Димо Хаджидимов. Живот и дело
Боян Кастелов
 

3.  „РОБЪТ ТРЯБВА ДА РАЗЧИТА НА СЕБЕ СИ”
 

На 23 ноември 1893 г. шестима български родолюбци [1] поставят в Солун основите на Революционната организация в Македония и Одринско. Тази чисто българска организация в началото носи името „Тайни македоно-одрински комитети, през 1896 г. става Тайна македоно-одринска революционна организация” (ТМОРО), а по-късно се нарича „Вътрешна македоно-одринска революционна организация” (ВМОРО), с което име е най-известна.

Когато организацията прави първите си стъпки, Гоце Делчев вече се е върнал в Македония, кръстосва Щип, Битоля, Солун и разширява нейната мрежа. Той преминава граничната полоса, идва в Рила, Дупница и Кюстендил и изгражда първите канали за връзка на организацията с македонските дружества от княжеството. За началник на граничния пункт в Дупница Делчев поставя верния си другар и горещ радетел на делото Никола Малашевски. [2] Това дава повод на в. „Реформи” по-късно да възкликне: „В Дупнишка околия делото е проникнало и в селата благодарение на неуморната енергия на г. Малашевски, който не пропуща случай и не жали труд да проповядва отечествения идеал.” И вестникът заключава: „Жетвата е богата, стига да има жетвари.” [3]

Един от младите „жетвари”, изпитал силното влияние на Малашевски, е Димо Хаджидимов. Със завръщанието си в Дупница той веднага се включва в македоно-одринското освободително движение. Не е известно точно кога и с какво се заангажира в дейността на местното дружество „Единство”. Твърде вероятно е проведеният през 1895 г. първи македонски конгрес в София и особено четническата тактика на Върховния комитет начело с Трайко Китанчев да са му дали силен импулс за работа. Подготовката на четите в града сигурно окончателно го свързва с движението. А ранното му познанство с Гоце Делчев определя апостолския му път на професионален революционер. Историкът Асен Меджидиев пише: „Като учител в Дупница се сре-

47

ща с Гоце Делчев и се сговарят да подемат едно велико дело, което в себе си обгръща идеалите на Левски и Ботев — борба за политическо освобождение на Македония.” [4]

Несъмнено всичко това дава силен тласък в работата и на другите бежанци и дейци на освободителното дело в града. Местното дружество „Единство” остро реагира на засилените жестокости във вътрешността на Македония и целият град е обхванат от силни патриотични прояви, в които участвува и младият учител.

На 2 декември 1894 г. македонското дружество организира голям митинг, предизвикан от „печалното положение, в което се намират братята ни в Македония”. [5] В гласуваната резолюция „петте хиляди дупничани” предявяват следното искане: великите сили чрез представителите си в България да настояват пред султана за изпълнение на чл. 23 от Берлинския договор. [6] Няколко дни по-късно във връзка с кампанията за защита на арменския народ органът на Македонската организация в. „Право” посочва митинга на дупничани, както и тези в Кюстендил, Лом, Плевен и София, за пример. „Хвала на инициаторите на станалите вече митинги!” — възкликва вестникът. [7]

Междувременно в София се засилват разногласията между Македонския комитет и дружеството „Братски съюз”, възникнали във връзка с ръководството на движението. Дружеството „Братски съюз” е за „политическо освобождение на поробената рая в Турско” и претендира да играе ролята на централно дружество. [8] То създава свои клонове в редица места като Радомир, Дупница, Кюстендил, Кюстенджа, Бургас, Златица и др. Дупнишкото дружество „Единство”, заставайки на страната на софийското дружество „Братски съюз”, възприема неговите схващания за необходимостта от революционни методи на действие.

През март 1895 г. в София се провежда македонският конгрес, който обединява в обща легална организация съществуващите в княжеството и вън от него македонски емигрантски дружества и братства. На конгреса се обсъжда и целта на македонската организация. Оформят се две предложения: автономия на Македония и обединение с България. Налага се първото предложение, което в устава е формулирано като „придо-

48

биване за населението в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили”. [9] Средствата за придобиване на автономията се свеждат до „въздействие върху българските правителства и общественото мнение в България и Европа”. [10] Това трябва да се осъществи и в другите балкански държави, „за общо действие в полза на автономията, агитации и митинги, поддържане избора за депутати в Народното събрание на ония лица, които се задължават да действуват за постигане целта на македонските дружества, изпращане на делегати и меморандуми до европейските дворове и изобщо прилагане мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата” (т. 2). [11] А т. 14 от устава задължава всеки член на македонското дружество „да поддържа всяко българско правителство, което действува за постигане тази цел и да се старае да въздействува върху онова правителство, което би я игнорирало”. [12]

Отношение по македонския въпрос вече е взел и Димитър Благоев. В статията си „Балканската федерация и Македония”, публикувана във в. „Македонски глас”, той предлага нова перспектива за разрешаването на македонския въпрос — чрез създаване на балканска федерация. Това схващане основоположникът на партията обосновава с необходимостта от интегриране на малките балкански държави предвид опасността от икономическото заробване от страна на големите империалистически държави. Димитър Благоев твърди, че Македония може и трябва да бъде освободена по пътя на федерирането на балканските народи. [13]

Как македонската емиграция посреща тази идея? Според поместената бележка, макар и да е напълно съгласен с възгледите на автора, вестникът смята, че идеята за балканска федерация е възможна „само в едно по-далечно време”. Според друг материал, печатан във в. „Македонец”, идеята за федерация може да се осъществи „само при едно по-светло бъдеще”. Авторът на материала смята, че освобождението на Македония ще създаде необходимите условия за една бъдеща федерация. Едва след като се освободи Македония, която е „българска страна”, българите в нея ще се погрижат да направят „първо, братска федерация с вътрешните гърци, власи и др., и, второ, политическа федерация с балканските народи”. [14]

49

Младият Хаджидимов, който активно се включва в македоно-одринското освободително движение, изцяло възприема революционния път на борба. Той вече се познава със социалиста Никола Наумов, редактор на „Право” и споделя позицията на вестника срещу митингите и легалните протести, проповядвани от Върховния македонски комитет. Заедно с другите младежи социалисти от Дупница Хаджидимов застъпва идеята, че спасението може да дойде само чрез „свещена революция”, или както пише в. „Право”, че е време „по бреговете на Марица, Струма, Вардар, Преспа и Охрид да се развее червеното знаме на революцията”. [15]

След конгреса Върховният македонски комитет организира редица митинги, издига лозунга за прилагане на чл. 23 от Берлинския договор в Македония и агитира за въстание. С цел да ангажира усилията на редица европейски държави за каузата, правителството изпраща свои представители в тях. В края на февруари и началото на март 1895 г. започва прехвърлянето на чети в двете области на Европейска Турция. Опасявайки се да не се повторят арменските събития и в Македония и Одринско, турските власти вземат сурови мерки за разбиване на четите, предприемат масови арести на съмнителни лица.
В подготовката на въстание в Македония и дупнишкото дружество дава своя принос. То излиза във в. „Право” с възвание към всички емигранти в България за „съвместно действие срещу общия ни враг — турската тирания”. [16] Идеята за въоръжено въстание обхваща целия град, жителите му живеят със съзнанието, че наред с Кюстендил и Самоков, Дупница е „вратата на Македония”, че поробената област е „една грозна рана върху тялото на целокупна България, рана, направена от цивилизована Европа.” [17] Под ръководството на македонското дружество се провеждат музикални вечери, събират се помощи, държат се сказки. На една вечеринка Александър Янев изнася беседа на тема „Положението в Македония”. Накрая тържеството завършва с жива картина „Планински хъшове”, напомняйки живота и борбата на хъшовете в Румъния, но при друга обстановка и в друго време. [18] По повод раздвижената дейност на бежанците от Дупница в. „Право” призовава: „Не ще сторят зле и другите македонски дружества,

50

ако последват примера на дупничани. Ние поздравяваме дупнишкото македонско дружество за патриотичната му деятелност.” [19]

В града се извършва не само пропагандна и помощна дейност, тук се подготвят и първите чети за Македония. „В четите — пише Асен Меджидиев — се нареждат всички харамии, стари бунтари, революционери-четници, войводи и млади граждани. Облечени във въстанически униформи, цървули, навуща, фустанели, чепкени, калпаци с лъвски знаци, саби, пушки и др., въодушевени от идеята за освобождение на поробените братя оттатък границата.” [20]

Изобщо през лятото на 1895 г. са създадени предпоставки за вълнения в Македония: правителството на д-р Константин Стоилов настоява пред Високата порта за прилагането на чл. 23 от Берлинския договор; опитва се чрез Портата да получи разрешените нови владишки берати в Битоля, Дебър, Струмица, Кукуш и Мелник; Върховният македонски комитет прехвърля чети в Източна Македония. Пламва така наречената Мелнишка акция, с която хората от комитета целят да предизвикат европейска интервенция по македонския въпрос. Макар че населението не подкрепя тази акция, според комитета тя окуражавала поробеното българско население, показвала му, че в България мислят и действуват за неговото освобождение. След време правителството оттегля поддръжката си от комитета и започва да му прави спънки.

През тази година на обърканост и идейна неяснота, на вестникарски престрелки и злоупотреба на средства започва да узрява и позицията на социалиста Димо Хаджидимов по македонския въпрос. Той вече е попаднал в средата на социалистическите кръгове в София и е един от активните дейци на образувания през 1894 г. по инициатива на Благоев Македонски революционен социалдемократически съюз (МРСС). [21] Заедно с Васил Главинов, Вельо Марков, Никола Карев, Никола Русенски и др., Хаджидимов започва да оказва и лично въздействие върху освободителното движение. „Със съгласието на Дядото — пише Дино Кьосев — Хаджидимов премина на активна работа в Македонската революционна организация, където занесе мощното оръжие на социалистическото учение.” [22]

51

От този момент въздействието на Хаджидимов върху освободителното дело ще върви по две линии — чрез пряко влияние върху отделни водачи и върху емигрантските дружества в страната. Типичен пример е ролята му при оформянето на революционния облик на Яне Сандански и идейните основи на Гоцеделчевата революционна организация. Социално-икономическите искания в програмата на всички потиснати, без разлика на вяра и народност, антишовинистическата насока в народната революция — това ще бъде безкористното влияние на социалистическия мироглед, който Хаджидимов ще внесе в македонското революционно движение.

През 1895 г. Димо Хаджидимов усвоява и разширява средствата за агитационна борба — прави първите си опити в областта на журналистиката. Несъмнено той е имал вътрешна необходимост да „потопи перото” в неспокойното си ежедневие. По-късно ще сподели пред свои близки: „Колко ме задоволява тази работа!” [23] Това е аргумент, който ни насочва към мисълта, че той иска да каже не само своя дума, но и да търси свободна професия, към която се е стремял. Надигащият се зов за революция го подтиква към конкретни дела и журналистически изяви. И когато през юни 1895 г. неколцина революционни дейци замислят да издават в. „Революция” под отговорното редакторство на социалиста Васил Главинов, Димо Хаджидимов заедно със Стоян Русев поемат редактирането на вестника. [24] Мотото, поставено под заглавката, „Свободата не ще екзарх, иска Караджата”, подсказва бъдещата идейна насока ва вестника. А наименованието му и уводната статия на бр. 1 — „Нашата програма” — премахват всякакви въпросителни: „Първата ни дума, първият ни апел ще бъде: на оръжие, на оръжие!” [25]
 

През новата 1896 г. продължават вълненията на потиснатите от Турската империя националности. Особено силни са тези на българите от Македония и Одринско. Този факт оказва натиск върху правителството на България да продължи дейността си за извоюване на реформи в европейските вилаети и за прилагане на Екзархийския ферман. При това българската криза, проточила се цяло десетилетие, свършва — както Русия,

52

така и другите велики сили признават Фердинанд за княз на България.

При такава обстановка на засилване натиска за извоюване на реформи в европейските вилаети д-р Константин Стоилов получава обещание от султанската канцелария, което не променя позицията на Високата порта. В Цариград се забелязват обаче нови настроения, дошли като резултат от новите отношения между България и Русия. Това налага Стоилов да посети Цариград с дипломатически пояснения за политиката на княжеството и „да благодари за обещаните реформи”. [26]

Но за правителството става ясно, че обещанията на Цариград могат да станат реален факт само при натиск от страна на великите сили. И то продължава старата си тактика: да доказва на Портата, че само чрез задоволяване на исканията на българските вилаети може да спре революционното движение. И понеже няма резултат, Стоилов търси нов момент — натиск върху Високата порта чрез сближаване с балканските държави.

По това време Хаджидимов учителствува в с. Бистрица, разположено на 2—3 км от града. Тук в селото при него идват революционни дейци, пишат прокламации, учат се на стрелба. Константин Лазов си спомня: „Често ходеха в гората, над връх Фенерка. Привечер чуждите хора си оставаха пак в гората.” [27] Това обикновено са сбирки, на които се подготвя пренасянето на оръжие за вътрешността. В акцията им помага горският пазач Георги Христов, близък на Хаджидимов.

Това ще продължи цяла година — даскал Диме през деня учи децата, а вечер сред брадатите войводи и бежанци унесено се взира в картата на полуострова. Той знае какво е жалба за свои, какво е копнеж по свободата. Изправил слабоватото си тяло, с високо чело и одухотворено лице, с челичения си глас запалва духовете на патриотите: „Скоро ще вейнем знамето из Пирина.”

По това време сръбските националистически кръгове задвижват вече образувания таен терористически комитет. На 4 юни 1897 г. негови хора убиват учителя от Солунската българска гимназия Христо Ганов. [28] Покушението има двояка цел — да се внесе смут в редовете на Вътрешната революционна организация и да се окаже натиск върху Високата порта и Цариградска-

53

та патриаршия на мястото на починалия скопски митрополит Методий да бъде назначен сърбина Фирмилиян.

Всъщност назначаването на сърбин за митрополит в Скопие би означавало голям успех за сръбската македонска политика. Стремежът на Сърбия към земите отвъд Шар планина прави по-ясни нейните домогвания в Македония. Това не скрива и тогавашният сръбски министър-председател, който ясно изразява замисъла на буржоазните кръгове от Белград пред Скупщината. [29]

Срещу тези намерения силно се опълчва българското население в Македония: изпращат се протести до султана и Портата, в които ясно личи нежеланието му сърбин да стане митрополит, още повече, че Скопие си има български владика, а Скопската епархия е присъединена към Българската екзархия чрез плебисцит още през 1873 г.

Силен глас в защита на исканията на българското население в Македония издига и Димо Хаджидимов. Той пише остра статия „Шумът около Фирмилияна”, в която се казва: „Късният период на нашето свободно политическо съществуване е прошарен с дълга верига от чудни събития и сътресения.” Ръкополагането на сръбски митрополит в Скопие според Хаджидимов е една „от безчислените игри на високата дипломация” при съществуващото „заплетено положение по работите в Турция”. И Хаджидимов пита: „Какви могат да бъдат целите на тая игра?” Обхванат от тревожната мисъл за съдбата на Македония и Одринско, младият революционер с трезв поглед вижда, че ръкополагането на Фирмилиян „не се налага от местни нужди, че то е едно насилие над гражданите, едно насилие над държава и национални права”. Възмутен от несправедливостта спрямо българското население в Скопие, верен на своя полемичен стил той отново с тревога пита: „Нима сръбското правителство вярва, че един Фирмилиян ще може в 5 или 10 години да вдигне в страст сръбския национален дух у скопските българи?” Риторичността на въпроса не изисква отговор. Но това е израз и на протест, това е вик на будната съвест срещу грубото посегателство срещу българщината в останалите под робство области. И авторът разкъсва булото, зад което се крият дипломатическите ходове, за да покаже

54

самата истина. А тя е: „Нашата съседка Сърбия знае отлично историческите дертове на България. Едно присъединяване на Македония към България би било смърт за нея, понеже тогава ще изчезнат и надеждите, които сега има. Ето защо от жизнен интерес е за нея по какъвто и да е начин да спечели някое историческо право, каквото би било например ръкополагането на Фирмилияна, та някога и тя да заяви гордо, че никой няма право да й отнеме едно спечелено положение.” И патриотът гневно осъжда всякакви опити „в посегателството върху българщината в Македония”. [30]
 

Първите документирани сведения за участието на Хаджидимов в ръководството на дружество „Единство” датират от края на 1896 г. Тогава той вече е отбил първия период от военната си служба и на 1 септември излиза от казармата. На общо събрание за избор на ново настоятелство, което дружеството провежда на 15 декември, младият Хаджидимов фигурира в листата и е избран в неговия състав. При конструирането настоятелството му възлага поста подпредседател, а за председател е избран старият и авторитетен деец Костадин Змияров. [31] При наличието на такива дейци като Никола Падарев, Христо Данаилов, Костадин Сарафов, Кочо Муструка (войвода) и Александър Божиков избирането на 20-годишния учител за подпредседател е голямо доверие. Несъмнено това е оценка за активната дейност, проявена след завръщането му в града. Върховният комитет с председател ген. Данаил Николаев одобрява избора на новия състав и с писмо до дружеството от 10 януари 1897 г. съобщава потвърждението му. [32]

От тази дата името и подписът на Хаджидимов постоянно ще фигурират в поканите за заседания и събрания на дружеството, той ще стане един от най-ревностните организатори на значими изяви на дружеството. И не само защото има за предимство своята младост. Човек с дейна натура, организиран и всецяло отдаден на делото, Хаджидимов се захваща с големи родолюбиви дела. Преди всичко той обединява усилията на „Единство” с учителското дружество „Христаки Павлович” и женското дружество „Надежда”. Тъй като повечето от техните членове са съмишленици и на освободителното

55

дело, много от инициативите те провеждат съвместно; изнасят пиеси, събират помощи за бежанците от Македония, насрочват митинг за 18 април, който бива забранен от полицията, изказват съболезнование по повод убийството на члена на Върховния комитет писателя Алеко Константинов. [33]

Една от главните задачи на Хаджидимов е да привлича нови членове, да активизира старите. Застоят в дружеството и особено отдръпването на редица дейци от него смущава настоятелството. На 17 юли то отправя възвание към дупнишките граждани, с което ги подканя да се сплотят около дружеството и да дадат своята подкрепа на освободителното дело. Няма конкретни данни за авторството на този документ, но като се има предвид, че повечето преписки се водят от Хаджидимов, несъмнено е неговото участие в изработването му. Освен това патосът на младия деец се чувствува от всеки ред на възванието.

През лятото на 1897 г. Хаджидимов заживява и с други идеи. Пред него настойчиво се изправя въпросът: накъде ще тръгне организираната борба, кои ще бъдат нейните движещи сили? Светостта на бъдещата революция изисква къртовска работа сред населението, чистота на делото, апостолска преданост към поробените. Сам Гоце Делчев, който идва в града, развива тези мисли. Той дори се наема и внушава на тукашните войводи на харамии, че техните разбойнически набези във вътрешността с нищо не помагат на поробеното население. Пръв се вслушва в думите на апостола, макар и временно, войводата Кочо Муструка, поради което е включен в настоятелството на дружеството.

Но харамиите в града са стотици, без идея за организирана борба. Те навлизат във вътрешността на Македония, вършат разбойничества, а често пъти населението ги свързва с Вътрешната организация. В едно от писмата си до Никола Малашевски от 10 април 1897 г. Гоце Делчев пита: „Що представлява засега Дупница?” И сам си отговаря: „Свърталище на войводи, разбойници, поради които и гнездо на шпиони.” Апостолът търси „церове” за „тез нещастници” и ако те не помогнат, препоръчва на дружеството „да се развали гнездото на шпионите”. [34] Разбира се, да се спрат тези набези не е по силите на настоятелството и на Хаджидимов. Зато-

56

ва с писмо до Върховния комитет от 22 септември то се изказва отрицателно срещу харамийските чети и настоява да се нареди на дружествата в крайграничните селища да не им оказват никаква помощ. [35]

Разочарован от пакостната роля на подобни четнически действия, и особено на тези, които се явяват като оръдие на двореца, Яне Сандански търси истинския път за синовна отплата към родния край. За времето на четничеството си при Стою войвода по-късно в своята автобиография той ще напише: „Аз пък се завърнах в писалището на вуйка ми в Дупница. Оттогава се заинтересувах по-добре да вникна в делото, но нищо определено не долавях.” [36]

Освен Делчев и Димо Хаджидимов има изключително голяма заслуга за идейното оформяне на Сандански. Буйният младеж от с. Влахи попада под въздействието на учителя-социалист по време на съвместната им работа в дружество „Младост”. По-късно, когато Сандански говори за своето образование, той не забравя да спомене това време, когато завършва и първата си обществена школа: „След това основахме в Дупница дружество „Младост”. Имаше читалня и библиотека. Аз бях библиотекар. Целта на дружеството беше самообразование и групировка.” [37]

Съвместната им работа в дружество „Единство” още повече ги сближава. Предаността на Хаджидимов към освободителното дело, неговият педагогически такт го издигат в очите на Сандански като „голям чародеец”, който силно влияе на „оформящия се набелязан човек”. За тази роля на Хаджидимов в спомените си за Сандански Иван Харизанов пише: „Крайно талантлив, мил и интелигентен, той беше нещо като духовен учител на Сандански. Той се прекланяше пред Яне и като брат се грижеше за него.” И Харизанов допълва: „Той бе усвоил един приятелски маниер на методично давление, като по този начин някак си незабелязано го караше да усвои неговите разбирания.” [38]

Когато Хаджидимов учителствува в с. Бистрица, Сандански много често идва при него. „Разговорът им — спомня си Константин Лазов — беше изключително за свободата на Македония.” [39] На тези срещи социалистът Хаджидимов му внушава своите идеи. „Умело вдъхваше социализма у Сандански. Завършека на молбата

57

му бе: „Слушай Янко, без да се обиждаш, прочети всички социалистически книги, убеди се сам в правотата на социалистическите идеали, а това ще те възроди...” [40]

Високо оценил своя другар, Хаджидимов се чувствува щастлив, че Сандански, който преди „нищо определено” не е долавял по делото, сега все по-ясно се ориентира в него. А когато планинските усои екват от песните на Яневата чета, когато пропукват мартинките и манлихерите, при временната раздяла той му подарява своя бинокъл с думите: „Да виждаш враговете и... неправдите.”

С разрастването на организацията във вътрешността на Македония възниква въпросът и за набавяне на оръжие. Поради липса на пари често се прибягва до обир или откуп. Тези афери, разширяването на мрежи и канали увеличават опасността от разкрития. Известната Винишка афера, дала сериозни последствия за разстройване на организацията и набързо учредения през декември 1897 г. съд, предизвикват масово изселване в България. Македонското дружество в Дупница свиква митинг, на който издига глас на протест срещу развилнелите се турски зверства. Митингът отправя апел към гражданите за събиране на помощи за бегълците и призовава правителството да се застъпи пред Високата порта за пострадалите. За решението на митинга и за учредяването на комисия за събиране на помощи настоятелството уведомява Върховния комитет. [41]

С особена грижа Хаджидимов и другарите му от настоятелството се захващат да устроят пристигналите в Дупница 40 души бежанци, чието положение е крайно тежко. В случая особено важен е политическият резонанс от извършените турски зверства. Затова в края на декември с писмо, написано от ръката на Хаджидимов, дружеството моли Върховния комитет да се съгласи пристигналите в Дупница бежанци, заедно с тези в Кюстендилско, да разкажат пред правителството, печата и дипломатическите агенти за изтезанията и мъките, на които е подложено населението в засегнатите от аферата райони. [42] Идеята на Хаджидимов е възприета и в няколко броя в. „Реформи” отпечатва трогателните им изповеди.

При избора за ново настоятелство, проведен на 8 март 1898 г., Хаджидимов и Яне Сандански отново са

58

включени в листата на кандидатите, но не влизат в ръководството, поради недостатъчен брой гласове.

През 1899 г. Димо Хаджидимов се записва да следва право в Софийския университет. [43] Но раздялата с другарите му е кратка: изключен от университета като социалист, той не след дълго се връща в Дупница. Денем Хаджидимов е учител, а вечер — трибун на многолюдни събрания.
 

На 1 май 1899 г. започва работата си VI конгрес на ВМРО. Той влиза в историята като „извънреден”, поради промяната на правителствения екип. За неговото спешно провеждане има и друга причина: дружествата започват да критикуват Върховния комитет за бездействието му. В София дори се провежда митинг, на който емиграцията настоява да се предприемат по-енергични действия в Македония и Одринско. Особено активен е Гьорче Петров, който развива мисълта за революционизиране на българското общество и замяната на Върховния комитет с нов, по-действен в тази насока.

В такъв дух са и разискванията на самия конгрес. Една от задачите, които конгресът поставя пред бъдещия комитет е той „да подготви населението в Македония за революция”. [44] Присъствуващият на конгреса Димитър Благоев се изказва в същия дух. Засягайки принципни въпроси, той намира, че „организацията не стои на добра нога”. Като изхожда от мястото, което балканските народи заемат в политиката на империалистическите държави, той посочва, че революционната организация „трябва да прегърне принципите на нашите революционери Л. Каравелов, Ботева, Левски и др. с основа освобождението от игото под идеята за основание на Балканския полуостров една република — едни балкански съединени щати”. [45] В протокола на конгреса е отбелязано и предложението му: дружествата „не трябва да съществуват в досегашната си форма, а трябва да съществуват само дейци, които всецяло ще трябва да работят за делото по началата на революцията”. [46] Изложените от Благоев мисли не са приети от конгреса.

Новият Върховен комитет на Македоно-одринската

59

организация, оглавен от Борис Сарафов, веднага след конгреса се захваща да съживи дейността й, да ускори подготовката за предстоящото въстание в Македония и Одринско. В своето окръжно от 10 август 1899 г. комитетът заявява, че проведеният конгрес „оповести с дело пред целия свят, че е дошел вече моментът на революцията” и подканя дружествата да активизират своята дейност. И когато организацията набере средства — се казва в окръжното „ний ще смятаме, че сме готови и наедно със събратята ни в Македония и Одринско ще вдигнем знамето на революцията при първия благоприятен момент, към което денонощно се стремим”. [47]

Новата насока и решимостта на комитета се поощряват от дошлото на власт правителство на радославистите, както и от представителите на Вътрешната революционна организация в София — Гьорче Петров и Гоце Делчев, които са включени в състава на Върховния комитет. Несъмнено това оказва силно влияние за активизиране и дейността на дупнишкото македонско дружество.

На годишния избор, проведен на 5 септември 1899 г., Димо Хаджидимов и Яне Сандански получават, след Георги Панчаревски, най-много гласове. Настоятелството се конструира по следния начин: Председател — Георги Панчаревски, подпредседател — Яне Сандански, деловодител — Димо Хаджидимов, касиер — Христо Данаилов и съветници Георги Зашов и Давид Давидов. [48] Като деловодител Хаджидимов води цялата кореспонденция на дружеството: съставя писмата до Върховния комитет и другите македонски дружества или отделни лица. Това несъмнено му дава възможност да прокара своите разбирания, да открои своята индивидуалност. От дете заживял с идеята за освобождение на брата-роб, сега той хвърля енергия и сили дружеството да бъде в пълна услуга на движението.

Една от задачите му е пласирането на определените за града облигации от Патриотичния заем. С помощта на комисия облигациите са разпределени между гражданите, съобразно тяхното материално положение. Хаджидимов преодолява някои колебания сред местните дейци, като проявява находчивост и такт. Работата с облигациите тръгва толкова добре, че настоятелството моли комитета да му изпрати още няколко връзки от тях.

60

Във връзка с убийството на българската учителка Екатерина Симидчиева от Куманово из цялата страна се провеждат протести и панахиди. На 19 октомври 1899 г. такъв акт се устройва и в Дупница. Ето как в. „Реформи” отбелязва тази патриотична проява на дупничани: „По инициатива на женското и македонското дружество в града ни със знамена начело и с участие на чиновничеството, учителското тяло, ученици и многоброен народ в двора на черквата „Св. Георги” се отслужи панахида за упокой на душата на Кумановската героиня Екатерина Симидчиева.” [49]

След кратката, но прочувствена реч на учителката Олга Ставракиева, Д. Хаджидимов произнася „твърде патриотична реч” за смелостта и родолюбието на българката от Куманово. Пред насъбралото се множество ораторът обрисува образа на Симидчиева, която на годишния акт в училището пред турския валия вместо стихотворението, което й е дадено да изпълни, изрича бунтовни слова. Като колежка на Гьорче Петров тя произнася клетвени думи пред камата и револвера; основава женско дружество в Куманово, където произнася заветните думи: „Смърт или свобода!” Тя е куриер и апостол — пътува из селата, в Щип се среща с Даме Груев. Когато сърбоманите в родния й град искат да обсебят българската църква, тя повежда жените и пред остриетата на войнишките щикове произнася: „Ние сме на бащинията си. Оттук никой няма право да ни изпъди.” Нахвърлят се върху нея и пламенната героиня окървавява уличния калдъръм...

След като проследява краткия, но героичен живот на българската патриотка, Хаджидимов завършва речта си с думите: „Позволете ми, господа, да се обърна към вас като към граждани на свободна България и да ви помоля да изпълните дълга, който ви се налага, като братя по кръв и вяра с ония, които пъшкат под гнета на тиранина. Знаете добре, че България няма да заживее, както подобава на една свободна държава, додето има до границите си поробена Македония. Нашата армия, поддържана не по силите ни, поради историческата роля, която предстои на държавата ни, поглъща ежедневно всичките жизнени сокове, всичките материални сили на младия държавен организъм. Разходите по нея изтощават и спъват всяко развитие, а

61

това ще продължава дотогава, докато ще продължава робството в Македония. Прочее, да сломим туй робство! Рано или късно потоци кръв ще залеят робската земя. Съдбата това е ясно предначертала. Тогава нека ускорим момента на кървавата революция, като сложим пред олтаря на своето дело туй, което иска от нас. Нека поднесем лептата си, защото е престъпно да отблъскваме ръката, която ни се протяга”. [50]

Увлечен от общото течение, Хаджидимов приема идеята за близко въстание и съдействува за разширяване и укрепване на организацията в България, за да може тя в необходимия момент да подкрепи революцията на потиснатите от Македония и Одринско. Но като убеден социалист той ясно схваща стремежа на буржоазията да използува движението с цел да отклони масите от вътрешните въпроси на страната. Хаджидимов призовава прогресивните учители и участници в движението да разкрият намеренията на буржоазните среди, разяснявайки истинските цели на борбата и новото съдържание в нея.

В статията си „Сдруженото учителство и освободителното дело”, излязла като уводна на в. „Съзнание” от 14 януари 1900 г. [51], той отбелязва, че учителят като общественик не може да се грижи само за професионалните си интереси. „Общонародните интереси — подчертава авторът — не могат и не трябва да са чужди на учителството. Съдбата на подвластните на Турция християнски народи трябва да занимава и нас, учителите в свободна България.” Засягайки въпроса за поробените народности от Македония и Одринско, той изразява твърдата си вяра, че идва краят на тяхното робство: „Империята на султана напоследък е пламнала от тревожни смущения и ние сме пред прага на една кървава революция, която сигурно ще раздрънка робските вериги и железа.” Хаджидимов е уверен, че робите „ще въстават, без да питат вече царете и дипломатите”, че „нашите другари в робската земя ще изпълнят своя патриотичен дълг спрямо измъчения народ, ще му покажат кога и как ще изгреят лъчите на свободата”. Той страстно призовава учителите да се влеят в македонските дружества. Макар да имат твърде много задължения, те не трябва да гледат с пренебрежение на „историческите задачи на нашия народ”. Без да изо-

62

ставят своята пряка работа и като се обявят открита „против тези, които говорят за освободителното дело само с цел да отклонят вниманието на народа от вътрешните неуредици”, учителите трябва да вземат необходимото участие за разясняване състоянието в Турция и на легалната организация в България, да събират материални средства и пр. Те, посочва авторът, и преди са участвували, но сега пред прага на революцията, когато македонският въпрос изглежда „да е вече назрял”, когато делото е „вече в последната стадия на своето развитие”, тяхната дейност трябва да стане по-енергична. И Хаджидимов завършва статията си с призива: „Нека изпълним дълга си като добросъвестни обществени служители и искрени приятели на човешката свобода.”
 

След като го уволняват от Дупница, през декември 1899 г. Димо Хаджидимов получава назначение за гр. Лом. Новото си учителско място социалистът не получава така лесно. Славата му на „стачник” и „опасна за властта” личност стига и до дунавския градец. Но с помощта на общественото мнение, застъпено в прогресивния печат, и тамошното учителско дружество от 20 януари 1900 г. той поема отново тежкия кръст на учителското поприще. В Лом Хаджидимов учителствува до 25 юни същата година, или само 5 месеца и 5 дни. [52]

Това е времето на начално натрупване на капитала, когато и Лом се раздира от остри социални противоречия. По-късно, макар цар Фердинанд да го обявява за „любим”, защото често е отсядал в семейство Драганови на път за Австрия, градът на пристанищните работници не става „по-царски”. Тъкмо обратно. Социалистическата пропаганда, водена от местната партийна организация, все по-широко обхваща трудещите се от този край. Тук за първи път ще бъде освиркан престолонаследникът Борис по време на едно посещение след бомбардировка над града от немска дунавска флотилия; тук ще се развее знамето на две комуни; тук ломчани заедно с прогресивните войници от казармите ще запишат кървави страници през септември 1923 г.

Но това е бъдеща история на революционното движение в града. През първия месец на нашия век той е

63

потънал в мизерия и идейна слепота. Както в другите краища на страната, така и в Лом първите социалисти са учителите. Затова и Хаджидимов още с пристигането си попада в собствена среда. Обстоятелството, че отива да живее в дома на социалиста Крум Пастърмаджиев, не е случайно и без значение. За късо време той се приспособява. В онези години социалистическият идеал бързо укрепва дружбата между съидейници, прави ги близки, обединява ги. Пък и неговата деятелна натура, изостреното му чувство за обществена дейност скъсяват дистанцията с тукашните дейци. Умен и добре подготвен педагог, с нови разбирания за образованието и възпитанието, Хаджидимов бързо става привлекателна личност. Това го издига в очите на тукашната общественост, но както и в Дупница, му донася много неприятности в личния живот.

Младият борец за национална и социална свобода с еднаква страст се включва в местното македонско дружество и в дейността на тукашните социалисти. Работейки сред учителите, той използува тези всеотдайни радетели за освободителното дело в Македония. И след всяка среща с тях Хаджидимов оставя върху мисълта и чувствата им отпечатъка на новите насоки в борбата.

Преди всичко Димо Хаджидимов се заема да даде „нов живот” на македонското дружество. Водило дотогава анемична дейност, с идването на темпераментния революционер то заживява с конкретната задача да съдействува в борбата на брата-роб. Това предизвиква смущение у някои местни ръководители. Те започват да му приписват какви ли не грехове: дразнел „със знанията, авторитета и патриотизма си”. [53] Но волевият млад човек не се предава. Той спори, защищава възгледите си, изяснява същността на Гоцеделчевата революционна организация.

Един месец след пристигането си в Лом, през февруари 1900 г., Хаджидимов изнася публична сказка на тема „Македонското освободително дело”. [54] В нея той разглежда проблема като патриот, който схваща истинските причини на робството и вижда правилния път за постигане на политическото освобождение на останалото под турска власт българско население. Македония, заявява ораторът, е „неосвободената част на отечеството ни”. Нейното освобождение е „един външен

64

идеал на нашето Княжество”. То живо интересува всички българи. „Ако не всички — уточнява се Хаджидимов, — то поне по-голяма част от съзнателните български граждани, именно ония, които се гнусят и отвращават от робството под каквато и мантия да се крие то, смятат, че човешкият дълг ще остане захвърлен и неизпълнен, ако не прострат своя интерес върху робската кауза в Македония.”

Единственият път за постигане на свободата е въстанието, революцията. Според оратора условията за нея са вече назрели и тя е предстояща. „Черковно-училищното дело... е привършено. Учителите и поповете свършиха вече работата си по черковите и училищата, а там, дето тя не е свършена, предназначението й е временно да се изостави, за да стори място на нещо друго, по-навременно, по-важно, по-съществено... Всичко е изиграно — остава още последният акт на робската драма — кървавият, след който или ще загине един цял народ, или ще заживее свободно.” Въстанието ще предизвика терор и кланета над въстаналите и понеже те ще са „преимуществено българи, българското правителство, което и каквото да е то, ще се застъпи за тях и ако стане нужда, ще скъса дипломатическите отношения — ще обявим война”. Това ще предизвика намесата и на съседните държави и тогава, пояснява ораторът, дипломацията ще бъде принудена да промени своето поведение и да наложи на Турция отстъпки в полза на поробените.

Свободните българи трябва да бъдат готови да подкрепят борбата на своите поробени братя. Затова в края на сказката си Хаджидимов напомня, че „в навечерието на борбата ние трябва да сме всякога готови да дадем на разположение всичко потребно за извоюване на неговата политическа свобода. Ако това е недостатъчно и събитията ни повикат при него, то тогава ще бъдем принудени да смесим с неговата кръв и своята”. И тогава вече „свободата ще се яви като заслужена награда на достойна борба”.

Възприета добре от ломчани, беседата на Хаджидимов, вече излязла в отделна брошура, предизвика интереса и на емиграцията в цялата страна. Сто екземпляра от брошурата той изпраща на Върховния комитет в София. [55] Неговият печатен орган в. „Реформи” я

65

рекламира. Отзиви се появяват и в други вестници. Дори сп. „Ново време” в априлската си книжка помества отзив, в който се посочва, че Хаджидимов осветлява разглеждалия въпрос „с голяма искреност и вещина”. [56]

Защо брошурата на Хаджидимов предизвиква всеобщ възторг?

Върховният комитет и някои македоно-одрински дейци в страната се съобразяват с политиката на новото българско правителство. А тя е деликатна. За да не се „разгневят великите сили”, правителството не поощрява македонските дружества към една бъдеща революция. Затова и те играят ролята на „благотворителни”, без да оказват особена подкрепа на борещите се в Македония. Срещу тази умереност се противопоставя авторът на брошурата. Верен на идеята на Гоце Делчев за масова работа за повсеместно въстание в Македония, той разчита на Вътрешната революционна организация и активната подкрепа на освободения българин в Княжеството.

Пламенният призив за подкрепа несъмнено „размърдва много глави”. Промяна се забелязва и сред членовете на Върховния комитет. За свои нужди той дори моли автора на брошурата да му изпрати допълнително още двеста екземпляра. [57] Идеята на Хаджидимов се прегръща изцяло от низините. От редица македонски дружества той получава поздравления и насърчения да продължи да пише по македонския въпрос и за мястото на дружествата в подкрепа на Вътрешната революционна организация. Особен интерес проявяват неговите другари от Кюстендил Иван Недялков, Никола Въжаров, Иван Димитров и Иван Кепов. В едно писмо Иван Недялков му пише: „Преди две недели Иван (Димитров — б. м., Б. К.) държа сказка по македонското дело като реферат на твоята брошура. Излезе сполучлива. И той сега се радва на симпатиите на кюстендилските граждани.” [58] Сам авторът на писмото, бъдещият деец с партийното име Шаблин, изпитва силно влияние от брошурата на Хаджидимов. Той му пише, че е готов да отиде там, „където има нужда” от него. И заключава: „Да изпълниш по-рано дълга си, за наградите е лесно. Наградата е изпълненият дълг.” [59]

Човек на дълга и патриотичната идея младият Хаджидимов внася поврати, коригира позиции, внушава

66

респект. Въпреки трудностите и личните врагове, които си спечелва, той има за свое верую революцията. За него това е изстрадано убеждение, за което се бори, където и да се намира. Това му носи авторитет и популярност. За няколко месеца той спечелва ломчани и в началото на май 1900 г. е избран за деловодител на местното македонско дружество. [60] Несъмнено от този момент нататък неговото присъствие ще дава импулс и нова насока в работата на дружеството.

Негови съвременници твърдят, че Хаджидимов еднакво воювал и с перото, и с живото слово. Дори някои дават предпочитанията си на силната му публицистика. Учителят-социалист не е от тези шумни оратори, които със заучени фрази често излизат на сцената да поучават. Чувствителен, скромен в помисли и дела, той не обича да натрапва своята персона. Твърде често е „зад кадър”, външно неговото присъствие дори не се забелязва. Ако излезе да говори, то е само при особени случаи и то при крайна необходимост или по принуда. В едно писмо до А. Петков той пише: „Аз не съм ни най-малко пристрастен към публичните, особено площадни речи. Колкото пъти съм излизал да говоря, винаги съм бил натоварен против волята си, било от настоятелства, било от някоя приятелска група.” [61]

Това е така. Но веднъж излязъл пред публиката, той спечелва симпатии, става близък на присъствуващите. Неговата висока, леко прегърбена фигура внушава респект. Тихият му, малко приглушен глас покорява със силна логика и богата аргументация. Допадат му раздвиженият тон, полемичният стил, призивният финал. В неговите беседи няма полуистини, няма неясноти и увъртания. Затова и враговете му се плашат да влизат u полемика с него.

По случай празника на славянската писменост на 11 май 1900 г. както в цялата страна, така и в Лом е организирано празненство с молебен. На тържеството присъствува и освободителят на града от османско робство запасният руски генерал Нечаев. Това предизвиква оправдан интерес и по-голяма подготовка от страна на местната управа: тя възлага на учителя Доброплодний да произнесе реч. От своя страна македонското дружество решава: ако ораторът „не се простре в речта си и за брата-роб, Хаджидимов да каже повечко за положението в Македония”. [62]

67

Това е нож с две остриета. Ако следва политиката на правителството, Хаджидимов трябва да внимава да не засегне великите сили. Всяка дума за Македония трябва да бъде изречена с езика на дипломацията. Това не е в разбирането на Вътрешната революционна организация и нейните дейци. А Хаджидимов вече публично се е противопоставил на очакванията на великите сили и е призовал към подготовка за бъдещата революция. Неговата позиция добре се знае и от ръководството на местното македонско дружество.

В деня на тържеството нещата получават очаквания обрат. Хаджидимов с негодувание възкликва: „Когато молебенът свърши, един дебел господин се изкачи на стола и избълва такава реч, която би направила чест на XII век, защото според него св. Кирил и Методий гледали от небето нашите дела и ние трябвало да мируваме и прочее попски глупости.” [63] Към тези „глупости” се отнасят и предписаните „молитви” от оратора „към божеството и великодържавните и братски чувства на руския цар Николай”. Както Хаджидимов, така и някои други присъствуващи намират речта на Доброплодний за „попска глупост”, изпъстрена с „неверни и криви съобщения”. По думите на социалиста Георги Д. Панчаревски тази реч „би правила чест на едни владички или попски уста, но не и на един учител”. [64]

В такава обстановка не само по предварителна поръка, но и като израз на негодувание, Хаджидимов се подготвя да каже няколко думи. „Та не оставаше друго — пояснява той — освен да възлеза и аз на стола, което и сторих.” [65] Изплашен от стихията на езика му, директорът на училището Митов се „пробутва” към оратора и „началнически” му заповядва да слезе от стола. Но вече е късно — Хаджидимов, вглъбен в мислите си за голямото освободително дело, произнася блестяща реч: „Робът схвана историческата истина, че човешките общества като държави и народности се движат по строги закони, които не произтичат от сърдечни чувства и влечения, и че добрата воля на един или няколко монарси и дипломати не е достатъчна, за да се реши неговата кауза.”

Верен на идеята на Вътрешната революционна организация за подготовката на роба за борба, ораторът внушава, че свободата може да дойде само чрез орга-

68

иизирана борба на поробеното население и на активната помощ на освободените българи. Обратно на учителя Доброплодний, който проповядва „мируване”, революционерът-социалист заявява: „Доста сме оскърбявали и обиждали роба с безсмислените си проповеди да се уповава на външния свят, а не на собствените си сили.” И Хаджидимов завършва: „Знамето на революцията ще бъде вдигнато, защото когато човешкият живот се задушава и е непълноценен, това е най-правилният и единствен път за тръгване по него. Кръвта, а не кефът на императорите ще даде желаната свобода.” [66]

Тази реч му донася големи неприятности: клевети, преследване, инсинуации. Но революционерът не се изплашва. Както Гоце Делчев обикаля Македония и плете нишка по нишка мрежата от комитети и буди съзнанието на роба за организирана борба, така и Хаджидимов пише статии, произнася речи, кореспондира с учители-социалисти и винаги свързва борбата за политическа автономия на Македония с освободителното движение на работническата класа, без външна намеса на „царе и господари”.

Макар и далече от Дупница, Хаджидимов поддържа най-тясна връзка с дейността и изявите на тамошното македонско дружество „Единство”, особено когато през 1900 г. за председател на настоятелството е избран Яне Сандански. [67] Той продължава да въздействува на бъдещия войвода. [68] В редица писма до Яне Сандански, по спомена на Иван Харизанов, „Димо подробно излагаше какво мисли по текущите събития и винаги с една тенденция на идейно въздействие върху задушевния си приятел”. [69] Пред свои близки по време на излети из Рила Сандански обсъжда споделените идеи на своя другар. „Спомням си — пише Иван Харизанов, — когато ми подаваше писмата, получени от Димо Хаджидимов, за да ги коментираме. Писани с висок стил, тия писма упражняваха върху двама ни едно въздействие на голяма почит към него.” [70]

Димо Хаджидимов удивлява не само със своя стил, но преди всичко че поставя проблем „за размишления от чисто идеен характер и то по един чисто педагогически маниер на въздействие”. [71] При това социалистът никога „не форсира” разбиранията на Сандански, а ги уважава и цени, дори и когато не съвпадат с него-

69

вите. „Той — обобщава Харизанов — бе набелязал бъдещия революционер и старателно искаше да го издигне по на високи прогресивни разбирания.” [72]
 

Междувременно организираната акция срещу Хаджидимов в Лом се развива с голяма бързина и бруталност. Директорът на училището Т. Митов се оплаква на училищния инспектор „загдето без да го пита Димов взел думата на събранието и с най-непристоен език оскърбил чувствата на цар Николай в лицето на Нечаев”. [73] Заместник-председателят на тукашното македонско дружество Н. Мешков донася във Върховния комитет, че ораторът „подвежда интересите на македонското дело под свои предвзети идеи”. [74] Срещу учителя-социалист се възправя и ломският окръжен инспектор Бенев. Членът на Висшия съвет при Министерството на просвещението, спечелил си славата на истински „школски тиранин”, „безчувствен началник с военни нрави”, се заема „да уволни виновника”. [75]

Притиснат от много страни, Хаджидимов трябва да дава обяснение след обяснение. „Никога аз нямаше да отворя уста — пише той до Петков, — ако туй зависеше изключително от моята собствена воля.” [76] А в писмо до секретаря на Върховния комитет Ковачев заявява: „Митов лъжливо е донесъл в инспекцията, че съм излязъл без позволение. Едничкият ми грях е, че не съм взел разрешение от архиерейския наместник предварително и за този само грях аз приемам да ме накажат, но за това, че съм оскърбил царете, а най-вече руския император, нямат и най-малкото основание да ме наказват.” И добавя: „Моля, ако имате възможност да се застъпите за мене и да защитите възгледите ми, които по нищо не се различават от ония на комитета.” [77]

Огорчен от доносите, Хаджидимов си дава оставката от настоятелството, а органът на Върховния комитет в „Реформи” в едно антрефиле оправдава постъпката му по време на тържеството. [78] Това още повече амбицира училищния инспектор Бенев, който призовава Хаджидимов за обяснение пред Окръжния училищен съвет. „В заседанието — се казва в един документ — последният (Хаджидимов — б. м., Б. К.) нанесъл такова поражение на инспектора, дето дълго време да го пом-

70

ни — Димов бил оправдан.” [79] В злобата си Бенев решава да му направи ревизия. „Изпитът дохожда — спомня си Георги Панчаревски — публиката се събира. Присъствуват делегати, асистенти, дохожда и Бенев. Димо пита, получава отговори и лекцията му предизвиква задоволство у всички присъствуващи.” [80] Въпреки това по донос на Бенев министърът на просвещението на 25 юни 1900 г. издава заповед за уволнението на Хаджидимов по следните причини: „1. Речта му на 11 май, 2. Неизпитване на всички ученици и 3. Неизпълнение на разпорежданията.” [81]

Учителят-социалист отново остава без работа. Министърът го лишава от правото му да се защити, като търси „вмешателство” и на Върховния комитет. Гордостта и достойнството на Хаджидимов не позволяват да хленчи и да се моли. В писмо до секретаря на Върховния комитет той пише: „Няма да моля никого за милост, а ще искам защита на убежденията си.” [82] На негова страна се явяват редица дейци. В едно писмо до председателя на Върховния комитет Борис Сарафов се казва: „Той стана жертва за правите си и смели мисли при изпълнение на дълга си като родолюбец. Той е мъжествен и с кураж посреща всичко и в случая с гордост понася удара, който тъй несправедливо му се нанася... След случката с Димов ще ли се намери някой друг, който да повтори неговите думи? Ще ли се намери някой друг, който да рискува спокойствие. А знаете, повече от всеки друг, колко са потребни за делото хора, тъкмо такива, какъвто е Димов.” [83]

Случаят с безпринципното уволнение на учителя-социалист се изнася и в печата. След като охарактеризирва ломския окръжен началник като един „малък диктатор”, приел „върху си всеобща омраза”, в. „Изгрев” пише: „Инспекцията му по-скоро е казарма, отколкото училищно учреждение. В нея господствува монархическия режим.” И дописката от Лом завършва: „Той уволни Димо Хаджидимов по един крайно възмутителен и жесток начин и за грехове, които само един груб и безобразно надменен началник може да предизвика.” [84]
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Дамян Груев от с. Смилово, Битолско, д-р Христо Татарчев от гр. Ресен, Иван Хаджмниколов от гр. Кукуш, Петър Поп-

319

арсов от с. Богомила, Велешко, д-р Антон Димитров от с. Айватово, Солунско и Христо Батанджиев от гр. Гумендже.

2. Никола Малашевски (1852—1935) е роден в с. Берово, Македония. Заселва се в Дупница и неговият дом става пристан за Гоце Делчев и други македоно-одрински революционери. Дъщеря му Ана Малашевска, учителка, влиза в четата на Кръстьо Асенов и в дните на Илинденско-Преображенското въстание се венчават с него в черквата на с. Корнишор. Писателят Ан. Страшимиров я обезсмъртява в романа си „Роби” под името Ана Беровска, като сътрудничка на солунските атентатори.

3. В. „Реформи”, бр. 3, 2. III. 1900.

4. Ас. Хр. Меджидиев, пос. съч., с. 96.

5. В. „Право”, бр. 1, 2. XII. 1894.

6. Пак там.

7. Пак там.

8. Пак там, бр. 19, 18. III. 1895, с. 1—2.

9. Вж. по-подробно К. Пандев. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878—1903. С., 1979, с. 89 и сл.

10. В. „Право”, бр. 25, 9. V. 1895; вж. също в. „Глас македонски”, бр. 22, 7. V. 1895; НБКМ—БИА, ф. 224, а. е. 81, л. 24—25.

11. Пак там.

12. Пак там.

13. Д. Благоев. Съч., т. 1. С., 1957, с. 46—54, 61—70.

14. В. „Македонец”, г. II, бр. 15, 15. VI. 1885, с. 2.

15. В. „Право”, бр. 4, 2. XII. и бр. 7, 23. XII. 1894.

16. Пак там, бр. 19, 18. III. 1895.

17. Пак там, бр. 18. 11. III. 1895.

18. Пак там, бр. 21, 11. IV. 1895.

19. Пак там.

20. Ас. Хр. Меджидиев, пос. съч., с. 86.

21. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 63.

22. Пак там.

23. Пак там, а. е. 407, писмо на Д. Хаджидимов от 2. IX. 1908.

24. Български периодичен печат 1894—1944, т. II. С., 1966, с. 227.

25. В. „Революция”, бр. 1, 28. VI. 1895.

26. Централен държавен исторически архив (ЦДИА), ф. 176, оп. 1, а. е. 972, л. 3.

27. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 394.

28. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1086. Доклад на А. Шопов, с. 5.

29. Вж. по-подробно К. Пандев, пос. съч., с. 60—61.

30. В. „Изгрев”, бр. 6, 13. IV. 1902.

320

31. НБКМ — БИА, ф. 224, оп. 1, а. е. 141, л. 4—6.

32. Пак там, л. 77.

33. К. Пандев. Димо Хаджидимов. Доклад по случай 100 години от рождението му. С., 1975, с. 9.

34. Г. Делчев. Писма и други материали. С., 1967, д. 95, с. 148.

35. НБКМ — БИА, ф. 224, оп. 1, а. е. 141, л. 60, 68 и 69.

36. Д. Груев, Я. Сандански, пос. съч., с. 75.

37. Пак там.

38. Възп. лист. „Яне Сандански”.

39. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 394.

40. Пак там.

41. НБКМ — БИА, ф. 221, оп. 1, а. е. 141, л. 66.

42. Пак там, л. 67.

43. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 4.

44. НБКМ — БИА, ф. 224, оп. 1, а. е. 6, л. 164.

45. Пак там.

46. Пак там.

47. Пак там, а. е. 141, л. 234—235.

48. Пак там, а. е. 21, л. 296.

49. В. „Реформи”, бр. 35, 4. XI. 1899.

50. Пак там.

51. В. „Съзнание”, бр. 20, 14. I. 1900.

52. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 9.

53. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 23, л. 1706.

54. Д. х. Димов. Македонското освободително дело. Лом, 1900.

55. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 23, л. 946.

56. Сп. „Ново време”, кн. 4, 1900, с. 445.

57. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 23, л. 946.

58. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 220.

59. Пак там.

60. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 23, л. 1204.

61. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 302.

62. Пак там.

63. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 23, л. 1411-12.

64. Пак там, л. 1501—05.

65. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 302.

66. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 23, л. 1411—12.

67. В. „Реформи”, бр. 38, 9. IX. 1900.

68. Възп. лист „Яне Сандански”.

69. Пак там.

70. Пак там.

71. Пак там.

72. Пак там.

321

73. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 23, л. 1502.

74. Пак там, л. 1411—12.

75. Пак там, л. 1503.

76. ЦПА, ф. 151, 09. 1, а. е. 302.

77. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 23, л. 1411.

78. Пак там.

79. Пак там, л. 1504.

80. Пак там.

81. Пак там.

82. Пак там, л. 1411—12.

83. Пак там, л. 1505.

84. В. „Изгрев”, бр. 25, 25. VIII. 1900.