II. НАУЧНИ ДОКЛАДИ НА УЧАСТНИЦИТЕ В ЕКСПЕДИЦИЯТА
8. ЗАПАДНИТЕ КРАИЩА НА МАКЕДОНИЯ В ЕТНОГРАФИЧЕСКО ОТНОШЕНИЕ [1]
Проф. Йордан Иванов
(0). Исторически права на България върху западните области на п-ва
1. Шарско (Гора - задшарска българска покрайнина)
2. Дебърско (Мала Река, Поле (Дебърско), Жупа, Дрим кол, Голо бърдо)
3. Охридско
4. Горни Девол (Корчанско)
5. Костурско (Пополе, Кореща, Костенария и Нестрам)
(6). Държавната граница в свръзка с етнографската
(7). Статистиката. Албански села, сега в развалини
Чест имам да Ви предоставя настоящия доклад за мисията, която благоволихте да ми възложите по изучаване на новозаетите земи.
Главна цел на моето сегашно пътуване беше да проуча западните краища на Македония от етнографско гледище в свързка с една предполагаема целесъобразна българска държавна граница. За изпълнение на тази задача използвах своите по-раншни изучавания в Македония от 1906-1907 г., 1912-1913 г. [2], па към тях прибавих и новите си наблюдения и изследвания, които направих при двумесечното си пътуване из Македония и Албания, от 12 юли 1916 г. до 14 септември същата година. Маршрута на своите стари и нови пътувания съм означил на приложената тук карта № 1.
Западната българска държавна граница може да бъде теглена или от гледище на съвременни военни-политически условия и държавни нужди и в такъв случай да засегне албански земи до Адриатика, или пък тая граница може да бъде главно етнографска. Първото гледище може да бъде подкрепено от следните доводи и исторически права на България върху западните области на полуострова. Тях именно искам да изредя тук накъсо, преди да се спра на съществената част на своя доклад.
Когато през VII век бе завършено в по-голямата си част славянското заселване и настаняване на Балканския полуостров, българските славянски племена бяха проникнали здраво и в Албания до Адриатическо море. Там те образуваха яки български колонии, които на места, особено в Средна Албания, бяха дали чисто български характер на страната; оцелелите от многобройните нашествия и обири на северни народи албански селища бяха останали като острови сред българо-славянското море, което заля току-речи целия полуостров. Повечето от градовете и селата, планините, реките, проходите на Албания получиха български имена, запазени и до ден днешен, а езикът на албанците получи множество български речи. Ето например
- български имена на планини в Албания:
Голо бърдо, Островица, Буковик, Томарица, Гора, Мокра, Черменик, Черник, Булчица, Баба, Кораб, Пресека, Кошница, Думбра, Бръзежда, Галовица, Смолика и др.;
- имена на реки:
Сушица, Лсшница, Дунавец, Белица, Раица, Острена, Завалина, Вида Звезда и др.; имена на селища Белград (Берат), Божиград, Звезда, Горица (Горджа, Корча), Големи, Лесковик, Градец,
136
Косовец, Селце, Водица, Деброно, Крушово, Калиново, Слатина, Шушица, Търново, Висока, Радомир, Братомнр, Червени, Белина, Душница и др.
Обширните български колонии в Албания помогнаха в тая земя, помогнаха да закрепне там и българската държавна власт. При царете Борис, Симеон, Петър, Самуил, Радомир, Владислав, Калоян, Асен II албанските предели съставяха яка и неразделна част на българската държава.
Българщината
там бе се проявила силно и в културно отношение. Още през IX в. при
Борис християнството се ширеше в Албания до Адриатика, проповядвано
на български език. Св. Климент Охридски учителствуваше там на деца и
на възрастни на своята родна реч. Град Главница при Валона беше едно от
любимите свърталища на Климент, който там бе въздигнал и каменни колони с
надписи за това, как българското племе приело Христовата вяра и как
благочестието се ширело из българската земя. Там именно, при Главница, както
и при Охрид княз Борис беше подарил на Климент места за отмора, а в Девол,
Източна Албания, същият Борис бе отредил за светителя три дворци. Св. Наум,
проводен от Симеон в западните предели на царството и в Албания, помагаше
във всичко на своя другар Климент. И сега още албанците, ако и мохамедани,
почитат св. Наум, чийто останки се покоят на южния бряг на Охридското езеро.
Един от учениците на Климент, Марко, светителствуваше като епископ в Девол и
пръскаше божието слово на български език. В града Берат (Белград), Централна
Албания, и сега се почитат останките на Климентовите другари, светите Горазд
и Ангеларий, ученици на Кирил и Методий. В околността на Елбасан се издига
прочутият манастир Шин Йон (св. Иван), посветен в чест на цар Самуиловия зет
Иван Владимир. Там се съхранява тялото на светеца и в черковните песнопойки
св. Владимир се слави като „гордост на България”. На южните пък врата на
черквата още стои мраморен славянски надпис за възобновлението на манастира
през XIV век. Доскоро, преди да се изостри гръцко-българската черковна
разпра, манастирът с раздавал на своите поклонници щампи с образи от живота
и мъчението на светеца с надпис:
.
През време на първото българско царство албанските краища са подпадали под пряката черковна юрисдикция на Българската патриаршия. Това е продължило и при така нареченото Западно българско царство, при Самуил, Радомир и Владислав. Нещо повече. Дори и след като България попадна под Византия, българското духовно право над Албания беше отново затвърдено. Император Василий Българоубиец с хрисовули постави албанските области, населени с албанци и българи, под властта на Охридската българска патриаршия. В тия хрисовули, срещаме следните градове и краища, подчинени на Охрид: Колония, Девол, Воюса, Главница при Валона, Канина, Черник, Химара, Ореон, Драч, Адрионопол Албански, Призрен, Липян и др.
137
Властта на Българската патриаршия над Албания продължи близо осем и половина столетия — от провъзгласяването на патриаршията при цар Симеон, та до 1767 г., когато бе унищожена духовната самостойност на Охрид и подчинена на Цариград. Към края на средните векове и през първите три-четири столетия на турското владичество покрай гореспоменатите албански краища, подчинени на Охрид, изпъкват и други такива, преименовани или съвсем нови градове и области, подвластни все на Охрид: Шпат, Елбасан, Музакия, Гора, Мокра, Валона, Белград (Берат), Корча със Звезда (Селасфор) и др. През всичкото това дълго време албанската църква се величаеше като „българска”; в Албания се печатаха животописи и служби на светите Климент, Наум, Иван Владимир, чиито останки почиват в албано-българските предели, и в тези книги светците се славят като „светилници на България”, като „стълбове на българската земя”.
Най-сетне и откъм търговско-поминъчната страна българска Албания през
средните векове с представяла нещо по-уредено и сигурно, отколкото Албания
например през турското владичество, когато страната бе станала непристъпна,
без пътища, свърталище на разбойници. През българско време стария път Via
Egnatia още се е поддържал; пътуването по него и по неговите по-малки
артерии е било гарантирано от ред крепости и кули, пазени от български
гарнизони и стражи. Дубровчани и други търговци, които са улеснявали
вносната и износната търговия на България, са бродели еднакво и през
българска Албания, закриляни от българските царе. Асен II например ги
улеснява да купуват и продават свободно и
,
дето да им се дава свободен път из клисурите и крепостите.
Не е чудно следователно, ако при горните условия (при силни български колонии, при българска държава и духовна власт, при българска търговия, книжнина и пр.) албанските краища през средните векове били получили български колорит и българско национално съзнание. За такова съзнание говорят и факти като следните. Когато през византийското робство захванали българските въстания, начело на въстанието от 1073 г. виждаме призренското българско ядро; тогава към въстаниците се присъединили и българите от южноалбанските области, като например от Деволско. Самите чужденци през онова време, когато Албания бе под властта на Византия, са схващали земите западно от Охрид като български. Нормани и кръстоносци, които тогава настъпват през Адриатика от Драч за Битоля, Солун и Цариград, наричат Албания „българска земя”. Българската култура изобщо дотолкова е била своя в Албания, че областните албански князе през XIV век, като Андрея Гропа, Карло Теопия и други, са секли монети със славянски надписи, градили са черкви и манастири пак с надписи на славянски език, на който се е извършвало и богослужението.
138
* * *
Гореприведените кратки данни дават именно на България по-голяма възможност да предяви исторически права върху албанските земи отколкото това би могла да стори Италия, Гърция или Австрия, особено пък като е дума за Средна Албания с обект Драч. Това, разбира се, би могло да стане само ако Албания не се въздигне в самостойна държавица, а се дойде до дележ на нейните области. В последния случай за защита на българското становище ще могат да се приведат и други мотиви от естество икономическо, военно (заемането на Елбасанско, Бератско и пò на запад до морето от българските войски) и др. За български претенции дават право още и албанските симпатии към България, особено на Централна и Източна Албания, в Елбасанско, по Горна Шкумба, в Корчанско, в Дебърско, сега останало под Австрия, и др.
* * *
Турското владичество на Балканския полуостров докарало гибел на българщината и на българската култура в средновековна Албания. Чисто албанските краища в Албания, бидейки лишени от яко национално съзнание и от свой книжовен език, по-лесно се отдали на турското насилие от верска страна. След приемането на мохамеданството албанците станали владетелско племе и в разстояние на три-четири века сполучили да омаломощят българско-християнските колонии, да ги ограбят, изтребят или принудят да се изселят. Най-дълго време се запазили българите в Югоизточна Албания, дето техният елемент бил по-компактен, именно по р. Девол, по Горна Шкумба, по Гора, Мокра и др. Областта Опра, западно от Корча, в началото на XVI век била още населена с българи. Сега българският елемент в Албания е запазен главно в областта Голо бърдо и по склоновете на Ябланица, на запад от Черния Дрин между Дебър и Струга.
Албанското нашествие продължило и в македонските български земи, особено от сто и петдесет години насам. То се дължи на отслабването на централната турска власт особено през XVIII век. През втората половина на този век анархията в Турция бе станала до последен предел. Властта на султана беше съвсем безсилна пред подигналите се областни управници, главно албанци. Цветущият голям град Москополе, между Опра и Корча, биде опленен от албанците и населението му пръснато, 1769 г., 1788 г. Албанецът Али паша Янински (1741-1822 г.) се провъзгласи за независим владетел. Той оплени цяла Западна Македония. Югоизточна Албания бе заета от албанско население, а повечето от българските жители бидоха пропъдени или избити. Тогава албанците се добраха яко до Охридското езеро, до самия манастир „Св. Наум”. Българският елемент в
139
Източна Албания намаля съвсем при следващите нови албански нападения при Джелаледин бей и Аслан бей. Преди половин век българите са се държали още в с. Булгарец, Синица, Брадвица, Ръмбец и в самия град Корча, а сега изцяло български наляво от Девол са само две села — Бобощица и Дреново. Подобен на Али паша е бил и Мустафа паша Шкодренски от първата половина на XIX век. Той заграбил от турците областите до самия Вардар. Централната власт едва сполучила да отбие грабителските походи на албанеца. Българското население пострадало много и в Западна Македония се явили албански селища, например в Преспа, в Битолско, в Прилепско. Най-нови бяха нападенията на албанците в Дебърско и Гостиварско. Тия албано-мохамедански насилия принудиха много български краища да се изселят и на мястото им да се явят слезли от пустите планини албански купчини, като например между Кичево и Гостивар, по източните склонове на Рудока и Шар. Албанците така заели и дервента между Скопие и Тетово, както и долината на Вардар западно от Скопие. Друга група албанци слезли дори южно под Скопие. Скопска Църна гора, особено североизточният ѝ дял е цял албански. Повечето обаче от скопските албански групи са по-стари и датуват от време на турско-австрийската война 1689 г., когато част от християнското население от тоя край се изсели в Австрия. Албанци са се доселвали в градовете на Македония; там обаче те скоро са се претопявали сред турците, след като загубвали езика си. Така битолските, охридските, стружките, скопските и пр. турски жители се състоят главно от претопени албанци. В Гостивар мохамеданското население сега говори турски и се смята за турско; знае се обаче и от всички гостиварци, че тези турци са все албанци и че само една стара фамилия води потеклото си от малоазийски преселенци турци. Не се знае положително отгде са няколкото албанско-християнски селища в Македония, както например ония в Дебърско: дали са местни жители, или пък добягали из Албания християни. Второто предположение може би ще е по-вероятно, като се има предвид, че повечето от местните названия на техния край са български.
И тъй албано-българските етнографски граници в течение на турското владичество се изменили силно в полза на албанския елемент, който изместил повечето от старите български колонии в Албания, пък дори заел известни покрайнини и села в Западна Македония. Сегашната западна граница на българското племе спрямо албанското върви по една линия, която опира на север от Шар, върви през Дебърско, Охридско, по Горни Девол, та до Грамос и Горуша планина на запад от Костурско. Ето прочее тая линия, проведена по-подробно:
1. Шарско. Доскоро в науката и политиката, щом дойдеше въпрос за северозападната етнографска граница на българското племе, всички се спираха на Шар планина: на северозапад от тоя масив се поставяха албански и сръбски селища, на югоизток — български. Сега
140
обаче, откакто шарските пазви станаха по-достъпни за наблюдение и за разузнаване, разкри се цяла задшарска българска покрайнина, за която по-рано имахме само смътни, несигурни вести. [*] Думата ми е за областта Гора, разположена между Шар, Рудока и Коритник, по притоците на Люма, Плава, Млака и др. Цялата тая котловина се обитава от старо българско население горани, горалии, които неотколе през XVI-XVII век били насилени да приемат мохамеданството. Те са известни и с името торбеши, давано им обикновено от околните българи; горалиите обаче сами се зоват турци, ако и в интимен разговор да признават, че ги викат торбеши и че са местни стари жители от български род, приели мохамеданството. Горанските торбеши говорят у дома си чисто български. Техният говор е продължение от същото онова наречие, което се говори в скопското поле и отчасти в Тетовско. Говорът е аналитичен, с изгубени падежи, без сръбски квантитет, с троеречно ударение, като се брои от края на думата. Употребяват се и членувани форми с -от, -та, -ов, -ва, -во и пр., ако и не тъй обилно. Вокалната система е като скопската, както се говори в скопската Блатия и Картичка. Речникът е също такъв. С други думи, торбешкият говор в Гора е яко отличен от сръбския език и ярко личи изобщо българският му характер.
Земята на горани е гола, студена и неплодородна, но, от друга страна, е богата с паша и е пригодна за дребно скотовъдство. Овчарството там щеше да вирее много добре, ако да не бяха зулумите на албанците. Горани не обичат твърде своите западни съсели, люмските албанци, едни от най-свирепите планинци в Албания, а себе си смятат, и с право, като най-кротки и мирни хора. Албанското влияние там е сполучило да се наложи и в някои горански села населението е вече двуезично, та се говори български и албански, а други села са вече съвсем поалбанчени. Това е станало през първата половина на XIX век, когато албанците бяха станали всесилни в Северна Македония и когато Абдурахман паша и Хавзи паша владееха от Тетово и Скопие почти като самостойни господари.
Сега в Гора се говори български в селата: Брод, Ресталица, Зли поток, Крушово, Глобочица, Диканци, Борйе, Црънольево, Забол, Напиша, Вранища, Кръстец Горни, Кръстец Долни, Врапча, Драгач, Любоища, Кукаляне, Лещане, Радеша, Млика, Кошарище, Очикле, Ново село, Оргоста, Орешак, Шищевец и др. В последните пет-шест села се говори и албански повече или по-малко. Голяма част от мъжете в Гора поради своите странствувания из България като бозаджии и салепчии говорят добре и източнобългарския книжовен
*. Същинският Шар, между Люботрън и Тетовския проход по р. Пена, е населен не само по южните си поли, но отчасти и по северните с българи, именно в покрайнината Сиренич, по горния Лепенец. Особено е компактна южношарската българска група, която държи полето Долни Полог и спусъците на Шар, от с. Рогачево, та до с. Лахце. Сиреничката българска група засяга северната граница, та тук не се спирам на нея.
141
говор. Расовото и езиково единство с православните българи, въпреки религиозната разница, се чувствува твърде у горани, и то много повече отколкото туй ще се намери например у родопските помаци. Българското правителство ще трябва да обърне внимание на горани и с умение и кротост да ги привърже към родното племе дори и без да посяга на религиозната им свобода. А преди това българските държавници ще трябва да поправят една голяма грешка — да присъединят Гора към българските земи, защото незная поради какви причини завладяната от българските войски Българска Гора е била предадена на австрийците. Горани сега са отделени от пазарните за тях центрове в Тетово и Призрен, които са български; те желаят да се присъединят към България не само поради икономически нужди, но и затова, защото се чувствуват чужди по език и навици на своите съседи грабливци от Люма, както и на своите нови господари от Австрия. Писачът на тоя доклад лично е проверил от горани горните техни тежнения. Гора дава доказателство за това и със своите бежанци, които се прехвърлят в Тетово, Скопие и др.
Край прохода, що води от Тетово за Призен през Шар, са настанени няколко албански села. Тези села отделят Гора от българските села в Тетовско. Но югоизточният дял на Гора опира на Рудока планина, чиито източни склонове са заселени с българи от Горни Полог (Гостиварско). Пътят, които съединява българите от Гора с тия от Горни Полог, иде от Крушевец, Зли поток, Ресталица и през седловината Враца на Рудока планина слиза в Горни Полог към селата Горяни, Пожарени, Сенокос и др.
От Врацата на юг гребенът на Рудока служи за граница между българи и албанци именно по линията: Враца, върхът кота 1550, височината над Мавровските ханове (сега вече значителна махала от българското село Маврово).
Следователно, спусъците на същинската Шар са заети главно от българско население и гребенът на тая планина не бива да се смята за граница на българското племе, което прескача на север от гребена на Сиреничката българска покрайнина и на запад от него в гореописаната местност Гора. Малките албански оазиси не нарушават българското единство на шарските села. Само билото на Рудока планина (другояче смятана за южна Шар планина), от Врацата, та до Маврово, служи за граница между двете племена. Срв. приложената карта №2.
2. Дебърско. В Дебърско българския елемент е групиран в местностите: Мала Река, Поле (Дебърско), Жупа, Дрим кол, Голо бърдо, следвайки по двете страни на Черни Дрин, с централно място гр. Дебър. Главното племенно название на тукашните българи е мияци, а покрай него в употреба са и други локални като поляни, кецкари, обяли и др. В Дебърско се намира и една от най-значителните българо-помашки групи, наричани тук торбеши или курки. Както в областта Гора, така и тука торбешите приели мохамеданството в по-ново време, и то под натиска на мохамеданите албанци, които
142
постоянно грабели християнските села и избивали населението. Още се знаят помашки села, в които преди 40-50 години имало и християнски къщи, а сега са изцяло мохамедански. Особено поучителна в случая се явява кондиката на манастира „Св. Иван Бигор” в Дебърско. Тая кондика била почната през XVIII век и сетне допълвана и през началото на XIX век, когато манастирът бил възобновен. В тоя паметник имената на манастирските дарители от Дебърско и Източна Албания са разпределени по местожителство, по градове и села. От селата с българско християнско население преди стотина години, записани в кондиката, сега половината вече са или чисто мохамедански, или са останали с по-малък брой християнски къщи. Там са изредени имена и на такива християнски села, които сега са разорени съвсем и населението им избито или пръснато. Има най-сетне имена на дарители и от такива дебърски села, които преди 100-200 години били български, а сега са не само помохамеданчени, но били принудени да приемат и езика на своите насилници, албанците.
Ето за пример имената на дарители от тези някогашни български села: Цветко, Дрозда, Петка, Влайка, Вида, Стоян, Нова, Богдан, Велин, Недялко, Груйо и др.
Ето и имената на села, някога българско християнски (в кондиката), а сега мохамедански с матерен език български или албански,
в покрайнината Голо бърдо (Албания):
- Борово (сега помаци, т.е. мохамедани с български език),
- Големо Острени (помаци, с 2 къщи християнски),
- Тучепи (помаци, 5 къщи християнски),
- Отишани (помаци, 2 къщи християнски),
- Трепчанища (помаци),
- Сърпетово (помаци, които говорят повече албански),
- Заборье (помаци, преди 30 години християните се изселили в Солун) и др.
В покрайнината Поле, Дебърско:
- Пишкопия (сега албанци мохамедани),
- Кърчища Долно (помаци),
- Поцести (помаци, вече говорят и албански),
- Деоляни (помаци, но говорят и албански),
- Макелари (помаци, говорят и албански, 15 къщи българи православни),
- Граждани (помаци, говорят и албански, 4 къщи български християнски) и др.
В покрайнината Мала Река:
- Присойница (помаци),
- Жерноница (помаци),
- Могорче (помаци, 2 къщи български християнски) и др.
В покрайнината Жупа:
- Дългаш (говорят турски, 4 къщи български християни),
- Елевци Долно (говорят турски, няколко къщи български християнски),
- Власики (албански говорят),
- Баланци (помаци),
- Житинени (помаци) и др.
Кондиката с тези си данни е твърде ценен паметник за българщината в Дебърско, та заслужава да се издаде цялата; от нея ще научим не само каква е била българската ономастика в Дебърско преди 100-200 години, но главно ще знаем кои са били тогава българските селища, сега помашки, двуезични (български и албански) или вече албанизирани, но в населението на които тече българска кръв.
Крайната западна граница на българското племе в Дебърско, в която се включват и няколко полуалбанизирани български села заедно с помашките, които говорят български, е следната: от при
143
Мавровските ханове, при кота 1550, границата слиза на юг по гребена на планината и от кота 1500 отива право на запад през долината на р. Радика, като оставя в българската област помашкото с. Жерноница, пресича билото на Дешат планина и на запад стига р. Дрин по хълма Кенок [*]. От Кенок линията върви по р. Дрин на юг до срещу Дебър, минава западно от същата река и от притока и Вида Звезда се възкачва на юг по хълма Грюка Маде (Голяма Река), кота 1214, 1195, завина по гребена на Голо бърдо и включва в българския дял следните села: Търново, Косовец, Себища, Борово, Стеблово, па стига при върховете кота 2312, 2282 над с. Ябланица. От тия върхове границата следва на юг по гребена на Ябланската планина и включва в българския дял целия Дрин кол, чиито села всички са български.
3. Охридско. С това име искам да обознача селищата в Охридската котловина, около Охридското езеро. Тук спада и Стружкото поле с покрайнината Дебърица. Целият току-речи Охридски басейн изоколо е заселен с чисто българско население с изключение на югозападния бряг на езерото, зает от албански села. Западната българска етнографска граница върви по гребена на Ябланската планина, коти 2282, 2210, 1980, и стига до прохода Кяфа Тане, кота 1019, дето пътят от Охридско преваля долината на Шкумбия. На изток от тая линия са българските села, на запад — албанските. На запад от Кяфа Тане има само едно българо-помашко село Раица, но там българският говор вече отстъпва на албанската реч. На юг от речния проход по брега на езерата има няколко български къщи и в село Лин. Оттам до манастира „Св. Наум” се редят албанските села: Пискупати, Ходунища, Мамулица, Червенака, Подградец, Старово, Загоричани, Тушемица. В гореспоменатата кондика на „Св. Иван Бигор” част от жителите на Старово са означени като българи християни. Знае се и за село Тушемица, че преди 40 години там е имало българи, част от които се преселили в Солун, а друга в Охрид и другаде. А още по-рано, преди 55 години, когато тия краища е споходил с научна цел австрийският консул Хан, цялото население в с. Лин е било българско. Тогава в Ходунища е имало една българска къща. Сега манастирът „Св. Наум” със село Любанища съставят здрава ограда на българщината. Селяните обаче в Пишкупия, югоизточно от манастира, са двуезични, с език български и албански. Албанското влияние се засилило там от половин век насам, защото във времето на Хан селото било чисто българско.
4. Горни Девол (Корчанско). Горни Девол държи долините, които са на юг от Охридското и Прсспанското езеро, именно Корчанско и Билишко. Тези долини припадат към Адриатическия басейн, дето се
*. Сегашната австро-българска граница е поставена току до самия гр. Дебър, който спада в България, а всичкото му поле с български села от естествената граница Кенок до дебърската минерална баня са придадени на австрийците. Тая въпиюща грешка ще трябва по-скоро да се изправи, защото градът не може да се отдели от своето и тъй малко поле, както и на полето не бива да се отнема единственото пазарно място Дебър; нито пък бива да се оставят български села без никакъв повод под чужда власт.
144
влива р. Девол като приток на Семени. Българският елемент сега в Корчанско е твърде слаб. До неотколе български се е говорило явно в две махали на града Корча [*] и в някои от селата на околията. Сега български уединени къщи има в Корча, в Совяни, Синица, Ръмбец, а изцяло български са големите села на юг от Корча, Бобощица и Дрсново, чиито говор представя най-старинни български особености, та е познат отчасти вече и в науката. Преди 50 години, във време на Хановото пътуване, имало 10 български къщи и в с. Пирг, което е северозападно от корчанското езеро Малик.
Повече българско население е запазено в източната половина на Корчанско, именно в Билишката нахия. Част от населението там е двуезично, та говори еднакво български и албански. Българи има и в самата Билица (Биклища, Биглища), Долна Лобаница, Братвица, Хотища, Прогри и др., а други села са изцяло български, като Шумки, Пустец, Лешка (Ляйтиза), Връбник, Косинец, Лабаница; други пък по на изток са чисто български и спадат под Костурско. С други думи, Горни Девол е запазил още българско население, и то на по-малки групи наляво от р. Девол, а на по-големи — вдясно от същата река, към Костурско.
Ако изключим речената разсеяна, по-малка част българи в Корчанско, и държим за ония села, които са вдясно от Девол, то българската етнографска граница ще трябва да върви така: от „Св. Наум” линията слиза на юг и обгражда Пишкопие, завива на югоизток и пресича Суха гора, (южната част на Галичица, на австрийските карти поставена погрешно между двата южни преспански залива), отива на върха Иван, кота 1734, при прохода Звезда, и по десния бряг на Девол удря към Балища, сетне завнва на юг по вододела на Девол и Бистрица, като остават на изток костурските български села, а на запад - албански селища.
5. Костурско. Костурско със своите покрайни Пополе, Кореща, Костенария и Нестрам е добре известно със своята корава и изпитана българщина, за да не се спирам тук повече за него. Границата между българското племе и албанското минава по следната линия, вървейки от Билица на юг, с крайни български села: Лабаница, Косинец, Кърчища, Ново село, Папратско, Тръстика, Гърляни, Калевища, Пиклади, Сливница, Яновени, Омотско, Горни и Долни Нестрам, Забърдени, Скомско, Езерец; оттук завива на изток и като обхваща българските села Видолуща, Жиковица, Лебешево, Нестиме, Бяла църква, които подпалят под Лапчишката околия, линията отива на стратегическия мост на р. Бистрица, наричан Смикси. На тоя югозападен ъгъл на българското племе се издига височината Грамос и Горуша планина, северно чело на Пинд, при коти 1536, 1500. На юг от Горуша, именно от височината Одра границата на българщината завива на изток [3]. Срв. карта № 2.
*. През 1886 г. българите дори си бяха отворили свое училище, посещавано от 40 деца.
145
Държавната граница в свръзка с етнографската. Току-що посочих западната граница на българското племе в Македония. Речем ли обаче да оздравим тая граница с оглед към националното запазване на населението, с оглед към неговия поминък, и като се имат предвид сегашни и бъдещи съобщения и най-сетни стратегията, посочената етнографска линия, за да стане държавна българска граница, ще трябва да бъде малко изменена и да следва по известни опорни точки и по линия, както следва (срв. карта № 2).
Везирски мост на Дрин. Който владее Призрен, той трябва да си оздрави съобщението със Скутари и със Северна Албания. Единственото възможно съобщение за запад върви от Призрен край Бели Дрин по шосето Призрен-Люм куле. А това шосе трябва да се гарантира с владение на гребена на Хаската планина. Граничната линия би минала от Иванския мост на Бели Дрин под гр. Дяково, сетне право на юг при кота 1996 и оттам на югозапад да опре ако не на брода при Спас, то поне на самия везирски мост (Ура везирит), по който се минава за Шкодра и за вътрешна Албания в областта на Мидритите. Този мост е добре известен в Северна Албания като единственото сгодно място за минаване; добре го познават и европейските пътешественици, които от сто години насам, ако и предпазливо, надничат в скритата и опасна Албания. Ако не може да се постигне владението на тоя мост, то ще трябва да се построи друг. Владението на шосето Прищина-Люм куле е положително необходимо за господаря на Призрен и поради неразделната връзка, която открай време е създадена между населението, що живее по долния Бели Дрин и в областта Люма и пазарния и административен център Призрен. Много недомислена беше неотколешната сръбско-албанска граница, която стоеше само на десетина километра западно от Призен. Най-сетне и за охраната на Призрен областта Люма трябва да припада към България. Една граница, като сега прокараната временно, която изключва Гора и Люма от България, е вредна не само в икономическо отношение, но тя е опасна и от стратегическа страна, защото Призен и Тетово и техните плодородни долини биха били застрашени още от първия ден на стълкновение със съседите. А що се отнася до Гора, то за нейното причисление към България, както се каза по-горе, говори още и българското ѝ население.
Долината на Черния Дрин на юг се явява като най-естествена държавна граница на България. Въпрос е само дали реката да съставя граничната линия, или цялата долина ще трябва да се включи в България. Ако обстоятелствата позволят, то естествено границата трябва да се отметне по планинските гребени западно от реката. В по-малко щастлив случай на политическите комбинации течението на реката може да се вземе за гранична линия от съединението на двата Дрина на юг до града Дебър близо. При такава линия към България ще се приключат албанските краища Люма и Долни Дебър, но те и по суровостта на своята природа, и по своето рядко и диво население
146
не би били голяма шета за албанската нация, нито пък ценна придобивка за България. Владението на Черни Дрин ще способствува да се прокара по десния му бряг шосе от Люм куле до Дебър и Охрид.
От хълма Кенок на юг преобладава вече българското население по десния бряг на Дрин, а от гр. Дебър на юг и двата бряга на Дрин, цялата долина на реката, са населени главно с българи. От голямо значение би било, ако границата, като върви от Черни Дрин, се отдели по р. Вида Звезда, съвпада с етнографския граничен пункт, а именно Грамос. За щастие този пункт е и географически предел, пък и в стратегическо отношение задоволителен. Тая граница е била възприета не само на Санстефанския договор, но и от Цариградската конференция на Великите сили (срв. Йор. Иванов, Българите в Македония, с. 212, 215).
В посочената западномакедонска българска държавна граница, както виждаме, се включват всички западни български селища, както и известно число албански села — едни мохамедански, други християнски. Последното обстоятелство би послужило за оръдие в ръцете на онези, които биха защитавали тезата за запазване на албанска национална целина, поставена под австрийска опека или поверена в ръцете на домашна албанска власт. Нашите противни доводи са следните. Преди всичко броят на албанските села, включени в речената българска граница, не е голям, та при закръглянето на българската територия неминуемо ще трябва да попаднат и такива села, както туй се случва в краищата на всички държави. Друг важен довод служи фактът, че тия албански селища са били превзети от победоносното българско войнство при даване на скъпи жертви и че те допреди това са били в ръцете на сърбите, а не в ръцете на албанците. Трети довод. Повечето от християните албанци, които влизат в българските предели, като онези в Дебърско, допрели Балканската война признаваха доброволно българската църковна власт, служеха си с българския църковен език и книги и децата им посещаваха български училища. Другите доводи, от икономически характер например, бидоха приведени по-горе.
Тук е уместно да предотвратим и друго възможно искане на противната страна, основано уж на статистични данни. Имам предвид неотколешното желание на австрийското правителство да се изправи българо-албанската граница въз основа на данни за численото надмощие на албанците в околиите Тетовска, Гостиварска, Дебърска и др. С други думи, австрийското желание беше тия и други подобни околии да се отстъпят на Албания. Гледището на австрийското правителство независимо от други съображения не е право и от гледище на статистиката. Последните статистически данни за населението в Македония датуват от време на турския режим, който не познаваше научна статистика и смесваше вярата с народността. Що се отнася до нашата статистика също от време на турския режим, тя ни даваше за Тетовската каза 27 000 албанци срещу 64 000 население,
147
за Гостиварската — 16 000 албанци срещу 34 000 в цялата каза, за Дебърската — 33 000 албанци срещу 60 000 в цялата каза. Тези числа преди всичко не говорят за албанското подавляеще мнозинство пред останалото българско и отчасти турско население на същите кази. В случая обаче не бива да забравяме умишлената турска административна делитба, която от години наред се стараеше да намали значението и силата на българщината, та български села биваха прехвърляни към неподходящи административни центрове и, обратно, далечни албаномохамедански и турски села се свързваха с този или онзи град, чиято околия бе заселена главно с българи.
Така беше впрочем до 1912 г. Сега обаче статистиката говори още повече в българска полза. Събитията от Балканската война и насетне се отразиха много чувствително върху броя на албанското население, и то тъкмо в областите край предполагаемата българска западна граница. У сърбите отдавна се подхранваше чувство на отплата срещу турци и албанци, отплата за Косово. Навлизането на сърбите през 1912 г. в албанските краища бе съпроводено с жестока мъст върху албанците, които бяха заселили класическото сръбско Косово и съпределните области. Голяма част албанци и турци избягаха на юг към Солун преди сръбското настъпление; други жители от селата се спряха в градовете, в Призрен, Прищина, Скопие, Тетово, Битоля и др., с надежда там да не бъдат обезпокоявани от сръбската войска. Останалите по селата албанци бяха подложени на тежки изпитания: убийства, обири, унищожение на цели села. Като помощници на сърбите се явиха местните християни, които да се разплащат за вековни злини, които някои известни албански краища им причиняваха постоянно. И когато на Лондонската конференция се създаде независима Албания, албанците от пограничните сръбски места обърнаха поглед към новото княжество и когато намерваха сгоден случай, преселваха се там.
Албанското движение против сръбските потисничества след Букурещкия мир (1913 г.) и сръбските репресалии усилиха още повече обезлюдяването на албанските краища. Тогава пострадаха не само подвластните на Сърбия албанци, но и съседните области в Княжество Албания. Сръбските зверства бидоха силно упрекнати от европейския печат, особено от австрийския и от английския. Даже в сръбската Скупщина социалистическият представител Кацлерович трябваше да запита за сръбските грозотии. Една официална анкета за албанските жертви в Горни Дебър, Долни Дебър и в Люма бе обнародвана в Corriere della Puglie в броя от 21 декември 1913 г. Членовете на анкетната комисия посетили само някои от пострадалите селища. Така в Горни Дебър били посетени 37 селища. Там анкетата проверила 229 убийства на отделни личности. В с. Блаца цялото население било изклано (Блаца броеше около 500 души жители). В с. Алай бей голям брой жени били обезчестени и сетне живи изгорени. Пет (5) от речените горнодебърски села били обърнати
148
на пепелища, 20 опленени и от населението на 3 села взет насилствен откуп. В Долни Дебър анкетата посетила 38 села. Там отбелязали 258 мъченически убийства. В 7 села заловените момчета, момичета и млади жени били хвърлени живи в пламъците. От селата 25 били опленени и от 3 бил взет насилствен откуп. В областта Люма били посетени 29 селища. Там анкетата установила 1403 изгорени човешки жертви. А в селата Шулан, Джуфер, Брекяс, Минче и Пербрек всички жители били изклани. От 29-те селища 13 били обърнати в пепелища и 16 съвсем опленени. Хилядници глави дребен и едър добитък бил заклан от сърбите. А тъкмо туй са албанските покрайнини, с албанско население, които по гореозначената граница ще трябва да влязат в България. Както рекох, те са тъй диви по природа и тъй обезлюдени, че тяхното присъединяване към България няма да бъде голяма щета за албанското племе.
Пък също така са обезлюдени и пострадали албанските селища в същинска Македония, в Скопско, Тетовско, Гостиварско, Кичевско, Битолско и др., за някои от които претендираше Австрия въз основа на тяхното уж албанско мнозинство. Такова мнозинство наистина преди 1912 г. не съществуваше, сега, след сръбското нахлуване 1912 г., след албанското въстание 1913 г., след новите погроми през 1915 г., когато албанците бидоха отново подложени на изтребление в навечерието на сръбското отстъпление, сега за мнозинство и дума не може да става. Пътникът из Македония, особено там, дето е имало албански села, вижда главно пепелища, каквито ни рисува само средновековната история при нападението на Балканския полуостров от варварските народи.
За да не бъда голословен, ще изредя тук някои само от албанските села, едни от които лично видях, а други отблизо разпитвах, сега в развалини. Така в Гостиварско са били избити от сърбите сума албанци, много села са обърнати на пепелища, на трети села спасилото се отчасти население избягало в Албания. От тия села заслужават помен: Турско Речани, Вруток, Знунье, Равен, Горно Еловци, Орчуш, Симница, Гьоновица, Добри дол, Калища, Чегране, Форино, Чайле и др. Току-речи същата участ сполетяла и Тетовските албански села като: Грумчин, Чифлик, Ломница, Церово, Сенокос, Ново село, Добърца, Копачин дол и др. Край пътищата и селата още се виждат новите гробове на жертвите; в местността Дълга нива 80 гроба един до друг говорят за сръбската жестокост и албанското изтребление; населението още говори с трепет за хвърлените албанци във Вардар току под Гостивар, при селата Чайле, Форино и Чегране. Пущинаците на изгорените села още стоят и навяват тъга и размишления за човешките съдбини. Такива са опустошенията и в други западни краища, в Битолско, Кичевско, Стружко, например в селата: Мургаш, Суходол, Прибилци, Обедник, Зърнеец, Крагуево, Градище, Кажани, Рамна, Доленци, Соп, Заяс, Фъргово, Радолища и много други.
София 3.Х.1916 г.