ПРЕДГОВОР
(проф. д-р Петър Хр. Петров)
Санстефанският мирен договор от 3 март 1878 г. включвал в пределите на българската държава Северна България (без Северна Добруджа), Тракия (без Одринско и Гюмюрджинско) и цяла Македония (без Солун и Халкидическия полуостров). Така почти всички територии, населени с българи, били обединени в една държава.
На 13 юли същата 1878 г. бил подписан Берлинският договор, който разкъсал българските земи на пет части. Български земи останали в пределите на Румъния, Сърбия и Турция. Последната запазила властта си над Македония, Беломорието, Източна Тракия и по-голямата част от Родопската област. Така българският национален въпрос останал открит и трябвало да се решава със силата на оръжието.
На 23 февруари 1912 г. бе подписан „Договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия” за подялба на териториите в случай на успешна война срещу Турция. Според този договор България трябвало да получи земите на изток от долното течение на р. Струма, а Сърбия — на север и северозапад от Шар планина. Що се отнася до Македония, тя се поделяла на две зони: „безспорна” — на изток от линията Крива Паланка — Охрид, която се присъединявала към България; „спорна” — на северозапад от тази линия, чиято съдба трябвало да се реши чрез двустранни преговори или чрез арбитраж на руския император. Така българският характер на по-голямата част от Македония бил официално признат от сръбското правителство.
Двете балкански войни — през 1912 и 1913 г., не само не решиха българския национален въпрос, но го усложниха още повече: български територии останаха във всички съседни държави, в това число и в Гърция. А Сърбия се настани не само в „спорната”, но и в „безспорната” зона в Македония. И отново България трябваше да доказва правата си над български територии със силата на оръжието.
През лятото на 1914 г. започва Първата световна война. След една година, на 29 май 1915 г. Антантата (Съглашението) връчи колективна нота на българското правителство с покана да се намеси във войната против Централните сили (Германия и Австро-Унгария). Срещу това на България се обещаваше възвръщане на Източна Тракия до линията Мидия-Енос, цялата „безспорна” зона в Македония, както и на части от „спорната” зона и от Южна Добруджа. Без да бъдат дадени сигурни гаранции и да се получи съгласието на съседните заинтересовани
5
страни, това все пак беше ясно признание за българския характер на тези земи.
В същото време Централните сили преллагаха на България да получи веднага цяла Македония, ако влезе във война със Сърбия. Това именно предопредели влизането на България на страната на Централните сили, тъй като по този начин се решаваше главното от българския национален въпрос.
На 14 октомври 1915 г. България обяви война на Сърбия и на останалите държави от Съглашението. Само за две седмици българските войски овладяха Моравската област и превзеха Ниш, а до края на 1915 г. — и цяла Македония. В „новите” земи бе установена българска военно-административна власт.
През лятото на 1916 г. се очертала известна възможност за сключване на сепаративен мир със Сърбия. А това означавало, че трябва да се определи точно западната българска граница — от Албания до Поморавието на р. Дунав. Така именно се стигнало до идеята да се прибегне до помощта на най-изтъкнатите български учени, т.е. въпросът за българския характер на „новите земи” и за етнографската и политическата граница на България да се постави на здрави научни основи.
На 21 юни 1916 г. Щабът на действуващата армия се обърнал с циркулярно писмо до редица учени, предимно от Софийския университет, в което се казва, че новоосвободените български земи все още не са станали предмет за отечествената наука, че техните природни богатства и население още не са изследвани на самото място. Защото „тъкмо в резултат на непосредните научни изследвания се съдържат всички ония данни, които са необходими както за правилната насока на държавния живот в новите земи, тъй и за крепката защита на отечествените интереси в бъдещите международни преговори”. С оглед именно на тези задачи Щабът на действуващата армия решил „да съдействува на българските учени да посетят час по-скоро новите земи и да ги изследват всеки от гледището на своята специалност”.
На 1 и 3 юли 1916 г. в София било проведено съвещание с български учени, на което били изяснени задачите върху предстоящите проучвания. На това съвещание, след като получил тяхното съгласие. Щабът на действуващата армия в лицето на ген. Жостов съобщил, че те са включени в създадената за целта „научно-разузнавателна мисия по проучване на новите земи”. В състава на мисията били включени историци, филолози, географи, геолози и стопановеди. Всеки един от тях трябвало в продължение на два месеца да проучи новите земи с оглед на своята специалност, като от историци, географи и езиковеди се изисквало да изяснят въпросите за границите на българската народност, както и за небългарското население в тези земи. При възможност трябвало да се дадат и препоръки за бъдещата политика на правителството: по отношение на управлението на тези земи и взаимоотношенията със съюзниците, както и при евентуални
6
бъдещи мирни преговори. Всичко това определило известна целенасоченост както при избора на проучваната територия, така и на поставените проблеми.
След всестранно обсъждане окончателният състав на „научната експедиция”, както самите участници нарекли своята предстояща дейност, включил: 7 езиковеди, 3 стопановеди, 2 историци, 2 географи, 2 геолози и 1 фотограф. Най-големи трудности били срещнати със стопановедите, където поради заетост от предвидените 4 професори не участвувал нито един и били привлечени други специалисти.
Научните командировки се провели от първата половина на юли до първата половина на септември 1916 г. Единствено проф. Анастас Иширков провел проучването си на два пъти с прекъсване от един месец поради лечение. След това всеки един от участниците в научната експедиция написал и представил своя доклад в Щаба на действуващата армия. Тези доклади били преписани на пишеща машина в повече екземпляри и съответно били заверени от офицер на Щаба. Някои от по-важните доклади пък били размножени в по 102 екземпляра и разпратени на министрите, на лидерите на политическите партии, в Двореца, на отделни учени и т.н. Там, където това се налагало, били изработени и съответните карти.
Освен поместените по-долу цели или отчасти 13 доклада, такива били представени още от: проф. Г. Бончев — Природните богатства в Македония и пограничните ѝ албански части; доц. Ж. Радев — Физикогеографски особености на Македония и Поморавия. За нуждите на научноразузнавателната мисия д-р П. Орешков превел на български студията на д-р Йевто Дедийер - Нова Сърбия (Београд, 1913).
Докладът на проф. Васил Златарски (48 с.) е разделен на две части: „Пътешествие” и „Границите на България в минали времена”.
"Пътешествието” има характер на дневник. Ден по ден авторът отбелязва как е пътувал, кои селища и исторически обекти е посетил, какво е видял, какви наблюдения и изводи е направил. За целта той се е ползвал от водения дневник, запазен в личния му архив в Българската академия на науките.
Докладът на В. Златарски е изключително богат на информация. Авторът не се спира само на посетените средновековни обекти, а е дал една цялостна картина на посетените селища — по подобие на онова, което Константин Иречек е направил в своите „Пътувания по България”.
В доклада на В. Златарски има описание и на състоянието на пътищата, на разрушените от гърци и от сърби селища през войната от 1913 г., и демографски промени, станали по време на тази война. Авторът е уточнил местоположението на редица обекти, свързани със средновековието; проучил е и е коригирал много надписи и фрески; аргументирано е отхвърлил твърденията за техния небългарски произход; показал е пътищата на сръбското проникване в Македония;
7
отхвърлил е клеветите за български „вандализъм към културните паметници и убедително е показал, че рушителите са други. Наред с това той е разпитвал местни жители, записал е редица предания, съпоставил ги е с писмени сведения и е отделил научната истина от легендите.
Васил Златарски е събирал сведения за всичко онова, което е могъл да види и проучи. Така например той говори за ислямизирането на населението в района на Петрич, Струмица и Призрен; за запазеното скрито християнство сред ислямизираното население в Призренско; за цените на стоките; за състоянието на историческите паметници и т.н. Една част от тези данни, отнасящи се до средновековието, той самият е използвал в по-сетнешните си научни изследвания. Други, особено за периода от 1393 до 1913 г., стоят и до ден днешен неизползвани.
Що се отнася до „Границите на България в минали времена”, този текст с малки промени и с изработените девет карти е бил публикуван още през 1917 г. в издадения в Берлин сборник „Българите в техните исторически, етнографически и политически граници”.
Доц. Богдан Филов имал вече опит от подобна експедиция по време на Балканската война 1912 г., когато като директор на Народния археологически музей трябвало да проучва и да се погрижи за запазване от разрушение на редица исторически паметници. Неговият доклад (13 с.) е посветен предимно на културно-историческите паметници. Както самият той отбелязва, „целта на пътуването ми беше да се запозная с археологическите паметници на страната, да снема и опиша поне по-важните от тях, както и да прибера доколкото би било възможно ония паметници, които представляват по-особен интерес и които при днешните обстоятелства лесно биха могли да пропаднат”.
В доклада си Б. Филов сочи редица обекти, които успял да посети: църкви и манастири, крепости и отделни археологически паметници. Навсякъде той отбелязва от кое време са, какво е тяхното съвременно състояние и ценност за науката. В това отношение особено внимание той обръща на паметниците в Мелник, Самуиловата крепост при с. Ключ, църквите в селата Водоча и Велюса, крепостта Просек при Демир капия на р. Вардар, църквите в Прилепско и Битолско, многобройните културно-исторически паметници в Охрид и Скопие и т.н.
Същевременно Б. Филов набелязва мерки за запазване на редица паметници от разрушение и ограбване. Сред тях са църквите във Водоча и Велюса, църквата „Св. София” в Охрид, Куршумли хан в Скопие и т.н. С особена тревога той отбелязва, че германците разкопали старохристиянска базилика при р. Черна и задигнали между другото и ценен мраморен релеф с човешки фигури. Също така с тревога пише, че от Охридската църква „Св. Климент” изчезнал ценният за науката „Кодекс на св. Климент”. Затова той обръща
8
внимание, че е необходимо да се положат особени грижи за опазване на културно-историческите паметници.
Най-сетне, по силата на служебното си положение той взел мерки за запазване чрез пренасяне в музея в София на някои особено ценни предмети: старинни икони от Мелник, каменен надпис на гръцки език от църквата в с. Велюса, български поменик от XVII век и надгробен мраморен паметник с релефни изображения от Кавадарци, и т.н. Така тези ценни исторически паметници били запазени за науката.
На народо-стопанските отношения са посветени три доклада: Стефан Димитров, началник на отделение в Главната дирекция на статистиката (212 с.), проучил окръзите Щипски, Кумановски, Скопски и Призренски; доц. Димитър Мишайков (55 с.) — окръзите Тетовски, Охридски, Битолски и Кавадарски; д-р Иван Каросеров, секретар на Варненската търговско-индустриална камара (85 с.) — окръзите Врански, Зайчарски, Кюприйски, Неготински, Нишки, Пиротски и Пожаревски. И тримата са събрали изключително важни сведения и данни, обхващащи цялата територия от Дунава до Албания, поради коетр си заслужава тези три доклада да бъдат публикувани в отделно издание, било в някои от специализираните научни издания.
Тук с оглед на народонаселенисто са извлечени само отделни данни. Така например извлечените сведения от доклада на Д. Мишайков са сухи и са само две страници. Иван Каросеров се е спрял предимно на статистическите данни и на градското население, като между другото се спира и на заселването на българските колонисти в Моравската област. Най-интересни и пълни са данните за народонаселението в доклада на Ст. Димитров. Той дава обилни сведения за движението на населението: при сръбската власт; по време на трите войни (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна); политиката на Сърбия по отношение на българското население; преселване на мохамеданското население от България в Сърбия и Македония, и т.н.
Проф. Анастас Иширков предприел две пътувания с прекъсване от един месец: първото в Македония заедно с Ж. Радев, за което представил отделен доклад (32 с.); второто в Моравската област (без Тимошко и долината на р. Велика Морава), за което също представил доклад (18 с.). Тъй като двете пътувания са част от една и съща научна експедиция, тук двата доклада са обединени под едно заглавие.
Първият доклад, за посещението в Македония, има характер на пътен дневник. Авторът отбелязва по дни кои населени места е посетил, какви забележителности са му направили впечатление. Вторият доклад е по-обобщаващ, но и тук авторът разглежда селищата едно след друго.
Докладите на Ан. Иширков представляват нещо средно между история, стопански преглед и демография. В тях чисто географското описание е сведено до минимум. Това именно прави тези доклади изключително интересни.
9
При описание на отделните селища авторът е възлриел една ясна схема: история на селището, принадлежността му към България или Сърбия според международни договори, по-характерни забележителности, население и демографски промени, културен живот. Тази схема му е дала възможност да разкаже за неща и събития, които липсват в докладите на останалите учени.
Докладът на проф. Любомир Милетич (29 с.) обхваща три основни въпроса.
Първият се отнася до наблюдения върху посетените селища от Скопие и Велес до Охрид и Тетово. Авторът установява, че дебърският и гостиварският говор имат връзка с родопските говори и са части от общия български език. Същото установява и за облеклото, особено за женската носия. Останалите наблюдения се отнасят до конкретни обекти и паметници в Охрид, Дебър, Галичник, Крушево, Прилеп, Скопие и др. Тук са описани най-характерните забележителности, като е посочено и значението им за общобългарската култура.
Втората част се отнася до положението на населението: отношение към българската национална идея, сръбската пропаганда и необходими мерки, за да се преодолее съществуващият глад.
Най-пълна и най-богата на сведения е третата част, която се отнася до „Албанците и албанският въпрос”. Тук авторът е направил щателен анализ на влиянието на националната идея, турчеенето и отношението на албанците към съседните народи. Дадени са обилни данни за политически и културни дейци, за тяхното влияние върху албанския народ. Оттук са направени и изводи за политиката на България по албанския въпрос.
Проф. Йордан Иванов, който многократно е изследвал историята, етнографията и езика на населението в Македония, сега е съсредоточил вниманието си върху западномакедонските краища е оглед определяне на българо-албанската етническа граница. В доклада си (22 с.) той се спира преди всичко на българския характер на тези земи през средновековието, като привежда редица исторически, езикови и топонимични данни. След това проследява албанското разширение в българските земи през XVII-XIX век, и по-специално в Западна Македония. Накрая определя точно българо-албанската етническа граница в областта на Шар планина, Дебърско, Охридско, Корчанско и Костурско. С оглед на това обстоятелство обосновава и къде би трябвало да минава българската държавна граница.
Проф. Беню Цонев в своя доклад (12 с.) прави езиков анализ на косовско-моравските говори и показва тяхната българска основа. Същевременно той открива българско население и български преселници в редица села, които дотогава не са били известни на науката като такива. Същото той прави и по отношение езика на населението в Македония: и тук показва, че става дума за коренен български език. Същевременно той установява наличието на българско население и
10
на север от Шар планина. Интересен е и неговият анализ на степента на асимилация на това българско население в Моравската област.
Докладът на проф. Михаил Арнаудов (17 с.) е посветен на проучване на говора, обичаите, песните и живота на населението в областта на Горни и Долни Полог (горното течение на р. Вардар). Като прави обоснована критика на редица учени, предимно сръбски, и като привежда убедителни езикови и други данни, той показва очевидния български произход на тукашното население. Същевременно авторът е разширил своите изследвания и показва наличието на български елементи и северозападно от Шар планина.
Докладът на проф. Стефан Младенов (33 с.) обхваща проучвания в Поморавието и Македония. Той се спира подробно върху албанските говори и показва влиянието върху тях на българския език. С много конкретни данни (статистически, етнографски и езикови) той проследява разпространението на албанския елемент в отделните селища на Северна Македония, в Прищинския и Призренския окръг. След това с обилни данни от най-различно естество показва българския характер на славянското население в областта Гора, на запад от Шар планина. Подробно се спира и на албанското население в Охридския и Битолския окръг, като посочва късното му заселване в тези места. Накрая той показва и българския произход на славянското население в Моравската област, както и неговото постепенно сърбизиране.
Докладът на проф. Стоян Романски (52 с.) представлява обширно проучване върху власите в Моравската област и на цинцарите в Македония.
Като изследва отделните селища едно по едно, авторът установява, че броят на влашките поселища е два пъти по-голям от известното на науката дотогава. Той сочи късното прииждане на този елемент от Влашко и Трансилвания, който залива една територия с българско население. Посочено е също така прииждането на българи преселници от Северозападна България. Най-сетне авторът сочи как тази територия постепенно е била подложена на сърбизиране.
Що се отнася до цинцарите в Македония, авторът уточнява разпространението им по селища, както и влиянието върху тях на гръцката и румънската пропаганда.
Проучването на Ст. Романски е толкова сериозно и съдържа такъв конкретен материал, че е невъзможно без него да се изследват по-нататък демографските отношения в Моравската област и Македония.
Също такъв обхватен характер има и докладът на Димитър Гаджанов (52 с.). Авторът е изследвал цяла редица въпроси, свързани с мюсюлманското население не само в новоосвободените земи, но и изобщо за цяла България: наличието на мюсюлмани православни и на мюсюлмани сектанти, като показва и разпространението на различните секти в Македония; отношенията между различните мюсюлмански верски групи.
11
Особено голямо място в доклада заема точното определяне селище по селище на трите групи мохамедани — турци, помаци и албанци. Това е толкова необходимо, тъй като досегашните статистики изобилствуват с неточна информация: по религиозен принцип албанци са записани като турци, българи мохамедани — като албанци, и т.н.
Авторът е разгледал подробно и всяка една от трите групи. При помаците той сочи как това ислямизирано българско население е запазило българския си език за разлика от други ислямизирани българи, които са били турцизирани езиково. По-специално той сочи турцизирането на българското население в Герлово. При албанците пък показва не само тяхното ислямизиране, но и разширението им в чисто български области — по посока на Тетово-Гостивар-Кичево и на Скопие-Куманово.
При проучване на турските диалекти Д. Гаджанов установява, че една част от турското население са преселници от Мала Азия (предимно юруци), докато огромната част са местни ислямизирани българи. Последните и в народните говори, и в научната литература са известни като читаци.
С оглед на поставения въпрос авторът се е спрял подробно на аграрните отношения в Македония, а така също е изказал и спои виждания за политиката на страната по отношение на мюсюлманското население.
Докладът на Д. Гаджанов е сериозно научно изследване, което задължително трябва да се има предвид при по-нататъшните проучвания върху тази проблематика.
Във връзка с тази проблематика стоят и докладите на Стефан Л. Костов и Антон П. Стоилов, етнографи при Първа и Втора армия. Те придружавали българската войска по време на военните действия през 1915 г. и първи са влезли в допир с книжовните и културно-историческите паметници в новоосвободените земи.
От Ст. Л. Костов тук са поместени два доклада. Първият се явява своеобразен отчет за цялостната му дейност като етнограф на армията, като вниманието му е съсредоточено преди всичко нърху носията на населението в Македония. Вторият доклад е свързан с пренасянето на Самуиловия надпис от с. Герман, Преспанско.
Особено голяма дейност е развил А. П. Стоилов. От него са написани 42 рапорта, както и едно описание за посещението му в Източна Македония.
Трудно е в няколко реда да се опише и да се даде преценка на извършената от А. П. Стоилов работа. Както самият той се е опитал да обобщи тази дейност, тя се заключава в следното: издирил и събрал редица археологически паметници, а така също закупил много етнографски предмети; открил и събрал 32 ръкописа от XIII-XVIII век; издирил много документи за възраждането на българите в Македония; прибрал и изпратил в София архивите на редица български институции в Македония — митрополии и архиерейски наместничес-
12
тва, църковни общини, училища, дружества и др.; намерил много български книги, в това число и старопечатни; проучил сръбското учебно дело и сръбската пропаганда в Македония; извършил редица наблюдения върху езика и фолклора на македонските българи; събрал материали за по-нататъшните си научни дирения, по-специално във връзка с възраждането на българите в Македония.
Особен интерес представлява и описанието на научната му екскурзия в Източна Македония. Тук е дадена широка панорама на демографските промени в областта, заселването на гръцки колонисти и обезбългаряването ѝ, насилията и зверствата, извършени от гърци над българското население, и т.н. Описани са и редица културноисторически паметници в Демирхисарско, Серско, Драмско, Кавалско, Правищко. Сред многото сведения особен интерес представлява проучването за ролята на учителя Иван Гологанов при съставянето на „Веда словена”.
*
Поместените по-долу доклади са дадени с нормализиран правопис. Бележките под линия, обозначени със звездичка (*), са на самите автори. Към всеки доклад са дадени само най-необходимите допълнителни бележки от мен. Ценна помощ при издирването на тези материали ми оказаха служителите от Архива на МНО, за което им изказвам най-сърдечна благодарност.
Доклалите на българските учени са писани в конкретна историческа обстановка, във връзка с конкретни политически задачи. Авторите им обаче са се отнесли с научна отговорност във възможно най-голяма степен, издирили са материали и са направили изводи, които и до ден днешен не са загубили своята висока научна стойност. Затова публикуването на тези доклали, макар и след 75 години, е признание за техния несъмнен принос в науката и за техния достойно изпълнен граждански дълг.
Проф. д-р Петър Хр. Петров