Часть I. СОЛУНЪ.
4. Новитѣ Солунски българи, опити за погърчването имъ и българскитѣ гробища.
Както вече казахме, старитѣ Солунски жители не сѫ били гърци, а македонци — потомци на пеонитѣ и на славенитѣ, които подъ разни дружинни названия се заселвали въ Македония; казахме какъ се пославенили и какъ най послѣ се погьрчили. Сега ще кажемъ
15
какъ и кога си създали нови българи въ тоя отъ голѣма важность за нашето економическо и политическо развитие гр. Солунъ. Прѣди това обаче, нека на бѫде позволено да кажемъ че, слѣдъ падането на Македонската Държава, Солунъ никога не е бивалъ населяванъ само отъ една народность, а отъ колонии — римски, славянски и грьцки; до падането му подъ турското владичество той се е населявалъ отъ славянобългари, геновези и гърци, а слѣдъ падането му подъ турцитѣ, турското правителство позволило заселването въ Държавата една значителна часть отъ изгоненитѣ изъ Испания евреи, отъ които една часть се засѣднала въ Солунъ. Тѣзи евреи съставляватъ днесь болшинството отъ Солунското население вземени въ едно турци, българи, гърци и европейци и, както изглежда, по отношение на народонаседеннето, Солунъ едва ли би нѣкога се изменилъ.
Ако нескончаемитѣ размирици и вьрлування на турско-албанскитѣ племена по врѣмето на извѣстнитѣ Али паши Тепеленли и Джелалединъ паша, грабежитѣ и насилията имъ надъ беззащитнитѣ християни въ юго-западна Македония имаха печални послѣдствия за беззащитната рая въ тая страна, злощастията въ която още повече се увеличиха съ избухването на грьцкото въстание, което гьрцитѣ прокламираха подъ названието: Завѣра, за да привлечатъ въ бойевитѣ си редове сили отъ всичкитѣ православни народности на Изтокъ; отъ друга страна обаче, този редъ на нѣщата по отношение на българското дѣло въ Солунъ, имá своето благотворно влияние; гоненитѣ, ограбванитѣ и прѣслѣдванитѣ отъ турскитѣ банди, които крастосваха тоя край, почнали да напущатъ пепелищата си и да търсятъ спасение далече отъ размиренитѣ мѣстности.
Въ скоро врѣме градоветѣ, паланкитѣ и по голѣмитѣ села въ Източна Македония, дори и въ Сѣверна България и Западна Тракия, бидоха наводнени отъ бѣжанци.
Освѣнъ куцовласи-цинцари изъ Тессалия и албанци изъ Епиръ, въ Солунъ прябѣгваха и се заселваха за спасявание и едно внушително множество българи отъ Дебърско, Охридско, Костурско, Битолско, Леринско, Нѣгушко, Воденско, Кожанско и други мѣстности, християнскитѣ жители на които изключително сѫ българи.
Това по неволя прѣселение дълго врѣме продължавало, слѣдвало да продължава и слѣдъ сключването мирътъ между Турция и Руссия (въ който Турция призна независимостьта на възстаналата Грьция), понеже властитѣ въ Западна Македония, Епиръ и Тессалия, или че бѣха безсилни да спрътъ жестокоститѣ и вьрлуванията
16
на непокорнитѣ турско-албански чети и на башибозуцитѣ турци, или че нѣмаха желание да дѣйствуватъ съ изискуемата се въ случая енергия.
Въ Дебърско опустошаването и ограбването на христианскитѣ села продължавали; а неизтовствата и убийствата нѣмали край. Кервани наши еднородци изъ Дебърско и изъ другитѣ горѣ неброени мѣстности бѣгали въ Солунъ, гдѣто намирали спокойствие и поминъкъ и окончателно се остановявали.
Тѣзи нови пришелци подновили, или, съ други думи казано, съживили издихающия трупъ на българския елементъ въ Солунъ и отъ тукъ вече захваща новата ера на българитѣ въ отечеството на Святитѣ Братия Кириллъ и Методий.
Една часть отъ новитѣ гости захванали Западната часть на града — Вардарската, а другата, именно Дебърцитѣ източната — Келамарийската, съ енориитѣ: Св. Атанасий, Панагуда, Панагия-декса и Ипапанти — всички една до друга.
Послѣдния тоя центръ — Каламарийский, васеленъ както вече казахъ, повечето отъ Дебърски българи, които, така да се каже, имѣющи прѣимуществото, че съжителствуватъ всички въ единъ и сѫщъ районъ, взелъ изгледъ на чистъ български кварталъ, прѣзъ който когато прьвъ пѫть минахъ, именно прѣзъ главната улица, която го дѣлѣше на двѣ половини, стори ми се че се намѣрвамъ въ нѣкой чисто български градъ. Отъ самата улица, отъ дюкенитѣ, кафенетата и магазиитѣ на двѣтѣ ѝ страни, до слуха ми достигаше само българския говоръ по нарѣчието на Дебърчанина — Бръсякъ. [*] Освѣнь това въ тоя кварталъ азъ заварихъ и оставихъ правитѣ и обичаитѣ въ пълната имъ битность прѣнесена отъ Дебърско.
Слѣдъ петь годишното ми напускане на родний си край и заживуване между турци, ерменци, гьрци и прч. за прьвъ пѫть сега, именно прѣзъ 1869 година въ Солунъ, или по добрѣ въ Каламарийския му центръ, ми се одаде случай да чуя и видя това, което се вьрши и което въ дѣтинството си самъ съмъ вьршилъ въ моя роденъ градъ — Стара Загора.
На Бѫдний вечерь азъ имахъ честьта да бѫда гостъ въ домътъ на дѣдо Христа Гугушъ, единъ доста оригиналенъ и доста веселъ старецъ, въ кѫщата на когото щомъ стѫпихъ, пьрвото
*. Писането на тия редове за Каламарийския кварталъ е ставало прѣзъ 1869—70 год. Сега обаче, както се уча, не било вече тъй. Пьрвенството въ това отношение сега ималь Вардарския кварталъ и Пиргитѣ. Описаниятъ горѣ (Каламарийския) български кварталъ билъ изгубилъ донѣгдѣ значението си като такъвъ. Бѣл. на автора.
17
нѣщо, което обърна вниманието ни, бѣ свѣтналото огнище, въ което буйно и съ прѫщене горѣше бѫдника — единъ грамаденъ горунь напомнящъ древнебългарския язически обичай на прадѣдитѣ ни — безапелационенъ протестъ противъ грьцкитѣ домогвания да считатъ Македонския българинъ за грькъ.
Сложи се вечеря, започнаха се обряди и церемонии, молитви и прѣкаждания, сѫщо като у насъ на бѫдний вечерь, а слѣдъ вечерята — коледарени припѣви.
Онги (Ангелина) най голѣмата дъщеря на Дѣда Христа, майка на 4—5 дѣца, но съ гласъ, рѣдкость въ такава възрасть, даде на вечерята истински коледарски отпечатъкъ. Повече отъ петнадесять пѣсни изпѣ тая вечерь Онгя всичкитѣ коледарски, което правѣше вечерята колкото весела и приятна, толкозъ отъ друга страна важна и отъ голѣмо значение за оногозъ, който знае историята ѝ.
Полунощь бѣше наближило и азъ се готвяхъ вече да се раздѣля съ веселата тая дружина, когато, изненаданъ отъ едно дрънкане на звънци, идяще долу отъ двора, ме спрѣ. Лисава, най-малката дъщеря на Дѣда Христа, която вече бѣ заобръщала на себе си вниманието на младежьта, първа се втури на вънъ, викаща: коледарци, коледарци!
„Разбрахъ” казахъ на дѣда Христа, който тоже полѣтѣ навънъ водящъ и мене. Отъ терацата на кѫщата той поздрави коледарцитѣ съ добрѣ дошли, които запѣха „Богъ се роди и прч.” дрънкащи звънцитѣ, съ които се бѣха накачили, въ знакъ на благовѣстие, че Богъ се родилъ. Като свьршиха пѣсеньта дѣдо Христо имъ подаде пъленъ кѫрчагь съ вино, който заснова отъ рѫка на рѫка и скоро се изпразни. Стареца заповѣда на Лисава да го напълни повторно; тя изпълни заповѣдьта на стария си баща на часа, и подаде кърчага на гоститѣ, който отново заснова между тѣхъ в като се изпразни подадоха го обратно на стареца, на когото изказаха благопожеланията си и помолитствоваха здравие и щастие на домакина и на цѣлото му сѣмейство, а частно на Лисава, направиха слѣдующиятъ ласкавъ и многозначущъ за нея комплиментъ: „Тази година овдѣ — дома, а до година подъ друга камина” [*], слѣдъ което напуснаха кѫщата на дѣда Христа и заминаха да изреждатъ ония на роднини и приятели; напуснахъ я и азъ съ моитѣ благопожелания на веселия дѣдо Христо и на сговорното му сѣмейство.
*. Думата камина означава куминъ, турски — оджакъ. Бѣл. на автора.
18
Слѣднето не отъ но малка важность ва ония, която цѣнятъ значението му, въ мѣсто, като Солунъ, считамъ за неизлишно да отбѣлѣжа тука.
На нова година, азъ още се изтѣгахъ на леглото си, когато вратата на стаята ми скръцна и се отвори. Скочихъ смаянъ, но веднага разбрахъ въ какво се състояла работата щомъ запръщѣха по гърба ми едноврѣменно нѣколко дрѣнови вѣйки — Сурувакници. Нѣколко, 10—12 годишни, чисто облѣчени въ Дебърски костюмчета дѣца, се надваряха кое повече да ме нашиба и сѫщеврѣменно да ми помолитствува и пожелае честита новата година въ слѣдующитѣ почти общи въ Българско думи: „Сурова весела година, голѣмъ класъ на нива, бѣло гройзѣ на лойзѣ, червена ябоко у садина, живо-здраво до година до амина”.
Като свьршиха мисията си моитѣ драги посѣтители, азъ спрѣхъ поглѣда си на тѣхъ и ги запитвахъ за едно-друго, съ което бавяхъ да имъ поднеса дара си. Обаче едно по нетърпеливо изъ между тѣхъ, което по живостьта си напомняше франц. гамени, види се, да ускори получването наградата, извика: а а-дѣцана, забори́хми! и започна отново да мя шиба казвайки: „до година и млада невѣста на господина”. И нещѣте ли, пожеланията на това българче — гаменъ, напълно се сбѫднаха : на слѣдующата година азъ имахъ вече млада невѣста. Тѣзи суровакарчета изреждаха наредъ всички къщи изъ квартала безъ да пропускатъ ни грьцкитѣ, ни турскитѣ, ни еврейскитѣ, и на всѣкѫдѣ еднакво приемани и добрѣ награждавани кое съ нѣкое петаче, кое съ орѣхи, кое съ сухо грозде или сухи смокини.
На сватба и други лични дни забѣлѣжвахъ, че се съблюдаваха сѫщитѣ обичаи и обряди, които се вършатъ отъ българитѣ въ Сѣверна и Южна България. Същото се вършѣше отъ Българитѣ и въ Вардарския кварталъ, ала въ по слабъ размѣръ. Тукъ вмѣсто коледарци отъ Коледа до Водици ходятъ и Бабугери нощно врѣме и денѣ. Бабугеритѣ се облачатъ грубо съ почернели или прикрити лица, тѣ ходятъ по къщитѣ на роднини и приятели преструващи се на нѣми, съ мимика и разни движения изказватъ цѣльта на посѣщенията си и прч. Бабугеритѣ въ всичко подражаватъ на карнавалитѣ у грьцитѣ, съ разлика само въ облеклото: карнавалитѣ се обличатъ елегантно, когато бабугеритѣ само въ дрипи. [*]
*. Отъ пѫтници изъ Солунъ се научавамъ сега, че описанитѣ горѣ народни обичаи и обряди, спазени до мое врѣме между нашитѣ еднородци тамъ, били съвьршенно изоставени — изчезнали. Жално! Бѣл. на автора.
19
Отъ разпръсналитѣ се по единично изъ другитѣ квартали на Солунъ нови пришелци наши еднородци едва ли може днесь да се каже че е останало слѣда. Нѣколцината изъ-между имъ като напр. Яни хаджи Лазаровъ отъ Воденъ, Константинъ Герасимовъ отъ Охридъ, братия папа Димитрови отъ Битоля и др. слѣдватъ още да проявляватъ народностьта си, ала синоветѣ и дьщеритѣ имъ, не искатъ нито дума да чуятъ за нея.
Благодарение на компактностьта на българитѣ въ описанитѣ два квартала — Гелемерийский и Вардарский, особито на българитѣ отъ пьрвия, които послужиха за опора на грьцкитѣ домогвания да ги погърчатъ — въ Солунъ отдавна е била положена основата, върху която безпрѣпятственно би могло много по-рано да се зида народното здание и постави на равно стѫпало, на което се намѣрваше тогава грьцкото. За жалостъ обаче отъ българска страна освѣнъ самоохранване отъ погърчване, друго нищо не било прѣдприемвано и нѣмаше да се прѣдприеме ако и гьрцката пропаганда отъ своя страна бѣ пасувала.
Бато южнаци гьрцитѣ, иматъ жежъкъ тежпераментъ, който ги прави въ всичко бързи; щомъ видѣли въ Солунъ такова внушително множество българи, рѣшили, какъ-какъ, да ги погърчатъ и по тоя начинъ да затворятъ една рана, която въ бѫдѫще би се обърнала на гибелна за еллинизма; тѣ се залавятъ за работа.
Пьрвия опитъ на пропагандата, състояща се отъ грьцкото духовенство на чело съ мѣстния митрополитъ и грьцкия консулъ, се състоялъ въ прѣнуждване българитѣ да променятъ облеклото си (?!), което ги отличавало отъ грьцитѣ и ако съ това се несполучи, да се употрѣби сплашване съ афоресване и отлъчване отъ цьрква.
Опитътъ за промѣнение облеклото, недалъ очакванния резултатъ, макаръ и да се е употрѣбилъ начинътъ — сплашване съ турцитѣ, които, говорили гьрцитѣ, ужъ гледали на българитѣ като на падишахъ душманѫ и като такива готвели се единъ день да ги изколятъ до единъ.
Отъ начало още се забѣлѣжило че, нашитѣ Солунски еднородни далече не сѫ обръщали внимание на грьцкитѣ бабини-деветини и продължавали да се облачатъ въ народний си костюмъ, въ който ги заварихъ азъ когато стѫпихъ на Солунското змлище, т. е. 35—40 години слѣдъ заселването имъ въ Солунъ.
Това непослушане и българско твърдоглавство, заставили тръпката пропаганда да прѣдприеме послѣднето срѣдство — афоресването,
20
отлъчването отъ цьрква и непозволяването на българитѣ да закопаватъ мъртвитѣ си въ общитѣ (гръцки) гробища.
Ала нашата история съ гордостъ трѣба да отбѣлѣжи отрадното явление у Солунския българинъ, които въ тоя случай проявилъ черти на българско постоянство и твьрдость — достойни за подражание отъ нашитѣ еднородци въ Македония, които днесь сѫ изложени на грьцкитѣ неистовства въ страната имъ, които, вѣроятно, сѫ послѣдний имъ опитъ за сплашване съ цѣль да ги погьрчатъ.
Тази чьрта на постоянство и упорство на Солунскитѣ наши еднородци проявена противъ общия врагъ на народностьта ни, въ врѣме когато тя не бѣ още проявена у братята имъ въ по събуденитѣ градове въ Македония, въ Севѣрна и Южна България, дала на подлия еллинизъмъ да разбере, че Македонския българинъ е такава натура, колкото повече го насилватъ, толковъ повече го заинатяватъ и го правятъ неотстѫпчивъ.
Нѣкои отъ по-виднитѣ Солунски българи сполучили да придобиятъ приятелството, а край него и благоволението на Солунскитѣ първенци турци и да се поставятъ подъ покровителството имъ, допитвали се въ всичко отъ тѣхъ и искали съвѣтитѣ имъ. (Турчинътъ въ такива случаи на обращение къмъ него е снисходителенъ, добъръ наставникъ, откровенъ, насьрчава а — въ голѣма нужда е добъръ помощникъ). Тѣ казвали на българитѣ че, всичко това, съ което грьцитѣ ги плашили, е лишено отъ всяка истина и ги насърчавали да постоянствуватъ.
А пъкъ отъ своя страна тия видни българи насьрдчавали своитѣ еднородци и ги съвѣтвали да не отстѫпватъ въ нищо на грьцкитѣ козни и, съ пълна вѣра въ закрилата на турцитѣ, да ги отблъсватъ съ прѣзрѣние до като се сдобиятъ съ мѣсто за собственни гробища, за намѣрването на което тѣ сѫ взели грижата.
И наистина, двамата протомастори на дюлгерския еснафъ и меймаръ-башии [*] Милошъ Калфа и Лазо Калфа — Дебренци — се заели да намѣрятъ мѣстото и, въ скоро врѣме, пьрвиятъ намѣрилъ едно празно мѣсто до самитѣ грьцки гробища вънъ отъ крѣпостьта подъ Кешишъ-Капусу на севѣроизтокъ отъ града, купилъ
*. Титлата меймаръ-башия се давала отъ мѣстнитѣ власти на отличившитѣ се въ строителното дѣло дюлгери; тѣ се наричали още и калфи, служили въ управлението като архитекти и надвиратели на всичкитѣ правителственни постройки; надзиравали сѫ въобще всичкитѣ правителствеыви здания и нарѣждали ремонтирането имъ, когато се окажела нужда отъ ремонтъ. Тѣ разглеждали и рѣшавала спорове за здания, за видове и за застроени мѣста и рѣшеннита имъ бивали окончателни — безапелационни. За отличие отъ проститѣ дюлгери, тѣ носили винаги съ себе си бронзовъ аршинъ и на капитѣ си зашитъ бронзовъ знакъ означающъ титлата имъ; тѣ имъ се давали отъ мѣстнитѣ власти. Въ врѣме на важни процеси въ сѫдилищата за здания и постройки, тѣ сѫ засѣдавали и гласътъ имъ по спора винаги е билъ рѣшающъ. Освѣнъ това тѣ сѫ се произнасяли и по въпроси имѣющи хигиенически характеръ, стопански и дори стратегически. Въпроси, които въ еснафското (зидарско) събрание подъ прѣдсѣдателството на уста башията, не сѫ могли да се разрѣшатъ, били пращани на меймаръ-башията, който ги разрѣшавалъ окончателно. Бѣл. на автора.
21
го и го подарилъ на сънародниците си за гробища, а Лазо Калфа го засадилъ около връстъ съ яворови фиданки (по турски чинари, по грьцки — платани), които, въ моето прѣбиване въ Солунъ, не бѣха вече фиданки, а грамадни явори, носящи названието „Лазовитѣ Платани”, а самото мѣсто, попълнено вече съ гробове, — „Българскитѣ гробища”. [*]
Тъй сдобити съ свои гробища Солунскитѣ българи (1882 г.) поотдѫхнали си отъ грьцкитѣ заплашвания и задирвания било по отношение облѣклото имъ, било по това за заменяване езика имъ съ грьцкия; ала и грьцитѣ прѣстанали вече да ги безпокоятъ и добрѣ сторили. Защото обидитѣ, които българитѣ тьрпѣли отъ грьцитѣ, скоро се забравили и нашитѣ сънародници заживѣли братски съ тѣхъ; така че, подъ „братския” тоя животъ гьрцитѣ спечелиха онова, което гоняха, сега вече наложено на пьрвитѣ отъ самитѣ обстоятелства.
Не слѣдъ много врѣме отъ горѣизложеното, нашитѣ Солунски еднородци, започнали едни-други да се надварватъ, кой прьвъ да надѣне дънеститѣ каравани, съ кѫситѣ подъ колѣнѣтѣ крачоли, кѫситѣ до подъ гьрдитѣ джамаданъ-елеци и да запаши тараболузъ кушакъ (поясъ), да намѣтне прѣзъ рамо чоха-фермене (салтамарка) съ червена гизиена подплата и да се метаморфозира на цѣлъ измирски янъ-кеседжия (коцкаръ, джепчия). А женитѣ, о! и тѣ не оставали надирѣ отъ мѫжетѣ си. Въ скоро врѣме и тѣ се обърнали на кокони-кукли, надѣнати въ най-новата по това врѣме фино грьцка носия. Разбира се, всичко това се извършвало отъ младото поколѣние; старитѣ оставаха до гробъ съ народното си облекло.
Ала, трѣба да признаемъ, че по отношение на облеклото, Солунскитѣ българи печелѣха, а не губѣха; защото тѣхната стара носия — мѫжка и женска — отъ каквато материя и кройка се състоеше, никакъ не съотвѣтствуваше въ здравословно отношение на Солунскитѣ климатически условия и азъ, ако се коснахъ до тоя
*. Помнимъ, че прѣзъ 1896 година гьрцитѣ се бѣха опитали да си присвоятъ тия гробища, и че солунскитѣ власти, признаха правото на българитѣ и отхвърлиха претенциитѣ на пьрвитѣ, които намѣриха за неоснователни. Бѣл. на автора.
22
въпросъ, направихъ го съ единственната цѣль да покажа до какви низки дори смѣшни срѣдства сѫ прибѣгвали грьцитѣ въ прѣслѣдването на българитѣ за да ги обезличаватъ, което е интересното за поколѣнието — за историята.