II. НАУЧНИ ДОКЛАДИ НА УЧАСТНИЦИТЕ В ЕКСПЕДИЦИЯТА
7. ПЪТЕШЕСТВИЕ ИЗ МАКЕДОНИЯ [1]
Проф. Любомир Милетич
2. Днешното състояние на населението (неимоверния безпощаден глад)
3. Албанците и албанският въпрос
В изпълнение на възложената ми от Щаба на действующата армия мисия (с писмо от 26.VII, № 1886) успях в течение на 45-дневно пътуване да обиколя всички по-главни центрове на Западна Македония, а именно Битолско, Охридско, Стружко, Дебърско, Кичевско, Тетовско, Гостиварско, Бродско, Крушево, Прилеп, Велес и Скопие, отгдето на 15 миналия месец се завърнах в София заедно с господин Георги Трайчев [2], фотограф, който ме придружаваше и който много добре изпълни задачата си.
Като давам с настоящото кратък отчет за резултатите от пътуването си, преди всичко изказвам голямата си благодарност на Щаба на действующата армия, а тъй също и на всички нему подведомствени военни власти, които с готовност и видимо патриотично усърдие всъде ми оказваха улеснения за изпълнение на възложената ми задача.
В обиколката си успях да събера много ценни историко-етнографски данни, които ще мога да използвам в по-нататъшните си изучавания на Македония, като ще публикувам въз основа на тия данни още през идната зима и няколко отделни монографии [3], ще възпроизведа и повечето от многото, направени на това пътуване интересни фотографски снимки на археологически паметници, ръкописи, етнографски групи, предмети, носии, сгради и селища.
Покрай чисто научния интерес, който поглъщаше вниманието ми, не изпуснах от очи и оная по-специална задача, която преди всичко може да интересува и Щаба на действующата армия, а именно стараех се да вникна и в сегашните изключителни политико-икономически условия на живота в тия наши нови земи, а в свръзка с това и в настроението на различните етнографски групи от народонаселението помежду им и главно спрямо българската държава. По-долу, във втората и третата част на доклада си ще изкажа по-подробно някои свои наблюдения и схващания по тоя въпрос касателно българското население и инородците — албанци, турци и власи. Преди това накратко ще изброя по-главните обекти на научните си изследвания, за които споменах по-горе.
I. Научни наблюдения
Единството на българския език въпреки многото му диалектни различия от най-крайните му граници на изток, до албанската зона, е най-важният етнографичен белег, с който се подкрепят претенциите на българската държава за национално обединение на българското
119
племе. Да се уясни езиковото ни единство, трябва да се изучат още някои специални въпроси из областта на историческата ни диалектология. Бидейки за пръв път в крайните предели на Западна Македония — Охридско, Дебърско и Тетовско, внимателно следях преходните области от едно наречие в друго и можах да установя тия граници по-добре, а свръх туй и да намеря едно малко наречие западно от Охрид, което сега напълно обяснява еволюцията на характерния за дебърския говор рефлекс на юсовия вокал и връзката на тоя говор със съответните му откъм тая фонетична страна родопски говори, за което скоро смятам отделно и подробно да пиша. Гостиварският говор, който фонетично е по-архаичен, от дебърския, е от главно значение, като е запазил източнобългарския рефлекс на юса, намирайки се западно от тетовския говор, в който се вмъкнали фонетични сърбизми. В Скопско заслужава специално диалектоложко изучаване Черногорията, за да се установи доколко някои странни езикови свойщини тук може да се обяснят с частична сръбска колонизация, станала в неизвестно минало в тая област. Доколкото наблюдавах носията на черногорските села — женската носия, не видях съществени разлики между нея и тетовската. Направи ми впечатление, че в Гостиварско видях носия с две престилки — предна и задна, която сочи на голяма древност и не само напълно се схожда с носията на старото население в Североизточна България по кройка и по везове, но дори и по названията! По тия въпроси ще трябва при пръв удобен случай да продължа наблюденията си, като отида още веднъж в Тетовско и Скопско, та да мина и през Шар в Призренско.
В града Охрид и околността, особено в „Св. Наум” изучавах старините, главно черковните. Благодарение на фотографа госп. Трайчев направих твърде сполучливи снимки, между друго и на неснимани досега от никого фрески [4] и скулптурни релефи. Ще спомена тук за сполучливата, за пръв път сега направена снимка на най-старата фреска на св. Климент заедно със св. Наум и св. Ангеларий в старата св. Климентова черквица. Върху охридските български старини в свръзка и с отпразнуваната хилядогодишнина на св. Климент ще пиша отделно.
В Дебърско повече се спрях в манастира „Св. Иван Бигор” — манастир от най-голямо значение в миналото на тоя край, па и в бъдеще за поддържане на българската народна и държавна идея. Имах възможност да прочета и да направя обширни извлечения от старата Кодика на манастира (запазена в по-нов препис), в която личат имена на многобройни посетители и дарители на манастира от множество български села, част от които сега или не съществуват вече, или са по население вече чисто помашки или пък чисто албански. И за историята на манастира в по-ново време има интересни данни в ръкописа „Велики Поменик”. Самите собствени имена на българското население от всички почти Дебърски села, записани в Коликата, тъй също са интересни, понеже множество от тия чисто български имена
120
са старински и се срещат само в тоя български край. Особен интерес представляват черковно-художествените старини в манастира. На първо място ще изтъкна високо художествената резба на черковния иконостас — единствената в своя род не само у нас, но и в света. Тая резба е дело на самоуки художници, родом от близкия до манастира Галичник, от близкото село Осой и др. От същите майстори, които са създали особена школа на резбарска орнаментнка, изчезнала сетне с тяхната смърт, имаме ние в царството подобен художествен паметник — иконостаса в старата Пазарджишка черква (св. Богородица), работен от същия майстор Макарий и другарите му. Той е умрял в Пазарджик. От същите майстори има още два иконостаса в новите земи — в черквата „Св. Спас” в Скопие и в черквата в Прищина. От иконостаса в манастира „Св. Бигор”, досега нефотографиран, направихме шест снимки, и от също тъй художествения „въздух” в олтара, от фреските в черковния притвор и пр. Една особена монография ще посветя на манастира „Св. Иван Бигор”.
В Галичник направих студии на местната архитектура, на езика, носията и населението.
В
манастира „Пречиста” до Кичево намерих между книжата на покойния митрополит
Козма и един манастирски поменик
, който също тъй е интересен с множество
собствени имена от цяло Кичевско, а също тъй и за историята на манастира. Този
поменик ще използвам в намислената си студия върху св. Иван Бигорски.
В Кичевско и Бродско направих сравнителни наблюдения върху езика и носията на населението, което в Поречието отчасти се е поддало на сръбската пропаганда. Наречието е едно и съществена разлика няма, така че сърбоманството тук, в част от Поречието, е следствие на външни влияния, поради което то е вече на изчезване.
В Крушево има богат материал за изучаване миналото на двата елемента от населението — българския и влашкия. Като всъде, така и в Крушево, събрах данни от историята на въстаническите движения на македонските българи западно от Вардар, и за силата и целите на грькоманството, у чийто най-важен център е бил тук. Крушево е най-хубавият, най-живописният градец в Македония и по местоположение, и по строежа на сградите, намирайки се на 1200 метра над морското равнище.
В с. Варош до Прилеп изучавах старините в селото и в близкия манастир „Св. Архангел”. Особено внимание ми обърнаха многото антични скулптурни паметници — римски и тракийски, които са взидани в зидовете на старите черквици и които час по-скоро ще трябва да се извадят за нашия музей. Между другите е важен един добре опазен дълъг византийски надпис на плоча, взидана в един ъгъл на черквицата „Св. Никола”. През разкъртеното малко отверстие можах да прочета името на „autocratora Kaisara Lukion”. В ниското и тъмно женско отделение на черквата „Св. Димитър” се намира антична плоча с барелефи; в трема — тракийски конник; в западния
121
зид е взидан саркофаг, и пр. и пр. Направихме доста много и сполучливи снимки.
Във Велес особено внимание заслужава в архитектурно отношение вътрешността на черквата „Св. Пантелеймон”, ако и да е нова — строена в 1840 г. от местен самоук архитект, „майстор Андрей”. Най-оригиналното и най-хубавото в нея е полумавританският стил на триетажното женско отделение. Успяхме да направим сполучлива снимка на вътрешността на черквата, единствена е своя род в България, за която заслужава да се напише нещо повече. Подобни черкви същият майстор Андрей е направил още в Ниш и в Мостар (в Херцеговина), а син му инженер Зографов по тоя образец, но твърде осакатен, е построил черква в Тетово, която сега извътре се довършва.
Скопие е и ще остане безспорно най-живописният български град, който ще си запази първенство и в бъдеще поради многото художествени източни турски архитектурни паметници, джамиите, стария Куршумли хан, високата крепост и др. И в околността си Скопие е богато с черковни старини — черковни манастири, доста известни и описани вече в науката. Аз посетих манастирчето „Матка” и проникнах с лодка по реката до мъчнодостъпната запустяла черква „Св. Андрей” (от XIV в.). Везде правих снимки, преписвах надписи. Нямах възможност да достигна до също тъй малко известните и още по-мъчнодостъпни стари черкви „Св. Никола” и „Св. Неделя”, които се намират на върха на планината. Изучаването на скопските старини в бъдеще много ще занимае нашите специалисти и ще изисква повече време. Ще трябва по-скоро то да се започне.
II. Днешното състояние на населението
След редицата непрекъснати страдания, на които бяха подложени македонските българи през последните четири десетилетия, човек остая приятно изненадан, като посети сега Западна Македония и види, че страната все пак материално не е дотам съсипана, че селищата стоят, с малки изключения, здрави и главно, че самото българско население далеч не е тъй изтребено и духом убито, както можеше да се очаква; напротив то е бодро, считайки се честито, че се е махнал негли завинаги грозният страх пред чужденеца-господар, който го е дебнел на всяка негова стъпка, търсейки във всяка по-свободна негова постъпка или дума повод да го души, да го изтезава. Националната идея, заради която македонският българин досега толкова много е страдал, сега още по-дълбоко се е врязала в сърцето му и затова той въпреки новия грозен бич, под ударите на който болезнено се свива — неимоверния безпощаден глад, за който по-долу говоря, още се намира сякаш в празнично настроение от празника на народното освобождение. Ликовете на народната ни династия там са сега същински икони, обожавани без превзетост, с чиста, детинска преданост и обич. Само страхът, ще ли се свърши войната добре, смущава още донейде духовете, но и пак не дотолкова, защото македонецът и
122
по-рано дълбоко е вярвал в крайната победа на България, с нея вяра се е крепил и когато е трябвало напълно да се отчае, та и сега, след като видя в средата си българските войници и чудната им храброст, не ще и да помисли, че е възможно някакво връщане назад. Напротив, вярвайки в едно светло бъдеще на България, българското население се е загрижило овреме да се прибере всичко наше в нашите граници. В Дебър само туй сега се мисли и говори, как по-скоро да се дръпне българската граница по на северозапад до ниския планински венец, до „Кенок”, та да обгърне в себе си и хубавото Дебърско поле, в което между мнозинството албански села има и шест добри, имотни и патриотични български села и без които Дебър не може да има никакъв поминък. Общественото мнение в случая е напълно право и мисля, че нашата Главна квартира в споразумение с правителството най-малкото, което трябва да стори, е да премести границата до Кенок, и то толкова по-решително, че тая територия, владяна сега от австрийците, първом е била окупирана от наши войски и сетне, поради една небрежност на някой си Шкодрев, казват, била временно оставена без български постове, та хитро и внезапно била завзета от австрийската войска. На Австрия Дебърското поле не е нужно, а за тамкашното наше население, напротив, то съставлява жизнена потреба.
Казах, че това е най-малкото, което предстои неотложно да извършим, защото всъщност би трябвало, ако е допустимо, да отидем и по-далеч — северно от Кенок по двата Дрина да отворим път на Дебър до Призренско, с което би се включили в наша територия и „торбешите” в местността Гора, южно от Призрен. Такава оправка на границата ни, както и задържането на сегашната временна граница южно от Дебър по реката Окщум и по Шкумба, та дори до Малик езеро би осигурила на българския елемент в Югозападна Македония спокойно преуспяване в бъдеще, а на българската държава — политическа сигурност. Може би последните политически и военни събития ще улеснят държавата ни да извоюва тая наистина идеална югозападна граница на обединена България.
Веднъж премахната мизерията и възстановен правов ред в Македония, ще изчезнат и последните дири от чуждото духовно влияние у българското население в тая страна. И сега е вече факт, че гъркоманството в пределите на българската окупационна област там е на нздъхване, и то не само по силата на обществения и държавен натиск, но и вследствие на падналия престиж на гърцизма пред България — „съюзница на велика Германия”. Има още върли гъркомани в Западна Македония, макар и полуприкрити засега, обаче само у инородното влашко и в много малко количество у пограничното албанско население, южно от Охрид. Главно в Поградец (на Охридското езеро) албанците повечето са гъркомански настроени, също такива са албанците християни в селата Бископия, Тушеница, Требине, Подкошани. Тези гъркомани албанци скоро ще станат българофи-
123
ли. Освен тези всички други албанци западно от Охридското езеро, та на север до Голямо Бърдо и Дебър все са османлии, добре настроени към българите. Има западно от Подградец влашко село Лънга и северно от Струга също тъй власи в с. Белица, Горна и Долна Белица, върли гъркомани. В по-големите влашки селища в Битолско, както и в самия град Битоля и в града Крушево власите са разделени, понеже освен гъркомани има и последователи на румънската национална идея. Националистите власи в споменатите градове са още слаби. Гъркоманството е още твърде силно у крушевските власи, които до войната в 1912 г. явно поддържаха в Крушево прословутия си гръцки Клуб, дето се крояха най-грозни предателства и убийства на българските патриоти. В Тетово има малко власи националисти, в Кичево до 30 семейства влашки, бивши гъркомани, по-сетнешни сръбски оръдия и др.
По-главно значение има сърбоманството, понеже бе почнало да взема в някои от пограничните околии по-големи размери вследствие на систематичния сръбски терор, корупцията и методичното въздействие върху младото поколение чрез сръбските училища. Обаче стигаше да се махне сръбската власт, и сърбоманството вече изгуби почва тъкмо у младите, които сега навред са обзети от страхопочитание спрямо българщината. По-компрометираните личности от селата и градовете са избягали, а останалите по домовете си сега се приспособяват към новите условия и дори в повечето места са успели със своите изпитани средства да се доближат до българските власти, да спечелят благоволението им и в много случаи да станат и съучастници на общинските власти и в „комитетите за предвидливостта”, да получават чиновнически назначения за бирници, финансови чиновници, стражари и др. Поради това има общо възмущение везде по Македония, особено по градовете, общ повик против фаворизирането на бившите гъркомани и сърбомани. Обвиняват се в слабости към тези, с право презирани от българското общество елементи и много от военните власти — коменданти, офицери и пр. Не искам да привеждам имена и примери, а ще кажа само, че не само в интереса на обществения морал, но и в интереса на държавната ни безопасност е върховните наши власти, цивилни и военни, да стегнат по-строго в това отношение своите подведомствени органи в Македония. В градовете като Скопие, Битоля и др., гдето има останали много още семейства от чиновническата и търговска колония на бившия сръбски режим, бдителността на нашите власти е слаба. Инспекционната област в това отношение не си е изпълнила добре дълга.
В Македония оттатък Вардар с малки изключения върлува всеобщ, стихиен глад по градовете и по всичките села с изключение на полските села в Прилепско, Кумановско, Прешовско, отчасти и в Битолското поле, в Кичевското поле и Тетовското. Грамадното число тъй наречени гурбетчийски околии, разхвърлени по планините, гдето
124
се сее само царевица, която в нормални времена е стигала най-много за три месеца за прехрана и която сега едвам ще стигне за два месеца и тепърва ще се обира, неимоверно гладуват. И младо, и старо, кое с добитък, кое просто с торба на рамо е плъзнало да дири с пари да купи храна — царевица и да я мъкне, повечето на гръб, на далечно разстояние — обикновено по 50-100 и дори до 150 километра! Слабият излишък от жетвата на житни растения в споменатите полски области далеч не стига да удовлетвори нуждите на градското население, понеже в последно време от тоя излишък се закупуват големи количества и от войската — на скъпа и прескъпа цена. При наличните запаси на пазара и при грамадните нужди, разбира се, че пазарните цени на житата ще се качват постоянно, та сега се движат за ока жито между 10 и 13 гроша, за ока царевица между 10 и 15 гроша (15 гроша в Дебър!), за ока ечемик между 8 и 9 и дори до 12 гроша, и пр. Оката брашно е 16 гроша, оката хляб — от 12 до 15 гроша, а сега в Битоля се плащало и по 20 и 25 гроша оката!
Причините за глада са ясни и общоизвестни. И в мирно време „гурбетчийските” околии си купуваха хляба, който беше евтин, понеже в полето се произвеждаше много повече, а при туй срещу износа от Кумановско и Прешовско за Солун до 5000 вагона имало е внос от Сърбия до 3000 вагона, и освен това внос на брашна от Солун по железницата към Битоля. Войните от 1912 г. насам намалиха много количеството на обработваемата почва, а реквизициите — турска, сръбска, а напоследък и българска, погълнаха и последните запаси. Нашата Първа армия и германските войски след 1 октомври 1915 г. до началото на февруари тази година, когато наново проработи железницата, са се хранили почти изключително от храни, реквизирани в Македония. Последствието беше усилен глад, който се яви в най-остър вид в началото на пролетта. Благодарение на Тиловото ни войсково управление, което в споразумение с Комитета за предвидливостта в София успя да пренесе към Скопие и Градско големи количества царевица, и благодарение на изпеченото в страдания население, без разлика на народност, което по студ и дъждове, голо и босо неуморно е мъкнало с добитъци или на гръб чак от Скопие и Градско тая „царска царевица”, продавана нему по 40 до 60 и 80 стотинки килограма, та се избави това население от гладна смърт. И албанското население, което оттатък границата още повече гладува и което сега дори още купува царевица по 25 и 30 гроша оката, тогава от нашата царска царевица е получавало, разбира се, за скъпи пари, големи количества, та сега всъде между албанците — и наши, и тия, що са под Австрия, — с благодарност се приказва за благодеянието, което им било сторено от България с тая помощ, та и само заради туй са станали големи почитатели на България.
За жалост, взетата благодатна мярка да се изпраща излишъкът от ланшната реколта на царевицата от Царството в Македония към края на юни месец тази година е била спряна, и то поради едно лъжливо
125
предположение, че новата реколта в Македония през лятото ще може временно да удовлетвори нуждите на населението. И дори се пристъпило по инициатива, види се, на Софийския комитет към нормиране на продажните цени на житните храни по образеца на цените в царството. Обаче щом се разгласили новите, задължителни ниски продажни цени (40 ст. килограма и пр.), житото липсало от пазара, а царевица и без това от новата реколта е нямало, понеже тя едвам към края на септември става (особено във високите планински села). Тогава инспекционната областна власт се е видяла принудена да позволи свободните пазарни цени на житата, след което пак се явява храна на пазара, обаче ужасно, безбожно скъпа, както посочих по-горе. Та и да имаше достатъчни количества храна за продан, бедното градско и селско население, особено последното, няма такива богати средства, за да си купува жито по 13 гроша оката! Гурбетчийството от три години насам е спряло — пари не идват от странство, а също тъй не идат и от Америка. Бедността по планинските села е голяма, а хляб няма. Населението, и градско, е изпродало вече всичко — покъщнина, добитък, за да се изхрани. Сега вече не остая какво да се продава. Видях с очите си умиращи гладни, движех се постоянно между изгладнялото, изтощено, обърнало се на кокал и кожа население. Особено е тежко да гледаш жените, които, види се, откъсват и последния си залък за гладните си деца. Срещах по пътищата сенки от хора, натоварили се с по 25 до 30 оки брашно или жито — идат отдалеч, от Скопие, от Тиквенията, от Градско за към Дебър, Кичево, Демир Хисар. Имаше между тях и помаци, и турци, и албанци; бяха не само мъже, а и жени.
Как да се помогне? Няма друго средство освен час по-скоро да се изпрати в големи количества храна, предимно царевица до Скопие и до Градско, че оттам да се прехвърли с държавни превозни средства до Гостивар и Битоля, гдето да се образуват два големи склада, та оттук вече населението от близките планински села да се снабдява с храна и да си я прекарва със свои средства. Както имах честта и устно да докладвам в Щаба на действующата армия, само ако се побърза с изпращането на храните в Македония и ако се улеснят превозните средства с камиони, евентуално и с изграждане на една теснолинейна железница от Скопие до Гостивар, ще може през идещата зима да се избягнат катастрофалните последици от глада в Западна Македония.
Само ако така се постъпи, ще може да се постигнат нормални пазарски цени и на тържището; докато няма достатъчни запаси от евтини, държавни храни, напразни ще останат всички опити да се понизят цените на пазара.
Разбира се, че ще трябва да се тури раздаването на храната под по-строг контрол, отколкото е било досега. Срамно е дори да си го кажем, че с храните, предназначени за гладуващото население, престъпно се е търгувало за частни облаги. В това престъпление се обвиняват административни власти, комитети за предвидливост и
126
още повече частни лица, подпомогнати от властите. Ще приведа само един пример от последната категория. Осман хаджи Беджетов, богат спахия от Тетовско, издействувал от Софийския комитет два вагона царевица, за да я даде по установена цена (40 ст.) на крайно бедните селяни „торбеши” от своите села Урвич и Еловян. Когато царевицата стигнала в Скопие, позволили му, след като само половин вагон е раздал на селяните, да продаде другата царевица по 10 гроша оката. Това не е можело да стане без поддръжка от властите. И пренасянето от държавната царевица контрабанда в Албания трябва да се спре, понеже тя там се продава дори по 25 и 30 гроша оката, както вече по-горе споменах, и понеже печалбата е много голяма, изкушението да се търгува с евтина държавна царевица е преголямо, та се иска и от чиновниците ни голяма честност, за да не се поддадат на това изкушение. Вече са уличени околийски началници в такава търговия, както е случаят с един бивши околийски началник в Качаник, който бе продал държавна царевица за 50 хиляди лева за своя облага.
III. Албанците и албанският въпрос
Доколко е била опасна за нас албанската колонизация в Битолско и Скопско, която постепенно се движеше към изток, поглъщайки и унищожавайки изконното наше население, човек по-добре вижда сега, когато смеем по-отблизо и по-свободно да изучаваме тоя въпрос в свободна Македония. Бейските кули в Скопско, Тетовско и Дебърско и пр. със своя внушителен изглед на цели крепости сами вече показват каква безправна сила са представлявали тия албански феодали и как безпомощно е пъшкало нашето потиснато население пред техния терор. Убийствата и обирите, вършени и сега от албанците, на каквито и самичък бях свидетел в Кичево и в Тетово, доказват, че ние ще имаме известно време и свой „албански въпрос”, докато усмирим албанските си поданици. И при разрешаването на аграрния въпрос в Македония ние ще имаме работа с албанците, а главно с албанските бегове, които държат най-богатите земи и жителите на цели български села като свои чифчии роби. Жалко става човеку, когато вижда, че и в благословеното Тетовско поле българите са бейски служители, сетни сиромаси. В село Подбреге, в Жилячка община, Илияс ефенди има до 1000 уврата, Адем ага Тресия до 1200 уврата ниви, Абдул Меджид ага — също толкова, и др. В тая община има девет български села и всичките са чифчии на беговете. Реджеб бег, тетовец, държи 1000 уврата само в Жилинското поле; Абдураман бег в Бървенишката община също има до 1000 уврата; Хаки паша само в Тетовска околия има 3000 уврата ниви (на уврат се пада по 20 оки семе); Мехмед паша в с. Ратае, Янчища, Егуновец и Подбреге има до 2000 уврата. Цялото село Ратае е негово, а цялото село Палотица е на синовете му. Руфат ага има 2000 уврата до града Тетово, отделно други в селата Янчища, Егуновец и др. Не по-малко жална картина представлява българщината в самия град Тетово. Българите тук живеят в махалата под брега
127
в стиснати една връз друга къщи, повечето със съвсем нищожни дворове, а твърде много и без една педя дворно място. В тия къщи без светлина са били принудени българите зиме и лете да се потайват, не смеейки твърде да излизат на улицата от злите албанци. Туберкулозата у българите е много разпространена, а случаите да полудяват момичета поради затворническия си живот постоянно и ежегодно се повтарят. В равнината долу не са смеели българите да строят къщи — там са хубавите къщи на турците албанци, всяка издигната всред голяма, разкошна градина. Големите „кули” на Хаки паша, на Абдураман бег, на Реджеб паша и на Сака Садък бег се издигат тук като средовечни замъци със своите големи порти, високи зидове.
Чифлишкият въпрос в Скопско чака своето разрешение. Кой знае, не би ли било по-лесно, ако се помислеше за разрешението му още сега, докато трае военната ни окупация? А може би този въпрос не бива да се засяга с оглед към другия, „големия албански въпрос”? Как ли ще се разреши той?
Имайки в своите граници многочислен албански елемент и зад себе си откъм запад голяма част от Албания, ние отсега още трябва живо да се интересуваме и за бъдещето на Албания. Затова, като се движех на своето пътуване покрай албанската граница и между албанци, стараех се да разбера по-добре какви са стремежите на албанците за в бъдеще и как се те изразяват в досега оформените техни политически течения. От наши хора, които познават добре албанските работи, па и от албанци можах да схвана изобщо истинското положение, каквото е сега засега, та може би не ще е съвсем излишно да го изложа тук. Правя туй, защото видях, че не е лесно да се ориентира човек по албанския въпрос отдалеч, въз основа на съществуващата политическа литература по тая тема, тъй като вследствие на големите събития от 1912 г., които прямо засегнаха и Албания, албанските политически стремежи много еволюираха, па сега още се изменят под влияние на най-новите събития на Балканския полуостров. Важно за нас е добре да схванем тежненията на централна Албания, с която сме в най-близко съприкосновение и която представлява най-компактният елемент — туркофилския мохамедански елемент, у който идеята за независима Албания не е още възприета. Тия албанци от Средна Албания са и главната причина, че Албания се оказва сякаш неспособна да заживее обединен самостоятелен живот.
Като оставим настрана незначителното число гъркофили албанци в Южния Епир, у албанския народ до избухването на всеобщата война ясно се очертаха две главни политически течения: националистическото с идеал да се създаде независима, обединена албанска държава, и туркофилското, което е консервативно в полза на тясно държавно единение с Турция. Най-съзнателните албанци са в Северна Албания и в Епир. Два са културните центрове на националистите: Шкодра на северните и Корча на южните. Докато в Северна Албания има много просветени националисти само по градовете, напротив, в Епир нацио-
128
налното съзнание е развито и в селата. По средата стоят туркофилите, главните центрове на които са Елбасан и Тирана. Към северноалбанските националисти освен католиците албанци принадлежат главно мохамеданските албанци от Прищина, Призрен, Дяково и Дебър. В Северна Албания има голямо национално съзнание; тук ставаха революционните албански движения — Дебърското въстание и Малесорското. Северните албанци са живели задружен национален живот. Затова албанците от Прищина, Призрен, Дяково, а донегде и от Дебър мъчно биха се разделили под разни държавни управления. Католиците албанци тъй също са добри националисти, ала те са толкова свикнали с идеята да се крепят от Австрия, че не могат мохамеданските им еднородци от Северна Албания да образуват с тях компактна силна организация, която да представлява внушителна сила срещу консервативната Средна Албания. Принц Дода в Шкодра е католик, добър националист, но същевременно австрофил. Също такива са Асан бей в Прищина, Неджаб бей Драга, който е много влиятелен в Призренско, а сега живее в Скопие, и др. Има и много независими националисти в Шкодра, дето имат свой национален клуб. Сегашният австрийски губернатор на Албания, Крал, е принуден да ги търпи да си приказват там за независима Албания.
По-силно е националното съзнание у южните — епирски албанци поради по-голямата просвета у народната маса. Първото албанско училище се е открило преди трийсетина години в Корча, дето се прие латинската азбука, с която днес си служат християните албанци в Епир, които са мнозинство. Те обаче добре си живеят с мохамеданите албанци. Когато християнин албанец в Корча отиде в къщата на мохамеданец сънародник, жените пред него се отбулват. Най-добрите албански писатели националисти са от Епир, както напр. Сами бей Фрашери, известният в турската литература писател, автор и на турско-французки словар. За Албания е написал брошура на албански и на турски език, за да буди националното съзнание. Книгата му „Албания каква беше, каква е сега и каква трябва да бъде” (преведена и на български, изд. в София) има значение за албанците както у нас Паисиевата история. Брат му Наим бей Фрашери (умрял) е най-добрият албански поет. Син му Митад бей Фрашери доскоро бе редактор на Independance albanaise в София. Издал е много брошури с политическо съдържание; в брошурата си La question albanaise (изд. в София) той излага епирския въпрос от Лондонската конференция насам. Той е най-добрият албански публицист, известен повече под псевдонима „Люма Шкендо”. Третият брат Абдул бей Фрашери (поминал се) тъй също беше публицист — и повече агитатор, обществен деец. Друг виден епирски албанец публицист е Фаик бей Коница, свършил науките си в Оксфорд. Той издаваше списание Albanie първом в Брюксел, сетне в Лондон на английски. Той сега е в Цариград. От Корча е родом и д-р Туртули, който сега издава в Лозана списание Albanie и води полемика с неприятелите на Албания в Journal de
129
Geneve, Gazette de Lausanne и др. Най-уважаваният в целия Епир (с изключение на Валона) човек е албанецът Пандели Цали, който в княз Видово време беше окръжен управител в Корча и който доскоро живееше в Букурещ. Той има висше образование и външна култура. Както християните, така и мохамеданите националисти в Епир еднакво са надъхани с по-дълбока дори ненавист към гърците, отколкото е нашата омраза към подирните. Причината е, че гръцката патриаршия по-рано силно им е пречила да си имат свои училища, да се учат на свой език и силно ги е преследвала. В ново време Епир, а главно Корча, много пострада от гръцките андарти (1913-1914 г.). При нахлуването на последните Корча на два пъти биле грозно съсипана и ограбена. Албанските села бидоха опожарени. Затова сега епирските албанци нам много услужват против гърците. Те ни симпатизират само защото вярват, че ние ще им помогнем за постигането на техния идеал. В Епир албанците имат свои въоръжени хора; те мислят, че сега трябва и те нещо да извършат за своето дело, още докато трае войната, за да се освободят преди всичко от гърците. Затуй са готови да ни помагат за случай на стълкновение с Гърция. Нека спомена, че по-напред в Корча се издаваха албански вестници, а сега, откак гърците владеят там, нищо на албански не се печати, защото гърците се заели да ги погърчат. Християните албанци ги вземат войници, а децата им пращат в гръцки училища. И мохамеданските албанци искат тъй също да погърчат.
И в Аргирокастро, в Тепелени, в Премети и в Химара има много интелигентни албанци, между които и мнозина лекари — всички добри националисти. Мюсюлманите албанци в окупираната от гърците част от Епир до един са националисти, докато от християните албанци в южната част на Епир повечето са гъркомани. От тях има и незначително число при Охридското езеро — в Поградец и някои села, както се спомена по-горе. В Северния Епир, от гръцката сегашна граница до Берат и Фиери няма гъркомани албанци, нито туркофили — всички са националисти. Имат и интелигентни водители, и те са пак от Южния Епир. В Берат най-интелигентният е Ислям бей Вриони. Той говори французки, той е най-културният човек там и засега най-добрият наш приятел. Беговете на Северния Епир нямат влияние както беговете в Северна и Средна Албания и не се делят от другата албанска интелигенция. Тук няма и крепостничество както в Северна Албания. В неокупирания от гърците Епир до река Шкумба албанците са по-съзнателни националисти, по-културни, не корумпирани. Чуждите пропаганди тук не са влияли. Дотук се простират т.нар. „тоски”, тук е преходът към „гегите”. Валона и околността, тъй също в Северния Епир, правят малко изключение от казаното. Тук с най-главно влияние се ползва Исмаил Кемал бей, който на 1912 г. прогласи във Валона независимостта на Албания, групира около себе си по-добрите националисти, състави временно правителство. Исмаил Кемал бей минаваше в Турция след покойния Кемил паша за най-
130
влиятелен либерал, англофил и един от най-добрите дипломати на Турция. Същият Кемал бей обаче е и стар приятел на гърците. По епархийския въпрос на 1870 г. той защитаваше гърците против нас. Той е най-полезният човек на Съглашението. Сега живее в Париж; много е стар — има повече от 80 години. Има приятели последователи и в Калабрия. Неговият идеал е независима Албания. Ала сега Италия е изгонила от Валона приятелите му, та престижът и там вече му е паднал. В Епир той е ненавиждан главно защото е приятел на гърците.
В Средна Албания с центровете Елбасан, Тирана и Драч албанците са мохамедани. Християни тук има малко. Тяхното наречие — елбасанското, е прието за книжовен език. Тук просветата стои най-низко, владее голямо невежество, няма национално съзнание. Умни, интелигентни националности се срещат само в Елбасан, в Драч и в 5-6 къщи в Тирана. Селското население без изключение е туркофилско. Известно е, че там избухна въстанието против княз Вид. Само големите бегове в Средна Албания са били националисти, а по-малките бегове и селското население са туркофили без национално съзнание. Те нямат училища, нямат джамии, нито ходжи; само по предание знаят, че по вяра са турци „османлии” и че ако дойдат да управляват европейци, то ще бъде светотатство спрямо тяхната вяра. Те са консерватори, фанатици. Отначало те са били против Есад паша и против всички мохамедани албанци, чиновници на княз Вил, защото Вид е християнин, защото азбуката, която официално беше въведена, е латиница. Те искаха Турция или мохамеданец да владее, инак щяла да пострада религията им, нямало да бъдат мохамедани.
Големите бегове и в Средна Албания като националисти поддържаха княз Вид. В къщите им навсякъде личал и сега портретът му. Водители на албанското движение против Вид не бяха беговете, а бяха мюфтии, ходжи, бивши турски чиновници и всички авантюристи, дошли от Цариград. Хаджи Кямил, който пръв подигна въстание в Елбасан и опожари къщата на Акиф паша, министър на Вид, и Есадпашовите къщи в Тирана, е прост турски чиновник, фанатик, наскоро тогава дошъл от Цариград. Той е родом от Елбасан. Той беше водител на туркофилите. Есад паша обеси този същия Хаджи Кямил в Елбасан и изтреби повечето от тия авантюристи туркофили, но най-сетне и сам застана начело на туркофилите и с тяхна помощ изгони княз Вид. Препоръча се пред тях за султански човек, уволни всички християни чиновници и въведе турския език като официален език. Изпъди всички албанци националисти. Тогава той събра в Дебър няколко хиляди албанци, като е мамил дебърските туркомани с Турция. Сетне той се предаде на Сърбия и на Италия - на всички, които му даваха пари. Можал да изиграе Есад паша тая роля, защото, както се каза, ужасно невежество владее в Средна Албания. Никой тук не го е контролирал, никой не му е искал доказателства за мнимите му връзки с Турция, нито доказателства за товарите злато, които е получавал всъщност от силите на Съглашението, от кого ги
131
получава. Повече от 60 хиляди лири е харчил той месечно! За да погали религиозния фанатизъм на туркофилите, Есад паша бе ударил на пощенските марки печат с надпис „В спомен за холандските офицери”, сиреч за холандските офицери инструктори на служба у Вил, които бидоха нападнати от Есаидовите туркофилски пълчища, когато те нахлуха в Корча, за да я превземат от националистите албанци.
Големите бегове от Средна Албания, които бяха против Есад паша, отчасти избягаха в Швейцария, отчасти бидоха интернирани (избягали тогава Абди бей от Тирана, Фазил паша от Тирана и др.). „Ребелите” — така сега в Албания се наричат туркофилите въстаници, които изпъдиха княз Вид и бяха с Есад паша, — сами се наричат „османлии”. Ако ги попитате какви са, албанци ли са, те ще ви отговорят: „Ние сме османлии”. Когато в Елбасан и Тирана се дигнаха против Вид, в май 1914 г., тогава Осман Чоти от с. Черменика (над Шкумба) и един Азис ефенди от Поградец, Етем бей от с. Старово (до Поградец) и Муарем от с. Одуница (до Поградец) организираха албанското население, та ограбиха къщите на националистите в Поградец и потеглиха към Корча, за да я превземат като „османлии” от националистите. Тогава пострадаха там и холандските офицери, за които се спомена. Корчанските националисти бидоха нападнати от османлии и от друга страна, а същевременно нахлуха в Корча и гръцките андарти, та капитулираха. Тогава гърците заеха Корча, та и до ден днешен са там. Есад паша се споразумял с тях и те спряха похода си. Османлиите потеглиха от Корча към Бератско и към Фиери и опожариха и ограбиха всички националистически села.
Когато се отвори Всеобщата война, Есад паша бе в услуга на Съглашението и на Сърбия. Идват националисти албанци, едни от България, други, изпратени от армията на австрийския генерал Кевеш (Kövös) — доброволчески отряди, и те се бият заедно с австрийците и българите против хората на Есад паша. Тирана бе заета от албански националистически отряд начело с Мурад бей Топтани, когото австрийците произведоха в чин подпоручик. Те взеха участие и при обсадата на Драч. Когато нашите влязоха в Елбасан, с тях е имало и албанци националисти. Един албански отряд от около 2000 души, предводителствуван от Ахмед бей от Мат, за когото още ще споменем, стигнал след завземането на Елбасан.
При оттеглянето си от Елбасан нашите военни власти предали управлението на албански националисти. Също така постъпили и австрийците. Османлиите в туй време всьде се по тай вали, не оказали никакво съпротивление — помирили се с положението си. Те се боели тогава от националистите, да не би да им отмъщават. По тая причина османлиите пò на драго сърце са щели да посрещнат една чисто българска или австрийска администрация в Елбасанско. А ние и австрийците наново въздигнахме националистите албанци.
132
В Дебърско, тук са вече „геги”, албанците са мохамедани с национално съзнание, ала и с лоши, разбойнишки инстинкти. Есад паша са го крепили главно албанците от Тирана. Дебряните, като по-сложни, най-представителни и храбри, били избрани предимно за гвардията на княз Вид. Есад паша си послужил сетне с част от тях. Дебряните въстанаха против сърбите и тези с крути мерки потушиха въстанието и плячкосаха Дебър — най-богатия албански град. След тая катастрофа дебряните, които бяха привикнали зле да се отнасят към българите, взели да гледат с друго око на нас — да ни съчувствуват. От дебърските националисти албанци най-видните и най-върлите загинаха, убити от сърбите; други забягнаха далеч на запад, за да се спасят от сръбското преследване — повечето къде Мат. Националисти в Дебър са повече сектата бекташн, тия, които се кланят по текетата. В Дебър и сега има националисти албанци — за автономна Албания, макар и с християнски княз. Те не са много: Хафуз Шериф, Шукри бег, Кямил Дац — почти всички материално изпаднали. Те са се отказали от старите си големи претенции и сега са вече на мнение, че ако не може да се постигне и такава автономия на отечеството им, с християнски княз - то най-предпочтително за тях е да попаднат под България. Има един известен българофил бег в Дебърското поле, което сега е окупирано от Австрия, а именно Малик бей в с. Корища. Когато Сърбия с подкуп беше успяла да вземе на своя страна Ариф бег от Скопско, който владее южните села покрай Дрин (с. Спас, Окощи и др.), Малик бей силно се обявил против него и е защитавал и закрилял българите.
Засега дебърските националисти нямат помежду си виден деятел. Васри бей, който доскоро беше там и е бил в свръзка с Байрам Цура и др., се оттегли в Цариград, след като се убедил, че ние не сме наклонни сега засега да подигаме сериозно техния въпрос за независима Албания и да си разваляме отношенията със съюзницата си Австрия, която според повечето независими албански националисти като че ли не желае да се разреши албанският въпрос тъй, както тям се иска въпреки всичката видима подкрепа, която Австрия нм даде отначало, докато се водеха военните операции при окупирането на Албания. Между много други особено една постъпка на австрийските власти е направила силно впечатление на албанските националисти по този въпрос. Когато нашите войски потеглили към Елбасан, тогава споменатият по-горе Ахмед бей от семейството Заголи, което управлява албанското племе Мат, въоръжил хората от това племе и потеглил с 2000 доброволци към Елбасан, за да възстанови независима Албания. Той е бил отначало с нас, но сетне австрийците, като слязоха надолу, успели да го вземат на своя страна. Ахмед бей е превзел на юг от Елбасан: Пекино, Люшна, Берат, Фиери, Грамош — преди да дойдат там австрийците. Ахмед бей си бе наредил администрация, поща. Няколко месеца неговите хора пазели границата при Фиери. Дотогава е бил добър националист. И нашите военни власти
133
му дали възможност да изпълни желанието на политическите си приятели националисти — да се свика албански конгрес в Елбасан. Ала когато почнали да пристигат делегати за конгреса от разни албански градове — от Битоля, от Поградец, Дебър, Берат, Ковия, Фиери, и австрийците се убедили, че националистите сериозно са се заловили да възстановяват независима Албания, те осуетили конгреса, под предлог че имало холера. След това вече става разцепление у националистите. По-характерните от тях начело с Лефнос (бивш министър от временното правителство в Авлона), с Ислям бей Вриони от Берат, Шахсивар бей от Ковия, Махсар бей от Ковия и пр. негодуват против Австрия и дори гледат с озлобление на нея, като казват, че ги застрашава вековно робство под Австрия. Те гледат с недоверие на другата фракция националисти, начело на която стоят реченият Ахмед бей и Акиф паша (бивш министър, родом от Елбасан, най-много пострадал от османлиите) и които заявяват, че не са се отказали от идеята за независима Албания, но са на мнение, че трябва да се работи с австрийците. В очите на независимите националисти тая фракция е оръдие на Австрия, опасна за албанските идеали. Недоволните от Австрия националисти сега всички надежди възлагат на България. Когато нашите военни власти се оттегляли от Елбасан и албанците разбрали, че австрийците остаят там, молили са нашите да не ги напускат съвсем, а да оставят поне някой свой човек в Берат и в други места, за да поддържат връзка с нас. Същото настроение констатирах и аз самичък в Дебър, когато албанските първенци се бяха поизплашили, като се чуваха гърмежите на оръдията след започнатата наша офанзива на 16.VIII. т.г., че може да е България в опасност, и си предлагаха услугите да се бият за България, ако е нужно.
Въпреки казаното раздвоение у националистите с оглед към отношението им спрямо Австрия, несъмнено е, че всички албански националисти биха се съгласили с друг един изход, а именно, в случай, че не може да се създаде албанска държава, съгласни са да попаднат под Австрия, но да бъде под нея ЦЯЛА АЛБАНИЯ, като претендират да влязат в нейните граници и Дебър, и Прищина, и Призрен. Както се вижда по много данни, националистите поне до неотколе са били от австрийска страна поощрявани в тия си претенции.
От друга страна, голямата маса османлии от Средна Албания стои индиферентна спрямо тия националистически опасения и блянове. Османлиите не желаят сполуки на омразните тям националисти. И те са резигнували вече и също тъй са съгласни, ако не може да се осъществи туркофилска Албания, че е най-добре да ги управлява България [5].
Както и да се разреши албанският въпрос, за нас сега са особено ценни симпатиите на „османлиите” албанци, които виждат у нас полутурска държава и имат доверие в нашата религиозна толерантност, намират у нас тям сродна и близка „балканска култура” и
134
по-добре се чувствуват в дружба с нас. Симпатиите на северните и южни албански националисти са временни, докато се смята, че ние ще се запретнем да им спомогнем за осъществяването на техните идеали. С тях са и ония мюсюлмански продажни бегове от Средна Албания, които за пари са ставали оръдие на чужди пропаганди и които и албанската народна маса ненавижда. Ако поддържим тая народна маса в Средна Албания по възможност и с отпускане на евтина храна — царевица, в тая сегашна страшна криза ние ще я привържем по-трайно към България. Но и без това доброто разположение, което съществува и у двете албански течения — националистите и османлии, към България е толкова несъмнено, че нашата държава смело може да разчита на тоя факт, в случай, че ѝ се яви нужда още в течение на тая война да използува албанците за свои цели.
София, 5 октомври 1916 г.