer. Una Cronaca manoscritta dell’antica Provincia francescana bulgaro-valacca (1764). In: Studi Francescani, S. 3-a, anno III (XXVIII), Luglio-Settembre 1931, nr. 3, p. 339—356.
22. Othmеr. Op. cit, p. 339: „Durante il viaggio di studio, intrapreso l’anno scorso per raccogliere materiali di storia missionaria francescana in Bosnia ed in Erzegovina, m’imbattei а Budapest in un prezioso MS., il quale narra tutte le vicende della nostra antica missione in Bulgaria е Valacchia, che fa parte, oggi, della Romania. L’autore di questa importante storia è il P. Biagio Kleiner, della stessa Provincia, е copista il P. Andrea Wipffler ...”
23. Othmеr. Op. cit., p. 339: „MS. in-4, di due fogli non numerati 474 pagg., ottimamente legato in mezza pelle colla scritta sulla costola: Archivum Tripartitum I 1764.”
12
прави бегъл преглед на съдържанието на този първи дял и по-нататък дава сравнително по-обстойни сведения за втория дял от книгата на Блазиус Клайнер. [24] В заключение францисканският учен пише: „La Cronaca del Kleiner, riguardo al metodo, non differisce punto da altre cronache settecentesche, ma è importante per la ricchezza delle notizie che dà [I. D.]. Molti fatti sono coevi all’autore, е sono fatti di somma importanza nelle storia della venerabile Provincia. Se per una parte l’орега del Kleiner non è che sempliee compilazione di notizie abbastanza conosciute, dall’altra ci presenta un ricco tesoro di notizie affatto nuove. Е dovrà consultars l’орега certamente da chi si occupa а fare la storia delle missioni della Bulgaria, Valachia е Transilvania” [25]. Заинтересуван предимно от историята на късния период в развоя на францисканското движение в българските земи, отец К. Отмер само мимоходом се бе спрял на първия дял от книгата на Блазиус Клайнер и бе дал твърде общи сведения за неговото съдържание. Той очевидно не бе в състояние да оцени значението на този дял на съчинението на Блазиус Клайнер в развоя на българската историография.
В самото начало на тридесетте години аз попаднах на статията на К. Отмер и наскоро дадох една кратка бележка за нея, за да привлека вниманието на изследвачите и специално да отбележа съдържащите се в нея сведения върху средновековната българска история. След няколко общи библиографски посочвания за учените, които първи бяха използували тази летопис (Марчелино да Чивеца и нашия Евсевий Ферменджин), аз заявих: [26] „Othmer ne dà una descrizione. Vi sono molte notizie anche sulla storia antica dei Bulgari е sui rapporti fra la Chiesa Romana ed i sovrani bulgari nel medioevo.” Малко по-късно, в едно изследване върху историята на софийската католишка ерхиепископия през XVII в., аз отново се върнах към хрониката на Блазиус Клайнер и дадох все въз основа на писаното от К. Отмер някои сведения за нея. След едно посочване за софийския католишки архиепископ, чипровчанина Стефан Княжев („някои кратки сведения за сетните дни на софийския архиепископ са дадени в хрониката на францисканеца Блазиус Клайнер”), аз добавих [27] едно библиографско посочване за статията на К. Отмер, за авторите, които до това време — по мое знание тогава — бяха използували тази хроника, и някои общи сведения за съдържанието на самата хроника: „Францисканецът о. Отмер дава едно подробно описание. Според него, първата част съдържа: I. De nomine, origine, moribus, ac religione veterum Bulgarorum. II. De terra а Bulgaris in Europa occupata. III. De civitatibus memoratu dignioribus Bulgariae. IV. De gentibus, earumque religione, quae ante Bulgaros Bulgariam in habitaverunt. V. De multiplici Bulgarorum irruptione in Europam antequam certam stabilemque sedem figerent. В по-нататъшното изложение авторът според отец Отмер е използувал много Аналите на Лука Вадинг. Добавена е също: Series chronologica principum ас regum Bulgarorum ab eorum in Europam ingressu usque ad Regni Bulgariae excidium, от 504—1392—1456 г. Хрониката на Блазиус Клайнер следователно представя един от най-ранните опити да се изложи средновековната българска история. Втората част на книгата засяга повече историята на францисканското движение: I. De antiquitate, magnitudine divisione vicariae et provinciae Bosniae. II. De Custodia Bulgariae: 1. De initio Custodiae Bulgariae. 2. De statu Custodiae Bulgariae ab a. Chr(isti) 1399 usque ad divisionem а provincia Bosnae Argentinae. 3. De archiepiscopo, episcopo Bulgariae, et de erectione Custodiae in Provincia. Третата глава е озаглавена: De variis vicissitudinis, calamitatibus, ac miseriis, quas Provincia sustinuit. В тази глава е разказано за злополучното Чипровско въстание и неговите последици. По-нататък са дадени указания за разни видни деятели на българското францисканско движение, както и „de conventibus, residentiis et parochiis in Bulgaria, Valachia et Bannati penitus ammissis”. От този общ преглед се вижда колко ценни сведения за историята на нашето католишко дви-
24. Оthmer. Ор. cit., p. 341—356.
25. Оthmеr. Op. cit., p. 356.
26. I. Dujčеv. Il cattolicesimo in Bulgaria, p. 14, n. 1.
27. Ив. Дуйчев. Софийската католишка архиепископия през XVII век, с. 50 и бел. 5.
13
жение съдържа тази хроника. Особено любопитни са данните за историята на XVII и XVIII в., защото авторът е черпил за това” „време от добри извори, а на известни събития сам е бил съвременник”. На друго място в изложението у мен е използувано едно сведение на Блазиус Клайнер за архива на чипровските францискани. [28]
След Втората световна война проф. Карол Телбизов по свой личен път попадна на ръкописа на съчинението на Блазиус Клайнер. Той има възможност да проучи грижливо запазения в Будапеща препис на това съчинение и даде в нашия периодичен печат няколко ценни статии за неговото съдържание. [29] С оглед на едно замислено издание на Клайнеровата творба проф. Телбизов засне ръкописа, направи препис от текста и превод. За настоящото издание направеният от него препис бе повторно внимателно проверен. Приложеният тук превод се дължи също на проф. Телбизов, като обаче бе основно проверен от мен.
Първата част от съчинението на Блазиус Клайнер излага, както се каза, средновековната история на България в широки хронологически граници, именно от епохата на късната древност, когато за първи път в историческите извори се явяват упоменания за българското национално име и за деянията на българите, докъм средата на XV в., до времето на турския султан Мохамед II Завоевателя (1451—1481), когато турците завладяват Цариград и слагат край на съществуването на Византийската империя. Авторът не навлиза внезапно в изложението на историческите събития: той дава един значително широк увод, за да представи на читателя българския народ, като му съобщава сведения за националното име на българите, за техния етнически произход, за нравите и религията на древните българи. Особен интерес представя по-нататък втората глава от книгата, в която са дадени сведения за „земята в Европа, завзета от българите”, ще рече, за тяхното ново, крайдунавско отечество: това е кратък географски преглед, гдето авторът съобщава сведения, взети от втора ръка, без очевидно да познава непосредно българските земи. Третата глава е сравнително по-обстойна и представя допълнение към географското описание на България: в нея са дадени сведения за най-важните селища в българските земи, при което авторът е очертал тези земи в техните широки, исторически и етнически предели. В този очерк той е засегнал не само историческата география на България от Средновековието и от своята епоха, но и от античността. Прегледът е непълен, в него са дадени вести не за всички български селища, но затова пък съдържа някои извънредно интересни сведения — за селища, свързани с развоя на католишкото движение в България. В старанието си да даде на читателя колкото е възможно по-широки знания за българската земя и за нейната вековна история Блазиус Клайнер е посветил една глава от своето съчинение на населението на българските земи през античността, в която говори за „народите, които са населявали България преди българите”, сиреч говори за старото местно тракийско население и неговите религиозни вярвания. Накратко е разказано за периода на нашествия на българите в отсамдунавските области. Едва след това (в глава V) Блазиус Клайнер навлиза в областта на същинската история на българските земи и излага сведения за нашествията и настаняването в тукашните земи както на първобългари, така и на някои други племена, като хуни, готи и т. н. Епохата преди възникването на българската държава, ще рече, преходният период между късната древност и ранното Средновековие, или по-точно V—VII векове, са описани с твърде много подробности, черпени от най-различни исторически извори. В тази обширна глава са разказани множество сведения и за нашествията и настаняването на славя-
28. Ив. Дуйчев. Софийската католишка архиепископия, с. 82.
29. Вж. статиите на К. Телбизов. Нови исторически данни за дейността на българските францискани през XVII—XIX в. — Духовна култура, XLIV, кн. 10—11, 1964, с. 48—57; същият. Една неизвестна история на България от 1761 г. — Исторически преглед, кн. 4, 1966, с. 71—80; същият. Една неизвестна история на България от 1761 г. — В: Септемврийско слово, XV, бр. 1217, 26 юни 1968, с. 3; същият. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци 1688— 1968. Материали от научната сесия . . . , с. 65, бел. 1; с. 72, бел. 32 и др.; срв. Tr. Ionescu-Nişcov: Romanoslavica, XVII (1970), p. 700—701.
14
ните в отсамдунавските земи. Самото заселване на първобългарите и следователно създаването на първата българска държава е изложено с богати подробности, като е отнесено хронологически към края на осмото десетилетие на седмия век — именно към 678 г. В разказа на автора не е проведено някакво строго разграничение между периода преди възникването на българската държава и периода след нейното учреждаване: между събитията по разбиранията на автора има пълна приемственост. Изложението на същинската българска история, ще рече, на събитията след учредяването на българската държава, следва общоприетия за средновековните летописци или аналисти ред: по години, сиреч в хронологическата последователност на събитията, често без да се дири никаква прагматическа връзка между тях. Накрая — както в „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски — е добавен „хронологически преглед”, ще рече, преглед в хронологическа последователност на „българските князе и царе” от времето на настаняването на българите в земите на европейския континент до залеза на българското царство, което авторът отнася към средата на XV в. Този „списък” на българските владетели не е пълен: липсват имената на някои от най-познатите владетели, например Аспарух, но затова тук и там са вмъкнати някои фиктивни личности, например родоначалникът на всички български „князе и царе” Реан или Кеан. След като изрежда имената на българските царе от края на първото българско царство — Петър I, Борис II, Самуил, Гаврил Радомир и Йоан Владислав, Блазиус Клайнер сочи имената на неколцина от византийските императори от XI—XII в. Според неговите разбирания те трябва да бъдат включени в редицата български владетели не поради това, че са българи по произход или същински български владетели, но защото през периода от 1018 до 1185 г. българските земи са се намирали под владичеството на Византийската империя и така поне формално владетели на България са били споменатите византийски василевси. Съобразно същата логика, Блазиус Клайнер е включил между „българските князе и царе” от XIV в. името на маджарския крал Людвик I Анжуйски, тъй като той за известно време е владеел северозападните български земи, съставящи територия на царството на Иван Срацимир. Тъй като в титулатурата на маджарските крале след последните три десетилетия от XIV в. се включва и името на България, в списъка след имената на цар Иван Шишман и на Иван Срацимир са упоменати имената на неколцина маджарски владетели: Мария Маджарска, Карл II, Сигизмунд II, а после и имената на турските султани от края на XIV и първата половина на XV в.: Баязид I, Сюлейман, Муса (Муса Кеседжия), Мохамед I, Мурад II и Мохамед И, завоевателя на Цариград и разгромителя на Византийската империя. Доколкото по-нататък Блазиус Клайнер излага събития от българската история през периода от втората половина на XV в. до своето време, това е сторено само като историческа рамка или допълнение към частичната история на българското католишко движение и специално на историята на францисканския орден в българските земи или сред преселниците-българи във Влашко, Банат и Трансилвания.
Като основна отлика в изложението на Блазиус Клайнер върху средновековната българска история трябва да се посочи богатството на съобщените от него сведения и тяхната конкретност. Авторът на тази българска история невинаги дава напълно точни исторически вести, така както те са установени от съвременната нам историческа наука: той е допуснал грешки в написа на отделни имена на личности и селища, неговата хронология за събитията невинаги е безупречна и тук и там значително се различава от приетата днес хронология. Несъмнено е обаче неговото желание да изложи конкретните факти из историята на българския народ, и то с най-голямо възможно богатство на вести и широта. Неговото съчинение, разбира се, трябва да бъде преценявано преди всичко с оглед на критериите на неговата епоха — при онзи развой на историческата наука изобщо и частно на тогавашните знания за миналото на българския народ, както чисто извороведчески, така и методологически. Но дори и преценено с оглед изискванията на съвременната нам историческа наука, неговото
15
изложение на българската история буди удивление и заслужава възхвала. Блазиус Клайнер наистина стои на висотата на историческите знания на своята епоха: той използува понякога за първи път в историческите дирения, и то частно върху българското минало, някои исторически извори. Напълно съвестно той най-често дава преки посочвания за използуваните исторически извори от гръцки, латински или друг произход, като някъде не се задоволява за определено събитие да посочи един единствен извор, па дори и той да бъде действително най-важният, а сочи всички познати нему извори за това събитие — и по този начин прави възможна съпоставка на свидетелствата с оглед за установяване на историческата истина. Направо казано, един бегъл преглед на използуваните понякога направо, понякога очевидно и от втора ръка исторически извори показва, че в същност този неспециалист-историк по нашите съвременни разбирания е прибягнал до огромен брой извори, които лежат в основата и на всяко днешно критическо изследване и изложение върху този период от нашето минало. Някъде има грешки от фактическо естество при излагането на сведенията, съобщени от един или друг византийски или латински исторически извор. В някои подобни случаи не бива обаче да виним Блазиус Клайнер: византологията през онези времена е наука още в своите пелени, все още не съществуват критични издания на текстовете на основните византийски исторически извори. Блазиус Клайнер е направил най-доброто, което е било възможно за неговата епоха при тогавашното състояние на извороведението по тези въпроси и с помощта на съществуващата тогава научна литература.
Блазиус Клайнер е използувал в своето изложение върху българската история голям брой византийски и латински исторически извори — трябва да се предполага, някои направо, а други от втора ръка. Не може да се установи дали той е познавал гръцки език и поради това е вероятно, че посочените от него византийски извори са му били достъпни благодарение на латински преводи. Посочването на тези многочислени исторически извори обаче не е проста „украса” към неговото изложение или проява на желание да засвидетелствува ученост: много често той дава по-големи или по-кратки извадки от тях. Понякога посочването съдържа просто указание за името на използувания исторически извор, обаче често Блазиус Клайнер сочи и страницата, гдето се намира използуваният или цитиран от него текст — разбира се, според съществуващите и нему достъпни издания на тези извори. В добавените от мене обяснения към текста на Клайнеровата творба са отъждествени всички тези посочвания на използуваните от него исторически извори, обаче за удобство по съвременни нам и много по-достъпни днес издания. Никъде Блазиус Клайнер обаче не сочи изрично своите извори: понякога, след като сочи един или два автори, той просто добавя „и други” или пък дава едно твърде общо посочване. Изобщо броят на използуваните от него исторически извори е бил много по-богат, отколкото може да се съди по дадените преки посочвания. От древните гръцки автори той сочи изрично например „Историята” на Херодот. От патристическите гръцки автори Клайнер е използувал едно произведение на Йоан Златоуст. Много по-голям е броят на използуваните от него византийски исторически извори — това са в действителност основните исторически извори, които дават градиво и на днешните изследвачи. За някои сведения е използувано географското съчинение на Клавдий Птолемей. За историята на VI в. авторът е черпил сведения от съчиненията на Прокопий Кесарийски. За Теофан Изповедник Блазиус Клайнер има много благоприятно мнение и го смята — това е повторено неколкократно — като един важен извор, особено за съвременните нему събития. Редом с „Хронографията” на Теофан Изповедник е използувана няколко пъти също и хрониката на цариградския патриарх Никифор. Чрез Теофановата „Хронография” в изложението на Блазиус Клайнер са вмъкнати множество сведения, произхождащи от историята на Теофилакт Симоката и отнасящи се до нападенията на авари и славяни през втората половина на VI и началните десетилетия на VII в. Използувани са освен това т. нар. Пасхална или Александрийска хроника, както и съчиненията на
16
Лъв Граматик, Псевдо-Симеон Магистър, така нареченият „Неизвестен автор”, продължителят на Теофан, най-сетне някои от съчиненията на Константин VII Багрено-родни. Авторът е използувал така назованите Епархийски списъци, както и някои Съборни деяния, частно за църковните събори от втората половина на IX в. За ранния период от българската история е използувано между другото познатото житие на свети Йоаникий, което представя един важен исторически извор. По превод на латински език са използувани послания от преписката на цариградския патриарх Николай I Мистик. Блазиус Клайнер е използувал също и извънредно важните сведения за българите в Лексикона на познатия византийски лексикограф от края на X в. Свидас — тази статия за българите представя и до днес един от най-важните извори за някои единствени по рода си свидетелства. За по-късния период от българската история особено широко са използувани хрониките и исторически съчинения на Йоан Скилица, означаван у Клайнер с името „Куропалат”, после компилацията на Георги Кедрин, съчинението на Йоан Зонара, Георги Акрополит, Никита Хониат, Никифор Григора, Георги Пахимер, Йоан Кантакузин, а за най-късната епоха съчиненията на Лаоник Халкокондил и Георги Сфранцес. Заслужава да се спомене и историята в края на XI и началото на XII в. — Клайнер е използувал очевидно чрез достъпни нему латински преводи послания от преписката на архиепископ Теофилакт Охридски. Сравнително многобройни са също историческите извори на латински език, които Блазиус Клайнер е използувал. За най-ранния период той е използувал Плиний Млади и „Бревиариума” на Евтропий, т. нар. Теодосиева табула, после някои римски итинерарии, някои съчинения на автори от V—VI векове като Енодий, Комес Марцелин, Касиодор, Йорданес, няколко съставени на латински език новели на имп. Юстиниан I и пр. За малко по-късно време той е събрал сведения за историята на българите от Фредегарий, Павел Дякон, от така назованата „Смесена история”, от някои аналистични произведения. Използувал е покрай това различни писания на римски папи или свързани с тях: на първо място, трябва да се споменат някои послания на папа Николай I и главно неговите „Отговори по допитванията на българите”, някои съчинения на Анастасий Библиотекар, послания на папа Инокентий III, на папа Инокентий IV, на папа Николай IV и някои други предстоятели на римската църква. Заедно с другите исторически извори на латински език са използувани историческата творба на сплитския архидякон Тома, съчинението на Вилхелм Тирски, маджарския Анонимен нотарий, някои други автори, свързани с историята на францисканското движение. Може да се предполага, че Блазиус Клайнер в някои случаи е използувал също и архивни материали, по-точно що се отнася до по-късния период от Средновековието. Той не е използувал, доколкото може да се установи, никакви извори от български произход с изключение на предания и на някои устни съобщения на българи, с които е бил свързан. От тези предания и устни разкази той е черпил, както се вижда, главно сведения за географията на българските земи и специално за някои български селища, които е споменал в съчинението си. Във връзка с посочените и използувани от автора исторически извори трябва да се признае, че той не се е ограничил просто да преписва едно или друго сведение, а е проявил известна критичност към тези свои извори: някъде той съпоставя данните на отделни исторически извори, подлага ги на критика, внася поправки в техните посочвания, поставя ги под съмнение, а някъде дори и напълно ги отхвърля.
Подобна научна честност Блазиус Клайнер е проявил и по отношение на използуваната от него научна литература. За тези използувани от него съчинения той дава не само името на автора, но също така и надслова, което обстоятелство улеснява пълното отъждествяване на литературата. От всички няколко десетки съчинения, използувани от него, не бе възможно въпреки всички дирения в някои от най-големите европейски библиотеки (например Ватиканската библиотека, библиотеката на Източния институт в Рим, Националната библиотека в Париж и някои други специални библиотеки) да бъдат точно отъждествени само няколко заглавия. Някои съчинения обаче
17
са така редки днес, че не можах да направя непосредни справки в тях за проверката на писаното от Блазиус Клайнер.
Между използуваната от Клайнер литература трябва да се споменат някои многотомни съчинения, които нашият автор е имал под ръка и от които той е извлякъл богати сведения върху българската история. На първо място можем да посочим богатите със своите сведения „Църковни анали” на прочутия италиански историк от втората половина на XVI и самото начало на XVII в. кардинал на римската църква Цезар Бароний (1538—1607), както и добавките, и продълженията, направени от неговите продължители. [30] Заслужава да се припомни, че същите тези „Църковни анали” са били използувани от Паисий Хилендарски, разбира се, не според техния оригинал на латински, а според издадения в началото на XVIII в. съкратен руски превод. [31] В съчинението на начетения римски автор двамата съвременници — Паисий Хилендарски и Блазиус Клайнер, са намерили истинска рудница на вести върху миналото на българския народ, най-често почерпени от самите първоизвори. Оттам те са взели както отделни сведения, така и извадки от документи, официални послания и др. Докато обаче Паисий Хилендарски заимствува сведения от Бароний, като ги съкращава и преправя съобразно с основната патриотическа насока на своето съчинение, [32] Блазиус Клайнер проявява истинско „безстрастие”: у него липсва онзи огън, който вдъхновява цялата Паисиева творба, той е много по-безпристрастен и обективен при излагане на историческите събития от българското минало. За последните два века от българското Средновековие Блазиус Клайнер е използувал множество сведения и отделни документи (например папски и други послания) от известното съчинение на прочутия историограф на францисканския орден Лука Вадинг (Lucas Waddingus), което в основната си редакция и в по-късни преработки и продължения е познато в три издания — през XVII в. в Лион, през XVIII в. в Рим и последно издание (трето) в италианския град Куараки при Флоренция (Quaracchi Ad Claras Aquas). [33]
Заслужава внимание обстоятелството, че Блазиус Клайнер е събирал сведения за историята на българския народ от цяла редица съчинения с разнообразно съдържание, които били обнародвани в течение на XVI до началото на втората половина на XVIII в. Тук, на първо място, трябва да споменем съчиненията на италианския учен Рафаел Волатеранус (роден към 1451—1455 в града Волтера, починал към началото на 1522 г.), за който той обаче се ограничава с едно общо посочване. [34] От едно по-
30. Caesar Baronius. Annales ecclesiastici a Christo nato ad annum 1198, I—XII (Romae 1588—1607); Abraham Bzovius. Annales ecclesiastici . . . post C. Baronium . . . , XIII—XIX (Romae 1616—1627); C. Вaronius. Annales ecclesiastici . . . ubi desinit Baronius auctore Odorico Rауnаldo, XIII—XXI (Romae 1646—1677); Cаеsаris . . . Baronii, Od. Raynaldi et Jac. Laderchii. Annales ecclesiastici . . . denuo excusi . . . Ab Augustino Theiner, I—XXVII (Barri-Ducis 1864—1874); I—XXXVII (Parisiis—Friburgi Helb.-Barri-Ducis 1887); А. Раgi. Critica historico-chronologica in universos Annales ecclesiasticos . . . Card. Baronii, I—IV (Antverpiae 1705); Fr. Pаgi. Breviarium historico-chronologico-criticum illustriora pontificum romanorum gesta, conciliorum generalium acta, nec non complura cum sacrorum rituum tum antiquae Ecclesiae disciplinae capita complectens, collecta I—IV (Antverpiae 1717); срв. Repertorium fontium historiae medii aevi primum ab Augusto Potthast digestum, nunc cura colegii historicorum е pluribus nationibus emendatum et auctum. I. Series collectionum. Romae 1962, p. 55—56.
31. Деяния церковная и гражданская. М., 1719.
32. По въпроса общо вж.: основното съчинение, незаменимо и до днес на Б. Пенев. Паиси Хилендарски. С., 1918, с. 115 сл; Специално изследване; В. Велчев. Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване изворите на Паисиевата история. С., 1943; R. Picchio, La ’Istoria slavènobolgarskaja ’sullo sfondo linguistico-culturale della Slavia ortodossa. Comunicazione al IV Congresso internazionale degli Slavisti. Mosca 1958; idеm, Gli ‘Annali’ del Baronio-Skarga е la ‘Storia’ di Paisij Hilendarski. — In: Ricerche slavistiche, III (1954), p. 212—233; Idеm: ibidem, VI (1958), p. 103—118.
33. L. Wаddingus, Annales Minorum, I—II. Lugduni; срв. L. Waddingu s. Annales des frères Miniurs composées en latin . . . abrégées et traduites en françois par le très-réverend P. Silvestre Castet, I—II. Tolose, 1680.
34. Rаphаеl Volaterranus. [alias: Raphael Maphaeus, Raffaele Maffei], Commentariorum rerum Urbanorum libri XXXVIII. Volterra 1506; idеm, Storia Volaterrana, I—II. Volterra 1886—1888 (ed. A. Cinci).
18
сочване на Блазиус Клайнер трябва да се съди, че той е познавал и използувал както за по-старата история на българските земи, така може би и за първите векове на турското владичество някои съчинения на един добре известен учен, какъвто е бил Павел Йовий [35]. С положителност може да се приеме, че съчинението на Антоний Бонфиний върху историята на маджарите, обнародвано първоначално през 1543 г., а по-късно преиздавано с добавки и продължено, [36] му е послужило като един от главните справочници за сведения върху българското минало, особено през края на Средновековието и началните времена на турското владичество. Освен едно съчинение на Доменик Марий Нигер [37], от което е почерпил сведения по историческата география, Блазиус Клайнер е използувал, както личи, особено много съчинението на полския историк от XVI в. Мартин Кромер върху миналото на полския народ, съдържащо обаче много отклонения и върху историята на други народи и земи. [38] Сравнително многобройни са съчиненията от XVI—XVII в., които Блазуис Клайнер е имал под ръка и от които е извлякъл своите сведения. Така някои негови сведения са черпени от съчиненията на Ян Грутер (1560—1627). [39] Познато му е било също съчинението на далматинския историк Йоан Луций (1604—1679) върху миналото на Далмация и Хърватско, [40] което му е дало добри вести и върху събития, засягащи миналото на българския народ. От едно посочване на Блазиус Клайнер може да се заключи, че той е използувал във връзка с езиков въпрос също и прочутия латино-маджарски и маджаро-латински речник на А. Молнар, обнародван в самото начало на XVII в. [41] За един житиен текст той сочи съчинението на X. Розвейд. [42] Особено полезни със своите сведения са били за него две произведения, обнародвано едното непосредствено преди средата на XVII в., а другото един век по-късно, а именно „Църковните анали на маджарското царство” на Мелхиор Инхофер [43] и забележителната книга на Фр. Боржиа Кери (1702—1768)
35. Paulus Jovius. Commentario delle cose de’Turchi. Romae 1532 (=1538, 1540; Venetia 1541); Idеm, Turcicarum rerum commentarius . . . ex italico latinus factus. Parisiis 1538; Idеm, Turcicarum rerums Commentarius . . . ex italico latinus factus . . . Commentarius captae Urbis. Parisiis 1539; Idеm, Opera quotquod extant omnia, а mendis accurate repurgata, I—II. Basileae, 1578.
36. Antonius Bonfinius. Rerum ungaricarum decades tres, nunc demum industria Martini Brenneri Bistriciensis Transylvani in lucem editae, antehac nunquam excusae. Quibus accesserunt Chro nologia Pannonum à Noah usque haec tempora, et coronis ungaricae diversorum auctorum. Basileae 1543; Idem, Rerum Ungaricarum decades quatuor . . . Basileae 1568 (= Francoforti 1581; Hannoviae 1606; Viennae 1744).
37. Dominicus Marius Niger. Geographiae commentariorum libri XI nunc primum in lucem editi. . Una cum Laurentii Corvici . . Geographia, et Strabonis epitome per D. Hieronymus Gemusaeum translata . . De nonnullis locis dissertaio, auctoris Rudolfo Agricola et Joachimo Vadiano. Basileae, 1557.
38. Martini Cromeri. De origine et rebus gestis Polonorum libri XXX. Recogniti an autore(!). Una cum funebri eiusdem auctoris(!) oratione, Sigismundi Regis vitam compendiose complexa et aliquoties iam prius edita. Accessit modo iudicium Francisci Robortelli Utinensis de aucthore(!) et libro. Basileae (1558); Idеm, De origine et rebus gestis Polonorum libri XXX. Basileae 1568; Idеm, Polonia sive de situ, populis, moribus, magistratibus et Republica Regni Poloniae libri due 1578. Wyd. W. Czermak. Kraków 1901.
39. Janus Gruterus. Inscrptiones antiquae totius orbis romani in corpus absolutissimum redactae. I. Heidelbergae 1602—1603 (= Heidelbergae; Amstelodami 1707); Idеm, Chronicon chronicorum ecclesiastico-politicum ex hujus superioribus aetatis scriptoribus concinatum. Francofurti, 1614.
40. Joannes Lucius. De Regno Dalmatiae et Croatiae libri sex. Amstelodami 1666 (= Francofurti 1666; Amstelodami 1668); Idеm, Inscriptiones dalmaticae, notae . . Addenda vel corrigenda in opere de Regno Dalmatiae et Croatiese. Variae lectiones chronici ungarici manuscriptis cum editis. Venetiis 1673. Срв. I. Dujčev. Medioevo bizantino-slavo. II. Saggi di storia letteraria. Roma, 1968, p. 550 sqq.
41. A. Molnár, Dictionarium latino-ungaricum, opus novum et hactenus nusquam editura . . Item vice versa dictionarium ungarico-latinum . . Accedunt ad calcem libri difficiles aliquot voces in jure ungarico cum notatione Joannis Sambuci. Norimbergae 1604 (Heidelbergae 1621; I—III, Francofurti ad Moenum 1644—1645; Leutschoviae 1708; Tyrnaviae, 1762).
42. H. Roswеуdus, Vitae patrum. De vita et verbis seniorum sive historiae eremiticae, libri X. Editio 2-a. Antverpiae 1628.
43. Mеlchios Inchoffer, Annales ecclesiastici Regni Hungariae. I. Romae, 1644.
19
върху историята на Източната късноримска империя. [44] Може направо да се каже, че по много въпроси са били за него основни помагала тъкмо тези две богати по съдържание и много добре съставени съчинения. Нека посочим накрая още няколко други труда, от които Блазиус Клайнер е черпил сведения по разни други въпроси. Така за руните той сочи книгата на О. Верелий от 1675 г., [45] а по някои въпроси на църковната история е използувал съчинението на Емануел Шелстрат, живял през втората половина на XVII в. [46] Сведения по исторически и езикови въпроси той е черпил от една много интересна, днес напълно забравена книга — именно книгата на Франциск Форис Отрокоци, излязла в края на XVII в. [47] Някои сведения относно църковната история най-сетне са извлечени от книгата на един съвременен на Блазиус Клайнер автор, Йосиф Инокентий Десерик (1702—1762), излязла като посмъртно издание тъкмо по времето, когато нашият учен е завършил своето изложение върху миналото на българския народ. [48]
Този бегъл преглед на споменатите авторски имена и на техните съчинения, използувани от Блазиус Клайнер за написване на неговата История на България, показва наистина изключителна начетеност. Както към историческите извори, така и към съчиненията на достъпните нему и използувани автори за събиране на сведения Блазиус Клайнер проявява критично отношение: с твърденията на едни той се съгласява и приема, други пък отхвърля. Извадките от исторически извори и отделни съчинения са дадени, както показват направените съпоставки, най-често напълно точно, ако и понякога да са извършени съкращения в текста. Някои негови обяснения, разбира се, не могат да бъдат приети. Така, тъй като през известна епоха от Средновековието в отвъддунавските земи обитават племената на печенезите, Блазиус Клайнер обявява например печенежкия вожд Тирах за „влашки” първенец. За него средновековните ромеи или византийци са гърци, затова той — без да вземе под внимание многонационалния състав на Византийската империя — назовава нейните владетели „гръцки”, а не византийски императори. В текста на неговото изложение има случаи на погрешно отъждествяване на селищни имена — например смесването на имената на градовете Воден и Видин. Отношението му към някои исторически личности от българското минало е неправилно, очевидно поради недостатъчна осведоменост за всички разполагаеми исторически свидетелства. Като пример за такова неоправдано отрицателно отношение към личност от нашето национално минало трябва да се посочи това, което Блазиус Клайнер е писал за водача на противовизантийското въстание през 1040—1041 г. Петър Делян — очевидnо нашият автор се е подвел по сведенията на византийски исторически извори, отрицателно настроени към Самуиловия внук. Най-сетне някои тълкувания и преценки за личности и събития
44. Fr. Borgia Kéri. Imperatores Orientis, compendio exhibıti, е compluribus graecis praecipue scriptoribus, а Constantino Magno ad Constantinum ultimum, et expugnatam per Turcos Constantinopolim. Tyrnaviae, 1744.
45. Olаi Vеrеlii. Manuductio compendiosa ad runographiam scandicam antiquam, recte intelligendam, en kort underwijsning om then gambla sweagötha runa-ristning. Upsalae, 1675.
46. Emmanuel Schelstratus. Antiquitas ecclesiae. Dissertationibus monimentis ac notis illustrata, I—II. Romae, 1692—1697.
47. Franciscus Foris Otrokosci. Origines Hımgaricae, sive liber, quo vera nationis Hungaricae origo et antiquitas, è veterum monumentis et linguis praecipuis, panduntur: indicato hunc in finem fonte, tum vulgarium aliquot vocum hungaricarum, tum aliorum multorum nominum, in quibus sunt: Scytha, Hunnus, Hımgarus, Magyar, Fász, Athila, Hercules, Ister, Amazon etc. Opus hactenus desideratum. I. Francequerae, 1693; II. Originum hungaricarum pars secunda, in qua variorum nominum originibus hungaricis exornandis inservientium expositio philologica continuatur. Franequerae 1693. Срз. за него у D. Czvittingeri Nob. Hung. Specimen Hungariae literatae(!), virorum Hungarorum, Dalmatarum, Croatarum, Slavorum, atque Transylvanorum, vitas, scripta, elogia et censuras ordine alphabetico exhibens. Accedit bibliotheca scriptorum qui extant de rebus hungaricis. Francofurti et Lipsiae, 1711, p. 147—152: „Foris Franciscus . . а loco nativitatis Hungariae Ottrokocs dicta, cognominatus Ottrokocsi..”
48. J. I. Desericus. Historia episcopatus dioecisis et civitatis Vaciensis una cum rebus synchronis. Opus posthumum . . Pestini (1763).
20
от българското минало, изказвани от Блазиус Клайнер, отразяват несъмнено неговото отрицателно отношение изобщо към православието и към православната църква и поради това не могат да бъдат обективни. Независимо от всичко това Блазиус Клайнер е дал едно вярно и точно изложение върху миналото на българския народ от първите векове на нашата ера до края на средновековната епоха. Съчинението на францисканския монах представя най-подробното и научно издържано изложение на средновековната българска история, което е било написано през цялата епоха на турското владичество до появата на бележитата книга на чешкия историк Константин Иречек „История на българите” от 1876 г. Видели бял свят почти едновременно, Паисиевата „История славянобългарска” и „История на България” на Блазиус Клайнер съдържат много общности, но и много различия, особено в основната замисъл, прокарана в тях. Тези две творби обаче допринасят за общия процес на българското национално Възраждане: светогорският монах, подтикнат от горещо родолюбие, напомня на своите събратя-българи за вековното минало на българския народ, за да им вдъхне вяра и да събуди у тях национална гордост и самочувствие, а францисканецът Блазиус Клайнер напомня на света за съществуването на един народ, тогава вече от векове подтиснат под чуждо владичество, политическо и духовно, но с многолетна и изпълнена с бележити деяния история.
*
Появата на настоящото издание на съчинението на Блазиус Клайнер се дължи на усилията на двама автори. К. Телбизов донесе, както бе посочено, снимки от текста на това съчинение според известния вече отдавна препис, съхраняван в Будапеща, направи препис на латинския текст и го преведе. Преписът на латинския оригинал и преводът бяха основно прегледани, уточнени и допълнени от Ив. Дуйчев. Проверката на оригинала бе извършена по доставените тук фотоснимки, а не по ръкописа.
Иван Дуйчев