II. НАУЧНИ ДОКЛАДИ НА УЧАСТНИЦИТЕ В ЕКСПЕДИЦИЯТА
6. ПЪТУВАНЕ В МАКЕДОНИЯ И ПОМОРАВИЯ [1]
Проф. Анастас Иширков
I. Пътуване в Македония и Източна Албания
Аз ще изложа само антропо-географски бележки върху пътуването, а моят другар г. Жеко Радев ще отбележи физико-географските особености на пътуваните покрайнини [2], така щото двата доклада ще се допълнят взаимно. Ще опиша по-обстойно само периферните покрайнини на Македонската военна инспекционна област.
На 9 юли т.г. тръгнах с господин Жеко Радев, мой бивш асистент, сега доцент по география в нашия университет, за Ниш.
В последните 40 години чрез преселници сърби и въздействието на училищата, военната служба, голям гарнизон и други сръбски национални институти, Ниш е съвсем посърбен по език и дух. Българизми в езика личат, стари спомени за българщината не са изгаснали още у стари хора, но общо впечатление е, че градът е посърбен и трябва да се работи усилено за неговото ново побългаряване. В околното селско население е по-малко повлиян от сръбския; доколко е запазил той свойщините на българския език, ще ни покажат изследванията на филолозите, които посетиха областта на Нишава, Морава и Тимок.
Върху Ниш имаме несъмнени исторически права. Ниш е бил много по-дълго български, отколкото сръбски град. Според султанския ферман от 1870 г. Ниш е спадал в областта на Българската екзархия; той е спадал същевременно в западната област на автономна България според проекта на Цариградската посланишка конференция [3]. При мирния договор между Русия и Турция в 1878 г. русите са желаели Ниш да бъде български и само поради силното настояване на княз Милош, Ниш заедно с Лесковец са били оставени според Санстефанския договор на Сърбия. Крал Милан се е гордял с придобивката на Ниш като негово твърде важно дело, направил го е втора столица на кралството, облагодетелствувал е много града, затова и жителите на Ниш останаха най-верни на династията му.
Географическото положение на Ниш е много важно. Ако можем да наречем Скопие врата на Македония, Ниш заедно с долината на Българска Морава е пътят към тази врата. Сърбите съзнаха това добре и често се е повдигал в Сърбия въпрос да направят Ниш столица на кралство Сърбия, за да могат чрез това да действуват по-силно върху Македония и избягнат опасното австро-унгарско съседство при Бел-
106
Град. За нас Ниш има още по-голямо значение: Ниш се явява опорен пункт не само на Македония и Косово, но и за България, за пътя към София. Върху този въпрос аз говоря по-пространно в първата част на моята книга Bulgarien. Land und Leute [4], издадена в Лайпциг тая година, с. 20-24.
Ако Ниш по зла участ не може да остане български, то трябва да се направи всичко, за да задържим Пирот, който може да стане твърде важен пункт за съобщение с долините на Тимок и Българска Морава. Дори и когато задържим Ниш, трябва да се обърне особено внимание на Пирот, защото той може много по-лесно да се побългари наново: у неговите по-прости жители българският език се е още по-добре запазил, българското чувство и народно съзнание у неговите жители е било силно в 1878 г., то се прояви и в 1885 г., забелязва се отчасти и сега. Много влияят за това роднинските връзки между пиротчани и многочислените пиротски изселници в Цариброд и други градове на България. На Пирот като по-малък град може да се увеличи неговото население с преселенци българи от царството и чрез нова насока на съобщението той може да се облагодетелствува за сметка на Ниш дори и тогаз, когато последният град е в български ръце.
В Скопие останахме от 11 до 15.VII. Бавихме се в тоя град, докато намерим коне за яздене и за багажа. Скопие познавам добре от годините 1909, 1910 и 1911. Случих се да бъда в тоя град на второто възкресение (1911), на празника на св. Кирил и Методий (1910), когато може да се види най-добре българската мощ в Скопие и околията. Скопие е бил и остава български град; той брои повече от 20 000 съзнателни българи. Той е вземал живо участие във възраждането на българите. Това личи най-ясно от студията на покойния В. Кънчев върху Скопие, печатана в Периодическо списание [5].
Населението на областта между Вардар и Лепенец е албанско и българско, но повечето двуезично: албанците и българите говорят еднакво добре албански и български. Това наблюдавах особено добре в Горно Свилари, дето между албанците има само 6 български къщи, преселенци от българското село Кучково. Преди последната война българите в тази област са били сърбомани, екзархисти е имало само в с. Бардарци. Езикът има всички свойщини на българския език. Албанците са мохамедани и макар да не знаят турски, смятат се за турци и отказват да са албанци. И местното българско население ги нарича турци, затова официалните и неофициални статистики са пълни поради тази причина с грешки.
Качаник е малък градец, със 180 албански къщи и 1200 жители. Много от албанците се изселили под сръбско владичество. Градецът заема важно място в началото на Качанишката клисура и има голямо военно значение. За това ни свидетелствуват многочислените военни събития край него и полусрутената крепост в него. Качаник е спадал в областта на България според Посланишката Цариградска конференция и Санстефанския договор. Той поставя здрав куфар (катинар) на
107
Скопската северна врата и е нужен на българите за тяхното владичество върху Македония.
На 19.VII. с железница заминахме за Прищина. Феризово има около 4000 жители, главно албанци, има преселенци сърби, българи и власи; последните две народности се занимават с търговия.
В Прищински окръг живеят според най-новото преброяване 214 343 души. Населението се състои главно от мохамедани албанци и сърби. Албанците са 154 000 души, или 71,93% от цялото население на окръга; сърбите са 52 394, или 24,44%; другите (цигани, албанци католици и евреи) съставляват само 3,6%. Албанците са мохамедани, мнозинството от тях се чувствуват като турци, в градовете някои говорят турски дори и у дома си. Най-компактно живеят албанците в Подуевска околия — 99% от населението, после във Феризовската - 70%, Прищинската - 68,5%t Гилянска - 63,5%.
Славяните на север от Шар наричат себе си сърби, така ги наричат съседните им албанци; така ги наричат и българите на юг от Шар. Те имаха в последната война сръбска черковно-училищна организация. Езикът на косовскнтс сърби се отличава много от езика на сърбите от Шумадия; той се приближава към северномакедонските говори и има много чисто български думи, които не познава сръбският език на шумадийците.
Прищина лежи настрана от железницата (това са искали влиятелните албанци), има около 3000 къщи с 15 960 души население. От тях албанци 11 486, сърби 4164 и евреи 328. В града има хубави стари джамии, строени преди 300-500 години, хубав правителствен конак, църквата „Св. Никола”, строена на 1827 г., има много хубав иконостас. Градът поддържа свръзка с Митровица, Ниш, Гиляни, Скопие, Призрен, но въпреки централното си разположение няма една търговия. В него живеят богати чифликчии, които имат пространни земи в Косовско и в Македония. Близо до Прищина е тюлбето на султан Мурад, убит в прочутата Косовска битка [6].
От Прищина посетихме на запад каменовъглени наслаги при с. Сибовци (Сибовац). На изток посетихме селото Янево, което е играло голяма роля в миналите векове под турско владичество. Тука е била резиденцията на призренския католически архиепископ; населението се занимавало с рударство. Сега селото прилича на градец с 400 къщи на католици и 30 на мохамедани. Населението се занимава е изработка на златни, сребърни и бронзови украшения и ги продава главно в България, затова повечето яневци говорят чисто българско наречие. Те се смятат за албанци, женят се най-вече за албански католикини от Шкодра и околността, а по произход били хървати. Някои ме уверяваха, че в къщи говорили български, понеже от малки отраснали в България и научили жените си на български. Пò на изток посетихме развалините на средновековния сръбски рударски център Ново бърдо. Сега там са останали само 4 полуразрушени турски къщи. Личат ясно зидовете на много къщи и калдъръми на улици. Преданието разправя,
108
че там имало 12 000 къщи. От крепостта са оцелели доста високи зидове. На връщане в долината на Сутеска намерихме големи купчини сгурия. Рудата се е добивала от Остри връх и Велетин и била работена от яневци. Серпентинният терен на Прищинска околия е богат с руда. На път за Янево разгледахме интересната средновековна сръбска църква в с. Грачаница.
На 23.VII. тръгнахме през Липлян, важно селище в средните векове, пограничен град на България в първото българско царство.
Призрен е разположен от двете страни на р. Бистрица, тъкмо там, дето тя излиза от тясна клисура на Коджа балкан. Високо над града стърчи стара крепост, приспособявана за казарма в миналия век. Тя доминира над града. Сградите пострадали твърде много, защото войниците, най-вече австрийските, вземали миналата зима дървения материал за отопление.
Градът се разстила главно в низината, но голяма част от него е разположена амфитеатрално по стръмните склонове на планината. Както и другаде, мохамеданите живеят в низината, а християните — по стръмнините. От крепостта се вижда най-хубаво: реката го пресича и по нея се редят няколко моста, които свързват отделните части; няколко широки улици, свързани с пътищата, които водят в града, са главните негови артерии, а многобройните тесни, криви и често задънени улици допълват пътната мрежа и характеризират града от ориенталски тип. Къщите са покрити с керемиди, които от времето добили тъмнокафяв цвят. Много бейски къщи личат ясно в зашумените градини чрез своята големина и просторни чардаци, обвити с лози и обърнати на юг. Многочислените джамии (23 от които без викала) и високите платани и тополи придават особено живописен изглед на града. Християните имат свои черкви: полуразрушената „Св. Спас” горе във височината, която наричат и „Гръцка черква”; в низината на един и същи двор се намират сръбските черкви „Св. Димитър” и „Св. Георги” — втората е малка и стара, а първата — голяма и нова; голяма е също черквата на албанците католици. В турската махала се намира средновековна сръбска черква „Св. Петка”, преобърната някога на джамия, а сега пак в черква.
Град Призрен е по-голям от Прищина, има 19 586 души жители, повече жени, отколкото мъже. По народност са албанци 3257, турци 9422, сърби 5452, цигани 1119, гърци и куцовласи 329 и само 7 заседнали от по-рано там българи. По-рано е имало там повече българи, но те сигурно са се претопили в сърбите или са се изселили. Едно разграничение между албанци мохамедани и турци не може да се прокара и показаните за турци са в по-голямата част потурчени по език албанци. От албанците 956 са католици, циганите са мохамедани.
Призрен е културен сръбски център за така наричаната по-рано стара Сърбия. Тука беше седалището на Призренско-рашката митрополия, тука имаха сърбите добре наредена духовна семинария, от която излизаха учители и попове за сръбските земи под турска власт.
109
И сега в Призрен са останали стари учители, важни сръбски дейци в тоя край, между които първо място заема старият учител Костич.
Призренски окръг е сега много намалял. Състои се от Призренска градска и селска околии, и от околиите Суха река и Ореховска. Целият окръг има 87 656 жители, от които само 16 576 сърби, а 64 911 мохамедани, най-вече албанци. При сегашното състояние на Призренски окръг град Призрен мъчно може да задържи своето търговско положение. Провизорната австрийско-българската граница минава много близо и отделя от него Вранчишката околия, която сърбите бяха задържали въпреки постановлението на Лондонската посланишка конференция. За нас Вранчишката околия е важна не само защото Призрен е неин естествен търговски център, но защото помашкото ѝ население в областта Гора е българско. Помаците от Гора говорят у дома си български, а понеже мъжете ходят на гурбет главно в България като бозаджии, те говорят и чисто източно български говор.
Земите, които владеем на север от Шар планина на Прищинско и Призренско, са населени изцяло с около 300 000 жители, от които 220 000 мохамедани албанци и 69 000 сърби. Албанци и сърби живеят враждебно настроени едни към други. Под турското владичество албанците като господствующо племе притесняваха сърбите и лека полека им отнимаха земите и ги прогонваха, когато сърбите после Балканската война завзеха земите на стара Сърбия, избиха много албанци, за да ги разредят, и захванаха да заселват сърби в техните земи; дори Пашич [7] е купил за нищожна сума големи земи в Косово. Когато в сегашната война биде разгромена Сърбия и войска и бежанци трябваше да минават през албански земи, те бяха много зле третирани от албанците. Сега албанците минават като наши съюзници и сърбите в Призренско и Прищинско се много боят от тях; те вярват, че ако не е българската войска да ги пази, албанците ще ги изколят.
На 28 юли отидохме с кола до Кула Люма и смесата на двата Дрина, за да видим тая покрайнина, дето се завърши страшната катастрофа на сръбската армия в нейното отстъпление през заледените албански планини.
На 29 и 30 юли преминахме Шар на път за Тетово. Шар планина дели сърби от българи. Шар планина е естествена граница на Македония и българщината към север; Шар послужи за северна граница на Българската екзархийска област, на западната автономна област на България според Цариградската посланишка конференция и на санстефанска България.
Тетово, или Калканделен, е разположен там, дето р. Шарска, или Пена, излазя от Шар и навлиза в Тетовското поле, или Долни Полог. Българите живеят по височините, а мохамеданите — в равнището. В мохамеданските махали са оцелели големи пашовски конаци; особено силно впечатление прави конакът на Хаки паша. Над града, на Бал тепе, се издига крепост, прилична на Призренската по положение, форма и назначение, строена от феодала Абдураман паша преди 100
110
години. Град Тетово има около 1250 български екзархийски къщи, 150 сърбомански и около 3000 мохамедански. Понеже българските семейства са по-многобройни от мохамеданските, то числото им е почти равно: според най-новото преброяване числото на българите е 8343, мохамеданите крият числото си — те не съобщават в общината за родените. Българите имат сега 4 черкви: непоправената „Св. Кирил и Методий”, която ще бъде един паметник на родолюбие; „Св. Никола”, която бяха усвоили още в турско време сърбоманите и в чийто двор се намира българското училище, в което е имало параклис за екзархистите; сърбите в късото свое владичество успели да построят новата черква „Св. Богородица”; и в гробищата се намира църквата „Св. Димитър”. Мохамеданите имат 7 джамии и край града едно много богато и добре наредено теке. Мохамеданите са повечето потурчени по вяра и език албанци, считат се за турци. Българите в Тетово са гостоприемни, патриоти и предани на българското дело.
Гостивар заема централно място между Тетово, Кичево и Дебър и в него става голям пазар, особено за житни храни и колониални и манифактурни стоки. Градецът е напълно мохамедански — турско-албански. По-рано в Гостивар имаше само 30 български къщи, но понеже в околията му има доста български села, тука имаше архиерейски наместник и третокласно училище. Сега несигурният живот в някои албански покрайнини е предизвикал преселническо движение и в Гостивар има сега 70 български фамилии, които са събрани почти все в една махала. Случихме се в Гостивар на Илинден, когато се празнуваше годишнината на Илинденското въстание в Македония. В малката българска черква „Св. Димитър”, вън от града, строена в 1847 г., можахме да видим най-разнообразни женски носии на преселенци; тук имаше и православни албанки от Река.
На 2.VIII. от Гостивар тръгнахме за Маврово и оттам за Дебър. Покрай югоизточните краища на Мавровското поле, заградено от вси страни с планини, високи до 1500 м., се разстилат хубавите села Левуново, Никифорово и Маврово. Жителите им ходят на гурбет.
3.VIII. Слизаме по пътя край Мавровската река, приток на Радика. Отдясно личат развалините на албанското село Търница, разрушено от сърбите. Понеже долината на Ралика е тясна, то край нея не могат да се развият условия за живот и тя е пуста. Само тук-там са кацнали малки села по склоновете. Къщите са солидно съзидани, често пъти триетажни към долината и едноетажни — облегнати към склона. Повечето села лежат по-високо върху някоя по-пространна тераса, образувана чрез свличане на планината. Населението им е албанско, помашко и българско, изкарва прехраната си по гурбет. Преспахме в манастира „Св. Иван Бигор”, разположен на левия склон на Радишката долина. Самият манастир е бил основан в средните векове. Младият игумен Партений ни уверява, че постройката му се е извършила в 1020 г., но сега как го черквата, така и манастирската сграда сочат да са строени в първата половина на миналия век. Новите
111
каменни постройки на манастира са изгорени. Силно впечатление правят чудесната резбарска работа на олтара и престолния покров, голямата трапезария с образите на манастирските игумени, старата икона на св. Иван и образите на българските царе и светци. Резбата са правили галички майстори, които са изработили и най-хубавите олтари и другаде в България, напр. в черквата „Св. Богородица” в Татар Пазарджик.
Градът Дебър е разположен отчасти амфитеатрално по склоновете на Кърчин, отчасти в равнище. По височините са къщите на българите, там е тяхната черква „Св. Богородица” и хубавото ново училище. Някои българи са успели да се заселят и в ниските махали, в чаршията. В ниските места живеят мохамеданите албанци, които се изказват главно като турци. Сърбите са преобърнали в 1915 г. една джамия в черква „Св. Петка” под предлог, че тя била черква преди да дойдат турците в тоя край.
Дебър е важен търговски център на голяма планинска област. Той лежи на границата между Македония и Албания и затова спорят за него българи и албанци, спор имаше за него и в Лондонската комисия при определението границите на Албания [8]. Дебър е важен страж на българщината в западните краища на българската земя; той е център на най-западната българска епархия.
Градът е сега много разнебитен. Във време на Албанското въстание [9], когато сърбите бяха пропъдени за известно време от Дебър, като се възвърнали, опустошили мохамеданската махала, избили и изпъдили много от мохамеданското население, което сега лека полека се завръща.
В Дебър има много богати чифликчии. Населението в Дебър е главно мохамеданско — албанци, турци и цигани. Според статистиката, която получих от околийския началник, жителите на Дебър са 8001, от тях българи 1912, турци 2820, албанци 2688 и цигани 581. Съвсем друга статистика ми съобщиха в общината: българи 2914, турци (мохамедани) 7672 и 14 власи. И в Дебър, както и другаде в Западна и Северна Македония, много от албанците се казват турци, макар и да не говорят турски, но много албанци са двуезични: говорят еднакво турски и албански, а често и български.
В цяла Дебърска околия има според статистиката на околийския началник 36 868 души, от които 10 952 българи, 8411 турци, 5888 албанци, 10 846 помаци и 769 цигани. Понеже турци, албанци, помаци и цигани са мохамедани, то те съставят повече от 2/3 от населението, но по език българският се говори от 2/3 от населението (българи и помаци), пък и албанци и турци говорят български.
Дебърската околия не обхваща всички българи и помаци, които живеят в долината на Черни Дрин и отвъд нея. Границата на Албания, сега на австрийските окупирани области, върви много близо до Дебър — 5 км в посока към северозапад. Тази граница е особено неестествена в долината на Черни Дрин на север от Дебър. Дори българското
112
село Банища, което лежи само на 5 км от града и чиито две бани служат за къпане на дебърчани, са в австрийската област, когато по-рано сърбите са го владели.
Кенок се явява като естествена граница между българската Дебърска област и Албания или австро-унгарските владения. В Дринската област до Кенок има български села с будно българско население. Най-северното българско село Деволян лежи в полите на Кенок. Чисто български села са Горно Кърчище и Банища; смесени с малко или повече албанци български села са Харбел, Макелари и Долно Кърчище. Край пътя до селото Граждани се разстилат остатъци, най-вече дебели зидове и стар калдъръмен път, които сочат, че там в старо време е лежало важно селище. Пископия е малко селище с големи къщи на богати бейове и няколко правителствени сгради, няколко дюкяна. Приеха ни много добре и ни нагостиха. На връщане напуснахме шосето и минахме по пътя край полите на Дешат планина през селата Макелари, Почести, Долно и Горно Кърчище, Клубучица и Банища. Навсякъде се притичваха да ни видят, а по нивите спираха българите работата, за да ни оглеждат. Докато мъжете са по-въздържани, жените, особено по-старите, развълнувано ни викаха: „Па не ни забравяйте!” Това ни силно трогваше. Българи и албанци от тоя край искат да бъдат под България, и то не само защото техният естествен пазар е в Дебър, но защото българското правителство се грижи повече за своите поданици, отколкото австро-унгарското, и защото с австро-унгарците не могат да се разберат не само поради езика, но поради различния начин на живот и мировъзрение. Младежите българи бягат в Дебър, за да не служат под австрийски знамена.
Много интересно не само за тоя край, но и за цялото наше отечество е селото Горно Кърчище. То е голямо, чисто българско селище, разположено високо в полите на Дешат. Около нас се събраха бързо мъже и жени и се надваряха да ни услужат. Горе над селото имат нова черква и до нея българско училище, преобръщано в турско време в казарма за турски войници, които са ги пазили от албански разбойници. В селото има малка стара черковка с фрески на името „Св. Спас”. Над селото в гората друга, също тъй стара черква „Св. Никола”, а още по-високо в планината се намира старата черква „Преображение”. Оттам сърбите вземали плоча с надпис отпреди 800 години. Всички стари църквички представляват голям интерес и сочат, че с. Горно Кърчище е играло в минало време голяма роля. Стари малки черковки имало и в сега чисто мохамеданските села Блата, Клубучица и други. В Клубучица, дето сега не живее нито един християнин, черковката била срината преди няколко години. Изобщо помохамеданчването на Дебърския край, както на албанци, така и на българи, не е станало твърде отдавна. Бащата на поп Блаже в Дебър е причастявал старци мъже и жени, чиито деца били вече мохамедани. В манастира „Св. Иван Бигор” имало една книга, за която се научих, след като напуснах манастира, в която били вписани
113
селата, чиито селяни записали имената на живи и умрели за спомен, а сега тези села помашки и албански са напълно мохамедански.
На 8 август тръгнахме за Струга по долината на Черни Дрин. Границата между австрийските и българските владения в този край не върви по Дрин, както е постановено в Лондонската посланишка комисия, а по реката Охщун, така щото много български и помашки села спадат сега в Дебърска околия и провизорната политическа граница отговаря сега на етническата много по-добре, отколкото досегашните политически граници. Лесничене и Себица са най-западните българопомашки села в Дебърска околия. В тоя край българите са били винаги добре застъпени. Преспахме в крайно негостоприемното българско село Луково, чийто жители като каменоломци живеят най-вече в България.
Струга е разположен от двете страни на р. Черни Дрин. Характерно е, че на запад от Дрин е българската махала с черква и училище, а на източната — турско-албанската с джамия. И тука Дрин не е етнографска граница на българите; като прибавим и българските села Радажда, Лин и Влай, разположени на запад от Охридското езеро, то албано-сръбската граница в Охридско обхващаше всичкото българско население в тоя край.
Град Струга има 4561 души жители, от които 2600 българи и 1961 мохамедани от албански произход, но вече потурчени.
В Стружка околия има 26 786 души жители, от които 15 168 християни, почти изключително българи, и 11 618 мохамедани, от които 3563 помаци, а останалите турци и албанци, които не винаги може да ги разграничи човек.
От Струга отидохме в Охрид. За Охрид и Охридското езеро може да послужи моята книжка „Охридското езеро и град Охрид” [10], която прилагам тук.
София, 14.XI.1916 г.
II. Пътуване в Моравско
Още при сръбското владичество бях пропътувал долините на Нишава, Българска Морава и Тимок, бях посетил градовеге Пирот, Ниш, Княжевец и Зайчар. Отчет за моето пътуване в Западна Стара планина и долините край нея в Сърбия бях напечатъл в Известия на командировките на Министерството на народното просвещение (1904), кн. I, с. 106-118. Много от моите изучавания от по-раншно време използвах за книгата си „Западните краища на българската земя [11].
Във времето от 15 ноември до 1 декември 1916 г. можах да посетя Враня, Лесковец, Власотинци, Ниш, Прокупле, Алексинец и Сокол баня. Най-дълго се бавих в Ниш, който град ми беше изходна точка на пътуванията. Чрез разпит на наши чиновници и местни хора, чрез непосредствени наблюдения и проучване на управителските доклади добих известно представление за пропътуваната част от Моравската военна инспекционна област и ги излагам засега в следните къси бележки.
114
Според преброяването на нашите власти Моравската област има 1 006 898 жители, от които мъже 419 430 и жени 587 418. Ако това изчисление е вярно, то показва че липсуват много мъже от Моравската област, защото и в Сърбия, както у нас числото на мъжете е по-голямо отколкото на жените. На 1000 жители в Сърбия се падат 531 мъже. В различните окръзи намалението е различно; изглежда най-много да е намалението в крайдунавската съседна на Румъния област. Така напр. в Неготинския окръг според преброяването от 1910 г. имало 109 342, а сега 67 505; град Неготин имал 6200, сега само 1845 жители. Преди войната населението на Моравската област е брояло около 1 400 000 души. В статистиката на нашите власти се изчислява броят на неславяните в Моравската област около 80 000 души, от които около 69 000 румъни. Това не лежи да бъде напълно вярно, защото числото на румъните, които живеят в окръзите Пожаревачки, Неготински, Зайчарски и Кюприйски беше най-малко 130-140 000 души. Вярвам проф. Романски [12] да Ви е представил точни сведения за броя и разпространението на румъните в Моравската област. Разпределението на славяните на сърби и българи, което са направили някои околийски началници и управители, е съвсем произволно: никой от славянските жители не се е декларирал за българин.
Моравската военна инспекционна област можем да разделим на три дяла, които се различават по население и исторически развой. Те са: 1) областта на Българска Морава, 2) областта на Тимок и Поречка река, и 3) областта на Велика Морава и Млава.
Областта на Българска Морава се присъедини към сръбското кралство в 1878 голина. Дотогаз тя се смяташе за българска област от нас, чужденците и сърбите (до 1868 година), т.е. влизаше в границите на Българската екзархия и в западната автономна област на България според проекта на Посланишката конференция и Цариград (1876-1877 г.), а областите на Враня, Власотинци, Бела Паланка и Пирот влизаха в границите на санстсфанска България. В самата Българоморавска област можем да различим въз основа на по-раншното българско народно съзнание няколко подобласти, покрайници, от които най-важните са Вранската, Нишката, Лесковската и Пиротската.
Врански окръг се е смятал по-рано към Македония; той е бил в епархията на Скопската митрополия и неговият културно-националеи живот е бил тясно свързан със скопския. Вранското славянско население се смятало за българско; така го смятали турци, албанци и сърби. Черковно-училищната борба на българите във Враня е вървяла дружно с борбата в Скопие и другите български земи. Грамадната черква във Враня била заправена в 1843, разрушена била от албанци в 1846 и наново съзидана в 1856 година. Във Враня е имало българско училище в началото на миналия век и то се модернизирало още в петдесетте години и съществувало до ноември 1877 година. В него са работили прочутите учители в България и от самия град. В моята книга „Западните краища и т.н.” съм изложил доста факти из черковно-
115
училищния живот на Враня в турско време. В дните 18-20 ноември можах да събера доста нови сведения и сверих и поправих старите си изучавания. В последно време г. Чилингиров изнесе също доста факти из черковно-училищния живот на Враня в своята книга „Поморавия” [13]. И сега живеят във Враня много стари хора, които са били начело в борбата на българите с гръцкото духовенство и сръбската пропаганда.
В горната долина на Българска Морава лежи градецът Гиляни, в който е учителствувал Йосиф Ковачев [14], що игра важна роля в нашето Възраждане. Български езикови черти са се разширявали в долината на Българска Морава в езика на сърбите отвъд вододела ѝ, в Прищинско. Где е точната граница на българския говор, не се знае още добре, защото не се забелязва остър преход в езика на населението в долината на Българска Морава и Косово.
Характерно е обстоятелството, че от областта на Българска Морава най-първо е паднало под сръбска власт Вранско (края на 13 век). То останало най-късно под управлението на сръбските князе, а се запазила в него най-добре българщината.
Нишко и Лесковско били по-силно изложени на сръбско влияние във втората половина на миналия век. И в Ниш, Лесковец, Власотинци и другаде се отворили първо български училища, но скоро се засилила сръбската пропаганда в тези градове. В Ниш е имало българско училище и читалище, но съвсем смътни известия имаме за тях. В Лесковец участвувал с голям успех цели 12 години софиянецът Симеон Андонов, но щом той напуснал училището поради болест, се настанил в него сръбският учител Йосиф Костич (1870 г.). Във Власотинци учителствувал дълги години българинът Ангелко от Самоков (до 1874 или 1875 г.); после него се настанили в училището сръбски учители. В оцелелите надписи на стари черкви и училища в Ниш и Лесковец не се споменават ни българи, ни сърби, а православни християни. Уверяваха ме, че на Лесковското училище, което е строено в 1854 г., имало плоча с надпис „Българско училище”. Училището стои и сега в двора на черквата, чието обновление се извършило в 1859 г., но плочата я няма. На 28 май 1871 г. бил ръкоположен архимандрит Виктор за нишки владика, под чиято епархия бил и Лесковец. Дядо Виктор, роден от Калофер, бил изпърво калугер от Хилендарския манастир. Живял в Нишкия метох на манастира. Като владика той имал голямо влияние върху мохамедани и християни, но у него българското народно съзнание било слабо, а алчността за пари твърде голяма. Тон не схванал своята задача като български владика, поддал се на сръбската пропаганда и когато Ниш преминал към Сърбия, той станал сръбски пенсионер, а известно време беше дори наново поставен за нишки владика в Ниш (1883 г.?).
На запад от Ниш в долината на Топлица българщината на езика отслабва все повече, а град Прокупле, който в минали времена се често споменува като български, е съвсем посърбен. Българите стигат в западната Българоморавска област само до река Пуста.
116
Областта на Нишава до теснината на Куновица планина на запад, която е отбелязана за граница на българите от много пътешественици под турското владичество и близо до която беше прекарана и санстефанската граница, е най-чистата българска покрайнина, която беше преминала според Берлинския договор към Сърбия. Пиротско, така ще да наричам тази област на Нишава, беше тясно свързано със Софийско и Видинско. То беше част от България. Пирот в своето възраждане и черковно-училищна борба е вървял дружно със София. С. Христов и в последно време С. Чилингиров изнесоха много факти от черковио-училищната история на Пирот в миналия век до 1878 година, когато подир силни протести на народ, учители, попове и владиката Евстатий този български град премина според Берлинския договор под Сърбия. По език, носия и начин на живот жителите в Пиротско с нищо не се отличават от техните братя в Царибродско и Трънско.
Алексинец е млад град, който се подигна най-вече като пограничен град на сръбското княжество. В него се преселили най-вече преселенци от Българска Морава, Нишава и Тимошко, затова в езика на населението му има много българизми. Има много преселенци и от Македония, между които и цинцари. Хубав път води покрай Моравица за Сокол баня и оттам за Княжевец. Сокол баня е малък курортен градец; край него се издигат върху висока скала, змиеобразно обвита от Моравица, развалини от старата крепост Соколец, която са владели българите до идването на турците. Населението е сръбско, но има преселенци от България, най-вече от Чипровско; старите са запазили още езика, пеят стари български песни, но младите говорят сръбски.
В продължение на 38-годишното сръбско господство върху Българоморавската област станали големи етнографски промени, както стана това и у нас. Особено силно бяха засегнати градовете, чието мохамеданско население се изсели и на чието място дойдоха много преселенци сърби от вътрешността. Също и многочислените села на албанците в западната половина на Българоморавската област бяха заети от много сърби. Не трябва да забравяме, че Сърбия е по-гъсто населена от България и има много по-малко земя за обработване, та плодородните полета на Българоморавската област привличаха много предприемчиви сърби от Шумадия. Дойдоха в тая област и много българи македонци, дори българи от Западна България. Чрез училища, военна служба и смесено живеене на преселенци сърби със старите жители на тая област се повлияло доста върху езика на българоморавските българи, които и без това говорят торлашки диалект, който показва известни сърбизми в думи и граматика. У българоморавските българи българското съзнание е заличено у младите поколения, но то още тлее у старото, което си спомня за българските черковно-училищни борби, а някои отделни лица се дори гордеят с тая своя деятелност. В селата се запазил старинският говор доста чист. Сърбите са се грижили малко за училищата в селата на тая област и голям е броят на неграмотните, много села, па дори големи села не са
117
имали нито черква, нито училище. С изключение на малко фанатизирани със сръбски дух граждани населението би бързо привикнало на българско управление, би станало в късо време толкоз българско, колкото е населението в Брезнишко, Трънско, Белоградчишко и другаде в западните покрайнини на стара България. Населението в областта на Българска Морава има много от чертите на българите: работливост, трезвеност и моралност (доколкото не е повлияна от сърбите).
Доводи исторически и географски за владение над Българоморавско могат да представят приблизително еднакви и Сърбия, и България, но нашата сила в доводи може да ни даде най-вече диалектологията.
Аз не можах да продължа проучването си в Тимошко, Крайна и Велика Морава, защото имам задължения в университета, времето не беше винаги хубаво, дните къси, средствата за пътуване (кабриолета) много несгодни за зимно време. При по-сгодно време в пролетта ще продължа проучването.
София, 22.1.1917 г.