II. НАУЧНИ ДОКЛАДИ НА УЧАСТНИЦИТЕ В ЕКСПЕДИЦИЯТА
10. ПЪТЕШЕСТВИЕ ИЗ ЗАПАДНА МАКЕДОНИЯ [1]
Проф. д-р Михаил Арнаудов
1. Горни и Долни Полог (Сърбизми в Тетовския край)
2. Български елементи северозападно от Шар планина
- Приложения: Прелюбища, Вруток, Куново, Вълковия, Лешок, Вратница, Рогачево, Средска, Кръстец, Запот
Съгласно с усвоения от Щаба на действующата армия план аз трябваше да проуча в етнографско отношение краищата отсам и отвъд Шар планина. Мисията си извърших в течение на пет седмици (9 юли-14 август), като пътувах без всяко прекъсване и без всяка почивка, за да се завърна по-рано в София, гдето ме чакаше друга неотложна работа. Районът, който обходих, може да се ограничи с точките: Скопие, Качаник, Призрен, вододела на Вардар и Радика, вододела на Вардар и Велика, и Суха гора. Предпочетох да тегля по-големи географски рамки на моите проучвания, за да бъда по-изчерпателен в наблюденията си, тъй като тъкмо за този край, особено за Тетовската долина и за торбешите отвъд Шар, нямахме никакви подробни сведения. Благодарение на по-продължителното си пребиваване в долината на горни Вардар аз схванах говорни и битови разлики, които инак при бързо пътуване и спиране само в главните селища се изплъзват от наблюдението. Материалите, събрани там, ще имат предимство да характеризират доста пълно говор, обичаи, поезия и живот на населението, което обстоятелство е от съществено значение за нашата етнографска наука. За целите, които преследва Щабът на действующата армия, ще се спра тук само на общите резултати от проучванията си, като оставям за един бъдещ труд да обработя подробно записките си, особено големия брой народни песни.
I. Горни и Долни Полог
Долината на най-горното течение на Вардар, Тетовското поле, се дели от
местното население на Горни и Долни Полог. За межда им служи реката
Мъздрача. Освен това селата от Лешок до Яжинце, по склоновете или в полите
на Шар, се наричат „Подгор” или „Подгория” (жителите „подгорци”); селата по
река Вардар, от Сиричино до Раотинци – „Вардария”; за тия посред полето
(Жилче, Ратате, Подбреге, Преюбища, Шемшево, Озурмище, Полатица и др.) —
„Поселе”. Названията Горни и Долни Полог не са нови: тях намираме още в 13 и
14 век. в грамотата на българския цар Константин Асен, дадена на манастира
„Св. Георги” при Скопие
,
в грамотата на сръбския крал Стефан Душан,
159
даден а на Хилендарския манастир
,
и
житието на Стефан Неман
,
и пр.
В тая долина живеят примесено българи и албанци, инак строго разделени по традиции, език и гражданственост. Българите са прастаро население, албанците — нови пришелци. Българите до преди 4 години са били безправен елемент, който е трябвало само да плаща данъци или да работи на изполица по бейските чифлици, когато албанците са се чувствували господари и са се държали надменно дори спрямо властта. Наслезли от суровите и безплодни планини на запад от Шар, албанците се настаняват през 17, 18 и 19 век в тия области, заселени от чисти българи, и полека-лека добиват такова надмощие, щото, ако не беше дошло пропъждането на турците от Македония в 1912 г., имало се е опасност да се поалбанчи в течение на XX век изцяло краят. Сега този процес е спрял, но след сключването на мира българската държава ще трябва да се занимае сериозно с въпроса, как може да се заличи неправдата на миналите векове или на вчерашното минало, за да се засили отново българският елемент и да се осигури срещу нови посегателства. Като са се спускали именно от албанските планини, албанците са завземали насилствено най-добрите земи, прогонвали са българите от селата и от къщите им, обсебвали са нивите и градините им и така най-плодородните и удобни за обработка места са сега в албански ръце. Българите още помнят кое е било доскоро тяхно, а и в най-ново време заграбване на движим и недвижим имот е било в ежедневна практика. Водена от чувството на справедливост и въодушевлявана от една национална политика, нашата държава би трябвало да назначи една комисия от местни и от високопоставени чиновници, която да предприеме щателна ревизия на имотните отношения, за да въдвори законно владение и използване на собствеността. Така негли някои села, които сега са качени по стръмните скали на Шар планина, за да разработват с мъка сипеите, гледайки отвисоко своите бивши земи в ръцете на околните албанци в полето, ще могат отново да добият бащиното и дедино наследение. Селяните например от Сетоле още помнят кога са забягнали от Порой, гдето сега са албанци, и тия в Куново — от Луковица. Навред в долината най-хубавите пасища и мери са албански (Чегране и Челопек на юг от Тетово, Джебънца, Копаница и други на север). Гдето пък българи са настанени в равни, плодоносни и оросявани от рекички землища, там те са безстопанствени ратаи (срв. името на с. Ратае) и работят на изполица чифлиците на бейовете от Тетово и други места, изкарвайки колкото за най-бедно препитание. Така е случаят със селцата Янчища, Подбреге, Егуновце, Саракин и пр. В Янчища напр. 8 огнища (къщи с домочадия) са на Мехмед паша от Тетово, 3 огнища на Хаджи Рашид паша в Цариград, 3 на Реджеб паша и синовете му в Тетово, 4 на Есад паша от Желино, 2 на Асан паша от Гостивар, 3 на Руфат ага от Тетово и т.н. Сега, когато някои
160
от имотите на забягналите в сръбско време паши и аги са обявени за безстопанствени, изполджиите делят доходите с държавата. Но какво работливо, по природа интелигентно, здраво и привързано към земята население са тия хора! Ако държавата им дадеше възможност да откупят постепенно земите и къщите, гдето са настанени като роби от род в род, те щяха да бъдат и за себе си, и за държавата много по-полезни, отколкото сега.
Бидейки краят твърде гъсто населен (понеже албанците и турците отннмат две трети от земите на старите поселенци), българите са принудени да дирят прехрана и доход в чужбина, на гурбет. Всичко мъжко от 18 до 60-годишна възраст прекарва години наред далеч от родното си място, за да се връща само всеки три-четири години по веднъж дома за няколко месеца. Домашните - жени, деца, старци — живеят не толкова от своя труд, колкото от доходите на гурбетчиите; и ако този доход, както е случаят през последните войни (1912-1916 г.), се внезапно преустанови поради невъзможност да се замине в чужбина, тогава настава мизерия, която хвърли тъмна сянка върху живота на тия хора. На гурбет се е ходело в България, Румъния, Турция, Сърбия и Русия, а напоследък е зачестило и ходенето в Америка. Главните занаятия на гурбетчиите са лекарство, млекарство, абаджийство; някои стават гостилничари и сладкари; в Америка работят по разни фабрики. Ходейки в чужбина, мъжете донасят дома не само средства на благосъстояние, но и известна широта на погледа. Затова този край стои в интелектуално отношение много по-високо, нежели някои покрайнини на стара България, гдето селяните не са изпитвали влиянието на чужди, по-напреднали среди. В странен контраст с тоя широк опит на мъжете стои консерватизмът на жените. Било че тук влияе примерът на турската и албанската фамилия, която не знае свобода на нравите и равноправие между мъж и жена, било че се касае за патриархални отношения, наследени от деди и прадеди, всякак жената е твърде ограничена в своите права и възгледи, а нейният поглед не отива по-далеч от прага на къщата. Пред чужди мъже тя не се вестява, на трапезата редом с тях никога не сяда, в разговор не влиза. Срамежливост и морал тук са в пълната си сила.
Какво представлява това население в национално отношение?
Колкото безспорно е било за всички дейци на нашето възраждане и за всички наши филолози, че в южните поли на Шар планина живее дял от българския народ, толкова по-упорито се поддържа от 30-40 години насам в някои чужди кръгове, какво всъщност „славяните” на Горни и Долни Полог спадали етнически и езиково към сръбското племе или в най-неблагоприятен случай били нещо преходно между българи и сърби, като показват по-голямо родство с последните. Възгледът за българщината на този край се е градил върху непревзети наблюдения на наши хора, върху показания на незаинтересовани чужди пътешественици и върху самосъзнанието на местното население; противоположният възглед пък в своята по-крайна или по-уме-
161
рена форма е бил защитаван от представители на просръбската пропаганда и от техните съмишленици в Русия и в други страни. Напоследък към него се приобщават, макар и прикрито, някои писатели, които стоят в услуга на политическите аспирации на съседните нам държави, доколкото тия искат именно да оспорват бъдещото владение от страна на България на някои западни краища. За да не цитирам други автори, ще посоча само на един австрийски географ, мнението на когото изразява, струва ми се, и тенденции на държавници.
Разглеждайки картите на Цвиич и Иширков (Petermanns Mitleilungen aus Justus Perthes Geographischer Anstalt, 1913, Tafel 22, 1915, Tafel 44), D-r Hans von Mzik, в статията си „Nationalitätenfragen auf der Balkanhalbinsel”, Mitteilungen der Kais. Königl. Geographischen Gesellschaft, Wien, 1916, Band 59, N-o 2, p. 111, н.г.) дохожда до това заключение:
„Unbedingt Serbisch ist das Gebiet an der bulgarischen Morawa nördlich von Alexinac, die Städte in Süd — und Ostserbien (nach der Grenze von 1912) und das Kossovo Polje — soweit nicht von Albanesen bewohnt — nördlich von Kacanik-Prizrend. Unbedingt bulgarisch ist alles Land östlich und südlich der ungefähren Linie Lom Palanka-Bresnik-Ovce Polje-Küprülü-Kicevo-Dibra. Daswischen liegen Uebergangsdialckte mit zum Teil starken bulgarischen Anklängen. Hier war auf dem Gebiete des alten Bulgarien der bulgarische, auf dem Gebiete des allen Serbien der serbische Staatsgedanke herrsehend.”
[Напълно сръбска е територията на Българска Морава северно от Алексинец, градовете в Южна и Източна Сърбия (съобразно границата от 1912 г.) и Косово поле - ако не е заселено с албанци северно от Качаник-Призрен. Напълно българска е цялата страна източно и южно от приблизителната линия Лом паланка-Брезник-Овче поле-Кюпрюлю-Кичево-Дебър. Помежду се намират преходни диалекти с отчасти силно българско влияние. В областта на стара България господствуваше българската държавна мисъл, в областта на стара Сърбия — сръбската.]
Че сръбските учени и политици, движени от шовинистически идеали, прогласиха цяла Македония и цяла Западна стара България за сръбски земи, като настояваха особено за сръбския характер на северните македонски области, не учудва никого: всички ние знаем как се дойде до това падение на сръбската наука и до тая жалка пропаганда и всички сме свидетели как жестоко си изпати цял един народ, загдето се поведе по ума на своите държавници и обсеби чуждото. Но какви са побужденията на някои учени от други страни, на писатели, от които бихме очаквали по-голяма любов към правдата и по-голяма поддръжка за своите законни аспирации, ако те искат сега да ограничат пределите на българщината? Няма тук да правя висока политика, ала ще си позволя да укажа пътем на недоволството, което владее в среди доскоро приятелски разположени към нас, от нашето желание да задържим завзетите на запад области. И като искат да подбият нравствените основания за подобни претенции, те
162
подхващат чрез перото на услужливи писатели тезата на своите най-върли врагове, впускат да оспорват изводите на нашите етнографи и твърдят, че сръбският елемент се шири и южно от Шар, така че чисто български говори започвали едва югоизточно от линията Лом-Брезник-Овче поле-Велес-Кичево-Дебър! Няма съмнение, ние сами бяхме признали веднъж „спорния” характер на областта между тая линия и гребена на Шар и скопска Черна гора. Но тази грешка на малцина наивни политици нямаше нищо общо с обективната истина и с убежденията на голямото мнозинство добри българи и тя не можеше да служи като довод в очите на противниците ни. Касае се сега чрез нови и подробни проучвания на самото място да се установи истинското състояние на нещата, за да не се повтарят в бъдеще подобни грешки, както и за да не ни упрекват враговете ни, че не разполагаме с надеждни и добре проверени сведения, събрани от добросъвестни хора. Несъмнено за Тетовско ние не притежаваме досега по-обстойни етнографски и филологически наблюдения. Ала днес, когато такива можем да имаме вече, длъжни сме да кажем пред света цялата истина, тъй като тя е в пълно съгласие с българските държавни интереси. Истината именно е тая:
Въпреки частични влияния от страна на сръбския език в някои най-северни села на Тетовската долина езикът на тази местност е изобщо чиста българска реч, така че без всяко научно основание той се сматря от някои за смесен, преходен разговор, срещу който стояла липсата на определено национално съзнание. Заемки в отделни случаи не накърняват принадлежността на един говор към определен език, както и самобитните му отклонения не могат да се сматрят като признак на отчуждаване от голямото и прастаро езиково единство.
Обхождайки всички по-главни селища на Тетовския край, аз се убедих, че онова, което от строго научно гледище може да се сматря сръбско влияние, се ограничава и по случай в езика, и по географски район в твърде тесни рамки. Колкото се отнася до границите, в които се ширят известни сърбизми, те не минуват предела на Подгор, включват значи само селата на север от Тетово в подножието на Шар. При това повече сърбизми преобладават само в селата Брезно, Беловище, Одри, Вратница, Старо село и Рогачево, тъкмо там, гдето вирее и сръбската пропаганда от 30 години насам. Навярно повечето от тези сърбизми са ново влияние, дошло постъпките на пропагандата или като следствие от ходенето на гурбет в Ниш, Белград и други сръбски паланки. Колкото се отнася до случаите в езика, при които се наблюдава систематическо отклонение от българския език в посока към сръбски, те се свеждат към следните явления:
1. у вм. ъ от старобългарски ѫ в коренните срички: рука, гуска, купина и пр.
2. у вм. ъл: вук, ябука, вуна и пр.
3. у вм. а от старобългарски ѫ в края: воду, воденицу, њу (нея), девоику и пр.
163
4. ау, еу, оу, вм. ат, ят в 3 л. мн. ч. на глаголите: ручау, играу, бероу, поеу и пр.
5. мо вм. м-, ме- в 1 л. мн. ч. на глаголите: играмо, поемо, ручамо, беремо и пр.
6. е вм. и в мн. ч. на съществителните ж. р.: наше бабе, ливаде, сабле, косе и пр.
Трябва да забележим, че тия сърбизми се наблюдават само поотделно в някои от посочените села, а не всички сърбизми вкупом във всички села, и посло, че в част от тия места, както и в самия град Тетово, процесът на това осърбяване ще е отишъл до своя логически край. Така в Лешок казват не вук, а воук; не вуна, а воуна; не жут, а жоут; а в Теарце, само 10 минути път далече от Лешок, говорят: вълк, вълна, жълт с едно дълбоко л (ł).Отгдето следва, че сърбизмът в случая е нещо ново, при това не напълно прокарано. Досущ така стои и с третия и четвъртия признак. Ако във Вратница именно говорят рекуту, ореу и т.н., в съседното Беловице, отдалечено само четвърт час път, говорят реката, ораа (орахѫ). И както някога под сръбско влияние се изразява в у (1. признак), така сега, от двадесетина години насам, по-младите хора в Теарце говорят вече съвсем нашенски книжовно: ръка, мъка, зъп, гъска и т.н.
Нека добавим веднага: редом с тия несъмнени сърбизми вървят в говора на ония села някои особености на фонетиката и на морфологията, които неправилно биха се схващали като сърбизми. Това са особено случаите с меки к, г вм. ш, жд, и тия са причастията на -ейки. Ако в Тетовско казват куќа, свеќа, млеќа, ќем, моѓу, рѓоен, и ходейки, търчейки, гледайки и т.н., това не са никакви чуждици, никнали по образеца на сръбските думи с ћ и ђ или на сръбските причастия на ћu, а прастари диалектологически особености, които се развиват на българска почва от чисто български задатки. И както двата езика, сръбски и български, се спосрещат често, понеже са изобщо твърде близки по строй и се досегат географски открай време, така и в случая се касае за едно общо южносланянско явление, чуждо на славянските езици от другите групи (руска и западна), за една успоредица, възможна по силата на вътрешно родство между езиците. Ако в краен случай приемем, че тук може да става дума за сръбско влияние, не трябва да забравяме, че години наред в средните векове тия земи са били владени от сърби (във времето на Душан) и че администрацията и другите власти са могли да наложат нещо от официалния език.
Наспроти случаите с несъмнени сърбизми или с аналогични явления на сръбски и български, при което едните и другите са малко на брой, стоят всички ония изконни черти, в които сигурно проличава българският характер на езика. Това е преди всичко членната форма, и то в своите три вида (ов, он, от); после липсата на епентетичното л (освен в единичната дума сабля); после замяната на ѫ, ъ, и ь с ъ (дън, тъмно, мъгла, съм); после отсъствието на старите падежни форми; после специфично българските думи като майка, работа,
164
хубав и т.н.; после образуването на сравнителна степен с по: по-хубав; липсата на инфинитив; наличността на звук ѕ – дз (дзвезда, надзат, дзвон); цялата синтакса и т.н.
Всички те дават рязък отпечатък на говорите в Тетовско и ги правят дял от групата на българския език, както той се разпада на множество говори, без да губи своето основно единство. Непредубеденият наблюдател непременно ще извлече впечатлението, че тук имаме български, а не сръбски език, после, че въпреки някои сърбизми тия северномакедонски говори не могат да се броят за преходни, бидейки в най-органическите си особености чисто български. Колкото се отнася до говорите на краищата Вардария, Поселе и Горни Полог, те са още по-чисти български, нежели ония на Подгор, както това може да се види от приложените образци (№ 1, 2, 3, 4) за селата П релюбище (в Поселе), Вруток (при извора на Вардар), Куново (южно от Гостивар) и Вълковия (северно от Гостивар). Сравнени с образците от Лешок, Вратница и Рогачево (№ 5, 6, 7), те показват липса на у вм. ѫ и ъл, на у за вин. падеж, на ау, еу, и оу за 3 л. мн. ч. при глаголите, и на е за мн. ч. на съществителните: значи на всички пет признаци от шестте сърбизми в подгорските села.
Прибавим ли към тия особености на езика и духа на населението и характера на поезията му (повечето мотиви на която се схождат с тия в Битолско и само малка част с тия в Косовско) [*], ние се убеждаваме напълно, че и дума не може да става за някакво неопре-
*. За духа на населението говорят всички ония случаи, хиляди на брой, които младо и старо са се надпреварвали - било в турско време, било по-късно в сръбско време — да засвидетелствуват своята българщина чрез нравствени и материални жертви. Сърбоманските села са станали такива или защото селяните са се провинявали пред властите в турско време (за убийство на някой голям потисник арнаутин, бей и др.) и сръбският архиерейски наместник е обещавал да освободи от съд и от затвор или смъртно наказание виновните, ако селото признае, че е „сръбско”, и се откаже от Екзархията, или защото подкупени от агенти на сръбската пропаганда кметове, попове и гурбетчии в Белград или Ниш са скланяли своите хора да се нарекат сърби, за да им се отпуснат безплатно учители, за да намерят закрила пред турците (които са поощрявали разцеплението на българите), и пр. Въпреки всички усилия в тая посока сърбомански са станали само 9 села от 112 на Тетовска каза (според данни от 1912 г.) Останалите, дори под сръбския режим след 1912 г. са държали яко на скъпите си завети и са очаквали рано или късно дохождането на българите; те са улеснявали нашето дело всякак. Би могло да се напише цяла една история на страданията на българите в последните 4 години - и тя трябва да се напише въз основа на обилния записан и незаписан материал, - от която да блесне пред цял свят истината върху националните тежнения на това поробено племе.
Колкото се отнася до поезията на тоя край, от всички страни слушах показания, че носители на главните епически мотиви били просяците от Битолско и Прилепско, които дохождали и пеели по сборове, по частни къщи и пр. Като сравнявах пък самите пориви със записаното другаде, намерих, че най-голяма близост показват песните по съдържание и език с тия в сборниците на Миладинов и Икономов, сборници, които съдържат песни от Охридско, Битолско, Дебърско, Кичевско и съседните краища. Сръбският сборник на Ястребов, гдето има също някои сродни мотиви, е съставен, кажто е познато, не само от сръбски песни, но и от български, записвани в Дебърско и други наши места, които страстният руски сърбоман брои без всяко основание за сръбски земи. И тъкмо тия песни от Дебърско са най-близки по съдържание и език до записаните от мен в Тетовско и Гостиварско, а не сръбските от Ипек.
165
делено „славянско” племе в подножието на Шар, което не е нито българско, нито сръбско, както не може сериозно да се поддържа и принадлежността на това племе към сръбската етническа група. Наопаки, съдено по всичко, тук трябва да съзираме изконно и съзнателно българско население, което и исторически е клоняло досущ тъй към общото наше отечество, както езиково то спада в кръга на несъмнено българските говори.
II. Български елементи северозападно от Шар планина
Станало е общо място в нашите учебници по география и в популярните европейски книги върху балканските народи, какво за граница между българи и сърби на югозапад служи Шар планина. Понеже всички знаят, че в Македония живеят българи, и понеже Македония като географски термин граничи на север с Шар планина, смятало се е без много-много уговорки, какво границите на Македония са и граници на българския народ. Наистина по-вещи и безпристрастни наблюдатели бяха забелязали отдавна някои чисто български черти в езика и бита на населението отвъд Шар, ала тяхното мнение се губеше посред гласа на болшинството писатели и така почти всички у нас тихомълком приемаха сръбската теза, че Косово и Призренско са част от някаква „стара Сърбия”. Обхождайки сега някои от тия места, аз трябваше да се убедя в несъстоятелността на тая теза и да дам право на един русин като Гилфердинг (Поездка по Герцеговине, Боснии и старой Сербии, 1857 г.) и на един българин като В. Кънчев (Македония, 1900, с. 29, и статия „Гора” в Трудове на българското природоизпитателно дружество, кн. I, 1900). Гилфердинг именно бележи: „В речи Призренских сербов уже елмшно приближение к болгарскому наречию” и навежда като български белези в нея: 1. изпускането на падежните отклонения (казва се „сос нож”, „сос рука”, а не както у сърбите „с ножем”, „с руком”, „у Призрену”); 2. удвояването на подлога „с” в „със”; 3. и употреба на думата „работа” вм. „посао”. Кънчов, който е известен със своята научна добросъвестност и който всякога с говорил самата истина по етнографията на Балканите, намира, че „населението на Сиреница и Гора е българско, а не сръбско”; с други думи, че и на северозапад от Шар, по течението на Лепенец и на Призренска Бистрица, както и в областта между Люма, Коритник и Шар живеят пак българи, щом в езика „няма сръбски падежи, а членовете са запазени в пълна чистота”.
И наистина, разпитвайки хора от жупата Средска (или „Срецка”) по горното течение на Призренска Бистрица от областта Гора, както и от селата Цълигражда, Тополяне, Дворане, Доловце, Мущише, Новане, Лютогла и Кориша, все на север от Призрен и Коджа Балкан, в посока към Църнолева планина, аз трябваше да се убедя, че цялата тази ивица северозападно от Шар показва редица българизми в езика си, по силата на които тя трябва да се брои най-малко преходна българо-сръбска, ако не и българска откъм някои прастари белези.
166
Тъй напр. в самия град Призрен въпреки систематическото сърбизиране от половин век насам всеки може да чуе от по-стари хора съге (вм. сал по сръбски”, „съз ножче” (вм. „са ножем”), пояс (вм. пас). В Цълигражда, около 3 часа североизточно от Призрен, говорят „ке идем у град” (без сръбски падежи), „работам”, „дзвезда”, „дзвоно” (сръбски е „звезда, звон”), „дънъс, дънъска”, „търчааки” и пр. В Средска (в селата Срецка, Драићићи, Небрегоше, Любине, Горньо село, Мушниково, Планяне, Речане, Луквица и Живияне), гдето живеят смесено торбеши и православни, се говори според образец № 8, т.е. с маса черти в езика, които не са сръбски и които указват на една по-стара българска основа, тъй като за по-ново българско влияние не може и дума да става. Най-сетне помаците-торбеши от Гора говорят един твърде чист български, който има между другото трите членни форми, както в другите македонски говори ("кучево е много злово, да не укъса детево”; „кобилете млого хубави се”; децата, кобилава, годинава, вечерва, пушкеве, пушкете, кундрете, и т.н.). Понятие за него дават образците № 9 и 10. Торбешки села са следните 29: Рестèлица, Злѝ поток, Крỳшево, Брот, Дѝканце, Бàчка, Млѝке, Кукàляне, Любòшка, Радèша, Лèшчане, Крàкошча (албански Драгàч), Шàйновце, Гòрна Рàпча, Дòвна Рàпча, Горни Кърстец, Довни Кърстец, Оргоста, Орчиша, Пàкиша, Зàпот, Кòшаришча, Òчикле, Църнòлево, Орèшек, Шишчеèц, Бòре, Глобòчица и Врàнишче. Всички те имат около 15 000 население. Мъжкото население ходи по гурбет из цяла Европа. Симпатиите на жителите днес са на страна на българското управление и ако Австрия остане и занапред да ги владее, те ще се изселят с готовност у нас.
За изучените от мен места справка приложените две карти (Скопие и Призрен), гдето за жалост картографът не е нанесъл много селища.
ПРИЛОЖЕНИЯ
№ 1. Прелюбища.
"Кан се рòдил Марко, попорàснал мало, му напъ̀лнила майка му една цръ̀пка со вода, па го изпратила там на Бàлкана, свине да чува. Арно, ама тамо Марко, шèтайки низ гората, нашъл на едно место девет деца самовѝлски, къде плакале. Марко ги праша: „Зàошо деца плачете?” Тие, децата, му казаа: „Майка ни е на лоф, а па мие за вода изгорехмо. Дур да дойде майка, немòжемо да дочèкамо, ке ỳмремо.” Извади Марко цъ̀рпката, ги напи со вода, им се олади сърце на децата, се отраяа. Ете га самовилата иде, Яна самовила, иде силна, люта, сака да го погуби, Маркота. Децата ѝ викаа: „Немой, майко, заре той ни напи вода, ке умрехмо за вода.” И самовилата седна, ги порани и му рече на Маркота „Како ти е име?”...
(Слушана от Спасо Милошов)
167
№ 2. Вруток
Костадин душа береше,
ем на дружина велеше:
Дружиня, верни дружиня,
кога ке дома идете,
коните да не играте,
ем пушки да не фърляте.
Зер ке ве чујет майка ми,
прет коня ке ви излезе,
за мене ке ве прашујет:
Дружина Костадинови,
ой, къде ви е Костадин?
Майно ле Костадинова,
Костадин тамо с’ ожени,
от мрамор плоча невеста,
от бели бигор сватои,
църни гарвани байраци.
(Слушана от Михаил Димитров)
№ 3. Куново
Сой сонила будимка кралица,
во собота и спроти неделя.
Па станала рано во неделя,
сой кажујет на нейзин сайбия:
Чујеш вамо, крало от Будима,
да що сум си соичок сонуала:
ведро небе над Будим пукнало,
ясен месец на земня паднало,
ясно сънце в море се удаји,
ситни дзвезди крајум одбегнаа.
. . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . .
Айде, сестро, сега да бегаме,
- Мълчи, брате, немой да говориш,
немой тебе некой да те чујет.
Овде седи, мене да ме чекаш,
ке однесам студена водица...
(Слушана от Безцена Софрева, 80-годишна)
168
№ 4. Вълковия.
Стèмнило ми се смъ̀глило,
кѝни се моме на вода,
прèгрешило ми пъ̀тища,
òтиде горе ф плàнина
ке Гюрчинòво бàчило.
Кòга видòа мòмето,
свите на ноги станаа,
Гюрчин кеая не стана,
Гюрчину драго не падна...
(Слушана от Стоянка Стойчева, 75-годишна)
№ 5. Лешок
Сън сънила млада Янколица
у субота очи спрот неделя:
ведро небо надве се предвойло,
що ми бея краснише нишани,
красно слънце надзат се поврати,
месечника среде боре падна.
Влашинята [*] у Влашко паднале,
Кърчаликите [**] у Гръчко паднале,
дробни дзвезде на земня паднале.
Що ми беше дзвезда вечерница,
ни на небо, ни на църна земня...
(Слушана от Атанас Бойнов 45-годишен)
№ 6. Вратница.
Стоя не, море, Стояне,
що беда нàйде татка ти
кỳката да го прòдаде,
що беше лепо прајена
со девет врати жèлезни.
Най-мала врата бàкърна,
на врàтата лѝвада,
на ливадата Седжаде.
(Слушана от Гана Дзаковица и Стойна Тръпковица)
*. Съзвездие от 5 звезди
**. Съзвездие от 3 звезди
169
№ 7. Рогачево.
Билбил пoje у планина,
Дейче седи у градина.
Билбил Дейче говорује:
Ела, Дейче, да седимо,
да седимо, да појемо,
ем облоге да фатамо.
Ако, Дейче, ме надпојеш,
ке ти дадем планинава
со све сенке, со све чешме;
ако тебе те надпојем,
ке ти земам градината
со све црешне, со све вишне.
(Слушана от Спасо Димов, 60-годишен)
№ 8. Средска.
„Питала свекърва снаву: „Де си била?” — „Я сом била на Света Богородица у църква. Од църква сом се вратила у оца, на гости. Къд туйка у оца затекна зговорджиу (сват), он тражи мою сестру за своега братанца. Мой отац му вика: Не е моя керка за тая кућа, защо момък не е према девойка, момак е мало по-стар и груб (грозен), а девойка е по-млада, лепа и убава; не е слика за прилика. Те тако га отбив мой отац зговорзжиу и казав му да не иде више да тражи девойка, да не арчи лакърдия.”
„Отац мой се родив у Среца, бив е по занат дунгер. И он се оженив са жена от села Горне село... Я сом бив по овце у место Клепало, и овце ми отидова у жито. Дође поляк, те ми узе овце и отера у село. Глобив ме тридесет гроша. На молене поклонив ми десет гроша.”
(Слушана от Иван Симов, 55-годишен)
№ 9. Кръстец.
А.
Мъгла падна, майчице, по полето,
жал ми падна, „ , на сърцето,
ке се бере, „ , нова кура [*],
нова кура, „ , сви бекяри,
сви бекяри, „ , неженете.
Б.
„Биф еден сирома, по една пара му давале на ден. Четирийсе године ге меф сокаце, после на четирийсе године нашоф още пет пард,
*. Нов набор войска чрез теглене на жребие.
170
ге останф работа. И тия му рекле: „Защо остаи работа?” Он кажаф : „Я веке сум станаф зенгин, сум нашоф пет паре денеска, веке вам нема да ви работам.” Другете му рекле: „Мие сега ке ти дадеме на ден грош тебе”... Он опе: „Я от вас ке се търнем, ке идем на пут, па що ке даде госпот. Вије не сте били дòбри люѓе.” Ошоф во еден голем грат.”
№ 10. Запот.
A.
„Ка грабна Дейка Рахканова, га онесе во Очикле, арнаутско село. Запот се дигнахме все со пушке, отидохме во Очикле, го сардисахме село, учинихме уджем на куке, па га извадихме Дейка. Кога виде еден арнаутин, избега от пенджер и се врати со пушка, Яхета го уби. И мие по него со пушке фърлихме, го ранихме во рука. После тоя арнаутин дойде во Запот, запали три плèвне, па избèга.”
B.
Дѝгни ме, Като, шекерли Като, утре сабайле,
замеси „ „ „ до две-три погаче,
постели „ „ „ свилена постеля,
напрай ми „ „ „ каве каймаклия.