История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г.

Глава I.

   За името, произхода, нравите и религията на древните българи

 

 

За името на българите

Тъй като надлежният метод за разглеждане на въпросите изисква да се говори първо за имената и после за самите неща, затова, като ще говоря за делата на българите, сметнах, че трябва по-скоро да се изследва тяхното име, отколкото безпорядъчно да пристъпя към другите неща. Че българите не всякога са били назовавани от авторите с това име, е извън всякакъв спор, [1] понеже

 

26

 

 

	от Никифор, [2] така и от Теофан [3] (главно когато споменава за
2	нанесеното им поражение край града Галата [4] от пълководеца Велизарий [5], където някога са били нахлули) се наричат било оногундури, [6] било котригури, [7] било контраги и споменава, че българите са били от две племена, именно оногундури и контраги, вероятно от различните части на областта, които са обитавали. Понякога биват наричани и трибали [8], поради това, че са заемали поселенията на трибалите. След това се наричат волгари, бугари или пулкари [9], които имена поради различното произношение на писателите е ясно, че са претърпели не толкова значително изменение на буквите. Най-подир Йосиф Иннокентий Десериций [10], духовник от „Ордена на благочестивите училища”, пише в „Начало и предци на унгарците”, че българите са били трибали, обитаващи около крайнините на Дунава. Тъй като обаче хуните, по онова време техни съюзници и бойни другари, са били наричани на своя език болгар, сиреч съгражданин и съплеменник, поради това на тяхно наречие са били назовани трибали, полгари и пулгари.
Произход на българите	Обаче, макар че лесно мога да се съглася, че българите често сключвали военен съюз с маджарите, смятам все таки, че те са взели името си отдругаде, а не от унгарците и поради това без страх твърдя в съгласие с Кедрин [11]: че българите са народ, произхождащ от скитските земи на север от Черно море и водят името си от преславната река Волга и са били наричани отначало волгари или вулгари и после българи, това име е било за тях наследствено и най-употребявано, както може да се види у Йовий, [12] Луций, [13] Йорданес, [14] Кромер [15] и др. Теофан [16] също цитира от [Монте] касинския монах, който живял към 855 г. от Хр., че Велика Булгария или Волгария била разположена на север около р. Волга. Не е в противоречие това, което твърди [Константин] Багренородни [17]:
3	че българите обитавали съседни на печенегите земи, които се мият от водите на реките Днепър и Днестър, сиреч на Бористен или Днепър. Това с нищо не опровергава горното мнение, тъй като една и съща област в различните си части може да има много реки, които я пресичат или само граничат с нея, по които може да бъде описана. Нека се прибави и това, че често една и съща река има у авторите различни имена и следователно авторитетът на [Константин] Багренородни не ни кара да подхвърлим на съмнение казаното по-преди и основаващо се на авторитета на мнозина [автори]. Смятам обаче, че съм казал достатъчно вече за името и произхода на българите.
Нрави и вяра на българите	Що се отнася до нравите и вярата на българите, [18] тъй като те са били войнствен народ, равен, ако не и по-горен от другите народи, и всички удостоверяват това, а главно византийските императори, които твърде често са изпитвали тяхната опитност във водене на война не без огромни поражения и загуби на свои [войски], няма никой, който да не твърди, че на старите българи не е липсвало нищо от варварщина, суеверие, иконопоклонство и поклонение към мними богове, което е било нещо общо и на много други племена от онова време. Следователно и те самите са били жадни за проливане на човешка кръв, алчни да се обогатят с чужди блага и да показват различни зрелища на жестокост, както ще проличи достатъчно от това, което ще се каже по-нататък. И това не е никак за очудване, тъй като не само този, а и

 

27

 

почти всички други народи са били по-свирепи от вълци и лъвове, догдето, приведени под благото иго на спасителната вяра Христова, не станали по-кротки от агнета.

[Previous] [Next]

[Back to Index]

1. По въпроса за националното име на българите, неговата етимология и предлаганите досега в научната литература тълкувания вж.: Ив. Д. Шишманов. Критичен преглед на въпроса за про изхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин”. — В: СбНУК, XVI—XVII, 1900, с. 505—753; същото и отделно: С., 1900; там са дадени сведения за по-старата литература и хипотезите за етимологията на името. Статията е обнародвана в съкращение и на френски език: I. D. Šišmаnov. L’étymologie du nom „Bulgare”. Keleti Szemle, IV, 1903, p. 47—85, 334—363; V (1904), p. 88—110. Най-правдоподобна е хипотезата за тюркския произход на това име; вж. богати изворни и библиографски посочвания у Gу. Moravcsik. Byzantinoturcica, II. Sprachreste der Türkvölker in den byzantinischen Quellen. Berlin, 1958², S. 98—106; D. Detschew. Der ostgermanische Ursprung des bulgarischen Volksnamens. Zeitschrift für Ortsnamenforschung, II, 1927, S. 198—216 = Източно-германският произход на българското народностно име. — Год. Соф. унив., историко- филол. клон, XXII, 1926, с. 1—25, застъпва едно неубедително тълкувание.

2. Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani Opuscula historica, ed. C. de Boor., p. 24, 10; 33, 16.

3. Theophanis Chronographia, ed. C. de Boor, I, pp. 356, 19 sqq.; 357, 10.

4. Отнася се до нашествието на първобългарските племена в земите на Балканския полуостров през 558 г. под предводителството на кутригурския хан Заверган; за подробности вж. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. I. Първо българско царство. 1. Епоха на хуно-българското надмощие. С., 1970, с. 105 сл.

5. Става дума за прочутия пълководец на император Юстиниан I (527—565) Велизарий. Добра обща осведомителна статия за него е дал Hartmann. Belisarios. PWRE, III (1899) coll. 209—210, която обаче се нуждае от библиографски допълнения с оглед на по-новата литература.

6. Посочвания за оногундурите вж. y Gy. Moravcsik. Byzantinoturcica. II, р. 218—220.

7. Посочвания вж. у Moravcsik. Op. cit., p. 165, 171—172.

8. Ср. Мoravcsik. Op. cit., p. 329. Под това наименование във византийските извори най- често се означават сърбите.

9. Ср. Moravcsik. Op. cit., р. 98—106, с богати изворни посочвания на разни форми на името.

10. Известни са ми две съчинения на този автор от XVIII (роден през 1702 г., починал през 1762 г.):

Joseph Innocentius Desericus. Pro cultu litterarum in Hungaria ac specialim civitate dioeceseosque Nitriensi vindicatio. Romae, 1743; idеm, Historia episcopatus dioecesis et civitatis Vaciensis una cum rebus synchronis. Opus posthumum. Pestini (1763). Двете тези книги са много редки и останаха недостъпни, така че въпреки очевидно точното библиографско посочване на Блазиус Клайнер е трудно да се установи дали той има пред вид тях или някое друго съчинение на същия автор.

11. Gеогgius Cedrenis Ioannis Scylitzae оре. Historiarum compendium, I—II. Bonnae, 1838—1839. Това твърде общо и неопределено посочване на Блазиус Клайнер за хипотезата относно етимологията на българското народностно име (от наименованието на река Волга) трябва да се уточни. В същност най-рано тази хипотеза е изказана от византийския писател Никифор Григора (Nicephori Gregorae. Byzantina historia, I. Bonnae, 1829, p. 26, 19—21); срв. към това място на късновизантийския историк тълкуванията на покойния Ив. Шишманов, пос. съч., с. 105 сл. (по отделния отпечатък), гдето са посочени и други по-късни писатели, които повтарят това обяснение. Нека припомним между другото мнението на полския летописец Богухвал-Башка: Boguphali II episcopi Posnanniensis. Chronicon Poloniae cum continuatione Basconis custodis Posnanniensis. Monumenta Poloniae Historica, II. Lwów, 1872, p. 469: „Regnum itaque Bulgarorum а Bulga fluvio nominatur.”

12. Посочването е твърде общо и е трудно да се установи кое от многочислените съчинения на този автор има пред вид нашият историк. Вж. главно: Paulus Jovius. Commentario delle cose de’Turchi. Romae, 1532 (Romae, 1538, 1540; Venetia, 1541); idеm, Turcicarum rerum commentarius . . ex italico latinus factus. Parisiis, 1538); idеm, Turcicarum rerum commentarius . . ex italico latinus factus. Commentarius captae Urbis. Parisiis, 1539; idеm, Opera quotquod extant omnia, а mendis accurate repurgata, I—II. Basileae, 1578.

13. Joannes Lucius. De Regno Dalmatiae et Croatiae libri sex. Amstelodami 1666 (Francofurti, 1666; Amstelodami, 1668); idеm, Inscriptiones Dalmaticae, notae ad memoriale Pauli de Paulo. Notae ad Palladium Fuscrum. Addenda vel corrigenda in opere De Regno Dalmatiae et Croatiae. Venetiis, 1673; срв. S. Gliubich, Dızionario biografico degli uomini illustri della Dalmazia. Vienna, 1856, pp. 187—190.

14. Jordаnis. Romana et Getica. Ed. Th. Mommsen. MGH, V. 1: Auctores antiquissimi. Berolini, 1882, p. 1—200. Извадки на местата, които се отнасят до историята на българите, в латински първообраз, български превод и обяснителни бележки: Латински извори за българската история, I. С., 1958, с. 326—367; вж. също: Йордан. О происхождении и деяниях гетов. Getica. Вступительная статья, перевод, комментарий Е. Ч. Скржинской. М., 1960. Полезни библиографски посочвания вж. също в книгата на Fr. Giunta. Jordanes е la cultura dell’Alto Medioevo. Contributo allo studio del problema gotico. Palermo (1952).

15. Martini Cromeri. De origine et rebus gestis Polonorum libri XXX. Recogniti ab autore. Una cum funebri eiusdem autoris oratione, Sigismundi Regis vitam compendiose complexa et aliquoties iam prius edita. Accessit modo iudicium Francisci Robortelli Utinensis authore(!) et libro. Basileae (1558).

16. Срв. Thеophаnеs. Chronographia, I, p. 356, 18 sq. Сведението на Блазиус Клайнер е неточно.

17. Constantine Porphyrogenitus.De administrando imperio. Greek Text edited by Gy. Morаvcsik. English Translation by R. J. H. Jеnkins. New, Revised Edition. Dumbarton Oaks, 1967, cap. 5: p. 52—53; cap. 8: p. 54—57.

18. Общо за езическата религия, нравите и обичаите на първобългарите вж.: В. Бешевлиев. Гръцки и латински извори за вярата на прабългарите. Известия на Народния етнографски музей, VIII— IX (1929), с. 149—192; същият, Вярата на първобългарите. — Год. Соф. унив., Истор.-филол. фак., XXXV, 1. 1939; Ив. Дуйчев. Славяно-болгарские древности IX-го века. Byzantinoslavica, XI (1950), р. 6—31; същият, Еще о славяно-болгарских древностях IX-го века, ibidem, XII (1951), р. 75—93; двете статии са преиздадени в моята книга: Slavia Orthodoxa. Collected Studies in the History of the Slavic Middle Ages. London, 1970. Там са дадени библиографски посочвания за по-старата литература.