II. НАУЧНИ ДОКЛАДИ НА УЧАСТНИЦИТЕ В ЕКСПЕДИЦИЯТА
3. СЕВЕРОЗАПАДНА МАКЕДОНИЯ
(Народостопанска анкета — 1916 г.) [1]
Стефан Димитров
началник на отделение в Главна дирекция на статистиката
I. Щипски окръг (Овчеполие/Мустафа оваси; Беровска, Кочанска, Радовишка, Св. Николска, Царевоселска и Щипска околии)
II. Кумановски окръг (Кратовска, Кривопаланска, Кумановска, Прешовска околия)
III. Скопски окръг (Велешка, Качанишка, Скопска градска, Скопска селска околия)
IV. Прищински окръг (Гилянска, Феризовска, Прищинска, Подуевска околия)
V. Призренски окръг (Подгорска (Сухорешка), Подримска (Ореховска), Шарпланинска (Призренска) околия)
В изпълнение на предписанието от Щаба на действующата армия под № 1886/14 от 17 юли т.г. чест имам да Ви представя настоящия си доклал, в който са изложени накратко бележките и впечатленията от обиколката ми из новите земи с научноразузнавателна цел. През време на тая обиколка, която продължи два месеца, удаде ми се да събера доста обширен материал върху народостопанските условия и живот окръзите, които спадаха в моя район на изследвание, обаче поради краткия срок, с който разполагам за написване на доклада си, тук ще се огранича да направя само едно най-кратко изложение върху резултатите от видяното и наученото на мястото. Впоследствие при удобен случай събраният материал ще може да бъде по-подробно и по-добре разработен.
Съгласно предписанието от Щаба на действующата армия № 1815 от 17 юли т.г. на мене бе възложено като член на Секцията за стопански проучвания от изпратената в новите земи обща научноразузнавателна мисия ведно с другите двама членове на същата секция, г.г. професор Д. Мишайков и д-р Ив. Каросеров, да предприемем „едно пътешествие из новите земи с цел да съберем материали по икономическите условия на тия земи и преценка на стопанската им стойност”. В изпълнение на това предписание ние тримата другари от секцията си разпределихме предварително цялата територия, която предстоеше да се изследва, на три района, от които на мене се падна районът, обхващащ изцяло административните сегашни окръзи Щипски, Кумановски, Призренски, Прищенски и Скопски. В моя доклад ще бъдат изложени прочее бележките ми върху тая област, а за другите лва района ще Ви предоставят своите доклади другарите ми г.г. Д. Мишайков и д-р Каросеров.
Ще отбележа тук, че този план на работа, макар и не най-добрият и препоръчимият в подобни случаи, ни се наложи поради това, че нашата секция, която първоначално бе определена да се състои от три пàри (двойки), всичко шест човека, остана в края на краищата само с трима члена; а в такъв състав тя не можеше да се разпредели на групи — пàри, които да смогнат да обиколят цялата територия на новозае-
79
тите земи в определения срок от два месеца. Но както си разпределихме цялата област на изследване на три отделни района, ние все пак пропътувахме първите 10-15 дни тримата заедно с цел, от една страна, да проверим на практика и окончателно установим изработените си предварително програма и метод на работа, а от друга страна - да се запознаем всякой от нас поотделно поне от малко-малко с условията в съседните райони.
И така, ние тръгнахме тримата от София на 19 юли и пътувахме по железницата до Ниш; там спряхме и престояхме два дни. От Ниш продължихме по железницата до Скопие, дето също останахме няколко дни, като почнахме още оттук първите си пробни анкети в града и по селата в околията. Тримата продължихме след туй пътуването си през Тетово до Гостивар, дето оставихме г. Мишайков да заработи самостойно в своя район, а ние двамата с г. Каросеров продължихме през Кичево-Битоля-Прилеп-Градско за Велес. От Велес се отдели и г. Каросеров, който отпътува за района си — Моравската област...
I. Щипски окръг
Според сръбското преброяване на населението, извършено през време на войната 1912/13 г. от полицейските и административни власти (резултатите от които са публикувани официално през 1914 г. в „Речник места услобођеној области Старе Србије”), населението в окръга възлиза на 101 442 жители. Нашите административни власти още не са успели да направят едно по-точно и по-ново изчисление; все пак от приблизителните техни пресмятания може да се заключи, че след заеманието на тия места от нашите войски и установяване на българска администрация в тях населението на окръга е значително намаляло. И наистина, през време на Балканската и Междусъюзнишката войни, както и по-после през сръбския режим голяма част от населението, предимно турци и българи, са напуснали окръга, било с изселване, било с бягство, и са се заселили в Турция и България. Известна част от останалото мъжко население е била зачислена в редовете на сръбската армия, та едни са измрели, други забягнали, трети останали да споделят участта на сръбското войнство. Най-после сърбите са задигнали при отстъплението си през настоящата война много граждани и селяни, едни като прислужници в обоза, други заложници, от които само малка част са успели да избягат и се завърнат по домовете си. Вярно е, че след освобождението на Македония от българските войски мнозина от избягалите по-рано в България и Турция тукашни семейства и отделни жители са се завърнали и продължават да се завръщат по местата си; но все пак може да се твърди с голяма положителност, че сега населението на окръга е по-долу от 100 000 жители.
През сръбското управление окръгът е бил подразделен административно на 6 околии: Беровска, Кочанска, Радовишка, Св. Николска, Царевоселска и Щипска, с 41 общини, 256 села и махали, 6 града и
80
паланки в целия окръг. Засега нашите власти са запазили временно същото административно деление. Според това деление околиите се състоят: Беровската от 4 общини с 13 села и 1 градче, с 10 223 жители; Кочанската от 11 общини с 57 села и махали, 1 град, с 27 295 жители; Радовишката от 7 общини с 51 села и 1 град, с 16 361 жители; Св. Николската от 8 общини с 60 села и 1 паланка, с 15 237 жители; Царевоселската от 5 общини с 29 села и махали, 1 град, с 11 826 жители; и Щипската от 6 общини с 46 села и 1 град, с 20 826 жители. В някои околии нашата администрация за улеснение на населението и на службата е направила и прави известни изменения в административното деление чрез прехвърляне села от едни общини към други или чрез образуване съставни общини от няколко отделни по-раншни такива, а дори и чрез прехвърляне общини и села от една околия към друга. Тези промени са също тъй временни, диктувани от всекидневните нужди, защото сръбското административно деление не е имало толкова предвид интересите на населението, колкото тясно политически и военни цели. В резултат сегашният брой на общините и на населените места в околиите е различен от показаните по-горе.
Овче поле, наричано още Мустафа оваси, съставя част от Вардарската низина, вдадена в средна Македония. Овчеполието е слабо заселено; села се срещат много нарядко. До освобождението на България по-голямата част на населението на околията са съставлявали българите; отпосле почват да прииждат турци мухаджири [2] от Българското княжество и от Нишко, Вранско, Лесковецко, които чрез разни изтезания и зулуми, вършени над християнското население, са го принуждавали да напуща селата си и да бяга по планините и по високите места. След 1908 г. са прииждали мухаджири и из Босна, които са били настанявани по чифлишките села в нови къщи. Едните и другите обаче са забягнали през и след Балканската война, така че към края на 1912 г. българите пак остават мнозинство.
Главен административен и търговски център в Овче поле е Св. Никола. Той е една малка паланка, която сега брои около 2200 жители, от които 2/3 българи (около 1500 души) и останалите — турци; има и до 60 къщи евреи. В турско време, до преди 45 години, Св. Никола е било само чаушлук [3]. По-стари хора разправят, че по това време минал през селото някой си Дервиш паша, пратеник на Цариград с някаква мисия по тоя край и из Арнаутлука [4], и като разгледал околността, направили му добро впечатление хубавите полета и долини и казал: „Отсега занапред вашата нахия ще се назовава берекетли нахия и ще има пазар”. Преди Балканската война населението на Св. Никола е възлизало до 5000 жители: около 3000 турци, останалите българи и около 80-100 къщи евреи. Преди 40-50 години българите са били още по-малко (40-50 къщи само), и то главно аргати у чифликчиите; придошли са отпосле от околните села, където животът им под турско е бил по-несигурен. След Балканската война близо 3/4 от турското население се изселило. Имало е изселване и на
81
българи, от които по-интелигентите са избягали в България през последните 15-20 години и досега още не са се завърнали.
Кочанската област представлява една голяма котловина в горното течение на р. Брегалница, оградена на север със спусковете на Лопен планина, на югоизток с подножията на Плачковица планина, на изток с Голак планина и на запад с Овче поле. Кочанската област е слабо населена. Понеже дъното на Кочанската котловина е заето от оризища, то в нейните централни части почти няма селища; но затова пък наоколо по полите на планините са наредени множество големи и твърде богати села. Най-добро местоположение имат селата изпод Плачковица, особено голямото село Виница, разположено в равнината тъкмо под Плачковица, със съвсем свеж въздух и богата вода. Това село брои сега повече от 1100 жители, болшинството добри българи, живи, активни и доста будни; имало е и доста турци, от които са останали около 200 души, по-голямата част мухаджири из България. Жителите му се занимават със земеделие, но са и добри търговци.
Градът Кочани има слабо занаятчийство. Болшинството от жителите му се занимава със земеделие и търговия. Той брои сега само около 3000 души жители, почти половината от онова население, което е имал в навечерието на Балканската война; от сегашните му жители 2300 души са българи, до 1000 — турци, и останалите цигани, албанци и др. Преди Балканската война в града е имало около 1600 къщи, от които сега са останали населени само около 850. Почти всичкото турско население е напуснало града наскоро преди войната 1912 г. и забягнало към Велес и Солун. Когато българските войски минали през Солун, нашите власти улеснили забягналото там турско население с превозни средства, храна и пр. и то почнало да се завръща по домовете си. По време на анкетата бяха се завърнали около стотина къщи. Също и от селата на околията турското население е избягало. Изобщо от 16 700 души турско население в цялата околия преди Балканската война останали са сега само около 6000 души.
Радовишката околност с Малашевско и Пиянечко. Малашевската котловина е една висока планинска долина, заградена с гористи планини от средна височина, известни под общо име Малашевски планини. В цялата Малашевска област има всичко 15 села, по-големи от които са Берово, Пехчево, Русиново и Владимирово. Само в първите две има по малко турци, болшинството мухаджири из България, Нишко и Лесковецко. Всичкото останало население в областта е българско.
Пиянечката котловина е 15-16 км дълга, по средата си 5-6 км широка, а абсолютната височина на дъното и е 600-630 метра. Пиянечките села в Царевоселската околия са всичко на брой 12, в които има доста помаци.
Радовишката малка планинска котловина е разположена в горното течение на Струмица, именувана тук Стара река. Центърът на околията, Радовиш, е малък градец, който е броил около 7000 жители преди
82
Балканската война, болшинството турци. Голяма част от последните са забягнали и сега градът брои около 3200 жители.
Щипска област с долината на Лъкавица. Главен търговско-занаятчийски център на цялата околност с долината на Лъкавица, както и изобщо за целия окръг, е град Щип, разположен в една котловина при устието на р. Отиня в Брегалница. Той има изглед на хубав и доста голям град — турски тип. Към 1912 г. населението му заедно с онова на близкото село Ново село е възлизало на 23-24 000 жители българи с около 500 души турци, от които голяма част мухаджири из България и Сърбия, настанени в Щип след войната 1878 г. След хуриета [5] е имало ново настаняване на мухаджири бошнаци, чиито нови около 15-20 къщи стоят сега празни в началото на града отдясно над реката. По време на Балканската война след падането на Кочани по-голямата част от турското население е избягало Турция и са останали около 10-ина къщи само; отпосле, след войната, малцина от тях се завърнали обратно. През време на сръбското управление имало е преселване града на турско население от околните села, където животът му е бил по-несигурен и неспокоен. Все през това време около 700 цели български къщи, а освен тях и от други къщи по някой член са избягали в България. Така че по време на анкетата градът с Ново село наброява около 10 700 жители, от които повече от 2/3 българи, около 2500 души турци, 300-400 евреи и до 270 цигани. Преди 15-20 години градът е броил около 15-16 000 жители. Увеличил се е до 1912 г. вследствие прииждането на много българи из селата на околността. Обратно движение — изселване на българи от града, през турско време не е имало. Преселване на селско население в града е ставало и през сръбско време, когато турци и българи масово са се изселвали от селата.
II. Кумановски окръг
По-малък по пространство от Щипския окръг, съседният му откъм северозапад Кумановски окръг е по-гъсто населен от него. Според сръбското административно-военно преброяване наскоро след Балканската и Междусъюзнишката война през 1913 г. окръгът е наброявал 144 985 жители, които са населявали 353 населени места. В този окръг имаме и повече селища на брой, и по-гъсто разселени, а и селата са по-големи и групирани: средно на едно село се падат около 360 жители, когато в Щипския окръг по-голямата част от селата са малки и разпръснати.
В последните години на турско управление, преди Балканската война, населението на окръга ще да е възлизало на повече от 200 000 жители. Почти цялото турско население и една част от арнаутското е напуснало окръга наскоро преди и след войната и е забягнало в Турция и Анадола. Наистина мнозина от избягалите са се завърнали обратно отпосле в сръбско време, но пък тогава много български семейства и отделни по-интелигентни българи са били принудени от
83
сръбския терор да напуснат огнищата си и да подирят прибежище в България. Така че по времето, когато сръбските власти са правили своето преброяване, населението на окръга е било намаляло с около 50 000 жители.
Създаденото в сръбския режим административно деление в окръга е запазено и днес, с някои малки изключения. Окръгът е бил разделен на 4 административни околии с 51 градски и селски общини и 353 населени места, разпределени както следва: 1) Кратовска околия с 10 общини, броещи един град, 68 села и махали, и 19 318 жители; 2) Кривопаланска околия с 11 общини със.70 села и махали, 1 градец, и 34 711 жители; 3) Кумановска околия — 21 общини с 1 градец, 115 села и 40 540 жители; 4) Прешовска околия — 9 общини с 2 градчета (Прешово и Бояново), 95 села и махали, с 37 945 жители.
В броя и състава на населението по отделни околии са станали следните по-важни промени отпреди Балканската война насетне докъм сегашно време.
В Кратовската околия е имало преди Балканската война всичко 24 700 жители (в това число и населението на Барбаревската община, сега в Св. Николска околия), от които около 3700 души турци. Почти всичкото турско население е избягало преди и във време на войната и отпосле само малка част от него се завърнала по домовете си, така че напоследък българските власти са изчислили населението в околията на около 19 700 жители, от които 18 700 души жители българи, около 900 души турци и неколцина цигани.
Населението на Паланечката околия възлиза сега по сведенията на околийското управление на около 37 000 жители, от които 36 830 българи и останалите по половина турци и цигани. Преди Балканската война околията се е състояла от 42 села и е броила с града до 27 000 жители; във всички села на околията населението тогава е било чисто българско. Когато се е установило сръбското управление, сърбите прибавили към околията 3 селски общини с 22 села, числящи се дотогава към Прешовската каза, населението на които в турско време минавало за гръкоманско-патриаршистко. В тоя състав околията според сръбското преброяване брои 34 711 жители. След 1913 г. в сръбско време от балканските села на околията са се изселили около 150 семейства в Кумановско и Щипско, за да търсят по-добра земя. Турско население в околията, освен в града, не е имало и сега няма. Преди Балканската война градът е наброявал около 5000 жители, 2/3 от които турци. Почти цялото това турско население избягало преди и във време на Балканската война към Куманово и Скопие, като останали в града всичко само 6 къщи турски; 2-3 седмици след навлизането на сръбските войски в града част от забягналото население почнало да се завръща. Сега има около 80 къщи турци. Останалите отишли в Мала Азия. В българското градско население не са ставали през това време промени. Само през сръбското управление има избягали 120-130 български младежи, забягнали в България от военна
84
служба; по-голямата част от тях сега са войници. С тия промени градът брои около 2000 жители: 1200 българи, 400 турци и малко повече от 300 цигани.
В цялата Кумановска околия населението се изчислява напоследък от нашите власти на около 52 000 жители; от това число само селата в околията наброяват до 39 300 жители, от които около 6800 албанци, 6300 турци, около 1500 цигани. През 1912 u преди войната, селското население е било повече, но е намаляло сега вследствие забягването и изселването на голяма част от турците. От старите турски села сега са разрушени селата Дълга (Орешецка община), Сушево и Мутилово (Четирска община); останалите турски села в околията са запазени непокътнати, но населението им е останало малко. След като сърбите са се установили тук през 1913 г., те са пренесли и заселили по селата няколко къщи из Пиротско и Паланско. Градското население тоже е намаляло. Сега градът брои до 13 000 жители: около 9000 православни (българи, сърбомани и гърци), 2000 мохамедани турци, 1150 албанци мохамедани, 800 цигани. Преди Балканската война турците са били повече, наравно почти с българите (до 1500 къщи); но във време на войната всички избягали — една част в Скопие, а други се изселили в Турция. След войната в сръбско време около 1/3 от избягалите в Скопие турци се завърнали обратно по домовете си в Куманово. Според сръбското преброяване градът е броял през 1913 г. 12 469 души жители; преди Балканската война той ще да е имал 15-16 000 жители, от които близо половината са били турци.
Прешовската околия е имала преди войната от 1913 г. около 55-56 000 жители; повече от 30 000 от тях били християни, останалите арнаути. Всички мохамедани избягали през Балканската война в Скопие, а тук останали само сърби и сърбомани; след войната някои от избягалите се завърнали, а други разпродали имотите си на новодошлите сърби и сърбомани и се изселили в Турско. Когато дошли сърбите и установили свое управление, отцепили се от околията общините Стайовци, Търговище и Герман, съставени от планински села, всички със сърбоманско-патриаршистко население, и ги присъединили към околията Криворечна Паланка. Сега околията в новия си намален състав брои около 38 000 жители, по равно мохамедани и християни. Само в града Прешово населението възлиза днес на около 3-3300 жители: до 2000 албанци, 300 турци, 250 цигани, 70 православни. Към края на турския режим градът е имал повече жители: тогава са били 600-700 къщи, от които само до 50 къщи сърби като аргати и работници, но без своя земя. По това време имало и около 80 къщи мухаджирн из Вранянско, по-голямата част от които избягали за Турция, когато дошли сърбите; останали от, тях само 10-15 къщи. Избягали и други местни прешовски граждани: въобще в първите дни на войната избягали почти всичките жители, но след 15-20 дни някои почнали да се завръщат. В сръбско време в града се заселили 50-60 къщи сърби пришълци от Стара Сърбия (Враня,
85
Лесковец и др.) и от селата на Прешовска околия; от тях едни избягали през сегашната война и сега са останали до 30-3S къщи. След тези промени в днешно време Прешово има 100-150 къщи в по-малко отпреди Балканската война.
Най-важен и занаятчийски център в окръга е град Куманово. Той се издига такъв от скоро време. Допреди 50-60 години Куманово е било малко селище от 600-700 къщи. Прокарването на железопътната линия Ниш-Скопие-Солун го заварва вече с 1000-1200 къщи българи, турци и патриаршисти гъркомани. Оттогава той се увеличава след 1877 г. първо с мухаджири от Враня, Лесковец, Ниш, а по-сетне почват да прииждат и българи от велешките села (механджии, бакали, печкаджии и други занаяти). През последните години след вътрешното революционно движение в града се преселват и много българи от кумановските села.
III. Скопски окръг
Скопският окръг заема западния дял на северна Македония и граничи на изток с Щипския и Кумановския окръзи, а от запад и юг го опасват гребените и спусковете на източните и южните склонове от Шарската планинска верига, по които минава границата му със съседните Тетовски и Прилепски окръзи. От северозапад към югоизток надлъж през средата на окръга протича река Вардар, която се пълни с водите на множество големи и малки притоци от вси страни и богато напоява местата, през които преминава.
Окрайннните на окръга откъм североизток, запад и югозапад са изпълнени с планински възвишения; планинска е и централната му част, заета от планините Голешница, Тисевица, Рудина и пр. Като се изключат тия слабо населени планински области, останалите по-ниски части на окръга са много гъсто населени с красиви и доста големи села, на места отстоящи само по на 2-3 км едно от друго.
Окръгът брои според сръбското административно преброяване от 1913 г. всичко 269 населени места (в туй число и градовете Скопие, Велес и малкият административен център Качаник) с около 157 000 жители; той е по-малък по пространство от Щипския и Кумановския окръг, но ги надминава и двата по броя на населението си, а следователно и по гъстонаселеността си. Селата му са доста големи и групирани: средно на село се падат по 345 жители. Най-гъсто населени са областите в околността на Скопие и Велес.
В административно отношение окръгът е разделен на 4 околии, от които една градска — Скопската. Това деление на околията и общините нашите власти са унаследили от сръбското управление и са го запазили още почти без изменение..
Окръгът се състои всичко от 61 административни общини и 269 населени места със 157 078 жители по сръбското преброяване, разпределени по околии така: Велешка околия с 31 общини, съставени от 85 села и 1 град, с 50 036 жители; Качанишка околия — 4 общини с 1
86
градец, 32 села и махали, с 8294 жители; Скопска градска околия — само от град Скопие, с 47 384 жители; и Скопска селска околия, в състава на която влизат 25 общини със 149 села и махали, броещи 51 364 жители.
След Балканската война и до последно време голямо движение на населението е станало и в този край. Мнозина от българите, както и от турците и арнаутите са напуснали огнищата си през сръбския режим и са забягнали в България и Турция. Непосредствено преди сегашната война тоже е имало изселвания, но тогава много турци и арнаути от селата из окръга, а също и от съседните източни окръзи са забягнали в град Скопие. Новоустановените български власти направили едно приблизително изчисление на населението в окръга, според което във Велешка околия са констатирани около 48 000 жители, в Качанишката 8800 жители, в Скопската селска над 50 000 жители и града Скопие близо 55 000 жители.
Всичкото население в Качанишката околия е изключително арнаутско; тук арнаутите са навлезли още от по-старо време, отначало са заели планинските височини и полека-лека са се настанили и в по-ниските места, като са изгонили по-старите местни жители християни. Оттам арнаутската вълна слиза през Черногорията [6] в Скопска околия и преминава във Велешката. В последната има три чисто арнаутски села: Горно и Долно Ябълчище и с. Согле, с 1400 жители; първите две са в Голешница планина, източно под връх Якупица, а последното е южно от тях по течението на река Бабуна.
На север от велешките арнаутски села в Скопско има настанена една голяма арнаутска купчина от двадесетина села около Черни връх и Китка, и по течението на Кадина река достига чак до Вардар при началото на Велешката теснина. Цялата тая планинска местност измежду Калина река и Маркова река е изпълнена почти само с арнаутски села; между тях има и шест села (Държилово, Елово, Цветово, Умово, Долно Количане и Парагуша) с българи мохамедани, които тук се наричат торбеши, поселени от Дебър и заели тук селищата на българското християнско население, като постепенно изтикали последното. Торбеши има и във Велешката околия само в двете села Горно Врановци и Мелница, в Бабуна планина, по течението на река Тополка. Освен първата южна арнаутска група, в Скопска околия има още една такава група села, която почва от югозападните склонове на Водно и върви на северозапад из долините на Треска, Вардар и Лепенец. Отделни няколко арнаутски села има пръснати и из Черногорията, а една група достига и до полите на Бучинския хълм, където е захванала важния проход между Скопие и Куманово със селата Страчници, Моянци и Орланци. Всичко чисто арнаутски села се наброяват в Скопската селска околия около четиридесет; освен тях има още 4-5 села със смесено арнаутско и българско население.
Отделните народности в Скопската селска околия се представят така: българи православни около 24 000 жители, българи мохамедани
87
(торбеши) 4-5000 жители, турци 5000 и нещо жители, арнаути 16-17 000 жители. Турците населяват всичко 7-8 села, разпръснати из околията главно по ниските плодородни места: 3 села в Овче поле (Крушица, Долно и Горно Койнаре), други 3-4 села в долината на река Треска, на юг от шосето Скопие-Тетово, и селото Грушина в Бучинския хълм.
Българското население работи земята и е заело селата из Черногорията, по склоновете и полите на Водна планина, из местността Каршияка и по долините на Вардар и Лепенец. Селата на Черногорията представляват една отделна област: носията им е отлична от другите; събират се отделно на събори и не се месят с другите села; не се женят с жители от други села. Те са всички богати села. Почти цялата Черногория с изключение на най-богатите села: Бразда, Глухово, Мирково, Ращах и Любенци, е била повлияна от сръбската пропаганда още в турско време; тук са били най-отявлените сърбомани, които са вършили големи пакости на останалото българско население, особено през 3-годишния сръбски режим. И днес още мъжете и жените от сърбоманските села носят разни висулки, ордени, гривни, карфици и значки с ликовете на крал Петър [7] и княз Александър Сръбски [8].
Във Велешка околия голямото мнозинство от населението е българско; българите тук възлизат на повече от 36 000 жители, т.е. съставляват 3/4 от цялото население. От тях около 6000 жители са българи мохамедани, и то 4600 жители торбеши и 1400 жители помаци в селата Водоврати и Виничани, в долината на Вардар около устието на Брегалница. Последните са добри земеделци. Турци има в цялата околия всичко около 10 000 жители, от които повече от 4000 в града; останалите са пръснати из околията, предимно покрай Вардар. Чисто турски села има всичко 7 с около 4000 жители. Арнаути във Велешко има, както видяхме по-горе, около 1400 жители, събрани всичките само в три села. В околията има и около 300 цигани, настанени главно в града, и куцовласи.
По изчисленията на градските общински власти, направени към средата на текущата година чрез изброяване от къща на къща жителите на града, в Скопие е констатирано едно население от приблизително 55 000 души, без външните чиновници и пребиваващите войници. Според това днес градът брои най-малко 10 000 жители повече в сравнение с 1913 г., когато е имал 47 384 жители по сръбското преброяване. Голяма част от увеличението се припада на новодошлите турци и арнаути, забягнали в града от разни места из Североизточна Македония в началото на сегашната война.
По отделни народности сегашното население се разпределя приблизително така: турци 25 000 жители, българи 20 000 жители, цигани 2000 жители, евреи 1500 жители, разни други (гърци, цинцари, албанци католици и пр.) 6-7000 жители. Турското население е все още най-многобройно и днес, защото вероятно е било увеличено сравни-
88
телно в голям размер с последните пришълци. В миналото наистина то е било много пс-преобладаваию вследствие нищожния тогава брой на българския елемент; обаче подирният е по-бързо нараствал през последните години и чрез естествено увеличение, и чрез наплив на преселници из околността и от Тетовско, та скоро ще достигне и надмине броя на турското население. Последното впрочем не се състои от чисти турци, а има в него голям примес арнаути. Тия две народности не могат да се отделят рязко и в Скопие, както и в много други места из Северна Македония (Прешово, Куманово и пр.), понеже арнаутските семейства са се слели с турските и бързо са усвоили езика на последните.
IV. Прищински окръг
Прищинският окръг в турско време според турското административно деление е обхващал околиите Новопазарска, Митровишка, Вълчитрънска, Гилянска и Прищинска; в последната са спадали малките нахии Феризово и Подуево, от които първата е била превърната в околия нещо 1-2 месеца преди избухването на Балканската война. След войната през 1913 г. сърбите създават ново административно деление в заетите от тях области, като запазват в Прищинския окръг само околиите Гилянска, Феризовска и Прищинска, от която отделят в самостоятелна околия и бившата Подуевска нахия.
Според сръбското преброяване от 1913 г. Прищинският окръг се е населявал тогава от 193 337 жители. Отделните околии са наброявали: Гилянска — 78 284 души жители, Подуевската — 27 084 души жители, Феризовската — 32 845 души жители, Прищинската — 36 950 души жители, и окръжният център Прищина — 18 174 жители.
През последните три години поради настъпилите събития в свръзка с войните в броя и състава на населението са станали големи промени. Наред с естественото нарастване на населението имало е и голямо преселнишко движение от и във окръга. Като резултат от това движение към средата на текущата година населението в целия окръг възлиза според приблизителните изчисления на нашите административни власти на около 205 000 жители. От тях 3/4 са албанци, около 50 000 сърби и останалите 6-7000 католици, цигани, евреи, цинцари и др. Гилянската околия е наброявала по това време около 79 000 жители, Подуевската - около 28 000, Прищинската селска - 49 000 жители, Феризовската — до 33 000, и Прищинската градска — близо 16 500 жители, от които до 500 души съставляват населението на селата, числящи се към градската община.
В навечерието на Балканската война броят на населението в окръга е бил по-голям[о] от сегашния. Много от албанците се заселили наскоро преди и през време на Балканската война, на тяхно място придошли сърби от Стара Сърбия [9], които от своя страна напуснали окръга преди сегашната война. За характеристика на това движение на населението в окръга ще приведа няколко общи сведения.
89
Градецът Гиляни брои сега 1300-1400 къщи, от които половината албанци мохамедани. Населението му възлиза на около 7500-8000 жители. Преди Балканската война той имал малко нещо повече жители от броя на сегашните. След войната в сръбско време от града избягали и се изселили в Анадола около 5-6% от албанското население както от старите местни албанци (придошли тук преди 50-100 години из Люма, Шкодра, Дяково в по-голямата си част като католици, отпосле помохамеданчени), така и от мухаджирите преселници преди 30-40 години из Лесковец, Враня, Ниш, Куршумлии и др. из стара Сърбия. На мястото на изселените албанци сръбското правителство настанило приблизително толкова сърби из Пиротско, Вранско и др., които закупили имотите на първите и се настанили в техните къщи; придошли през туй време няколко семейства на сръбски чиновници. Едните и другите обаче напуснали града заедно с отстъпващите сръбски войски в края на миналата година. В селата на околията имало преди Балканската война сравнително повече население; оттам по-голям брой албанци се изселили след войната, едни в Мала Азия, а други намерили временно прибежище в Скопие и сега чакат позволение, за да последват и те първите в Анадола. Така се изселили повече от 300 къщи. В околията придошли около 100-тина къщи сърби из Пиротско и Вранско, които също закупили имотите на изселените и се настанили на тяхно място; обаче и от тях една част си заминала обратно. Така че селското население в Гилянската околия останало по време на анкетата на малко повече от 70 000 жители; от тях около 2/3 са албанци (от които до 600 къщи католици в селата Летница, Шашарс, Враново коло, Стубла, Бннач и др.) и останалите 1/3 християни.
Новият градец Феризово, връстник на Косовската железница, бил също тъй населен преди Балканската война; населението му тогава възлизало на повече от 4000 жители, половината от които албанци мохамедани. Около 200 къщи от последните се изселили в Турция през сръбския режим, между които и основателят на града Фериз бей, който по казването на останалите първенци албанци не можал да се примири с мисълта сръбски управници да заповядват в основания от него град. През същото време в града придошли 50-60 къщи сърби православни от околните села и от стара Сърбия, Черна гора и Босна. Сега градецът брои около 3000 жители, от които повече от 1/3 съставляват албанците мохамедани, на второ място следват православните сърби с около 900-950 души, сетне до 600 цигани, около 140 власи цинцари и няколко евреи. Същото движение е претърпяло и населението в околията; изселили се албанците мохамедани, придошли християни сърби; но все пак по-голям е бил броят на изселените.
Цялата Прищинска околия в сегашния си състав, включително и градът, е имала преди Балканската война население около 70-80 000 жители; засега тя брои, както видяхме, всичко около 65 000 жители. Градът Прищина от 4000 къщи с около 28 000 жители преди войната
90
е намалял в 1913 г. според сръбското преброяване на 18 174 жители. Само от града са се изселили след Балканската и преди Междусъюзнишката война до 2000 души турци и албанци само от мухаджирите, преселени тук преди 40 години (след войната от 1877 г.) от Прокупле, Ниш и др. из стара Сърбия.
Изобщо населението в окръга е претърпяло голямо изменение по брой и състав от 1912 г. до последно време. Само в промеждутъка между Балканската и Междусъюзнишката войни са се изселили от целия окръг до 10 000 жители мохамедани към Турция. Изселванията и преселванията не са престанали и днес, а навярно ще продължат и занапред.
Обяснение на това движение на населението в Прищинския окръг намираме донякъде във взаимните отношения между отделните националности, от една страна, и от друга — в отношенията на разните политически режими към двете главни национални групи от местното население.
Казах по-горе, че между албанците и сърбите в окръга царува голям антагонизъм и че този антагонизъм не е отскоро; той съществува още от турско време. Турското правителство е покровителствувало албанското население и е съдействувало всячески за изселването на сърбите от тези места. Същото е вършило от своя страна и сръбското правителство от 1877 г. насам по отношение на албанците, живеещи в Лесковец, Куршумли, Прокупле и други места на старото сръбско кралство, съседни с бившия Прищински санджак. И в резултат е ставало следното: албанците преселници от Сърбия дохождали в санджака и тук с помощта на турското правителство получавали земи; сърбите се изселвали оттук в почти същите места, откъдето са били придошли албанците мухаджири. Покровителствувана от политиката на турското правителство, албанската вълна се разпростирала постепенно към изток и албанците почват да се заселват и в чисто български места, като достигат дори до Скопие и Велес.
През последните 3 години от своето управление тук сръбското правителство се е погрижило да засили сръбския елемент навсякъде и особено в Прищинския окръг. За тази цел то подпомагало и съдействувало на сърби откъм Лесковец, Прокупле и други места да закупуват земи от албанците, често пъти на нищожни цени. Особено усилена дейност развивало сръбското правителство в Подуевска околия, дето сръбско население съвсем не е имало, и в Прищинска околия. В първата околия били настанени около 200 сръбски семейства; те били снабдени със земите на албанците предимно от ония, имигрирали тук преди 30-40 години от Куршумли, Лесковец и другаде, които се видели принудени да продават имотите си по 2 и 1/2-5, рядко 10 динара дюлюма [10]. Между другите и депутатът от Скупщината свещ. Мина купил в Подуевска околия от селото Главник около 1500 дюлюма плодородна земя, от която добивал и изнасял около 80 000 кг зърнени храни. В Прищинска околия друг депутат от
91
Скупщината, Чорбич, действащ от името на сръбския министър Пашич, откупил земите на две села — Бабин мост и Никшич, в община Глободер, далеч 1 час северозападно от Прищина, които възлизат на 7500 дюлюма обработваема земя и 3500 дюлюма пасбища, всичко за 40 000 динари; но и тази сума не била платена цялата, а селяните получили само половината от нея. Годишният приход от тия земи не ще е по-долу от 50 000 лева годишно, тъй като в турско време двете села плащали само десятък (12 и 1/2% данък в натура от землените произведения) 23 000 гроша. Такава, е била безогледността на сръбската власт по отношение на албанското население.
Едни от албанците, които продали земите си, успели да се изселят в Турция; други пък останали в града Прищина. Когато германските и българските войски пристигнали в окръга, останалите в Прищина албанци се явили в своите села и насила изгонили семействата на сърбите — новите собственици на земите. Останали без имоти и без покрив, сръбските семейства избягали при своите родственици в Куршумли и другаде; но след установяването на българските административни власти в Прищина, тия семейства се връщат наново и искат да влязат във владение на купените от техните мъже имоти.
Изобщо антагонизмът между албанци и сърби е много голям тук. Но той не се дължи само на расовите и религиозните различия между двете националности; неговите сегашни размери и проявления не могат да се обяснят и само с причините, които са го предизвикали през време на господството на турците. Изострянето на враждебните отношения между двете народности до такава степен е било предизвикано главно от отношенията на сръбското правителство в близкото минало към албанците, от репресивните мерки от всякакъв характер, които то е прилагало цели 3 години спрямо тях и с които е целяло изселването им от тоя край.
През сръбския режим и албанците по тия места не са можели да се радват на училищна, национална и дори религиозна свобода, както българите в чисто българските македонски области; те били третирани като сърби „от мохамедановата вера”. Но най-много е озлобил албанците срещу сръбското правителство невъобразимият икономически гнет, на който те били подложени. Независимо от кражбите, обирите, убийствата и изтезанията, вършени всекидневно над албанското население, наложените от сърбите данъци били буквално непоносими; в някои случаи те далеко превишавали приходите от имотите, от които били събирани. Така състоятелният прищински гражданин Шукри Рамадан трябвало да заплати за имотите си в Цървеноводица 910 динара данък, когато целият му приход от тях възлизал на 660 динара; същият Шукри Рамадан плащал 6500 данъци за една своя мелница, за която през турския режим бил обложен с данък занятие и данък сгради всичко около 1050 лева; един ходжа от с. Янево, който получавал от своята земя около 900 оки ечемик и кукуруз, плащал 500 динари данък, и пр. Какво е било оголването на
92
населението чрез големи данъци може да се съди от това, че през 1914 г. Прищинската община (градът с 4-те малки села около него) е трябвало да плати 400 000 динари данък, когато по-рано турското правителство не взимало повече от 35-40 000 лева десятък, поземлен данък, данък занятие и данък сгради. Имало даже случаи, като този с Хюсеин ефенди, представител на едрия земевладелец Фуад паша, който подал заявление до сръбското правителство с молба да прибере то приходите от земите на Фуад паша вместо данъците, с които били обложени същите земи.
Не особено добри са били отношенията на сръбското правителство и към местните сърби. Последните в много отношения се отличават от сърбите в границите на сръбското кралство преди Балканската война. Те говорят един език много по-близък и по-понятен нам, който се отличава от литературния сръбски език; не са тъй фанатици като „правите” сърби и правата им са запазени. В това отношение те по-скоро се приближават до македонските българи. През трите години на сръбското управление местното сръбско население е било третирано от властта не като чуждо, но не и като братско. И сега някои тукашни сърби казват за онова време: „Ние не почувствувахме, че сме в свободна страна; никакви конституционни свободи нямаме тук: нито можахме да изпратим в Скупщината хора, в които имахме доверие, нито пък можехме да си правим събрания.” Всички почти чиновници били изпращани от стара Сърбия. В последно време кметът на града даже бил от стара Сърбия.
Безгрижието на сръбската власт към местното сръбско население най-добре изпъква чрез факта, дето правителството през целите три години на сръбския режим не е взело никакви мерки за разрешение на чифлигарския въпрос и за снабдяването със собствена земя тукашното сръбско население, което тук е почти изключително чифлигарско, както българското в Македония. Наистина сръбското правителство е съдействувало, както споменах по-горе, за отчуждаване собствеността от албанците, но тя е преминала или в ръцете на богати и влиятелни сръбски държавници, или пък е била заемана от колонисти сърби от стара Сърбия. Нямало е ни един случай обаче, дето това правителство да е съдействувало на местните жители сърби и други да се снабдяват със земята, която са обработвали.
Вследствие на тия отношения на сръбската власт към старото тукашно сръбско население последното е било скоро разочаровано от новия режим и даже в средата му почнало да зрее известно негодувание към сръбското правителство. Чувствували се отчуждени особено сърбите от Гилянската околия, които и най-много се отличават по нрави и език от същинските сърби.
В Гиляни и околията му допреди 20 години не е имало сръбска пропаганда. Едва към началото на 90-те години сръбското правителство почнало да изпраща тук пропагандисти от стара Сърбия, да издържа училища и черкви. До това време учители в тукашните
93
училища били по-интелигентни хора, учили се сами при известния български педагог и обществен деец Йосиф Ковачев от Щип и Ефрем от същия град. Един 70-годишен старец свещеник в едно от гилянските села разказва, че като момче на 7-8 години той се учил при покойния Йосиф Ковачев [11], който учителствувал в Гиляни една година; след него дошъл Ефрем от Щип, по-сетне свещеник от Куманово, който стоял три години учител в Гиляни. Същият свещеник говори език, който не е сръбски, пее и днес в черква, както се е пяло старо време, но сръбското черковно пеене не знае.
При едно посещение на окръжния управител Гиляни пред нею се явила депутация от местните сърби и един от тях заявил: „Ние не сме сърби, ние сме македонски българи; дойдоха сърбите от стара Сърбия, те ни казваха, че сме сърби, те работиха тук, откриваха училища, поддържаха черквите и ние станахме сърби. Обаче ние искаме да си бъдем българи, каквито сме си били от старо време.”
Гилянските сърби в миналото имали и сега продължават да имат близки връзки, роднински и търговски, с Враня, Прешово, Куманово, когато с Прищина не ги свързва нищо. В Гиляни има няколко семейства българи от Велес, придошли и живели в града отпреди десетки години, без да скъсват връзките си със своя град; те заявяват, че гилянските сърби с много малки изключения през време на сръбския режим се отнасяли добре с албанците, не участвували в преследванията, вършени от властта над албанците, и сами те били в немилост пред тази власт. Това потвърдяват и някои от местните албанци.
По-друго е положението в Прищинска околия. Връзките на тукашните сърби с тези от кралството, историческите спомени, свързани с Косово поле, разни облагодетелствувания и пр. поддържат сръбския дух всред местното сръбско население. При това в града Прищина има повече от 200 сръбски семейства, преселени тук от кралството през време на сръбското управление; повечето измежду тях са семейства на бивши висши и низши сръбски чиновници и такива на сръбски офицери. Тези хора, всички големи шовинисти, със своето присъствие в такава компактна маса окуражават местните сърби и повдигат техния дух.
В Подуевско и Феризовско броят на сърбите и сърбеещите се е сравнително малък и без всякакво значение.
V. Призренски окръг
Според административното деление, което сърбите въведоха в завзетите от тях след войната през 1913 г. албански области, Призренският окръг се състои от околиите Горска (Вранишенска), Подгорска (Сухорешка), Подримска (Ореховска), Шарпланинска (Призренска). От тази територия на окръга, оградена на запад от коритото на река Бели Дрин до срещата на последния с Черни Дрин, съгласно постигнатото в началото на текущата година споразумение между щабовете
94
на съюзнишките армии, които освободиха тия области от сръбско владичество, на България се отстъпи северната по-голяма част, близо 3/4, останалата южна четвъртина премина към територията, окупирана от австроунгарската армия. Новата гранична линия оставя под управлението на австроунгарските окупационни войски цялата бивша сръбска Горска (Вранищенска) административна околия и две общини от Призренската околия. Под българско управление премина следователно територията на останалите три административни околии, без две общини от Призренската околия.
В новия състав на Призренския окръг граничната му линия започва от североизток по билото на Девич планина, като продължение на северната погранична линия за Прищинския окръг, върви по права посока до устието на р. Ракош в Клина (Глина), оттам държи течението на последния до устието на Призренска Бистрица, право на запад от град Призрен; тук напуща старата граница на окръга, за да отдели на юг останалата във владение на австро-унгарските окупационни войски област от старата територия на окръга и взима югоизточна посока към връх 914, южно от с. Битуша; по-нататък по билото на Свилен планина и върховете на Шар достига до в. Чаушица, дето среща границата между Прищинския и Тетовския окръг. На изток Шар, Коджабалкан, Чсрнолева планина, Дреник планина и Обиле планина отделят Призренския окръг от Косовския (Прищинския).
В тая граница окръгът е ограден от юг и изток с планини, които по източната му граница постепенно се снишават към север, а от запад и север е открит благодарение на много неестествената речна граница, която изкуствено разделя областта на Подримското поле.
По сръбското административно деление в окръга влизат всичко 259 населени места, разпределени на 62 градски и селски общини по отделни околии както следва: Вранищенска околия — 19 общини с 1 градец и 51 села; Сухорешка околия — 10 общини с 38 села и 4 махали; Ореховска околия — 16 общини с 1 градец, 88 села и 19 махали; Призренска околия — 17 общини с 1 град, 51 села и 5 махали.
В преминалата под управлението на нашите окупационни войски част от територията на окръга е запазено старото сръбско административно деление без изменение. Само градът Призрен е отделен от Призренската (селска) околия в самостоятелна градска административна околия. Така че окръгът днес има следния състав: Ореховска околия, съставена от 16 общини със 109 населени места; Призренска селска — 14 общини с 49 населени места; Призренска градска околия — от град Призрен, образуващ сам градска община; Сухорешка околия — от 10 общини с 40 населени места. Или всичко окръгът се състои от 4 околии, 41 общини със 190 населени места.
Най-голяма по пространство е Ореховската административна околия, която заема почти половината от територията на целия окръг.
От всички общини само две се броят градски — Призренската и Ореховската.
95
Ще спомена тук мимоходом, че към края на месец септември, когато пътувах по тия места, администрацията оше не бе уредена в Призренския, както и в Прищинския окръг, особено по селата. Местното население е неграмотно и от средата му мъчно можело да се рекрутират по-интелигентни и вещи лица за председатели на общини и секретар-бирници. При това и тук съществува същият антагонизъм между албанци и сърби, за който говорих по-подробно в бележките си за Прищинския окръг. От стара България неохотно дохождали и мъчно се задържали дошлите по-способни хора да заемат разни служби по местната администрация. Вследствие на това службата в околийските и окръжното управления, а също и по другите ведомства се извършва с най-големи трудности. Околийските управления например се сношават с общините не с писма, а чрез пратеници, куриери и делегирани лица; писма не се пращаха до и от общините, последните не водеха още никакви архиви. Когато потрябва нещо да се направи (да се съберат някакви сведения, да се узнае или да се разпорели нещо и пр.), или пристав ще се делегира от околийското управление на самото място да анкетира и събере каквото е нужно, или пък ще се повика кметът в околийското управление, за да му се поръча нещо. Секретар-бирници нямаше, а дето ги имаше — постоянно се местеха от една община в друга или се уволняваха. При тия условия моята мисия срещаше тук големи трудности и мене се удаде възможност да събера сравнително по-малко сведения за Призренския окръг.
В старите си граници окръгът се е населявал, по сръбското преброяване от 1913 г., от 124 101 жители. Отделните околии са наброявали тогава: Вранишенска — 28 117 жители, Сухорешката — 17 471 жители, Ореховската — 34 551 жители, Призренската — 22 718, и окръжният град Призрен — 21 244 жители.
Според приблизителните изчисления на нашите административни власти около средата на текущата година населението на окръга в новия му състав възлиза на 87 656 жители. В тая територия сръбското преброяване е констатирало през 1913 г. — 93 169 жители население. Следователно и тук през последните години населението, вместо да се увеличи, се е намалило значително.
Намаляването броя на жителите в Призренския окръг се дължи на същите причини, които вече отбелязах в другите окръзи. Изселнншко движение на населението е имало и през време на Балканската война. Но характерно за отбелязване е, че оттук са се изселили тогава само турци, главно семействата на бившите турски чиновници и офицери; от средата на албанското население обаче почти не е имало изселване. Албанците са пострадали много през време на сръбския режим, когато мнозина от тях били избити от сърбите. Но впоследствие, през време на бягството на сръбската армия и население, албанците се отплатили стократно, като изтребили маса сърби — войници и бежанци.
96
Най-голяма по население е Ореховската околия, която брои близо 35 000 жители. От селата на тази околия мъжкото население е почти изселено в град Призрен още отпреди Балканската война; останали по селата са едва едната трета. Другите околии наброяват: Призренската селска околия — около 19 000 жители, Сухорешката — 14 000 жители, и градът Призрен — до 20 000 жители.
И в трите селски околии населението с малки изключения е чисто албанско. Изобщо в целия окръг албанците съставят близо 3/4 от всичкото население; техният брой възлиза на около 65 000 души жители. Малка част от тях са католици — само около 1600 души; всички останали са мохамедани. Има в окръга няколко албански села, като например Грабник, Добри дол, някои малки селца от Братотинската община, Ореховска околия, и други, жителите на която до хуриета били католици, но след това уж сами искали и се помохамеданчили срещу известни права, които им дарявало турското правителство: да излизат свободно, да се срещат с когото искат и пр.; домашният им живот обаче днес е чисто турски.
Останалото население е в болшинството си сръбско и малка част турци, цигани и цинцари. Сърбите на брой всичко 16-17 000 жители населяват в по-голямата си част град Призрен и Призренската селска околия; по-малко ги има в Ореховската околия, и то повече придошли от стара Сърбия (кралството) след Балканската война, а в Сухорешката околия се срещат съвсем малко сърби, пръснати по няколко села между албанското население.
От сърбите една голяма част са местни стари жители, които по говор и по нрави и обичаи се отличават от придошлите из кралството сърби, а се приближават повече до българското македонско население. В източната част на Призренската селска околия, в полите на Шар, има няколко села (Мушниково, Горно село, Драйчин, Любиджа, Севце, Янище, Средска), населени със сърби, които по облеклото и говора си напомнят наши селяни откъм плевенските села по Вит. Сърбите пък от селата на Сухорешката и особено на Ореховската околия носят албански носии, говорят по албански, изобщо се стараят да прикриват националността си от страх от албанците.
Турци в окръга има всичко до 3300 души, населени почти всички в град Призрен. В града живеят и малко цинцари, които има в окръга.