III. ДОКЛАДИ НА ЕТНОГРАФИТЕ КЪМ АРМИИТЕ
2. Антон П. Стоилов, етнограф при Втора армия
1. Крива Паланка — библиотеката на прогимназията и архиерейското наместничество (6.Х.1915)
6. Скопие — една ръкописна служба от Софроний Врачански (20.XII.1915)
7. Един каменен надпис със славянски букви от XIV век в основите на българската църква „Св. Димитър” (20.I.1916)
9. Резюме на моята дейност като етнограф при Щаба на 2-ра отделна армия през време на войната (1915-1916) (24.VII.1916)
10. Научна екскурзия в Източна Македония (12.XI.1916)
- Увод (Сер, Драма и Кавала — няма вече онова издигнато гражданство, аристокрация, нито заможните селяни. Заместени са с бедни бежанци — Демир Хисар, Сер, Драма и Кавала — оцелелите от унищожение български църкви навред са боядисани, заличени са българските надписи, български икони на наши светии унищожени — Много малко български и гръцки момичета останали необезчестени от хандартите и офицерите. В Сер, Драма и Кавала около 500 гръцки девойки били обезчестени от гръцките офицери, под предлог че ще се годяват за тях)
1. Демирхисарско (Демир Хисар (Валовища) — Елешница и Цървища — Крушово — „Веда словена” и Ив. Гологанов. Дъщеря му Мария — „Градище” — „Капè)
2. Серско (Сер. В никой друг град, освен Мелник и Лъгадина, погърчването на българите не е взимало такъв голям размер — Бошнякът Стефан И. Веркович — Манастир „Продромос”—„Св. Иван Предтеча”. Въпросът с гроба на патриарх Евтимий Търновски — Географските имена в хрисовула от Стефан Душан)
3. Драмско, Кавалско и Правишко (Видното семейство Хаджи Георгиеви от Просечен избито от гърците — паметници във Филипи. Изчезнал един от старите паметници за смолените — паметници от моста на р. Раича — Римски паметник от Дикели таш — „Имарет джамия” в Кавала и библиотеката — Гръцкият манастир „Кру шница”)
Етнограф при Щаба.
на 2-ра армия
№ 2
До господина Началника
на Щаба на II армия
На 3 и 6 того разгледах в Крива Паланка библиотеката на прогимназията и архиерейското наместничество...
В прогимназиалното помещение в една стая са складирани физически и химически апарати, пособия по естествена история, география и история — всички от българското училище преди Балканската война. Тук намерих и голяма част от българската библиотека, както и църковно-училищната архива, от която някои преписки, разхвърляни из другите стаи на същото помещение. Преписките и книгите прибрах в една стая. Тая стая моля да се запечати с печата на Щаба и да се отвори, когато в града се наредят български власти. При това моля Ви, господине началник, разпоредете да се приготви един сандък, в който да се съберат отбраните книги и веднага да се изпратят в София във Военното министерство или на Народния етнографически музей.
Крива Паланка
6.Х.1915 г.
Етнограф при Щаба на II армия
А. П. Стоилов
(ЦВА В. Търново, ф. 40, оп. II, а.е. 935, л. 27)
Етнограф на Щаба
на 2-ра армия
№ 5
23 октомври 1915 г.
гр. Куманово
До господина Началника
на Щаба на 2-ра армия
По Ваша заповед, господин полковник, се образува комисия, състояща се от А. П. Стоилов, неин председател, и членове г.г. Н. Тумпаров и Гр. Василев на 18 того, която да отиде в гр. Скопие да прибере от официалните учреждения и частните помещения на сръбски управления и чиновници книжа и книги в свръзка с миналата дейност пропаганда и през последните три години на сръбското владичество. Комисията замина същия ден за Скопие. След пристигането си тя пристъпи към работа. Председателят ѝ А. П. Стоилов, който бе споходил града на 13 и 14 октомври и който бе разпоредил да се запазят архивите и книгите в сръбската митрополия, гимназия и дивизионно управление, нареди да се приберат първо от митропо-
293
лията. За жал, членът г. Гр. Василев още на втория ден напуснал Скопие и заминал за Велес. Остана да прибират архивите и книгите А. П. Стоилов и Н. Тумпаров, а главно първият. В продължение на четири дена от споменатите три учреждения прибраха се в 22 от различна големина сандъци ред ценни съчинения и архиви. Между последните се намери и българската архива на нашата митрополия от 1870-1913 г., която се прибра в сандъците, както и такава на сръбската пропаганда от 1901-1915 г.
В сръбската гимназия намерих богата библиотека с ценни съчинения. Тук е била пренесена отчасти библиотеката и архивата на българското педагогическо училище и девическа V-класна гимназия. За жал, много книги и преписки са изпокъсани и разхвърляни в стаята. По-важните съчинения взех, а останалите книги с преписката оставих, като запечатих стаята с печата на комендантството, като замолих последното с рапорт № 4 от 22 того да постави стража, докато пристигне наша училищна власт и постави в изправност остатъка от библиотеката, архивата, богата училищна покъщнина и учебни пособия. Тук му е мястото, господин полковник, ако е възможно, щом се превземе един град, да не се поставят на първо време войници в училищата, докато властта не постави стража на библиотеките и кабинетите...
Взетите книги и архиви събрах в 22 сандъка, от които 21 адресирах до Народната библиотека в София, а 1 — до Военното министерство в София...
Опис
на книгите и архивите, взети от Сръбската митрополия, мъжката гимназия и военното комендантство в гр. Скопие.
Сандък № 4
71. 11 папки с преписки на българската митрополия и черковно-училищното настоятелство
72. 5 тефтери със сметки на черковно-училищното настоятелство
73. 1 тефтер със сметки на българското дружество „Милосърдие”
Сандък № 5
74. 23 папки с преписки на българската митрополия
75. 4 тефтери със сметки
Сандък № 6
76. 12 папки с преписки от архивата на българската митрополия
Сандък № 7
77. Папки и връзки от писма (български и сръбски) из архивата на митрополията
Сандък № 8
78. Сп. „Труд” (4 том)
79. Сочинения Достоевского (4 ч.)
80. Сочинения Гоголя (11 т.)
294
81. 18 папки с преписки от архивата на българската митрополия
Сандък № 9
82. 35 папки с преписка от българската митрополия
Сандък № 10
83. 13 папки с преписки от архивата на българската митрополия
Сандък № 11
84. 10 папки с преписки от архивата на българската митрополия
Сандък № 12
85. 40 папки с преписки от архивата на българската митрополия
Сандък № 13
86. 35 папки с преписки от архивата на българската митрополия
Сандък № 14
87. 34 папки с преписки от архивата на българската митрополия
Сандък № 15
88. 24 папки с преписки от архивата на българската митрополия и връзки със сръбска преписка от сръбската митрополия.
(ЦВА, ф. 40, оп. II, а.е. 936, л. 31-33)
Етнограф при Щаба
на 2-ра армия
№ 6
1 ноември 1915 г.
гр. Велес
До Господина началника
на Щаба на II армии
Рапорт
От 25 до 31 октомври т.г. прегледах архивите и библиотеките в гр. Велес на сръбската гимназия, на архиерейското наместничество, на мъжкия пансион (основните сръбски училища), на инспектората на сръбските училища в Брегалническата област, на околийското управление, къщата на сръбския учител Симич, трите черкви и параклис в града, манастира „Св. Великомъченик Димитрий” вън от града, частни библиотеки на някои семейства и пр. По-ценните сръбски книги и архиви, както и някои старопечатни български и гръцки книги и ръкописи прибрах и поставих в дванадесет (12) сандъка. Последните складирах в помещението на Щаба на II армия; ще ги предам на военния комендант в града за пазене.
Интересна е архивата на инспектората на Брегалничката област. Тук намерих препратени книжата от сръбските училища в Щип, Кочани, Радовиш, Св. Никола, Берово и Царево село. В тях има преписки по дейността на сръбската училищна власт, как да се пропагандира сръбският език между българското население. Още по-интетесни са речите, които произнесли тая година директорите на училищата в Брегалничката област на празника „Св. Кирил и Методий , които за пръв път наредило сръбското министерство на народното просвещение да се празнува с пропагандическа цел. Характерно
295
е обаче за велешани, въпреки неописуемия терор и всевъзможни охолни средства да унищожат българското име, на 23 март т.г. учениците от II клас се разбунтували против един учител, че ги псувал и наричал „бугараши”, та в класната стая и на улицата вкупом викали: „Да живее цар Фердинанд!”
Намерих в сръбската гимназия и шест (6) гръцки ръкописа от първата половина на XIX век, повечето от които писани от известния български учител Йор. X. Константинов (Джинот) във Велес. Само в един от тях има три страници на български език. В ръкописите се трактуват религиозни въпроси. От гръцката църква прибрах едно евангелие със среднобългарска редакция от 1512 г., писано от монах Макарий. В библиотеката на сръбската гимназия покрай сръбските книги запазени са и някои български от библиотеката на българските училища в града до 1913 г. Между тях намерих и ценната първопечатна книга в Солунската първа българска печатница на Хаджи поп архимандрит Теодосий от гр. Дойран под заглавие „Служение еврейско”, печ. в 1839 г. Тоя екземпляр е бил от библиотеката на Джинот.
Събирам и сведения по историята на българското учебно дело във Велес от живи
стари дейци и документи. От последните ценен е един от велешките учители,
Димко, който е учителствувал след Георги Палаш, а последният учителствувал
от 1798-1820 г. В манастира „Св. Димитър” се пази иконата на същия светец,
изработена от коприна от първата българска учителка в Прилеп с надпис: „1867
г. в Македоні
, първа българска учителка в Прилеп Неделя Петкова от Сопот.”
Патриотите българи във Велес, за да спасят някои писмени паметници и български книги от хищническата ръка на сърбите, които всячески се стремили да заличат всеки спомен за българското име, закопавали ги в земята, но много измежду тях са повредени от влагата. За щастие митрополитската архива, която датира от 1889 г., е спазена в манастира „Св. Димитър”. Нея не прибрах, защото е нова и добре завардена. Вън от това тя е свързана с живота на самия град: в която се съхраняват парични записи на сираци, предавани на църквите, както и документи на учители и учителки. С една дума, архива, която ще бъде нужна на българския владика още първия ден, щом се върне тук. А той в недалечно бъдеще ще се прибере в епархията си, защото скопският окръжен управител ми съобщи, че за скопския владика е било разпоредено да се върне в епархията си.
Още отсега Ви моля, господни полковник, да имате предвид, щом се възстанови железопътното съобщение между София и Велес, още първите дни да благоволите да разпоредите да прибера складираните сандъци с книги във Велес, Скопие и Куманово и съпроводя в София.
(ЦВА, ф. 40, оп. II, а.е. 935, л. 36-37)
296
Етнограф при щаба
на 2-ра армия
№ 10
14 ноември 1915 г.
гр. Велес
До господина Началника
на Щаба на II армия
От 4 до 12 того включително престоях в гр. Прилеп по служебна работа. През това време разгледах библиотеките и архивите на сръбската мъжка прогимназия, на сръбските основни училища, на кметството, канцеларията на училищния инспектор.
Моята командировка се увенча с пълен успех за науката в Прилеп, защото в посетения ми манастир „Св. Богородица” на върха „Златовръх”, а манастирът именуван „Трескавец”, който отстои от Прилеп на 15 километра, намерих 9 (девет) ръкописа със среднобългарска и сръбска редакция от 15 до 17 векове с някои приписки по нашето минало. Тях намерих захвърлени из разни ъгли на манастирските помещения и същевременно констатирах посегателство на някои паметници от „новата сръбска култура”. Най-важно е, че в черковните и училищни тавани, както и в частните къщи на гражданите Кочо Небреклиев, Тасо Хр. Думбалов, Ицко X. Попов и Аце Хр. Янев намерих много ценни ръкописи за историята на нашия език от 14 до 16 век на среднобългарска редакция, както и два пергаментни листа на гръцки (старогръцки) език. Ръкописите са евангелия, месецослови, философски размишления — всичко на брой 8, които прибрах и донесох тук. Книгите, ръкописите, преписките и етнографските вещи събрах и донесох в щаба на II армия, като ги адресирах до Народната библиотека и Народния етнографически музей в София. Значи, в Щаба на 2-ра армия в гр. Велес са складирани 16 (шестнадесет) сандъци с книги, ръкописи, старопечатни книги и преписки.
В Прилепско, както и другаде намират се етнографски материали, като шевици, костюми, стари сечива и оръдия ръчни, които би могли да се вземат на износни условия, но като не разполагам със суми, не ги купувам. Ако има възможност почитаемият Щаб на II армия, моля да направи представления пред Министерството на народното просвещение да ми се отпусне една сума за тая цел от 500 лева в аванс.
(ЦВА, ф. 40, оп. II, а.е. 935, л. 38)
297
Етнограф на Щаба
на 2-ра армия
№ 17
12 декември 1915 г.
гр. Велес
До господина Началник
Щаба на 2-ра армия
във Велес
Рапорт
По Ваша заповед, господин полковник, на 6 того бях командирован с научна цел в гр. Охрид. Днес се завърнах от тая командировка и за резултатите си през тая командировка чест ми е да Ви доложа следното:
1. На пътя за Охрид спрях се в гр. Ресен. Тук ми се даде възможност да узная за съдбата на цар Самуиловия надпис, най-стар датиран паметник от Първото българско царство. Той и до днес най-грижливо и тайно се пази от трима селяни в с. Герман (Преспанско) на гръцко-българската граница — в гръцка територия. Пет дни преди моето заминаване дохождали селяни от с. Герман и разправили поверително на ресенския първенец г. Георги Татарчев, кмет на гр. Ресен, че Самуиловата плоча с надпис чували и при благоприятни обстоятелства щели да я пренесат в Ресен, ако селото им останело и занапред в гръцка територия. Убедих Г. Татарчев при първия удобен случай плочата (паметника) да прибере и изпрати на Софийския народен музей.
2. На един печатан Апостол в Ресенската черква „Св. Кирил и Методий” има ценна приписка за възражданието на тоя градец: „Принадлежи на църковната българска община от Ресен, 1867 г.”
3. На 8 того пристигнах в гр. Охрид, който справедливо трябва да се именува свещен град за целокупния български народ не защото е съществувала Българска архиепископия в тъмното робство (до 1767 г.), но защото има извънредно ценни старини от нашето минало. За добра чест унищожителната сръбска ръка не е посмяла да се докосне алчно до тях, макар да ги е сквернила, за което нещо покровителят им св. Климент предвещал на сърбите съдбата, която заслужено ги сполетя. Набожният охридчанин с особено внимание на пътниците разправя за знамение, което се случило през това лято срещу празника на св. Климент (27 юли), а именно: вихрушка задига един сноп от българската нива и го занася на оброчище в горната Влашка махала на една круша с класовете нагоре. Събира се старо и младо да гледа това чудо и българите си шепнали, че сръбската държава ще изчезне, а ще тържествува България — св. Климент ще накаже Сърбия за жестокостите ѝ. От яд сръбската полиция изгорила снопа. Тоя и подобни гадания са характерни, защото разкриват душата на българина под сръбското робство. Такива легенди аз съм си отбелязал и от други места и ще бъдат предмет на една моя работа.
298
4. В гр. Охрид има 33 църкви само в крепостта, от които само в 6 се служи, а другите са запустели или преобърнати на джамии. Най-старата черква е „Св. София”, преобърната на джамия през турското владичество. Тя е от VI век. Имала е три мазилки със зографии на светци. Светците, дето са запазени мазилките, ясно личат с надписите им. Правена е във време на Юстиниан Велики по план на Цариградската и Софийската „Св. София”. Много интересно е, че отпред на амвона, изработен от хубав мрамор, издълбано в три колелца се чете в лигатури: „Архиепископ Григорий Български”.
На мястото на днешната джамия „Имарет” (благотворителност), преданието казва, че била първата черква, посветена на св. Климент. Та дори преданието говори, че след преобръщането на св. Климентовата черква в джамия имуществата ѝ около нея били обсебени от околните християнски къщи, които насила били потурчени, та затуй те се отличавали със своето коректно държане спрямо българите. Мощите на св. Климент от тая църква били пренесени с иконата на същия светец в черквата „Св. Богородица”, съградена през XIV век, която черква почнала да се именува „Св. Климент”. В нея освен мощите и иконите на св. Климент преданието казва, че иконите „Исус Христос” и „Матер Божи”, обковани със сребро и поставени при царските врата на иконостаса, са от св. Климентовата черква, ала това не е истина — те са от 16 век. Има важно историко-етнографско значение владическият политрон, поставен от лява страна, а на мястото му отдясно поставен художествено изработен от орехово дърво нов. На венеца на политрона е имало надпис, но сега не се чете. Преданието казва, че е пренесен от св. Климентовата черква. Много е важна статуята (барелеф) от дърво с образа на св. Климент, подарена от римски папа през XIV век. Той заедно с една прозрачна плоча (по преданието от старата св. Климентова черква от престола) се пазят в олтара на черквата „Св. Климент”. Зографията на черквата е потъмняла, та повечето надписи не се четат. И след проучването на тая черкова-манастир от Григорович, Кънчев, Кондаков, Успенски, Милюков, Баласчев, Спространов, Хелцер и др., тя заслужава по-подробно изучаване. Това трябва да стори нашето Археологическо дружество в София, като проучи в свръзка с нея споменатите две черкви-джамии, още черквите в крепостта „Св. Врач”, „Св. Никола”, „Св. Константин”, „Св. Иван Богослов”, „Св. Димитър” и други, и направи разкопки.
5. В черквата „Св. Климент”, в южната част, е библиотеката, в която се съхраняват 119 ръкописи славянски и старогръцки. Ръкописите в нея не можах да разгледам, защото един от четирите ѝ ключове, разпределени между четирима охридски граждани, взел е сръбският владика Варнава. Според описа на ръкописите от К. Радченко, професор от Петроградския университет, само един от тях е среднобъл-
299
гарски от XV рек. Всичко има 20 славянски ръкописи, а останалите 99 са старогръцки на пергамент и хартия.
6. У стария свещеник Георги Поп Икономов се пазят извънредно ценни два паметника: плащеница, везана с коприна и сребро, от византийския император Андроник Палеолог и подарена на черквата „Св. Климент” със сърмен златен надпис „Спомени, пастирю на българите, в жертвеника си цар Андроник Палеолог”. Също той пази многоценния хронограф от Йоан Куропалат, известен под име Скилица, на пергамент, писан на старогръцки език, в който много сведения дава за нашето минало до 13 век. Съдържа 454 стр., 4° fol. У дякон Георги Снегаров се пази разкошната св. Климентова корона. Тя не е на св. Климент, а на предпоследния български архиепископ Йосифат (18 век). Работена е във Венеция и много добре е запазена. Приписва се на св. Климент, защото е на черквата-манастир „Св. Климент” и по предание заместница на св. Климентовата корона.
Изброените по-горе старини, както и други много, които се намират в Охрид и които ще се открият чрез разкопки в бъдеще, трябва Софийското археологическо дружество да ги събере в местен музей. По това в недалечно бъдеще ще му представя доклад. Тоя музей трябва час по-скоро да се образува, не само да се пазят старините по-добре, но и да бъдат достъпни за посетителите, а такива Охрид ще привлича и би трябвало всеки интелигентен българин да отиде да се поклони на св. Климент. И сръбският престолонаследник Александър посетил през Балканската война българския митрополит Борис в Охрид, но на излизане от митрополията на стълбите му паднала сабята и тона било предсказание, според охридчани, че пъклените му планове за измяна на договора с България, ще изгуби държавата си — св. Климент ще го накаже.
7. Като събрах сведения по пъзражданието на гр. Охрид, направи странно впечатление гробницата на заслужилия учител и поет Гр. Пърличев. Не само че гробът му не е гледан добре — кръстът му липсва, но и надписът му е много безграмотен върху връхната гробна плоча. Той гласи така:
У неговата дъщеря се пази нов гръцки ръкопис на поемата му „Скерден бей”. От библиотеката му нищо не е запазено.
8. Наистина само два дена престоях в Охрид (9 и 10 декември), но съм твърде доволен от сведенията, които си прибрах по миналото на Охрид. За жал, нищо не можах да науча за цар Самуил да се свързва неговото име с някое предание като негова столица. Крепостта-стената, която е заграждала стария град, е римска. В по-голямата си част е разрушена. Доста сведения събрах за независимия владетел в началото на 19 век на Охридско Джеладин бей.
(ЦВА, ф. 40, оп. II, а.е. 935, л. 48-49)
Етнограф на Щаба
на 2-ра армия
№ 19
20 декември 1915 г.
гр. Скопие
До господина Началник
Щаба на 2-ра армия
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Тук намерих един ръкопис от Софроний Врачански (бележка с дата 1808 г.), от който си вземам бележки и го проучвам. Той е важен за нашата наука. Намерих и други паметници.
(ЦВА, ф. 40, оп. II, а.е. 935, л. 51)
Етнограф на Щаба
на 2-ра армия
№ 28
20 януари 1916 г.
гр. Струмица
До господина Началник
Щаба на 2-ра армия
в Струмица
Рапорт
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Пренесох и един каменен надпис със славянски букви от XIV век, намерен в основите при строежа на българската църква „Св. Димитър” преди 10 години и старателно укриван в земята от българите в Скопие да не го вземат сърбите. Последният паметник е ръкописна служба от Софроний Врачански, предадена лично от него на Черепишкия манастир (в Стара планина) в 1808 г., а оттам през 1852 г. владиката Доротей Врачански я занесъл в гр. Скопие в началото на черковния въпрос, когато е бил изпратен за български архиерей в този град, открих в Българската митрополия през последното ми минаване. И двата паметника са ценни за нашето минало.
П.П. В Скопие намерих и пренесох в София един български паметник от 1840 г. и най-старите протоколи на българската църковно-училищна община. Последните съдържат важни сведения за учебното дело в Скопско.
(ЦВА, ф. 40, оп. II, а.е. 935, л. 52-53)
301
Етнограф на Щаба
на 2-ра армия
№ 35
13 февруари 1916 г.
гр. Струмица
До господина Началник
Щаба на 2-ра армия
в Струмица
Рапорт
С Ваше разрешение, господине полковник, посетих с научна цел от 7 до 13 того гр. Дойран и Тиквешко. Резултатите от тая ми обиколка чест ми е, господине полковник, да Ви представя в следните точки:
1. . . . В гр. Дойран даде ми се възможност да събера някои сведения за живота на архимандрит Теодосий, основателя на първата българска печатница в Солун през 1838 г., от неговата правнука баба Христена Ташова.
На един миней в дойранската църква „Св. Илия” има следната важна бележка по възражданието на градеца:
На друг миней за м. август има следната бележка:
„Забележвание за сведение. През 1888 год. вследствие не оставянието на гърцкий владика Йоаким да се служи всенародами на празник „Св. Кирил и Методий” 11 май, предизвика се да се напусне църквата „Св. пророк Илия” и да се открие Български молебен дом (параклис) с име „Св. Кирил и Методий” и тъй покупи се здание и първата служба са служи на 24-и юни 1888 год.
Дойран (Поленин) Христо Телятинов”.
2. От 6-12 того посетих Тиквешко, а именно: гр. Кавадарци, Неготино, с. Ваташа, с. Моклош и манастира му „Св. Никола” и с. Дренова.
В цялото Тиквешко чужда пропаганда никогаш не е проникнала, нито в черквите им се е пеяло по гръцки. Тя е една от най-чистите области в новите земи и заслужава обстойно да се проучи във всяко отношение, а особено в археологическо и етноложко. Интересно е да се проучи въпросът за потурчването на помаците българи, които пазят матерния си език много по-чист, отколкото местните българи. В посетените ми поселища църквите са със славянски надписи и старо-печатни или ръкописни славянски богослужебни книги.
3. В гр. Кавадарци намерих и взех следните паметници:
1) Един паметник на дъска от различни времена попълван, взет от Полошкия манастир.
302
2) Едно молитвениче с приписки, руско печатно издание от началото на XIX в.
3) Един часослов, руско печатно издание от 1765 г.
4) Един общ миней с прибавка в текста с ръкописни листове, от Божидаровата печатница във Венеция от XVII в.
5) Един печатан псалтир с ръкописни листове от XVII в.
6) Един печатан Ирмологий, руско издание от XVII в.
7) Един Кириакадромилн от еп. Софроний Врачански, печатан в Римник (Влашко) през 1806 г.
8) Една каменна плоча с четири фигури — римска. Изброените осем паметници предадох на окръжния управител в гр. Кавадарци при рапорт № 34 от 10 того с молба да ги изпрати в София на Народния археологически музей.
4. В с. Ваташа (Тиквешко) проучвах въпроса за така известната печатница на даскал Камче, предшественица на Солунската хаджи Теодосова печатница. От сведенията, които събрах, установява се, че даскал Канче не е имал печатница във Ваташа: той е разпространявал печатаните книги в Солун от хаджи Теодосий. Наистина в къщата му имало букви от олово, принадлежащи на хаджи Теодосовата печатница, а не на негова собствена печатница. Допустимо е ваташки търговци от Виена или Пеща да са доставяли букви хаджи Теодосию чрез даскал Камче. Вероятно оттук си води началото легендата, че в с. Ваташа е имало по-напред печатница от солунската на хаджи Теодосий.
5. Южно от с. Ваташа на разстояние 8 километра е Моклошкият манастир „Св. Никола”. Черквата му е строена през 1695 г. Тя е съвсем занемарена; няма никаква живопис; иконите са груба изработка.
6. Западно от гр. Кавадарци е село Дреново. То е бележито със своята черква, строена през XIV век. Патронът на черквата е „Св. Димитър”. Няма живопис — пострадала е от земетръс. Строежът на черквата е интересен, но още по-интересни са пет мраморни стълбове с орнаментални куполи, поставени във вътрешността ѝ, както и зазиданите четири мраморни орнаменталнн плочи. Стълбовете и плочите трябва да са взети от някоя монументална римска постройка в околността. Има предание, че тая черква е едновременно строена с оная на Полошкия манастир от двама братя. Когато последната била привършена, строителят ѝ признал, че тя е хубава черква, но е по-лоша от дреновската. Оттогава е останало името на манастира Полошки.
7. У кавадарския първенец дядо хаджи Васил Несторов има един старопечатен „Тримесник”, печатан в Шкодра от Стефан със следната бележка в края на книгата:
303
Същият има празничен общ миней, ръкописен, сръбска редакция.
И двете книги лично ще занесе в София и подари на Народната библиотека.
8. В гр. Неготино от свещеник Найден Поп Михайлов взех две книги: една ръкопис, а другата печатна. И двете са на българско македонско наречие.
(ЦВА, ф. 40, оп. II, а.e. 935, л. 57-58)
Етнограф при Щаба
на 2-ра армия
№ 42
24 юли 1916 г.
гр. София
До господина Началник
Щаба на 2-ра армия
в с. Левуново
Рапорт
По повод телеграмата Ви, господине полковник, от 21 того под № 6814, чест ми е да Ви представя в резюме в тоя общ рапорт своята дейност като етнограф при Щаба на 2-ра отделна армия през време на войната (1915-1916).
Известно Ви е, господин полковник, че още в самото начало на обявяване на мобилизацията за тая война бях командирован в Щаба, с който се движех. Откак победоносните ни войски разбиха вражеските войски от похитените български земи в Македония и Моравско, както и от албански земи, постепенно можах, благодарение на съдействието на Щаба, да посетя с научна цел следните градове и манастири: Паланка, Осоговския манастир, Куманово, Скопие, Феризович, Призрен, Дяково, Дечанския манастир, Велес, Кавадарци, Неготин, Ваташа, Моклошкия манастир, Дреновския манастир, Прилеп, Трескавския манастир, Битоля, Ресен, Охрид, Струга, Дойран, Струмица със селата Водоча и Велуса, Петрич. В тия си обиколки, както знаете, можах да събера в 72 сандъка, различна големина, ръкописи, етнографски и археологически пещи, архиви и др.
За научните си обиколки в казаните места своевременно съм подавал рапорти в Щаба, повечето от които са пращани преписи в Щаба на действующата армия и в Министерството на народното просвещение (вж. рапортите ми: № 6 от 1 XI 1915, № 10 от 14 XI, № 13 от 30 XI, № 15 от 4 XII, № 17 от 12 XII, № 20 от 21 XII, № 28 от 20 I 1916, № 29 от 23 I, Њ 30 от 29 I, № 35 от 13 II, № 39 от 14 IV 1916).
Резултатите от научните си обиколки излагам в следните осем (8) точки.
304
1. Археологически и етнографски вещи. От Скопие 1 плоча с надпис от XIV век, от Призрен 1 икона от XV-XVI в., 1 икона от по-ново време, 1 потир, свещенически одежди и др.; също от Призрен: 8 килима, 1 турска сабя, 1 пищов, 2 кремикови пушки, 3 цветни картини, 3 табли, шевици, 1 сърмен костюм, женска рокля бална и др.; от Дечанския манастир: един меден гюм с орнаменти, 1 епатрахил с образ на Стефан Дечански.
2. Старобългарски и сръбски ръкописи на пергамент и хартия. Събрах 32 ръкописи от XIII-XVIII в. със старобългарска и сръбска редакция, които почти всички имат религиозен характер, но важни от езиково и палеографическо гледище. В някои от тях се намират ценни исторически бележки, както и приписки от по-късно време за миналото на българите. Твърде ценни са два поменика — 1 от Положкия манастир в Тиквешко, произхождащ от XIV век, и 1 от Скопие — от първата половина на XIX век. Към тия паметници отнасям и 5 старопечатни богослужебни книги от XVII век, печатани във Венеция.
3. Документи от Българското възраждане. Във Велес, Прилеп, Скопие, Тиквешко и Дойран намерих ръкописи и бележки от Възраждането на българите в тия места от голямо значение. Някои от тях са дори от края на XVIII век, други от 1826 г., 1840, 1851, 1867 и от по-ново време. Те хвърлят голямо осветление за народността на българите в Македония, що сърбите в своя див шовинизъм безкритично отказаха на българина.
4. Архиви — дипломатически, военни, митрополитски, училищни. В Призрен се изкопа в осем сандъка тайната архива на сръбското Министерство на външните работи. В Скопие, Прилеп и Велес намерих разхвърлени преписки от архивите на нашите митрополии и наместничества. Такивато прибрах и пренесох. Тия архиви, макар и от новите времена, предимно след 1878 г., са важни за историята на нашето черковно-училищно дело в Македония. Особено ценни са ония преписки и документи, които се отнасят до борбата със сръбската пропаганда. Желателно е, особено скопската митрополитска архива, след преглеждането им, като се задържат по-важните от тях, да се повърне на митрополията, защото има в някои от тях местни въпроси, разрешенията на които ще се улесни от преписките им.
Части от българската училищна архива в Скопие, Велес, Прилеп и Дойран намерих и прибрах. Архивата на Брегалничката инспекция от сръбско време намерих във Велес, произхождаща от градовете Щип, Велес, Кочани, Радовиш, Царево село и Берово. Интересно е, че в тая архива се намериха и речите, които директорите на училищата в казаните училищни центрове държали на св. Кирил и Методий през 1914 г. Характерни са тия речи с изкривяване на историческите факти. Негли те ще послужат за лишна характеристика на сръбския шовинизъм.
305
5. Печатни книги. Интересно е, че в тия библиотеки, особено в Призренската семинарна библиотека, намерих някои старопечатни български книги, каквито липсват в Софийската народна библиотека. Между сръбските книги много са с шовинистическо съдържание.
6. Сръбско учебно дело в Македония. Една от задачите ми бе в обиколките да проуча сръбското учебно дело в Македония през последните три години на сръбската власт. От сведенията, които събрах, от богатите им училищни помещения с разкошна училищна покъщнина, богати библиотеки и кабинети при добър подбран учителски персонал, дойдох до заключение, че сърбите особени усилия положили за просветата, разбира се, с умисъл час по-скоро да посърбят българите. Всичко това ме много озадачи и като бивш ръководител на учебното дело в Македония до 1912 г. във време на турското владичество, морален дълг ми се налагаше да представя на надлежното място това създадено положение и съобразно него да се нагласи нашето учебно дело в Македония и Моравско. По тая именно причина явих се на 7 януари т.г. на доклад при г. П. Пешев, министър на народното просвещение, и му изложих подробно в продължение на 2 часа всичко, което бях видял и проучил на самото място, със скромно мнение как да се нареди нашето учебно дело в тия земи. Господин министърът ме изслуша с внимание. Доколко той е взел под внимание тоя устен доклал, това не зная — след нареждането на някои училища в тия земи не съм отивал.
7. Научни наблюдения върху езика и фолклора на българите в Македония. От 20 години насам усърдно съм се занимавал с езика и фолклора на българите в Македония. Повечето от споменатите селища съм спохождал в турско време по един или два пъти като главен екзархийски училищен инспектор, ала не бях напълно свободен за научни издирвания. Сега, през време на войната, въпреки неблагоприятното време за такъв вид издирвания все ми се даде възможност нови неща да изуча, познатите си да допълня. Например много ме интересуваше да разбера докъде се простира западната граница на българския говор, а това ми се удаде, като посетих Призрен; също, като пиша историята на българския фолклор, нужни ми бяха предания за Крали Марко, да проверя как е фалшифицирал Милош С. Милоевич в своя сборник „Укупног српског народа” от 1869-1870 г. български народни мотиви, и др. Няма съмнение, ред въпроси предстояха да изуча, ала краткото пребъдване в местата не ми позволяваше да проучвам. Вън от това времето не позволяваше за такива работи. Всеки случай вън от очакваното аз се добирах до такива сведения, каквито не винаги се поддават. Например интересно беше как един призренец правеше сравнение на местни думи със сръбски. А тоя момент бе много важен за мене.
306
8. Студии. Научните ми обиколки в резултат дадоха ми възможност да студирам по ред актуални въпроси. Първо и първо мен ме е интересувало отколе възраждането на българите в Македония и в тия си обиколки даде ми се възможност да допълня сведенията си, както и нови да направя. Например установявам с документи, че първата българска печатница е почнала да функционира в с. Ваташа (Тиквешко) през 1838 г. при даскал Камче и оттам пренесена в гр. Солун под управлението на архимандрит Теодосий от Дойран. За дейността на тия двама просветители, както и за живота им събрах сведения. Друго. За много градове възраждането им отнасяхме много късно, когато всъщност е било много по-рано — това според откритите ми документи. Новите данни по възраждането на българите в Македония събрах в един труд под заглавие „Документи и бележки по възраждането на българите в Македония”, който труд четох в Българската академия на науките като неин член в едно от заседанията ѝ в началото на м. май и който труд се прие да се печати в изданията ѝ. По ред други въпроси приготвил съм и готвя монографии, които се печатиха в сп. „Отечество”, „Църковен вестник” и пр. Понеже сега не излизат научните ни писания, някои от монографиите ще закъснеят да се печатат.
И тъй, времето от 17.III.т.г. до днес употребявам в работа, свързана с разработка на събраните ми материали и сведения. Напълно беглият поглед още не съм привършил над тях, ала вярвам до края на м. август да привърша.
(ЦВА, ф 40, оп. II, а.е. 935, л. 16-20)
Научна екскурзия в Източна Македония
(с 38 фотографически снимки)
Увод
След окупацията на гръцките земи североизточно от р. Струма от войските на нашата 2-ра армия предстоеше да предприема научна обиколка в тия земи като етнограф на Щаба ѝ. За тая цел помолих казаният Щаб да ме командирова в тия места заедно с щабния фотограф Ив. Костов и военния кореспондент д-р Н. Тумпаров. Молбата ми се взе под внимание и разпореди се веднага до частите в районите, дето ще обикалям, да ми се дава съдействие. Обиколката си почнах на 13 септември и приключих на 2 октомври. През това време споходих с научна цел гр. Демир Хисар (Валовища) със селата му Елешница, Цървища, Крушово, Градище (старо селище), и Савяк, гр. Сер, манастира му „Св. Иван Предтеча” - „Продромос”, с. Лакис и Кула, гр. Драма и с. Доксат, стария гр. Филипи, гр. Правища, руския
307
метох край Бяло море, притежание на руския светогорски манастир „Сарай”, и селата Мешани, Понор и Гойран (Горян).
Преди да пристъпя да излагам резултатите си от тая научна екскурзия, считам за необходимо да скицирам в бегъл поглед общото си впечатление по промяната на население, селища и пр. вследствие на последните политически събития.
До Балканската война през 1912 г. почти всички градове и села, що споменах по-горе, както и други много села в тая област съм спохождал и изучавал като директор на българското педагогическо мъжко училище от 1904-1907 г. като главен екзархийски инспектор на българските училища в Турция от 1911-1913 г., така щото сега е интересно да зная какви промени са настанали през последните три години под гръцкото владичество. Първо и първо бие в очи, че градовете, както и по-голямата част от селата са изменили своята физиономия: до 1912 г. градовете и селата имаха заседнало турско, българско и гръцко население с доста завидно положение, някои от които градове като Сер, Драма и Кавала имаха аристокрация с всичките и културни нужди. Какво намираме сега? Няма вече онова издигнато гражданство, нито заможните селяни: заместени са с бедни бежанци от Мала Азия, Русия, Одринско, Гюмюрджинско, Струмица, Мелник и др., които дават съвсем огрозняла и огрубяла физиономия на предишните цветущи поселища. Странно впечатление произвеждат тия преселници със своята крайна сиромашия и мързел: изпити и огрубели лица, облечени в дрипи и боси! Отсъствието на по-голямата част от българското население, което със своя труд даваше и интензивен живот на градовете, се е отразило твърде чувствително на последните. Много от предишните гръцки и турски търговски къщи са пропаднали. Не от едного и на едно място слушах оплакване от бежанците, че нищо не работели и очаквали само от подаяния на държавата да живеят. Пък и самите бежанци проклинат виновниците, които са ги подмамили да напуснат родните си места и сега да бъдат нещастници в чужди за тях земи.
На много места на избягали или пропъдени българи и турци са заселени бежанци гърци, и оттам оная пъстра картина на населението, която представя сега. Например в Демир Хисар са заселени всички гърци и гъркомани от Мелник, а в полските села на Демирхисарско — изселници гърци от Одринско; в Сер има много преселенци от Ксанти, Гюмюрджина и др., настанени в турските къщи, след като стопаните им били забягнали или пропъдени, а в някои серски села, като напр. в българското село Дутли, са заселени гърци от Русия, които не знаят гръцки език — говоримият и писменият им език е руският; в с. Дряново, Кърликьой, Баница, Мъклен има преселници от Мала Азия и от другаде; в Драмско и Кавалско има от разни места бежанци и преселенци, предимно от Неврокоп, Гюмюрджина, Одрин-
308
ско, Люлебургаско, Лозснградско и лр.; в Правища и околията му преселенците са най-много от Люлебургаско, Лозенградско, Димотишко, Мала Азия и др.; в с. Гойран напр. бежанците от 120 къщи са от Мала Азия. Въобще рядко се среща турско или българско село, където да не са заселени гръцки бежанци. А всичко това дава, както казах, съвсем нова физиономия на поселищата. Като се направи сравнение на онова, което беше до 1912 г., изведнъж човек чувствува, сякаш се намира в друга среда, във видоизменени селища не само по пъстротата на населението и мизерията му, но и по изпадането на градовете и селата с всичките им нечистотии. Например в изгорелите градове и села през Съюзнишката война (1913) нищо не е побутнато да се строи, напротив, тук-там се виждат по-сетнешни разрушения. Докато много укрепления са направени срещу нашата граница с ангария от населението, а всичко друго: като благоустройство на градове и села, пътища, поминък на населението, залесяване и пр., ни помен няма. Като наблюдава човек всичко това, дохожда до заключение как гръцкото правителство е гледало през пръсти на тия свои владения, които разбойнически взема от България и за които синовете ѝ потоци кръв ляха на Люле Бургас, Одрин, Чаталджа и Булаир и как съвестта го е гризяла, че рано или късно те няма да бъдат негови! Въпреки това гръцкият шовинизъм и фанатизъм, подхранван главно от владиците им в Демир Хисар, Сер, Драма и Кавала, проявил се е на всяка стъпка: оцелелите от унищожение български църкви навред са боядисани със синя и бяла боя, заличени са българските надписи, много български икони на наши светии унищожени, други преправяни и няколко наши църкви обърнати на конюшници.
Местното гръцко население съвсем не е било доволно от гръцката власт през последните три години: не от едного слушах, че властите от всичките клонове на управлението навред губели своя престиж пред населението с безбройните и безразборни подкупи и морален разврат. Власти били всъщност хандартите: те грабели и обезчестявали населението, а над българите такива жестокости вършели, особено в Демирхисарско и Серско, щото космите на човека настръхват, като слуша да му ги разправят. Навред ми разправяха, че много малко български и гръцки момичета останали необезчестени от хандартите и офицерите. В Сер, Драма и Кавала около 500 гръцки девойки били обезчестени от гръцките офицери, под предлог че ще се годяват за тях. В с. Крушово (Демирхисарско) са обезчестени 30 български девици, от които 18 от срам умрели. Не са били пощадени и младите жени. Така една българка в Сер, чийто мъж избягал в Петрич, а тя насила задържана от един офицер през трите години и с нея съжителствувал като със своя жена, но която често лишавал и от кора хляб.
309
Изобщо теглилата на българите под гръцкия режим са неописуеми, ала не е било розово и положението на самото гръцко население, което кански пищи и се възмущава от дън душа, че не е било допускано да взима участие в управлението. С възмущение ми разправяха в Сер, че през трите години в тяхната „втора Атина” кмет е бил турчин, който е бил такъв и през турско време.
Без да се спирам повечко по общите си впечатления (вярвам подробно ще ги опише кореспондентът д-р Н. Тумпаров), преминавам на научните си наблюдения, изложени в три глави.
I. Демирхисарско
1. Гр. Демир Хисар (Валовища). Между българското население Демир Хисар се именува Валовища, Валовище. В турско време градът е броил около 8000 жители турци, българи и гъркомани. Околията му е изключително българска с няколко турски села. В старо време на мястото на Валовища е бил градът Скотуз, който е пазил изхода на Рупелския проход. Оттук е минавал и пътят за Сер-Драма-Филипи-Кавала. Че в старо време тоя град е играл важна роля, се вижда от издигнатата стара крепост на с.-и. до самия град над една скала. Тая крепост, известна с турското име хисар, е дала името и на самия град през турско време (Желязна крепост).
В самата варовита скала под крепостта има издълбани две пещерни черквици. В едната пещерна черквица — „Св. 12 апостоли”, наредена с икони и престол, се е служило през известни дни на годината. В нея намерих стара икона „Св. Богородица”, държани в ръце младенеца; прибрах я и пренесох в Археологическия музей в София. Тая икона, макар и доста повредена, заслужава внимание, защото е със старобългарски стил и славянски надпис. Тя не е по-късна от XVII век. Нейното запазване в гръцка черква се дължи на вярването, че е чудотворна.
До Балканската война (1912 г.) ние имахме в Демир Хисар смесена прогимназия с икономически пансион при нея и едно основно училище. Учениците в прогимназията бяха изключително от околията; броят им достигаше до 150. В града имахме добре наредена община, на която членовете бяха повечето от селата. Тя проявяваше голям интерес към учебното дело; със скромни свои и на Екзархията средства купи голямо място южно от града за строеж на къщички за преселници българи от селата. До старото училищно помещение бе и българската черквица, която през гръцко време е обърната на конюшница. В двора на старото училище през 1910 г. почна се строеж на специално прогимназиално помещение. До 1912 г. то бс привършено и покрито - останала бе само външната мазилка; гръцките военни власти го измазали и приспособили за военна болница. И сега това триетажно здание е едно от най-големите и най-хубавите здания
310
в Демир Хисар. То е строено главно от пожертвуване на българските села.
Под крепостта на скалата западно преди една година почнат е да се дълбае византийският герб отгоре надолу и под него „Κωνσταντινος ιβ” (Константин XII) със средства на демирхисарския гръцки владика. Гербът и следващият надпис, по всяка вероятност „βουλγαροκτονος” (българоубиец), какъвто личи под картината „Крал Константин, застанал прав пред крепостно оръдие”, не е доправен и скелето му още стои. Владиката ми разправи, че поръчал във Франция разноцветни плочици, с които да попълни издълбания герб и надпис, но поради войната не пристигнали. Възползвах се от случая да запитам владиката къде се намират нашите черковни книги и каква им е изобщо съдбата. Каза ми, че той ги е прибрал в своята митрополийска църква. Отидохме с него да ги разгледаме. Оказа се, че кориците на подвързията и вънкашните им листове са откъснати. Тая участ е сполетяла всички черковно-богослужебни книги, колкото са запазени в посетените от мен градове и села. Това е направено с умисъл, защото по кориците и първите празни листове на тия книги често се отбелязват някои неща от нашето минало и, да няма помен за него, били са безвъзвратно унищожавани.
2. С. с. Елешница и Цървища. Североизточно от Демир Хисар по склоновете на Шарлията се намират българските села Елешница и Цървища на разстояние 12 и 15 километра. В Елешница гръцкият владика не успял да заличи славянските надписи на иконите на църквата, но каквито български книги имало в къщите, били събрани и изгорени насред село. Цървищката черква е измазана със синя и бяла боя и отвън на западната врата изрисуван с масни бои византийският герб.
Югозападно от с. Цървища на върха Боби се издига модерно гръцко укрепление, заобиколено цялото с два реда телени мрежи. При него има три постройки за казарми, вън от земните казарми, складове за припаси, кухни, щерни за вода, циментирани окопи с блиндажи, циментирани места за оръдия и други модерни приспособления за едно укрепление. На това укрепление е оставено едно крепостно оръдие от гърците. Укреплението е правено през последните три години изключително с ангария от околното българско население. Нагодено е да се отбраняват от нас.
3. С. Крушово. На с.-и. от Демир Хисар, на разстояние 25 километра под пл. Али Ботуш, е разположено голямото българско село Крушово при изворите на р. Белица, което по нашето Възраждане е играело голяма роля. То брои 450 български къщи и 25 гъркомански, между тях 10 влашки — това до 1912 г. Гъркоманските къщи през време на гръцкото владичество са тероризирали най-жестоко българ-
311
ските, подпомагани от гръцка войскова рота, която постоянно квартирувала в селото.
В Крушово има три черкви, от които двете са български и една гръцка. Българската църква „Св. пророк Илия”, строена в 1870 г., е монументално здание с мраморни стълбове и изцяло с дялани камъни. В Източна Македония тя е първата черква и никоя гръцка черква, градска или селска, не може да и съперничи. За жал, и над тоя български божествен храм е поставена дамга от гърците: отвън е измазан със синя и бяла боя и изрисуван византийският герб; славянските надписи на иконите са заменени с гръцки; живописта по стените ѝ на български светии заличена и пр. Намиращите се икони на св. Кирил и Методий с български надписи, последните са заличени и поставени по гръцки имена св. Иван и св. Яков. Отпреде на женското отделение в черквата са записани имената на всичките квартируващи гръцки войски с офицерите им от 17 пеши полк.
Иконописецът, който е преправял и боядисвал българските черкви в Демир Хисар, се е казвал Никола, родом от Касандра.
Един от въпросите, който ме отколе интересува, е въпросът за прочутата фалшификация на „Веда словена” от Стефан И. Веркович, свързана с Ив. Гологанов, който по-голямата част от живота си прекара в Крушово. А понеже „Ведата” на Веркович е в тясна връзка с Ив. Гологанов и изцяло почти нейн автор, налага се да се съберат още някои и други сведения за тоя втори Омир, както го нарече поетът Ив. Вазов. По тая именно причина с голям интерес разпитах живите му съвременници, от които можах да събера сведения, че поменатият Ив. Гологанов бил „дълбок” в гръцката „книга” и се ползвал до смъртта си в цялата околия за много учен човек. И наистина, остатъците от неговата библиотека, която се пази от внуците му, сведочи, че той се е занимавал с елинската класическа литература, предимно с митологията. Пол влияние на тая литература и националистическото движение от началото на XIX век Ив. Гологанов се заема да съчинява български народни уж песни с митическа подкладка, че българите са най-старите преселенци от Индия в Европа и че елинската и римската култура е по-късна, като се е развила от българската, и пр. Тия песни, казва Гологанов, се пели от българите помаци в Демирхисарско, Серско и Неврокопско.
На времето си т. I от „Веда словена” (1874 г.), а по-рано „Песента за Орфан (Орфей) юнак” (1867 г.) подигна голям шум в европейската наука и с това се възбуди по-голям интерес за българския народ. Заслугата на Веркович, респ. на Гологанов, с „Веда словена”, макар и фалшификат, е много голяма за възраждането на българския народ: през великото минало българинът в борбите е стихиен, само и само да изпъкне като самостоятелен народ. Ето защо моите сведения, които събрах за живота и дейността на Гологанов в Крушово,
312
значително ще доизяснят въпроса за „Веда словена”. Те ще бъдат предмет на специална студия. Тук съобщавам, че той умрял в Крушово преди 20 години; тук се е женил и имал 7 деца: Илия, Мария, Гела, Сава, Иван, Ана и Спиро. От тях е жива само дъщеря му Мария, която ми даде много ценни сведения за покойния си баща. Жива е и жената на сина му Иван с 5 деца. Син му Иван много е приличал на баща си по своята природна интелигентност. За него аз си съставих много високо мнение през 1905 г. в Сер, с когото водих двучасов разговор, в който ми направи такова силно впечатление със солидните си познания на българската история и здрави мисли по ред въпроси, макар да бе свършил само основно училище, щото просто останах смаян. Той стана жертва през 1908 г. на нашите междуособни революционни борби в Македония.
4. „Градище”. Североизточно под самия Али Ботуш, 5 километра от с. Крушово, са остатъците от старо градище под название „Градѝще”. Преданието казва, че първоначално Крушово било на това място; тук се намирали много монети, сечива и други старини. Вероятно тук е било укрепено място, за да пази планинските пътеки, що водели за Неврокоп, Мелник и Сер. Личи, че е имало големи постройки, от които са останали тук-таме зидове. Ако би да се направят разкопки, а те трябва непременно да се предприемат от Софийското археологическо дружество, щом политическите условия се изяснят, ще се намерят ценни старини, възможно и български, защото се намира само между български поселища.
5. „Капè”.
На север от „Градище”, в дъното на пещерна клисура има пещера под име
„Капè”, в която има пещерна черквица „Св. Спас”, на границата между районите
на селата Кърчово и Крушово. Тая черквица е много интересна, защото има
остатъци от стара иконопис със славянски надписи. Иконописта и надписите са
много повредени, защото върху тях има втора мазилка и иконопис от 1855 г. От
първата иконопис със старобългарски стил можах да прочета от надписите само
. Върху втората мазилка на иконописта надписите са български. В олтара под
изображението
стои надпис на приложниците:
Понеже тая пещерна черквица има важен исторически и археологически интерес, добре ще бъде след утихване на времената от художник да се снеме старата живопис, след като се премахне, разбира се, новата.
В македонското революционно движение тая пещерна черквица и околните скали са играли важна роля. Тук революционери като Гоце Делчев, Стою Хаджиев и др. със седмици са прекарвали — служила им за склад на оръжие и дрехи.
313
II. Серско
1. Гр. Сер. Град Сер (по българска народна етимология от сяра, кюкюрт, станало Сер, а не Серес, както обикновено се пише), латински Siris, Sirrae, гръцки Σιρα, Σιραι, Σιρας, е един от най-старите градове в Източна Македония. Споменава се от Херодот в V век преди Христа. В миналото той е играел важна роля. Във време на българските царе Симеон и Иван Асен II Сер е влизал в пределите на българското царство. Завладян е бил окончателно от турците в 1419 г. Съдбата на града през време на турското владичество е съвсем неизвестна. Вероятно той станал вътрешен град и креел с местните занаяти за нуждите на местното население. Късно, къде края на XVIII век, почнал да става панаир в него на памук и жива стока. На тоя панаир дохождали търговци от Австрия, Босна, Румъния и България и градът малко по малко се понадигнал. Тъкмо по това време се изселват влашки семейства от Мосхопол и се заселват в Сер. Те като търговци упражняват силно влияние да се повдигне гръцката пропаганда в града, като си поставили за цел да душат всичко българско. До това време градът е имал чисто български колорит, защото постоянно се е увеличавало населението му от преселенци българи от околните български села. През втората половина на миналия век българите почнали да се претопяват под влияние на гръцката пропаганда, поддържана във всички ѝ начинания от турската власт, така щото градът взел гръцка физиономия, макар в жилите на населението да текла българска кръв, с изключение на 6-7 семейства, преселени от Мосхопол и Янина. Българският елемент се запазил само в крайните махали Горна и Долна Каменица и Арабаджийска. През 70-те години, на миналото столетие в Сер се признавали до 150 български къщи, ала те, вместо да се увеличават, постоянно се намалявали и в края на 1912 г. едва бяха останали 20, и то бедни семейства.
В никой друг град, с изключение само на Мелник и Лъгадина, в Македония погърчването на българите не е взимало такъв голям размер, както в Сер. За гърците Сер става втора Атина, на който до 1912 г. бяха наистина обърнали голямо внимание да му дадат чист гръцки колорит. И в това отношение бяха успели: имаха мъжка и девическа гимназия, много основни училища, 28 черкви, седалище на митрополит, гимнастически салон, театър, 10 аптеки, много лекари, видни интелектуалци, хубави училищни помещения — с една реч, всички културни нужди, които караха надменния серски „елин” да гледа презрително на всичко българско в града, което проявяваше живот.
Нашето възраждане в Сер почва от 60-те години на миналото столетие, когато гърците бяха отишли много напред. Въпреки нашето
314
късно пробуждане и неблагоприятни условия, ние можахме да създадем в него важен духовно-политически център не само за града и околията му, но и за градовете Демир Хисар, Мелник, Неврокоп, Петрич, Струмица, Горна Джумая и Разлог. Екзархията от Цариград, съзнавайки важното културно и политическо значение на Сер като седалище на пространен санджак, не се сепна от материалните жертви и жестоките преследвания на гърците, създаде важен културен център с наредена община, 2 основни училища, 1 смесена прогимназия и 1 мъжко педагогическо училище с пансион. През последните години имаше голям подем от наша страна, който упражни силно влияние на околните български градове. Педагогическото училище даваше голям контингент учители в Ссрския санджак. То се бе сдобило с пригодни помещения, кабинети, библиотека и пр. С една дума, в културно отношение ние бяхме добре закрепнали в Сер до Балканската война. А какво стана всичко създадено от нас след Съюзнишката война през 1913 г.?
През време на Съюзнишката война Сер пострадаот пожар по вина на местните гърци: целият гръцки квартал изгорял, останали само турският. Горна и Долна Каменица и Арабаджийската махала — крайните квартали. Градът остана под гръцка власт през последните три години. По-голямата част от турското население избягало през време на Балканската война и сега в къщите му са настанени местни гърци и бежанци от Ксанти, Мелник и Димотика. Същото е и в оцелелите български къщи и обществени здания. Помещенията на педагогическото училище и пансиона при него са били превърнати от гръцките военни власти в болница на Чернения кръст, а църквата ни срещу него — на конюшница. От богатите тук училищни кабинети и библиотеки ни следа е останала. Едничък спомен, че тук е имало българско училище, е запазеният надпис под улуците на старото помещение до черквата за IV-класно училище, който гласи:
315
Тоя надпис по една случайност е запазен: не може да се заличи, защото е нужна висока стълба и мъчно се поставя. По него хвърлят нечистотии и кал. Че не могат да търпят нищо българско, показва и следното: в изгорялата част на града на един хотел върху запазената му стена с надпис на български и френски „Македония” — българската част замацана и останала само френската.
От 1856 г. в Сер се настанява на по-дълга живеянка бошнякът Стефан И. Веркович, известен под име Антикаджията. Живял на средства на сръбското правителство. Повече от десет години той живял фамилиарно в Сер с тайна политическа мисия на сръбското правителство и се занимавал главно с археология. Покрай политическата си мисия като добросъвестен учен той високо заявяваше пред учения свят, че славянското население в Македония и Моравско е българско, а не сръбско. Често той упрекваше в печата и кореспонденцията си [*] дивия шовинизъм на сръбски мнижовници, които говорили противното. Своето вярно и безпристрастно гледище изнесе в ред трудове като в „Народне песме македонски бугара”, 1860 г., „Топ.-этнографический очерк”, СПб., „Седем години в Русия” и др. Известно е, че той издаде 2 тома от „Веда словена” (1874 и 1882 г.) — дело на Ив. Гологанов, за когото говорих по-горе.
Веркович има големи заслуги по възраждането на българите в Македония и те навремето му се оцениха от нашата държава, като му се отпусна пожизнена пенсия. Поминал се в София на 30.XII.1893 г. За заслугите на Веркович може много да се говори, но тук аз ще се огранича за тях в мигов поглед.
Веркович е роден на 1827 г. в с. Угляри покрай р. Сава в Босна. Въодушевен от славянската идея да се издигне българският народ в Македония, от 1856 г. се настанил в Сер, за да изучава българските старини. Тук той станал същински апостол на Възраждането в цяла Македония. Той се сродил с нас по мисли и чувства, покланял се на нашите идеали, служел им с чест и слава, станал истинско чедо на България. На учения свят откри, че македонското население е българско, а на самото население, на което бе дотегнало гръцкото духовно иго, показвал пътя за освобождение. При Веркович идели не само водителите на движението, но и най-прости хорица, въодушевени патриоти. Книжовната дейност на Веркович привлякла повече вниманието на света, та за неговата проповедническа дейност даже у нас се знае малко. Достатъчно е да се изтъкне обстоятелството, че цели седем години трябвало да се скита немил-недраг в Петроград. На бреговете на р. Нева той си спомнял за Серското поле и за хубавите Родопи, за роднини и приятели. Погледите му били обър-
*. Проф. д-р Ив. Д. Шишманов тъкми скоро време да печати.
316
нати към нас, към България, и тя му даде подслон и спокойствие. Затова именно в Македония и до днес не само знаят за етнографа Веркович, комуто се дължат много искрени полезни съвети. В историята на нашето Възраждане с нетленни букви е записан признателният спомен за деятелността на Веркович в Македония.
Веркович изучавà нашите предания, нашите обичаи, поезия, облекла и пр. и състави важни трудове за нас и за чужденците. От всички трудове, които издаде Веркович за Македония, най-вече слава и радост, но в същото време и огорчение му докара прочутата книга „Веда словена”. В нея са напечатани народни песни, които се уж пеели и до днес от родопските и серските помаци и които по съдържанието си напомнят езическите религиозни песни на индусите, събрани в книгите „Веди”. Същите стари индийски вярвания, които ни са известни от дълбока старина у индусите, се вестяват и у българите! Получаваше се живо доказателство, че българите са народ със стара култура и че са заселили Балканския полуостров п много старо време. А това е било много важно в борбата ни с гърците. Това е повдигнало народната гордост и у ония, които с наивно разочарование бяха се научили, че българите са уж турско племе. Наистина, всичките песни и обреди, свързани с тях, както и странните имена, чужди за нашата номенклатура, са фалшиви, майсторски фалшифицирани истински наши народни мотиви, напр. мотивът за „Слънчевата женитба”, но не от Веркович, а от Ив. Гологанов. Впрочем славата на Веркович, както и на Гологанов, няма да затъмнее — заслугата им ще остане и ще напомня заслугата на Г. С. Раковски. Ние от чисто национално гледище, но не и научно, всички сме признателни на Веркович, задето извади на свет тия песни и подигна гордостта у нашия народ. „В робство чезне и ще чезне оня народ, който не притежава народна гордост”, казва философът.
2. Северно от Сер на една височина има стара крепост, която се приписва, че е била уж поправяна от сръбския цар Стефан Душан, когато той в XIV век прострял държавата си до р. Места. От тая крепост стоят развалини и една кула. От западната стена на кулата има надпис с гръцки букви, но не и славянски, както мисли проф. Йор. Иванов [*]. Следователно кулата е от византийско време. Надписът е от тухли; от двете страни има колела като слънце, а между тях — чертеж от тухли, които представляват нещо като човек с кълбо, вероятно слънцето държи в ръката си. Този човек трябва да представлява някой цар.
*. Вж. Български старини из Македония София, 1908, с. 215.
317
Ето начертанието на надписа:
От тоя надпис може да се прочете със сигурност + πύργος… κϑησεν ( = кула… съгради). Гръцкият византолог Папагеоргиу прочита в тоя надпис: Πύργος αὐγούσιον βασιλέως ὄν ἔκτη(σ)σγευ Ὀρηστης = кула съгради на царя Августа Орест) [*].
3. На североизток от гр. Сер, на разстояние 2 1/2 часа в Боздаг се амира прочутият манастир „Продромос” — „Св. Иван Предтеча”. Тоя манастир в миналото и сега е играел и играе важна роля: той е бил проводник и крепител на гърцизма в Серско. Под покровителството на турската власт, ползвайки се с големи привилегии, околните български села Лакос, Фращани, Долно и Горно Броди, Баница, Бъклен, Дряново, Кърлъкьой, Търлис и др. държал в свои ръце, като поддържал в тях гръцка пропаганда. Те му са и безплатни ратаи на имотите, които се състоят от два чифлика в полето, източно от Сер, и много маслинени дървета около манастира. След опожаряването на Лакос и Баница от гръцките войски през Съюзнишката война населението им прибира в помещения около манастира с цел да му са ратаи. В своите имоти манастирът има годишен приход 40 000 лева. В него
*. Byzantinische Zeitschrift, III, р. 239.
318
живеят 20 души калугери, повечето българи от околните села, някои от тях отвратителни фанатици гъркоманн.
Манастирът е основан в 1300 г. във времето на византийския император Андроник Палеолог II. Основал го някой си монах Иван от Зъхненско, на чийто патронен светец е наименован манастирът. Тук е и гробът на последния цариградски гръцки патриарх Генадий, когото турците заточили в манастира след падането на Цариград в 1453 г. Поминал се в 1456 г. Мощите на ктитора на манастира св. Иван Зъхненски, както и на няколко други светии на брой 15 се пазят в манастира.
През 1900 г. на П. Иванов, в битността му на агент на серското българско агентство, разправил му о. Методий от с. Зарово (Солунско), това време председател на българската община в Сер, че като бил монах в манастира „Продромос” (1870), имало два гроба на двама патриарси. „Върху един от гробовете, пише той, на мраморна плоча имало надпис, че там почиват останките на патриарх Евтимий.” Тия сведения той изнесе в статията си „Де е починал последният български патриарх Евтимий Търновски?” [*] Без да отиде да провери на мястото, г. П. Иванов, толкоз повече че не вярва и на научната руска експедиция начело с Т. Успенский, П. Милюков, П. Лавров и др., която се произнесе, че тук няма гроб на патриарх Евтимий Търновски, а намерила само гроб на патриарх Генадий Схолари (1453-1456), твърди, че имало такъв гроб с надпис върху мраморна плоча. И наистина, моето най-щателно дирене да открия подобен гроб на патриарх Евтимий се оказа безрезултатно. Видях гроба на патриарх Генадий с гръцкия надпис, което не намирам за нужно тук да навеждам, толкоз повече че въпросът за гроба на патриарх Евтимий напоследък се изяснява — погребан бил в Бачковския манастир [**], както основателно поде въпроса проф. В. Н. Златарски в статията „Де и как е бил заточен българският патриарх Евтимий?” [***], въпрос, за който несправедливо бе обвинен в заблуждение от мнозина наши книжовници.
В манастирската църква има много ценни старини. Например иконите „Св. Богородица” и „Спасител” на иконостаса, както и високохудожествената икона „Снемане тялото на Исус Христос от кръста” и др. Първите две икони са обковани със сребро и хубава орнаментика. Ценни са и иконите също на иконостаса и обковани със сребро, „Св. Иван Предтеча”, подарена от йеромонах Пахомий (бъл-
*. Вж. Периодическо списание на Българското книжовно дружество. София, 1901, кн. LXII, c. 225-226.
**. Вж. Г. Иванов. Исторически известия и предания из Ловешко. Известия на историческото дружество. София, 1915, кн. IV, с. 217.
***. Летопис на Българското книжовно дружество, София. VI, 1905, с. 103-170.
319
гарин) от с. Вронди (Горно Броди) на 1779 г., и „Св. Богородица” от 1612 г. Интересна е по своето резбарство южната врата и 2 полички, правени от майстор Костадин из Трапезунд в 1621 г.
Най-важни старини в тоя манастир са ръкописните паметници, добре запазени и наредени в каменна кула. Има четири пергаментни хрисовула на гръцки език от Андроник Палеолог II и III (били са 7), 100 пергаментни ръкописа с религиозно съдържание, 200 хартийни ръкописа, няколко кондики (повечето в преписи), много старопечатни книги, преписи на султански фермани, препис на хрисовул от Стефан Душан и др. — на брой 1500 екземпляра. Между хартийните ръкописа има два хронографа от 1611 и 1626 г. За жал, между ръкописите в тая библиотека не намерих нито един славянски ръкопис. А за такава има сведения в нашата книжнина още през първата половина на XIX век, че се намират в тоя манастир. И днес, когото и да запитате от нашите стари книжовници, ще ви каже, че слушал от хора, които пребъдвали в него, какво виждали такива и онакива славянски паметници, но без подробности. Ученият трябва да бъде много внимателен към разказите на хората, иначе ще попадне в грешка. В случая едно говори в полза: монасите на тоя манастир са били и са почти всички българи из околните села и градовчета и като такива у тях е заговорвал често пъти националният дух и са милеели за българска книга, толкоз повече говоримият им език е бил български, слушали са само българска реч от околното население, а това ми дава основание да мисля, че тук е имало славянски паметници, предимно български от по-ново време. Още повече се утвърждава у мен убеждение за това, че в манастира е отколе съществувало училище, то се посещавало предимно от българчета, някои от които ставали важни пионери на гръцката пропаганда в Източна Македония като учители, свещеници, търговци и пр.; други пък разпалени български патриоти като Братя Гологанови, П. Сарафов, Н. Пъдарев, К. Мавродиев и ред други (сегашният гюмюрджински митрополит Теодосий Гологанов е възпитаник на тоя манастир). Прочее защо сега не се намира нито един български ръкопис? Допускам, че и до днес се пазят такива, но монасите ги крият. Едно щателно претърсване на манастирските скривалища негли ще открие наши старини. Ако сегашните политически обстоятелства се изменят, на мнение съм, видените от мен старини, както и други, които се намерят, веднага да се приберат от комисия в състав: етнографа на 2-ра армия Антон П. Стоилов, професорите Гавраил П. Кацаров и Йордан Иванов, и П. Чилев, учител в I Софийска мъжка гимназия, като вещо лице по гръцки език. Тая
320
комисия да се определи от Щаба на 2-ра армия веднага щом Гърция официално мине на страната на Съглашението или ние ѝ отворим война.
От най-стария хрисовул на Андроник Палеолог II, издаден на 6817 г. пр. Христа (1309 г. сл. Христа), м. юни, 3 индикт, снех фотография и препис.
Ето текста на тоя хрисовул: [Следва гръцкият текст].
Ето и текста на хрисовула от Стефан Душан, който се намира в манастира на препис, издаден на 1346 г., октомври, индикт 14: [Следва гръцкият текст].
Наведените два хрисовула, макар че са писани на гръцки език, имат важно значение за номенклатурата на съседните места около манастира. Така в хрисовула от Андроник Палеолог II се споменават имената: Ζιχνῶν (Зъхна), πόλιν Σερρῶν (днешния град Сер), τὸ ὄρος τοῦ Μενῖμεως (днешната планина Боздаг, Смайница), Φροντίς (с. Горно Броди), τὸ Νεοχώριον (дн. Ново село, Неохори при ез. Тахино) и др. Интересно е да се проследи де са били селищата на българските села, що се споменават в тоя хрисовул, като χώριον Γαστιλέγος, τὸ χώριον Βαρνάρους, τὸ χώριου Βουλγαρϊτζοῦς и др. [*]
Много са интересни също географските имена, споменати в хрисовула от Стефан Душан (те са подчертани). Например освен посочените у Андроник, тук се среща днешното село Лакос (τοῦ Λακοῦ), Градище при Крушово (ὁ Γραδίστος), с. Мелникич (τὸ Μελενικιτζϊον). Любопитно е и същевременно ценно е за науката, че по времето на тия двама чужди царе за българския народ в тия места през първата половина на XIV век били принудени да пишат Δημητρϊου τοῦ κρϊλάτος, τοῦ Τζέρνη, τῆς Πλανϊκης, Πράσακα (дн. Просек), τοῦ Σϕαλενοῦ, Πολεάναι и др. — чисто български термини на имена, а това показва, че в началото на XIV век, когато тия места били под чуждо владичество, българският елемент бил силен, може би много по-силен отколкото го виждаме днес.
Местоположението на манастира „Продромос” с изобилната му изворна вода, заобиколен с кипариси и маслинени дървета, е доста хубаво и ненапразно през летните горещини привлича серската аристокрация.
*. За значението на хрисовулите вж. моята студия „Бележки по компилацията на отдавания хрисовул на Иван Калиман I, даден на Зографския манастир (1196)”. в Zbornik u uslavu V. Jagića. Berlin. 1908, p. 82.
321
III. Драмско, Кавалско и Правишко
1. Драмско. В гр. Драма до Балканската воина имахме смесена прогимназия с икономически пансион и община със собствено здание до гарата. През гръцко време последното е обърнато на военен склад. В града имахме около 200 души българи, докато в околията му, в селата Просечен, Плевня, Височан, Боблич, Гюроджик, Дреново, Кобалища имаше повече от 8000 души българи. Между селското население имаше доста добри българи патриоти, които водеха непрестанна борба с гърците. В това отношение най-много са се отличили селата Просечен, Плевня и Кобилища. От Просечен беше видното семейство Хаджи Георгиеви, чийто последен член убиха гърците през 1908 г. И тук, както и навред, не е останала никаква следа от нашата култура, макар че във всички села имахме ред години основни училища, а в някои и първокласни.
Паметници от нашето минало не се срещат, но има от старата римска и византийска култура. Тяхното издирване и проучване ще стане, когато ще настъпят спокойни времена.
2. Кавалско и Правищко. В тия две околии няма нито едно българско село, както и няма повече от 5-6 семейства български в градовете Кавала и Правища. Впрочем и гръцкото население е малко. Изключително е турско.
а. На пътя от Драма за Кавала на разстояние 21 километър се намират развалините на стария град Филипи. Връз един висок връх североизточно се виждат да стърчат развалени стени, а те са от крепостта, която е пазила града. Надясно от пътя има остатъци от стара черква, строена в V в. след Христа, и остатъци от други постройки.
За тоя
град много нещо е писано от чуждите учени, правени са и разкопки, ала на
български няма нищо писано. Ето една важна задача на нашето Археологическо
дружество в София, което трябва да предприеме веднага разкопки, щом се
усмирят времената. А това се налага не само от общ интерес към науката, а
частно и за нашето минало, понеже един от старите паметници за население на
славянското племе
се намерил тук (френски калугер го видял в 1707 г.), но
сега изчезнал, а възможно е да се намерят и други.
Преди да навела някои познати и новооткрити паметници от Филипи, на които снех преписи и фотографии, интересно е да спомена за пътуването на апостол Павел във Филипи, когато е разпространявал християнството. Апостол Павел излязъл с гемия в Кавала и оттук се упътил за гр. Филипи да проповядва християнската вяра, където не се надявал да намери много невярващи в Христа евреи и други езичници. Тълпата се разгневила против апостола, наклеветила го и го предала на властите, като искала да го накажат. Ап. Павел бил
322
привързан на позорния стълб, съдрали му дрехите, били го, осмивали го и хвърлили, окован в железа, в тъмница. Той тук продължавал проповедническата си дейност между затворниците. Мъките на апостола във влажните и тъмните затвори били неописуеми. Една нощ тъмничните врати се отворили със страшно земетресение и железата от апостола и другарите му паднали. Тъмничните стражари се събудили, уплашили се и искали да се самоубият, за да се избавят от страшното наказание, задето са оставили да избягат затворниците. Но апостол Павел извикал от тъмнините на затвора, че никой не е бягал, че всички са тук. Събитието било известено на властите; те се сепнали, съзнали, че са наказали и затворили невинни люде, та побързали да ги отпуснат, като със сълзи молили апостола да им прости. Не след много време ап. Павел тръгнал за Солун с другаря си Сила, като оставил във Филипи св. Лука да поддържа у филипиняните Христовата вяра. Св. Лука в тоя град е имал лечебница, защото разбирал от медицина [*].
Ето надписите на някои паметници във Филипи.
Върху основа на статуя, дълга 140 см, широка 90 см, има тоя надпис:
Надписът е византийски и в превод на български значи: „Бабиус Валериус Фирмус прекрасни. Народът му издигна тая статуя от собствени пожертвувания.”
При моста на р. Раича, строен през 1911 г., като поставяли основи, изкопали няколко паметника. На един мраморен стълб (165 x 90 см) има следния надпис, напълно запазен и с извънредно хубави букви, на които големината е 10, 8, 5 см. Ето тоя надпис:
*. А. Шопов, Из живота и положението на българите вьв вилаетите. Пловдив, 1893, с. 62-63.
323
Около мястото на горния паметник има разхвърляни фрагменти от паметници, както се вижда на фотографическата снимка.
Един от интересните паметници е паметникът от Дикели таш. Това е огромен камък във форма на конус, поставен на пиедестал, с двулицев надпис, от който се четат само първите два реда. Тоя паметник щателно е проучен от Leon Heuzey et Н. Daumet [*], и по тяхното издание и по моя снимка го навеждам тук. Височина на буквите 25, 21, 16, 15 см.
Може да се прочете така:
C(aius) Vibius, C(aii) f(ilius),
Cor(nelia), Qvartus
mil(es) leg(ionis) (quintae) Macedonic(ae)
*. Mission Archeologique de Macedonie. Paris, 1876, p. 45-46.
324
decur(io) alae Scubulo(rum)
praef(ectus) coh(ortis) (tertiae) Cyreneic(ae)
(trinunus militum le)g(ionis) (secundae)
Au(g)u(stae).......
По български: „Кайус Вибиус IV, син на Кайус, от трибите на Корнелий, войник от 5-и македонски легион, кавалер на скубулите, началник на тълпата (войската) от 3-та Киренайка, трибун — от войниците на 2-ри Августов легион...
От съдържанието му се вижда, че това е надгробен паметник. Обаче отгоре конусът е издълбан и според това може да се допусне да е служил за жертвеник — било като паметник на Кайус Вибиус IV или като обикновен камък без надписа. Въпросът остава открит, докато се намерят други паметници около него след разкопки.
б. От Драма до Кавала има 36 километра. Кавала [*] е стар град и води голяма търговия с тютюни, за които има грамадни складове не само на местни търговци, но и на чужденци. Като стар град има своите старински остатъци. Най-важна от старините е грандиозният водопровод, направен във вид на каменен мост, който съединява един гол връх с друг, вдаден в морето. Тоя водопровод, останал от римските времена и поправян преди 50 години от един египетски паша, родом от близкото помашко село Ески Кавала, снабдява със сладка вода частта на града, заселена в старата крепост. Интересна е старата крепост на града, на която са запазени всички стени откъм морето, както и връхната кула. В турско време, както и в гръцко, кулата на крепостта, както и пристройките до нея, служили за затвор.
В Кавала е прочута „Имарет джамия”, която се поддържа, с манастира и духовно училище в нея от египетския хедив. Зданието на джамията и другите постройки са солидни, от камък и тухли. При джамията има библиотека, в която се пазят много стари ръкописни корани с най-разнообразен ориенталски орнамент. Те имат голяма археологическа цена за източното изкуство. Най-старият коран, на хубава копринена хартия с чудни златни и разноцветни орнаменти, е датиран на 315 г. арабско леточисление, а според наше — от X век, но ми се вижда, че тая дата е невярна, толкоз повече че е приписка на турски език от ново време. Библиотеката брои 1500 екземпляра ръкописи, изключително религиозни, на арабски език. Всички са подвързани, наредени в специални помещения и предпазени от пожар.
През време на Балканската война (1912 г.) по инициатива на наши офицери е заведена летописна книга в джамията. Покрай отбелязаните впечатления за джамията от ред посетители стои подписът на гръцкия крал Константин, който я е посетил на 30.VII.1913 г. Срещу
*.
Старобългарското име на Кавала е било
.
325
джамията е почнало да се строи грамадно каменно здание от три години насам за духовно турско училище, но поради събитията спряла се е сега постройката му. То се строи от средства на местния богаташ Ибраим паша и на египетския хедив.
в. Правищката околия има 42 села, от които само три са гръцки, а останалите — турски. Градецът Правища, който преди Балканската война броил около 3000 души население, от които 2/3 турци, а останалите гърци, сега гръцкото население е много повече от турското, защото на избягалите или пропъдените турски семейства се настанили гръцки семейства на бежанци или преселенци. Едничко нещо, което гърците са направили през последните три години, е нова ограда на нови гробища, разделени на три класа. По зидовете на гробищата са поставени саксии за цветя.
На южните склонове на Парнардаг, далеч от Бяло море половин час, се намира руският метох на „Св. Андрей”, притежание на светогорския руски скит „Сарай”. В тоя метох са живеели около 30 души калугери, които се занимавали със земелелие и обработване на маслинените дървета. Метохът има няколко постройки за жилища на монасите и ратаите. Параклисът на метоха е стар и няма старини.
На 27 септември с двама войника и фотографа се отправихме по пътя, който върви покрай северните склонове на Парнардаг за гръцкия манастир „Крушница”. Минахме покрай селата Мешани, Палеор и стигнахме в с. Горян, от което манастирът отстои на час и половина. В това село първенците турци, събрани при джамията, щом ни видяха, че отиваме за манастира, повикаха ни настрана и ни съобщиха да не отиваме, защото около манастира се навъртала гръцка чета с около 34 души под войводството на Дукас и Михаил. Пред тия заявления на турците ние се върнахме обратно в Правища. На другия ден наши войскови части отидоха да преследват появилата се хандартска чета.
От сведенията, които бях събрал за тоя манастир, дошъл бях до убеждение, че в него има някои старини от важен научен характер. Обаче след научната си обиколка срещнах се с някои наши люде, които са спохождали тоя манастир, и ме увериха, че важни старини от научен интерес нямало; преди години наистина имало някои старини, но били задигнати през разни времена от посетители и поклонници. Без съмнение и тук може би щях да намеря някои старини, но за жал се осуети отиването ми.
12 ноември 1916
(ЦВА, ф. 40, оп. II, а.е. 935, л. 114-159)