1. РОДЕН КРАЙ. БАЩИН ДОМ
В борбата за национална независимост и във формирането на българското национално съзнание в Македония наред с големите стопански и културно-просветни центрове изключително голяма роля изиграва и село Горно Броди, [1] Серски окръг. Като едно от най-големите български села в Източна Македония Горно Броди не се отличава в развитието си от тукашните големи селища: от формирането на новата търговско-занаятчийска класа до осигуряването на икономическа база за борба срещу гърцизма; от драматичното развитие на просветното дело и въвеждането в училищата и църквите на българска реч до борбата за национално освобождение. И удивява с непреклонното си родолюбие и възрожденския патос на борбата.
Къде, къде се намира тази твърдина на българщината?
Пирин планина свършва на юг с три масива: Али Ботуш (Славянка), Бродска планина или Шарлия и Боз Даг. Но гранитните основи на легендарната планина не лягат в скутите на тези гърчове, чиито върхове стигат до хиляда и осемстотин метра височина — под тях следва втори венец от красиви предпланини: Църна гора, Бабина гора и Углеш. И всяка от тях има свои предхълмия. Видяни от птичи поглед, те приличат на замръзнали вълни на разбушувано море.
Сред този планински лабиринт в подножието на Църна гора, където земята е леко укротена, на хиляда и сто метра височина се е сгушило селото. Според описанията на историка Васил Кънчов то е „заложено в малка котловина до самите поли” [2] на планината, или на 41 градуса, 23 минути и 30 секунди източна географска дължина и 41 градуса, 17 минути и 35 секунди северна географска ширина. Но някогашните бродчани са познавали и други измерения: на север от селото, с малко отклонение към изток, на 35 км разстояние от него се намира град Серес; на 40 км южно, по пътя през селата Каракьой и Ловча — Неврокоп (гр. Гоце Делчев); североизточно, на 35 км по кираджийския път — Демир
7
Хисар. А още по-далече, на запад от Горно Броди се е сгушил Мелник, на югоизток — Драма, на югозапад — Петрич и Дедеагач...
Уж „от бога захвърлено” сред необятния планински лабиринт на Източна Македония, а още в римско време селото става кръстовище на разнопосочни ветрове и чужди влияния, на военни походи и приют на пътуващите из империята търговски кервани. Разсечено от проходите „Капаклия” и „Малкия Пресек”, през него минавали най-преките пътища от Серес за Неврокоп, от Драма за Демир Хисар. Оттук завоеватели-римляни намирали брод, за да прехвърлят планинските масиви. И то получило името Горно Броди. Но не брод през река, а брод през венец от планини, които чрез красиви планински масиви се мъчат да достигнат раменете на белочелия н величествен Пирин, обвеян от песни и предания.
Стари легенди разказват, че походите на българските царе Симеон, Самуил и Асеновци минавали през селото. То служело за главна опора на нападенията им срещу укрепените византийски градове. Бродчани били първите българи, които научавали от вестоносците за славните победи в лютата бран срещу отечествените врази.
Времето отдавна е изтрило спомена за нашествията на римляните и могъществото на тяхната империя. С годините планинските ветрове са отвели гласовете и следите от стъпките на тежко въоръжени стражници на каменните кули-укрепления край селото. Останали са само следи от някогашен богат живот: монети с образите на Константин и Елена, кирпичи с латински цифри и надписи, развалини от сгради на военни лагери.
Не само легендите и историческите останки, но и писмените документи потвърждават, че Горно Броди е старо селище. „Броди — пише Васил Кънчов — е старо населено място. Трябва да е било малък градец, който е пазил прохода през Черна гора.” [3] Според авторитетния изследовател то е чисто българско село с близо 840 къщи, „в които живеят около 5000 души жители, сички българи.” [4] Поради своето географско разположение и компактния си характер Горно Броди става средище на българщината в цяла Източна Македония.
В миналото селото се е славело със силно развити занаяти. Девствените букови гори на Църна гора, сега ого-
8
ляла откъм селото, години наред бродчани превръщали в дървени въглища, така необходими за добива на желязо от магнетитните пясъци, които буйните планински потоци влачели в изобилие. Бродска река, кой знае откога, непрестанно е разнасяла хоровия напев на двадесетина самокови. „А било е време — пише Васил Кънчов, — когато са работили повече от 20 самокови и 10—12 пещи. В селото е имало 15 кузни, дето са работели повече от 300 души майстори и чираци.” [5] През улеите край големи, прости сгради водите на буйната планинска река завъртвали две големи колела. Те движели меховете за раздухване на огнените пещи, където се нагрявал нековът, издигали и отпускали грамадни молтове-чукове върху нагорещения метал и го превръщали на прътове, А долу в селото, и в петте махали, непрестанно пламтял огънят на ковачниците.
Този поминък на селото определил и основните му съсловия — рудари, въглищари, пешчари, самоковари, кузнари. „Не е била къща — пише Васил Кънчов, — която да не принадлежи към някое от петте съсловия.” [6] Особено силно е бил развит ковашкият занаят. Сръчни майстори въртели чуковете и под тях в съзвездие от искри блясвали всякакви домашни потреби, свещници и полилеи за черкви, кантари и железни часовници за високи кули. Братя Халембекови открили модерна работилница със стругове и се прочули като майстори на големи часовникови кули и на вятърни мелници. Мъжете от рода Алексови леели бронзови изделия — камбани, свещници, иконостаси; куюмджиите правели пръстени от сребро и злато; сръчни резбари изработвали иконостаси за черквите. А по-късно тукашните шивачи шиели и дрехите на четниците на Серския революционен окръг. „Изобщо — пише Васил Кънчов, — бродчани са пъргави хора и добри майстори. Оттук излизат най-добрите железари, дюлгери, а едно време в Броди е цъфттяло изкуството за рязане на фигури от дърво. Броди е било главно железарско село в Мървашко... “ [7]
Така живеели бродчани през първата половина на XIX век, когато занаятчийството и търговията били в разцвета си. Натоварили тежки кервани, те тръгвали на север и на юг, към близки и далечни земи. Богатите търговци се връщали от Ерусалим хаджии, а занаятчиите — от Мелник, Крушево, Серес — с жито и прочутото
9
им вино. А дойдели ли празник и сватба в това кътче планинска земя, бродчанн слагали богати трапези и правели шумни веселби. Тук не са ехтели пияни гласове на бейове. Горещата българска кръв и мелнишкото вино полюлявали коравите планински мъже в кръшни хора, докато пак някоя страшна вест за злодеянията на турците из вътрешността на родината долети отнейде в оградената с планини „малка селска република.”
Но робството и тук изострило противоречието, което като жива рана дълбаело сърцата на бродчани. Наистина в селото с години не стъпвал турски крак, освен когато царските чиновници идвали да събират данъците. Дори събитията около Кримската война (1853—1856) достигали като далечно ехо. Все пак през лятото на 1854 г. от ухо на ухо тревожно започнало да се шепне: „От Серес бил изпратен чрез гръцката митрополия Чауш Хюсеин.” И селските първенци започвали да умуват — едни го свързвали със Севастополската война, а други — с домогваннята на гръцките фанариоти, които искали да ограничат правото на непокорните българи да се развиват чрез своя език и писменост. По-будните и смели селяни начело с кмета хаджи Димко Хаджииванов спрели първите домогвания на фанариотите.
Димко Хаджииванов е един от първенците в село Горно Броди, който изиграва огромна роля във възраждането на Серско, Мелнишко и Неврокопско през 60-те и 70-те години на миналия век. Отдал сили и материални средства, той въвлича селото и целия Серски край в движението за запазването на род и на матерен език. Смелата му борба за български правдини е от миладиновска и пърличевска мярка и тя става пример за цяла Източна Македония.
Сведенията за живота на хаджи Димко черпим от запазените архиви и документи, от писаното за него и от него за българските дела в Македония. [8] Роден е в село Горно Броди към 1813 година. Бунтарската кръв наследява от баща си, също хаджия и много влиятелен човек пред турските власти на санджака. Братът на хаджи Димко, Георги, известен като Гецата, също е ревностен поборник за българщината. Крушата не пада по-далече от корена — децата продължават делото на своите бащи в условията на националната революция. Така в продължение на десетилетия деди, бащи и внуци от
10
Хаджидимковия род участвуват в голямата борба срещу фанариотските домогвания и за националното освобождение на България.
Хаджи Димко е един от заможните селяни на Горно Броди. Както и някои други бродчани той преуспява с търговия. Има две къщи, ходи на Божигроб, участвува в обществените работи на селото, търгува по време на панаирите, провеждани в този край. Но най-голямото му богатство е многолюдната челяд, която изпълва къщите му. От първата си жена, която рано умира, хаджи Димко има пет деца: Георги, Петър, Катерица, Мария и Иван. Втората му жена Дафина, богата по душевност българка, е родила още две деца: Велика и Атанас. [9]
Докато хаджи Димко се оправял с обществените дела в селото, децата му израстват, учат се в тукашното гръцко училище при цялата му ограниченост и примитивност. Но истинските уроци по родолюбие те научават от своя баща, изцяло отдаден на идеята за българска просвета и църковна независимост.
Сам хаджи Димко се е учил на гръцки език в килийното училище, което се помещавало в старата къща на баща му. Учителите са били гърци, калугери от манастира „Св. Иван Предтеча”, намиращ се наблизо край с. Лакос. Онези от децата, които желаели да научат повече, продължавали учението си в самия манастир, населен предимно с монаси-българи. Затова и тукашното население го смятало за свой манастир и богато го дарявало. В него за първи път се пробужда българското народностно съзнание и с право гръцкият владика Неофит го нарича „огнище на панславизъм”. [10] Родолюбието първо обхваща тукашните монаси, а сетне и учещите се в манастира бродски деца. И у Димко Хаджииванов припламва първата искра, острият резец на родолюбиви мисли започва да дълбае съзнанието му. От монасите-българи той научава за непреклонното желание на просветените си сънародници от другите краища на милата му татковина да не бездействуват сред общото раздвижване. И в главата му нахлуват рояк помисли за родолюбиви дела.
Но човекът, който изиграва най-голяма роля в неговия живот и поддържа неутолимата му жажда за обществени дела и родолюбие е Стефан Веркович. Дъл-
11
ги години известният учен и славист живее в Серес и отдава много сили
и време за събиране на български народни песни, приказки, носии. Поради
това Веркович непрестанно влиза във връзка с по-будните българи от този
край и цяла Македония. Той използува за контакт и общуване с бродчани богатите
панаири, провеждани в селото, където са пристигали търговци от различни
краища на империята. Българското национално движение, обхванало всички
краища на Македония, прави съпричастен и големия учен и приятел на България.
И от съчувственик Стефан Веркович става активен деятел на българските църковно-училищни
правдини в този край. До 1865 г. в Серес и санджака малко са били българите,
които организирано работели за общото българско дело. Едва когато в града
идват търговецът Говедаров и учителят Илия Касъров, те се групират около
Веркович и стават негови съмишленици. [11] От хората
на околността са приобщени игумен Теодосий от манастира „Св. Иван Предтеча”
и отец Дионисий, родом от с. Горно Броди. Навярно последният приобщава
и хаджи Димко към народното дело. Така в Серес и този край се създава малко
българско общество, което започва организирана борба за своя роден език
и православна църква.
През пролетта на 1865 г. патриотичната идея за построяване на българско училище в Горно Броди събира млади и стари в черковния двор, под високото яворово дърво на поляната. Тук са насядали по-богатите, облечени в шалвари и долами с разноцветни гайтани, и по-бедните, препасани с малашевски пояси. Хаджи Димко опипва с очи насъбралото се множество и погледът му среща силно устремени към него лица. След едно „бракя” уважаваният от всички кмет поднася сметката за времето на кметуването си, направена и прегледана от капсималя Димко Галюв.
Проточили шии, вторачили поглед в яката фигура на хаджи Димко, в съзнанието на бродчани се набиват хиляди грошове за данъци по султанските сметки и по тези на гръцката патриаршия. А когато кметът отваря реч за построяване на голямо българско училище, селяните попиват всяка дума с трепета на родолюбието.
12
Те жадно посрещат патриотичната идея за просвета и образование на роден език, изстрадана с годините. Свободно изречените от хаджи Димко слова дълго ехтят под клоните на явора, докато часовниковата кула и високият купол на храма се разтапят във вечерния здрач.
И друга надежда осеня родолюбивите бродчани. Докато се строи училището, към 1868 г. някой от калугерите в манастира е донесъл незнайно откъде славянска книга за богослужение и в църквата започва да звучи славянска реч.
Няколко години по-късно, пак при кметуването на хаджи Димко, продълговатата училищна сграда, с голям салон и няколко стан, бива окончателно завършена. Децата на бродчани и от околните села идват в новото училище, сядат на закованите на пода чинове, а на пейките отстрани заемат местата си забавачетата и азбукарите. Наред с гръцките книги има и славянски, но даскал Петър Теофилакт не знае българска реч. А един пламък, една радост изпълва отдалите се до фанатизъм на просветното и народното дело хаджи Димко, игумен Теодосий и отец Дионисий Москов.
Примерът на тримата родолюбци намира добър отклик у селяните, но хаджи Димко трябва да преодолява друга трудност — да намери учител, който да преподава на децата матерния им език. Намирането на български учител по това време не било съвсем лека работа. Затова хаджи Димко обикаля селата, пише писма до първенците в санджака, докато му препоръчат учителят Георги Иванов Зимбилев, родом от с. Либяхово. [12] На 20 юни будният учител, който по това време работи в с. Пресечен, приема поканата на бродчани. Два месеца по-късно, на 23 септември, той съобщава на хаджи Димко да му изпрати няколко добитъка, за да пренесат багажа му, и пет души пазачи за из пътя [13].
Според тогавашните училищни закони грижата за назначаването на учители принадлежала на владиците. Серският владика Неофит се противопоставя на идването в селото на български учител. В едно писмо на игумен Теодосий до хаджи Димко се казва, че „владиката не отвори дума за бродското училище”. [14] Родолюбивият монах обаче насърчава бродския кмет да продължи замисленото начинание. Междувременно с писмо от 14 август 1868 г. серският владика известява на хаджи Ди-
13
мко, че той щял да намери учител за бродското училище, който да преподава и на гръцки, и на български език. [15] В решението на владиката хаджи Димко долавя антибългарски акт и избързва с назначаването на българския учител. Като кмет на селото през октомври той сключва договор с Георги Иванов за три години с годишна заплата 40 турски лири. [16]
От това време Горно Броди се превръща в истинско средище на българщината. В дописка от селото до в. „Марица” се казва: „Ученици на българското училище (няма друго освен българско), дето се предава и турски език от г. Георгия учител, броят го 400, между които има и някои от околните села.” [17] Несъмнено голяма е заслугата на учителя Георги Иванов. Зад гърба си той имал доста родолюбиви прояви в селата Ляхово, Кюпкьой и Пресечен. Завършил гръцкото училище в Серес, той прилагал новата метода на преподаване. Но тук в Горно Броди, вдъхновяван от родолюбивите първенци и особено от хаджи Димко, новият учител за няколко години обучава и възпитава стотици ученици. „Той — пише бродчанинът Георги Баждаров — тури начало на българско четмо и писмо в Горно Броди две години преди разрешаването на черковния въпрос.” [18] При него получават основното си образование бъдещите видни учители в този край Спас Прокопов, Никола Падарев, Иван И. Мандиев, Димитър И. Мандиев, Димитър Костадинов, Петър П. Ангелов, които по-късно ще отдадат всички сили за националното възраждане в този край. [19]
Не само бродчани имали късмет на просветен българин за учител, но и самият той е бил късметлия. Когато идва в селото, то гъмжало от родолюбиви прояви, изпълнено било с будно съзнание за народностно достойнство. Попаднал сред люде борещи се за водене на просветното и църковното дело на матерен език, учителят най-често търсел помощта на хаджи Димко. Пък и сам селският първенец често отивал в училището, тихо присядал на последния чин, за да послуша как българчетата сричат над единственото букварче на роден език, притежание на Петър Жостов от с. Гайтаниново и Стария завет, преведен от Неофит Бозвелията. В такива минути отново го спохождали и окуражавали мислите на големия родолюбец Димитър Миладинов, отпечатани в
14
„Цариградски вестник”: „Но най-харното, най-хубавото, най-честното ни остава — кръвта цела българска блага.” [20]
Всички летописци от това време справедливо свързват просветното дело
в Горно Броди с името на хаджи Димко. Неговият пример окуражава българите
из целия Серски санджак. В редица села от Мървашката котловина започва
да се въвежда българският език като основен в българските училища, по инициативата
и с помощта на хаджи Димко през следващата 1869 г. се отваря българско
училище и в с. Гайтаниново. Бродският родолюбец е викан да присъствува
на изпита в края на всяка година в близките села. Всички благоговеят пред
него като радетел за цялото духовно раздвижване в Източна Македония.
Фанариотите от този край се ожесточават, когато под влияние на българските патриотични дружества на остров Андрос и в Атина начело с Иван Добровски и д-р Селимински хаджи Димко се тъкми да изгони гръцките учители и духовниците от черквите в защита на своята вяра и език. Първо повежда съселяните си на люта битка с фанариотското духовенство за родно училище. На 10 декември 1868 г. по негова инициатива се събират първенците Моньо Гърдев от с. Либяхово, хаджи Георги Хаджииванов от с. Пресечен, хаджи Андон от с. Тешово, даскал Костадин от с. Калиманци и решават да се откажат от гръцкия патрика. [21]
По пътищата на дълга техният призив се разнася между българите от Серско,
Демирхисарско, Неврокопско и Мелнишко. Душата на това движение става пак
бродският хаджия. С апостолска ревност хаджи Димко, подпомаган от учителя
Георги Иванов, пише прошения, обикаля селата в Мървашката котловина. В
писмо до Стефан Веркович от края на 1869 г. учителят Георги Иванов съобщава
за негово предстоящо пътуване до Мелник. „Хаджи Димко — пише Иванов — самен
ще иде да ги вручи на едного приятеля си, за да се завърши и тамо.” [22]
Той застава начело на събраните пред конака неврокопчани, които заявяват,
че вече не признават гръцкия владика. [23]
Със същата страст хаджи Димко се отдава на на-
15
родното дело и през 1870 година. Това поддържа духа на патриотите и от околните села. В писмо до Стефан Веркович Иван Гологанов от с. Крушето възкликва: „С радост неизказана Ви известявам, че господин х. Димко като пострадал много с голям труд во понеделник стигнал во Кърчово, де го приели с велика радост и си ударили мехлюзелите, во среда дойде на Крушево во мое къща, а во четвъртък се събраха чорбаджиите и му приеха думите като от Бога, та си удариха мехлюзите, така и ще бъде и во село Църквице и днеска с един от тукашните чорбаджии ще иде во Совек.” Неговата дейност постоянно е и в преписката на Георги Иванов. Малко да се одобри времето — пише той на Веркович, — имаме намерение аз да идем по Неврокопско за усърчаване на народа ни, а господин хаджи Димко за Мелничко.” [24]
Под влияние на хаджи Димко беят от Драма е принуден да отстъпи пред засилващата се борба на българите за свое четмо и писмо. Все още обаче той се колебаел и протакал съгласието си да бъдат подписани прошенията. Заедно с първенците от околните села хаджи Димко се обръща с молба към Веркович да ходатайствува пред бея да не пречи на народното начинание. [25]
С годините борбата за защита на българщината в този край става все по-жестока. Ако в първите десетилетия на XIX в., както твърди Кузман Шапкарев, гръцко-българският антагонизъм в Македония нямал такава остра форма, то през 70-те години конфликтът все повече се изостря и разширява периметъра си. А това изисква морална устойчивост, будно съзнание на водачите, материална подкрепа от по-заможните.
Хаджи Димко е отрупан с писма и молби за помощ и съдействие. Почти всички родолюбиви инициативи от този край са свързани с неговото име. Пишат му от съседните села Ляхово, Петрово, Пиперица, Калиманци„ както и от други краища на санджака, че са ударили печатите на прошенията до правителството за отказ от гръцката патриаршия. В някои села като Хотово, където се срещат трудности било поради заплахи от фанариотите, било поради малодушие у тамошните първенци, той лично повежда борбата. В писмото си от 15. II. 1870 г. Димитър Стоянов от с. Кърчово му съобщава, че тамошните първенци „не хаят” и го моли да съдействува
16
„щото каймаканинът в Демир Хисар да не пречи на народното дело.” [26]
Хаджи Димко тръгва от село в село, през деня и нощя, в студ и пек. Обикаля долината, явява се, където го чакат или не го чакат. Най-често пътува из Малашевските села. Заминава за Кърчево, щом разбира от Илия Гиздаков и Иван Гологанов, че мелнишкият владика започнал да вилнее, научавайки за прошенията. Прави постъпки пред бея в Серес да освободи арестувания Тодор Оланов от с. Ляхово, един от водачите на църковната борба, наклеветен от фанариотите, „че бунтува народа” [27]. И резултатите не закъсняват. В дописка до в. „Македония” от 12 март 1870 г. се казва: „Тука, в серското окръжие, веке около 20 села става, които изчистиха училищата си и църквите си от заразителния гречески език.” [28] Към края на май с. г. цяла Източна Македония се надига. Злобата на гръцката патриаршия се засилва особено когато хаджи Димко и другите патриоти от този край се застъпват пред пашата от Серес и каймаканина от Демир Хисар да не пречат на българите в борбата им за своите културно-просветни права.
За тази си дейност хаджи Димко заплаща с цената на своето здраве и с постоянен тормоз и арести. Междувременно той е задържан и изправен пред съда в Серес. В дописка до в. „Македония” от Горно Броди се казва: „Броде изхвърли името на Гр. владика и споменува Българ. Арх. Събор. Чорбаджията на това село г. х.. Димко е днес в Серес и го съдят за някакви маазари против владиката.” [29] Този факт се потвърждава и от едно писмо на Георги Ивапов до Веркович от края на май 1870 г. В него се изтъква, че след затвора хаджи Димко е станал „съвсем друг”. [30]
Дали бродският патриот се стъписва пред постоянно грозящата го опасност? Едва ли. По-скоро е разочарован от някои първенци, които не подкрепят така саможертвено народното дело. В писмо до Веркович от 7 юни 1870 г. хаджи Димко се оплаква, че липсата на усърдие у водачите предизвиква съмнение и разцепление у борците за духовни правдини. И разочарованият родолюбец заключава: „Господине, нимой съндисувате и; другите хора, чи съ х. Димко! Не! Друг не си поклатува ногата, ако ни му съ заплати. “От това и до днеска
17
ни ходетъ и арзахалите, ами си стоят и ще останат така си, ако не се пожертвува!” [31]
В края на май 1870 г. прошенията до правителството за отказване от патриаршията
са подписани и хаджи Димко се подготвя да ги занесе в Демирхисарската кааза.
Във връзка с тази национална акция управителят на Серес привиква хаджи
Димко в конака на Абдулрахман паша. По време на разпита Михаил паша му
крещи: „Ти ли се найде байрактар да станеш в целия наш санджак, да объркваш
хората, защото хич не знаеш що правиш и нищо нема да стане.” [32]
За този случай по-късно хаджи Димко ще си спомни: „Аз пък хич не се уплаших
от него и си гонех работата.” [33] И ще добави простичко,
без поза и тщеславие: „Но аз никой не послушах. Като ми гореше огън в сърцето
и в душата за църковния въпрос.” [34]
Над село Горно Броди връхлита нова буря. Серският владика предупреждава бродските първенци, че си иска владичината. В едно писмо до Веркович хаджи Димко заявява: „нямаме време да го причакаме и не ни трябва да дойде”. [35] Отказът на хаджи Димко стига и до владиката, който пред монасите на манастира „Св. Иван Предтеча” се заканва срещу бродчани. Проигумен Теодосий моли хаджи Димко и брат му Георги (Гецата) временно да прекратят борбата, за да не предизвикат намесата на правителството. Те обаче остават непоколебими. В едно писмо до Веркович се казва: „Слязоха до манастира, гдето били събрани всичките отци, за да ти кандардисват, но тяхно благородие като със сабя им отсякъли, чи ще стоят непоколебими на народната си цел, и си ся завърнаха мъже, както им приличаше.” [36]
Безпределно предан на святото дело, хаджи Димко болезнено реагира и при най-малката проява на колебание или безверие. Пише писмо до „рилските свети отци” с молба „да напълнят ума” на гърчеещите се, помага на патриотите монаси от близкия манастир. Дори към своя приятел и радетел на българщината Стефан Беркович той дръзва да „възнегодува”, че не всякога се грижи да подписването и препращането на прошенията и „не поема да направи материални жертви”. [37] Тоз упрек на хаджи Димко е неоснователен, тъй като става
18
известно, че властта проследява пощата и съзнателно ги забавя. По-важното в случая е, че хаджи Димко е готов на всичко в името на голямата идея.
Неговата непреклонност пред фанариотите дава пример как трябва да се радее за всичко българско. Въпреки излезлите правителствени документи за разрешаването на черковния въпрос, които гарантират спокойствието и сигурността на българите при уреждане на своите просветни работи, серският владика продължава да тормози бродчани и да си иска владичината. Начелос хаджи Димко селяните му отказват. „Владиката — пише той до Веркович — ако и да дойде, нъ пари не му дадохме.” [38] И умолява своя духовен приятел да стъкми статия от името на всички селяни, за да се изобличи патриаршията. Когато и неврокопчани се обявяват срещу владиката и изпращат до Цариград пратеници, за да се оплачат от мютесарифина, хаджи Димко отново с радост пише на Веркович. [39]
И през 1871—1876 г. обществените работи в Горна Броди продължават да се свързват с името на хаджи Димко, който отново, е избран за кмет на селото. Негови първи помощници са брат му Георги (Гецата), хаджи Велко, Велик Геров, Димо Халембеков и хаджи Иван Боянов. Робството и агресивността на фанариотите продължават да изострят у тях народностното чувство. Само за няколко години те превръщат Горно Броди и околните му села в здрава твърдина срещу гърцизма. Те изживяват истински човешки драми, заменят личното си спокойствие и преуспяване на местни първенци със стоическа борба, за да разбият застрашителните елинизаторски бури над българското население. И душата на това дело отново е хаджи Димко. Новият учител в селото Спас Прокопов определя тези години като „Хаджидимкова епоха”. [40] Какво е имал предвид първият биограф на хаджи Димко?
Години наред хаджи Димко свързва името си не само с Горно Броди, Неврокоп, Мелник и околните села, но и с центъра на санджака — Серес. Приобщен към българското общество на Веркович, хаджи Димко оставя трайна следа и в тукашните български дела. „Хаджи Димко — пише Васил Кънчов — постоянно е бил в Сер и много е помогнал за първите успехи на българизма в тоя град.” [41]
19
През 1873 г. той бива избран за кмет на българската община в Серес. С помощта на брат си Гецата и съселяните Велик Геров и Димко Халембеков той взема заем от общината в размер на 100 турски лири за построяването на български параклис в града. Упорито търси да назначи български учител, който да учи тамошните българчета на матерния им език. С помощта на екзархията за учител в града е назначен старозагорецът Стефан Салгънджиев, който се установява в българското училище в квартал „Горна Каменица”, преместено по-късно в квартал „Св. Никола”. Там, край създаденото училище изникват около 20—30 български къщи и се оформя Серската българска община. В нейното ръководство влизат Илия Касъров, Говедаров, а от външните хора — хаджи Димко, Иван Гологанов от с. Крушево и хаджи поп Димитър от с. Фращани. Отначало за кмет е избран хаджи Димко, а по-късно йеромонах Теодосий Гологанов. В писмото си от 11 февруари 1872 г. Гологанов пише на хаджи Димко: „Определи ми заплата и място за живеене в Серес, за да дойда в общината.” [42] По-късно в друго писмо той му съобщава, че се е настанил в една турска къща на Табаханата и се е заловил за поверената му от екзарха длъжност. В същото писмо кани хаджи Димко да отиде в Серес, „за да се споразумееме по много работи, длъжността ми да определите, вулите ми да предадете и пр.” [43]
Така с активното участие на хаджи Димко българската община в Серес развива богата родолюбива дейност. Гръцкият църковен в. „Типос” е принуден да признае, че при „сичките старания и неимоверни мъки, които се полагат за погасяването на този пожар”, борбите на българите за църковна независимост „зеха и тука да вървят по-силно и заемат големи размери в трите най-централни епархии Серешка, Мелнишка и Драмска.” [44] Макар и болен хаджи Димко настоява пред екзархията в Цариград да даде указания за бъдещата им дейност. В телеграма до д-р Стоян Чомаков от февруари 1872 г., написана на турски език, той напомня: „Владиката преди два дни дойде в селото ни. Писмено му съобщихме, че не го припознаваме. Той тутакси ни свали в Сер с призовка и иска от нас 10 000 гроша. Само мютесарифинът ни каза, че докато няма заповед според фер-
20
мана, владиката ще припознавате И всячески ще му се покорявате.” [45]
Отговор от Цариград не се получава, но готовността за саможертва подсказва на хаджи Димко какво да прави. Бродчани не се подчиняват на владиката и мютесарифина. Все пак някои от първенците в селото, поради съперничество в общинските работи, започват да се гърчеят и създават гръкоманска партия. Най-ревностен става хаджи Иван Боянов. За освещаване на новата църква „Св. Богородица” в селото гърчеещите се първенци, въпреки отказа си от патриаршията, са повикали серския митрополит Неофит. В един документ от 5 май 1873 г., написан от учителя Никола Падарев, подпечатан със селския печат, с 215 подписа, се казва, че „селото единогласно съградило новата църква на Камара, която осветил серският митрополит Неофит”. Но преданието разказва и друго. Когато започнала церемонията, хаджи Димко, възкачен на кон, влязъл в черквата и с камшик изгонил фанариотина, както си бил облечен в служебните одежди. Тържеството започнало отново. Зачул се глас роден, славянските слова на молитвите трогнали преизпълнените от радост сърца на селяните.
През март 1873 г. хаджи Димко отново е избран за кмет на селото и водителят на гърчеещите се първенци хаджи Иван Боянов започва да „кротува в невъзможност да дели мегдан с хаджи Димко и другите родолюбиви първенци”. [46] Те подаряват Лапановата къща на новопостроената българска църква. За този „таен” подарък и дързостта му да изгони гръцкия митрополит хаджи Димко с още трима-четирима родолюбци е призован да отговаря пред серския и солунския съд. Тон и неговите другари хаджи Велик, Димо Халембеков, Велик Геров Димо Перухов и Трендафил Дупев са осъдени на един месец затвор в Серес и два месеца в Солун. По съдилища те похарчват 14 028 гроша. Преминал през всички кръгове на ада в османските зандани на Серес и Солун, деветдесет дни е заключен устременият му полет. Но хаджи Димко знае народната притча: „Ако зърното не умре, не дава плод.” И в своето изгнание има само една жалба на сърце, само една дума на уста: България.
21
През февруари нощите в село Горно Броди са влажни и студени. Както всички планински нощи те слизат рано над къщята и селото потъва в дълбока и тайнствена тишина. Само понякога вятърът, подгонил последното южно дихание, Донася мирис на барут и шепне нещо в букаците нд .„Старата кория” и „Лисиче камен”, раздиплили се над селото.
Какво ли шушне вятърът, кого ли буди?
Тази нощ, призори на 19 февруари 1875 г. се ражда осмата рожба на хаджи Димко. [47] Примигващият пламък на свещниците прибягва по умореното лице на родилката. Тя се съвзема и по будните очи на мъжа си разбира и радостта му, и безпокойствието, че трябва да тръгва на път. Още призори той трябва да поеме за село Хотово. Тамошните първенци нехаели, че върлите фанариоти кроят предателство спрямо българщината. Точно сега селяните имали нужда от него. Щастливият баща се усмихва на жена си, погалва с поглед младенеца и устните му отронват: Петър, Катерина, Мария, Иван, Велика, Атанас. Това са имената на живите му деца. Шестдесет и двегодишният българин сега отново сияе от радост. И преди да отлости пътната врата, повелява на жена си Дафина: „Да носи моето име, Димитър.. .. Димо. И жаждата ми към свободата.”
След Априлското въстание през 1876 г., когато светът узнава за героизма на Панагюрище, Мечка, Копривщица, Батак, когато прогресивната общественост от целия свят се възмущава от турските жестокости и кланета, гръцките духовници от Серската епархия тържествуват. Всъщност в Горно Броди те надигат глава преди въстанието. През март с. г., поощрявани от серския владика, спотайващите се дотогава Димитър папа Андонов, наречен по-късно Мюдюр, Петър Драчов, Марин Дойртов, Петър папа Василев отново се поставят в услуга на гръцките власти. Бродският учител Ст. Салгънджиев, разказва, че гръкоманите се опитали да завземат ръководството на общината. [48] Макар и охранявани от жандари, възмутените селяни се надигнали и нанесли побой на самозваните управници. На другия ден въоръжен ескадрон пристига в селото и отвежда двадесет и пет родолюбиви българи в Серес. Отнет бил печатът от кмета и бил предаден в ръцете на гръкоманите, които провъзгласяват Димитър Попандонов за кмет и за-
22
почват истинска саморазправа. „Те наклеветиха — пише в. „Напредък” — на местната серска власт по-отличените селяни и ги представиха за бунтовници и участници в бунтовнически комитети.” И вестникът заключава: вдигнаха се на кръстоносна война против своите братя и съселяне”, решени да „направят и нашето село като окаяния Батак”. [49]
Селото не изгаря, но последиците са страшни. Хаджи Димко и другите първенци са хвърлени в занданите на Серес. Особено жестоко е измъчван неговият син свещеник Иван. Карат го да си остриже брадата, насилват го да се разпопи и отново гръцкият владика да го благослови. Провъзгласен от самоковския владика Доспей, синът на хаджи Димко предпочита да остане в изгнание, но да не предаде вярата и народността си. Непокорните бродчани са изпратени на заточение в Солун, където престояват до потушаването на Априлското въстание.
В такава обстановка в Горно Броди продължава антинародната кампания на гръкоманите. Те, според една дописка до в. „Напредък”, „се облякоха в чуждо облекло и за чужди интереси станаха оръдие за съсипване на селото ни”. И вестникът продължава: „До лани нашето село се наслаждаваше на една най-голяма тишина. В училището ни и в църквите се четеше на язика ни, с една реч всички селски бехме едно тело и на един ум.” По-нататък дописникът съобщава за покъртителни картини в селото: „По този начин тази банда взе управлението на селските работи в ръцете си и подпомогната от Елинската в Серес пропаганда и от идааре аазаса и папа Маркиди, впусна се най-напред да гони язика ни. Тя прогони първо учителя ни, когото замести с един пияница — невежа, тяхно оръдие; скри всичките черковно-славянски книги от църквите и ги замести с невразумителните гръцки; изчувърка очите на ликовете на св. св. Кирила и Методия и на св. Ив. Рилскаго чудотвореца; запрети в църквите и училището матерний ни език, тъй щото днес не е допростено нито едно „Господи помилуй” да ся каже; бие, затваря в селските яхъри и глоби всекиго, който им възрази за нещо, и ако постоянствува повече да им възрази, направят му един журнал, в който се обвинява за комитаджия и смутител на селото ни и ся отпраща в Серските тъмници и прч. С малко думи, те са днес в селото ни и власти и господар.” [50]
23
И върху семейството на хаджи Димко тегнат репресиите, заплахите и тормозът. Един от синовете му, поп Иван е хвърлен в тъмниците на солунския конак. Жестоко изтезаваният хаджи Димко е пуснат да се върне в селото си. И само надеждата, че Русия ще освободи България, му дава нови сили за живот и борба. Той дава кураж на младите бродчани, които правят опит отново да се съпротивляват на гръцкия език. „Сега през празниците на пасхата — пише в. „Напредък” — някои от младежите ни си позволиха да кажат в църквата нещо по наший език, но малко остана да ядат дървен господ вътре в църквата, но речената банда разбра, че може да ся обърне това по нея. Подир църквата направи журнал на тези младежи, и както горе казахме, предсая ги за смутители на селото и беше ги отпратила да прекарат няколко месеца в Серските тъмници...” [51]
По време на Руско-турската освободителна война в районите на военните действия не е било възможно някой да се грижи за просвета и училища. Но две години по-късно, в края на 1879 г., екзархията е отрупана с изложения от българските църковни общини, в които се описва тежкото положение на българското население в този край. Почти от всички градове и села се надига глас в защита на българската просвета. Неуморими са Кузман Шапкарев от Солун и неговият другар в просветното дело Димитър Хр. Узунов от Охрид. В Горно Броди хаджи Димко, брат му Гецата, игумен Дионисий и поп Иван отново повеждат борба за народната кауза. Техният глас се слива с гласа и прошенията, които идват от другите общини — битолската, велешката, мехомийската.
В. „Марица”, който излиза в Цариград, съобщава и за друго искане на българските общини в този край. Като се основават на чл. 23 и 62 от Берлинския договор, те изпращат до Европейската комисия, заседаваща в Пловдив, прошения, с които се настоява „да бъде признат българският език като официален в Македония” и да се възстанови екзархийското ведомство в македонските епархии, съществуващи преди войната. Като аргумент в. „Марица” използува парижкия в. „Тан”, който писал, че българите в Македония „наброявали 700 хиляду души, докато гърците не били повече от 60 хиляди души.” [52]
Гласът на българите обаче остава нечут. В писмо до
24
Стефан Веркович патриотът Ив. Гологанов от Серес пише: „Тука от ден на ден става по-опасно за нас, защото тукашната власт е станала за българите трамократория. Тъмниците са пълни с невинни братя като в Серес и в Солун, много се изпратиха на заточение: от Крушево има в Солун 15 души, от Кърчово — 12, От Броди — 8 само защото държат за българизма.” [53]
Доста характерно е и писмото на бродския игумен Дионисий Москов до Веркович. В него той пише: „Сега, г-не Стефане, нека дойдем да Ви разкажа за нашето отечество Сер, за оръжието му, за Драмската, Неврокопската и Мелничка кааза. По всичките споменати окружия фанариотските владици старается с секакав начин да загубят и уничтожат сичко що е славянско. Никогда до сега не е било такова гонение на народността ни, колкото сега. Сичките, които бяха с народни чувства, подадоха ги на турското правителство и много от тях изпратиха на заточение, много измреха по темниците и днес пак са пълни тюрмите.” [54] И игуменът добавя: „Само от нашето село Горно Броди измрели са по затворите в Сер и Солун около 40 души и има около 16 души в заточение.” [55] Повод за тези жестокости е борбата за българска реч. „Един дерзна да каже в църквата „Отче наш” — продължава писмото си игумен Дионисий — и за това стоя един месец затвор и плати штраф 280 гроша.” [56] Новият владика в Сер, арнаутин от Янина, Натанаил е изпратил гръцки учители в селото, а за да привлекат и момичетата „на учението гръцко, облекоха ги даром с граждански дрехи”. [57]
Сам хаджи Димко и неговото семейство стават жертва на доносите на гръцкия
даскал Христофор и гръцките свещеници Арсени и Герасим. „Поради защита
на българизма — пише хаджи Димко на Веркович — тия мои душмане не искаха
нито да ме видят, нито да ме чуят”. [58] Брат му Георги
е хвърлен в Каплъ кули в Солун, а сам хаджи Димко няколко пъти е разкарван
из занданите. След като през 1879 г. заедно с игумен Дионисий попада в
заточение, той успява да избяга. За известно време в манастирите на Света
гора, а оттам с кораб през Кавала и Цариград се прехвърля в освободена
България. През лятото на 1880 г. хаджи Димко се заселва със семейството
си в малкия тогава граничен градец Дупница (сега Станке Димитров), дал
подслон и на хиляди други бежанци. [59]
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. На гръцки и турски език названието на селото е Вронди. На 5 км източно от Горно Броди се намира по-малкото селище Малко Броди.
2. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. С., МНП, кн. XI. 1894, с. 243.
8. Документи за Българското възраждане от архива на Стефан И. Верковичч 1860—1893. С., 1969, д. 508, с. 620—622; вж. също Сп. Прокопов. Автобиография (Ръкопис). АБАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 1428; Г. Баждаров. Село Горно Броди. С., 1929, с. 34—38.
9. Централен партиен архив при ЦК на БКП (ЦПА), ф. 151 (Димо Хаджидимов), оп. 1, а. е. 391.
10. Г. Трайчев. Манастирите в Македония. С., 1933, с. 185—188.
11. Сборник за народни умотворения..., с. 484.
12. Георги Иванов Зимбилев, или Георги даскала (1820—1880) е завършил гръцко училище в Серес. Първоначално е бил учител по гръцки език, по-късно е почнал да въвежда в училищата български език. Развил е дългогодишна културно-просветна и родолюбива дейност в Неврокопско, Мелнишко, Драмско и Зъхненско, като в повечето случаи, особено в борбата с фанариотите, е работил съвместно с хаджи Димко Хаджииванов.
13. Г. Баждаров, пос. съч., с. 35.
17. В. „Марица”, бр. 86, 6. X. 1870.
18. Г. Баждаров, пос. съч., с. 35.
20. В. „Цариградски вестник” от 28. II. 1860.
21. Документи за Българското възраждане..., с. 421.
316
26. Г. Баждаров, пос. съч., с. 36.
27. Документи за Българското възраждане. .., д. 238, с. 338.
28. В. „Македония”, бр. 34, 12. III. 1870.
30. Документи за Българското възраждане..., д. 353, с. 437.
32. Пак там, д. 508, с. 621. Михаил бей е член на едно от богатите семейства в Серес и водач на чорбаджийската партия в града.
41. Сборник за народни умотворения..., с. 484.
42. Г. Баждаров, пос. съч., с. 39.
44. Вж. в. „Право”, Цариград, бр. 41—42, 8. I. 1873.
45. Г. Баждаров, пос. съч., с. 41.
47. ЦПА, ф. 151, оп. 1, а. е. 1. В кръщелното свидетелство, издадено в Дупница на 28. VI. 1895 г., е погрешно посочено 20. X. 1875 г. за негова рождена дата. Рождената дата на Д. Хаджидимов е 19. II. 1875 г.
48. Ст. Салтънджиев. Лични дела и спомени за възраждането на солунските и серските българи. Пловдив, 1906, с. 94.
49. В. „Напредък”, бр. 127, 15. I. 1877.
52. В. „Марица” от 15. VII. 1880.
53. Документи за Българското възраждане..., д. 498, с. 598.
59. Пак там, с. 620. На с. 421 в сборника е отбелязано, че хаджи Димко Хаджииванов се заселва в Дупница през 1881 г.
317
Освен от Серско в Дупница идват заселници от всички краища
на Македония: Малашевско, Кочанско, Тиквешко, Крушевско, Кичевско, Гостиварско,
Щипско, Скопско, Кукушко, Солунско, Костурско и др.