Часть II. СѢРЪ.
21. Реакция и послѣдствията ѝ.
Политическитѣ събития въ Босна и Херцеговина захванаха да застрашаватъ мирътъ на Балканския Полуостровъ; всѣки чувствоваше че една война е неизбѣжна, но кога ще избухне, никой незнаеше; тъмни облаци, надвиснали надъ Турската империя, прѣдвѣщаваха скорошна буря. Въ нѣкои части отъ нея (империята) именно, въ Одринския и Русчуския Вилаети, знакове отъ незадоволство на часть отъ подданницитѣ на Султана, се вече бѣха появили. Турското правителство взе крути мѣрки противъ явнитѣ знакове за едно въставие на българитѣ въ двата помянати вилаети; тѣзи мѣрки ускориха деньтъ на избухванието му. Въ Панагюрище, Брацигово, Перущица, Т. Пазарджикъ и въ Клисура, възтанието биде обявено и турцитѣ за да го потушатъ, знаеме вече какъ постѫпиха, въ възтаналитѣ мѣста. Това въстание даде поводъ на правителството изобщо въ България и въ частностъ въ Сѣръ, да гледа съ недовѣрие на българитѣ и на черковноучилищнитѣ имъ работи.
Трѣба да отбѣлѣжа че Сѣрския Мутесарифинъ Хайдаръ бей, който твьрдѣ много услужи на българитѣ въ оврѫга му, за тѣхно нещастие биде прѣмѣстенъ въ Сливенъ и замѣстенъ съ единъ младъ Цариградски турчинъ. Този новъ чиновникъ още съ стѫпването си въ Сѣръ и поемание дължностьта си, прояви грькофилскитѣ си чувства и заработи въ окрѫга противъ българското дѣло. Нѣма съмнение, че той дойде въ Сѣръ съ такива наставления отъ по-високо мѣсто.
На всѣкѫдѣ въ Сѣрския и Драмския Санджаци, гдѣто по селата и градоветѣ имаше по нѣколко грькомани, които бѣха започнали да се помиряватъ съ положението си спрямо сънародницитѣ си минали подъ Екзархията — положение създадено отъ фермана отъ
94
1870 г., съ който се разрѣшаваше българския черковенъ въпросъ — и бѣха заслѣдвали почти и тѣ пѫтя, по който вьрвѣше множеството, туко че за вириха носъ и започнаха да се зѫбятъ.
Въ градоветѣ, дѣто органитѣ отъ грьцката пропаганда бѣха ослабили дѣйствията си, запускаха въ ходъ всевъзможни зловѣщи слухове, каквито само грьцитѣ сѫ въ положение да изкалѫпватъ, тó за Екзархътъ, тó за нѣкой български владика или учитель; зазавираха се между турското население и властитѣ, пускаха имъ разни лъжи противъ българитѣ и ги настрояваха противъ тѣхъ и българското дѣло.
Въ с. Горни Бродъ, най-голѣмото село въ цѣлия Санджакъ, общинскитѣ и черковноучилищнитѣ дѣла бѣха напълно въ рѫцѣтѣ на българското му население, и пьрвенцитѣ на което се почитаха и отъ Сѣрскитѣ власти, и отъ Сѣрскитѣ първенци турци, и които до сега заемаха селско - общинскитѣ дѣла, прѣзъ мѣсецъ мартъ 1876 година, прѣзъ който обикновенно се избираха кметове и старѣи по селата, петтината грькомани въ това село именно: Димитръ попъ Андоновъ, Иванъ Дявола, Никола Галяна, Маринчето и Кръстю Терзията, ,ирни като агънца до това врѣме, изведнъжь озвѣрѣха. Тѣ безъ всѣко стѣснение и срамъ, заявяваха открито, че билъ настаналъ часътъ тѣ да рѫководятъ общественитѣ работи въ селото, и, вай халѫна, на този, който би имъ попрѣчилъ на това, провикваха се тѣ.
Подкрѣпени тия изверги отъ агентитѣ на властьта — постояна полицейска стража въ селото, тая година за пръвъ пѫть биде поставена — опитаха се да заематъ общинскитѣ работи безъ съгласието на селенитѣ, а послѣднитѣ имъ се опълчиха и на дьрзоститѣ и псувнитѣ на враговетѣ си, отговориха съ дръпване на единъ хубавъ бой и на петимата, който дълго врѣме ще помнятъ, и отъ който полицейската стража не бѣ въ положение да ги оттърве, а се задоволила да донесе въ Сѣрь, че ужь българитѣ въ селото възстанали, били владиковитѣ привьрженници и се възпротивили и ней — на стражата.
Веднага единъ ескадронъ конница биде изпратенъ въ селото, и на другия день докара въ Сѣръ кмета, старѣитѣ и по виднитѣ и състоятелни селени и ги арестоваха. Селскитѣ общински печати: Муфтааръ-и-еввелъ и Муфтаръ-и-сани — на кмета и на помощникътъ му — бидоха отнети отъ старѣйшинския съвѣтъ и се орѣдадоха на петтината грькомани, които властьта проглася за старѣи съ кметъ на чело най-върлиийтъ гръкоманинъ — Димитръ попъ Андоновъ.
95
Освѣнъ горнитѣ, въ Сѣръ бѣха докарани и арестовани и двамата Бродски свещенници: стария попъ Димитръ и младшия попъ Иванъ.
Другитѣ двама старший попъ Иванъ и попъ Петръ се прѣхвърляха на грькоманска страна въ селото, при всичко че бѣха дали тържественна клѣтва, че нѣма да се дѣлятъ отъ болшинството.
Всичкитѣ арестовани, на брой 25 души, не бѣха нито питани, нито сѫдени, а само защото бѣха обявени българи и по богати, трѣбаше да лежатъ въ затвора. Побойницитѣ които биха грькоманитѣ не се търсиха. Сѫщото почти стана и въ другитѣ села на двата Санджака т. е. отнеха се общинскитѣ работи и всичко отъ рѫцѣтѣ на болшинството и се прѣдадоха на нѣколцината грькомани. И това извършиха самитѣ власти, което даде поводъ на грьцката пропаганда да се зарадва до уши и да ликува.
Пьрвата работа на така натрапенитѣ гръкомани за старѣи на болшинството въ селото Горни Бродъ бѣше — да наложатъ грьцкия язикъ въ училището и въ двѣтѣ селски цьркви.
Тази противународна мисьль на грькоманитѣ, подпомогнати и отъ властьта, раздвижи духоветѣ на Горнебродчане. Тѣ възстанаха като единъ человѣкъ и протестираха прѣдъ властитѣ въ Сѣръ, въ Солунъ дори и въ Цариградъ, ала удовлетворение отъ никѫдѣ не получиха; тѣ изгубиха всяка надежда когато се разнесе слуха за възтанието въ Панагюрище и другадѣ въ отечеството ни, които слухове обаче насърчиха грькоманитѣ, които удвоиха силитѣ си въ намѣрението, на което се бѣха остановили, и болшинството отъ уплаха, отстѫпи прѣдъ петтината грькомани, които станаха пълни господари на селскообщинскитѣ работи на едно село отъ 6—700 български кѫщи.
Тукъ трѣба да отбѣлѣжа, че учителя Николъ Падаревъ сега именно, когато най голѣма нужда имаше селото отъ него, дезертира прѣди два мѣсеца отъ описаното по-горѣ, което завари училището безъ учитель; това даде поводъ на грькоманитѣ да настанятъ въ него гьрцки учители. Ако Падаревъ бѣ стоялъ, едното училище щѣше да остане въ рѫцѣтѣ на българитѣ.
Арестуванитѣ въ Сѣръ Горнебродски първенци, старѣи и священницитѣ попъ Димитръ и попъ Иванъ х. Динковъ (първия, именно попъ Димитръ, слѣдъ нѣколко дни биде пуснатъ на свобода) се откараха въ Солунъ и арестуваха въ тамошния затворъ.
Отъ тѣхъ нѣкои, които имаха слабостьта да се обѣщаятъ че ще признаятъ Сѣрския фанариотинъ и ще се помиратъ съ него, бидоха освободени и се завьрхнаха въ селото си; по-упорствующитѣ
96
пуснаха на свобода, съ условие обаче да стоятъ въ Солунъ подъ полицейски надзоръ; а на свещенника Ив. х. Димковъ се правѣха прѣдложения за освобождение само, ако се подвъргнѣше на разпопване, си остриже брадата и на ново се подложи на опопване отъ грьцкия владика! Ала попъ Иванъ, който бѣ получилъ священнически санъ отъ канонически архиерей, именно отъ Н. Високопрѣосвященство Самоковский митрополитъ г. Доситея, прѣдпочете да изгние въ затвора, отъ колкото да изложи на публично поругание человѣческото си достойнство и сана си.
Пуснатитѣ на свобода въ Солунъ, слѣдъ нѣколко още мѣсеци скитане въ тоя градъ и сутринь и вечерь вѣстяване въ полицията, бидоха окончателно освободени и се завърнаха въ селото си. А попъ Иванъ? — Него го спаси само постоянството му и отъ затвора и отъ унижението! Той слѣдъ едно годишно прѣлѣжаване въ затвора и него пуснаха на свобода, но подъ полицейски надзоръ въ Солунъ; а съвьршенното му освобождаване послѣдва отъ общата амнистия прогласена слѣдъ потушението на възстанието и свьршванието войната съ Сърбия.
Тоя священникъ-мъченикъ, е синъ на оня х. Димко отъ село Горни Бродъ, който бѣше душата на селото си, къмъ когото бѣха обърнати погледитѣ не само на съселянитѣ му по отношение на народнитѣ работи, ала и на селенитѣ отъ много села: Сѣрски, Неврокопски, Мелнички, Петрички и Димиръ-Хисарски и който въ борбата за пробуждането на еднородцитѣ си въ изброенитѣ каази, изтьрпѣ гонения, арести, унижения и, най послѣ, съвьршенно опропастяване. Отъ пьрво богаташъ въ селото си и околностьта му хаджи Димко достигна до просяшка тояга [*].
Отъ казаното до тукъ става явно, че реакцията въ Сѣрско-българскитѣ работи, започна още прѣзъ 1875 а година, а потрѣсающата го отъ основата му, се почувства прѣзъ слѣдующитѣ 1876—77 година. Тюрмитѣ и въ Неврокопъ, и въ Мелникъ, и въ Петричъ, и въ Демиръ-Хисаръ, и въ Драма и въ Сѣръ бидоха буквално натъпкани съ невинни учители, священници и по-богати
*. По настоящемъ хаджи Димко живѣе съ останалото си семейство (часть отъ което се разпръсна и изгина отъ прѣслѣдване) въ крайна бѣдность и лѣжи на постеля парализиранъ отъ три години насамъ у зетя си въ София, униженъ и прѣзрѣнъ даже и отъ ония, които съ години сѫ се хрантутили на трапезата му. нему на послѣдне правителството му отпуснало годишна пенсия отъ 600 лева, съ която прѣхранва себе си и сѣмейството си гниящъ на легло отъ ядове и мисъль за миналото си величие, прѣзрѣнъ сега отъ народа, за който се бѣ жертвувалъ. Казватъ, че се билъ вече поминалъ. Бѣл. на автора.
97
българи. Училищата и цьрквитѣ се заграбиха отъ грькоманитѣ, които станаха пълни господари по селата и градоветѣ; тѣ разполагаха дори и съ живота на съселенитѣ и съгражданитѣ си, които не имъ се подчивяваха. Въ Неврокопъ бидоха арестувани всичкитѣ учители отъ града и селата, които обаче, бидоха пуснати на свобода, но не безъ самоунижение. Тѣ дадоха задължителни саморѫчно подписани отъ тѣхъ, че признаватъ грьцкия владика. Само Неврокопския народенъ прѣдставитель — Коста Сарафовъ, не се самоунижи. Toй гордо заявилъ на каймакамина, че на грькъ владика за припознаване подписъ не дава и рѫка му не цалува; на царя, казвалъ той, ако съмъ въ нѣщо прѣгрѣшилъ, нему рѫцѣ и крака цалувамъ и отъ него прошка бихъ искалъ, ала на грькъ владика не искамъ и името да чувамъ. Само тази откровенность и постоянство освободиха Сарафова отъ затвора. Съ прѣвиване вратъ прѣдъ фанариотина, бидоха освободени и хвърлените въ затворитѣ на горѣизброенитѣ градове български священници и първенци.
Въ Сѣръ тоже всичко бѣ тръгнало назадь. Членоветѣ съставляющи общината, започнаха единъ по единъ да се оттеглятъ. Признавшитѣ по-рано Екзархията сѣмейства, едно подиръ друго прѣминаваха на грьцка страна; ученицитѣ напущаха училището и постъпваха въ грьцкитѣ; а тѣзи отъ Вароша като българчета що бѣха, се прѣслѣдваха и бияха отъ турчетата и гьрчетата, когато идяха за въ училището и си отиваха обратно за домоветѣ си, та нѣмаха възможность да го посѣщаватъ редовно, понеже то бѣше на другия край на града — при параклиса въ Долна Каменица: до него да се отидѣше, трѣбаше да се мине прѣзъ нѣколко турски махали.
На постоянните ми оплаквания прѣдъ властитѣ и на молбитѣ ми до първенцитѣ турци — да се спре гоненето и биенето на невинни дѣца, не се даваше никакъвъ ходъ и азъ бѣхъ принуденъ да оставя едного отъ възрастнитѣ си ученици, именно Христа Д. Урумовъ отъ Радовишь, да събира въ училището на Долня Каменица ученицитѣ отъ близкитѣ махали, а тия отъ вароша и околностьта му, азъ събирахъ въ една стая отъ моето жилище въ срѣдъ града.
На учителя Урумова азъ плащахъ отъ моята заплата, която криво-лѣво, слѣдваше още да ми се плаща отъ Екзархията, но която по късно биде прѣкъсната, нѣщо, което постави менъ и дѣлото въ твьрдѣ трудно положение. Азъ помолихъ на нѣколко пѫти Н. Блаженство да направи малко едно усилие за поддържането учебното дѣло въ Сѣръ до като работитѣ отново влѣзватъ въ нормалния си пѫть, ала получавахъ отрицателенъ отговоръ, съ извинение че Екзархията въ тѣзи врѣмена, не е въ положение да направи тая жертва.
98
Длъженъ съмъ да изповѣдамъ, че менъ ми бѣше повече отъ свидно, повече отъ жално да тегла вратитѣ на училищата и по тоя начинъ да изпратя ученицитѣ си въ грьцкитѣ училища и то най-живитѣ, които пропити отъ патриотизъмъ, не имъ се щѣше да го напуснатъ, колкото и да ги плашаха и гонѣха и турчета и гьрчолята. Менъ ми бѣше и мило, и свидно българското дѣло въ Сѣръ и околностьта, което съ моето напущане пропадаше, и което за да достигне до едно завидно положение, бѣха направени толкова материални жьртви, колкото мѫки и гонения се изтърпѣха въ разстояние на 7 години денонощна борба съ непримиримитѣ му врагове.
Най послѣ жена ми, която не малко изтърпѣ за това дѣло, което и неи бѣ толкозь мило и скѫпо, колкото бѣ и на мене, се ужесяваше отъ самата мисъль за пропадането му ; тя рѣши да направи послѣдне усилие и жертва за поддържането му. Тя разпродаде всички свов цѣнни нѣща останали ѝ въ наслѣдство отъ баща ѝ и отъ подаръци по сватбата ни, както и собственната си кѫща въ Солунъ, и отъ получената имъ стойность, крѣпѣхми сѫществованието и на двѣтѣ училища, а по край тѣхъ и духа, както на ученицитѣ тъй и на българитѣ въ града и околностьта му за нѣколко още врѣме, именно прѣзъ годинитѣ 1876—1878 [*], които, както и прѣдшествуюшитѣ ги нѣколко, бѣха за него (за дѣлото) и лично за насъ едни отъ най-тежкитѣ и най-опаснитѣ.
Тъй подкрѣпено дѣлото, прѣзъ послѣднитѣ опасни години, дьржа въ постоянство Екзархиститѣ българи, които виждайки моето и на священника Иванъ Маджарова стоение на постоветѣ ни, черпѣха куражъ и за себе си. Тѣ продължаваха да се черкуватъ въ параклиса, въ който слѣдваше да се служи; ала това се негледаше отъ пропагандата съ добро око, която очакваше нашето напускане постоветѣ си, за да се турѣше край на дѣлото. Но понеже не дочакваше да види това, просто побѣсняваше отъ ядъ. Тя усили клеветитѣ си прѣдъ турцитѣ и прѣдъ властьта; пущаше различни измислици за да ги наежи противъ насъ и сполучи. Турското население, както въ града противъ мене и священника, тъй и вънъ по селата, противъ селското население, което грьцката пропаганда гледаше че ний го насърчавани да постоянствува, почна, явно да ни заплашва.
Гьрчолята въ клеветитѣ си, спрѣмо мене и священника, отидоха толкозь много на далече, щото заговориха че, ужь у мене
*. Прѣзъ тѣзи смѫтни години всички произшествия станали въ двата окрѫга съмъ веднага съобщавалъ въ св. Екзархия, архивата на която е пълна съ мои писма. Едноврѣменно съ това, съставихъ и етническата статистика на сѫщитѣ окрѫзи, която послужи на общо-македонската такава, обнародвана въ цариградския в. „Куриеръ д’Ориентъ”, отъ г. Ив. Ев. Гешовъ. Бѣл. на автора.
99
имало изпратени отъ бунтовническия комитетъ много пари за подготвюване възстание и по тия мѣста и че тия пари азъ сьмь държалъ у дома си.
Излишно е да посочвамъ тукъ, цѣльта, която гръчолята гонѣха съ тия слухове; ще кажа само че тълпи отъ въорѫжени турци, готвящи се ужь да заминатъ за сръбската граница гдѣто сърби и турци вече се бѣха вчепкали за гуша, ала тия тълпи все още не напускаха града; тѣ започнаха да заобикалятъ моето и на священника жилища и диряха поводъ да ги нападнатъ и ограбятъ.
Тия слухове посъблазнили и Сѣрския инстиндакчия (сѫдебенъ слѣдователь) Али бея, които чрѣзъ едно довѣрено нему лице, единъ день ми поиска, въ заемъ ужь, 100 лири турски. Разбира се, че му отказахъ съ извинение че не разполагамъ нито съ 100 пари; ала той незакъснѣ да ми пошепне, чрѣзъ сѫщото лице, за съучастничествуване въ бунтовническитѣ комитети въ Българви. Колкото и да бѣхъ чистъ отъ това набѣдяване, азъ все се безпокояхъ, защото знаяхъ колко способенъ бѣше Али бей да ми напакости, затова всяка минута очаквахъ да ме засѣгне неговата рѫка.
Когато всичко това се вьршеше съ насъ въ Сѣръ и прѣдъ очитѣ на самата вдастъ, всѣки може си прѣдстави, какво ще да е било положението на българитѣ по селата отъ башибозушкитѣ банди, които кръстосваха изъ тѣхъ все подъ прѣдлогъ че ужъ отиватъ за Сърбия. Грозна и ужасающа бѣше картината въ Сѣръ, ала тя все бѣше търпима; въ селата обаче, тя бѣше сърцераздирателна. Отъ една страна тамъ вьрлуваха башибозушки чети, които властьта, колкото и да ѝ се искаше да ги обуздае, не се рѣшаваше за да не срѣщне съпротивлението имъ; отъ друга — владишкитѣ таксилдари. И еднитѣ и другитѣ безмилостно измѫчваха, ограбваха и държаха въ трепетъ и страхъ беззащитния двойно робъ — българина.
Като вѣнецъ на това идѣха и прѣслѣдванията, които властитѣ по наклеветявание отъ гьрцитѣ, всѣки день почти влачаха невинни българи оковани въ желѣза и ги хвърляха въ затвора обвинявани въ заговоръ противъ Държавата. Всички тия грозни зрѣлища, не ще съмнение, злотворно влияяха на менъ и на отца попъ Ивана Маджарова, които, съ свито сърце и болезьнь, очаквахми всяка минута сѫщата участь.
Отецъ попъ Иванъ я почти бѣ забъркалъ. Не зная какъ и по чие внушение той се рѣшилъ да отиди при Сѣрский владика, да му се признае въ отстѫпничество и да му проси да го прости и приеме подъ покровителството си. Въ това той си наумилъ да подведе и мене, но чрѣзъ жена ми, като смѣталъ, че убѣдена въ това тя, ще въздѣйствува вьрху мене и ще ме убѣди да послѣдувамъ
100
Н. Благоговѣйнство въ намѣрението му. Ала дѣдо попъ излѣзълъ измаменъ въ смѣтката си. Той билъ тъй горчиво изобличенъ отъ жена ми, щото засраменъ отъ укора ѝ, който му направила, се отказалъ отъ намѣрението си и остана на поста си до край. Тя го изобличила въ малодушие и въ това, че се постѫпката си, самъ прикача въжето на шията си, „Какво ще каже владиката за постѫпката ви”, казвала тя, „нели щѣше да ви каже: ако бѣше чистъ, ти не би идвалъ сега, а по-рано би дошелъ при мене за милость. И тогава? — Не, не отче светий; мѫжь ми, който е повече отъ васъ на очи, не би се рѣшилъ на подобна глупость. По-добрѣ, и въ утѣха, ще посрѣщна извѣстието за че сѫ го прикачили на въжето, отколкото да чуя, че е отишелъ да цалува оная рѫка, която седемь години подъ редъ е сочила стрѣлитѣ си противъ живота му; иди, ако щешъ, ти самъ при владиката; ала, увѣрявамъ те, че това нѣма да те изведе на добро. Дай куражь на себе си па и на българскитѣ сѣмейства и моли се Богу да покровителствува всички ни. Това изисква отъ Васъ и санътъ ви, и посланието ви въ Сѣръ”.
Възстанието биде потушено; по-късно и Сьрбитѣ съвьршенно разбити. По рано изпратенитѣ въ Пловдивъ подъ строгъ конвой и оковани въ желѣза на чело съ даскалъ Никола Ковачевски, около 20 души нещастници — жертва на грьцкитѣ клевети, отъ Неврокопско и Разлога, се завърнаха; съ тѣхъ заедно се завърна и мѫченика учитель Георги Чолаковъ отъ Разлошкото село Горне Драглище, на когото Неврокопскитѣ власти бѣха горили мѣсата и набивали шпици подъ ноктетѣ за да изтръгнатъ признание за нѣкакъвъ си дьржанъ отъ него разговоръ, уличающъ го въ бунтовничество, което ужь се крояло да избухне въ Неврокопско и Разлога. Сега въ Сѣръ българското дѣло отъ ново започна да се развива и закрѣпва; въ селата обаче, положението оставаше въ рѫцѣтѣ на грькоманитѣ, съ изключение въ с. Гайтаниново, гдѣто грькоманитѣ въ това село, ако и да туриха рѫка на училището и цьрквата, ала, благодарение на постоянството и упоритостьта на болшинството, неможаха напълно да въдворятъ въ тѣхъ грьцкия язикъ. Обаче съ едно село и съ успѣхътъ на българското дѣло въ Сѣръ, не се умаломощаваха дѣйствията и напрѣдъка на грьцката пропаганда. Пълна господарка на цѣли два окрѫга които по рано се бѣха изплъзнали изъ рѫцѣтѣ ѝ, тя не считаше за нищо новия напрѣдъкъ на българското дѣло въ Сѣръ слѣдъ катастрофата, която то прѣтьрпѣ; още повече тя знающа че тò и органитѣ му останали безъ материална поддьрѫка отвънъ, освѣнъ, че не ще могатъ да рабо-
101
тать изъ двата окрѫзи, но и въ Сѣръ то нѣма да цъфне. И наистина, азъ поддьржахъ още училищното дѣло въ града на мои разноски, поддьржахъ го и извънъ града, ала щомъ се довършиха и моитѣ срѣдства, то отново овисна надъ пропастьта. Моето положение стана безнадежно: шесть гърла искаха прѣпитанието си, при това още настѫпваше зима, идѣха и Рождественнитѣ празници, а топливо, зимно облѣкло за дѣцата и за насъ, както и други неизбѣжности липсуваха; а пъкъ нито счупена пара, дѣто се казва, не бѣ останала, всичко се погълна отъ поддържането на училищното дѣло въ Сѣръ; сѫщо така не бѣ останало и нѣщо за продаване за да се набавятъ най необходимитѣ за празницитѣ нѣща.
До като бѫда живъ, отъ памятьта ни мѣна да изчезне фаталния за мене день 24-й Декемврий 1877 година. Наистина поради наближаването на русскитѣ войски и къмъ Сѣръ азъ, заедно съ другитѣ политически затворници, бѣхъ пуснатъ на свобода отъ кратковрѣменния затворъ, обаче не за добро; а за още по фатални изпитания много по-тѣжки отъ дотогавашнитѣ. Тоя день всички у дома прѣкарахми безъ хапка хлѣбъ. Мръкваше се вече, а утрѣ е Коледа! Менъ ми тъмнѣеше на очитѣ и отчаянъ до обезумяване, нищо рѣшително на умъ ми не идѣше като какво трѣба да направя за да спася отъ гладна смьрть дѣцата си и отъ опозоряване прѣдъ вѣковния ни врагъ, собственната си честь, честьта н гордостьта народна и званието си — български учитель — апостолъ. Да отида и простря рѫка на врага, вѣрвахъ че нѣма да ми се откаже, не отъ състрадание къмъ менъ и дѣцата ми, а просто и чисто отъ желание да се надсмѣе на званието ми — български учитель и апостолъ, и надъ едничкото ни народно учреждение — Екзархията, на която служахъ. За това съвѣстьта ми, ми възпрети и казахъ: каквото има да става съ мене и дѣцата ми, нека стане часъ по-скоро, само унижение прѣдъ неприятелитѣ на народностьта ми да не допусна!
Часътъ бѣше 11 по турски — мръкваше се и азъ излѣзохъ отъ дома. Несъзнателно и неопрѣдѣлено вьрвѣхъ изъ улицата, водяща къмъ цьрквата Св. Никола и тъкмо на завоя, дѣто прѣди 5 години щѣхъ да бѫда прѣбитъ, срѣщнахъ г. Димитрий Ножаровъ, който отъ нѣколко дни прѣбиваваше въ Сѣръ съ миссия да купува облѣкла и завивки за бѣжанцитѣ турци разбѣгали се прѣдъ напрѣдването па рускитѣ войски къмъ София; той бѣ изпратенъ за тая цѣль отъ една благотворителна английска мисия въ тоя градъ и покупенитѣ прѣдмѣти изпращаше за София.
Г-нъ Ножаровъ отиваше за квартирата си; азъ го послѣдвахъ съ рѣшение да му открия тежината въ душата ми, съ пълната на-
102
дѣжда, че като българинъ той, прѣдъ него мога да унижа себе си, званието си и народното достолѣпие, които, неможатъ и нему сѫщо така, да не бѫдатъ скѫпи. Стигнахми въ квартирата му и той ме покани въ стаята си, обаче менъ ми се завърза язика и нѣмахъ възможность да му поговоря, а само го гледахъ въ очитѣ.
— Какво ви е, г-въ Салгънджиевъ, вие страдате? попита ме той. —Съвьршенно вѣрно, г-нъ Ножаровъ; азъ страдамъ и страдамъ твьрдѣ тежко, съвзѣтъ малко едва можахъ да му отговоря.
Нему азъ открихъ болката на сърцето си и му попросихъ лѣкъ за нея. Toй трогнатъ ме изгледа и каза: „прѣскърбна е, наистина участьта на народнитѣ ни дѣйци!” Бръкна въ джеба си, извади 4 бѣли меджидиета и каза: „всичкитѣ ни пари, които сѫ ми останали сѫ тѣзи, а пъкъ утрѣ заминавамъ за Софиа телеграфически повиканъ; земете половината вий, а другата задьржамъ за по пѫтя до София” и ми подаде двѣтѣ бѣли меджидиета.
Колко спасително подѣйствува на измѫчената ми душа помощьта на Г-на Ножарова отказвамъ се да говоря, а ще кажа само че тя ми възпрѣпятствува да опятня името си и да оставя на произвола на сѫдбата жената и дѣцата си. [*]
Но уви! не безъ болѣзънь въ душата си, си спомнямъ, какъ едни хора, на които, самото имъ достолѣпие и честь бѣха ангажирани въ моето лице на българ. учитель въ Сѣръ и които най-добрѣ знаяха моето положение въ тоя градъ и мѫкитѣ, които изтърпѣхъ въ разстояние на 7 години отъ народнитѣ ни врагове, оставаха
*. Благодаря на Бога за дѣто въ тоя критически моментъ за мене и сѣмейството ми, Той тъй мѫдро нареди щото чрѣзъ г-на Ножарова, спаси мене отъ погибель, а по край мене и сѣмейството ми. Тъй сѫщо Му благодаря и за това че ми даде възможность да се отплатя на благодѣтеля си — г-на Ножарова, безъ той да усѣти какъ.
Всѣки отъ ближнитѣ на Г-на Ножарова, вѣрвамъ да знае, че въ ония смѫтни врѣмена на безкняжието у насъ (1886—1887), той като принадлежащъ на оная партия, която се бѣ поставила въ оппозиция на сѫществующия тогава режимъ и му правѣше всевъзможни спънки въ дѣйствията му за запазване страната отъ пропастьта, надъ която се бѣ надвѣсила, Г-нъ Ножаровъ бѣ туренъ подъ таенъ полицейски надзоръ; всѣкѫдѣ, дѣто той отиваше, бѣше прѣдписано на полицейскитѣ власти да слѣдятъ, него, думитѣ и дѣлата му. По това врѣме азъ бѣхъ началникъ на Пловдивската околия и г. Ножаровъ често идѣше въ Перущица, по търговски дѣла. Моя обязателна длъжность бѣ да надзиравамъ дѣйствията му въ това село, населението на което бѣ се компрометирало въ заговоръ противъ тоя режимъ и азъ дѣйствително слѣдихъ г. Ножарова на всѣка негова стѫпка и контролирахъ дѣлата му безъ той да се сѣти. Трѣба да изповѣдамъ, че г. Ножаровъ прѣзъ всичкото си на нѣколко пѫти прѣбивание въ Перущица не даде ни най-малко подозрѣние въ противудьржавни намѣрения. Освѣнъ работата си по търговията, съ друго нищо не се занимаваше той. Мнозина правителственни партизани въ селото, му прѣписваха нѣкои нелегални дѣйствия, които провѣрявани отъ мене, не се подтвьрдяваха. Ако бѣше другъ на мѣстото ми, вѣроятно щѣше да повѣрва на доноситѣ безъ да ги провѣри и г. Ножаровъ би си изтеглилъ. Бѣл. на автора.
103
вахи нѣми на повика ми и ме оставиха да достигна до положението, което описахъ! Хора, насьрчителнитѣ писма на които дьржа за споменъ, съ които ме насърчаваха и даваха обѣщания съ стотина, че азъ и дѣцата ми не принадлежимъ другиму, а на самата Екзархия, която ще има да се грижи за моето и тѣхно бѫдѫще! Гдѣ останаха тия обѣщания? Послѣ Рождественнитѣ празници, съ сумата, получена отъ единъ недвижимъ имотъ, който баба ми (майка на жена ми) бѣ продала и ми бѣ изпроводила, азъ слѣдвахъ дѣлото; събирахъ ученицитѣ въ Вароша; а Урумовъ въ Долна Каменица, както вече казахъ, материално поддържанъ отъ мене, вьршеше сѫщото.
Подиръ сключването Санстефанския договоръ между Турция и Россия, който създаваше една България въ естественнитѣ ѝ граници, гьрцитѣ вдигнаха врява че, създаванието на едно автономно Българско княжество въ очьртанитѣ въ договора граници, тѣмъ се отнѣмали една цѣла область и части отъ други, които въ етнографическо, старинно и географичесво отношения принадлежѣли изключително тѣмъ (sic). Въ тази дива врява грьцитѣ, подпомогнати и отъ извѣстни неблагоприятствующи на една велика България велики сили и отъ самото турско правителство, заработиха протести, които като изкълѫпиха — поднесоха ги на прѣдставителитѣ на Великитѣ сили въ Цариградъ, на Турското Правителство и, по късно, чрѣзъ грьцкия делегатъ — на самия Берлински конгрессъ. Сега именно моето прѣбиване въ Сѣръ бѣ отъ най голѣма нужда, и, като разбирахъ това твьрдѣ добрѣ, азъ продължавахъ да се дьржа и да работя за умаловажаването на тия грьцки протести. Колкото се касаеше до двата Санджака, азъ се заловихъ да подготвя контра протести (каквито въ другитѣ Санджаци въ Македония се приготовляваха отъ страна на българитѣ) и ги приготвихъ: единъ собственно отъ градътъ Сѣръ, който подпечатиха безъ изключение всичкитѣ еснафи и махаленски муфтари и два за Сѣрския и Драмския Санджаци.
Въ това врѣме се разнесе въ Сѣръ слухътъ, че по заповѣдь на английското правителство съ съгласието на турското, нѣкой си колонелъ Синжь, англичанинъ, щѣлъ да пропѫтува прѣзъ цѣлата южна часть на Сѣрския и Драмския Санджаци, начиная отъ Кавала и свьрши съ Солунъ, съ цѣль да провѣри на мѣстото, коя народность — грьцката ли или българската населява тоя край, или коя отъ двѣтѣ въ него има болшинство.
Трѣба да забѣлѣжа, че азъ се съмнѣвахъ да е била истинската цѣль на Колонела въ пропѫтуването му прѣзъ тая часть на двата Санджака — изучванието населението имъ на коя народность принадлежи; когато е извѣстно на цѣлъ свѣтъ, че болшинството имъ е
104
българско. Прѣдъ видъ на това неще бѫде излишно, ако спомена тука нѣкои отъ слуховетѣ, които циркулираха по адресъ на пѫтуванието на поменатия Колонелъ.
Едни говоряха че той дѣйстинтелно гони описаната горѣ цѣль. Други пъкъ говорѣха, че ималъ агитационна мисия: срѣщанието съ нѣкои помашки главатари отъ Родопскитѣ села, чрѣзъ които да се подготвѣло едно подигание на помацитѣ противъ рускитѣ окупациони войски въ Родопитѣ до Марица. Тѣзи които така говорѣха, бѣха хората, коитомиакаръ и погьрчени, но продължаваха да симпатизиратъ на българската кауза и на „дѣдо Ивановитѣ” казаци, които тѣ желаеха и очакваха да видятъ по тѣзи мѣста. Да говорятъ така тѣзи добряци, се освоваваха на факта, дѣто още прѣди появяването на колонела Синжъ, въ Сѣръ, Драма, Кавала дори и въ Неврокопъ вече кръстосваха разни емисари отъ Поляшка народность, облѣчени въ турска офицерска форма. Тѣ се казваха, че били доставчици на равни продукти за турскитѣ войски въ южнитѣ Родопи. Въ Сѣръ, съ единъ отъ тия „доставчици”, азъ ииахъ случай да се разговоря, който по вънкашностьта си ни направи особенно впечатление; по край другото той ми подтвърди слуха, че билъ интендатъ на една часть отъ турскитѣ войски въ Родопитѣ. Попитанъ отъ мене единъ отъ другаритѣ му, ми съобщи сѫщото; той ми каза още, че събѣседникътъ ми, съ когото разговаряхъ прѣди него, билъ отъ Полско произхождение и се именувалъ Северинъ Скришовски изъ Руска Полша, а той — Жакъ Паулсонъ тоже полякъ, отъ Австрийска Полша (!?).
Колонелъ Синжь пристигна въ Сѣръ, идящъ отъ кѫдѣ Кавала на 23-и мартъ 1878 год. посрѣдъ въодушевленитѣ овации и акламациитѣ на погьрченитѣ българи и куцовласи; учителитѣ и ученицитѣ на чело съ прѣдсѣдателя на грьцката пропаганда — Д-ръ Янули погьрченъ куцовлахъ, въ домътъ на когото Колонелътъ се и установи. Вечерьта прѣдсѣдателя даде угощение въ честь на гостътъ си. На това угощение грьцкитѣ чувства бѣха толкова прочувственно демонстрирани, че човѣкъ би си помислилъ че демонстрациитѣ ставаха не въ единъ турски градъ, а въ срѣдъ столицата на Еллинското Кралство. Тѣзи демонстрации съвьршенно справедливо извикаха негодуванието на турското население въ Сѣръ и властьта биде принудена да имъ тури край — на другия день не ги допусна при заминуването на Колонела, Сѫщия тоя день на пристиганието си, той посѣти всичкитѣ грьцки учебни заведения и цьркви. Азъ успѣхъ да напиша, общината да подпише и му прѣдаде слѣдующия протестъ — мемоаръ, който французския цариградски в. „Куриеръ д’Орриентъ”, английския „Дейли
105
Нюсъ” и Триесткитѣ грьцки „Клио” и „Неа Имера” както и друга европейски вѣстници го възпроизведоха заетъ отъ първия. Ето съдържанието на този протесть— мемоаръ:
„Ваше Високоблагородие,
Г-нь Колонелъ!
„Дневниятъ въпросъ, който ни занимава днесь, е Вашето въ града ви пристигане. Мнозина незнаѭщи цѣльта на пѫтуването Ви, тълкуватъ я различно — всѣки по своему. Едни увѣряватъ че то имало за цѣль нзучването на мѣстото народноститѣ, населяващи пропатуванитѣ отъ Васъ мѣстности; на тѣзи увѣрявания сѫ се спрѣли днесь всички, считаще ги да положителни; обаче, за насъ българитѣ отъ Сѣрския и Драмския Санджаци, Вашето гостуване е още прѣдметъ на загадки, за това ний българитѣ отъ визиранитѣ два санджака, които съставлявами грамадното болшинство се намирами въ недоумение какво да прѣдприемемъ тоя часъ, който Ви задържа между насъ. Но ако дѣйствително е вѣрно това, което се батка между публиката и което по горѣ визирахми, въ такъвъ случай поражда се въпросъ: отъ гдѣ и какъ ще черпите свѣденията си, за да бѫдите справедливъ тълкователь на самата истина прѣдъ мѣстото, което Ви е повѣрило тая миссия? В. Високоблагородие, отъ вѣрно мѣсто се научавами, че отъ Кавала до пристигането Ви тукъ въ Сѣръ, гдѣто именно сме очевидци, Вий посѣщаъате само училищата и цьрквитѣ и за мѣрило на това що сте натоварени да изучвате, сте земали явика, сѫществующъ днесь въ тѣзи заведения.
„Ваше Високоблагородие, ако отъ язика въ училищата и цьрквитѣ сте рѣшили да вадите заключение за народностьта съставляюща болшинството въ пропѫтувания отъ Васъ край, то, въ такъвъ случай, позволѣте ни да Ви забѣлѣжимъ че, въ цѣла Македония, по настоящемъ, Вий не бихти открили друга народность освѣнъ грьцката и то по простата причина че, грьцкото духовенство и многобройнитѣ грьцки пропаганди и апостоли на еллинизма до тоя часъ не сѫ прѣстанали чрезъ разни непростими средства да гонятъ матерния язикъ на българитѣ изъ училищата и цьрквитѣ имъ, които въ пропѫтуването си сте посѣщавали и днесь посѣщавате тукъ въ Сѣръ. Ний недопусками да вѣрвами че незнаете това; защото, на-дали би се намѣрилъ човѣкъ, който да не е чулъ за водената толкозъ години борба на българския народъ отъ всичкитѣ части на отечеството му — Мизия, Тракия и Македония, противъ подавляющия го отъ вѣкове еллинизъмъ; борба, която не е била подета отъ него за друго, освѣнъ за да измѣсти натрапения му на сила грьцки язикъ въ училищата и черквитѣ му и да го замѣсти съ своя — българскиятъ. Не е да се не знае тоже, че това можѣ да се постигне въ нѣколко само епархии по силата на единъ императорски декретъ, който създаде за българския народъ самостоятелна ерархия, отдѣлна отъ грьцката, който се приложи нъ чистобългарскитѣ епархии, а въ смѣсенитѣ такива, въ които българското население съставлява болшинство, стоятъ още потиснати подъ игото на грьцкото духовенство и българското имъ население на сила се оневѣжествува, грьцкия язикъ на сила му се натрапва дори и сега, когато родния му язикъ е осигуренъ съ горѣпомянѫтия декретъ; благодарение на труднитѣ обстоятелства, които му създадоха разбърканитѣ политически събития на Балканския Полуостровъ, отъ които възползувана грьцката пропаганда на ново и насила задуши българския духъ въ тѣзи епархии; на сила казвами и за да се разберемъ по-добрѣ, позволѣте ни да кажемъ, че не се минаха нито петь години отъ какъ биде издаденъ царския декретъ, който прогласи независима отъ грьцкия патриархатъ българска Екзархия, и ето че, въ всичкитѣ села на Сѣрския и Драмския санджаци, българското население, на което имами честъта да бѫдемъ негови тълкователи прѣдъ Васъ, очисти отъ училищата и цьрквитѣ си отъ вѣкове натрапения му чуждъ язикъ и го бѣше замѣстило съ родния
106
си — българския. Ала извѣстно е и Вамъ какъ и защо отъ прѣди една година пакъ му се наложи грьцкия язикъ.
„Въ сьрдцето на общото на отечество пó миналата година, нѣкои недоволни елементи извикаха извѣстнитѣ смутове, зловредностьта на които се почувствова и тамъ, дѣто българското население остана мирно и покорно. Тая смутове дадоха добъръ материалъ на панеллинистическата пропаганда по тѣзи мѣста да употрѣби всевъзможни клевети противъ българското население и въ тия два санджака; турскатѣ власти го погнаха, — знаете вече колко българи пострадаха и тѣзи, които още не бѣха пострадала и се бояха да не пострадатъ отъ клеветитѣ на вѣковнитѣ врагове на народностьта имъ, отстѫпиха прѣдъ натиска на пропагандата и тя имъ натрапи отново грьцкия язикъ въ училищата и цьрквитѣ имъ, който сега Вий намѣрвате въ тѣхъ. Ето защо, казвами, бихте били далечь отъ голата истина, ако, Ваше Високоблагородие, се облегнѣте само на тоя фактъ: сѫществуването по настоящемъ на грьцкия язикъ въ училищата и цьрквитѣ ни въ мѣстата, които посетихте, дадете сведенията си въ полза на грьцката народностъ и прѣдставите градовете и селата ни за населени отъ гърци.
„Ако така сѫщо, Ваше Високоблагородие, Вий се основете на извѣстни махзари, подпечатани съ муфтарскитѣ печати, удостовѣряващи народностьта (неистинската) на населението тука, които грьцката пропаганда доработи прѣди пристигането Ви и които грьциая мѣстенъ владика може да Ви прѣдаде, позволѣте да Ви кажемъ че и въ тоя случай ще бѫдите измамени отъ прѣдставителя на гьрцитѣ (който ще Ви поднесе едни документи, не изразяющи волята на населението, а собственно неговата; защото, всевзвѣстно е, че муфтаритѣ се натрапватъ на населението отъ грьцкитѣ владици посрѣдствомъ властитѣ; и като е тъй, тѣ се заставятъ отъ пьрвитѣ да удрятъ селскитѣ печати тамъ дѣто тѣ имъ заповѣдатъ); защото, всеизвѣстно е, че гьрцитѣ винаги и въ всичко сѫ си служила съ измама. Съ измама тѣ си си служили и служатъ въ борбата си противъ българитѣ въобще, стрѣмящи се да ги погьрчатъ; съ лъжи, коварства и подлость си си служили отъ зачалото на появяването имъ като народъ и съ тѣхъ имъ е присѫдено да загинатъ; опомнѣте си, Ваше Високоблагородие, оцѣнката, която Вергилий е направилъ за тоя вѣроломенъ народъ, състояща се въ слѣдующитѣ знаменателни и твьрдѣ умѣстни дума: Timeo Danaos et dona ferentes, и тогава само давайте вѣра на думитѣ и дѣлата на този измамнически народъ. Ний бѣхми зрители на всичката тая комедия, която грьцката пропаганда игра въ изковаването на въпроснитѣ махзари и която позволѣте ни да Ви я опишемъ:
„Въ градоветѣ, напр. като въ Сѣръ, въ който населението (христианското) е българско (съ исключение на 180-тѣ кѫщи куцовлашки), което слѣдва да признава грьцката патриаршия и се нарича патриархистко и което учи дѣцата си на грьцки, но не крие българската си народность, а се колебае между двѣтѣ нации и часть отъ което открито вече прояви на послѣдне собственната си народность и призна за свое духовно началство българската Екзархия, изучва дѣцата си на матерния имъ язикъ въ двѣ българска училища — едно въ Вароша и второ въ Долня Каменица и се моли Богу на язика си въ своя цьрква отдѣлна отъ тѣзи, въ които се служи на грьцки; въ тия градове, казваме повторно, всичкитѣ муфтари отъ христианскитѣ махали, ако и да си българи, подчиняватъ се обаче въ всичко на заповѣдитѣ на грьцкия владика (както биха се подчинявали на българския, ако би имало такъвъ), който е главата на грьцката пропаганда въ Сѣръ и безъ волята на когото тѣ не могатъ да бѫдатъ муфтари; този редъ на работитѣ продължава и сега, но тѣзи муфтари не прѣнебрегватъ и българската черковна община — въ нѣкои случаи тѣ послушватъ и нея и ѝ услужватъ. Не бѣше обаче тъй прѣди година врѣме по селата на Сѣрския и Драмския Санджаци. Въ тѣхъ населението не припознаваше грьцкитѣ владици, а българската Екзархия (трѣба да изповѣдами обаче, че въ всѣко село имаше по единъ или нѣколко единици ренегати, които само отъ инатъ дьржатъ съ грьцката пропаганда, обаче си оставатъ пакъ българи) муфтаритѣ бѣха все българи; но поради
107
ония смутове, за които по-горѣ споменахме, тѣ, по настояването на грьцката пропаганда прѣдъ мѣстнитѣ власти, на всѣкадѣ почти бидоха замѣстени отъ поманатитѣ ренегати.
„Ето прочее, В. Високоблагородие, на какви хора и население сѫ изразъ приготвенитѣ отъ тая пропаганда махзари, чрѣзъ които Ви се прѣдставятъ единицитѣ ренегати за грьцко болшинство, а массата — дѣйствителното болшинство, българитѣ, за несѫществующи; масса, която не безъ значителни жертви очува язика си, традиционнитѣ нрави и обичаи на прадѣдитѣ си прѣзъ нѣколкото тѣжки и непосилни тиранически вѣкове. Но комедията не се състои само въ горѣизложеното; тя е още и въ слѣдующето: като подпечатанитѣ за Васъ отъ грьцкия владика махзари, ний дьржимъ други по съдържание противуположно на грьцкитѣ, подпечатани отъ сѫщитѣ муфтари, които контра махзари, сѫ прѣдназначени за прѣдаване на други мѣста. Това именно ний наричами комедия, отъ която можете да сѫдите какво е населението дори и въ погьрченитѣ градове като Сѣръ.
„Но нека се знае, В. Високоблагородие, че и съ тия махзари невѣрваме грьцката пропаганда да сполучи; примѣри въ историята имами твьрдѣ много. Василий нареченъ Българоубиецъ, избоди очитѣ на 15,000 Македонски българи и едно по голѣмо множество прѣсели въ Азия, но несполучи да изтръгне сьрдцата, да убие духътъ на останалитѣ и да заличи българ. народъ отъ книгата на народноститѣ; това той вьршеше въ една епоха, въ която царѣше мракъ и невѣжество. Слѣдователно, когато въ такива врѣмена, толкозъ благоприятствующи на грьцкитѣ традиционни стремления, единъ императоръ, прочутъ по умразата си противъ българитѣ и носящъ титлата Българоубиецъ, не е можалъ да успѣе да заличи отъ свѣта името българинъ, днесь, подъ сѣнката и закрилата на многосправедливия ни Царъ — Баща, Негово Императороко Величество Гази-Султанъ Хамидъ-Ханъ и подъ създадената отъ Него равноправна и просвѣтителна епоха, отъ която еднакво се наслаждаватъ и ползуватъ всичкитѣ Му подданици, грьцката пропаганда каквито планове и да крои, колкото и да се сили да направи това, което Българоубиецътъ-императоръ не успѣ да го направи — да погьрчи Македонскитѣ Българи, ти, и сега не ще може да сполучи; нито ще може вече нѣкого да убѣди че, Македонското днешне население, не е потомецъ на ония 15000 нещастни българи, които свьршиха живота си лишени отъ свѣтлина, проклинащи жестокосьрдечието на единъ звѣръ-императоръ, а е потомецъ на Софокла и Демостена.
„Ваше Високоблагородие, както виждате, грьцката пропаганда, съвършено фалшиво прѣдставлява прѣдъ Васъ работитѣ относително националностьта на населенията отъ мѣстата, които посѣщавате и, ний българитѣ — поразителното болшинство въ тѣзи мѣста, гледайки какъ се вьршатъ очебиющи неправди, неможемъ да стоимъ хладнокръвни зрители, а отъ името на това болшинство, издигами високо гласъ и заявявами, че протестираме прѣдъ Васъ и прѣдъ цѣла Европа, за дѣто една намъ чужда нация оъ вѣкове враждебна на народностьта ни, си служи съ една клика, пусната мѣжду насъ съ пропагандическа цѣль, излиза и говори отъ наше име прѣдставляваща ни Вамъ и другадѣ за гърци, каквито нито сми били нѣкога, нито сми сега, нито за въ бѫдѫще имами намѣрение да бѫдемъ.
„За това, най покорно Ви молимъ, бѫдѣте тъй добри, да прѣдставите този нашъ протсотъ дѣто ще има да прѣдставите Вашитѣ свѣдения по миссията Ви изъ нашитѣ мѣста, както и махзаритѣ, които би Ви сѫ дали отъ нашитѣ вѣковни врагове — гьрцитѣ.
Приимѣте и прч.
„Сѣръ 23/1878 г.
„Прѣдставители — опълномощени отъ Българското население отъ Сѣрския и Драмския Санджаци
„(П о д п и с а л и):
„С. К. Салгънджиевъ, Илия И. Късъровъ, Коста Златановъ, Костадинъ Стояновъ, Ангелъ И. Балакчи, Авгелъ Сапунджи, Хаджи Михаилъ Свѣщаръ, Панайотъ А. Мечкаровъ, Ичо Стояновъ, Илия Костадиновъ и Атанасъ Вишенли”.
108
Подиръ изпълването и на тоя дългъ на апостолъ-възродитель въ Сѣръ, менъ се вмени и другъ още дългъ, къмъ тоя край, въ който прѣкарахъ повече отъ 7 години, пълни съ мѫки и страания; дългъ, който изглѣждаше като че ще бѫде послѣдния. Прѣдстоеше да се поднесе на окупационнитѣ власти въ Софвя (отъ дѣто настойчиво ce искаше) единъ екземпляръ отъ контра протеститѣ противъ грьцкитѣ протести (другитѣ екземпляри се испроводиха на Екзархията въ Цариградъ за прѣдавание на прѣдставателитѣ на Великитѣ Сили).
Тоя контра протестъ, никой отъ българитѣ въ Сѣръ не прие да поднесе по принадлежность, а изпращането му по пощата по това врѣме не бѣше сигорно. Всѣки отбѣгваше да се нагърби съ таа опасна миссия, боящъ се да не би по пѫтя попадналъ въ рѫцѣтѣ на турскитѣ власги и да пострада; или пъкъ ако се разчуе и узнае цѣльта на заминаването му за София, да не може вече да се завърне въ Сѣръ, както стана съ мене.
Азъ приехь и тоя опасенъ дългь и на 7-й априлъ 1878 г. се отправихъ за София, като оставихъ сѣмейството си въ Сѣръ подъ единственната закрила на Оня, въ Когото вѣрвахъ и Му се надѣвахъ, че ще го закриля, както ни закриляше до тоя часъ, и, съ пълната надежда, че въ скоро врѣме ще се завърна пакъ при него заедно съ освободителнитѣ войски; ще се завърна казвамъ, пакъ при него въ тоя градъ, за който азъ толкозь много изтеглихъ, но за това пъкъ и толкозь много го обикнахъ и въ който горѣщо желаехъ да сложа коститѣ си; но уви! Всичко това било само суетни надежди, излъгани бленове и празни илюзии! Рускитѣ войски не се допуснаха да слѣзятъ по надолу отъ Дупнишка Джумая.
Съ този протестъ, зашитъ за всѣка случайность, въ самаря на мулето, съ което отпѫтувахъ и прѣмннахъ по козитѣ пѫтеки, долинитѣ и усоитѣ на планинитѣ Шарлия и Пиринъ, прѣзъ българскитѣ села, въ които нощувахъ и можахъ, въ случай на опасность, да се укрия: пьрвата вечерь въ с. Ормани въ кѫщата на дѣда х. Миля — единъ старъ родолюбивъ българинъ, втората въ с. Влахи у х. Георгя тоже добръ патриотъ и третата — въ Горня Джумая, гдѣто стѫпихъ на свободна земя; а слѣдъ други два дни бѣхъ вече въ София. Тукъ азъ прѣдадохъ по принадлежность товара си, опаснийтъ си товаръ, и, слѣдъ 2—3 мѣсеца прѣкарвание врѣмето си въ София като чиновникъ въ окрѫжния административенъ съвѣтъ, вмѣсто да се завърна обратно въ Сѣръ, азъ бидохъ изпратенъ отъ Н. Блаженство, който тогава прѣбиваваше въ Пловдивъ, за главенъ учитель въ Одринското четверокласно училище и за надзиратель на основнитѣ български училища въ този градъ.
109
Съ моето заминаване отъ Сѣръ, тури се край на първия и най-мѫчния периодъ ва учебното дѣло въ него и остана да се чака благоприятно врѣме за подновяванието му. И дѣйствително, въ 1881-а година, т. е. слѣдъ тригодишно неволно почивание за да изникне на ново посѣтото сѣме, както и трѣбаше да се очаква, то на ново изникна.
Въ помянатата 1881 година за учитель въ Сѣръ постѫпи г. Петръ Сарафовъ, на когото се вмеяава въ длъжность да продължи историята на българското народочерковно-училищно дѣло въ тоя злочестъ български градъ, ако и въ тоя случай желае да му бѫде полезенъ.
Прѣди да свьрша, позволявамъ си слѣднята скромна забѣлѣжка:
Гръцката пропаганда вѣрва, че Солунъ е изгубенъ за насъ българитѣ и спечеленъ за гьрцитѣ (?) Да вѣрва тъй, тя се основава на факта, че и Русия, въ мирниятъ приврѣмененъ договорь съ Турция на 1878 г., го е оставила извънъ границата на Сан-стефанска България. Тя (пропагандата) сега насочва всичкото си внимание и дѣйствията си въ окончателното погьрчвание на Сѣръ съ околностьта му, къмъ морето, за да отбива въ бѫдѫще претенциитѣ ни за него и ни отнеме възможностьта да имаме изходъ на Егейското море, при Кавала, пристанището на който градъ, подиръ Солунъ, е единственното изходно мѣсто за Источна Македония и Западна България къмъ морето.