II. НАУЧНИ ДОКЛАДИ НА УЧАСТНИЦИТЕ В ЕКСПЕДИЦИЯТА
11. ПЪТЕШЕСТВИЕ ИЗ МАКЕДОНИЯ И ПОМОРАВИЯ [1]
Проф. д-р Стефан Младенов
1. Албанците в Северна Македония, в Прищинския и Призренския окрьг
2. Българите в областта Гора на запад от Шар
3. Албанците в Охридския и Битолския окръг
4. Българският елемент в Моравската област
Натоварен да събера материали по етнографията и езика на албанското население в новите земи и да изуча в диалектологично отношение областите край западната граница на тия земи, аз пътувах от 14 юли до 10 септември т.г. със следния маршрут: София-Ниш-Прешово-Куманово-Скопие-Качаник-Прищина-Феризович-Призрен-селата Вранище, Млика, Диканци, Брод в областта Гора, разположена на запад от Шар и населена от чисти българи мохамедани, наричани „торбеши” — Тетово-Гостивар-Галичник-Дебър-Струга-Охрид-Ресен-Битоля-Ниш-Алексинец-Сокол баня-Княжевец-Зайчар-Болевец-Паракин-Кюприя-Свилайнец-Пожаревец-Ниш-София. От споменатите места на маршутната линия аз се отбивах и до някои села. Тъй от Прешово се отбих до с. Бояновци, населено с българи и албанци, от Скопие — до с. Катланово с типичен средномакедонски говор, от Прищина — до с. Грачаница, известно с манастира, основан от сръбския крал Стефан Урош II Милутин, от Тетово — до с. Теарце и манастира Лешок с интересен надгробен надпис в стихове (автоепитафия), издълбан приживе от един от първите новобългарски писатели — Кирил Пейчинович, от Галичник — до смесеното българско (християни и помаци) с. Янче и манастира „Св. Иван Бигор”, прочут с чудния си иконостас, изработен от двама местни даровити художници резбари, от Струга — до голямото чисто българско село Милешево, от Ресен на път за Битоля заедно с г. Романски се отбихме до селата Гопеш, Магарово и Търново, от Алексинец заедно с г. г. Цонев и Романски посетихме селата Чичина и Бобови ще, дето наблюдавахме типичния моравски диалект, от Кралево село пак тримата — с. Ново корито, от Зайчер — с. Гърлян, от гр. Болевец — с. Болевец, от Паракин — с. Бошняне, от Кюприя — с. Сенье и манастира „Раваница”, от Свилайнец — с. Дубле. Дето не разполагах с време за такива отбивания, разпитвах в градовете дошлите на пазар или преселени жители от някои села, чиито говор или бит представляваше интерес. По такъв начин и за не особено дългото време на пътешествието можаха да бъдат събрани ценни материали за доста голям дял от новозаетите земи.
Трябва да се спомене още тук, че почтн цялата проучена от мене област, населена с албанци, влиза в земите, които неотдавна с право бяха наречени „L’Albanie inconnue”. През 1913 г. Louis Jaray издаде под горното заглавие книга, в която разправя между другото и за
172
албанците от Скопие до Прищина, около Митровица, Ипек, Призрен и в долината на Дрин към Люма, места, които тъкмо и аз непосредствено или посредством преселници изучвах. Само по себе си се разбира, че за езика на жителите на тая „непозната Албания” не се знаеше току-речи нищо и че следователно северноалбанска диалектология и до ден днешен не съществува. Докато за говорите на южните албанци (тоски), които са повечето православни християни, в науката се знаеше доста много, северноалбанските говори на „гегите” бяха твърде малко известни, между другото и поради това, че земите на тия „геги”, които са повечето върли мохамедани, бяха доскоро недостъпни за никакви изследвания поради преголямата несигурност за пътуване: който се опитваше да проникне в тях, знаеше отнапред, че рискува с живота си.
Сега благодарение на отличната инициатива на високопросветените началници от Щаба на действующата армия аз имах рядкото щастие да обходя тия земи и да ги изуча в етнографско и диалектно отношение. Длъжност ми е да изкажа благодарността си към споменатите началници за всички улеснения, които по тяхно разпореждане ми бяха направени от всички военни и административни власти и да подчертая големите заслуги на покойния началник-щаба на действующата армия и неговия достоен заместник за всестранното проучване на новите земи.
Не му е тук мястото да излагам подробности, които представят интерес за специалисти по сравнително индоевропейско езикознание.
Известно е, че днешният албански език е остатък от някогашните
тракоилирийски диалекти, които влизат в голямото индогерманско
(индоевропейско, ариосвропейско) езиково семейство, състоящо се от езиците:
индийски (включително и цигански), ирански (персийски), арменски, славянски,
балтийски, германски (немски, английски и т.н.), келтски (ирландски,
бретонски и т.н.), латински (романски, французки, италиански, испански,
влашки и т.н.), албански и гръцки. По някои свои особености (предаването на
индогерманските меки к’ и g’ с алб.
, ϑ и z, δ, d,
албанският език стои по-близо до славянски, литовски (балтийски), арменски,
ирански и индийски, отколкото до който и да било друг индогермански език. В
това отношение албанският прилича особено много на славянски, арменски и
ирански: сра. например алб. si-, sa- в si-vjet „тази година”, sa-nte „тази
нощ” със слав.
в
„тази нощ” и подобни срещу гр. κι в κεῖ–νος; алб. vis „място”, старобълг.
ВЬСЬ, църковнослав.
„село”, иран.
vi-sem „община” срещу лат. vicus „село”, гр. οἶκος и т.н., или алб. zâ
„глас”, слав. ЗОВѪ, иран. zavana „зов” срещу готски (старогермански)
gaunon „оплаквам”, алб. dime̥n,
слав. 
, иран.
zima срещу гр. χειμών лат. hiems и т.н.
В лексикално отношение езикът на албанците представя извънредно любопитна смесица, в която доста ясно се различават старинните индогермански думи от сетнешните заемки. Старинни думи са напр.
173
алб. nate̥ „нощ” (срв. бълг. нощ, лат. вин. пад. noct-em, нем. Nacht и т.н.), dite̥ „ден” (срв. лат. dies, инд. dina, бълг. ден и т.н.), gjû „коляно” (срв. гр. γόνυ, нем. Knie и т.н.), gjuhe̥ „език” (срв. гр. γλωσσα), krym(b) „червей” (инд. иран. kirm(iš), mize̥ муха” (лат. musca), miš „месо” (гот. mimz), mjell „брашно” (срв. нем. Mehl), drû „дърво” (бълг. дръво, инд. drū и т.н.), dere̥ „врата” (бълг. двери, нем. Thürе и т.н.) и под. Редом със старинните индогермански думи, подчинени на особените тракоилирско-албански звукови закони, в днешния албански има и много заети думи, минали чрез латинско, гръцко, българско, турско (персийски и арабски думи) и сръбско посредство. Многобройните думи, заети от латински, не изменят характера на албанския език и никой досега не е мислил да причислява тоя последния език към езиците, произлезли от латинския, при все че албанците нямат старинна дума за „приятел” и си служат с думата mik (лат. amicus), нямат своя дума за „писмо” и употребяват letre̥ (лат. littera, франц. lettre и т.н), за „чета” албанците си служат с глагола ke̥ndoj, който значи и „пея” и отговаря на лат. canto (и в македонските говори пеам значи „чета”). Латински са и думи като алб. korb (= лат. corvus, фр. corbeau) „гарван”, kal „кон” ( = лат. cavallus), arme̥ „оръжие” (= лат. arma), forte̥ „силен” (= лат. fortis), ngušt „тесен” (лат. angustus) и т.н. Такива думи, взети от латински, има със стотини. Не по-малко са и българските думи в албанския, като oborr, stan, strehe̥, gard „ограда” „плет”, patkue „подкова”, stol, čas, „минута” (срав. бълг. завчас), kose̥ „коса” за косене, dobí „полза”, „придобивка”, vozís , čudís и под.
Обаче не мога да не изтъкна няколко любопитни особености на северноалбанския език, които имат съответствие в нашите северно-македонски говори и ще да стоят в свръзка с тях. Така в северноалбанските говори около Дебър и в Дебърския български говор се наблюдава преход на а в о при известни условия: в северноалбански в Дебър skom „нямам”, ošt „е”. Sonde̥r „младоженец”, „зет” вместо литературно албанско skam, âšt (лат. est, нем. ist славян. есть и т.н.), Sande̥r както и в дебърските български говори: зном, назот, измоми и подобни вместо знам. назад, измами. В охридския български говор вместо а под ударение се явява тъмният звук ъ (ѫ), тъй имаме знъм вместо знам, мъшчеа, ливьдата, уплъшено и пр. вместо мащеха, уплашено, ливадата и т.н. Аналогично в албанските говори около Охрид се чува ne̥nd „девет” вместо алб. литер. nand, па тъй също Se̥mb „зъб” вместо литерат. Sâmb. И не само в звуково отношение, но особено в лексикално отношение албанските говори, изследвани от мене, показват силно българско влияние; така редом с чисто алб. dzet „горещо” намираме и българското žega, вместо чисто алб. ašte̥ „кост” ( = гр. οστέον) се употребява в някои говори кос, което не е нищо друго освен българската дума кост с премятане на крайните съгласни (kots от kostь!), редом с алб. pulumb „гълъб” (= лат. columba) намираме и gulap, западнобълг. (Макед) гулаб и т.н. и т.н. Имаме и паралелни изрази: в бълг. редом с вярвам, повярвам същест-
174
вува и
израз хващам вяра, още в старобълг.
; в албански
на последния израз отговаря zâ bese̥,
напр. por ai Jesui nuk u zinte bese̥
atúne „но сам Исус не им хващаше вяра”. И българск. пътно ("не е
пътно”), което според Геров отговаря на руск. „уместно, справедливо”, има
пълно съответствие в албански: от uδe̥
„път” — nuk âšt е uδe̥se
(български „не е пътно”); заслужава внимание и алб. pauδ, което проф.
Вайганд превежда на немски „gottlos, ungerecht” („безбожен, несправедлив”) и
което напълно отговаря на бълг. безпътен (алб. pa „без” и uδe̥
„път”).
И в
синтактично отношение албанските говори се приближават особено до българския
език, па и до другите славянски езици. Двойното отрицание е свойствено в
пълна мярка на албански и на български. Срещу лат. nemo tamen dixit, гр.
οὐδεὶς μέντοι εἶπε, нем. doch sprach niemand и т.н. все с едно отрицание
имаме старобълг.
, новобълг.
„но никой не рече” и алб. por askuši s ϑa все с двойно отрицание.
Между албанците в Северна и Западна Албания успях да запиша покрай другото и доста пословици, които напълно се посрещат с известни наши пословици:
- алб. Uk’u i pk’ak maskara i šènvet = „Стар вълк на кучетата маскара”,
- Pešku pi krē i ven era „Рибата от главата мирише”;
- македонски „имат кабаат магарето, удри го самарот”, „удряй самара, да се сеща магарето” = алб. Ка faj gomari, bier i samarit и под.
срав. Още
- алб. Ujku k’ümen е ndron, hujin (tabietin) nuk е ndron с бълг. „Вълкът козината си менява, търсата (обичая, нрава) си не менява” (П. Р. Славейков, Български притчи, I, 85),
- алб. Mä е ame̥l âšt ufla ра раге se mjalti me pare = „Без пари оцет по-сладък от мед”, тур. Badheva sirke baldan tatly (Славейков, пос. кн I, 39),
- алб. Ма mir te̥t del’seni se te̥t del’emnì, бълг. „По-добре е на човек очите (око) му да излегат, та име да му не излегне” (П. Р. Славейков, пос. кн. II, 58),
- алб. pešku n det, skara n zjar̄, бълг. „Рибата в морето, ни туряме котлето” (П. Р. Славейков, пос. кн. II, 99, има бълг. и албански варианти с „тиган”, „тава”, „скара”, „менче” и под.),
- алб. „Para е barδe̥ pe̥r dite̥ te̥ zeze̥ = бълг. „Бели пари за черни дни” (П. Р. Славейков, пос. кн. I, 61 и мн. под.), които имат съответствие в турски, дето последната пословица гласи: Ak акčе gün icin dyr.
Но всичкият този материал по албанската фонетика, морфология, лексикография, синтаксис и фолклор ще бъде обработен и обнародван другаде на български и отчасти на немски, та няма да се спирам повече върху него. Много по-уместни ще са тук някои данни за числеността на албанския елемент в новите земи, както и една характеристика на тона население в етнографично, демопсихологично и културнополитическо отношение.
175
I. Албанците в Северна Македония, в Прищинския и Призренския окрьг
В Прешовска околия мнозинството не е албанско, при все че албанският елемент доста се е засилил на някои места. В града Прешово от 560 къщи 500 според сведенията на нашите власти са албански, а само 60 християнски. При това християнските къщи тук са от най-ново време: след Балканската война сръбското правителство е преселило неколкостотин българи сърбофили. В книгата на покойния В. Кънчов (Македония. Етнография и статистика, с. 213) Прешово е отбелязано като чисто албански град с 2000 жители (= 400 къщи) мохамедани. Чисто български (сърбофилски допреди последната война) са общините : Шаинска (9 села с 409 къщи), Кленишка (15 села с 581 къщи). Новоселска (11 села с 292 къщи), Клиновска (8 села с 512 къщи). Чисто албански (с по няколко цигани) са селата от Прешовската община (8 села с 436 къщи), а общините Билячка, Жуницка и Левосойска са смесени с предимно албанско население: в Билячка община от 12 села 10 са албански, а само 2 (Братоселци и Ново село Билячко) български; в Жуницката община от 11 села само в три има няколко къщи българи, някога сърбофили, напр. Стрезовци (16 къщи), а в Левосойската община от 9 села 5 са български, а 4 албански (Върбян, Добросин, Лучан и Насалци). Заслужава да се изтъкне, че според Кънчов към края на миналия век селата Търнова, Норчин, Миратовци и др. били български, а днес те са албански.
От сравнението на днешната статистика с Кънчовата се оказа, че броят на албанските села и на албанското население в българските села се е увеличил за последните 15 години, та сега и в чисто българските села се явяват редом с християните и албанци. Така село Норча (Норчин) е било според Кънчов чисто българско с 260 души жители, а днес то е чисто албанско с 55 къщи (55 къщи по 5 души 275 души жители). Такъв е случаят и със с. Търнова, което имало според Кънчов 236 души жители българи, а днес има 80 албански къщи (значи около 400 души жители албанци) и шест къщи цигани. Днес има албанци в селата Буштрани, Букоровци, Летовица и др., ала тяхното присъствие не изменя коренно етнографическия характер на Прешовската околия, която си остава с българското мнозинство. И според най-новата обнародвана статистика (Иванов, Йор. Българите в Македония. София, 1915, с. III) в Прешовската околия е имало през 1912 г. 23 000 българи и 10 000 албанци. Албанското население в тази околия се доста отличава от другите албанци, особено от албанците в Гилянско. Колкото албанците от Гилянско са диви и наклонни към грабежи и убийства, толкова албанците от Прешовско са мирни земеделци и скотовъдци, които с право се оплакват от грабежите на своите сънародници из планините. Що се отнася до разпространението на българската реч между прешовските албанци, трябва да се каже, че почти всичкото мъжко население, особено
176
по-младото, говори доста добре български с характерния за северномакедонските говори акцент. Не са мнозина ония, които не могат да се обяснят поне донейде на български. Повечето от жените знаят, разбира се само албански. Ала с време, като се направи основното образование задължително, ще може цялото младо поколение да разбира официалния език. А знае ли се езикът на една държавна цялост, много по-лесно става сближението и сплотяването с тая цялост.
За албанския елемент в Кумановска околия важи казаното за Прешовската околия с тая разлика, че тук знанието на българския език е още по-разпространено. Чисто български са общините: Байловска, Градишка, Довезенска, Жеглянска, Клечовска, Малинска, Мургашка, Новонагоричанска, Ореховска, Орешецка, Пелинска, Рамненска и Старонагориченска, значи 13 от 20-те в околията. Албанци има в гр. Куманово 1150 души, в общините Табановска (с. Ваксинци 696 души, Лоени 625 души, Сопот 135 души, Стража 154 души, Табановци 10 души), Липковска (село Алашевци 251 души, Беляновци 254 души, Гошинци 258 души, Глажня 293 души, Злакукяни 91 души, Извор 188 души, Лилково 777, и Ругинци 455 души), Опайска (Опай 70 души, Слупчани 749 души, Оризари 337 души, Лопати 278 души), Четирска (Сушево 20 души жители) и Матейченска (Матейче 1150 души, Хотля 819 души, Виштица 245 души, Никуштак 720 души, Ъранковци 150 души, Ропалци 290 души и Стрима 293 души). В Раменовската община има шест села български и две турски. Общо в Кумановската каза според Кънчов имало 34 191 българи и 6 166 албанци, според Йор. Иванов към 1912 г. в същата каза (околия) е имало 33 430 българи и 9 300 албанци, а сега според приблизителното преброяване, предприето от нашите власти, в Кумановската околия има 37 400 българи и 10 970 албанци.
В Скопската област от 25 общини само в 9 (Бразденска, Врачанска, Ибрахимовска, Катлановска, Кожленска, Куквищенска, Мирковска, Ръкотннска и Сушицка) няма никак албанци. В Асанбегово от Асанбеговската община, която е почти чисто българска, има 47 турци и 4 албанци; в Банянската община само селото Блатце е албанско с 836 души жители; в Бунарджикската община с. Глушина има 184 души жители албанци; от Долноводенската община с. Нерези е с 473 души жители албанци и 254 българи, а в Кучковската община албанци има в Градчани 260 души и в Никощани 603 души. Чисто албански са общините: Чайленска с 332 души жители и Рашченска с 2471 души жители. Значителен брой албанци има в общините Шишевска (2031 срещу 265 души българи!), Оризарска — 847 албанци, Любанска — 2191 албанци, Държиловска — 1012 албанци, Драчевска — 2065 албанци, Градовска — 2394 албанци, Горнокуличанска — 1671 албанци, Говорлевска — 791 албанци, Бърнарска — 532 албанци. В 90-те години на миналия век, когато покойния В. Кънчов е правил своята статистика, е имало в Скопската каза 37 371 българи, а 9 182 албанци. Днес броят на албанците е много по-голям - 14 810 души, между
177
другото и поради това, че много албанци, които по-рано поради религията си са минавали за турци, сега са отбелязани според майчиния си език като албанци. Ала както по-рано, така и днес албанците не съставляват нито една шеста от цялото население на Скопската околия и дори заедно с турците не достигат нито половината от общото число. Според екзархийската статистика от 1912 г. използвана и от проф. Йор. Иванов (Българите в Македония, с. CIII), в Скопската каза е имало в 1912 г. 49 600 българи и 13 340 албанци.Заслужава внимание близостта на числата, които показват колко албанци има: според Йор. Иванов (1912 г.) — 13 240, според сегашната статистика (1916 г.) — 14 800. Това говори в полза на точността на числото и, от друга страна, то доказва, че албанското население подобно на турското бавно се увеличава: по-малко от 2,5% годишно! И като се знае, че при новите условия на живота албанският елемент няма да бъде облагодетелствуван и изкуствено подпомаган от властта, както туй е било във време на турския режим, може да се каже, че и опасността която представяше за българското население ширенето на албанците, сега почти не съществува. И вън от всичко друго процентното годишно увеличение у българите е по-голямо.
Че Качанишката околия е чисто албанска, това се знае отдавна. Но често се забравя, че поалбанчването на тази област е станало доста късно, през XVII и XVIII век, след бягството на сърбите под водителството на Арсений Черноевич. Албанците, които са дошли от чисто албанските земи, разположени пò на запад, са запазили всички славянски местни названия: от 29-те населени места в Качанишката околия с всичко 1115 къщи, или около 6000 души жители, нито едно не носи албанско име, каквито се намират доста в същинска Албания (срв. напр. с. Guri-Barδ — Бял камък, на запад от Дебър, Krüe̥-maδ — Голяма глава, на югоизток от Дяково, Krüe-zez — Черна глава, на север от Елбасан, Darδe̥z — Крушево, на юг от Елбасан, и под. Напротив, в Качанишко намираме албански села с имена: Слатина (50 къщи), Ковачевци (45 къщи), Пали Воденица (33 къщи), Белоградци (85 къщи), па имаме и : Гърлица, Гергов дол, Пустиник, Голяма Сопотница, Врата, Река, Рунево и т.н.
Турската власт е ценила правилно голямато значение на Качанишкия проход за запазването на Македония откъм север и затова е гледала да усили тук мохамеданския елемент. Този елемент може да бъде използван и от нас, толкова повече че качанишките албанци, макар и мохамедани без изключение, в по-голямата си част (поне днес) не са такива отчаяни фанатици и противници на всичко българско, каквито бихме могли да си ги представляваме. Току-речи цялата стража в околията се състои от албанци, някои от които говорят и дори пишат доста добре български. Никой от тях не е поставил като условие, за да постъпи на българска служба, да му се разреши да носи фес или турска военна шапка.
178
Процентът на албанците в Прищинския окръг е твърди голям. Град Прищина лежи в средата на историческото сръбско Косово поле и е един от главните градове на истинската стара Сърбия, която се простира на север от Шар, а не обхваща и цяла почти Македония, както твърдяха прекалените патриоти измежду сръбските учени. За нeщастние на славянството и частно на сърбите някогашната стара Сърбия сега вече се е обърнала в нова Албания. И наистина, в целия Призренски окръг има 128 684 албанци срещу 40 871 сърби, или в проценти повече от 75 % албанци срещу непълни 22 % сърби и българи и 3 % други народности. Всичкото изкуство и всичката жестокост на сръбските администратори и военни през времето от есента на 1912 г. до есента на 1915 г. са останали комай безрезултатни, защото за 3-4 години не може да се измени онова, що е създадено от 3-4 века. Както се спомена и по-горе, в XVII век заедно с отстъпващите от северна Македония и Косово поле австрийски войски избягаха в Австро-Унгария и голям брой християни, особено от Косово поле, а мястото на последните заеха албанци, слезли от своите диви планини.
Така днес и 8-те общини на Подуевската околия са чисто албански. От 55-те села в околията, всички с типични славянски имена, няма нито едно едничко чисто славянско село! Тук-таме само срещу няколко десетки албански къщи намираме 1-2 или 4-5 къщи със сърби, преселени повечето от сръбската власт след Балканската война; така в Количката община имаме 104 албански къщи и само 3 сръбски, в с. Прапащица — 78 албански къщи и 2 сръбски, в с. Къртица — 120 албански къщи, а сърбите от трите сръбски къщи избягали, макар че си купили и земя до сто дюлюма. Избягали са преселените след Балканската война сърби и от селата Шайковци (3 къщи), Батлава (6 къщи) и много други, тъй че сега в Подуевската околия има 17 615 албанци и само 180 души сърби, сиреч 99% албанци и 1% сърби.
Във Феризовската околия има около 70% албанци, 26% сърби, които говорят преходен сръбско-български диалект с много българизми, и 4% други народности, а в Прищинска околия намираме 68,5% албанци, пак 26% сърби с преходен сръбско-български говор и 5,5% други народности.
Гилянска околия, както е явно от маршута, не можах да посетя. С особеностите на интересния албански говор в околията можах да се запозная в Прищина, гдето намерих лица от Гиляни. Според сведенията на окръжния управител в Гнлянско имало около 54 570 албанци, 28 881 православни сърби, 268 цигани и 1820 католици (сърби и албанци?), или в процент: 63,5% албанци, 33,5% сърби и 3% други народности.
Една пълна характеристика на албанците в Прищинския окръг и особено в Гилянско би изисквала много време и място. У гилянските албанци са особено чести убийствата и грабежите не само по силата на старите навици у едно население полудиво, гладно и ненамерило никакъв доходен поминък, но и поради дълбокото убеждение на гилянските албанци (а те са както видяхме 63,5% срещу 33,5% сърби),
179
че сега, когато властта е в ръцете на българите, верни съюзници на падишаха, е тъкмо време да си отмъстят на омразните сърби за злодеянията на бившата сръбска власт. Лошото е само, че гилянските сърби имат твърде малко общо с истинските сърби и по език се доста различават от тях. У тези сърби допреди 20 години не е имало никаква сръбска пропаганда. В града Гиляни е учителствувал, според думите на някои старци покойният Йосиф Ковачев от Щип, сетне станал пръв професор по педагогия в Софийския университет. И професор Иширков твърди, че „в градовете Гиляни, Враня, Лесковец, Власотинци и Ниш българите имали преди Руско-турската война добре уредени училища” (Западните краища на българската земя, c. CVIII). Гилянските сърби имат близки роднински и търговски връзки с Враня, Куманово и Прешово, но не и с Прищина, гдето сръбският елемент благодарение на историческата традиция е сравнително по-силен. Интересни факти за гилянските албанци и сърби се съдържат в рапорта № 420 от 31 март 1916 г. и в рапорта от 14 юли с.г. на прищинския окръжен управител г. Д. Влахов, бивш български търговски консул в Одеса.
По отношение на българската държава населението в Прищинския окръг не е проявило досега своите чувства във форма неприязнена или опасна. Разбира се, че от това не следва, какво туй население е премного благодарно на българите. То, особено християнското, предпочита българската власт пред австро-унгарската, която не му с особено мила преди всичко като власт, упражнявана от католици, та макар между тях и да има братя по език (хървати). И за албанците българската власт е също така по-поносима, отколкото е била сръбската. Ала не бива да се подозира, че и за двете половини на населението най-желани владетели едва ли ще сме ние: тукашните сърби биха желали възвръщането на сръбското владичество, за да могат свободно да се доразправят с албанците. Тия последните биха искали „свободна”, сиреч безвластна Албания с лек австро-унгарски протекторат, при който махамеданският елемент няма да бъде изравнен с християнския, ами ще си запази спечелените при турския режим привилегии. Поради всичко това владението на Прищинския окръг с богатата на сено равнина около Липлян и Феризович изисква доста политическо умение и такт. За стратегическата и дипломатическата страна на тоя въпрос няма да говоря. Но че дипломатически мъчнотии може да има, би трябвало да заключаваме от факта, че не много отдавна нашите съюзници австро-унгарците са поискали и са наложили да бъде отстъпена от нас и присъединена към Албания областта Гора, на запад от Шар, населена с чисти българи мохамедани. Това е било поискано навярно въз основа на решението на Лондонската конференция относително границите на Албания, решение, което е било наложено в Лондон, дето навярно не се е знаело, че жителите на Гора, макар и мохамедани, съвсем не са албанци, а чисти българи, говорещи един средномакедонски диалект. Ала върху тая област ще се спра по-подробно във втория дял на доклада си.
180
Отношенията на народностите в Призренския окръг напомнят отношенията в Прищинския: и тук албанците са мнозинство. В Ореховецката околия от около 100 села и колиби само в 20 села има население славянско с преходен сръбско-български диалект, ала и то не е особено многобройно. Само в пет от тия села намираме по-голямо число сърби: с. Дръстник — 77 албанци и 583 сърби, Киево — 202 албанци и 217 сърби, Долец — 70 албанци и 149 сърби, Голема Хоча — 97 албанци и 901 сърби. А инак те са повечето в такива отношения: с. Братотин — 107 албанци и 12 сърби, Голема Круша — 640 албанци и 17 сърби, Габричево — 193 албанци и 22 сърби и под. Албанци в Ореховецката околия има според нашата статистика 30 502, а сърби — 3 556, сиреч около 90% албанци и малко нещо повече от 10 % сърби. Подобно е отношението и в Сухорсцката околия (12 963 албанци и само 1 227 сърби), когато в гр. Призрен и в околията му около 65% са албанци и 35% — сърби.
Всичко, що се каза по-горе за албанските селища в Прищинския окръг, се отнася и до Призренския. И тук срещаме често албански села с хубави и типични български имена: Гражденик, Село Гражда, Радково, Петково, Добри дол, Брестово, Гълабовци, Връбница, Вълково, Локвица, Ябланица, Лесковец и много други. Психологически албанците от Призренския окръг се отличават донякъде от прищинските, и то главно по това, че броят на грабежите и убийствата в Призренско е по-малък. Сръбското население в този край е било в по-близки сношения с българите отсам Шар планина, та и в езика му се срещат още повече българизми. В самия Призрен е имало, па и сега има още жители, чиито предци са дошли от Македония — Дебър, Велес, Кичево (фамилия Грозданович) и др. Още Веркович в предговора на своя „Топографическо-етнографический очерк Македонии” (С.-Петербург, 1889) бележи: „В Призрене население не сербского, а болгарского и куцовлахского произхождения.” А руският славист Гилфердинг, като изтъква, че в Призрен редом със сърбите живеят и доста българи, привежда призренски изрази като: сос нож, сос рука, у Призрен и др., в които сос и липсата на падежи са чисто български. Известно е също тъй, че един от първите новобългарски писатели, Кирил Пейчинович от тетовското село Теарцс, е издал на простобългарски своята книга „Огледало” с разноски на поп Коста Стошич от Призрен.
И в Тетовския окръг албанското население е доста многобройно и е расло за сметка на българите. И то е дошло късно тук. В областта Полог по горното течение на Вардар албанците се явяват в края на XVII век след оттеглянето на австрийските войски от Косово поле и Северна Македония и след бягството на християнското население от казаните области. В края на миналия век покойният Кънчов пише, че в Полог половината от населението е албанско и че не е далеч времето когато българите ще останат само в добре запазените чифлици на някои бейове и в някои по-големи села, дето населението по-енергично може да се противи на албанското нахлуване. Ала
181
нататък сам Кънчов прибавя, че в Полог цялото речи население е лвуезично, че българите от Долни Полог знаят албански, но че и албанците там говорят добре български. Това и днес си остава вярно и то е белег, по който би могло да се предполага, че албанците от Полог няма да правят опозиция на българската държава. В Гостиварска околия има днес 11 060 българи и 12 456 албанци. И в Тетовска околия мнозинството е албанско и при това селата тъй са разпределени в общини, че само една едничка община (Вълковската) е чисто българска и една (Яжинската) е чисто албанска, а в другите общини редом с албанските села има и български.
Мъчно е да се определи точно броят на албанците в Галичнишката околия, особено в така наречената Голема (Горна) Река, по течението на р. Радика: в тази околия има няколко села с християнско население, което говори и албански, и български. Това са селата : Беличица, Дух, Сенце, Киченица. Още Кънчов изтъкна, че в тази местност повече от половината население е християнско и че тук ще има и българи, които са поалбанчени. Изглежда, че българският елемент се е запазвал от изтребление и прогонване по два начина: или е приемал мохамеданството [*] (от 20 000 жители 5 862 са помаци), или пък се е сродявал с грабителите албанци, като е приемал и техния език. Обаче много и от тези поалбанчени християни, като не са станали хищници подобно на албанците мохамедани, са предпочитали да се изселват (Кънчов, Македония, с. 92). Би могло да се мисли, че двуезичните християни са албанци, които се българеят, но никакви факти и предания не потвърждават това предположение. Освен туй при доскорошния турски режим облагодетелствувани са били албанците и те са се усилвали във вреда на българите. При сегашните условия двуезичните християни ще почнат да предпочитат вече българския език и ще се казват българи, както доскоро са се препоръчвали за албанци. В Бродската околия процентът на албанците е незначителен: от 61 села само 11 са албански. Както на много други места, и тук албанците мохамедани сами са се казвали турци или пък нашите власти са ги смесвали поради религията с османските турци. По такъв начин в статистиката на нашите власти като населени с турци са посочени селата: Дреново (241 души жители), Житоше (793 души жители), Саждево (162 души жители), Якреново (140 души жители) и др. А същите тия села Кънчов на две места в книгата си посочва, че са албански (Македония. Етнография и статистика, с. 96, 245-246). Особено любопитно е това, че според сегашната наша статистика за турци трябва да се смятат и жителите на селата Пласница (994 души жители)
*. У албанците мохамедани и до ден днешен съществуват обичан, които ще да показват, че това население е било по-рано християнско. Тъй, когато не траят на някой албанец мохамеданин децата, той трябва да вземе християнски кум, с когото ще живее като с брат. Когато е болно детето на какой албанец мохамеданин, трябва да го даде да се занесе на черква, за да му чете попът и да оздравее. За такива обичаи чух между другото и в албанските села между Гостивар и Галичник.
182
и Преглово (314 души жители), когато според Кънчов (посочената книга, с. 257) в тия две села има българи мохамедани, а не мохамедани османски турци.
Като свършвам с албанците в Северна Македония и в Прищинския и Призренския окръг, ще прибавя само, че преобръщането на тези албанци в елемент, годен за държавен живот, ще е свързано с някои мъчнотии поради създадените през турско време лоши навици у албанското население. Ала чрез разумна стопанска политика, която да създаде поминък на това население [*], то сигурно ще се спечели за българската държава, та никакви сепаратистични проповеди в бъдеще или не ще са възможни, или, ако дори се явят, не ще да имат успех. Всякак в живота на северните албанци мохамеданската религия играе извънредно важна роля; и видят ли те, че тази религия се зачита от българската власт и че мохамеданите могат да живеят напълно свободно и под българските закони, охотата за изселване ще се яви в много слаба степен, и то у най-големите фанатиции, каквито, разбира се, не липсват.
II. Българите в областта Гора на запад от Шар
Проучването на тая интересна област в народописно и езиково отношение се желаеше отдавна. Още в края на миналия век споменатият вече няколко пъти Кънчов написа за тази област статия в „Трудове на Българското природоизпитателно дружество” (София, 1900 г.), кн. I, с. 99-103, па и в своята книга за Македония на няколко места говори за призренската Гора и дава доста важни указания. Авторът изрично изтъква, че населението в Гора е българско, а не сръбско и че езикът му е чисто български с напълно запазени членни форми. Кънчов притуря и това, че всяка година дохождат в София бозаджии от призренската Гора, които водят със себе си 10-12 годишни момчета и че от тези последните би могло да се проучи тамкашното наречие. Това по много причини и до ден днешен не беше сторено. И сега, пак благодарение на високопохвалната инициатива на Щаба на действующата армия, аз можах да изуча на самото място говора на това българско население. За жалост трябва още веднага да се каже, че и тук, в тая отвъдшарска покрайнина, поалбанчването е успяло да засегне няколко села. Според Кънчов (Македония. Етнография и статистика, с. 29, 46) в Гора е имало към края на XIX век 42 български села. И моят другар професор Йор. Иванов в своята книга за българите в Македония твърди,чс в Гора има около 40
*. В Качанишко се използват вече дървата. В самия град Качаник видях как албанците теглят насечените дърва, като вместо железни килограми или ови употребяват камъни с определено тегло. Тегли се при това не с везни, купени от пазара, а с първобитни везни, направени на самото място от греди, дъски и въжа. Албанецът не е толкова ленив, колкото би се предполагало, ако се смята за съвсем първобитен човек Задачата на културата и културната държава с да го научат на разум, честен и полезен труд.
183
български села. В действителност обаче български се говори днес само в 26 села; останалите значи 15-16 села са поалбанчени в последните двадесетина години. Показанието на Кънчов, че селата в Гора са разположени по горното течение на р. Люма (пос. кн., с. 29), не е напълно точно. По-близко до истината е проф. Йор. Иванов, който казва, че тези села са разположени в „басейна на р. Люма” (Българите в Македония, с. LVI). А най-правилно е да се каже, че тия села се намират по горното течение на Люма, в басейна на р. Млика, приток на бистроводната планинска река Плава, приток на Люма, и край още един приток на Плава.
Ето сега имената на селата, в които според както се уверих на самото място и днес се говори български:
Брод (500 къщи), Злѝ поток (100 къщи), Крỳшово (80 къщи), Шѝштевец (200 къщи), Глобочѝца (100 къщи), Бòрье (150 къщи), Орèшак (30 къщи), Църнолèво (55 къщи), Зàпод (40 къщи), Кошàрища (27 къщи), Пàкиша (31 къщи), Òргоста (70 къщи), Òчиклье (25 къщи), Òрчуша (64 къщи), Врàнище (90 къщи), Млѝка [*] (60 къщи), Бàтька (50 къщи), Дикàнци (85 къщи), Кукàляне (80 къщи), Лèщане (75 къщи), Любовѝща (70 къщи), Рàдеша (90 къщи), Кракòвища (50 къщи), Кръ̀стец (120 къщи), Врàбча (110 къщи) и Растèлица (150 къщи).
Албански се говори в следните села около Гора: Хоча, Билуша, Любочево, Куштендил, Лес, Брут (Ополя Брут), Белоброд, Бродосовце, Златарце, Заплуже, Биляч, Куковце, Зум, Косовце, Капранце, Бузес, Дзърдза, Плайника, Шайновци, Ренса, Плава, Бучье, Брезна, Тополяни, Ново село, Коловоз, Стражево, Брекиня, Дафка, Нифча, Ломна и Бела. В с. Коловоз се говори още и български, а в с. Очиклье се говори и албански, а не само български. Това са значи селата, в които поалбанчването не е още напълно завършено: в Очиклье то е само започнато, а в Коловоз е вече на привършване.
Говорът на българските мохамедани в Гора спада към средномакедонското наречие, както е отбелязал вече професор Йор. Иванов (Българите в Македония, с. LVI). От богатия диалектологичен материал, който успях да събера и който представя извънредно голям интерес за специалистите по история на българския език и за славянските филолози въобще, ще извадя тук няколко думи, в които личи типичното за средномакедонските говори изяснение на тъмните гласни: восок, песок, вошка (въшка), сон (сън) и т.н., лесно, оцет, глушец (мишка), ден, денеска, лен и под. Че и ударението пада върху третия слог от края на думите и словосъчетанията, както в средномакедонските говори, показват примери като следните: кобѝлата кòлку ке à дадеш? не сè мешам; денèска ли сѝ дошол? Дош има ѝ тамо; фчерà
*. С. Млика и с. Краховиша не са отбелязани в старото издание на австрийската генералщабна карта с мащаб 1:75 000; с. Диканци е написано Bizanci. Ме се намират на тая карта и селата Кръстец и Кошарища. Много по-точно е новото издание на тая карта, което видях у австрийския комендант в с. Вранище и което у нас не ще да е още изпратено.
184
утро дòйдоа; коа кè идеш (кога ще идеш)? Не гò сака, и т.н. Тия и множество други български характеристични особености биха могли да бъдат отричани само от невежествени или заслепени сръбски патриоти с претенции на ученост. Ето и една песен, записана в с. Млика:
Спàинче, млàдо спàинче!
Спàинче Дèйка пòсака.
Ке плàдне му га дàдоа,
вèчер му кн’ѝге дòйдоа:
„Хàйде, Спàинче, нà войска.
Тòкмо до дèвет гòдине,
дèсета дома дà дойдеш!”
Ето го ѝде Спàинче
с бèлаго кòнца пòд себе,
сос зèлен бàйрак вò руке.
„Мàйчице, мѝла мàйчице!”
„Сѝнко ле, мѝли сѝнко ле,
чèкай да ти кàжем дертой,
дèртои муи ядои:
От пèнджер ти се глèала,
с кàмене ти се гàджала,
сос бèкяри ти се гàджала,
На чèшме ти се фърцала.”
„Мàйчице, мѝла мàйчице,
нèкеш да глèдаш двè добра,
сàкаш да глèдаш двà гроба!”
Мотивът на тази песен е известен и от други български краища. Представена е зла свекърва.
Но не само по език жителите на Гора са българи. По интереси и чувства те се смятат неразделни от България, в която като гурбетчии всички почти си изкарват прехраната. И сега присъединението им към Албания е за тях злочестина, от която не знаят как ще се отърват. За албанците те говорят с отвращение и ги наричат „бричени глави”: в турско време албанците от Люма и другите съседни на Гора места са се прехранвали с грабеж и са грабили не само българските християни, но и кротките и трудолюбиви българи мохамедани от Гора, които като гурбетчии в България са печелили доста и са се радвали на известно благосъстояние. Дивите обитатели на албанските планини и днес под австрийския режим продължават да нападат, грабят и дори убиват и създават доста грижи на австрийските власти. Оплаквайки се от своите съседи албанци, българите мохамедани в Гора ме питаха: „Що ке чиниме ние со овие бричени глави?” И задаваха ми този въпрос не само когато говореха за грабежите, но и когато засегнаха най-болния за тях въпрос — въпроса за доставка на зърнени храни. Напускането на Гора от българските власти и присъединението на тая област към Албания това с най-крупното събитие за
185
тукашните българи от 1912 г. насам. Наистина, съгласно решението на Лондонската конференция Гора се присъедини още по-рано към Албания, но тогава жителите ѝ не бяха освободени, та това не им е тежало. А сега, след като са се ползвали няколко месеца от облагите на българската държава, те чувствуват всичката разлика в положението. И което е най-важно за тях, сега те не могат да си купуват храна от Призрен и Тетово, а трябва да ходят чак до Дяково и Шкодра, дето храната е три пъти по-скъпа отколкото у нас. Вярно е, че австрийските военни власти в Албания се грижат за доставка на храни, но доставеното не стига и мнозина от ония, които имат пари, гладуват, защото в Албания мъчно се намират житни храни, а от Тетово и Призрен не е позволено да се купува и носи в Албания. Няколко души от с. Брод се опитали да купят царевица в Тетово, успели да купят и да я натоварят на конете си, па тъкмо когато да минат границата, настигат ги нашите власти и им връщат царевицата в Тетово, като им задържат и конете. След няколко дена конете им били освободени, а царевицата — конфискувана и раздадена на бедните войнишки и други семейства в Тетово, както узнах сетне от председателя на тетовската общинска тричленна комисия. Когато аз минах през Брод, селяните които не знаеха, че храната им била конфискувана, ме молеха да ходатайствувам да им се даде купената храна, защото инак остават гладни, или в краен случай да им се върнат парите, та да си купят храна от друго място, ако намерят. За зла чест моето ходатайство беше много, много закъсняло... Положението на българските мохамедани в Гора никак не е розово. В с. Краковища селяните ми казаха: „Ке помреме мие от глад”, и ми разправиха как неотдавна (през лятото) погребали един старец и едно момче, умрели от глад.
Разбира се, когато цели народи с най-голямо напрежение на силите и с грамадни скъпи жертви се мъчат да постигнат своите народни идеали, не е тъкмо сгодно време за проповядване на филантропия. И целта на тия редове не е всъщност такава. Аз си позволявам само да отбележа, че има ред възражения, които могат да се направят против присъединяването на Гора към Албания.
1. Ние не сме длъжни да приемаме за граница на Албания онази линия, която бе определена в Лондон с участието на държави, с които днес сме във война, особено пък когато при определянето на тази линия е нарушен най-грубо националният принцип, който тогава, па и сега се изтъква от тези държави. Гора е била присъединена към Албания само затова, че жителите ѝ са мохамедани, каквито са и околните албанци, сиреч по религиозна еднаквост, а не по народностна близост. В името тъкмо на националния принцип ние имаме право да искаме отделянето на призренска Гора от Албания и присъединяването ѝ към българските земи.
2. По стратегически съображения по-изгодно е да минава границата ни с Албания няколко километра пò на запад от Шар, по високия
186
Коритник, в чиито поли е Гора (вж. и Кънчов, Македония. Етнография и статистика, с. 29)
3. Самият характер на местността и географическото положение на Гора показват, че тая област не може да се дели на Тетовско и Призрен. Който отделя Гора от Призрен и Тетово и праша жителите ѝ на пазар в Дяково и Шкодра, той твърде слабо знае географията на тези места.
4. Икономически българите от Гора са тясно свързани с царство България. Във всички градове на Северна и Южна България от цели десетилетия насам и ден днешен има по няколко българи мохамедани от Гора, които изкарват прехраната на семействата си с просто бозаджийство и халвалжийство. За тия люде в Албания и в Австрия едва ли ще може да се създаде тепърва добър поминък.
5. Вън от всички други съображения обикновената човещина, за която толкова малко се мисли в сегашната голяма война, изисква да не се създават мъчнотии там, дето би могло да се мине без тях. И ако ние с оръжие сме освободили Гора от сърбите и сме се грижили за нея толкова месеци, както и сега се грижим за прехраната на албанското население в Прищинско и Призренско, нямала бъде лошо, ако се направи нещо за подпомагане с храна на българското население в Гора. Не ще бъда обвинен, мисля, в недоброжелателство или нещо по-лошо към българските интереси, ако свърша по въпроса за Гора с тези думи: На бъдещата международна конференция за далечния впрочем още мир ние ще трябва да настояваме за присъединението (или по-добре възвръщането) на призренска Гора към България. И ако това се види на някои неприемливо, бихме могли да прибегнем в краен случай към размяна, като отстъпим някоя равноценна в икономическо отношение област, населена не с чисти българи, срещу чисто българската призренска Гора.
III. Албанците в Охридския и Битолския окръг
В езиково отношение почти всички албанци от тия два окръга спадат към южноалбанската половина. Техните говори образуват с говорите на останалите южни албанци, наричани „тоски”, една цялост, която се отличава от северноалбанските говори между другото и по това, че вместо звука и при известни условия се изговаря р, сиреч вместо северноалбанското (гегско) dime̥n „зима”, δelpe̥n „лисица”, vēne̥ „вино” (= лат. vinus, слав. вино, старонем. wîn , новонем. Wein, и т.н.) имаме в южноалбанските говори: δime̥r, δel’pe̥r, vēre̥. Само говорът в Дебърската околия и по река Дрин до Струга спада към северноалбанските. За останалите езикови особености на албанците в тия окръзи ще говоря другаде, а тук ще спомена само, че и в психологично отношение албанците от тези краища се отличават донейде от северните си събратя. Те, речи, всички са двуезични и могат да се спогаждат със съседите си християни, с които живеят в доста смесени села. Сега особено те са още по-миролюбиви, защота опитът за въстание
187
срещу сръбската власт е бил жестоко наказан от сърбите. В селата Доленци, Кажани, Рамна и Лера, на пътя между Битоля и Ресeн, е имало в 90-те години на миналия век, според Кънчов, съответно 200, 65, 210 и 180 души българи християни и 350, 450, 230 и 340 албанци мохамедани. С други думи, мнозинството (в Кажани 7 пъти по-голямо!) във всички тия села е било албанско. Днес според нашата статистика в Доленци има 233, в Кажани 36, в Рамна 319 и в Лера 148 жители православни българи и никакви албанци. Едни от албанците в тия села са били избити, а други са били принудени да се изселят, след като жилищата им са били опожарени. В последно време някои от тия албанци, които са били избягали в Битоля, почват да се връщат. И в Доленци въпреки нашата статистика сега има вече една албанска къща на завърнали се албанци. В някои случаи албанците в тези окръзи са били записвани като турци: така в с. Древеник според нашата статистика има 311 „турци”, а Кънчов е отбелязал 415 албанци мохамедани. В с. Острец нашата статистика посочва 714 „турци”, а според Кънчов там е имало 550 албанци мохамедани; в с. Лажец освен 325 българи (у Кънчов 340) има според сегашната статистика 120 „турци” (у Кънчов 400 албанци мохамедани), а Породим днес има 538 „турци”, а според Кънчов 190 албанци редом с 300 българи християни; в Злокукяни — днес 394 „турци”, а според Кънчов 500 албанци мохамедани; в Обедних сега — 344 „турци”, а в края на XIX век според Кънчов — 250 албанци мохамедани; па тъй вървят още Църновец сега с 243 „турци”, а тогава 500 албанци мохамедани; Мургашово сега 273 „турци”, тогава 240 албанци мохамедани; Суходол — сега 27 „турци”, а тогава 120 албанци мохамедани. И даже българите мохамедани в с. Търновци 450 души според Кънчов (Македония, Етнография и статистика, с. 238) сега минават в нашата статистика за „турци”.
Броят на албанците в Битолско е сега значително намалял. Докато Кънчов в 1900 г. отбелязва в Битолската каза (с Горна и Долна Преспа) повече от 12 000 албанци мохамедани, сега в Битолската околия (без Преспа, която влиза в Ресенска околия) има 4800 албанци мохамедани, означени във всички села като „турци”. В Ресенско имаме сега записани 513 албанци. Ако към тях прибавим 1000 души албанци от Ресенска околия, записани в числото на турците, ще излезе, че в Битолска и Ресенска околия днес има едва 6300 албанци, т.е. почти половината от броя им в края на XIX век. Не е излишно да се спомене, че според статистиката на Екзархията, печатана у Йор. Иванов (Българите в Македония, с. CIV), в Битолската каза е имало към 1912 г. 14 000 албанци (сега 4800), а в Ресенско 2025 (сега 1500). Намалението в Битолско е станало значи през сръбския режим, и то във време на прословутото въстание.
Албанското население в Крушевската и Прилепската околия не представя значителен елемент: в Крушевската околия има 2086 албанци, означени в статистиката на околийския началник като „турци”, а в
188
Прилепската околия — 1233 албанци. Само в Кичевската околия, в която Кънчов посочва 6190 албанци, а Йор. Иванов 7840, сега има според нашата статистика 8604 души албанци. Кънчов бележи: „Арнаутският натиск в Кичево е много силен в днешно време и причинява бързо изселване на българите от някои села” (Македония. Етнография и статистика, с. 95). При новосъздадените политически условия това засилване на албанския елемент ще се прекрати, па заедно с него ще се прекрати и причиняваното от него изселване на българите. Ако и сега на някои места от Битолския окръг имаме гъста албанска маса (Кичевско), естествено е, че и в Охридския окръг трябва да очакваме същото. И в действителност в някои околии тук се чувствува албанският елемент силно, а в други - много по-слабо. Така в Дебърска околия (с местностите Дрим Кол, Жупа, Голо бърдо и част от Долна Река) има всичко 5888 албанци срещу 10 952 православни българи и 10 848 българи мохамедани (торбеши). До неотдавна албанският език заедно с турския се е ширил и тук в области чисто български. Торбешите, както е забелязал добре и Кънчов, са смятали за гордост да се представят за арнаути. Ред торбешки села на северозапад от Дебър в Дебърското поле минават сега за албански, макар че някои са още двуезични. Този факт ще да е бил използван и при определението на албанската граница към Дебър, която минава посред полето почти до самия град, когато би трябвало да мине много пò на север по височините или да засегне от полето само чисто албанските села. Как и от кого е било мотивирано прокарването на сегашната граница между Дебър и Албания не зная, но това, което зная и което искам да посоча тук, е обстоятелството, че дебърското село Обоки, което сега остава в Албания, е населено с българи и тъкмо от един жител на това село покойният виенски славист д-р Облак беше изучавал българския дебърски говор. В следсмъртните „Macedonische Studien” на Облак, издадени от професор Ягич в „Известията” на Виенската академия (1896 г.), се намира доста езиков материал, от който се вижда много добре, че село Обоки не е албанско. И въпреки това и то заедно с толкова други села е откъснато от Дебърската околия чрез една граница, която върви посред полето, и е присъединено към Албания.
В Стружката околия има около 6500 албанци срещу 17 695 православни българи и около 3000 българи мохамедани, а в Охридска околия (без новоприсъединените албански села по горното течение на река Шкумба) няма нито хиляда души албанци. С една реч, в Битолско и Охридско албанците не са толкова многобройни, колкото в Тетовско, Гостиварско и Дебърско. Но и дето са много, те днес не могат да играят ролята на грубата сила, с която да се омаломощава българският елемент, както са били през времето на турския режим. Вярно е изказаното от мнозина мнение, че албанците, преди да се просветят и да се издигнат културно, не могат да представляват политическа единица и че са по-наклонни да бъдат под турска власт само заради облагите от тази власт или по-точно поради неограниче-
189
ните права на насилие и произвол над християнското население, които тая власт им е давала. Ако друга власт, казва покойният Кънчов, би получила надмощие, арнаутският елемент би ѝ служил тъй, както служи на турците, както е служил цели векове на римляни, гърци, българи и сърби, стига да не се закачат вътрешните народни традиционни уредби на арнаутската община (Македония. Етнография и статистика, с. 99). Тази мисъл се потвърдява от поведението на албанците в териториите, окупирани от нашите и от австрийските войски. Па и това, което оставаше в Албания през времето на неотдавнашния сърбски режим, показа верността на горната мисъл.
Колкото пък за грабежите и убийствата, техният брой зависи от броя на окупационните войски. Когато нашите гарнизони в албанските места са били по-големи, по-рядко са ставали грабежи и убийства, защото и албанецът, колкото да е див и невежествен, все разбира, че не е изгодно да се разбойничи — чувствува, когато е повече от вероятно, че ще бъде заловен от войската и ще попадне под ударите на военното правосъдие. В новозаетите земи, особено в Прищинския и Призренския окръг, та и в Северна Македония, случаите на убийства и грабежи зачестиха през лятото, щом започна сменяването на по-големите гарнизони с по-малки.
Служенето, за което говори Кънчов, ще стане факт, когато чрез просвета и стопанско подигане живеещите в първобитно състояние албанци ще могат да станат съзнателни граждани на българската държава.
IV. Българският елемент в Моравската област
Под това заглавие давам тук само кратки бележки, в които ще искам да посоча в кои споходени от мен места на Моравската област има преселени българи от източнобългарски или западнобългарски краища и где пък се намира старо население, което говори преходния ресавско-моравски, косовополски или тимошко-призренски диалект, отличаващ се с многобройни българизми. В Моравската област пътувах с г.г. Цонев и Романски, така че и те ще съобщят доста върху езиковите отношения в тая област.
Пътувайки в Моравско по споменатия в началото маршут, аз се убедих 1) че нашите съседи сърби грижливо са криели съществуването на български села в границите на държавата си, като неохотно признаваха за българи жителите на гр. Зайчар и няколко села около него, и 2) че моето схващане на въпроса за ресавско-моравския диалект се потвърдява напълно и от онези говори, които не бях имал случай да изучавам. А според това схващане, създадено въз основа на изследванията на безпристрастни чужди учени като норвежеца Olaf Broch [*]
*. Книгата на Брох „Die Dialekte des südlichsten Serbiens”, издадена от виенската „Българска комисия”, е рецензирана от мене в сп. „Archiv für slavische Philologie”, т. XXXVII.
190
и въз основа на мои собствени изучавания в Пиротско, Белопаланечко, Нишко, Лесковско и Власотинско през 1901 и 1902 г., говорите в планинската погранична област на Източна и Южна Сърбия са български с някои особености, които напомнят сръбския и малоруския език и които могат да се смятат за резултат на сръбско влияние, ако се обори мнението, че това са особености на един преходен диалект между български, сръбски и руски; такива особености са например окончанието мо в първо лице множествено число на глаголите вместо българското м или ме: носимо, плетемо, кашлямо вместо носим, плетем, кашляме; звуковете ч и дж вместо щ и жд от някогашни tj, kt и dj; добра среча вместо добра среща, меджа вместо межда и т.н. Оттатък тази планинска област в долината на Морава започва чистият ресавско-моравски говор, в който има повече сърбизми и българизмите са по-малко. Така, докато в планинските говори няма ни следа от дължина на гласните (квантитет), тук под влияние на отвъдните сръбски говори се различават два вида ударени гласни — къси и дълги (с низходящо ударение, отбелязано обикновено с ǎ, но инак мястото на тези дължини е пак старинното, българско); вместо сръбски Мѝлан в Източна Сърбия се изговаря или Милàн (в планинските говори) без дължина, тъкмо както в български, или пък в долината на Морава — Милâн с низходящо ударение на дългата крайна гласна; в планинските говори имаме сèно с кратко е, а в долната вече сêно с низходящо ударение на дългата гласна.
Тъй също вместо старинните ъ и ь в планинските говори се изговаря все ъ, а в долината на Морава а, както и в днешния сърбохърватски език; в планинските говори намираме: сън, восък, дън, болън, старъц, както и в българските говори, особено около Трън, Цариброд и други, а в долината на Морава: сам, восак, дан, болан, старац и под. Мнението, че планинските говори в Източна Сърбия са български със сърбизми, а истинският моравски говор в долината на река Морава е преходен говор с много българизми, аз изказах преди десет години в „Известия на Семинара по славянска филология при университета в София”, кн. I, с. 101-116, и по-късно на немски в Краковския Ročnik Slawistyczny Revue slavistique, том V, c. 178-209. Това мнение се поддържа и от мнозина други, измежду които ще спомена г. проф. Цонев, който го защитава от много години и напоследък го прокарва и в статията си за границата между българския език и сръбския, печатана на немски към етнографическата карта за разпределението на българите в списанието Petermanns Mitteilungen aus Justus Perthes’ Geograph. Anstalt 1915, Sept.-heft. Говорите в Зайчарско, Княжевецко, Алексинецко, Нишко, Пиротско, Лесковско и Вранско и отчасти в Призренско и Прищинско са и според професор Цонев български и са означени на картата с българска боя.
За българския характер на говора в Алексинецко ние знаехме от материалите, които самите сърби бяха изнесли. Особено интересен беше случаят с пословиците из Алексинецко, напечатани в сръбското етнографическо списание „Караџић”, редактирано от Тихомир Р.
191
Ђорђевић. По повод на тия пословици и хърватският учен А. Радић беше казал, че езикът им не е сръбски. В алексинецките села Чичина и Бобовище ние чухме този говор с типичен български акцент без дължина на гласните и с ред други особености (липса на падежи, липса на неопределено наклонение и под.).
В Сокол баня има цяла българска махала с преселници от Чипровци, Пиротско, Трънско, Царибродско, Нишко и даже от Дупница. Говорът им е силно изменен под влияние на сръбския, като и членните форми са съвсем забравени.
В Кралево село, на пътя от Княжевец за Зайчар, има преселени българи от Кулско, някои от които (особено бабите) говорят хубаво български с правилни членни форми. Тук чува човек такива фрази: „баща ми друга жена зел” и след това: „нѝсмо (= „не сме”) имàли ляп (!) да едèмо”; „да слỳжимо у войнàта”; „па от товà ли от каквò ли, умре” и много под., дето се вижда сръбското влияние само в отделни думи. В село Ново Корито, както и оттатък Стара планина в някои белоградчишки села, па и в македонските говори, се употребяват тройни членни форми: „за децава куй че се брига?” „за децата кой ще се грижи” (те са близко); „иде з детенце-но отоздоле” „иде с детенцето (детето е далеч) отдолу”; „кòлко е казàнчето мàло” (казанчето е известно, не се изтъква дали е близко или далеч).
В Зайчарско има доста села с българи, преселени от Кулско и Видинско, например в с. Заградско (Заграгя), за които досега не се знаеше нищо. Диалектологичният материал от това село, както и от с. Гърлян и особено от гр. Зайчар, ще бъде използван при други случаи. Тук ще отбележа само, че в Гърлян преобладава западнобългарският изговор, когато в Зайчар и с. Велики извор един селянин казваше: „Нѝе вѝкаме лèп, онѝ вѝкат ляп, на плèвата викат плява”, като посочваше главната разлика между говора в Гърлян и в Зайчар.
И в с. Болевец са дошли отдавна преселници от Видинско — село Бела Рада. Някои от тях и сега имат прякор „думики”, защото един от предците им често употребявал израза „да думаме” вместо сръбското „да причамо”. Днес поради дългото сръбско влияние в селото се говори моравскосръбски, но без падежи, без дължина на гласните и с типично българско ударение.
В Паракин и на север в Моравската долина има вече сръбски дължини: лŷди, мâло, нâрод, среќан ви пŷт, скŷпо све, лêќа (леща), немам ни зŷби, зи̂д и под.
До днес почти нищо не се знаеше за българите в Свилайнецко. Сега се установи, че в голямото и богато село Дубля до самия град Свилайнец има чисти българи, които са запазили напълно своя източнобългарски говор. Ето от многото материал само няколко думи от разговор с тях и две лазарски песни: „пò голяма опщинà, гядо, сегял на дрỳго мя̀сто, умря̀ло, кя (тя), що сме са смя̀ле със нèго.
192
Лазарска песен на момък :
Мòмци момѝ делèа
На вър Стàра плàнина
Сякому се гя̀л паднà,
Йовану са гя̀л падна
Черноòка невяста.
Лазарска песен на мома :
Тръгнàла мома с крондѝл нà вода,
Па си е нашлà чàшка срèбърна
И въф чàшката пѝсмо пѝсано.
Пѝсмо пѝсано и нарѝчано:
Да слушаш свèкра като мил бащà,
А свекъ̀рва като милà мàйчица.
И в Лапово, оттатък Морава, имало преселени източни българи, които живеят в отделна махала от 40-50 къщи, ала с техния говор не можахме да се запознаем. В Пожаревец има и днес българска махала, но само по-старите мъже и жени говорят хубаво източнобългарски, макар и да разбират тоя говор, предпочитат да говорят сръбски, понеже сърбите се смеели на българския език. Един от старците казваше за тях: „не щът да оратът блъгарски”; вместо „кобилката” (кобилица) думали вече по сръбски „обрамчица”; вместо „котел” — „бакрач”, „къща” — „кукя” и т.н.
Нека се надяваме, че сега при новосъздадените условия за кратко време българщината в тия места от някогашното българско Браничево ще се възроди. За 3-4 месеца българските учители, войници от 51 пех. резервен полк са постигнали тук отлични резултати. Присъствувахме с г.г. Цонев и Романски на изпита в гр. Свилайнец и на годишния акт в Пожаревец и констатирахме с голямо задоволство, че децата, включително и ония от сръбски произход, изговаряха доста хубаво българските звукове, а някои деца така правилно говореха, като че у дома си само български са слушали.
Късно достига тук гласът на Паисий, който преди 150 години питаше своите „неразумни и юроди” сънародници защо се срамуват да се наричат българи и не говорят и не четат на своя език, но макар и късно, Паисиевият глас от българските училища тук ще възвърне тези почти изгубени области към общото българско отечество.
София, септември 1916 г.